5. ОТНОШЕНИЯТА НА ИВАНЪ АСЪНЯ II КЪМЪ СЪСЕДНИТЪ ДЪРЖАВИ ПРЕЗЪ ПОСЛЕДНИТЪ ГОДИНИ НА ЦАРУВАНЕТО МУ
Следъ като унищожилъ съюза си съ Никея, Иванъ Асѣнь II побързалъ да подобри отношенията съ двамата си непосрѣдни съседи — съ маджарския краль и латинския императоръ, което той би могълъ да достигне само при съдействието и посрѣдничеството на папата. И наистина, той още въ сѫщата 1237 год., може би, веднага следъ смъртьта на Ивана де-Бриень, се обърналъ къмъ папа Григория IX съ писмо, въ което изказвалъ своята преданость къмъ римската църква и къмъ папския престолъ и го молилъ да изпрати при него довѣрено лице за преговори по дѣлата и положението на латинската империя [2]. Вѣроятно, сега Иванъ Асѣнь II, следъ
2. А. Theiner, Mon. hоst. Hung., vol. I, р. 155. № 275; ср. №№ 276—278.
399
изчезването на своя съперникъ, искалъ е отново да изстѫпи предъ папата като защитникъ и покровитель на Балдуина II и, доколкото може да се сѫди по едно писмо, адресирано до „всички прелати въ България и Влахия”, той обещавалъ или поне обнадеждвалъ папата да съедини църквитѣ [1] и по тоя начинъ отново се домогвалъ да възстанови влиянието си въ Цариградъ. Папа Григорий IX не се забавилъ да изпрати при Иванъ Асѣня епископитѣ перуджийски и бивши боснийски [2], като въ отговора си му обещавалъ пълно прощение на грѣховетѣ му, ако той само избави латинската империя отъ нейното стѣснено и тежко положение [3]. Резултатътъ отъ тия преговори билъ не само сближението му, но и съюзътъ му съ латинския императоръ противъ никейцитѣ, въ което много му помогнало почналото се тогава преселение на куманитѣ. Нападнати отъ татаритѣ, които съ голѣма сила се движели на западъ, куманитѣ, за да избѣгнатъ неприятелския мечъ, впуснали се да търсятъ спасение въ държавата на Иванъ Асѣня II. „Като преплували Дунава на надути кожи, разказва Г. Акрополитъ, ако това и да не се допадало на българитѣ, защото били много хиляди заедно съ жени и деца, куманитѣ завзели областьта Македония; едни разпънали шатритѣ си около Хебъръ и по равнинитѣ тамъ лежащи, а други — по долното течение на тая рѣка, която се нарича Марица” [4], т. е. куманитѣ се поселили въ днешна южна Тракия, въ Одринско. Тѣ дотолкова ограбили и въ кѫсо време опустошили Македония, че я обърнали, споредъ Акрополита, както казва пословицата, въ скитска пустиня, като успѣли да завзематъ нѣкои укрепени градове; съ пленницитѣ се отна-
1. Ibidem, р. 157, № 279: Universis prelatis in Bulgaria et Valachia.
2. Ibidem, p. 157, № 277.
3. Ibidem, p. 158, № 280.
4. Acropolita, ib., pp. 53, 22 — 54, 4. — За преселението на куманитѣ H. Григора пише: „Като се отказали отъ война противъ скититѣ (татаритѣ), тѣ (куманитѣ) вмѣсто салове употрѣбили напълнени съ слама кожи и преминали Истъръ заедно съ жени и деца. Не малко време тѣ блуждали по Тракия, търсейки мѣсто удобно за поселение, на брой десеть хиляди” (ib., I, pp. 36, 23 — 37, 4).
400
сяли твърде жестоко: продавали ги въ голѣмитѣ градове, като, напр., въ Одринъ, Димотика, Виза, Калиополь и др., и останало само това, което било заобиколено съ непристъпни стени и се пазѣло отъ множество жители” [1].
Едвали трѣба да се мисли, че посоката на това страшно нашествие е била случайна. Нѣма съмнение, че Иванъ Асѣнь И, като е искалъ, едно, да се избави отъ тая сгань и, друго, да я употрѣби за охрана на държавата си откъмъ юго-източнитѣ си съседи, далъ имъ мѣсто за поселение на южнитѣ граници на царството, за да служатъ като стража и страшилище както за латинци, тъй и за никейци, и имъ предоставилъ пълна свобода въ действията спрямо съседнитѣ тѣмъ владения. И Иванъ Асѣнь II не се излъгалъ въ смѣткитѣ си. Изплашени отъ опустошителното нашествие на дивитѣ кумани, латинцитѣ, за да предпазятъ и тъй разоренитѣ си владения около Цариградъ, по настояването, очевидно, на папата, който въ това време се намиралъ въ приятелски отношения съ българския царь, се обърнали къмъ последния съ предложение за съюзъ, едно, защото само чрезъ него тѣ сѫ могли да иматъ влияние върху куманитѣ, и, друго, защото съ това тѣ искали да загладятъ по-раншната си вѣроломна постѫпка (въ 1229 год.). Иванъ Асѣнь II собствено това и чакалъ: той приелъ на драго сърдце предложението на латинския императоръ и сключилъ съ него миръ и съюзъ, чрезъ което му се възвръщала възможностьта да прокара отново влиянието си въ Цариградъ. Цельта на тоя съюзъ била: незабавно съ помощьта на куманитѣ отново да изгонятъ никейцитѣ отъ Европа. Съюзницитѣ, наистина, сполучили съ разни
1. Acropolita, ib., р. 54, 6-17. — N. Gregoras, ib., p. 37, 4-9, пише: „Преди тѣ (куманитѣ) да спратъ скитането си, Иванъ (Ватаци) съ скѫпи подаръци и ласки ги привлѣкълъ при себе си и ги присъединилъ къмъ ромейскитѣ войски: при това имъ предоставилъ разни земи за поселение, на едни — въ Тракия и Македония, на други — въ Азия и по брѣговетѣ на Меандъръ въ Фригия. Ако това известие е вѣрно, защото това, което Григора приписва на Ивана Ватаци, споредъ Акрополита се отнася къмъ Иванъ Асѣня II, то ще трѣба да приемемъ, че една часть отъ куманитѣ ще да е преминала на страната на никейския императоръ.
401
подаръци и обещания да привлѣкатъ къмъ себе си куманитѣ и въ скоро време била организирана грамадна и добре въорѫжена армия, състояща отъ българи, кумани и латинци. Първиятъ ударъ билъ насоченъ противъ гр. Цурулъ (сег. Чорлу), който се намиралъ още отъ 1235 год. въ рѫцетѣ на никейцитѣ и билъ единъ отъ най-главнитѣ стратегически пунктове около столицата, отгдето никейцитѣ, поддържани отъ мѣстното ромейско население, винаги сѫ могли да държатъ цариградския императоръ на щрекъ и да пакостятъ на латинцитѣ въ всѣко едно предприятие противъ тѣхъ. Съюзнитѣ войски въ края на лѣтото или въ началото на есеньта на 1237 год. се явили подъ тази крепость и я обсадили. „Иванъ Асѣнь лично присѫтствувалъ тукъ съ много хиляди скитски и български войски и съ италиански машини”, забелязва Г. Акрополитъ. Иванъ Ватаци се намиралъ въ голѣмо затруднение, защото добре разбиралъ, че ако изпустне тая първокласна крепость на полуострова, ще изгуби всичкитѣ си други владения въ Европа. Затова били взети усилени мѣрки за издържането на обсадата и отблъсване на враговетѣ. Началникътъ на цурулския гарнизонъ, Никифоръ Тарханиотъ, умѣло посрещналъ многобройнитѣ неприятелски войски и юнашки отблъсвалъ всѣки опитъ на неприятеля да завладѣе крепостьта [1]. Но Цурулъ едвали би издържалъ обсадата докрай, защото не получавалъ никаква помощь отъ Никея, ако не се бѣ случило едно обстоятелство, на което собствено се длъжало спасението на града — безвременното отстъпване на българския царь.
Докато траяла обсадата, споредъ думитѣ на Г. Акрополита, неочаквано дошло известие отъ Търново, че царица Анна (Мария) Маджарска и едно дете на Иванъ Асѣня II отъ нея [2],
1. Acropolita, ib., рр. 54, 18 — 56, 13.
2. Г. Акрополитъ (ib., p. 56, 16) употрѣбилъ думата παιδίον, което значи „дете сукалче” и изобщо „малко дете”, „младенецъ”, момче или момиче; поради това тукъ не може да се каже, дали това дете е било синъ или дъщеря на Иванъ Асѣня II, а още по-малко, че това е билъ наследникъ на престола, както нѣкои твърдятъ, Вж. П. Никовъ, Изправки къмъ българската история, п. т., стр. 61.
402
а сѫщо и търновскиятъ патриархъ умрѣли отъ нѣкаква епидемическа болесть. ,„Като виждалъ въ това, забелязва византийскиятъ историкъ, знакъ на божия гнѣвъ, Иванъ Асѣнь II изгорилъ своитѣ стенобойни машини и, колкото било възможно скоро, заминалъ за Търново”. Заедно съ българския царь отстѫпили и куманитѣ; латинцитѣ, оставени сами, като не се полагали на своитѣ незначителни сили, снели обсадата и се оттеглили въ Цариградъ [1]. По тоя начинъ Цурулъ билъ спасенъ и войната съ никейцитѣ прекратена. Обаче, надали трѣба да се мисли, че Иванъ Асѣнь II нарушилъ съюза си съ латинцитѣ и отстѫпилъ отъ Цурулъ, подбужданъ само отъ едно благочестие и отъ страхъ предъ божия гнѣвъ; несъмнено, тукъ е имало и други причини много по-важни за Иванъ Асѣня II, защото веднага следъ оттеглянето си отъ Цурулъ той измѣнилъ политиката си въ полза на православнитѣ си съседи. Какви сѫ били тия причини, точно засега не може да се опредѣли; но, вѣроятно, тѣ трѣба да се търсятъ пакъ въ бързитѣ завоевания на страшнитѣ татари, които вече опустошавали и завоевали южна Русия и се приближавали до границитѣ на българското царство. Като виждалъ, че съюзътъ му съ латинцитѣ не ще му бѫде полезенъ съ нищо въ предстоящата му борба съ новитѣ азиатски завоеватели, Иванъ Асѣнь II, за да се осигури съ безопасность откъмъ никейцитѣ, побързалъ да възобнови предишния миръ и съюзъ съ никейския императоръ. Споредъ думитѣ на Г. Акрополита, Иванъ Асѣнь II, следъ постигналото го нещастие, като виждалъ въ него божие наказание за нарушението на предишнитѣ клетви и за разлѫчката на дъщеря си съ законния ѝ съпругъ Теодора, разкаялъ се и изпратилъ при никейския императоръ пратеници, чрезъ които той обвинявалъ себе си въ това безсрамно дѣло, като молилъ да се възстанови предишния съюзъ и да му се прости по-раншната постѫпка. Иванъ Ватаци, като съзнавалъ всичката полза отъ приятелството си съ българския царь, а особено въ дадения моментъ, когато
1. Acropolita, ib., р. 56, 14-22. — Че царица Мария е умрѣла въ 1237, а не въ 1239 год., както четемъ у К. Иречека, История Болгаръ, стр. 343, вж. П. Никовъ, Изправки и пр., п. т., стр. 61—63.
403
работитѣ на латинската империя отново взели опасна за него посока, на драго сърдце приелъ пратеницитѣ на Ивана Асѣня II, безъ никакви разговори и уговорки потвърдилъ предишнитѣ клетви и съюзъ и дори изявилъ, заедно съ императрицата, готовность да приематъ обратно дъщеря му Елена пакъ за съпруга на своя синъ. Поради това, последната била отново изпратена при свекъра и мѫжа си, и по тоя начинъ „мирътъ между българи и ромеи билъ възстановенъ”, завършва Г. Акрополитъ [1]. Впрочемъ, той на друго мѣсто по тоя поводъ пише: „Макаръ императорътъ и да сключилъ пакъ съюзъ съ Асѣня и се съединилъ съ него чрезъ роднински връзки, но Асѣнь не твърде точно спазвалъ клетвенитѣ договори: той билъ готовъ да ги наруши при най-малката изгода. Изобщо, той само на видъ и лицемѣрно показвалъ обичь и изпълнявалъ приятелскитѣ задлъжения” [2]. Възобновата на съюза съ никейския императоръ се отнася къмъ последнитѣ месеци на 1237 год. [3]. Тая постѫпка на българския царь произвела твърде лошо впечатление на западъ, а отъ нея най-много се почувствувалъ оскърбенъ пакъ папата, който сега се убедилъ въ неискреното разположение на българския царь къмъ католицизма и намислилъ да накаже Иванъ Асѣня II. Още презъ януарий 1238 год. Григорий IX изпратилъ писмо до маджарския краль Бела IV (1235—1270), въ което той най-настойчиво искалъ отъ последния да предприеме кръстоносенъ походъ противъ българския царь, защото царь Иванъ Асѣнь се оказалъ вѣроломенъ и, като отстѫпилъ отъ единството на църквата и се отказалъ да принадлежи къмъ стадото на апостолъ Петра, приема въ своята земя и защищава еретицитѣ, т. е. богомилитѣ, съ които, както се говорѣло, цѣлата му страна била омърсена и препълнена тогава, когато сѫщиятъ папа най-усърдно ги гонѣлъ и унищожавалъ въ Босна (патарени) и Франция (албигойци). „А твоето кралство най-трогателно молимъ, пише папата на Бела IV, щото ти да възстанешъ на помощь на
1. Acropolita, ib., p. 57, 1-15.
2. Ibidem, p. 60, 4-9.
3. П. Никовъ, Изправки и пр., п. т., стр. 64—65.
404
твоя Христосъ, да възстанешъ за съкрушението на тоя злонравенъ и нечестивъ народъ, чрезъ който се нанасятъ много охулвания на християнското име, и така да се оградишъ съ твърда рѫка и отворени гърди противъ тѣхъ, че, както облацитѣ се изгонватъ предъ лицето ти отъ северния вѣтъръ, така и ти да поведешъ нататъкъ осветенитѣ свише божествени опълчения противъ пагубнитѣ войски” [1]. При това папата обещавалъ на маджарския краль, че никому нѣма да отстѫпи българското царство, освенъ само нему [2]. Бела IV, обаче, представилъ на папата следнитѣ условия: „Ние искаме, пише той, щото легатската длъжность въ земята на Асѣня да не се предоставя другиму, освенъ намъ; да имаме власть да разграничаваме епархиитѣ, да разпредѣляме църковнитѣ енории и да назначаваме тамъ епископи съ съгласието на прелатитѣ и духовенството, както това бѣ предоставено на блаженной памяти нашия предшественикъ св. Стефана”. Освенъ това маджарскиятъ краль искалъ отъ папата да не се позволява никому да напада и завзема българското царство, освенъ на оногова, комуто той позволи [3]. Папа Григорий IX отговорилъ утвърдително на всичк тия искания [4], и Бела IV се съгласилъ да приеме предложението му. Между това, работата, неизвестно по какви причини, се забавила. Бела IV, като не се облѣгалъ само на своитѣ сили, молилъ папата да убеди императоръ Балдуина II да сключи съюзъ съ него противъ българския царь. И наистина, папата писалъ на латинския императоръ, щото тоя, заради собственото си спасение, въпрѣки клетвата, дадена на Иванъ Асѣня, да се съедини съ кръстоносцитѣ противъ него [5]. Въ Цариградъ, обаче, предпочели да иматъ приятелство, отколкото война съ българитѣ и съ това парализирали действията на маджарския краль. Не по-малко тукъ
1. А. Theiner, ib., p. 160, № 283 отъ 27. януарий 1238 год. Ср. рр. 160—161, № 284 (Balduino nato P. Imperatoris Const-politani), № 285 (episcopo Perusino), № 286 (Prelatis Hungariae); сѫщо и №№ 293—294.
2. Ibidem, p. 164. № 297; cp. №№ 284, 298—299.
3. Ibidem, p. 171, № 308 отъ 7. юний 1239 год.
4. Ibidem, №№ 295—297.
5. Ibidem, p. 160, № 284.
405
е попрѣчило и приближаването на татаритѣ къмъ границитѣ на Маджарско, които следъ покорението на юго-западна заднепровска Русь, се готвѣли вече да нахлуятъ въ държавата на Бела IV. По тоя начинъ тъй усърдно проповѣдваниятъ отъ папа Григория IX кръстоносенъ походъ противъ Иванъ Асѣня II не можалъ да се състои [1].
Като наредилъ по тоя начинъ работитѣ съ Цариградъ и Никея, Иванъ Асѣнь II обърналъ погледитѣ си и къмъ другия си предишенъ съюзникъ — къмъ солунския деспотъ. Въ Солунъ все още продължавалъ да управлява братътъ на пленения въ 1230 год. Теодора Комнинъ, Мануилъ Ангелъ. Неговото управление, обаче, не вървѣло съвсемъ спокойно. Братанецътъ му Константинъ Ангелъ, незаконенъ синъ на епирския деспотъ Михаила I [2], следъ смъртьта на баща си, преследванъ отъ Теодора Комнинъ, успѣлъ да избѣга отъ Солунъ, а следъ пленяването на Теодора се закрепилъ въ старата гръцка область Акарнания, която останала незавзета отъ българитѣ. Той възстаналъ противъ чича си и въ 1237 год. завладѣлъ островъ Корфу и часть отъ Епиръ противъ волята или съ съгласието на Мануила, който, може би, като не се уповавалъ на собственитѣ си сили, съгласилъ се да го признае за свой васалъ. По тоя начинъ по брѣговетѣ на Адриатическо море изникнала още една отдѣлна държавица отъ дома на Комнинитѣ, която просѫществувала до 1318 год. [3]. Обаче, опасность заплашвала Мануила не отъ страна на братанеца му, а съвсемъ отъ друга, отгдето той, може би, най-малко е очаквалъ — отъ Търново.
|
Стр. 405 Относно кръстоносния поход срещу Иван Асен II срв. И. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асеня II, стр. 168 сл. Противно на изказаното от В. Н. Златарски гледище той счита, че такъв поход действително се е състоял, и то вероятно към 1239—1240 г. (Д. Ангелов) |
Следъ като се опиталъ да произведе при двора на Иванъ Асѣня II нѣкаква-си смута, за което билъ ослѣпенъ отъ българския царь, пленениятъ Теодоръ Комнинъ, макаръ и да се намиралъ подъ строгъ надзоръ, успѣлъ чрезъ своитѣ хитрини и лукавства отново да разположи Иванъ Асѣня къмъ себе си и да се сдобие съ свобода. Най-вече за тая цель той из-
1. В. В. Макушевъ, каз. съч., стр. 62—65.
2. Вж. тукъ по-горе, стр. 318 сл.
3. Г. Ф. Герцбергъ, каз. съч., стр. 398.
406
ползувалъ любовнитѣ отношения на българския царь къмъ по-малката му дъщеря, която се отличавала по своята хубость и величествена стойка. Работата дошла до тамъ, че Иванъ Асѣнь, безъ да гледа на старостьта си и на кръвното роднинство по чича ѝ, Мануила Солунски, който билъ жененъ, както се каза, за незаконородената негова дъщеря, веднага следъ смъртьта на жена си, царица Анна (Мария) Маджарска, въ 1237 год. се оженилъ за красивата Ирина, отъ която добилъ три деца: Михаилъ, Мария и Теодора (Анна ?). Това обстоятелство развързало рѫцетѣ на слѣпия Теодора Комнинъ, който сега намислилъ чрезъ зетя си да си възвърне солунския престолъ, като изгони отъ тамъ брата си Мануила. Той получилъ не голѣма военна помощь отъ Иванъ Асѣня II, която, впрочемъ, не му давала куражъ да влѣзе въ открита борба съ брата си, и затова решилъ съ хитрость да изгони Мануила отъ Солунъ: той се преоблѣкълъ като просякъ и влѣзълъ тайно въ града. Тамъ той се открилъ на нѣкои свои вѣрни приятели, които билъ привлѣкълъ къмъ себе си съ разни благодеяния и разположилъ още презъ времето на своето царуване, и, като имъ разкрилъ за своитѣ намѣрения спроти брата си, сполучилъ съ тѣхна помощь да завладѣе Солунъ съ околнитѣ градове и области. Но поради слѣпотата си, той се отказалъ отъ властьта и прогласилъ за императоръ сина си Ивана, комуто далъ право да носи червени ботуши и да се подписва съ червено мастило; самъ се задоволилъ съ титлата деспотъ и си оставилъ завеждането на общественитѣ работи и правото да рѫководи сина си въ управлението [1].
Следъ това Теодоръ заповѣдалъ да турятъ Мануила на една триера и да го отведатъ въ гр. Аталия на южния брѣгъ на мало-азийския полуостровъ, въ владенията на турцитѣ-селджуци, а жена му Мария Бѣлослава изпратилъ при Иванъ Асѣня. „Асѣнь, забелязва по тоя поводъ Г. Акрополитъ, билъ повече разположенъ къмъ тъста си Теодора, отколкото къмъ зетя си Мануила, защото страстно обичалъ жена си Ирина — не по-малко, отколкото Антоний—Клеопатра” [2]. Както и да
1. Acropolita, ib., pp. 60, 10 — 61, 9.
2. Ibidem, p. 61, 9-14.
407
било, но Теодоръ Комнинъ умѣелъ добре да използува тая обичь на зетя си, като въ сѫщото време чрезъ това показвалъ и най-голѣма преданость къмъ българския царь. Мануилъ билъ приетъ твърде човѣколюбиво отъ турцитѣ-селджуци и, когато той имъ обявилъ, че има намѣрение да замине при никейския императоръ, получилъ свободенъ пропускъ и билъ снабденъ дори съ необходимитѣ потрѣбности. Иванъ Ватаци приелъ Мануила на драго сърдце и се обещалъ да му помогне да си върне престола. Той му далъ пари и шесть кораби и, като взелъ отъ него честна дума за вѣрность, изпратилъ го въ Велика Влахия (северна Тесалия). Когато Мануилъ достигналъ до областьта на гр. Димитриада въ Тесалия, той разпратилъ оттамъ писмено известие за пристигането си на своитѣ приятели и, като ги привлѣкълъ съ разни обещания, събралъ около себе си доста значителна войска и завоевалъ Фарсалъ, Лариса и Платамонъ съ тѣхнитѣ области. Той скоро сключилъ съюзъ съ третия си братъ Константина, който управлявалъ Тесалия отъ името на слѣпия Теодора. Но и Теодоръ не се забавилъ, благодарение на дипломатическитѣ си похвати, да се примири съ двамата си братя, а по-сетне да ги убеди да скѫсатъ сношенията си съ никейския императоръ и да сключатъ настѫпателенъ и отбранителенъ съюзъ съ франкскитѣ князе на Атина, Ахайя и Евбея [1]. По тоя начинъ съперничеството между Солунъ и Никея отново изпъкнало на сцената, щомъ Теодоръ Комнинъ се завърналъ въ Солунъ. Разбира се, Иванъ Асѣнь II, за да се осигури съ безопасность, стараелъ се да поддържа това съперничество, като въ сѫщото време се намиралъ въ добри отношения както съ единия, тъй и съ другия съперникъ.
Изобщо къмъ края на царуването си Иванъ Асѣнъ II, следъ като успѣлъ да се усили и да издигне високо авторитета си дотолкова, че всѣки отъ съседитѣ му е ценилъ дoбре приятелството съ него, стараелъ се да поддържа мира на Балканския полуостровъ, защото той е билъ най-силниятъ господарь, който е рѫководѣлъ цѣлата политика на европейския
1. Ibidem, рр. 61, 15 — 62, 16.
408
юго-изтокъ. Това сѫщото се забелязва и въ отношенията му къмъ Сърбия, въ която той успѣлъ, както видѣхме, да закрепи своя протекторатъ веднага следъ Клокотнишката битка чрезъ своя зеть Стефана Владислава. Но особено се заякчили тия приятелски отношения благодарение на залѣганията на св. Сава, който винаги е поддържалъ съ Иванъ Асѣня добро приятелство; отъ своя страна и Иванъ Асѣнь II умѣелъ да цени разположението на сръбския просвѣтитель, който го често посещавалъ. Ето какво ни разказва неговото житие за последното му посещение на Търново, което е свързано съ неговата смърть.
Презъ
зимата въ началото на 1235 год., когато се връщалъ отъ Палестиня и пристигналъ
въ Цариградъ, св. Сава поискалъ да споходи
. Когато продължилъ пѫтя си по море
и стигналъ въ градъ Несебъръ (Месемврия), той го известилъ за пристигането си на
българска територия [1]. Иванъ Асѣнь II веднага изпратилъ свои близки хора съ
коне, които да го доведатъ отъ тоя градъ, и заповѣдалъ да се устрои тържествена
срѣща на светителя въ Търново, като и самъ царьтъ съ патриархъ Иоакима излѣзълъ
да го посрещне. Това било преди Богоявление (6. януарий с. с). Св. Сава билъ
приетъ и настаненъ въ царския дворецъ, гдето му били отредени особени и топли
стаи, а сѫщо и хора да му служатъ. Както въ навечерието, тъй и въ самия день на
Богоявление светительтъ взелъ участие въ тържественитѣ църковни служби и самъ
прочелъ надъ светата купель
, молитвата за освещение на водата, а сѫщо
поръсилъ следъ това самия царь и всички, които били съ него, и следъ службата
обѣдвалъ наедно съ царя и патриарха. Въ българската столица св. Сава останалъ
дълго време, защото царьтъ не го пущалъ поради суровата и тежка зима. Веднажъ
Иванъ Асѣнь решилъ да отиде въ планината на ловъ; но, преди да тръгне, той
повикалъ светителя
|
Стр. 408. За разкриване средновековното минало на Търново, който е бил по време на Иван Асен II един от най-значителните градски центрове, се правят, както е известно, през последните години системни археологически проучвания, които дадоха интересни и важни резултати. По-нова литература: Н. Ангелов, Средновековен некропол в Търново, Известия на музея в Търново, I, 1962 г., стр. 23 сл.; същият, Средновековният град Търново според изворите от XII—XIV в. и досегашните археологически разкопки. Известия на музея в Търново, II, 1964 г., стр. 1 сл.; Н. Ангелов, Я. Николова, Крепостни стени и крепостни съоръжения на средновековната българска столица Търново, Известия на музея в Търново, I, 1962 г., стр. 57 сл.; Кр. Миятев, Царевград Търнов, Археология, VI, 1966 г., кн. 3, стр. 17 сл.; Н. Ангелов, Крепостни стени и порти на хълма Царевец в град Велико Търново, Известия на музея в град Велико Търново, III, 1966 г., стр. 1 сл.; И. Дуйчев, Търново като политически и духовен център през късното средновековие, Археология, VIII, 1966 г., кн. 3, стр. 1 сл. Относно развитието и характера на средновековните градски средища през времето на Втората българска държава срв. Д. Ангелов, Към въпроса за средновековния български град, Археология, III, 1960 г., кн. 3, стр. 9 сл.; същия, Икономика на България, I, стр. 88 сл.; 148 сл.; Стр. Лишев, Българският средновековен град, София, 1970. (Д. Ангелов) |
1. Че св. Сава е пристигналъ въ България въ края на 1234 год. или въ самото начало на 1235 год., а не въ 1236 год., както досега се приемаше, вж. Ст. Станоіевић и А. Соловjев, Koje je године умро Св. Сава. Глас, CLVI (1933), стр. 159—169.
409
и го молилъ да не си отива въ неговото отсѫтвие, но да остане до Великдень, докато измине студената зима, а на своитѣ хора заповѣдалъ да го слушатъ и да му доставятъ всичко, каквото пожелае. Като получилъ благословия отъ светителя, царьтъ заминалъ на ловъ съ радость поради съгласието му да остане. Наскоро, обаче, следъ това, докато Иванъ Асѣнь билъ на ловъ, св. Сава се разболѣлъ сериозно. Понеже предчувствувалъ края на живота си, той събралъ ученицитѣ си и други лица, които го придружавали въ пътуването му, и, като имъ предалъ всички дарове, които носѣлъ отъ Палестиня, Сирия, Египетъ, Вавилонъ, Азия и Цариградъ, изпратилъ ги въ сръбската земя съ писмо и поздравъ до краль Владислава и сръбския тогава архиепископъ Арсения, а самъ съ нѣколцина само души и съ една часть отъ свещенитѣ подаръци,
които той подарилъ на българската патриаршия,
останалъ въ Търново. Като се приготвилъ по тоя начинъ, св. Сава почналъ да се моли и да очаква, кога ще дойде последната минута.
Въ това
време дошелъ при него патриархъ Иоакимъ и, като го видѣлъ на присмърть,
попиталъ, не трѣба ли да извести царя за неговата болесть. Но светительтъ не
позволилъ и го помолилъ да го остави насаме да предаде Богу духъ. И презъ нощьта
на сѫщия день (14. януарий 1235 г.) той се поминалъ спокойно [1]. Патриархъ
Иоакимъ заедно съ епископитѣ и игуменитѣ и съ началницитѣ на столицата не
знаели, где да погребатъ светия покойникъ, понеже той нищо за това не завещалъ.
Тогава решили да известятъ царя за всичко и да го попитатъ, где да положатъ
тѣлото на светителя. Иванъ Асѣнь, като чулъ за станалото, силно възнегодувалъ
срещу патриарха, загдето укрилъ отъ него болестьта на св. Сава, и заповѣдалъ
богато и тържествено да го погребатъ въ
1. За датата на смъртьта на св. Сава вж. и Анд. Гавриловић, Свети Сава. Преглед живота и рада. Београд 1900, стр. 196—197, и особено бележка 8, стр. 198—204.
410
[1] и да раздадатъ на беднитѣ много злато
Патриархътъ устроилъ най-тържествено погребение и изпълнилъ точно царската заповѣдь. Когато пъкъ Иванъ Асѣнь се върналъ отъ ловъ, той посетилъ най-първо гроба на светителя и заповѣдалъ „да иззидатъ гроба му и да турятъ скѫпъ камъкъ (плоча) върху гроба и, като го покрили съ царски багъръ, поставили свѣтилници и златоковани кандила надъ гроба въ честь на светителя, за да освѣтляватъ гроба му. Такава вѣра и обичь царьтъ показа къмъ светителя приживе и следъ смъртьта му, така че всички се учудватъ и хвалятъ Бога за царевото благочестие”.
Следъ като се изминала една година [2], сръбскиятъ краль Владиславъ, по предложение на сръбския архиепископъ Арсения, предъ видъ на голѣмитѣ заслуги на св. Сава за сръбската земя и на това, че неприлично е да остави останкитѣ на светителя въ чужда земя, намислилъ да ги пренесе въ Сърбия. Той изпратилъ до тъста си писмо съ просба да изпълни желанието му. Но Иванъ Асѣнь, като прочелъ писмото на Владислава, силно се наскърбилъ и му отговорилъ: „Ако светото тѣло на светителя би лежало безчестно и изоставено, то вие бихте имали право да го искате, за да го погребете; но понеже светительтъ въ Бога е приелъ успокоение у насъ, както би било и у васъ самитѣ, и въ божия църква съ голѣма почить, както виждашъ, светото тѣло лежи, защо, прочее, причинявате трудове на светителя и на насъ, като го искате?” Съ такъвъ отговоръ царьтъ отпустналъ Владиславовитѣ пратеници. Обаче, кральтъ повторилъ просбата си, като му писалъ следнитѣ думи: „Ако съмъ намѣрилъ благодать
1. Доментиіан, п. т., стр. 333, пише:
2.
Теодосий, п. т., стр. 203:
,
а Доментиіан, п. т., стр. 333:
,
което не може да се приеме, защото пренасянето на тѣлото въ Милешево е станало
на 6. май 1237 год. — Вж. А. Гавриловић, п. т., стр. 205—206.
411
предъ тебе, моя родитель, не затваряй отъ мене бащиното благоутробие, не ме оставяй да потъвамъ въ скръбь презъ живота си! Дай ми светитѣ останки на светия мой господинъ и баща да ги пренеса въ отечеството си”. Иванъ Асѣнь се намѣрилъ въ крайно стѣснено положение, защото много му се искало да остави тѣлото на сръбския светия въ своята столица. На съвета съ патриарха и цѣлия църковенъ причтъ решено било, че ако отпуснатъ тѣлото на светителя, то цѣлиятъ градъ силно ще възнегодува, и затова царьтъ отново отказалъ на Владислава, като го утешавалъ съ следнитѣ думи: „Ако Богъ е съизволилъ светительтъ да приеме упокоение у насъ въ Христа вѣрнитѣ, мога ли азъ да се противя на божията воля или да дръзна да разтърся гроба или светитѣ мощи на светителя, па и самъ светительтъ нищо не е завещалъ за своето пренасяне? Всичко, каквото искашъ отъ мене да просишъ, не ти е възбранено, сине мой; кажи, но не ме принуждавай да давамъ това, което не ми е удобно, и ми се забранява и подобно нѣщо ми се забранява и отъ патриархъ, и отъ велможи, и отъ цѣлия градъ”. Като наградилъ богато пратеницитѣ на краля, царьтъ ги изпратилъ обратно съ тоя отговоръ. Но Владиславъ като видѣлъ, че царьтъ е неумолимъ, решилъ самъ да отиде въ Търново и лично да моли царь Иванъ Асѣня.
Съ голѣма свита отъ духовни и свѣтски лица Владиславъ потеглилъ на пѫть, като проводилъ напредъ хора, които да известятъ българския царь за неговото пристигане и които снабдилъ съ много злато и други дарове за патриарха и царскитѣ съветници, та да ги разположи къмъ себе си. Когато Владиславъ се приближавалъ до престолния градъ на България, Иванъ Асѣнь II излѣзълъ да го посрещне съ честь и любовь. Владиславъ веднага следъ пристигането си посетилъ гроба на св. Сава, гдето съ сълзи на очи молилъ да му прости грѣховетѣ, ако е съгрѣшилъ въ нѣщо предъ него. На другия девь Иванъ Асѣнь II повикалъ патриарха и другитѣ съветници и имъ разказалъ, че насъне видѣлъ самия образъ на св. Сава, който му казалъ отъ име божие да отпусне останкитѣ. Всички видѣли въ това божия воля и решили, че светительтъ трѣба
412
да бѫде отнесенъ въ своята земя. Иванъ Асѣнь повикалъ при себе си Владислава и, като му обяснилъ, каква е работата, разрешилъ му да вземе съ себе си останкитѣ на светителя. Владиславъ, като чулъ това неочаквано, „отъ голѣма радость падналъ на земята, поклонилъ се на царя, защото наистина се обогатилъ съ богатство много по-голѣмо отъ царскитѣ съкровища — съ светителя”. Тогава била наредена богата трапеза и всички заедно съ царя се утешили въ голѣма сърдечна веселба. Следъ това, подиръ нѣколко дни, когато тѣлото било балсамирано и помазано съ разни и много аромати, Владиславъ побързалъ да замине съ него, за да не би царьтъ да се отметне отъ решението си, защото отвсѣкѫде измежду гражданитѣ почнали да се чуватъ укори и негодувания, загдето царьтъ отпусналъ тѣлото. На прощаване Иванъ Асѣнь II повикалъ Владислава на трапеза и му казалъ: „Понеже ти дойде и заплени отъ Бога даруваното ми съкровище — светителя и го изпрати въ своя си, то насити се, следъ като получи желанието на своето сърдце, а ние чрезъ неговитѣ молитви нека получимъ милость, защото хранѣхме истинска обичь къмъ него приживе и следъ смъртьта му”. Най-сетне, като се взаимно обдарили, и Иванъ Асѣнь заповѣдалъ заедно съ тѣлото на светителя да предадатъ и всички украшения, които той бѣ направилъ надъ гроба му, съ слава и честь изпратилъ краль Владислава [1]. Тѣлото на св. Сава било пренесено и положено въ построения отъ краль Владислава мънастиръ Милешево [2] при Приеполя на р. Милешевка (жупа Црна Степа, стар. Херцеговина), гдето останало до 1594 год., когато турцитѣ, за да турятъ край на сръбската национална пропаганда въ ония мѣста, го пренесли въ Бѣлградъ и го изгорили [3]. — Въ цѣлия тоя разказъ, колкото и да е той разкрашено написанъ, отношенията между Иванъ Асѣня и Владислава сѫ представени така, че въ тѣхъ ясно проглежда тъкмо оня сѫщия про-
1. Теодосий, п. т., стр. 198, 18 — 209, 15. — Доментиjан, п. т., стр. 328—340.
2. Теодосий, п. т., стр. 214—215. — Доментиjан, п. т., стр. 343.
3. А. Гавриловић, п. т., стр. 210—212.
413
текторатъ на първия къмъ втория, който бѣ установенъ въ Сърбия още следъ Клокотнишката победа и се продължавалъ до края на Иванъ-Асѣневото царуване.
И тъй, Иванъ Асѣнь II прекаралъ последнитѣ години на живота си въ пъленъ миръ съ своитѣ съседи. Съставительтъ на житието на св. Сава забелязва следното:
и т. н.
Тукъ
не трѣба да се разбира веднага, следъ като тѣлото на св. Сава било
пренесено въ сръбската земя, защото дълго следъ това на праздния гробъ, който
билъ закритъ отново съ предишната плоча, и отъ пръстьта въ него ставали чудеса,
като болни и недѫгави получавали изцѣление [1], но колко дълго време се е
изминало до смъртьта на царя, не може да се установи. Георги Акрополитъ сѫщо
така не дава точно годината на Иванъ-Асѣневата смърть; той само говори за
нѣкакво-си затъмнение на слънцето и появяването на комета, шесть месеца следъ
която умрѣла никейската царица Ирина, а наскоро подиръ това се поминалъ и Иванъ
Асѣнь II [2]. Нѣщо повече ни дава абатъ Алберикъ, който подъ година 1241
разказва следното: „Преди немного години пристигналъ въ Цариградъ единъ добъръ
учитель и мѫдрецъ. По молбата на нѣкои той чрезъ своитѣ магьосничества накаралъ
демона (нечистия духъ) да му отговори известното и вѣрното (истинското); нему
демонътъ далъ такъвъ отговоръ:
|
Rex inimicos Perdet iniquos Non per amicos |
Царьтъ враговетѣ Ще погуби беззаконни Не чрезъ приятели. |
Това като казалъ, демонътъ млъкналъ и повече не отговорилъ. Но учительтъ, попитанъ за разтълкуване на стиха, казалъ: „Именно, вие сами чрезъ себе си скоро ще видите тълкуването и ще узнаете безъ сѫждението на нѣкого”. Обаче, вѣрва се, че това пророкуване е било изпълнено въ напа-
|
Стр. 413 Срв. за събитията непосредствено преди смъртта на Иван Асен II И. Дуйчев, Приноси към историята на Ивана Асеня II, стр. 165—167. (Д. Ангелов) |
1. Теодосий, п. т., стр. 209, 15 — 210, 4. — Доментиіан, п. т., стр. 340—342.
2. Acropolita, ib., p. 64, 1-7.
414
дението на куманитѣ. Защото небесниятъ царь ще погуби и унищожи беззаконнитѣ врагове на цариградската империя, именно, Ватаци и Асѣня, не чрезъ приятели, т. е. куманитѣ, които сѫ невѣрници, нито сѫ пъкъ приятели на Христа” [1]. Това предсказание се скоро изпълнило. Споредъ думитѣ на сѫщия Алберика, въ сѫщата година 1241 около праздника на св. Ивана (рождество на св. Ивана Кръстителя, 24. юний, Еньовъдень) царь Иванъ Асѣнь II се поминалъ [2].
*
За да дадемъ по-пълна характеристика на тоя великъ български царь, нека чуемъ какво говорятъ за него съвременниците и по-близкитѣ до неговото време известия. Съставительтъ на Синодиковия разказъ за обновата на българската патриаршия ето какво пише за него: „Иванъ Асѣнь царь великъ и благочестивъ, синъ на стария царь Асѣня, който ималъ голѣма обичь къмъ Бога, прослави и просвѣти българското царство най-вече отъ всички български царе, които сѫ били преди него. Той основа мънастири и ги украси съ много злато и бисери и камъни многоценни; и всички свети и божествени църкви съ много дарове одари и чиста свобода за тѣхъ обяви, и всѣки свещенически чинъ, архиереи, иереи и дякони съ много чести почете, а най-вече съ голѣмо желание поиска и обнови на българското царство патриаршията” [3]. Сръбскитѣ извори го наричатъ
1. Albericus, ib., p. 949: Ante paucos annos quidam bonus magister et sapiens venit Con-polim. Qui rogatu quorundam per suas incantationes coegit demonem respondere sibi certa et vera cui demon tale dedit responsum: Rex inimicos | Perdet iniquos | Non per amicos. | Quo dicto demon obmutuit, et ulterius non respondit. Interrogatus vero magister de interpretatione versus, dicebat: Quoniam vos ipsi per vos cito interpretationem videbitis et cognocetis sine judicio alicuis. Creditur autem quod in adventu Comanorum illud vaticinium est conpletum: Nam rex celestis perdet et destruet iniquos inimicos imperоi Con-polоs, videlicet, Vastaghium et Alssanum, non per amicos, id est Comanos, qui sunt infideles, nec sunt amici Christi.
2. Ibidem, p. 950: Circa festum sancti Iohannis (24. Juni) Alsanus rex mortus est.
3. Синодикъ царя Борила, издание на М. Г. Попруженко, стр. 82 и 84, § 113.
415
„великъ, благовѣренъ и благочестивъ”, а византийскиятъ историкъ Георги Акрополитъ хо характеризира така: „Между варваритѣ (въ смисълъ „неромеитѣ”) това бѣше превъзходенъ човѣкъ не само за своитѣ, но и за чуждитѣ; той приемаше радушно всички чужденци, каквито само и да сѫ идвали при него, особено ромеитѣ, и съ предупредителна любезность ги снабдявалъ съ всичко необходимо”. „Всички му се учудваха и го превъзнасяха, защото той никога не вдигалъ мечъ върху своитѣ поданици, не е запетнявалъ себе си и съ убийство на ромеитѣ, както постъпваха бившитѣ преди него управители на България, за което бѣ обичанъ не само отъ българитѣ, но и отъ ромеитѣ и отъ други народи” [1]. По-кѫсниятъ византийски историкъ Г. Пахимеръ (XIV в.) казва, че Иванъ Асѣнь II билъ образецъ за всѣко благородство [2]. И наистина, Иванъ Асѣнь II представя изключително явление не само между българитѣ, но и между другитѣ съвременни нему съседни господари. Неговиятъ широкъ и предвидливъ умъ му помогна да разбере още отъ самото начало положението на България между другитѣ балкански държави и да схване истинската задача на българския царь; съ своя изкусенъ политически похватъ и военния си талантъ той смогна да обедини българскитѣ земи на Балканския полуостровъ, като образува едно силно и обширно българско царство, и заякчи националнитѣ връзки между тѣхъ, като възсъздаде автокефална народна църква и обнови българската патриаршия; най-сетне, съ своя дипломатически тактъ и умение билъ въ състояние да запази и укрепи силата и мощьта на това царство въ политическо и стопанско отношение, като издигна България до първенствуваще мѣсто между другитѣ държави на европейския юго-изтокъ.
Като е съединявалъ всички тия качества на единъ истински държавенъ мѫжъ, Иванъ Асѣнь II билъ отличенъ, силенъ и мѫдъръ управитель на своето царство, което въ негово време не представяло такова вѫтрешно национално единство, както
1. Acropolitа, ib., р. 64, 7-11; р. 43, 8-13.
2. G. Pachymeres, ed. Bon., I, р. 349,7: ϕιλοκαλίας πάσης ἔχοντα δείηματα.
416
това било при най-виднитѣ царе на първото българско царство, Симеона и Самуила: доста е само да си спомнимъ, какви голѣми и сѫществени измѣнения станали въ етническата физиономия на българскитѣ земи презъ времето на византийското владичество, за да се убедимъ, доколко въ дадената епоха било много по-мѫчно да се управлява българската държава, отколкото въ X вѣкъ; нѣма вече да говоримъ за политическитѣ измѣнения, създадени чрезъ възникването на много държави и държавици на Балканския полуостровъ.
Като е живѣлъ въ една кръвожадна епоха и срѣдъ единъ далечъ още не тъй културенъ и просвѣтенъ народъ, Иванъ Асѣнь II билъ нечувано кротъкъ и хуманенъ и не раздѣлялъ фанатичната омраза на своитѣ предшественици къмъ ромеитѣ — омраза, която играла, както видѣхме, твърде сѫдбоносна роля въ успѣха на търновското царство. Това, обаче, никакъ не намалявало неговата мощь и суверененъ авторитетъ, който главно се изразилъ въ това, че българскитѣ боляри при него изобщо кротували и не смѣели да проявятъ стремежъ къмъ партизански борби за власть или влияние въ държавния животъ.
|
Стр. 416 Във връзка с преценката на В. Н. Златарски за хуманността на Иван Асен II би било добре да се отбележи, че по негово време са били прекратени преследванията срещу богомилите. Това предизвикало недоволство в римската курия и, както е известно, римският папа Григорий IV (1235—1270 г.) обвинявал българския владетел, че страната му била пълна с еретици. Срв. по този въпрос Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 458 сл. (Д. Ангелов) |
Иванъ Асѣнь II билъ приятель на цивилизацията, коята все още продължавала да прониква въ народа му подъ византийско було, и влиянието на която оставило твърде явни и видни дири въ изкуството (църковна архитектура и живопись) [1], но въ сѫщото време той горещо билъ предаденъ на националната църква, защото само чрезъ нея е било възможно да се задържи политическото и национално единство на обединения отъ него български народъ. Затова той почналъ да покрива царството си съ църкви и мънастири, одарени богато съ неговитѣ царски грамоти и украсени отъ неговитѣ съкровища, да праща дарове на атонскитѣ мънастири и изобщо да насърдчава духовенството съ разни привилегии за просвѣтното издигане на своя народъ; но и при все това съ своята благоразумна търпимость, достигналъ до тамъ, че при него си живѣели мирно православни съ католици и богомили, а това докарвало спокойствие и щастие въ държавата.
1. Вж. Б. Филовъ, История на старобългарското изкуство. София 1924, стр. 27 и сл.
417
Не по-малко се грижелъ Иванъ Асѣнь II за издигане на своя народъ въ стопанско-економическо отношение. Недавна откритата златна монета — златица, сѣчена отъ тоя царь, най-добре доказва тогавашното благосъстояние на българската държава, защото златнитѣ монети сѫ най-ясниятъ признакъ за финансовия и стопански напредъкъ на една държава. Освенъ това трѣбва да се изтъкне и това обстоятелство, че тая златица по тегло и ценность не отстѫпва на византийскитѣ златни монети — χρύσια νομίσματα, въведени още отъ Алексия I Комнинъ [1], следов., Иванъ Асѣнь II е взелъ за основа на своитѣ златни монети установения тогава международенъ курсъ на златото, защото златнитѣ монети сѫ били въ обръщение главно въ външната търговия. На тая засега едничка златна монета отъ второто царство Иванъ Асѣнь II е изобразенъ като победитель, и затова едвали може да има съмнение, че тя е сѣчена следъ клокотнишката победа въ 1230 год. [2], когато той значително засилилъ и външната търговия чрезъ това, че завързалъ търговски връзки съ западна Европа при посрѣдството на малката славянска република гр. Дубровникъ. На своитѣ „всевѣрни и любезни гости”, дубровнишкитѣ търговци, които играели у насъ сѫщата роля, както въ франко ромейскитѣ земи венецианцитѣ, подъ чието върховенство отъ 1205 год. се намиралъ гр. Дубровникъ, той позволилъ съ споменатата по-горе грамота свободенъ и привилегированъ достѫпъ както въ България, така и въ земитѣ на епирския деспотатъ. Но най-главното значение на дубровнишката и на новооткритата Ватопедска грамота е това, че тѣ ни представятъ българското царство презъ това време като държава добре уредена въ държавно-правно отношение. Що се отнася до другитѣ страни на българския животъ при Иванъ Асѣня
|
Стр. 417 По въпроса за монетите, сечени от Иван Асен II, срв. Стр. Лишев, Българският средновековен град, стр. 103. Срв. и Д. Ангелов и др., Икономика на България, I, стр. 128. Трябва да се отбележи, че засега са известни сравнително малък брой монети от времето на този български владетел, което предизвиква учудване, като се има пред вид, че стопанският живот тогава е бил вече твърде развит. (Д. Ангелов) |
1. Докато византийскитѣ златни монети тежали отъ 4.314 до 4.417 грама, нашата златица тежи 4.33 гр., а като се вземе въ внимание, че тя е доста изтрита и че на нея има доста широка дупка, то несъмнено първоначално теглото ѝ е било много по-голѣмо. Подробно за тая монета вж. T. Герасимовъ, Първата златна монета на царь Иванъ Асѣнь II. Изв, бъл. арх. инст., VIII (1934), стр. 361—363.
2. Пакъ тамъ, стр. 365—368.
418
ние нищо не знаемъ засега; обаче, налага се да признаемъ, че тѣ несъмнено сѫ хармонирали по своето устройство съ цѣлата държавна уредба.
|
Стр. 418 Констатацията на В. Н. Златарски, че «що се отнася до другите страни на българския живот при Иван Асеня II, ние нищо не знаем засега», се отнася главно до развитието на книжовния живот, който наистина ни е твърде слабо познат. Има известни основания да се приеме обаче, че наред с видимия подем на икономиката по време на този български владетел успехи са били постигнати и в развитието на литературата. Предполага се, че към него време е било съставено т. нар. Добрейшево евангелие, както и известният «Болонски псалтир», който се съхранява в Августинския манастир в гр. Болоня. Ново издание на този паметник от И. Дуйчев, Болонският псалтир, София, 1968 г. (Д. Ангелов) |
При такава политическа мощь, при такова стопанско-економическо благосъстояние, при такава образцова държавна уредба на България само по себе си се разбира, че стремежитѣ на Иванъ Асѣня II да се въдвори въ Цариградъ сѫ били твърде естествени; вече първенствуващето политическо положение на България на полуострова е давало право на нейния господарь да бѫде владѣтель на Босфорската столица. И наистина, Иванъ Асѣнь II билъ едничкиятъ български царь, който е ималъ най-голѣмо право и е притежавалъ всички необходими качества и способности не само да носи титлата „царь на българи и ромеи”, но и съ слава и честь да седне на престола на източнитѣ императори.