ПРЕДГОВОР НА РЕДАКТОРА
(Д. Ангелов)
Том III от «История на българската държава през средните векове», обнародван през 1940 г. като посмъртно издание на труда на В. И. Златарски, обхваща периода от 1187 до 1280 г. В този том се разглежда бурната, изпълнена с драматични събития история на Втората българска държава, която се стреми след отхвърляне на чуждото иго да заеме отново своето място на първостепенен политически и културен фактор в Европейския Югоизток. Това е времето на царуването на Калоян (1197—1207 г.), време на сложна международна обстановка, създадена на Балканския полуостров след разгрома на Византия и основаването на Цариградската латинска империя. Това е време на големите успехи, постигнати при Иван Асен II (1218—1241 г), когато след битката при Клокотница България опира на три морета — Черно, Бяло и Адриатическо, и тръгва по пътя на икономически и културен възход. Постепенно обаче настъпва период на упадък, на вътрешно раздробяване, на изострени социални противоречия, свързани тясно с по-нататъшното развитие на феодалния строй. Българската държава се огъва под ударите на византийци и маджари, преживява ужаса на татарските нашествия, разтърсва се от жестоката схватка между болярската аристокрация и надигналите се под ръководството на Ивайло селски маси. Това е накратко съдържанието на основните събития за времето от 1187 до 1280 г.
8
Написването на този обобщаващ труд на В. Н. Златарски е предшествувано, както при предишните томове, от предварителна разработка на отделни въпроси. Плод на тази разработка са следните студии и статии: Ивайло и Момчил. Сравнителна характеристика (1899 г.), Международните отношения на България при първите Асеневци (1908 г.), Асеновият надпис при Станимака (1911 г.), Гръцко-български съюз през 1204 — 1205 г. (1913 г.), Южна България след смъртта на Иван Асен II и Регинският мир (1927 г.), Иван Асен II (1218—1241 г.) (1930 г.), Търновският надпис на Иван Асен II (1930 г.), България при приемниците на Иван Асен II (1932 г.), Ловеч като средновековна крепост (1932 г.), Потеклото на Петра и Асена, водителите на въстанието от 1185 г. (1933 г.), Ансбертовият «жупан или сатрап на България» не е бил Добромир Хриз (1933 г.), Цар Калоян под стените на Солун през 1207 г. (1934 г.), Родопският управител Иван Спиридонаки (1935 г.), Боянският надпис (1935 г.).
Както в предишните томове, така и в том III изложението на В. Н. Златарски се отличава с изобилие от фактически данни, почерпени от разнообразни извори (византийски, западни, домашни). В това отношение неговата книга надхвърля далеч писаното дотогава върху историята на България през XIII в. Верен на предначертаната си цел да изследва преди всичко историята на българската държава, В. И. Златарски се е спрял главно на събития от политически, военен и църковно-религиозен характер, докато на въпросите около социално-икономическото и културното развитие е отделил незначително място. Така се е получило несъмнено едно по-ограничено виждане върху историческия процес. Независимо от това обстоятелство обаче огромният и добре систематизиран материал, който изяснява главните моменти от нашата политическа, военна и църковно-религиозна история през епохата на Асенов-
9
ци, представлява едно безспорно постижение, което и досега не е загубило своята стойност.
Спирайки се върху отделни глави от «Историята» на В. Н. Златарски, трябва да подчертаем и интересното и добре написано изложение върху събитията след 1187 г., свързани с преминаването на Третия кръстоносен поход през Балканския полуостров. Основателно е подчертал авторът, че, общо взето, последиците от този поход са били неблагоприятни и че със своите грабителски действия кръстоносците предизвикали оправдана съпротива сред балканското и по-специално сред българското население. Същевременно В. Н. Златарски е посочил добре въз основа на изследване на изворовите данни, че тогавашните български владетели Петър и Асен са се опитали да използуват враждебните отношения между немската кръстоносна армия и византийските управници, за да осъществяват определени политически цели и да утвърдят независимостта на неотдавна освободената от византийска власт млада българска държава. Добре проучени са събитията във връзка с убийството на Асен и Петър и действията на Иванко и Добромир Хриз.
Заслужено внимание е отделил В. Н. Златарски на създалата се в началото на XIII в. обстановка в балканските земи, възникнала в резултат на Четвъртия кръстоносен поход и изграждането на Цариградската латинска империя. Особен интерес предизвикват страниците, посветени на преговорите между Калоян и римския папа Инокентий III. Тук е взета пред вид богатата с фактически данни преписка между българския владетел и римския първосвещеник, която и преди това е била позната на изследвачите, но не е била използувана от тях с необходимата пълнота. В това отношение В. Н. Златарски прави важна крачка напред. Добре личи от изложението, че трябва да се прави разлика между чисто политическите цели,
10
които са движели Калоян при неговите преговори с Инокентий III, и религиозната страна на въпроса, която е стояла вън от погледа на българския владетел и към която той не е имал отношение. Основателно заключава В. Н. Златарски, че сключената през 1204 г. уния е имала само политически характер и че не е била свързана с някакви последици от гледна точка на развитието на църковно-религиозния живот в България. Правилни са изводите на В. Н. Златарски, че Калоян в края на краищата е съумял да постигне преследваните от него цели и да си извоюва признание за своята власт от страна на твърде авторитетната по онова време римска курия.
Подчертавайки качествата на Калоян като дипломат, В. Н. Златарски е оценил правилно и неговите качества на способен военачалник, който довършва освободителното дело на своите братя. В. Н. Златарски обаче не се увлякъл от една възможна идеализация на образа на този наш средновековен владетел и въпреки, общо взето, положителното си отношение към неговата политика, дава в края на своето изложение и някои критически бележки относно характера на Калоян и неговите действия по време на опустошителните войни срещу византийци и латинци.
Една от най-сполучливите глави от том III от «История на българската държава» е безспорно главата, която има за предмет събитията по време на царуването на Иван Асен II (1218—1241 г.). Привличайки обширен изворов материал, В. Н. Златарски е изследвал подробно външната политика на този забележителен български владетел, като е подчертал неговите безспорни качества на държавник и умението му да се ориентира а твърде сложната по онова време политическа и военна обстановка в Мали Азия и в балканските земи. С основание е наблегнал той на обстоятелството, че голямата победа на Иван Асен II в битката при с. Клокотница (1230 г.) над войските на епирския владетел Тодор Комнин се явява преломен момент в съот-
11
ношението на политическите сили в Балканския полуостров и че след разгрома на Епирската империя българската държави тръгва бързо по пътя на икономически и културен възход. Заслужено внимание е отделил В. Н. Златарски на сложната и в основни линии умела политика, водена от Иван Асен II след битката при Клокотница, която имала за цел да укрепи още повече положението на българската държава и да разшири евентуално нейните граници. С интерес се чете заключителната характеристика за личността и за заслугите на Иван Асен II, която звучи правдиво и отговаря на историческите факти. Качества на прецизен изследван е проявил В. Н. Златарски в изложението си, посветено на събитията след 1241 г. Проследен е подробно започналият се политически и военен упадък на българската държава при приемниците на Иван Асен II, което я довежда постепенно до края на пропастта и до заплахата да стане плячка на обграждащите я от различни страни врагове. Проучени са сложните политически взаимоотношения, възникнали на Балканския полуостров след възстановяването на Византийската империя и появата на татарите като една нова и опасна сила. Проследен е добре процесът на вътрешното раздробяване на българската държава в резултат на засилените сепаратистични настроения на отделни боляри. Изложението завършва с подробен разказ за въстанието на Ивайло и за неговия разгром. И тук В. Н. Златарски е останал верен на своята склонност към фактическа пълнота и използуване на целия изворов материал.
Разбира се, и том III от «История на българската държава през средните векове» съдържа наред с редицата положителни страни и някои недостатъци. Пренебрегнати са, както вече се отбеляза, въпросите на социално-икономическото и културното развитие на България през разглеждания период, без чието поставяне не би могъл да се разкрие историческият
12
процес в цялата му дълбочина и многостранност. Не е засегнат изобщо въпросът за наличието на феодални отношения във Втората българска държава и за свързаните с тях последици от политическо и социално естество. Вследствие на това не са могли да получат пълно обяснение такива важни събития като напр. преследването на богомилите по време на Борил и въстанието на Ивайло. На някои от тези въпроси се обръща внимание в редакционните бележки в края на книгата. Там са направени и някои добавки главно от библиографски характер, които имат за цел да осъвременят до известна степен изложението и да го поставят в съответствие с последните проучвания на наши и чужди изследвачи върху разглеждания период.
В заключение трябва да се подчертае, че том III от «История на българската държава през средните векове» е крупно научно дело на бележития български историк В. Н. Златарски, което и досега не е загубило голямата си стойност. Трябва да се съжалява, че той не е успял да завърши предначертаната си цел и да напише историята на нашата държава до падането ѝ под властта на османските турци.
Д. АНГЕЛОВ