Македонски Прегледъ
Година I, книга 1, София, 1924

 

11. Страници изъ споменитъ ми.

 

Хр. Коцевъ.

 

Затворнишки периодъ
Предъ комисара Жакъ
Предъ директора на полицията

 

    Затворнишки периодъ. [1]

 

Презъ последнитѣ дни на августъ 1897 год. Центр. комитетъ се занимаваше сериозно съ задачата, отде да набави средства за посрещане нуждитѣ на Организацията и какъ да накара по-заможнитѣ българи да плащатъ сумитѣ, които би имъ се поискали въ името на Освободителното дѣло. Изпратихме една покана на единъ отъ търговцитѣ, г-нъ Д., когото считахме най-страшливъ, да даде 30 лири турски за дѣлото, обаче и той не се уплаши — не благоволи да ги даде съ добро. Трѣбваше да го заплашимъ следъ това съ смърть, ала и това не помогна. Това показваше, че Организацията не си е създала още оня авторитетъ, за да може съ една дума да внушава нужния респектъ. Българинътъ съ добро не разбира, особено заможнитѣ, защото отъ долната рѫка нѣмаше, що да искаме, и колкото членове отъ тая рѫка бѣха записани, редовно си плащаха членския вносъ и всѣкой часъ бѣха готови да дадатъ всичко, що иматъ за дѣлото. Тия, които имаха, като напр. търговцитѣ, бѣха доволни : за тѣхъ нѣмаше робство, тѣ бѣха свикнали съ турскитѣ нрави и само когато се явѣше нѣкой турчинъ отъ името на властьта да имъ иска пари, тѣ бързаха да дадатъ, защото знаеха, че ще има или бой, или затворъ. Да даватъ и на нѣкакво самозвано правителство, на Организацията имъ се виждаше не само много, a и рискувано : тѣ се страхуваха, че като дадатъ на Организацията да купува пушки, патрони и пр., ставатъ нейни съзаклетници и въ случай на разкритие или предателство, тѣ можеха да бѫдатъ разорени отъ турцитѣ. Отъ една страна страстьта имъ къмъ паритѣ и отъ друга страхътъ да не бѫдатъ компрометирани предъ турцитѣ като душмани на държавата, — тѣ стискаха паритѣ си. Трѣбваше, значи, Организацията

 

 

1. Вижъ списание „Македония”, год. I (1922), кн. кн. VII, VIII, IX, X.

 

 

88

 

въ Солунъ да покаже силата си, за да внуши y търговската класа уважение къмъ своитѣ решения. „Само когато видятъ, че тя може да убива непослушнитѣ, ще се стреснатъ и ще почнатъ да даватъ", си казвахме ние и решихме да прибѣгнемъ до тероръ, но кого именно да убиемъ? — Ние не желаехме да пролѣемъ кръвьта на нѣкой скѫперникъ-богаташъ или отъ средна рѫка търговецъ, какъвто бѣше г-нъ Α.: ние се надѣехме и тѣхъ да възпитаме и приучимъ да помагатъ безъ страхъ на Организацията. Ето защо предпочетохме да убиемъ продадения на сърбитѣ Пейчиновски, който бѣ освенъ това виновенъ и за убийството на учителя Хр. Гановъ. Жертвата опредѣлена, оставаше да се намѣрятъ касапитѣ. Съ тая задача се нагърби Д. Груевъ, той бѣше отъ по-рано избралъ нѣколко момчета, като по-буйни и по-решителни. Даде имъ револвери, ками и ятагани, посочи имъ, де се навърта надвечерь Пейчиновски и имъ порѫча да гледатъ, ако могатъ, отблизо съ ками и ятагани да го съсѣкатъ безъ шумъ, за да могатъ по-лесно да избѣгатъ. Така Халю бѣше съсѣкълъ Стамбулова въ срѣдъ София и още по видело. Първата стѫпка е всѣкога най-мѫчната : хора не вадили другъ пѫть ножъ и не убивали, колкото смѣли и да сѫ, все ще почнатъ да се колебаятъ. Две вечери наредъ имъ бѣ порѫчалъ Груевъ да извършатъ убийството и тѣ му давали дума, че непременно ще свършатъ, ала на самото мѣсто и въ последния часъ тѣ се стѫписвали и връщали омърлушени. Страхътъ и срамътъ, какь ще отговарятъ предъ Даме, отстѫпваха на страха предъ неизвестностьта. На другия день тѣ му казваха, че дочакали Пейчиновски да излѣзе отъ кръчмата, ала въ тъмното имъ се изгубилъ. Другата вечерь пъкъ го видѣли, но съ него имало и други двама, които го придружавали до дома му. Даме ни съобщаваше за това малко сконфузенъ и за туй най-после реши самъ да отиде съ тѣхъ. Бѣше 6 септемврий, сѫбота, деньтъ, въ който се празнува Съединението на княжество България съ автономната Румелия. Даме ни каза, че вечерьта на тоя день той ще отиде заедно съ терориститѣ и до като не види съ очитѣ си, че нападатъ на жертвата, нѣма да ги остави. Неговата амбиция на организаторъ бѣ уязвена, та не желаеше да се остави да го лъжатъ неговитѣ възпитаници. „Ако тѣ нѣматъ куражъ да извършатъ едно убийство, какъ утре ще станатъ да се биятъ

 

 

89

 

съ турцитѣ?” — си казвахме ние въ ума. Тогава разбрахме значението на личния опитъ и заразителностьта на чуждия примѣръ. „He е достатъчно само да застане човѣкъ предъ евангелието, да вземе револверъ или кама въ рѫката си и да даде клетва, че се отказва отъ всичко мило и драго, че е готовъ да даде и живота си за свободата нa отечеството : на думи и най-страшливия може да се хвали и заканва, че ще бие и убива, но дадешъ ли му въ рѫката ножъ или пушка, и най-сърцатъ да е, ще му потрепери рѫката и ако най-после се реши, непременно ще сбърка. Ние, самитѣ, сме юнаци на думи и кръщаваме хората съ празни приказки. Трѣбва ние първо да дадемъ примѣръ на храбрость, та да имаме право да искаме и другитѣ да бѫдатъ храбри. Личниятъ примѣръ и дѣлата много повече възпитаватъ, отколкото най-красноречивитѣ думи и съвети". Тия мисли минаха презъ ума на всѣкиго отъ насъ, но никой не се осмѣли да ги изкаже гласно въ присѫтствието на Даме, въ самоотверженостьта на когото не бѣхме увѣрени още съ дѣла отъ негова страна, но и не се съмнявахме. Първиятъ нашъ другарь се подлагаше на изпитъ тая вечерь и ние съ трепетъ очаквахме да видимъ резултатитѣ. Отъ тоя изпитъ зависѣше нашата честь на рѫководители и апостоли на опасното дѣло, за да можемъ следъ туй съ авторитетъ, съ какъвто турцитѣ се ползуватъ предъ нашитѣ търговци, да изтръгнемъ повече средства за нуждитѣ на Организацията.

 

 

    Предъ комисара Жакъ.

 

Вечерьта азъ и книжарьтъ Ив. х. Николовъ се нахранихме на две на три въ гостилница и отидохме да пиемъ кафе въ „Орфеумъ" на брѣга на морето. Отъ тамъ ние мислѣхме, че ще можемъ да доловимъ по движението на полицията, дали е станало убийството или не. Ние нѣмахме търпение да чакаме спокойно чакъ на другия день да узнаемъ резултата. Чакахме часъ-два, приказвахме разсѣяно, a очитѣ ни постояино гледаха къмъ „молото" (по набрѣжната улица), дано видимъ нѣкой полицейски да тича. „Лисица е минала пѫть и тая вечерь", казахме най-после и отчаени станахме да си вървимъ. По пѫтя ние се раздѣлихме : той тръгна къмъ „Ноньо", a азъ къмъ ул. „Хамидие", защото отъ тамъ ми бѣше по-близо до дома. Тъкмо завъртѣхъ и взехъ на горе

 

 

90

 

по ул. „Хамидие", съгледахъ срещу ми двама полицейски тичатъ. „Работата е на редъ", си казахъ азъ и весело почнахъ да въртя бастунчето си на дѣсната рѫка. Полицейскитѣ ме изминаха, но следъ 5—6 крачки тѣ се спрѣха и извикаха задъ менъ: „Мосйо! дуръ биразъ !" Aзъ спрѣхъ. Тѣ се приближиха, разгледаха ме и ме попитаха по турски:

 

— Кой си и отде идешъ?

 

— Отъ „Орфеумъ", отговорихъ азъ.

 

— Какъ се казвашъ ?

 

— Христо Коцевъ.

 

— По занаятъ?

 

— Учитель.

 

— Въ кое училище?

 

— Въ българската гимназия.

 

— Значи българинъ си?

 

Това бѣ достатъчно да ги тури въ съмнение, да не би азъ съмъ убийцата, защото само българинъ можеше да бѫде убийца на ренегата Пейчиновски, и за да ме подложатъ на подробенъ изпитъ и обискъ, поканиха ме да ги придружа до полицейския участъкъ. Азъ „сварихъ кашата" : изведнажъ ми дойде на ума, че Даме, преди да тръгне къмъ мѣстото на убийството —„Пиргитѣ", предаде ми единъ залепенъ пликъ. Вѫтре въ плика бѣ затворилъ писмо шифровано до Гоце Дѣлчевъ и за да бѫде чистъ, предаде го на менъ, понеже азъ оставахъ далечъ отъ мѣстото на убийството. Отгоре пликътъ не бѣше надписанъ до никого. Слѣпиятъ случай, обаче, бѣ решилъ другояче : „нечистиятъ" именно, y когото бѣ писмото, да иде на „Орфеумъ" и отъ тамъ по пѫтя за дома да срещне копоитѣ, да го подушатъ и заловятъ. Ужъ всички предпазителни мѣрки бѣхме взели да не се намѣри нищо на открито — архивата въ кѫщи събрахъ въ едно газено тенеке, печатътъ заврѣхъ въ една дупка въ стѣната на избата и чистъ и спокоенъ излѣзохъ вечерьта на разходка ; но писано било да се срещна съ Даме и той да ми даде това затворено писмо, та вмѣсто него азъ да падна въ капана. Нѣмало сѫдба, наречници, орисници, слѣпъ случай и фатализъмъ, но защо Даме не даде писмото на х. Николовъ, заедно съ когото вечеряхме, a го даде на мене? Ако го бѣше далъ на х. Николовъ, него полицейски не го срещнали и писмото нѣмаше да се намѣри y менъ, за да ме задържатъ и

 

 

91

 

подложатъ на строго разследване. Ако не бѣше намѣрено това писмо y менъ, може би, щѣха веднага да ме пуснатъ, но дали фаталностьта не би насочила въ такъвъ случай копоитѣ по пѫтя, по който х. Николовъ се връщаше и дали не би заловили него вмѣсто мене? Или защо Даме даде писмото на мене, който трѣбваше да се върна по ул. Хамидие, която събираше улицитѣ отъ „Пиргитѣ", a не го даде на х. Николовъ, който имаше да се върне по друга по-отдалечена улица отъ „Пиргитѣ", къмъ които трѣбваше да се пуснатъ копоитѣ и да срещнатъ менъ? Може би, щѣха да ме срещнатъ и заловятъ дори и да не бѣ писмото y менъ, но тогазъ нѣмаше да ме подлагатъ на толкова сериозно разследване и, може би, нѣмаше да идатъ въ кѫщи, за да намѣрятъ тамъ друго писмо, което потвърди съмнението, че не съмь чистъ. Както и да е, но писано било азъ, a не другъ, да претърпя нещастието. Не бихъ вѣрвалъ и азъ, че фаталностьта има пръстъ въ нашето щастие и нещастие, ако отъ моя страна бѣхъ сторилъ нѣкоя глупость, та самъ да имъ отворѣхъ очитѣ, да привлѣка вниманието имъ съ нѣкоя подозрителна постѫпка. Грѣшка отъ моя страна бѣше, че тръгнахъ на разходка заедно съ писмото или че не го оставихъ нѣкѫде, но защо Даме не го скри нѣкѫдѣ, a го даде на мене? — Защото трѣбваше или писано бѣше да бѫда заловенъ азъ, та да се пръсне мълва, че българи сѫ убили и отмъстили на Пейчиновски за Хр. Гановъ. Инакъ, ако и мене не бѣха заловили, както не можаха да заловять и самитѣ убийци, предположението би било близо до ума, че българи сѫ го убили, но би останало само предположение безъ „веществено доказателство." Нима фаталностьта има разумъ, та е вложила тая смисъль въ нашитѣ постѫпки? Да не би тя да е била заинтересувана въ полза на дѣлото, тя е решила да падна азъ въ рѫцетѣ на полицията, за да се разбере, чия работа е убийството, и за да почнатъ търговцитѣ да треперятъ предъ волята на Организацията, па и да развържатъ кесиитѣ си съ една дума? Ако допуснемъ, че вънъ отъ нашата воля има и друга, която по свой разумъ напѫтва нашитѣ дѣла; ако допуснемъ, че орисницата или сѫдбата е предопредѣлила, какво ще се случи съ насъ презъ цѣлия ни животъ и управлява нашитѣ постѫпки по предначертанъ планъ, не остава освенъ да признаемъ, че вѣрата

 

 

92

 

въ Бога има своето оправдание — това, което моятъ разумъ не може да допусне. Възможно е само да има нѣкаква връзка между мислитѣ и дѣлата на две сърца, на две души, които въ единъ моментъ си съобщаватъ тайнитѣ по нѣкакъвъ безжиценъ телеграфъ ; възможно е да се съобщаватъ духоветѣ и да предаватъ чрезъ материята своитѣ мисли при опредѣлени условия; може и материята да се завладѣе, да се магнитизира и хипнотизира и да се накара да служи на волята ни; може 10 пѫти наредъ да се изкара 14 или 31 на карти, както това се случи на нова год. съ насъ; но извънъ насъ да сѫществува друга тайна сила, която да се занимава постоянно съ нашитѣ дребнави желания и постѫпки, е немислимо, освенъ ако допуснемъ, че както ние имаме душа и разумъ, така сѫщо и земята, и слънцето, и всички планети, и най-после цѣлата вселена може да иматъ свой разумъ и и своя душа, но само еднороднитѣ души сѫ, може би, въ състояние да размѣняватъ своитѣ вълнения и да се съобщаватъ. Забутахъ се неволно въ метафизика, a полицейскитѣ, които ме срещнаха, не ми дадоха тогазъ толкозъ време да философствувамъ надъ човѣшката сѫдба. Тѣ ме поканиха веднага да се кача на транвая съ коне, та по-бързо да идемъ до участъка. Влѣзохме въ трамвая, азъ седнахъ, a тѣ отъ дветѣ ми страни, за да ме държатъ по-близо до себе си. Спомнихъ си, че въ такъво положение бѣхъ въ Бѣлградъ, когато ме арестуваха сърбитѣ, но тогава бѣше тъмно по улицитѣ и съ менъ бѣха още двама другари, които заприказваха стражаритѣ, a азъ две стѫпки предъ тѣхъ кѫсахъ адреса, който смѣтахме да подадемъ на Скупщината. Сега очитѣ на моитѣ ангели хранители бѣха приковани върху менъ, тѣ следѣха всѣко мое движение. Да си пъхна рѫката въ джоба, не бѣше мѫчно, ала да измъкна отъ тамъ проклетото писмо, бѣше невъзможно. Напротивъ, съ това бихь се издалъ, че зная, какво е съдържанието му и за това се мѫча да се отърва отъ него. Единъ мигъ време ми трѣбваше да го измъкна и захвърля или пусна отъ трамвая, но не смѣехъ, защото щѣха да ме видятъ. Като се убедихъ, че е невъзможно да се отърва, почнахъ да кроя, какво да отговоря, когато го намѣрятъ y менъ, защото нѣмаше съмнение, че въ yчастъка ще ме претърсятъ. Тукъ вечъ мозъкътъ ми закипѣ, почна нѣкой да ме удря отвѫтре по слѣпитѣ очи и да

 

 

93

 

стѣга челото ми съ желѣзни обрѫчи. Да кажа, че ми го даде Даме? — По никой начинъ: това би значило азъ, идеалистътъ, който даде клетва, че се отказва отъ всичко мило и драго; азъ, който отъ дънъ душа се възмущавахъ отъ Д. Общий и отъ попъ Кръстю, азъ да стана предатель и да запиша името си въ историята на редъ съ Юда! Не, никога и никога!

 

— Да, на дума е лесно да кажемъ „никога !", но като те положатъ и ти ударятъ 19 и 6 по голо, мислишъ ли, че ще можешъ да изтраешъ? Питаше ме нѣкой отвѫтре безъ гласъ.

 

— Не знамъ, другъ пѫть не съмъ ялъ бой, за да зная, ще мога ли да изтърпя; но, ако не мога, да кажа ли, да престѫпя ли клетвата? Не, ще кажа, че ми го даде единъ непознатъ човѣкъ.

 

Добре, ами нали ще те питатъ, кому ти каза да го занесешъ и предадешъ ?

 

— Да, не ще мога да отгозоря.

 

— Тогазъ „твое" е ще кажатъ и ще те накаратъ да го четешъ, a ако не признаешъ, дървениятъ господъ ще те накара и майчиното си млѣко да изкажешъ.

 

— Какво да имъ го прочета ли? По-добре тогазъ да кажа, че ми го е далъ Даме, защото да се издамъ, че зная да го чета, не мога скрия подписа Данаилъ, чий псевдонимъ е. На мое мѣсто азъ вѣрвахъ, че Даме би претърпѣлъ всички мѫки: и на кѫсове да го рѣжатъ и живъ на огънь да го изпекатъ, пакъ не би станалъ предатель на дѣлото. Личи си, че той е коравъ, има твърда воля и силенъ духъ, но азъ не мога да кажа и за себе си сѫщото. И живо си припомнихъ сцената въ софийския правителственъ домъ, дѣто Левски е заплюлъ презрително Д. Общия. Дали и Даме не би ималъ право да ме заплюе, когато ни извадятъ на очна ставка? О, позоръ, О, ужасъ! Но какъ да спася и него, и дѣлото, и себе си? Ето, не желая да бѫда Юда, но ще ме принудятъ да стана.

 

— Ха, да те видимъ сега, какъвъ примѣръ ще дадешъ на тия, които карахте да се кълнатъ, да не издаватъ тайната, да понасятъ всички мѫки, но да не предадатъ това, що знаятъ за дѣлото! Лесно бѣше да учишъ другитѣ да бѫдатъ издържливи; ха, да те видимъ сега ти самъ на дѣло

 

 

94

 

да покажешъ твърдость и воля, да понесешъ всички мѫки и изтезания и да дадешъ примѣръ на тия, що учехте и карахте въ огъня !

 

— Да, трѣбва да се издържи тоя изпитъ, безъ да се посрамя. Да кажа, че съмъ го намѣрилъ малко преди да ме срещнатъ копоитѣ, нѣма да повѣрватъ.

 

— Разбира ce, че нѣма да повѣрватъ и за да те накаратъ да развържешъ езика си и да си кажешъ правото, ще те накаратъ да държишъ изпитъ предъ дървенъ господъ. Ако изтърпишъ до край и се увѣрятъ, че и душата да ти взематъ, нѣма да кажешъ нищо, добре. Ще те подържатъ въ затворъ и ще те пуснатъ; но, ако не изтраешъ до край, хемъ ще ти скапатъ месата отъ бой, хемъ ще кажешъ. Ето защо, ако не вѣрвашъ, че ще понесешъ всичко до край, по-добре ще е безъ бой да кажешъ, кой ти даде писмото и тогазъ вмѣсто ти, нека отговаря той.

 

Азъ дигнахъ неволно рѫка да го ударя, като мислѣхъ, че наистина приказвамъ съ нѣкого, но изведнъжъ дойдохъ на себе си и разбрахъ, че ме водятъ на голгота. Въ това време и трамваятъ спрѣ. Копоитѣ станаха и ми казаха да слѣза. Азъ вечъ нѣмахъ своя воля : каквото заповѣдаха тѣ, това вършеха краката ми. Азъ се движехъ като автоматъ, безъ воля и безъ душа. Влѣзохъ въ участъка, който бѣше на 20—30 м. до „Ноньо". Тамъ старшиятъ комисаръ, за когото по-късно узнахъ, че се казвалъ Жакъ и че билъ евреинъ, седна до една маса да пише „джурналъ" т. е. да взема първитѣ ми показания, да снеме полицейско дознание. Той тамъ ме претърси по джебоветѣ и извади всичкитѣ ми писма и бележки. Следъ туй почна да пише обстоятелствата, при които ме хванаха и дойде до писмата, които се намѣриха y менъ. До като туй вършеше, азъ си цепѣхъ съ последни усилия мозъка, дано намѣря нѣкой спасителенъ отговоръ, който хемъ да ме отърве отъ бой, хемъ отъ предателство, но мозъкътъ ми бѣ парализиранъ, умътъ ми затѫпѣлъ и се отказваше да работи. Азъ гледахъ като идиотъ на писалката, която скърцаше подъ рѫката на потурчения евреинъ и се любувахъ на хубавото турско писмо. Предисловието на джурнала свърши. Жакъ (или по-добре Жаверъ отъ „Клетницитѣ" на Хюго) изправи глава и почна едно по едно да ме пита за писмата, чии сѫ. Азъ машинало отговаряхъ за всѣко едно

 

 

95

 

„бенъмдъръ" (мое е), a той записваше отговоритѣ ми. Всички други писма бѣха невинни, приятелски, но за онова въ бѣлия пликъ ме ядѣше змията. Случайно то остана най-после и до като дойде редъ до него, още 1—2 минути оставаха, азъ се помѫчихь още единъ пѫтъ да събера мислитѣ си, да съсредоточа оглупѣлия си умъ и да го напрегна да реши дилемата — предатель или бой. Гнѫсѣхъ се и да помисля за първото: азъ, който претендирахъ, че съмъ отчаенъ патриотъ да падна сега толкозъ низко, че и дѣцата на вѣчни вѣкове да се смѣятъ съ моето име и да ме проклинатъ, не искахъ и да помисля за такъва слава. Оставаше ми да се уловя, като човѣкъ, който се дави, за сламката т. е. да кажа, че не е мое и че. . . Жакъ изправи глава, взе най-после и това зловещо писмо и ме запита : „Това твое ли е?" Азъ не можахъ да довърша мислитѣ си, това питане ме стресна и като съ чукъ ме удари по главата. Отговорихъ само това : „Хаиръ, бенъмъ диль!" Жакъ ококори очи и ме погледна очудено. Светна му предъ очитѣ, че е хваналъ дявола, и за да се увѣри, да не би да е погрѣшно чулъ, запита ме повторно: „Какво каза? Че не е твое, тъй ли?"

 

— Да, не е мое.

 

— Какъ да не е твое? Запита крайно заинтересуванъ. Отъ твоя джебъ не го ли извадихъ? Има си хасъ да кажешъ, че азъ съмъ го турилъ съ зла умисъль?

 

— Съвсемъ не, но казвамъ, че не е мое.

 

— Какъ да не е твое! Не бѣше ли въ твоя джебъ?

 

— Да, но не е мое.

 

И той се наведе да запише и това, a въ туй време азъ още не бѣхъ решилъ да кажа, че го намѣрихъ, защото предвиждахъ, че нѣма да повѣрва, но друго спасение нѣмаше: ако лъжата не хване мѣсто, ще ямъ бой като магаре на мостъ.

 

— Е, та ти казвашъ, че не е твое, а? Ами чие е?

 

— Намѣрихъ го и не знамъ чие е, отговорихъ решително.

 

— Той се опули още по-вече: навѣрно, предполагаше, че ще му кажа чие е, кой ми го е далъ и за кого; но, когато чу, че съмъ го намѣрилъ, разбра, че тукъ има нѣщо и че искамъ да го лъжа, па почна да се подсмива и да се подиграва: „Та тъй а? Намѣрилъ си го? Чудна работа! Бива лъжа, ама тази много плитка.

 

 

96

 

— За васъ може да се види лъжа, но за менъ е цѣла истина.

 

— Е, добре! Я разправи, какъ и де го намѣри!

 

Азъ почнахъ подробно и точно да разправямъ, че 2—3 минути, преди да ме срещнатъ полицаитѣ, съмъ забележилъ нѣщо бѣло на тротоара, че съмъ полюбопитствувалъ да видя, що е, и съмъ го взелъ; но, като съмъ видѣлъ, че е писмо, вмѣсто да го отварямъ и чета на улицата на слабата ламбена свѣтлина отъ фенеритѣ, турилъ съмъ го въ джеба съ намѣрение дома да го отворя и видя, що има вѫтре.

 

— Хичъ уйдурма! (хичъ недей съчинява!), прекѫсна ме той. Хичъ възможно ли е да го намѣришъ? Толкова души минали отъ тамъ и не го намѣрили, та ти?!

 

— Възможно е да сѫ минали и да не сѫ го видѣли, a възможно е и да сѫ го видѣли, но не сѫ обърнали внимание, като сѫ помислили, че е парче книжка. He е чудно, най-после, и това: да се е изтресло и паднало отъ оня, който е миналъ преди мене.

 

— Ашикере яланъ! (явна лъжа!) Минали толкова души и не го видѣли, та ти, който си въртѣше бастунчето и вървѣше съ вдигната глава, си го видѣлъ и взелъ!

 

— Да, мой касметъ било.

 

Жакъ свърши джурнала и като видѣ, че нѣма що повече да измъкне отъ мене, стана бързо, взе джурнала и писмата и излѣзе. Азъ останахъ въ участъка да чакамъ. Спомнямъ си, че въ този моментъ, когато давахъ показанията си и гледахъ на срещу презъ прозореца къмъ морето, мина Даме Груевъ. Това не бѣше никаква халюцинация, защото, ако умътъ ми бѣше замъгленъ, очитѣ ми гледаха ясно. Видѣхъ го, какъ мина съ бавната и лека походка на пантера и стори ми ce, че погледна къмъ менъ и ме видѣ. „Слава Богу!" Казахъ си. Сега ще иде въ кѫщи y насъ и ще дигне тенекето съ архивата, отъ която ме бѣше особено много страхъ, защото щѣше да потвърди, че и тайнственото писмо е мое, да отвори очитѣ на турцитѣ и безъ да се страхува като мене отъ предателство, да имъ посочи душманитѣ на държавата. Да, той, сѫщиятъ Даме Груевъ мина, като чели се връщаше отъ „Ноньо" и отиваше къмъ „Канли-Куле" (скоро тогазъ преименувано отъ турцитѣ на „Беязъ-куле" т. е. Бѣла, a не кървава кула, за да не напомнюва на европейцитѣ

 

 

97

 

жестокостьта и звѣрствата на турцитѣ, които въ по-старо време сѫ клали затворницитѣ въ тая кула и сѫ хвърляли окървавенитѣ имъ трупове отъ върха на кулата долу въ морето). Който би видѣлъ Даме, какъ спокойно и кротко си вървѣше, не би могълъ да повѣрва, че той преди малко е билъ на мѣстото, дѣто се уби Пейчиновски, за да насърчава убийцитѣ. Тия, последнитѣ, бѣха двама кукушани въ дзиври и съ червени пояси. Единъ-два деня преди убийството случайно, както вървѣхме съ Даме, ги срещнахме на трамвайната улица. Даме ги спрѣ да имъ каже нѣщо и слѣдъ туй, като се отдалечиха отъ насъ, той ми каза, че тѣ сѫ, които е избралъ за убийци. На единиятъ очитѣ му бѣха постоянно кървави и би рекълъ човѣкъ, че той е нѣкой главорѣзъ, изпилъ кръвьта на 300 души най-малко. Не зная, дали наистина този човѣкъ и другарьтъ му сѫ били по-рано убийци, та затова ги бѣ избралъ за такива, или лъкъ и тѣ до тогава не бѣха заклали ни кокошка, но сѫ се отличавали между другитѣ като по-сърцати. Отпосле узнахъ подробноститѣ по убийството. To станало тъй: Даме съ двамата си ученици съгледали Пейчиновски въ една кръчма, въ която вечерь ходѣлъ да плюска, за да стане истински сърбинъ и по пиене. Причакали го до 2 ч. по турски и следъ като излѣзълъ отъ кръчмата, тръгнали подире му. Съ него заедно вървѣлъ и единъ посърбенъ като него майсторъ отъ Дебъръ. Когато Даме видѣлъ, че наоколо е пусто, въ мрака ускорява крачкитѣ си и наближава на 2—3 метра отъ жертвата, пуска своитѣ лъвове да го разкѫсатъ и имъ казва : „Хаг сега да ви видя!" Тѣ се хвърлятъ съ ятаганитѣ си върху Пейчиновски и го накълцали, както трѣбва. Другарьтъ му избѣгалъ благополучно, a той останалъ да се кѫпе въ нечистата си кръвь. Даме и ординарцитѣ му изчезнали въ мрежата отъ тѣсни и безшумни улици. Минувачи чули отдалечъ глъчка и се притекли да видятъ, що е. Дошли и полицейски отъ близкия участъкъ, питали го да каже, кой го е нападналъ, но езикътъ му не се дигалъ, нито пъкъ могълъ да разбере, що го питатъ. Гановъ следъ 5 минути издъхна и то само отъ една малка раничка на главата, ала Пейчиновски, съсѣченъ на нѣколко мѣста, останалъ да живѣе 24 ч. и да се мѫчи, за да изплати по-добре грѣховетѣ си. За туй пъкъ сърбитѣ му дигнаха паметници и го направиха светецъ

 

 

98

 

направо съ своя най-голѣмъ светия — Св. Сава, който убилъ брата си, за да вземе престола му и на стари год. отишелъ въ мънастиръ, за да му се простятъ грѣховетѣ. По-вече отъ сръбскитѣ крале отъ старата и новата история сѫ или братоубийци, или отцеубийци, a сега сръбски светци.

 

Така кръвьта на нашия заядливъ Гановъ биде изкупена съ тая на Пейчиновски, но и азъ не малко си изпатихъ за тоя последния. И въ тоя случай пакъ сърбитѣ съсъ своята неканена и братоубийствена пропаганда сѫ криви: тѣ първи пролѣха братска кръвь. Организацията, за да запази народа отъ крамолитѣ и ежбитѣ, които сръбскитѣ агитатори безнаказано сѣеха въ страната, се видѣ принудена да води борба и противъ тѣхъ. Трѣбваше тя да наказва съ смърть измѣнницитѣ на своята народность, предателитѣ и шпионитѣ народни, за да предпази масата, народа отъ изкушение и предателство. Съ болка на сърце тя взимаше решение да накаже тия изроди народни. Първата жертва бѣ Пейчиновски, a следъ това редъ убийства станаха въ много градове на северна Македония, дето сръбската пропаганда бѣ особено повилнѣла.

 

Въ Скопйе се уби единъ отъ петимата братя Иванови, въ Охридъ — Гърданъ, въ Тетово, Куманово, Прилѣпъ и пр. За всѣко отъ тия убийства Организацията пълнѣше затворитѣ отъ свои хора. Дори и Д. Груевъ падна въ затвора по поводъ убийството на попъ Спасе въ Прилѣпъ. Но и сръбскитѣ пропагандатори не ни останаха длъжни: и тѣ съ турцитѣ убиха въ Куманово Ек. Симитчиева, учителка, попъ Александъръ архиерейски намѣстникъ и др.

 

 

    Предъ директора на полицията.

 

Следъ единъ часъ чакане моятъ Жакъ се върна и ми каза да го последвамъ. Излѣзохме отъ участъка, качихме се на единъ файтонъ, безъ да зная, де ме водять. Следъ малко файтонътъ спрѣ предъ грамадния и великолепенъ правителственъ домъ. Азъ разбрахъ, че ме водятъ при Кайафа за инквизиция. И наистина вкараха ме въ една хубаво мобилирана стая, дето директорътъ на полицията ме чакаше за разследване. На влизане поздравихъ съ темане по турски директора, безъ да си свалямъ феса отъ главата. Той ме покани да седна и следъ като ме разпита за името и презимето, отде съмъ родомъ, на колко съмъ години, каква е народностьта ми, какво образование имамъ,

 

 

99

 

колко езици владѣя, какво работя, каква заплата получавамъ, жененъ ли съмъ или не и пр., извади писмото, на плика на което бѣхъ турналъ подписа си по заповѣдъ на Жакъ още въ участъка, навѣрно за да не откажа отпосле, че е мое, и ме запита: „Твое ли е това писмо" ? Отъ по-рано азъ бѣхъ предвидѣлъ, че сѫ отворили плика безъ мене и мина ми презъ ума въ такъвъ случай да протестирамъ, за да изкажа съмнение, че наистина шифровано писмо е имало вѫтре и че тѣ сѫ го подставили съ умисъль да ме обвинятъ, но намѣрихъ, че съ такъво подозрение само ще ги разсърдя, безъ да мога съ това да ги увѣря, че наистина не съмъ знаялъ, що е имало вѫтре. Предпочетохъ само да се почудя, когато ми го дадоха да го чета. Азъ казахъ, че y мене се намѣри и разправихъ повторно, какъ станало това. Разбира ce, че и той почна да се смѣе и подиграва на моята плитка лъжа. Не помалко отъ тѣхъ се смѣяхъ и азъ y себе си.

 

— Я вижъ, какво пише! И ми го подаде.

 

Азъ взехъ да чета и правѣхъ видъ, че се мѫча нѣщо да прочета и разбера.

 

Като видѣха, че не мога да изкарамъ нищо, накараха ме да чета по турски отъ лѣво на дѣсно. Буквитѣ на всички думи бѣха завързани и не се виждаше де свършва една дума и отде почва друга. Азъ очудено погледнахъ на директора, съ което искахъ да му кажа : „това не е турско писмо". Той разбра престореното ми недоумение и побърза да ми заповѣда: „чети де!" Азъ почнахъ ужъ да се мѫча, за да получа отъ завързанитѣ букви дума, но напразно.

 

— Е, кажи де! Продума нетърпеливо директорътъ, който бѣше сърдитъ навѣрно, за дето му бѣха развалили спокойствието — да си остави гладнитѣ за сънъ и за милувки ханъмки.

 

— Нищо не мога да разбера, има и гръцки, и английски, и френски букви, но само букви, никаква дума не излиза. На нищо не прилича: това е дяволско писмо; азъ не мога да го чета, — казахь съ очудване наивно.

 

— Я извади ключа!

 

Азъ извадихъ отъ джеба си едно ключе отъ куфаръ и му го подадохъ.

 

Не такъвъ ключь, a ключътъ за писмото! Натърти малко ядосано директорътъ.

 

 

100

 

— Какъвъ ключъ за писмо искате, не разбирамъ? Ето писмото е отворено. За писмо ключъ може ли да има?

 

Директорътъ излѣзе отъ търпение и за да тури край на моето хитруване или по-добре, — за да отиде по-скоро да си легне, заповѣда на главния комисаръ да отиде веднага заедно съ мене y насъ въ кѫщи и да прибере всичко, каквото намѣри писано.

 

(Следва).

 

 

    Продължение в: Македонски Прегледъ, год. I, кн. 2 (1924)

 

[Back to Index]