3. УНИЩОЖЕНИЕ НА УНИЯТА СЪ РИМСКАТА ЦЪРКВА И ПРОГЛАСЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКОВНА НЕЗАВИСИМОСТЬ
Следъ Клокотнишката битка, която собствено и спаси латинската империя отъ Теодора Комнина, бързо се измѣнили отношенията на латинцитѣ къмъ Иванъ Асѣня II. Както се каза, брачниятъ договоръ, сключенъ по случай годявката на малкия императоръ Балдуина II съ Елена, малолѣтна дъщеря на Иванъ Асѣня II, билъ скрепенъ съ взаимни клетви отъ дветѣ страни. Обаче самиятъ актъ на закрепата, т. е. царската сватба, се забавилъ твърде много, едно, защото възрастьта на младоженцитѣ не позволявала да се бърза и, друго, защото възникнали съмнения и прѣчки отъ страна на латин-
354
цитѣ. Франкскитѣ барони и рицари, особено тия отъ тѣхъ които се бѣха провинили въ отношенията си къмъ покойния императоръ Роберта Куртене, почнали да се боятъ, че ако Балдуинъ II осигури властьта си съ помощьта на българския царь, то това ще се отрази върху тѣхното собствено положение, както обяснява Марино Сануто [1]. Но главниятъ противникъ на предполагания браченъ и политически съюзъ между дветѣ съседни държави несъмнено е било латинското духовенство, което къмъ това време се бѣ осъмнило въ искрената преданость на Иванъ Асѣня II къмъ католишката църква. Въ едно писмо на навпактския митрополитъ Ивана, писано не по-кѫсно отъ 1228 год. отъ името на всички западни гръцки епископи въ държавата на Теодора Комнинъ, въ което се защищава правото на последния да носи императорска титла, въ края се чете следното: „Нека, прочее, се счита справедливо, гдето оня, който е ограничилъ царското разширение само въ Цариградъ, опрѣснокоядецъ, който се заблуждава относно вѣрата, се нарича василевсъ, още и властвуващиятъ надъ Хемъ, скитътъ Асѣнь, нека се слави и се величае въ писмата за височайши василевсъ, а нека се пренебрегва тоя, който е получилъ законно основание за царската власть отъ прадѣди и справедливо се нарича съ нея” [2]. Всички тия укори сѫ били насочени противъ тогавашния цариградски патриархъ Германа II (1222—1240), който отказвалъ да признае импера-
1. Marinus Sanuto, ib., p. 78: Tunc barones sui timentes, quod postquam Balduinus suum firmasset Imperium, ne procederet contra eos, propter offensam magnam, quam in praedecessorem ipsius commisserant, dolosum sibi dederunt consilium, ut videlicet filiam Imperatoris Exagorarum, quamvis formosam valde, renuerct, et filia domini Johannis, tunc regis Jerusalem, reciperet in uxorem... fuitque per eosdem barones denique dictus Jo. de Constantinopolitano imperio coronatus.
2. В. Г. Васильевскій, Epirotica saeculi XIII. Виз. Врем., т. III (1896), стр. 235—236 и стр. 292, 30-35:
— Че това писмо се отнасяло къмъ 1228 год., вж. ib., стр. 235—236.
355
торското достойнство на епирския деспотъ, следов., той е славилъ и величаелъ въ писмата си българския царь Иванъ Асѣня II за височайши царь (василевсъ). Отъ какви обстоятелства сѫ били предизвикани тия писма и какво е било тѣхното съдържание, за сега нищо се не знае; но това известие, колкото и да е кратко то, ясно говори, че между Иванъ Асѣня II и патриархъ Германа II сѫ вървѣли още въ 1228 год. нѣкакви преговори, които се отнасяли, разбира се, до църковни въпроси — до възобновяването общението на българската църква съ цариградската, но които не донесли никакъвъ резултатъ, защото въ България все още стоялъ начело на българската църква униятъ-примасъ. Тия тъкмо преговори не сѫ останали неизвестни на латинското висше духовенство въ Цариградъ, което и побързало да представи българския царь като невѣренъ синъ на римската църква и чрезъ това да осуети съюза съ него. Тия, както изглежда, сѫ били причинитѣ, които породили въ Цариградъ антибългарско течение; обаче дѣлото по отблъскването на тоя съюзъ не е могло да бѫде окончателно решено безъ знанието и позволението на папата, и то, наистина, било пренесено въ Римъ, гдето работата била наредена съвсемъ другояче [1].
За голѣма радость на никейци и солунци, които съ напрегнато безпокойствие гледали на българо-латинския съюзъ, който се уреждалъ между дома на цариградскитѣ Куртене и търновския дворъ, и на усилването на българския царь, папската курия, имайки предъ видъ своитѣ политически и църковни интереси, решила да се противопостави на българското влияние въ франкскитѣ отношения, като изтъкнала другъ кандидатъ, преданъ ней, съ когото било решено да се замѣни Иванъ Асѣнь II, известния тогава бившъ иерусалимски краль Иванъ де-Бриень, който принадлежалъ къмъ най-прославенитѣ и предани на римската църква франкски рицари въ XIII вѣкъ. Освенъ това, понеже Иванъ де-Бриень билъ врагъ на Фридриха II Хохенщауфена, въпрѣки че последниятъ билъ жененъ за дъщеря му, папа Григорий IX мислилъ, че избирането на
1. В. Г. Васильевскій, Обновление и пр., п. т., стр. 32—33.
356
тоя човѣкъ за латински императоръ несъмнено трѣбало да въведе романската империя въ враждебни отношения съ мощния Хохенщауфенъ и чрезъ това ще може да действува по-силно противъ заклетия врагъ на папството. Най-сетне, макаръ Иванъ де-Бриень и да билъ вече доста старъ (на 80 години), той все се считалъ тогава за най-рицарствениятъ и храбъръ човѣкъ въ цѣлия свѣтъ, затова способенъ билъ отново да въодушеви падналитѣ духомъ латинци [1].
Презъ априлъ 1229 год. въ Перуджия [2], въ присѫтствието на папата, между пълномощницитѣ на цариградското регентство и екс-краль Иванъ де-Бриень билъ сключенъ договоръ, споредъ който най-първо Балдуинъ II трѣбало да се ожени за дъщерята на Ивана, Мария де-Бриень, щомъ младоженецътъ достигне 20-годишна възрасть. Понеже последниятъ билъ малолѣтенъ, Иванъ де-Бриень трѣбало да управлява империята и дори да носи, следъ предварително коронясване, титлата императоръ, която той да запази презъ цѣлия си животъ дори въ случай, че неговата дъщеря или зеть му умратъ по-рано. Затова пъкъ Иванъ де-Бриень, освенъ че далъ клетвено обещание да защищава империята и да пази нейнитѣ закони и обичаи но още се и задължавалъ да се обхожда спрямо Балдуина II, споредъ както изисквало неговото достойнство до 20-годишнината му; а когато младиятъ императоръ навърши тая годишнина, Балдуинъ II трѣбало да получи за владение никейското царство и всички земи, които нѣкога-си сѫ принадлежали на латинцитѣ по отвѫдната страна на пролива, съ изключение на никомидийското херцогство. Предполагало се, че при такъвъ единъ военачалникъ, какъвто билъ иерусалимскиятъ екс-краль, всичко това не ще бѫде мѫчно да се отвоюва отново отъ ромектѣ. Сѫщо така свободно се разпореждали и съ византийскитѣ земи въ Европа. Понеже Иванъ де-Бриень могълъ да има покрай зетя си и собствени наследници, той ималъ право и тѣхъ да обезпечи съ нѣкои ленове: нему се предоставяло да избира или сѫщитѣ малоазийски земи,
1. С. Норf, п. т., стр. 252, кол. 2. — В. Г. Васильевскій, Обновленіе и пр., п. т., стр. 33.
2. Въ областьта Умбрия, между ез. Трасъ и Тибъръ.
357
„които сега държатъ или нѣкога сѫ държали гърци и латинци, или пъкъ цѣлата земя, която държи Теодоръ Комнинъ до Димотика и Одринъ и цѣлото Пловдивско херцогство, който и да го владѣе, и цѣлата земя на Слава и оная, която била на Стрѣза, съ изключение на онова, което държи Иванъ Асѣнь II и съ изключение на Солунското кралство [1], въ първоначалния му обсегъ, защото това последното се предполагало да се възстанови въ полза на Монфератския домъ” [2]. Що се отнася до предпазливата уговорка, съ която се запазвала цѣлостьта на държавата на Иванъ Асѣня II, то тя била направена отъ латинцитѣ, защото следъ отнемането, както се предполагало, земитѣ на Слава и на Стрѣза, които тогава били подъ властьта на Теодора Комнинъ, а сѫщо на Пловдивското херцогство, комуто то и да принадлежи, на българския царь оставала само Северна България, върху която латинцитѣ никога не изказвали нѣкакви претенции, а при такъвъ обсегъ на държавата му той не е могълъ да представя нѣкоя особено голѣма опасность; освенъ това и самата вѣроломна постѫпка съ Иванъ Асѣня имъ налагала да бѫдатъ по-предпазливи спрямо него и да не го въорѫжаватъ противъ себе си.
Такъвъ билъ сюрпризътъ, който латинцитѣ приготвили въ Перуджия да поднесатъ на българския царь. Всичко, както изглеждало, отивало по медъ и масло, обаче нещастието се заключавало въ това само, че, за да осѫществятъ такива широки планове, тѣ не разполагали съ достатъчно налични военни сили и парични срѣдства въ самата империя. Затова новоизбраниятъ императоръ останалъ дълго време въ Европа, за да набира тия сили и срѣдства, водѣлъ преговори съ Венеция, искалъ отъ нея пари, хора и кораби. Едвамъ презъ априлъ на 1231 год. спо-
1. Buchon, ibidem, p. 22, col. 1: Sclendum est quod in voluntate regis erit capere, quod maluerit, pro heredibus suis, vel totam terram que est ultra Brachium, sicut tenent vel unquam tenuerunt eam Greci et Latini, vel totam terram quam tenet Comninianus, usque ad pertinentias de Dimot et de Adrenoble; et totum ducatum de Finepople, quisquis eura tenet, et totam terram de Esclaves, et illam que fuit de Straces, excepto illo quod Assantis inde tenet et excepto regno Thessalonicensi etc.
2. C. Hopf, п. т., стр. 252—353. — В. Г. Васільевскій, п. т., стр. 33—34.
358
годбата съ Венеция била сключена, а презъ августъ сѫщата година Иванъ де-Бриень пристигналъ въ Цариградъ, гдето билъ посрещнатъ съ голѣмъ възторгъ отъ латинското население и коронясанъ отъ рѫката на латинския патриархъ за императоръ. Твърде е възможно и дори несъмнено е, че договорътъ, сключенъ въ Перуджия подъ рѫководството на папата, останалъ за дълго време, па дори до пристигането на де-Бриеня въ Цариградъ, неизвестенъ за българския царь. Ние видѣхме по-горе, че следъ Клокотнишката битка Иванъ Асѣнь II все още се величаелъ, че франкитѣ се покорили подъ скиптъра на неговото царство, че тѣ нѣматъ другъ царь освенъ него, че тѣ сѫществуватъ по негова милость и подъ негова власть”; въ сѫщото положение тѣ сѫ представени, както видѣхме, и въ житието на св. Петка. Патриархъ Евтимий, като говори за голѣмата готовность на франкитѣ да удовлетворятъ просбата на Иванъ Асѣня II — да му отпустнатъ мощитѣ на светицата, пише, че тѣ „въ знакъ на покорность изпратили и много други нѣща, като се обещавали и увѣрявали, че и душата си щѣли да дадатъ, ако би било възможно”. Въ сѫщность, обаче, причинитѣ за тая готовность на латинцитѣ да изпълнятъ желанието и да услужатъ на българския царь се обясняватъ, както се каза, съ оня горчивъ сюрпризъ въ Перуджия и, за да не излѣзе безъ време наяве зямислениятъ отъ тѣхъ планъ и чрезъ това да побъркатъ на осѫществяването му, тѣ показали такава преданость и привързаность къмъ Иванъ Асѣня II [1].
Не е мѫчно да си представимъ гнѣва и разочарованието на Иванъ Асѣня II, когато той се научилъ за пристигането на Ивана де-Бриень въ Цариградъ и за коронясването му за императоръ въ августъ 1231 г.. Тая вѣроломна постѫпка на латинцитѣ докарала пъленъ политически разривъ между тѣхъ и българския царь, който сега се чувствувалъ не само излъганъ, но и кръвно обиденъ. Неговото раздразнено сърдце сега искало отмъщение, и въ него се зародила мисъльта за изгонване и унищожение на франкското господство на Балканския полуостровъ. Оттогава Иванъ Асѣнь II почналъ да укрепява ро-
1. В. Г. Васільевскій, п. т., стр. 34—35.
359
допската фортификационна линия, както това се види отъ надписа, изсѣченъ върху мраморната скала подъ крепостьта при гр. Станимака, унищоженъ отъ станимашкитѣ гърци въ 1883 год., а възстановенъ отъ насъ въ 1899 год. [1] Самиятъ надписъ гласи:
т. е. „Въ година 6739 (= 1231), индиктионъ 4-и, отъ Бога въздигнатий (на царството) царь Асѣнь, (царь) на българитѣ и гърцитѣ, сѫщо и на други страни, постави Алексия севаста и изгради тая крепость”. И тъй, крепость при Станимака, известна днесъ подъ име „Асѣнева крепость”, била затегната и поправена при Иванъ Асѣня II, а за комендантъ на крепостьта билъ назначенъ нѣкой-си Алексий севастъ, — който, ако се сѫди по титлата му, ще да е билъ или единъ отъ отличилитѣ се и заслужили воеводи, или пъкъ близъкъ роднина [2], — не по-кѫсно отъ 1. IX. 1231 год., защото годината 6739, 4-и индиктионъ се е продължавала отъ 1. IX. 1230 до 31. VIII. 1231 г. [3].
Но, като ставалъ въ враждебни отношения съ латинската империя, Иванъ Асѣнь II се обявявалъ сѫщевременно и противъ папата, който собствено билъ, както видѣхме, главниятъ виновникъ за осуетяването на неговитѣ политически планове относно Цариградъ, а оттука логически изтичалъ разривътъ съ Римъ, който се изразилъ въ формалното премахване на църковната уния. Сключената отъ царь Калояна църковна уния съ римската църква, която е носила, както видѣхме, чисто йерархически и канонически, но не и догматически и обредовъ характеръ, продължавала да сѫществува и при приемника на Калояна, Борила, макаръ и само номинално, защото той се
1. Подробно за историята на тоя надписъ вж. В. Н. Златарски, Асѣневиятъ надписъ при Станимака. Известия на Българ. Археол. Д-во. т. II (1911), стр. 231—242.
2. Anna Comnena, ib., I, lib. III, сар. 4: р. 103, 20-25. — Ст. Новаковић, Византијски чинове и титуле у српским земљама XI—XV века. Глас. Ср. Кр. Ак., LXXVIII (47), 1908, стр. 209—212. — В. Н. Златарски п. т., стр. 244—245.
3. Вж. В. Н. Златарски, п. т., стр. 242—246.
360
опитвалъ да я премахне, но безуспѣшно. Въ сѫщото положение се намирала тя и при Иванъ Асѣня II, който още преди 1228 год. се опитвалъ да влѣзе въ общение съ цариградския патриархъ въ Никея, както видѣхме, но сѫщо безрезултатно, защото му е било отговорено, че докато начело на българската църква стои папскиятъ поставеникъ — примасъ-униатъ, всѣко общение е изключено. Настаналото въ 1228 год. сближение съ латинската империя принудило Иванъ Асѣня II да отложи тоя въпросъ; но подиръ Клокотнишката победа, покрай нарушението на мирнитѣ отношения съ нея поради вѣроломната постѫпка на латинцитѣ, премахването на унията се налагало и поради следнитѣ обстоятелства.
Следъ завоеванието и присъединението на повечето отъ владенията на солунския императоръ, въ състава на българското царство влѣзли много отъ ония епископии, които йерархически зависѣли отъ цариградския патриархъ въ Никея или отъ охридския архиепископъ. При всичко че тѣхнитѣ епископи при Теодора Комнинъ се стремѣли да станатъ независими, тѣ все пакъ не признавали главенството на папата и си оставали вѣрни на източната църква. При такова едно настроение, разбира се, епископитѣ на западнитѣ епархии, които преминали сега политически подъ властьта на българския царь, се отказвали да признаятъ църковната власть на търновския примасъ-патриархъ едно, защото въ тѣхнитѣ очи той билъ само архиепископъ и, друго, защото той билъ униятъ и поставеникъ на папата; освенъ това, тѣ винаги сѫ тегнали къмъ цариградската църква, още повече когато следъ унищожението на киръ-Теодоровата държава между западнитѣ ромейски епископи се почналъ стремежъ къмъ примирение и съединение къмъ своя канонически иерархъ [1]. Иванъ Асѣнь II твърде добре разбиралъ всичката вреда отъ тая църковно-иерархическа разцепеность въ държавата и доколко тя е вървѣла въ разрѣзъ както съ държавнитѣ интереси, тъй и съ стремежитѣ на предшественицитѣ му и неговитѣ собствени — да обедини българитѣ не само политически, но и църковно, като се възобнови автокефалностьта
1. В. Г. Васильевскій, Обновленіе и пр., п. т., стр. 35—47.
361
на българската църква въ предѣлитѣ на българското царство. Той виждалъ, че премахването на тая разцепеность и разширението властьта на българския свещеноначалникъ и върху новоприсъединенитѣ енископии, населени така сѫщо съ българско население, му се налагало и че то е могло да стане, само ако той влѣзе отново въ общение съ цариградския патриархъ въ Никея, което въ даденото време не е представяло за него никакви мѫчнотии, защото, както вече се изтъкна, българската църква продължавала да. си остава православна, и нейната зависимость отъ римския престолъ била само йерархическа и каноническа. И ако Иванъ Асѣнь II на първо време не се решавалъ да скѫса църковнитѣ си връзки съ римската църква, то това изтичало отъ обстоятелството, че той все още се надѣвалъ чрезъ брака на дъщеря си съ Балдуина II да закрепи влиянието си въ Цариградъ; освенъ това, надали цариградскиятъ патриархъ би се съгласилъ така лесно да признае автокефалностьта на българската църква, търновския архиепископъ — за патриархъ, ако да не бѣха представени отъ страна на Иванъ Асѣня II нѣкои изгоди за никейската империя и цариградската църква. Обаче сюрпризътъ, който му бѣха поднесли въ 1231 год. цариградскитѣ барони начело съ папата, развързвалъ вече рѫцетѣ на българския царь за по-смѣли действия както въ политическо, така и въ църковно отношение.
И наистина, наскоро следъ скъсването на приятелскитѣ отношения съ латинската империя Иванъ Асѣнь II се обърналъ още въ края на 1231 или въ началото на 1232 год. [1] къмъ цариградския патриархъ Германа II въ Никея съ предложение да се възстановятъ сношенията на българската църква съ източната. Доколкото може да се сѫди по съдържанието на
1. Ние приемаме тая дата, защото решението на патриаршеския синодъ за изпращането на анкирския митрополитъ като намѣстникъ и екзархъ било взето на 6. мартъ 1232 год.; самиятъ митрополитъ пристигналъ въ владенията на солунския деспотъ въ началото на 1233 г. (В. Г. Васильеввкий, Обновленіе и пр., стр. 40—41), отгдето той писалъ до Иванъ Асѣня II, както ще видимъ по-долу, писмо отъ името на патриарха и неговия синодъ, следов., обръщането на Иванъ Асѣня II къмъ патриарха се отнася преди 6. мартъ 1232 год.
362
известното, писано презъ 1233 год., писмо до Иванъ Асѣня II отъ анкирския митрополитъ Христофора, който билъ изпратенъ отъ патриарха по решението на патриаршеския синодъ (отъ 6. мартъ 1232 г.) въ Солунъ като намѣстникъ и екзархъ на патриарха, по желанието на западнитѣ ромейски епископи, за да нареди работата по преминаването имъ подъ ведомството на патриаршията, това обръщане на българския царь не било посрещнато добре отъ тогавашния български примасъ, търновския архиепископъ Василий [1]. Последниятъ, очевидно, не одо-
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 51—52, не допуща, че тоя архиепископъ Василий, за когото се споменува въ житието на св. Петка, че посрещналъ въ 1230 г. мощитѣ на светицата въ Търново, е сѫщиятъ архиепископъ Василий, съвременникътъ на Калояна, когото папа Инокентий III бѣ издигналъ въ 1203 г. за примасъ на България, като се позовава на това, 1. че 50-годишно архиерейство предполага твърде преклонна старость; 2. че на Търновския съборъ въ 1211 год. не се споменува за архиепископъ или примасъ, а това намекна за вакантность на първенствуватата българска катедра, и 3. че известниятъ атоно-ватопедски разказъ дава още едно име за списъка на търновскитѣ йерарси. Но, преди всичко, въ 1231 г., когато Василий се оттеглилъ на Св. Гора не е билъ въ преклонна старость, защото той билъ възведенъ въ епископски санъ въ 1187 год. (вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. II, стр. 473 сл.), когато не е билъ по-младъ отъ 30 години, следов., въ 1231 год. е билъ на 74—75 год. и е ималъ 44—45 годишно архиерействуване (вж. П. Никовъ, Църковната политика на Иванъ Асѣня II, п. т., стр. 89—90). Ние видѣхме по-горе, стр. 301 сл., защо примасъ-патриархъ Василий не е присѫтствувалъ на Търновския съборъ въ 1211 год. и българската първенствуваша катедра тогава никакъ не е била вакантна, защото въ преписката на Инокентия III несъмнено би се намѣрило писмо за освещаването на новъ български примасъ, а такова не сѫществува, па и въ самия актъ на Търновския съборъ това би било отбелязано. Що се отнася до атоно-ватопедския разказъ, който Васильевски самъ нарича „источникъ этотъ столь мутный, что трудно имъ здѣсь воспользоваться” (Васильевскій, п. т., стр. 52; стр. 216 бележка), не е нищо друго, освенъ единъ фалсификатъ, който трѣба да се изхвърли отъ срѣдата на историческитѣ паметници и документи. За тоя фалсификатъ и за причината, която е предизвикала съставянето му вж. подробно В. Н. Златарски, Единъ гръцки фалсификатъ, който се отнася къмъ българската история. Byzantino-slavica, II/2 (1930), стр. 231—258. — И тъй, оттеглилиятъ се на Св. Гора търновски архиепископъ въ 1231 год. билъ сѫщиятъ Василий, първиятъ примасъ на България, чието име, за неговото докрай униатство, не попаднало въ списъка на българскитѣ йерарси въ Синодика.
363
брявалъ църковната политика на своя владѣтель, не съчувствувалъ къмъ премахването на унията, не искалъ да престѫпи клетвата си за вѣрность на римския папа, и поради това въ 1231 год. [1] се оттеглилъ или билъ принуденъ да се оттегли на Св. Гора, гдето обикновено си намирали подслонъ лица отъ неговото положение, дори и такива, които се отличавали съ разположение къмъ Римъ и западната църква; той дори се отказалъ отъ архиерейството и вѣроятно е приелъ схима [2]. Тия спрѣчквания между свѣтската власть и църквата въ България, въ които явно се изразявалъ разривътъ съ римската църква, се показали на цариградската патриаршия най-сгоденъ моментъ, за да въведе отново българската църква въ своята сфера, и тя не се забавила да ги експлоатира, като се отзовала на Иванъ-Асѣневото предложение. Затова на сѫщия анкирски митрополитъ, който е ималъ възможность лично да се срещне на Св. Гора съ отказалия се отъ престола си примасъ-патриархъ български и да узнае причинитѣ на неговото оттегляне отъ длъжностьта, като го предумвалъ да се върне пакъ въ своята църква [3], било възложено да отнесе на Иванъ Асѣня II отговора на патриарха и неговия синодъ по поводъ желанието му да възстанови общението на българската църква съ цариградската и да му предаде, при какви условия би могло да стане това общение, които той изложилъ въ споменатото писмо до българския царь.
Въ началото на писмото анкирскиятъ митрополитъ предава на „всеблагороднейшия царь и духовенъ синъ на своя светейши господинъ и вселенски патриархъ” всички най-добри благопожелания на сѫщия патриархъ, а сѫщо и на „цѣлия свети и свещенъ синодъ”, загдето Иванъ Асѣнь се явилъ истинско чедо на светата вселенска и апостолска църква, добре
1. Ние приемаме тая дата, т. е. преди обръщането на Иванъ Асѣня II къмъ патриарха, защото на последния е било добре известно, че докато начело на българската църква стои поставеникъ на папата, примасъ-униатъ, немислимо било почването на каквито и да било преговори съ патриарха.
2. Вж. превода на В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 54; сѫщо и на П. Никова, п. т., стр. 84—85.
3. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 54. — П. Никовъ, п. т., стр. 84—85.
364
съединилъ (въ нея) това, което било зле разединено, и благоустроила въ Загора (България) най-православно дѣло, което не можалъ (да нареди) никой отъ неговитѣ предшественици”. Това „най-православно дѣло”, споредъ насъ, е това, гдето Иванъ Асѣнь II направилъ папскиятъ примасъ-патриархъ да се оттегли отъ длъжностьта и чрезъ това да скѫса униатскитѣ връзки на българската църква съ римския престолъ, и че решилъ отново да премине къмъ източната православна църква — дѣло, което наистина нито единъ отъ неговитѣ предшественици не извършилъ. Това дѣло на Иванъ Асѣня II особено високо се ценѣло отъ митрополита, защото той по-нататъкъ пише: „Поради това и Богъ те издигна и те прослави и ти даде награда, достойна за твоята вѣра. Виждашъ, какви плодове донася коренътъ на благочестието! Виждашъ, каква сграда въздига основата на правдата! Виждашъ, къмъ какво величие води пѫтьтъ на благочестието оногова, който върви по него! И тъй, дръжъ се о него и занапредъ неизмѣнно, шествувай по него, върху него се крепи и върви неуклонно! По тоя начинъ ти ще проживѣешъ дълго време и ще ти се притурятъ години животъ; и ще се разширятъ твоитѣ дворове и предѣлитѣ на твоето наследие ще се увеличатъ”. Нѣма съмнение, че тукъ авторътъ на писмото е ималъ предъ видъ Клокотнишката победа и сетнинитѣ отъ нея — разширението границитѣ на българската държава и изобщо политическитѣ успѣхи на Иванъ Асѣня II, като го противопоставя на неговия противникъ Теодора Комнина, защото той веднага пише: „Колкото лъжата и злодеянието сгромолясватъ престолитѣ на властителитѣ, толкова правдата и благочестието спомагатъ за въздигането на народа, за неговата прослава и възвеличаване. И тъй, завършва митрополитътъ мисъльта си, гледай да се не отклонишъ нито надѣсно, нито налѣво, а върви по царския пѫть, който те прослави и още повече ще те прослави”.
По-нататъкъ еп. Христофоръ доказва, че Иванъ Асѣнь II трѣба да види въ него пълномощенъ пратеникъ на патриарха и неговия синодъ, и че самъ той въ всичко ще действува отъ тѣхно име. „Когато азъ пристигнахъ, пише той, въ страната на всевисочайшия господинъ царя и желания зеть на твоето
365
царство (т. е. Мануила Солунски), азъ и самъ вече искахъ да пиша и да обадя на твоето царство за моето пристигане въ западнитѣ страни. Защото не просто и току-тъй се случи, стана моето пристигане тукъ; въ свещенодействията и въ всѣко църковно дѣло властьта ми не се ограничава съ нѣкое само мѣсто или страна; напротивъ, азъ съмъ пратенъ отъ светейшия господинъ вселенския патриархъ и отъ светия и осветенъ синодъ за цѣлия западъ като намѣстникъ и екзархъ да правя и извършвамъ всичко онова, което прилича на патриаршеския престолъ”. Следъ това митрополитътъ, като разправя за срѣщата си съ „блаженейшия архиепископъ търновски” на Св. Гора и разговора съ него, съобщава на Иванъ Асѣня II, че отстрани узналъ, какво той се отказалъ отъ архиерейството и че търновската църква била сиротствуваща безъ пастиръ, и го убеждава, че въ всѣки случай той трѣба да се погрижи за назначението на другъ архиерей, следоз., архиепископъ Василий се оттеглилъ на Св. Гора не въ 1233 г., а по-рано, въ края на 1231 или началото на 1232 год. — въ всѣки случай, преди обръщането на Иванъ Асѣня къмъ патриарха, защото последниятъ само при това положение на работитѣ би могълъ да се надѣва, че ще получи отъ патриарха изпълнение на просбата му. Следъ това Христофоръ излага условията, при които е възможна да стане сближението на дветѣ църкви. „И тъй, пише той, ако ти си готовъ да пратишъ на изтокъ тогова, който трѣба да бѫде рѫкоположенъ и оттамъ да приеме хиротония, то благодарность къмъ Бога и къмъ благочестивото ти царство. Ако пъкъ нѣкакви свѣтовни прѣчки израстватъ по срѣдата и бъркатъ на такова предприятие, то нека твоето царство избере когото иска и нека си дадатъ гласа архиереитѣ, които сѫ подчинени подъ престола на търновската архиепископия и нека така избраниятъ бѫде изпратенъ при мене и приеме отъ насъ хиротония пристойно и канонически, като че ли отъ патриарховата и божествена рѫка, и ще бѫде рѫкоположенъ правилно и непредосѫдително. Затова нека твоето царство избере едно отъ дветѣ и никакъвъ другъ планъ да не му дохожда на умъ, както напримѣръ, че отъ които той е из-
366
бранъ, отъ тѣхъ да бѫде и рѫкоположенъ; никакво друго неблагоприлично разсѫждение да не се опитва да ослаби силата на твоята вѣра и да поведе къмъ нарушение на договора съ църквата, защото върховната правда въздава всѣкиму въздаяние, достойно за дѣлата, които той извършва”. И тъй, първото и главно условие се заключавало въ това, че търновскиятъ архиепископъ, както и всѣки другъ митрополитъ, подвластенъ на патриарха, следъ обикновеното избиране, т. е. отъ събора на мѣстнитѣ епископи, трѣба да получи своето посвещаване отъ патриарха или пъкъ, ако обстоятелствата не позволяватъ, отъ рѫката на неговия намѣстникъ или екзархъ, какъвто е билъ въ дадения случай анкирскиятъ митрополитъ, следов., за търновския архиепископъ не се признавала никаква автокефалность, подобна на оная, съ която се ползувалъ другиятъ български архиепископъ — охридскиятъ, престолътъ на когото, обикновено заеманъ отъ ромеи, влизалъ сега въ владенията на Иванъ Асѣня II; охридскиятъ архиепископъ не само се избиралъ безъ съдействието на патриарха отъ епископитѣ на своята область при участието на императора, но и се посветявалъ отъ сѫщитѣ епископи [1].
Патриаршескиятъ пратеникъ решително и право се противопоставялъ на всѣка мисъль, която би могла да се породи въ главата на българския царь, за да се приложи сѫщиятъ начинъ и къмъ търновския архиепископъ. Що се отнася до „договора съ църквата”, за който споменува анкирскиятъ митрополитъ въ писмото си, то отъ това надали може и трѣба да се заключава, че вече е сѫществувалъ нѣкакъвъ конкретенъ договоръ между Иванъ Асѣня II и патриархъ Германа II, както това иска да приеме В. Г. Васильевски [2]. Наистина, преговори между българския царь и цариградския патриархъ е имало, както видѣхме, преди или въ 1228 год., но тѣ сѫ били прекѫснати преждевременно, защото въ сѫщата година стана сближението на латинцитѣ съ Иванъ Асѣня II поради предполагания политически съюзъ между тѣхъ чрезъ брака на
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 51.
2. Пакъ тамъ, стр. 48—49.
367
дъщеря му съ латинския императоръ, и до августъ 1231 год. Иванъ Асѣнь II не е могълъ, както се каза, да поднови преговоритѣ си по църковния въпросъ съ патриаршията [1]. Нѣма никакво съмнение, че тукъ се говори за договоръ, сключенъ не съ цариградската църква, а изобщо съ църква, т. е. веднажъ Иванъ Асѣнь II решилъ да премине къмъ източноправославната църква, той това решение трѣба да спазва ненарушимо, защото това е вече единъ договоръ сключенъ съ църквата. Затова митрополитътъ по-нататъкъ го предупреждава: „Ако Богъ, приетъ въ срѣдата, скрепява (соб. подпечатва) договоритѣ между хората, така че вече става непозволено да се измѣняватъ, за да не се разгнѣви божеството, то какъ той нѣма да поддържа, какъ нѣма да подкрепи сключения спрямо него (самия) и църквата (договоръ), какъ нѣма да му дарува трайность? Така че, ако нѣкой посмѣе да го наруши, то известно е, че веднага ще последва сурово наказание, защото страшно е да попаднешъ въ рѫцетѣ на живия Богъ. Поради това приканвамъ твоето царство и съветвамъ, то да не огорчава Бога; а заради това, отъ което нѣмашъ печалба, не подлагай себе си на душевна вреда, защото не малка опасность произлиза за хората отъ нарушението. Всичко това, завършва Христофоръ писмото си, азъ се осмѣлихъ да напиша до твоето благочестиво царство, едно, като подканямъ, друго, като бащински поучавамъ; и азъ зная, че нашитѣ съвети ще бѫдатъ приети отъ твоето царство. Богъ свише да му дарува дълголѣтенъ животъ и изпълнение на желанията му” [2].
Обаче всички тия предупреждения и заплашвания не оказали никакво въздействие върху българския царь; предложението на патриаршеския екзархъ, щото Иванъ Асѣнь II да изпрати новоизбрания търновски архиепископъ, на мѣстото на оттеглилия се на Св. Гора, на посвещение или при патриарха, или при него самия, очевидно, не е било прието, защото по-кѫсно (въ 1235 г.), когато работата дошла, както ще ви-
1. Подробно по тоя въпросъ вж. П. Никовъ, п. т., стр. 86—88.
2. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 53—56. — П. Никовъ, п. т. стр. 84—85.
368
димъ, да се издигне търновскиятъ архиепископъ Иоакимъ въ санъ патриархъ, той се представя въ българския синодикъ като „преждеосвещений архиепископъ” [1], безъ да има нѣкое намекване, че това „освещение” е било извършено при съдействието на цариградския патриархъ въ Никея [2]. И тъй, преговоритѣ на Иванъ Асѣня II съ патриарха въ 1231—33 год. не донесли никакви резултати. Новиятъ търновски архиепископъ Иоакимъ билъ избранъ и посветенъ за патриархъ отъ събора на българскитѣ православни епископи безъ участието или санкцията нито на патриархъ, нито на папа. Вече самиятъ фактъ показва, че Иванъ Асѣнь II, както и великиятъ царь Симеонъ преди 318 години, прогласилъ чрезъ това самоволно независимостьта, т. е. автокефалностьта на българската църква, безъ обаче да се сдобие съ признание на патриаршеското достойнство за търновския архиепископъ. Но самитѣ политически събития на полуострова му помогнали не само да узакони смѣлата си постѫпка, но и да постигне и второто си заветно желание — образуване на православна коалиция противъ католишката латинска империя.
1. Вж. изданието на М. Г. Попруженко, стр. 86.
2. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 52.