5. Търновскиятъ надписъ на Иванъ Асѣня II
Къмъ стр. 341 сл.
За съществуването на тоя надписъ стана известно едва въ 1859 година, следъ като познатиятъ нашъ родолюбецъ д-ръ Христо Даскаловъ, родомъ отъ Трѣвна [1], презъ времето на своето престояване въ Търново въ 1858 г. сполучилъ, съ разрешение отъ мѣстнитѣ турски власти и придруженъ отъ търновския гражданинъ х. Д. х. Ничовъ [2], който се ползувалъ съ довѣрието на властьта, да провикне въ тогавашното дервишко теке, т. е. въ бившата царска „велика лавра” — мънастиръ, и да влѣзе въ тамошната теке-джамиси — джамия къмъ текето, т. е. въ бившата църква Св. 40 мъченици, построена и украсена, както се види отъ съдържанието на надписа, отъ царь Иванъ Асѣня II. Благодарение налюбезностьта на шейха, настоятеля на джамията, Хр. Даскаловъ тогава внимателно разгледалъ всички паметници, намиращи се въ тая стара българска светиня, и можалъ, между другото, да открие на срѣдния отъ тритѣ, налѣво отъ входа, стълпа нашия надписъ и дори да снеме отъ него
1. Биографически данни за него вж. Т. Н. Шишковъ, Докторъ Христо Даскаловъ. СНУКн, кн. VIII (1892), стр. 347—388.
2. Вж. писмото на Ив. Д. Гешовъ, търговецъ въ Търново, до Найдена Геровъ въ Пловдивъ отъ 5. X. 1858 г, въ което се съобщава, че му се изпращатъ преписи отъ снети по порѫчка на Евл. Георгиева отъ Хр. Даскалова надписи отъ църквата Св. 40 мѫченици. Изъ архива на Найденъ Геровъ, кн. I, София 1911, стр. 457, № 715; сѫщо и стр. 117, № 199.
588
почти точно копие, редъ по редъ, съ всичкитѣ му съкращения и лигатури.
Като
съзнавалъ голѣмото и важно историческо значение на тоя старобългарски паметникъ,
Хр. Даскаловъ веднага следъ завръщането си въ Русия въ сѫщата 1858 год.,
изпратилъ точно копие отъ своя преписъ въ Петроградъ най-първо на А.
Гилфердинга, който побързалъ да го обнародва вь началото още на 1859 год., но
твърде погрѣшно [1], и на проф. И. И. Срезневски, тогавашния знаменитъ славистъ.
Въ сѫщата 1859 год. самъ Хр. Даскаловъ въ своето „писмо” до проф. О. М. Бодянски
въ Москва, — който го напечаталъ като статия подъ надсловъ „Открытія въ древней
столицы болгарской, Терновѣ” [2] — като описва всичко, което е видѣлъ въ
Търново, и излага всичко, каквото узналъ за запазилитѣ се тамъ дотогава
старобългарски паметници, издава и нашия надписъ по своето копие, но за жалость
не въ факсимиле, а съ заглавни печатни старобългарски букви (тъй наречения
Шафариковски шрифтъ) и поради това, при всичкото желание на издателя да се
приближи до оригинала, не е можалъ да предаде всичкитѣ интересни и характерни
съкращения и лигатури [3]. Самото копие на надписа е направено, както се каза,
почти точно съ малки пропуски или по-скоро недогледи при преписването; така
напр., р. 1 :
; р. 3 въ края е изпусната w къмъ буквата к; р. 4:
; р. 9:
;
. По изданието на Хр. Даскалова въ сѫщата още година П. Р.
Славейковъ обнародва нашия надписъ въ „Български Книжици” [4], безъ да посочи,
вѣроятно отъ предпазливост ь, отгде го заимствувалъ, а само отбелязва, че
„паметницытѣ що излагамы по-долу, има ги и до днесь сѫществуватъ, но дѣ сѫ и отъ
кого сѫ избродени оставамы за други пѫть да го кажемъ” [5].
Но и въ това издание сѫ се вмъкнали чудовищни грѣшки, като, напр., годината
1. Въ „Извѣстія Импер. Академіи Наукъ по отдѣленію русскаго языка и словесности”, т. VII (1859), выпускъ 5, стр. 374.
2. Въ „Чтенія въ Обществѣ исторіи и древностей Россійскихъ при Московскомъ Университетѣ” за 1859 годъ, № 2, и отдѣленъ отпечатъкъ подъ сѫщия надсловъ, Москва 1859, стр. 1—30.
3. Пакъ
тамъ, отдѣл. отп., стр. 18; на стр. 19 пъкъ текстътъ на надписа е предаденъ въ
разредена форма, т. е. отдѣлени сѫ думитѣ и сѫ разтворени нѣкои съкращения, и
при все това има разлики въ четенето на нѣкои думи; така, напр.,
, което
е по-вѣрно, защото
ѥ
не е употребена нийде въ цѣлия надписъ.
4. Подъ надсловъ „Четыри паметника”, „Български Книжици”, ч. II, іулія 1859, кн. I. стр. 412.
5. Пакъ тамъ, стр. 410 и 414.
589
Надписътъ на Иванъ Асѣня II въ Св. 40 мѫченици споредъ преписа на Хр. Даскаловъ, издаденъ отъ Г. С. Раковски
590
и т. н.
Но това, което не направилъ Хр. Даскаловъ, извършилъ въ 1860 г. Г. Раковски: въ книгата си „О Асѣню пьрвому” той издаде нашия надписъ въ факсимиле по копието на Хр. Даскалова, което му далъ последниятъ „въ лѣто 1858, кога ся вращаше отъ свое путишествие по Българиѭ” [1]. Но при това и у него се явили нѣкои доста важни грѣшки както въ факсимилето (каквито у Хр. Даскалова не се намиратъ), тъй и при разтварянето на съкращенията и лигатуритѣ; така, напр.,
[2].
Всички по-сетнешни издатели на нашия надписъ сѫ се намирали въ зависимость отъ изданията на Хр. Даскалова или на Г. Раковски, като предавали грѣшкитѣ на едина и другия, и, отъ своя страна, сѫ правили нови грѣшки. Така въ 1872 г. В. Макушевъ въ изследването си „Болгарія въ концѣ XII и въ первой половинѣ XIII вѣка” [3] предава нашия надписъ по Хр. Даскалова, а въ 1879 год. И. Срезневски въ своитѣ „Свѣдѣнія и замѣтки о малоизвѣстныхъ и неизвѣстныхъ памятникахъ” № 4 [4] го издава споредъ снимката, съобщена нему отъ Хр. Даскалова още презъ 1858 год.; обаче, макаръ и да увѣрява, че „эта запись и съообщена здѣсь возможно вѣрно — только не вязью, какъ въ подлинникѣ”, все пакъ той самъ направилъ грѣшки; така, напр.,
а пъкъ въ
р. 11 пропусната думата
. — Въ 1886 г. д-ръ В. X. Стояновъ-Беронъ предаде
съдържанието на нашия надписъ по изданието на Г. Раковски, както показватъ
еднаквитѣ грѣшки, като изопачилъ и смисъла съ неправилни знакове на препинанието
и затова въ р. 5 се чете „съизлѣзохъ” [5],
1. Г. С. Раковски, Нѣколко рѣчи о Асѣню Пьрвому, великому царю Бьлгарскому и сыну му Асѣню Второму. Бѣлградъ 1860, табл. къмъ стр. 8 и бел. 5 на стр. 109.
2. Пакъ тамъ, стр. 9.
3. Вж. „Варшавскія Университетскія Извѣстія” за 1872 год., № 3, стр. 56—57.
4. Вж. Приложеніе къ 34 тому Записокъ Импер. Академіи Наукъ. С.-Петербургъ 1879, стр. 10.
5. Вж. неговитѣ „Археологически и исторически изслѣдованія”, Тѫрново 1886, стр. 44, на която той пише следното: „Тоя надписъ състои отъ 13 рѣда много правилно разрѣдени, и когато най-напредъ прочетохми тоя надписъ въ 1857 год., тія букви и рѣдоветѣ си стояха цѣли и неповредени, както и — пò отсетнѣ въ теченіето на нѣколко години тѫй си тѣ
591
макаръ да е ималъ възможность въ 1886 г. да свѣри текста съ самия оригиналъ. — Най-сетне въ 1892 г. познатиятъ нашъ старъ учитель и общественикъ Т. Н. Шишковъ въ цитираната по-горе статия, именно въ гл. III подъ насловъ „Археологически открития въ В. Търново (1858)” въ която като мото издава за пръвъ пѫть едно стихотворение на Хр. Даскалова, писано още въ 1844—45 год. „Къмъ българскитѣ клеветници” и обнародва пълния български преводъ (макаръ не навсѣкѫде точенъ) на споменатото по-горе „писмо” на Хр. Даскалова до О. М. Бодянски [1], като го придружава намѣста съ свои обяснителни бележки, въ мѣстото, гдето се дава текстътъ на надписа, пише: „Старобългар. надпись въ черквата Св. 40 мѫченици, споредъ Хр. Даскалова въ 1858 год., сега изново възпроизведена въ факъсимиле” [2]; обаче той не дава никакво отново възпроизведено факсимиле, а просто преписалъ това, което Хр. Даскаловъ дава на стр. 18, като направилъ и грѣшки при това; така, въ
Въ такива невѣрни и немарливи, а оттука и неудовлетворителни преписи се е издавалъ нашиятъ надписъ до 1901 г., когато се появи истинското му факсимиле, приготвено и издадено отъ недавно починалия професоръ-академикъ Ѳ. Ив. Успенски по направения на самия стълбъ естампажъ, и поради което то представя най-вѣрното и правилно копие [3].
Тукъ даваме това факсимиле възпроизведено.
стояха, но следъ освобождението на Бѫлгарія съ голѣмѫ жялость сѫглѣдахми, че буквитѣ и рѣдоветѣ на тоя надписъ сѫ до толкова дълбоко изчюѫжркани и — развалени, и въ едно такова пространство, щото — не е вечь вѫзможно да се прочете цѣлія тоя надписъ въ связь и уразумително”. И тъй, д-ръ В. Беронъ влизалъ въ сѫщата джамия въ 1857 год. преди Хр. Даскалова, видѣлъ и дори челъ нашия надписъ. Може би той да е влизалъ въ джамията въ 1857 год., но да е челъ нашия надписъ се силно съмняваме, защото твърдението му за повредата на надписа не е вѣрно: надписътъ си е запазенъ и днесъ тъй, както е билъ въ 1857 и 1858 год. и нѣма нищо покѫтнато въ него. Ако д-ръ Беронъ бѣ свѣрилъ само преписа на Хр. Даскалова, той не само би се убедилъ въ това, но би и поправилъ неточно преписанитѣ думи.
1. СбНУКн, кн. VIII (1892), стр. 365—386.
2. Пакъ тамъ, стр. 378.
3. Вж. О древностяхъ города Тырнова. Извѣстія Русскаго Археологическаго Института въ Константинополѣ, Т. VII, выпускъ 1. Софія 1901, стр. 6—7 и табл. № 5.
592
Надписътъ на Иванъ Асѣня II въ Св. 40 мѫченици споредъ изданието на Ѳ. Ив.
Успенски.
593
Следъ разтваряне на лигатуритѣ и съкращенията самиятъ текстъ трѣба да се чете споредъ насъ така:
т. е. „Въ лѣто 6738 (отъ С. М., а отъ Хр. 1230), 3-и индиктъ. Азъ Иванъ Асѣнь въ Христа Бога вѣренъ царь и самодържецъ на българитѣ, синъ на стария царь Асѣня, издигнахъ отъ основа и съ живопись украсихъ докрай пречестната тая църква въ името на Светитѣ 40 мѫченици, съ помощьта на които въ дванайсетата година отъ царуването си, въ която година се изписваше (съ живопись) тоя храмъ, излѣзохъ на война въ Романия и разбихъ гръцката войска, а самия царь киръ Теодора Комнина взехъ въ пленъ съ всичкитѣ му боляри. И цѣлата земя отъ Одринъ и до Драчъ превзехъ, гръцка още и арбанашка (албанска) и сръбска; а пъкъ градоветѣ (т. е. крепоститѣ), които се намиратъ около Цариградъ, и самия тоя градъ владѣеха франкитѣ, но и тѣ се покоряваха подъ рѫката (подъ скиптъра) на моето царство, понеже нѣмаха други царь освенъ мене, и благодарение на мене тѣ прекарваха днитѣ.си (т. е. сѫществуваха), тъй като Богъ така заповѣда, понеже безъ Него нито дѣло, нито слово не се извършва. Нему слава во вѣки, аминь”.
594
Изданието
на Ѳ. Ив. Успенски има твърде важно значение не само за това, че то ни предава
точно съдържанието на нашия надписъ и палеографическитѣ му особености, които се
явяватъ извънредно характерни за XIII вѣкъ както по начертанието и свързката на
буквитѣ, тъй и по правописа [1], но още и за това, че то откри въ надписа това,
което Хр. Даскаловъ е пропустналъ или не е могълъ да забележи. Въ началото на
междуредието между 3. и 4. редове се чете:
, което е тънко надраскано на
камъка. Въ тоя изразъ несъмнено трѣба да видимъ името не на майстора-рѣзачъ,
както пише Успенски, а на царския писачъ-калиграфъ, а може би и на автора на
самия надписъ, който по заповѣдь на Ивана Асѣня II го е съчинилъ и написалъ
върху стълпа, а после майсторътъ-рѣзачъ го е издѣлалъ [2].
Но историко-археологическото значение на нашия надписъ не се изчерпва само съ това. Той ни дава възможность да опредѣлимъ точно датата на Клокотнишката победа на Иванъ Асѣня II. Не подлежи на никакво съмнение, че главниятъ предметъ въ съдържанието на нашия надписъ съставятъ тъкмо това събитие и последицитѣ отъ него. Въ него се казва, че Иванъ Асѣнь II тръгналъ на война противъ епирския деспотъ, т. е. солунски императоръ, Теодора Комнина (1214—1230) на дванайсетата година отъ царуването си, т. е. въ 1230 (= 1218 + 12) година, когато църквата вече била построена и само се изписвала съ живопись, следователно, тя не е била още осветена и наречена въ името на нѣкой светия или свещено събитие [3].
1. Въ едното и другото отношение близо до нашия надписъ стои надписътъ въ Боянската църква отъ 1259 год., писанъ при българския царь Константина Асѣня (1258—1277).
2. Хр. Даскаловъ, описвайки външния видъ на нашия надписъ, между другото пише и следното: „строки ровны, и при окончаніи ихъ (всѣхъ строкъ 13) слѣдовали кресты (†), которые были выскоблены такъ, что эта колонна представляетъ продольное вдавленіе, не находимое въ нижней ея части, гдѣ нѣтъ никакихъ надписей” (п. т., стр. 12—13). Въ сѫщность, обаче, това не е нищо друго, освенъ една вдълбана линия, прокарана, за да се ограничи полето на надписътъ, та началото и краятъ на редоветѣ му да не се слѣятъ; при това трѣба да се има предъ видъ и туй обстоятелство, че надписътъ е билъ писанъ и дълбанъ върху мраморния стълпъ, когато последниятъ е вече стоялъ на мѣстото си. За това вж. по-долу.
3. За постройката на църквата Св. 40 мѫченици сѫществува още едно известие. Въ проложното житие на св. Илариона Мъгленски се чете следното:
595
Огтука става ясно, че първоначално църквата не е била издигната за споменъ на Клокотнишката победа, тъй като несъмнено тя е била почната и построена преди това събитие. Отъ друга пъкъ страна, като се вземе подъ внимание, че у византийскитѣ императори имало обичай да увѣковѣчаватъ всѣко голѣмо събитие, свързано съ тѣхната личность, съ построяване на църкви и наричането имъ въ името на оня светия или светица, въ деня на които то е станало [1], то налага се да приемемъ, че новопостроената и току-що описана съ живопись църква била осветена следъ войната съ солунския императоръ и била наречена въ името на Св. 40 мѫченици, защото, както самъ Иванъ Асѣнь II се изразява, съ тѣхна помощь той удържалъ победата надъ Теодора Комнина, т. е. въ деня на тѣхната прослава, следов., Клокотнишкиятъ бой е станалъ на 9. мартъ 1230 г., на която напълно отговаря и третиятъ индиктионъ, който се продължавалъ отъ 1.ІХ. 1229 до 31. VIII. 1230 г. [2]. Тая дата напълно отговаря и на самия вървежъ на събитията:
(вж. Иор. Ивановъ, Български старини, стр. 420). Отъ тая цитата би могло да се заключи, че църквата Св. 40 мѫченици е била построена следъ разширението на българската държава, т. е. следъ Клокотнишката победа. Обаче съставительтъ на въпросното житие не се придържалъ строго о реда на фактитѣ; за него било важно това, че следъ като била завършена и украсена църквата, което е станало, както видѣхме, следъ Клокотница, тогава били внесени и положени мощитѣ на св. Илариона въ тая църква; освенъ това, той не свързва постройката и името на църквата съ Клокотнишката победа, а просто пише: „Иванъ Асѣнь благоизволи да съгради църква”, така че и тукъ той не се явява точенъ.
1. Така напр., когато Исаакъ I Комнинъ (1057—1059) билъ спасенъ на 24. септемврий 1059 г. въ време на една страшна буря при Ловечъ, той, следъ като се завърналъ въ Цариградъ, отъ благодарпость за спасението си, построилъ въ Влахернитѣ църква въ името на св. Текла, праздникътъ на която се пада на 24. септемврий. Вж. Skylitzes, ib., II, рр. 645, 17 — 647, 8. — Anna Comnena, ib., I, рр. 115, 18 — 117, 16. — Н. П. Кондаковъ, Византійскія церкви и памятники Константинополя. Одесса 1886, стр. 205—206.
2. Отъ западнитѣ хроники, които споменуватъ за Клокотнишката битка, само една означава месеца. Това e Ryccardi de S. Germano notarii Chronica, въ която подъ 1230 година се чете: Eodem mense Aprilis in Grecorum imperio factum est prelium Inter Grecos, in quo Commïano captus est et utroque lumine orbatus (Pertz, MGH, SS. XIX, p. 352). Това е една италианска хроника, която повествува за събитията отъ 1189 до 1234 година; обаче доколко добре е билъ информиранъ авторътъ ѝ за събитията на Балканския полуостровъ, се види отъ това, че той говори, какво сражението станало въ гръцкото царство и между гърцитѣ. Поради това и означениятъ месецъ априлъ за сражението, въ което Комнинъ билъ плененъ и лишенъ отъ дветѣ очи, не може да се приеме за вѣрно главно и 1. поради това, че ослѣпяването не е станало веднага следъ сражението, а по-кѫсно, може би презъ априлъ, когато ще да е достигнало въ Италия известието за едното и за другото, и 2. поради ясното и категорично посочване на нашия надписъ.
596
презъ 1229 год. Теодоръ Комнинъ, както видѣхме, на два пѫти се обръщалъ къмъ Фридриха II Хохенщауфена да иска материална помощь, обаче, като не получилъ благоприятенъ отговоръ, а пъкъ бързо развиващитѣ се на полуострова събития му налагали по-скоро да свърши съ Иванъ Асѣня II, на следната година веднага, преди още да пукне пролѣтьта, неочаквано навлѣзълъ въ българска територия, но тамъ намѣрилъ, както се изразява Георги Акроиолитъ, своята погибель.