2. СЪБИТИЯТА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВЪ ПРЕДИ И СЛЕДЪ КЛОКОТНИШКИЯ БОЙ
|
Стр. 323 За царуването на Иван Асен II срв. обобщителната работа на И. Дуйчев, Цар Иван Асен II, 1218—1241 г., София, 1941; П. Мутафчиев, История на българския народ, II, стр. 77—97; История на България, I, София, 1981, стр. 181—185. (Д. Ангелов) |
Отъ самото начало на царуването си Иванъ Асѣнь II (1218—1241) трѣбало да поведе миролюбива политика съ съседитѣ си, защото такава му се налагала както отъ самото вѫтрешно положение на държавата следъ бурното и злополучно управление на царь Борила, тъй и отъ бързо развиващитѣ се събития на Балканския полуостровъ. За съжаление, ние нищо не знаемъ за вѫтрешната дейность на тоя знаменитъ български царь не само въ началото на царуването му, но и по-сетне; нѣщо повече ни е известно за външнитѣ му отношения, насочвани споредъ промѣнитѣ, които тогава ставали въ съседнитѣ държави и преди всичко въ латинската империя.
324
Следъ смъртьта на втория латински императоръ Хенриха (1216 г.), брата на Балдуина I Фландърски, работитѣ на империята тръгнали твърде лошо, защото франкскитѣ барони дълго време не могли да намѣрятъ достоенъ приемникъ на тоя даровитъ и енергиченъ императоръ. На първо време за регентъ-управитель съ титла севастократоръ билъ избранъ проявилиятъ се като добъръ държавникъ Кононъ Бетюнъ, докато намѣрятъ подходно лице за императоръ. Отначало се мислѣло за маджарския краль Андрея II (1204—1235), едно, поради роднинството му съ първитѣ латински императори (той билъ жененъ за сестриницата на Хенриха), и, друго, поради близостьта на държавата му и рицарския му духъ, но на тая комбинация се противопоставилъ папа Хонорий III (1216—1227), защото Андрей II му билъ обещалъ да предприеме кръстоносенъ походъ противъ невѣрнитѣ. Тогава въ началото на 1217 год. латинската корона била предложена на графъ Петра Куртене Оксерски, внукъ на Людовика Дебели и зеть (по сестра) на първитѣ двама латински императори, който, като французинъ, повече се допадалъ на франкскитѣ барони. Той приелъ предложението и въ м. май 1217 год. изпратилъ отъ Бриндизи по море жена си Иоланта въ Цариградъ, а самъ съ помощьта на венецианската флота преминалъ съ голѣма рицарска войска въ Епиръ съ цель да завладѣе въ полза на Венеция гр. Драчъ, който тогава влизалъ въ епирския деспотатъ. Но нападението на Драчъ излѣзло несполучливо. Когато Петъръ минавалъ презъ албанскитѣ планини и Македония, за да продължи пѫтя си за столицата, цѣлата му войска била изтрѣбена отъ коварната хитрость и силата на епирския деспотъ Теодора Комнинъ; самъ Петъръ Куртене попадналъ въ пленъ и станалъ жертва на меча [1]. Тогава управлението на империята поела императрица Иоланта, която подъ умното рѫководство и умѣстнитѣ разпоредби на Кононъ Бетюнъ, успѣла да подобри междудържавното положение на латинската империя чрезъ политически бракове на едната си дъщеря Агнеса съ ахейския князъ Вилхелма, сина и наследника на Жуфроа Вилардуена, а другата — Мария съ никейския императоръ Теодора I Ласкарисъ (1204—1222) (който
1. Acropolita, ib., pp. 25, 12 — 26, 9.
325
се бѣ развелъ въ това време съ втората си жена-арменка), чрезъ което била обезпечена безопасность откъмъ Никея [1]. Не по-малко важна за латинската империя била и женитбата на българския царь Иванъ Асѣня II съ дъщерята на маджарския краль Андрея II. Тоя бракъ станалъ при следнитѣ обстоятелства.
Презъ августъ на 1217 год. Андрей II предприелъ обещания на папата кръстоносенъ походъ за освобождението на гроба Господенъ. Но тоя походъ не билъ сполучливъ: нѣколкото безуспѣшни действия, а особено тревожнитѣ известия отъ Маджарско принудили Андрея II да се върне по-скоро въ държавата си (1218 год.). Той потеглилъ по сухо презъ Антиохия, Витиния, Никея и земитѣ на латинската империя, но когато стигналъ на българската граница, споредъ думитѣ на архидяконъ Тома, той „билъ задържанъ отъ българския царь Асѣня и билъ допустнатъ да мине презъ България, само следъ като той напълно го осигурилъ, че ще му даде дъщеря си за жена” [2]. Андрей II устоялъ на думата си, защото въ началото на следната 1219 год. той вече правилъ постѫпки предъ папа Хонория III да благослови брака на дъщеря му Анна съ българския царь Ив. Асѣня II [3]. Самиятъ бракъ, обаче, се състоялъ
1. Г. Ф. Герцбергъ, каз. съч., стр. 387—388.
2. Тhоmae Archidiaconi Historia Salonitana. въ Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium. Zagrabiae 1894. SS. III, p. 92: Exinde peragratis Gretle finibus, ascendit in Bulgariam ubi ab Oxano Bulgarorum rege detentus est, nec ante abire permissus, quam plenam ei securitatem faceret, quod ei suam filiam matrimonio copularet. — Cp. писмото на Андрея II до папа Хонория III отъ преди мартъ 1219 г.: huius etiam intentionis studio, ut securum peregrinationis divino fulti consilio pararemus transitum . . . cum Azeno Bulgarie Imperatore mediante nostra filia matrimonium celebravimus. — A. Theiner, Monumenta hist. Hungariae. vol. I, Romae 1859, p. 21. — П. Никовъ, Изправки къмъ българската история. Изв. Истор. Д-во, кн. V (1922), стр. 60.
3. А. Theiner, ibidem, p. 21: Petimus etiam, quatinus nuptiarum commercia . . . inter Azenum etiam Bulgarie Imperatorem et filiam nostram celebrata, in quibus maximum terre sancte occultum divine providentie consilium procuravit commodum, prout cuiuslibet scripta protestantur, simili modo roboretis. — Сѫщевременно той му изпратилъ и особено до него писмо отъ Асѣня, което, следъ като получи и прегледа, да му го върне, като възвести съ своя булла (вж. ibidem, p. 21: et transmissas sanctitati vestre ab unoquoque principum litteras, cum aperte coram vobis fuerint, interato sub vestra bulla nobis remittatis). — П. Никовъ, п. т., стр. 60—61.
326
едва въ началото на 1221 година [1]. Дали работата, наистина, е била така, както ни я представя архидяконъ Тома, не може да се провѣри по липса на други известия; но отъ думитѣ му, както и по други данни, че тоя бракъ на Иванъ Асѣня II билъ съпроводенъ съ нѣкакви териториални промѣни между България и Маджарско, остава вънъ отъ всѣко съмнение, че въ случая българскиятъ царь искалъ да използува стѣсненото положение на маджарския краль, за да си възвърне северо-западнитѣ български области — Браничевската и Бѣлградската, които били отстѫпени на маджаритѣ отъ царь Борила като награда, загдето тѣ усмирили българското възстание въ Видинско (1211 год.) [2]. Отъ друга пъкъ страна, като се вземе подъ внимание, че тъкмо въ това време (1218 год.) императрица Иоланта се бѣ заловила да подобри положението на империята чрезъ политически бракове, налага се по-скоро да се приеме, че идеята за брака на българския царь съ дъщерята на маджарския краль е излѣзла отъ срѣдата на франкскитѣ политически кръгове въ Цариградъ, за да осигурятъ империята съ безопасность и откъмъ България; съ други думи, на Иванъ Асѣня II, който, за да пропустне Андрея II презъ държавата си, му поставилъ като условие връщането на означенитѣ области, било предложено да се ожени за дъщерята на маджарския краль срещу отстѫпката на исканитѣ отъ него области, и въ това, споредъ насъ, се заключава оная пълна гаранция, която тъй настойчиво искалъ Иванъ Асѣнь II отъ Андрея II, че предлаганиятъ бракъ непремѣнно ще се състои. Че тоя бракъ се намиралъ въ връзка съ работитѣ на латинската империя, показва и това обстоятелство, че той се състоялъ едва въ началото на 1221 год., т. е. тъкмо тогава, когато епирскиятъ деспотъ, както ще видимъ, почналъ
1. Вж. П. Никовъ, п. т., стр. 58—61.
2. Че тия две области сѫ влизали въ българската държава при Иванъ Асѣня II преди 1230 г., показва най-ясно грамотата на тоя царь, дадена на дубровничанитѣ. Вж. тукъ по-долу, стр. 352 сл.
327
да става особено опасенъ за латинцитѣ; иначе, ако Иванъ Асѣнь II е настоявалъ тъй силно, щото Андрей II да му даде дъщеря си за жена, както ни съобщава архидяконъ Тома, то той не би допустналъ да се отлага тъй дълго самиятъ актъ; най-сетне не подлежи на никакво съмнение, че и папа Хонорий III се е съгласилъ да разреши тоя бракъ само предъ видъ на това, че той е билъ полезенъ и дори необходимъ за спасението на папското детище —латинската империя.
Но за голѣмо нещастие, императрица Иоланта умрѣла още въ 1219 год., и баронитѣ избрали за императоръ по-малкия ѝ синъ, Роберта Куртене, следъ като братъ му Филипъ, маркграфъ намюрски, се отказалъ да приеме латинската корона. Отъ Франция презъ Германия, Маджарско и България Робертъ пристигналъ въ Цариградъ въ края на лѣтото 1221 год., гдето той продължилъ приятелскитѣ отношения съ Теодора I Ласкарисъ и дори се сгодилъ за най-малката му дъщеря Евдокия. Още по-важно било това, че венецианскиятъ подеста въ Цариградъ, Яковъ Тиеполо, възъ основа на по-раншнитѣ преговори, въ 1219 год. сключилъ съ Т. Ласкариса миръ за петь години и търговски договоръ, който освобождавалъ венецианцитѣ отъ мита и въ никейската империя и имъ давалъ разни други правдини [1]. Но, ако отъ страна на северния и източния си съседъ латинцитѣ успѣли да отклонятъ всѣка опасность, то на западнитѣ граници на латинската империя се готвѣло страшно нападение откъмъ епирския деспотъ Теодора Ангелъ-Дука-Комнинъ.
Теодоръ Комнинъ (1214—1230), човѣкъ несъмнено даровитъ и енергиченъ, почналъ съ това, че следъ като разширилъ и закрепилъ властьта си въ юго-западнитѣ български земи, както видѣхме, още въ края на размирното царуване на Борила, влѣзълъ най-първо въ приятелски отношения съ сръбския владѣтель, като оженилъ брата си Мануила за една отъ сестритѣ на великия жупанъ Стефана. Следъ това той обърналъ погледа си къмъ латинскитѣ владения на полуострова и си задалъ задача да изгони латинцитѣ отъ Цариградъ и да седне на
1. Г. Ф. Герцбергъ, каз. съч., стр. 388.
328
престола на източнитѣ — византийскитѣ императори. Но понеже се боялъ отъ общото негодуване и раздразнение, предизвикани на европейския западъ отъ жестоката му и вѣроломна постѫпка съ латинския императоръ, Петра Куртене, той се обявилъ за покоренъ синъ на римската църква. Обаче, докато папата го училъ, какъ да заглади престъплението и да докаже искреностьта на обръщането си чрезъ примирение съ императоръ Роберта Куртене, Теодоръ Комнинъ отъ 1221 год. почналъ да напада солунското кралство и въ 1222 год. сполучилъ да завладѣе и самия Солунъ, втория градъ въ латинската империя и столица на първия по обширность и значение ленъ на феодалната империя. Съ присъединението земитѣ на солунското кралство къмъ епирския деспотатъ Теодоръ Комнинъ вече се считалъ равенъ не само на латинския императоръ, но и на никейския, владенията на когото по голѣмина значително отстъпвали на Теодоровитѣ. Поради това той се почувствувалъ въ пълно право да се короняса съ императорски вѣнецъ, който той получилъ не отъ папата, къмъ когото би трѣбало да се обърне следъ изявлението на своята покорность къмъ римския престолъ, и не отъ солунския митрополитъ, който би трѣбало и по право, и по мѣстожителство да изпълни желанието му, но отказалъ, защото чрезъ това той би нарушилъ правата на цариградския патриархъ и на другия, вече вѣнчанъ отъ последния императоръ, т. е. никейския, а отъ автокефалния архиепископъ на Охридъ и на цѣла България, знаменития Димитрия Хоматианъ и съ съгласието на ромейскитѣ епископи отъ владенията на Теодора Комнинъ, които така сѫщо се отказали да признаватъ цариградския патриархъ въ Никея за свой свещеноначалникъ (1223 г.) [1].
|
Стр. 328 Коронясването на Тодор Комнин е станало не през 1222 г., а през 1224 г. Срв. I. Longon, La reprise de Salonique par les Greques en 1224. Actes du VI Congres inter. d'Etudes byzantines, I, 1950, p. 141. (Д. Ангелов) |
Тая смѣла постъпка на епирския деспотъ обърнала вниманието на всички господари, чиито интереси били свързани съ сѫдбата на латинската империя, и преди всичко на другия
1. Acropolita, ib., pp. 33, 14 — 34, 12. Между другото Г. Акрополитъ забелязва, че Теодоръ Комнинъ, когато станалъ императоръ, понеже не билъ добре запознатъ съ вѫтрешната уредба на царския дворъ, въвелъ у себе си българската, или по-добре варварска уредба. — Вж. Г. Ф. Герцбергъ, каз. съч., стр. 388—389. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 21—22.
329
представитель на гърцизма — никейския императоръ, умния и предпазливъ Ивана Дука Ватаци (1222—1254), зеть и приемникъ на Теодора I Ласкарисъ. Иванъ Ватаци искалъ да използува голѣмитѣ успѣхи, направени отъ неговия предшественикъ за разширение и засилване на никейската империя въ Мала Азия, за да съкруши сѫщо така империята на латинцитѣ. И наистина, въ 1224 год. се мислило, че настаналъ вече последниятъ часъ на романската империя, защото тя се намирала между двама силни неприятели: отъ европейска страна — смѣлиятъ и хитъръ Теодоръ Комнинъ, а отъ азиатска — тактичниятъ и енергиченъ Иванъ Ватаци. Императоръ Робертъ и баронитѣ му се опитвали да окажатъ отпоръ и на двамата тия опасни противници. Най-първо тѣ се обърнали къмъ Теодора Комнинъ, като искали да спратъ победоносното движение на епирцитѣ къмъ столицата на империята. Отъ Цариградъ билъ изпратенъ единъ латински отредъ да завземе намиращата се въ владенията на Т. Комнина важна крепость Сѣръ, която била обсадена. Едновременно латинцитѣ открили действия и противъ никейцитѣ. Подъ влиянието на двамата братя на Т. Ласкариса — севастократори Алексий и Исаакъ, които враждували съ Ивана Ватаци за власть и преминали къмъ франкитѣ, следъ изтичането на примирието съ Никея, сключено още отъ Теодора I Ласкарисъ, латинцитѣ почнали война противъ Ивана Ватаци, който собствено това и чакалъ. Въ даденото при Пиманинъ сражение въ Мала Азия латинцитѣ били съвсемъ разбити, и двамата Ласкарисовци били взети въ пленъ и ослѣпени. Не по-добре се свършилъ и походътъ противъ Сѣръ. Обсадителитѣ на тая крепость, щомъ се научили за поражението на своитѣ въ Мала Азия, веднага снели обсадата и се обърнали въ бѣгство. Върху латинската империя следъ това почнали да се струпватъ различни злополуки отъ всички страни. Иванъ Ватаци въ скоро време принудилъ нѣколко франкски градове въ Мала Азия да се предадатъ; неговата флота накарала Родосъ да му плаща данъкъ, завоевала нѣколко острови, принадлежащи на империята, и опустошила венецианскитѣ приморски градове на Хелеспонтъ (Дарданелитѣ)
330
и Мраморно море [1]. Но и това не стигало: сами латинцитѣ ускорили появяването на никейцитѣ въ Европа. Тъкмо въ това време жителитѣ на гр. Одринъ, въодушевени отъ военнитѣ успѣхи на Ивана Ватаци, се обърнали къмъ него съ просба да изпрати при тѣхъ войска и да ги освободи отъ властьта на латинцитѣ. Наскоро следъ това никейска войска подъ командата на протостратора Исисъ и Ивана Камица преминала Хелеспонтъ и презъ южна Тракия, безъ да срещне какъвто и да било отпоръ, се явила предъ тоя важенъ градъ и го завзела [2]. Но въ тая критическа минута латинската империя била спасена отъ настаналата вече открита вражда между солунския и никейския императори, сблъскването на които ставало неизбѣжно.
„Прогласяването на Теодора Комнинъ, деспота епирски, за императоръ, пише В. Г. Васильевски, се разбирало като твърде сериозенъ фактъ: Солунъ, който се намиралъ въ негови рѫце, се противопоставялъ на Никея; нему право сочили къмъ Цариградъ, като къмъ най-близка цель на неговото честолюбие и вѣрна за него плячка; говорило се, мислило се и се писало, че нему предстои да влѣзе въ Св. София и да заеме тамъ мѣстото на православнитѣ ромейски императори, на което беззконно седѣли тогава чуждитѣ латинци. Осѫществението на такива мечти съвсемъ не се намирало вънъ отъ предѣлитѣ на невъзможното: да се завладѣе Цариградъ отъ Солунъ било много по-лесно, отколкото отъ Никея... Обаче въ Никея била пренесена патриаршията веднага следъ латинското превземане на столицата; патриархътъ, който продължавалъ да се нарича цариградски, помазвалъ на престола никейскитѣ господари и чрезъ това придавалъ повече законность на тѣхната императорска титла. Патриархътъ се застѫпвалъ за правата на своя помазаникъ, не искалъ да признае въ сѫщия санъ солунския избраникъ, който билъ прогласенъ тъкмо отъ гръцкитѣ епископи, и ние виждаме, какъ горещо се застѫпватъ западнитѣ, т. е. евро-
1. Acropolita, ib., pp. 34, 17 — 36, 15. — N. Gregoras, ed. Bon., I, lib. II, cap. 3: p. 29, 4-15.
2. Acropolita, ib., p. 38, 6-21. — Г. Ф. Герцбергъ, каз. съч., стр. 390.
331
пейскитѣ гърци за своя собственъ герой; като предствитель на националнитѣ упования и стремежи билъ за тѣхъ не отдалечениятъ Дука Ватаци, а Теодоръ Комнинъ Дука Ангелъ (той съединявалъ всички тия династически титли); тѣ сочили неговитѣ блѣскави успѣхи въ борбата съ латинцитѣ, като явно доказателство, че именно той е избраникътъ божий, комуто е садено да възстанови старата честь на империята и славата на гръцкото племе; въ всѣки случай, състезанието на двамата съперници трѣбало да се реши въ Цариградъ; тоя комуто ще принадлежи старата и едничка законна столица на православнитѣ императори, който отъ тѣхъ по-скоро влѣзе въ Цариградъ и въ Св. София, той ще има право на всеобщо признание, и, разбира се, за европейскитѣ гърци било повече отъ несъмнено, че тѣхниятъ избраникъ ще изпревари никейския помазаникъ.
„Политическиятъ мотивъ неизбѣжно се пренасялъ и на църковна почва. Епирскиятъ деспотъ, като станалъ императоръ, не искалъ да приема въ своитѣ владения такива епископи, които въ своята епархия бѣха почнали да провъзгласяватъ въ молитвитѣ си не само своя патриархъ, който ги е рѫкоположилъ, но и своя императоръ, който се признавалъ отъ тоя патриархъ; той изобщо се отказвалъ да приема епископи отъ източенъ произходъ, т. е. поставени въ Нкея отъ срѣдата на малоазиатското духовенство; работата дошла до тамъ, че отново откриващитѣ се вакантни мѣста, митрополитски и архиепископски, въпрѣки каноничнитѣ правила, той почналъ да запълня безъ съдействието на патриарха, като се опиралъ на далечината и мъчнотията на пѫтищата; това той правѣлъ при съучастието на мѣстната гръцка йерархия, защото епископитѣ доста охотно изпълнявали неговитѣ искания за рѫъкополагане на избраницитѣ му. Патриархътъ се обръщалъ съ своитѣ протести къмъ западнитѣ митрополити, които канонически били нему подчинени, и получавалъ понѣкога доста суровъ и остъръ отказъ: тѣ искали отъ него да признае императорската титла на Теодора (Епирски), да спохожда самъ лично пренебрегнатия отъ него гръцки западъ (европейскитѣ гръцки области), съ други думи, да се откаже отъ изключителното си пребъдване
332
въ предѣлитѣ на никейската империя, отъ изключителния съюзъ съ никейския императоръ. Тѣ му писали: „Нашиятъ императоръ, т. е. солунскиятъ, не може да подари другиму това, което той е спечелилъ съ собствения си дълъгъ трудъ; многолюднитѣ градове, заради които е пролѣтъ не малко воененъ потъ, изхарчени били много пари и положени много военни сили, не могатъ да бѫдатъ предавани на неизвестни лица, вѣрностьта на които спрямо господаря не е съ нищо доказана и съ нищо не е обезпечена”; при това се разбирали тъкмо епископитѣ, които идвали отъ Мала Азия. По тоя начинъ въ края на краищата работата дошла до пъленъ политически и църковенъ разривъ между гръцкия изтокъ и западъ, между малоазийскитѣ и европейскитѣ гърци”, който въ историята е известенъ подъ името гръцка схизма [1], която твърде характерно е изразена отъ животописателя на св. Сава, Теодосия, съ следнитѣ думи:
[2].
Но, изстѫпвайки като съперникъ на никейския императоръ и въ политическо, и въ църковно отношение, Теодоръ Комнинъ не е могълъ да не държи смѣтка за поведението на българския царь, за когото прогласяването му за императоръ и коронясването му въ Солунъ е имало не по-малко враждебенъ характеръ и спрямо българскитѣ стремежи. „Задачата на първитѣ Асѣневци, които следвали държавната политика на българскитѣ царе отъ първото царство, пише В. Г. Васильевски, се заключавала, отъ една страна, въ освобождението на българскитѣ земи въ Македония било отъ византийска власть, било отъ латинска, и обединението на всички българи, разсѣяни по Балканския полуостровъ и въ значително количество живѣещи тогава въ гръцкитѣ епархии, подчинени на Охридската архиепископия, а, отъ друга, — въ примирението съ своето
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 18—20.
2. Теодосий. п. т., стр. 170, 27 — 171, 4.
333
господство така сѫщо и на гръцкото племе, което живѣело въ мѣста, влизащи въ предѣлитѣ на възобновената българска държава, както тѣ се опредѣляли отъ тогавашното положение на политическитѣ работи... Вече по-рано нѣкои градове, които принадлежали по-рано на българскитѣ господари, въ числото имъ Охридъ и Прилепъ, попаднали въ рѫцетѣ на епирския деспотъ; за смѣтка на българитѣ вървѣло и по-нататъшното разширение на солунското царство — въ посока къмъ Пловдивъ и Одринъ. За съжаление, подробности са намъ неизвестни, какъ е ставало това разширение, но необходимо е да се предполага, че при това не се е минало безъ неприязнени и насилствени постѫпки отъ страна на Теодора. Както и да било, но изглежда, че следъ като достигналъ до посоченитѣ граници и замислялъ вече походъ противъ Одринъ (който тогава се намиралъ въ рѫцетѣ на неговия съперникъ), той (Теодоръ Комнинъ) не е могълъ, разбира се, да действува тъй смѣло далечъ отъ центъра на владенията си, преди да се осигури съ съгласието и приятелството на Иванъ Асѣня II, защото въ противенъ случай последниятъ лесно би могълъ да го нападне въ тилъ и да му отнеме всѣка възможность за отстѫпване” [1]. За първоначалнитѣ отношения на Теодора Комнинъ къмъ Иванъ Асѣня II близкиятъ по време византийски историкъ Георги Акрополитъ ни съобщава следното: „Като станалъ съседъ съ българитѣ поради такова разширение на своитѣ владения, Теодоръ Комнинъ сключилъ съюзъ съ българския царь Иванъ Асѣня, който се възцари надъ българитѣ следъ Борила, както се каза, и влѣзълъ въ роднинство съ него, като оженилъ брата си Мануила за неговата дъщеря Мария, която била родена нему отъ наложница” [2]. Колкото и да е кратко това известие, и макаръ че Георги Акрополитъ не дава никакви хронологически данни, все пакъ нѣма съмнение, че тия приятелски отношения на Теодора Комнинъ къмъ Иванъ Асѣня II, скрепени съ женитбата на брата му Мануила, следъ смъртьта на жена му сръбкиня, за Мария Бѣлослава, незаконородената
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 22—23.
2. Acropolita, ib., р. 41, 11-18.
334
дъщеря на българския царь, се отнасятъ къмъ току-що изложения моментъ, именно, когато епирскиятъ деспотъ, или сега вече солунски императоръ, се впущалъ да си пробие пѫть къмъ завоеванието на Цариградъ; не по-малко тоя съюзъ между двамата царе — български и солунски — е билъ предизвиканъ и отъ неочакваното и твърде неприятно за двамата съюзници появяване на сцената, както видѣхме, стремежитѣ и на третия конкурентъ — Ивана Дука Ватаци, никейския императоръ [1].
Обаче съюзътъ между Теодора Комнинъ и Иванъ Асѣня II не е могълъ да бѫде дълготраенъ, защото новитѣ военни успѣхи на солунския императоръ въ борбата както съ латинцитѣ, тъй и съ своя съперникъ, никейския императоръ, го накарали да отиде твърде далечъ въ преследването на своитѣ политически цели. Разривътъ между двата ромейски национални центра получилъ следъ 1224 год. особено остъръ и враждебенъ характеръ, защото интереситѣ на двамата съперници — императори предстояло да се сблъскатъ. Следъ отблъсването на латинцитѣ отъ Сѣръ Теодоръ Комнинъ усърдно и настойчиво продължавалъ завоеванията си въ предѣлитѣ на латинската империя на полуострова. Съ помощьта на своя съюзникъ, мелнишкия деспотъ Слава, той сполучилъ да завладѣе много градове въ южна Тракия, като Мосинополь, Ксанти, Грациана, и се спустналъ до морския брѣгъ при Макри и оттамъ на изтокъ до долното течение на Марица, безъ да срещне нейде какъвто и да било отпоръ; после потеглилъ нагоре по тая рѣка презъ Димотика, която го признала за императоръ, достигналъ до Одринъ, който билъ вече окупиранъ, както се каза, отъ войскитѣ на никейския императоръ. Но Теодоръ, който всѣкога е действувалъ съ хитрини и лукавства, съ разни примамливи обещания, какво ще обогати одринчани и ще ги издигне надъ другитѣ ромеи, успѣлъ да ги склони да изгонятъ отъ града никейскитѣ войски, и самъ ги изтикалъ отъ Европа задъ Хелеспонтъ, а Одринъ останалъ въ негови рѫце. Сега той още повече се приближилъ къмъ цельта, която го мамѣла,
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 23.
335
а следъ превземането на гр. Виза войскитѣ му проникнали до самитѣ стени на Цариградъ, като навождали голѣмъ страхъ на латинцитѣ [1].
Въ такова положение се намирали работитѣ на Балканския полуостровъ, когато Иванъ Асѣнь II решилъ да излѣзе отъ пасивната си дотогава политика, защото, колкото и да билъ полезенъ за него антагонизъмътъ между представителитѣ на двата ромейски национални центра, той не е могълъ да гледа хладнокръвно бързитѣ успѣхи на солунския императоръ, усилването на когото би могло да застрашава и самата България. Обаче самото развитие на събитията въ латинската империя го въвело въ политическитѣ работи на полуострова.
Отъ настаналото толкова сгодно за латинцитѣ съперничество между Солунъ и Никея латинскиятъ императоръ Робертъ Куртене не можалъ да извлѣче никаква полза, защото къмъ това време той се лишилъ отъ най-добритѣ си съветници — Паена Орлеански и умния държавенъ мѫжъ Кононъ Бетюнъ. Той не билъ въ състояние нито да защити интереситѣ на империята отъ външни врагове — никейцитѣ и епирцитѣ, и вѫтрешни — венецианцитѣ, които безъ всѣко стѣснение се закрепили на Босфора, нито да укроти своитѣ неумѣстни страсти. Тоя неспособенъ и развратенъ императоръ открадналъ невѣстата на едного отъ своитѣ барони. Когато баронитѣ нападнали императорския дворецъ, гдето Робертъ прекарвалъ времето си въ жалка праздна изнѣженость, хванали любовницата му заедно съ майка ѝ, удушили последната и обезобразили първата, като ѝ отрѣзали носа, той избѣгалъ въ Римъ. Тамъ тоя жалъкъ монархъ се оплаквалъ предъ папата отъ своитѣ барони, които тъй неблагосклонно се отнасяли къмъ любовнитѣ му похождения и така жестоко постѫпили съ последната му възлюбена, макаръ че той билъ дори тайно вѣнчанъ съ нея. Но на връщане отъ Римъ Робертъ Куртене умрѣлъ въ Ахайя на 1228 год. Мѣстото на Роберта завзелъ братъ му Балдуинъ II (1228—1261), последниятъ латински императоръ [2].
1. Acropolita, ib., pp. 39, 17 — 41, 4. — Г. Ф. Герцбергъ, каз. съч., стр. 390. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 23.
2. С. Норf, п. т., стр. 252. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 31—32.
336
Новиятъ императоръ билъ тогава всичко на единайсеть години, а пъкъ критичното положение на империята, особено предъ видъ на голѣмитѣ завоевателни успѣхи на Теодора Комнинъ, повече, отколкото другъ пѫть, изисквало да стои при кормилото на управлението енергиченъ и съ твърда рѫка мѫжъ-управитель. Между влиятелнитѣ барони въ Цариградъ възникнала мисъль да търсятъ опора у българския царь, защото той билъ тогава най-мощниятъ съседъ, който би билъ въ състояние да противостои срещу силнитѣ и властолюбиви съседи, па освенъ това се намиралъ въ близко роднинство съ рода Куртене (по жена си Мария (Анна) маджаркиня, дъщеря на маджарския краль Андрея II). Предложено било да сгодятъ малолѣтния императоръ съ дъщерята на българския царь, Елена, която така сѫщо се намирала въ детска възрасть. Иванъ Асѣнь на драго сърдце приелъ предложението, защото за него това значело господаруване въ Цариградъ, достигане на най-заветнитѣ честолюбиви цели, въ всѣки случай — пълно удовлетворение на славолюбието, на което той не билъ чуждъ. Той съ голѣма готовность се заловилъ за тоя планъ и, отъ своя страна, обещалъ на латинцитѣ своята помощь, за да възвърнатъ тѣ своитѣ изгубени презъ последнитѣ години земи; освенъ това той се задължавалъ на свои издръжки, съ своя войска да отвоюва обратно цѣлата земя, която предшественицитѣ на Балдуина II изгубили на западъ: тукъ се имало предъ видъ най-първо завоеванията на Теодора Комнинъ. Къмъ това време ще трѣба да отнесемъ мирното присъединение на Пловдивската область къмъ българското царство. Пловдивското херцогство, което бѣ възстановено въ 1208 год. следъ голѣмото поражение на царь Борила при Пловдивъ, управлявалъ, както видѣхме, рицарьтъ Жираръ де Стремъ, роднина на бившия тамошенъ владѣтель Ренье де Три [1]. Колко време следъ това е сѫществувалотова херцогство, остава засега неизвестно; но, ако въ договора въ Перуджия съ Иванъ де-Бриень въ 1229 год. то се предоставяло на наследницитѣ на последния, „който и да го владѣе” [2], ясно става, че Пловдивъ не се е намиралъ
1. Вж. тукъ по-горе, стр. 277.
2. Вж. тукъ по-долу, стр. 356 сл.
337
вече въ рѫцетѣ на латинцитѣ; не ще никакво съмнение, че още при настъпателното движение на Теодора Комнинъ къмъ Одринъ латинцитѣ напустнали Пловдивската область, която Иванъ Асѣнь II следъ сключването на съюзния и брачния договоръ въ 1228 год. окупиралъ, очевидно, съ съгласието на цариградското правителство. Брачниятъ договоръ, споредъ тогавашния обичай, билъ вече скрепенъ въ взаимна клетва [1].
|
Стр. 337 Срв. във връзка с брачния договор от 1228 г. И. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асеня II, стр. 162. (Д. Ангелов) |
Това събитие силно разтревожило епирския деспотъ, респ. солунския императоръ. Сега за него било повече отъ очевидно, че Иванъ Асѣнь II се изпрѣчвалъ на пѫтя му. Една само мисъль, че той се намиралъ въ надвечерието на своето тържество и победоносното си влизане въ Цариградъ, не му давала покой и го карала да предвари всѣка прѣчка откъмъ българския царь. По тоя начинъ войната съ Иванъ Асѣня за него се явявала необходима, преди да осѫществи своитѣ надежди и стремежи. Но до началото на войната се изминало повече отъ една година, което се обяснява съ туй, че Теодоръ не се решавалъ да тръгне въ походъ противъ българитѣ, не защото билъ свързанъ съ тѣхъ чрезъ сключения въ 1224 год. съюзенъ договоръ, понеже той, споредъ думитѣ на Георги Акрополита, билъ „човѣкъ горещъ и непостояненъ не само въ царскитѣ, но и въ обикновенитѣ си дѣла, постоянно като нарушавалъ клетвитѣ и измѣнялъ на съюзницитѣ си” [2], а защото той търсѣлъ презъ това време помощь отъ западъ. Въ 1229 год. той изпращалъ две пратеничества въ Италия — презъ пролѣтьта и есеньта на сѫщата година — отъ тѣхъ начело на
1. Marini Sanuti Torselli Secreta fidelium Crucis, lib. II, cap. ХѴІІІ (apud Bongars, Gesta Dei per Francos, t. II, pp. 72—73): tandern domino Balduino tunc adolescente in Constantinopolitano imperio succedente, ad modum utiliter tractatum et jurejurando firmatum fuit de filia Imperatoris Exagorarum, viri in illis partibus tunc temporis magnifici et potentis, eidem adolescenti in matrimonium copulanda, per quam parentelam dictus Balduinus contendebat ad magna, eiusque Imperium non modicum firmabatur. Promittebat enim Balduino Imperator praedictus sua gente suisque expensis propriis recuperare terram totam Imperii Romaniae, quam praedecessores amiserant in partibus Occidentis. — Вж. C. Hopf, п. т., стр. 252, col. 2. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 32.
2. Acropolita, ib., p. 41, 18-22.
338
първото стоялъ зетьтъ (по сестра) на епирския деспотъ, графъ Матео Занте, отъ западенъ произходъ, а второто произвело впечатление по своето богатство на дароветѣ, предназначени за Фридриха II Хохенщауфена. Тия сношения съ германския императоръ ясно сочатъ, че Теодоръ Комнинъ, следъ като сключилъ въ 1228 год. примирие съ намѣстника на латинския императоръ за една година, се обръщалъ къмъ Фридриха II съ предложение за материална помощь, която той би могълъ да получи отъ южна Италия въ момента на най-сериознитѣ избухвания въ борбата на западноримския императоръ съ папата. Това обръщане намира своята подкрепа и въ обстоятелството, че презъ лѣтото или есеньта на сѫщата 1229 год. папа Григорий IX (1227—1241) заедно и наредъ съ Фридриха II Хохенщауфена, отлѫчилъ и предалъ на анатема и Теодора Комнина, и всички, които му оказватъ помощь и съдействие, макаръ и съ съвети само, и всички, които му доставятъ орѫжие и изобщо срѣдства да пакости на латинцитѣ. Но, доколкото може да се сѫди по други известия, Теодоръ Комнинъ не получилъ очакваната помощь отъ Хохенщауфена. Наистина, Георги Акрополитъ отбелязва, че неговата войска се състояла отъ ромеи и италианци, но подъ италианци у тоя историкъ често се разбиратъ латинцитѣ, които се бѣха вече закрепили въ земитѣ на Балканския полуостровъ, начело съ венецианци и ломбардци [1]. Както и да било, но войната на солунския императоръ и българския царь се почнала едва презъ ранна пролѣть на 1230 год., когато се и решила сѫдбата на е дина отъ двамата съперници.
Отъ краткото известие за тая война, което ни дава Георги Акрополитъ, ясно се вижда, че нападатель билъ Теодоръ Комнинъ, че той действувалъ вѣроломно, като нарушилъ сключения въ 1224 год. съюзенъ договоръ. „Следъ като оставилъ подире си Одринъ, пише съвременникътъ, той (Теодоръ) потеглилъ нагоре по течението на Хебръ (Марица) и търсилъ само случай да влѣзе въ бой съ българитѣ и намѣрилъ своята по гибель. Той мислилъ, че българитѣ страшно ще се изплашатъ
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 24—25.
339
отъ него и нѣма да издържатъ първия натискъ. Ала българитѣ и не мислили да се плашатъ; напротивъ, Иванъ Асѣнь, въодушевенъ повечето отъ вѣроломната постѫпка на Теодора, отколкото отъ своитѣ сили, като взелъ съ себе си неголѣма помощна войска отъ скититѣ (куманитѣ) — по хиляди нѣмало какво да се брои у него — смѣло се впустналъ въ бой, като заповѣдалъ да покачатъ на знамето и писмения клетвенъ договоръ на Теодора”. Двамата неприятели се срещнали въ мѣсто близо до Марица, наречено Клокотница (Κολοκοτινίτζα — Колокотьница при сег. с. Семизче, на северо-западъ отъ Хасково, при р. Добричъ) [1]. Сражението се свършило съ пълно поражение на солунската войска, която била съставена отъ ромеи и франкски наемници. Самъ Теодоръ Комнинъ попадналъ въ пленъ, а заедно съ него и много негови роднини и други длъжностни и знатни лица; така сѫщо и цѣлиятъ му лагеръ станалъ плячка на победителитѣ [2].
|
Стр. 339 Относно Клокотнишката битка срв. Българското военно изкуство през феодализма, стр. 222 сл., 553 сл. (Д. Ангелов) |
Клокотнишката победа спечели на българския царь палмата на военно и политическо първенство на Балканския по-
1. За това селище вж. подробно А. Сп. Разбойниковъ, Село Клокотница. Бълг. ист. библ., год. III (1930), т. 3, стр. 228—237.
2. Acropolita, ib., pp. 41, 18 — 42, 15. — N. Gregoras, ib., p. 28, 10-15, предава това събитие по следния начинъ: „Иванъ, като виждалъ, че Теодоръ Ангелъ не иска да остави небутнато и българското царство и простира вече своята тежка и пагубна рѫка и върху него, влиза въ съюзъ съ скититѣ, встѫпва съ него въ упорита война, побеждава го, взема го въ пленъ и му изважда очите”. Отъ западнитѣ хронисти споменуватъ: I. абатъ Albericus, MGH, t. XXXI. р. 927, ап. 1230: Alsanus rex Bulgarie, frater Alexandri, successorem Michaelis, videlicet ducem Durrachii Theodorum, cepit et excecavit, qui quondam comitem Petrum Antisiodorenscm captivaverat. Isti duo Alexander et Alsenz nepotes fuerunt Burilli. — 2. Ryccardi de S. Germano notarii Chronica (1189—1234), MGH, t. XIX, p. 352, s. an. 1230: Eodem mense Aprilis in recorum imperio factum est prelium inter grecos, in quo Commïano captus est et utroque lumine orbatus. За това известие вж, тукъ на края притурка. — Отъ славянски извори споменува Теодосий въ житието на св. Сава, п. т., стр. 170, 31 — 171, 2:
а въ руския старъ хронографъ се чете:
Вж. А. Поповъ, Обзоръ хронографовъ русской редакціи, I, стр. 192.
[[ бел. 2: Срещу цитата отъ Алберика на рѫкописа (л. 206) е поставенъ въпросителенъ знакъ. Авторътъ, по-нататъкъ, е ималъ предвидъ стр. 595 бел. 2 (притурка).— Ив. Дуйчев. ]]
340
луостровъ. И наистина, царь Иванъ Асѣнь II съумѣлъ да използува тая победа благодарение на своя умъ и тактъ. Съ пленения императоръ той се обхождалъ почтително и благосклонно и само по-сетне, когато крайно изобретателниятъ на интриги и безпокоенъ гръкъ се опиталъ да предизвика нѣкакъвъ-си смутъ въ държавата на българския царь, Теодоръ Комнинъ билъ ослѣпенъ [1]. Къмъ другитѣ пленници Иванъ Асѣнь II се отнасялъ твърде човѣколюбиво; съ това той преследвалъ политически разчети, но това никакъ не намалявало неговия авторитетъ и честь като владѣтель. Проститѣ и не важни войници той право пущалъ на свобода и ги разпращалъ по тѣхнитѣ градове и села съ намѣрение да привлѣче на своя страна ромеитѣ и по тоя начинъ да си приготви най-добъръ приемъ между населението, надъ което той мислѣлъ да господарува. Споредъ думитѣ на византийския историкъ, българскиятъ царь сполучилъ да постигне цельта си: когато той потеглилъ напредъ въ владенията на своя противникъ, градоветѣ и селата, въ които достигало известие за неговото тържество, а сѫщо и за неговата кротость, му се покорявали безъ кръвопролитие. Така Иванъ Асѣнь II подчинилъ подъ властьта си Одринъ и Димотика, цѣлата область Волеронъ (между долнитѣ течения на рр. Марица и Места), Сѣръ, Пелагония (Битоля), Прилепъ, миналъ презъ Велика Влахия въ горна Тесалия, билъ въ Албания и завладѣлъ областьта Албанонъ (на с.-из. отъ Драчъ, съ главенъ градъ Кроя) и цѣлата земя до Иллирикъ. При това Георги Акрополитъ забелязва следното: „Като осѫществилъ по тоя начинъ по-голѣмата часть отъ своитѣ замисли и наредилъ по своя воля работитѣ, той (Ив. Асѣнь) се върналъ въ своитѣ владения, като оставилъ само нѣкои крепости въ властьта на ромеитѣ, а повечето си покорилъ и поставилъ въ тѣхъ гарнизони, воеводи и бирници”, следов., не всички владения на епирския деспотъ, или по-добре, на ефимерния солунски императоръ, били непосрѣдно присъединени къмъ българската държава. И наистина, само Солунъ, Тесалия и Епиръ били оставени
1. Acropolita, ib., р. 43, 14-19. Cp. Pachymeres, ed. Bon., I, р. 82, 11-12. — Gregoras, ib., p. 28, 14-15.
341
на Теодоровия братъ Мануила Ангелъ, който следъ Клокотнишкото поражение избѣгалъ въ Солунъ и се обявилъ за самостоенъ владѣтель, обаче Иванъ Асѣнь II го удостоилъ само съ титлата „деспотъ” [1].
Следъ това
бързо и далечно разширение на българската държава или, както се изразява
съставительтъ на проложното житие на св. Илариона Мъгленски,
[2], т. е, отъ
Черно или Бѣло море до Адриатическо, Иванъ Асѣнь II съ право приелъ старата
титла на българскитѣ господари „царь на българи и ромеи”, а за споменъ на
победата си при Клокотница новопостроената отъ него църква въ Търново нарекълъ
въ името на „Св. Четиридесеть мѫченици”, съ помощьта на които той надвилъ
вѣроломния си противникъ, както това свидетелствува начертаниятъ отъ него
надписъ на единъ отъ стълповетѣ на тая църква, който гласи следното:
„Въ лѣто 6738 (= 1230), 3-и индиктъ. Азъ Иванъ Асѣнь въ Христа Бога вѣренъ царь и самодържецъ на българитѣ, синъ на стария царь Асѣня, издигнахъ отъ основа и съ живопись украсихъ докрай пречестната тая църква въ името на Светитѣ 40 мѫченици, съ помощьта на които въ дванайсетата година отъ царуването си, въ която година се изписваше (съ живопись) тоя храмъ, излѣзохъ на война въ Романия и разбихъ гръцката войска, а самия царь Киръ (господинъ) Теодора Комнинъ взехъ въ пленъ съ всичкитѣ му боляри. И цѣлата му земя отъ Одринъ и до Драчъ превзехъ, гръцка още и арбанашка (албанска) и сръбска; а пъкъ градоветѣ (т. е. крепоститѣ), които се намиратъ около Цариградъ, и самия тоя градъ владѣеха фрѫзитѣ (франкитѣ), но и тѣ се покоряваха подъ рѫката (подъ скиптъра) на моето царство, понеже тѣ нѣмаха други царь освенъ мене и благодарение на мене тѣ прекарваха днитѣ си (т. е. сѫществуваха), тъй като Богъ така заповѣда, понеже безъ Него нито дѣло, нито слово не се извършва. Нему слава во вѣки, аминъ”.
1. Acropolita, ib., рр. 42, 15 — 44, 5. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 26.
2. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 420. — Вж. тукъ на края притурка върху Търновския надписъ на Иванъ Асѣня II.
342
Освенъ за установяването на точната дата на Клокотнишката победа — 9 мартъ 1230 год. [1], тоя надписъ има и това значение, че ни дава опредѣление за границитѣ на българското царство и властьта на българския царь следъ тая победа. Подобно опредѣление намираме и въ другъ единъ старобългарски литературенъ паметникъ — житието на св. Петка, написано отъ търновския патриархъ Евтимия, който пише:
[2]. Ако сравнимъ даннитѣ, които намираме както въ търновския надписъ, тъй и въ житието на св. Петка за границитѣ на българското царство следъ Клокотница, съ ония, които ни дава Георги Акрополитъ, то не е мѫчно да се забележи, че тѣ не само напълно се схождатъ, но ни даватъ нѣщо повече, което Акрополитъ не е могълъ да знае, или не е искалъ да говори за него. Ние тукъ разбираме отношенията на Иванъ Асѣня къмъ Сърбия и къмъ латинската империя.
1. За тая дата, както и за самия надписъ вж. тукъ накрая притурка върху Търновския надписъ на царь Иванъ Асѣня II.
2. Йорданъ
Ивановъ, Български старини изъ Македония, стр. 432. — Е. Kalužniacki, Werke
etc., стр. 69—70. Въ по-общи черти ни представя разширението границитѣ на
царството съставительтъ на проложното житие на св. Илариона Мъгленски, който,
очевидно, е знаелъ съдържанието на търновския надписъ и затова пише:
(следъ като мощитѣ
на светеца били пренесени отъ царя Калояна отъ Мъгленъ въ Търново въ 1205 г.)
(Йор. Ивановъ, п. т., стр. 420).
343
И двата
домашни паметника — надписътъ и житието — ни съобщаватъ, че Иванъ Асѣнь II
превзелъ
и
, подъ които трѣба несъмнено да разбираме сръбскитѣ земи не отъ
кралство Сърбия, а около гр. Драчъ, които се намирали преди това подъ властьта
на епирския деспотъ. Но ние имаме основание да тълкуваме посоченитѣ изрази въ
по-широкъ смисълъ. Въ Сърбия отъ 1228 год. кралствувалъ Стефанъ Радославъ
(1228—1234), синъ на Стефана Първовѣнчани, който билъ жененъ за дъщерята на
Теодора Комнинъ, Анна; на тая женитба се разчитало много — за приятелски
отношения съ силния по-рано епирски деспотъ. Но и това било малко. Като слабъ и
неспособенъ господарь, Стефанъ Радославъ въ политическитѣ работи зависѣлъ
напълно отъ своя тъстъ, Теодора Комнинъ той дори подчинилъ и сръбската църква
отново подъ Охридската архиепископия [1]. Обаче следъ унищожението на солунското
царство и пропадането на неговия тъстъ, Стефанъ Радославъ изгубилъ вече всѣка
опора. Почналитѣ се въ Сърбия междуособици се свършили съ това, че братътъ на
Стефана Радослава, Стефанъ Владиславъ (1234—1243), подпомогнатъ отъ царь Иванъ
Асѣня II, който, при съдействието на св. Сава [2], го направилъ свой зеть,
свалилъ брата си отъ престола въ 1234 год., а Иванъ Асѣнь II чрезъ тоя актъ
сполучилъ да въдвори върховната си власть, своя протекторатъ, и въ Сърбия.
За отношенията къмъ латинската империя самъ Иванъ Асѣнь казва: „а пъкъ градоветѣ, които се намиратъ около Цариградъ и самия тоя градъ, владѣеха фрѫзитѣ (франкитѣ), но и тѣ се покоряваха подъ рѫката (подъ скиптра) на моето царство, понеже нѣмаха другъ царь освенъ мене, и благодарение на мене тѣ прекарваха днитѣ си (т. е. сѫществуваха), тъй като Богъ така заповѣда”. Въ житието пъкъ на св. Петка патриархъ Евтимий пише: „И тъй (Ив. Асѣнь) не само не се задоволи съ това (т. е. съ разширението на границитѣ на царството си за смѣтка на владенията на победения и унищоженъ епирски деспотъ), но и дори въ царствуващия градъ (т. е. Цариградъ)
1. K. Јиречек, п. т., стр. 222—223.
2. Теодосий, п. т., стр. 178, 25-26; ср. стр. 199, 9-10.
344
здраво и мъжествено всичко покорилъ и завладѣлъ и самия царствуващъ градъ завоевалъ и покорилъ, а властвуващитѣ тамъ фрѫзи направилъ поданици”. По-нататъкъ житието разказва, че Иванъ Асѣнь II се възползувалъ отъ това си влияние въ Цариградъ, за да поиска и получи мощитѣ на св. Петка, понеже фрѫзитѣ не посмѣли да му откажатъ. „Когато чуха това, пише патриархътъ, франкитѣ веднага се отзоваха на молбата му; съ всѣко усърдие и бързина както въ всѣки (други случай), така и въ тоя (случай) тѣ го послушали и заповѣдали той да получи желаното; а въ знакъ на покорность тѣ изпратили и много други нѣща, като се обещавали и увѣрявали, че и душата си ще дадатъ, ако би било възможно” [1].
И тъй и двата паметника ни говорятъ за нѣкакво голѣмо влияние на българския царь въ латинската столица, което достигало дотамъ, че латинцитѣ считали Иванъ Асѣня II за свой царь, а себе си негови поданици. Това сходство на двата документа въ опредѣлянето отношенията на българския царь къмъ латинцитѣ ясно показва, че и събитието, за което ни разказва патриархъ Евтимий въ житието, т. е. пренасянето мощитѣ на св. Петка отъ с. Епиватъ [2] въ Търново, се отнася къмъ сѫщото време, за което и търновскиятъ надписъ пише — къмъ времето веднага следъ Клокотнишката победа, т. е. въ онова време, когато Иванъ Асѣнь II се намиралъ въ съюзъ съ латинската империя, сключенъ още въ 1228 год., и когато поради сгодяването на неговата дъщеря съ малкия императоръ Балдуина II, българскиятъ царь е могълъ да прокара доста силно влиянието си въ Цариградъ и като покровитель и бѫдащи тъстъ на малолѣтния императоръ, може би, да е предявявалъ нѣкакви претенции за върховна власть надъ Цариградъ. Въ тоя смисълъ, споредъ насъ, ще трѣба да разбираме горе-приведенитѣ известия на двата домашни извори, защото до това време, доколкото може да се съди по други извори, Иванъ Асѣнь II не бѣ още воювалъ съ франкитѣ, нито пъкъ бѣ покорявалъ нѣкои тѣхни земи, а още повече Цариградъ; въ да-
1. Е. Kalužniacki, п. т.. стр. 70—71.
2. Сегашното с. Боядосъ на брѣга на Мраморно море между Голѣмо Чекмедже и Силимврия.
345
дения моментъ той бѣ отнелъ отъ Теодора Комнинъ, освенъ юго-западнитѣ български земи, още и ония завоевания, които по-рано влизали въ състава на латинската империя и които, съгласно съ договорнитѣ обещания, той би трѣбало да върне на латинцитѣ; но Иванъ Асѣнь II, разбира се, въ това време все още е мислилъ да тури на цариградския престолъ дъщеря си и тогава окончателно да се закрепи въ Цариградъ [1].
Що се отнася до пълната готовность на латинцитѣ, съ която тѣ посрещнали искането на българския царь — да му отпустнатъ мощитѣ на св. Петка, то тя се обяснява, както ще видимъ, съ оня опасенъ за Иванъ Асѣня II планъ, който латинцитѣ кроили тъкмо въ това време и за който той никакъ не подозиралъ. Както и да било, но въ самия фактъ — пренасянето мощитѣ на св. Петка отъ Епиватъ, родното мѣсто на
1. Относно година на пренасяне мощитѣ на св. Петка отъ Епивать въ Търново сѫ изказани разни мнения. Така, едни го отнасятъ къмъ 1221 год. (вж. Е. Голубинскій, Краткій очеркъ, стр. 281), други — следъ 1236, или по-право къмъ 1237 год., когато билъ сключенъ отъ Иванъ Асѣня II съ франкитѣ договоръ при посрѣдството на папата, а трети — дори къмъ 1238 год. (П. А. Сырку, Нѣсколько замѣтокъ и пр., п. т., стр. 382, бел. 3). Е. Голубински мисли, че пренасянето е станало къмъ края на царуването на Иванъ Асѣня II, когато той, като завършилъ многото свои завоевания, се намиралъ на върха на своето могѫщество. Но това кѫсно отнасяне на пренасянето мощитѣ едвали е приемливо, защото въ житието на св. Петка патр. Евтимий споменува, че въ посрѣщането на мошитѣ при Търново участвувала и царица Анна—Мария маджаркиня, първата Иванъ—Асѣнева жена, а пъкъ тя, както ще видимъ по-нататъкъ, умрѣла тъкмо въ 1237 г.; въ противенъ случай вм. Анна би трѣбало да стои втората законна жена на Иванъ Асѣня — Ирина, дъщерята на Теодора Комнинъ. Що се отнася до 1221 год., то тя е заимствувана отъ синаксаритѣ, вь които хронологическитѣ данни биватъ съвсемъ объркани и не може да имъ се вѣрва (вж. Сырку, п. т.). Самъ П. А. Сырку отнася пренасянето наскоро следъ 1230 год., като се базира на търновския надписъ, именно, че въ 12-та година отъ царуването на Ив. Асѣня II, т. с. въ 1230 год. той вече билъ извършилъ всички тия завоевания, за които говори Евтимиевото житие на св. Петка. Това мнение най-вече се приближава до истинската дата, но и то може да се ограничи съ това, че това „наскоро следъ 1230 год.” не може да отива по-нататъкъ отъ августъ 1231 год., когато се скѫсватъ приятелскитѣ отношения съ латинцитѣ, следъ като билъ избранъ и пристигналъ като императоръ Иванъ де-Бриень въ Цариградъ.
346
светицата, въ Търново, Иванъ Асѣнь II видѣлъ и отпразднувалъ въ всичкото си величие своето политическо тържество и надмощие въ юго-източна Европа, което му спечели Клокотнишката победа. Ето какъ описва патриархъ Евтимий това пренасяне. „Щомъ чулъ за това (т. е. за благоприятния отговоръ на латинцитѣ), на самодържеца се струвало, че хвърка подъ небесата, и отъ извънредна радость не знаелъ, кѫде да се дѣне. И тукъ веднага изпратилъ всеосвещения Марка, митрополитъ на Великия Преславъ, съ голѣма честь да пренесе тѣлото на преподобната отъ Епиватъ въ славния градъ Търново. Тоя съ голѣма ревность заминалъ за тамъ и, като взелъ съ почить свещенитѣ мощи, съ голѣма грижа потеглилъ за своята земя, възнасяйки хвала къмъ Бога и преподобната. И когато преминалъ франкскитѣ граници и влѣзълъ въ своята страна, всички околни жители се стичали съ свѣщи и кадилници и благоуханни масла, изпровождайки раклата на преподобната къмъ славния и царствуващъ градъ Търново. И когато това узналъ благочестивиятъ царь Иванъ Асѣнь, той излѣзълъ отъ града заедно съ майката царева Елена и царицата си Анна и съ всичкитѣ си велможи, съ тѣхъ билъ и всечестниятъ патриархъ Киръ Василий съ цѣлия църковенъ причтъ и съ тѣхъ безбройно голѣмо множество народъ. Царьтъ и всички, които бѣха съ него, пеша излѣзоха отъ града на четири пъприща съ голѣма честь да посрещнатъ преподобната, която той съ почить прегърналъ съ рѫце, а пъкъ душевно и отъ все сърдце любезно цѣлували. И като я донесли, положили я въ царската църква, гдето и до день днешенъ лежи, като раздава разни изцѣрения на ония, които съ вѣра и любовь се притичатъ къмъ тая славна ракла” [1]. Оттогава св. Петка почнала да се нарича Търновска, защото, както се види отъ житието, тя не е била българска светица. Тя се родила, подвизавала и умрѣла въ гр. Епиватъ и, споредъ както се предполага, живѣла презъ втората половина на X и първитѣ години на XI вѣкъ. Мощитѣ ѝ сѫ лежали, вѣроятно, въ църквата св. Петка, която се намирала на Царевецъ, но кога
1. Е. Kalužniacki, п. т., стр. 70—72. — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 432—433.
347
и отъ кого е била построена тая църква, остава за сега неизвестно. Както и да било, но тая светица станала много отрано и до днесъ продължава да бѫде твърде популярна въ нашия народъ, както това показва обстоятелството, че проложното ѝ житие било преведено на простонародния езикъ, и тоя преводъ си има своя книжовна история. Отъ прибавката къмъ житието, написана отъ Григория Цамблака [1], старъ български писатель и ученикъ на патриархъ Евтимия, се научаваме за по-нататъшната сѫдба на тия мощи. Наскоро следъ превземането на Търново отъ турцитѣ, тѣ били пренесени въ Видинъ, а оттамъ въ Бѣлградъ отъ жената на сръбския князъ Стефанъ Лазаревичъ, гдето останали до 1521 година. Отъ Бѣлградъ били пренесени въ Цариградъ, гдето останали до 1641 год., когато били занесени въ гр. Яшъ въ Молдова, гдето и днесъ се пазятъ въ църквата „Три Светители” [2].
Но житието на св. Петка ни съобщава още една подробность, за която не намираме въ другитѣ извори дори намеквалия. Като изброява странитѣ, надъ които се простирала политическата власть на българския царь следъ Клокотнишката победа, както видѣхме по-горе [3], патриархъ Евтимий пише, че
[4]. Едвали отъ тия думи би могло да се заключи, че дотогава е нѣмало въ тия страни нито митрополити, нито епископи; но тия думи явно свидетелствуватъ, че Иванъ Асѣнь II не се е ограничилъ само съ опредѣляне политическата сѫдба на означенитѣ области, но и уреждалъ въпроса за смѣната на дотогавашната гръцка духовна йерархия въ ония чисто български епархии въ юго-западнитѣ български земи, които сега отново преминавали въ границитѣ на българското царство, съ български митрополити и епископи, които да четатъ и извърш-
1. Е. Kalužniacki, п. т., стр. 432—436. — Йор. Ивановъ, п. т., стр. 433—436.
2. П. А. Сырку, Нѣсколько замѣтокъ.., стр. 380—401.
3. Вж. тукъ по-горе, стр. 342.
4. Йор. Ивановъ, п. т., стр. 432. — Е. Кalužniacki, п. т., стр. 70.
348
ватъ богослужението на старобългарски езикъ. Само по себе се разбира, че такива духовни и подготвени за такава служба лица Иванъ Асѣнь II е могълъ да намѣри на Св. Гора, и то не само въ славянскитѣ, но и въ гръцкитѣ мънастири, които той посетилъ презъ времето на своето победоносно пѫтуване по владенията на победения си противникъ и които тогава преминали подъ неговото върховно покровителство. Поради това и патриархъ Евтимий за подтвърдение на горното известие се позовава върху царскитѣ грамоти на Иванъ Асѣня II, които се намирали въ Протата, т. е. въ общото за всички светогорски мънастири управление, и въ „славната Лавра” (която може да бѫде мънастирътъ св. Атанасий), и самъ патриархътъ е видѣлъ, когато е живѣлъ на Атонъ. Сѫщо тогава Иванъ Асѣнь II е надарявалъ съ земи и разни правдини и отдѣлни мънастири както славянски, тъй и гръцки чрезъ своитѣ грамоти, както това се подтвърди съ недавно намѣрената отъ проф. М. Ласкарисъ (Солунъ) негова грамота дадена на мънастиря Ватопедъ на Св. Гора презъ априлъ несъмнено на сѫщата 1230 год., защото, доколкото може да се сади отъ думитѣ на патриархъ Евтимия, Иванъ Асѣнь II е посетилъ Св. Гора само презъ тая година [1].
|
Стр. 348 За това, че Иван Асен II след битката при Клокотница е посетил Св. гора и е обдарил тамошни манастири, може да се съди и от съдържанието на т. нар. Сводна грамота, издадена у Й. Иванов, Български старини из Македония, София, 1970 г., стр. 540 сл., 695 сл. (редакционни бележки). Анализ на съдържащите се в нея данни виж у И. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асеня II, стр. 154 сл. (Д. Ангелов) |
|
Стр. 348 Ватопедската грамота е използувана нееднократно през последните години като важен извор за развитието на феодалните отношения и за административноправната уредба на средновековна България през XIII в. Върху тези въпроси, които изобщо не са засегнати в изложението на В. Н. Златарски, срв. А. Бурмов, Феодализмът в средновековна България, Ист. пр.. II, 1945—46 г., кн. 2, стр. 157 сл.; Д. Ангелов, Приходи на средновековната българска държава, Ист. пр., II, 1945—46 г., стр. 385 сл.; същия, Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., София, 1958 г.; същия, Въпроси на феодализма в българските земи през XIII—XIV в., Ист. пр., XVI, 1960 г., кн. 6, стр. 62 сл.; Д. Ангелов, Щ. Щефънеску, Общи черти и различия в обществено-икономинеското развитие на България и Влашко през XIII—XIV в.—Сб. Българо-румънски връзки и отношения през вековете, Изследвания, I, София, 1965 г., стр. 74 сл.; П. Петров, Протосеваст Прибо, български феодален владетел в Македония през първата половина на XIII в. Изследвания в чест на Марин Дринов, София, 1960 г., стр. 521 сл.; същия, О титулях «севаст» и «протосеваст» в средновековом болгарском государством, Виз. врем., XVI, 1959 г., стр. 52 сл.; Г. Цанкова-Петкова, За аграрните отношения в средновековна България, София, 1964 г.; М. Андреев, Ватопедската грамота, София, 1965 г., стр. 1—192; М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, София, 1968 г. (Д. Ангелов) |
1. М. Ласкарисъ, Ватопедската грамота на царь Иванъ Асѣня II, София 1930 (Български старини, издавани отъ Българ. академия на наукитѣ, кн. XI), стр 29—35. — Опитътъ на проф. протойерей Ив. Гошевъ да отговори на въпроса: кому и кога е била дадена въпросната грамота (вж. Български Прегледъ, год. II (193 5), кн. 1, стр. 81—90) не тъй, както г. Ласкарисъ разрешава тия въпроси, трѣба да се признае за съвсемъ несполучливъ, защото той не обърналъ нуждното внимание на това, което г. Ласкарисъ пише на стр. 8, а именно, че село Σέμελτον τῷ ϑέματι Σερρῶν се споменува като притежание на Ватопедския мънастиръвъ две грамоти на Андроника II Палеологъ (1282—1328) отъ 1292 и 1303 год. Макаръ първата грамота и да се смѣта за подправена, обаче връзката на с. Семалто съ Ватопедския мънастиръ ясно свидетелствува, че нашата грамота с могла да бѫде дадена само на Ватопедъ; а веднажъ това установено, то и споменуваната въ нея Св. Гора по никой начинъ не може да бѫде търновската Св. Гора, — което е чисто мѣстно название и сѫ го знаели само търновци и околното население, и поради това тя е била по-точно опредѣлена относно гр. Търново, — а само Св. Гора-Атонъ, която е била известна на цѣлия християнски-православенъ свѣтъ още отъ X вѣкъ, и поради това тя се отбелязва въ такива официални
349
Намъ ни остава още да разгледаме, въ какви отношения станалъ Иванъ Асѣнь II следъ Клокотнишката битка къмъ Солунъ и солунското деспотство. За тия отношения Георги Акрополитъ нищо не съобщава, нито въ последващитѣ факти намираме намеквания, че българскиятъ царь се опитвалъ да се утвърди въ Солунъ. Както вече се каза по-горе, тамъ запазилъ властьта братътъ на пленения Теодора Комнина, Мануилъ, който можалъ да се удържи само благодарение на роднинскитѣ си връзки съ българския царски родъ, „Обаче, положението му било съвсемъ друго, отколкото положението на Теодора”, пише Б. Г. Васильевски. „Той не е могълъ вече да предявява гордитѣ мечти на своя предшественикъ за възстановяване на византийската империя, за влизане въ Цариградъ, за съперничество съ никейския императоръ; ако се сѫди по това, че Мануилъ въ по-кѫснитѣ си грамоти се подписвалъ просто деспотъ, може да се мисли, че той се е отрекълъ отъ царската титла още отъ самото начало; по-сетне когато той искалъ да се примири
актове безъ никакви опредѣления. Освенъ това предположението на от. Ив. Гошева, какво търновскиятъ Светогорски мънастиръ е могълъ да се нарича „Устие”, е така сѫщо неоснователно, защото проломътъ, който прави р. Янтра на югъ отъ Търново и който и днесъ се нарича отъ търновци „Устито” и „Фустито”, отстои далечь отъ мънастиря въ търновската Св. Гора и при това и двата брѣга на пролома представятъ отвесни скали, на които накакви имоти на търновския Светогорски мънастиръ не е могло да има. Нѣма вече да изтъкваме, че тоя мънастиръ става известенъ само презъ XIV вѣкъ. Що се отнася до приписката, въ която се казва, че въ 1364 г. инокъ Теодосий преписвалъ книгата Лѣствица „въ мѣстѣ Ѹсты при Тръновѣ градѣ”, то тукъ се разбира северното търновско дефиле, което сега се нарича отъ населението „Дервенто” или проломътъ, който прави рѣка Янтра, следъ като обиколи възвишенията Царевецъ и Трапезица, за да излѣзе при с. Самоводене въ дунавската низина, именно тамъ, гдето се намира основаниятъ отъ св. Теодосия Търновски мънастиръ Св. Троица. — Не повече издържа критика и предположението на от. Ив. Гошевъ, че Ив. Асѣнь II далъ тая грамота на Ватопедския мънастиръ подъ влиянието на св. Сава Сръбски, когато тоя дошелъ въ Търново презъ 1236 год., защото въ тая година Сава бѣше вече архиепископъ на сръбската църква, за уредбата на която той постоянно е мислилъ и работилъ, та нелепо би било да се допустне, че той не само е мислилъ само за Ватопедъ, но и да е говоритъ на Ив. Асѣня II за неговитѣ нужди и да го е накаралъ да издаде специална грамота за тоя мънастиръ.
350
съ никейския императоръ чрезъ съдействието на патриарха Германа II, Мануилъ му писалъ: „Твоята святость вече по-рано се бѣ обръщала къмъ насъ съ отечески вразумления, като се стараеше да ни привлѣчешъ въ пристанището на мира, да ни убедишъ и накарашъ съ настояванията си къмъ съюза на обединението. И ето ние се покоряваме; ние потѫпкахме и за нищо не считаме много отъ принадлежащитѣ намъ права, които обикновено се считатъ дотолкова драгоценни, че отъ тѣхъ се отказватъ само по необходимост. Заради това ние потърсихме приятелството на ромейския императоръ, господина Ивана Дука; заради това ние хвърлихме подъ нозетѣ много отъ това, което се отнася до нашата слава, което и приличаше и бѣше свойствено на нашето величие” [1]. Отъ тия думи се ясно види, че той се отказалъ отъ много свои права заради съгласие и единство, макаръ, разбира се, не въ полза на Иванъ Асѣня II; най-после и Георги Акрополитъ отбелязва, че Мануилъ въ Солунъ се наричалъ деспотъ, но задържалъ още нѣкои предимства на царската честь, напр., подписвалъ грамотитѣ си съ червено мастило. Солунскиятъ деспотъ следъ Клокотнишката победа не само на дѣло се намиралъ въ подчинено положение спрямо Иванъ Асѣня II, но той ще да е призналъ формално и неговата върховна власть, безъ да унижава званието и титлата си: роднинскитѣ връзки и тукъ служили като изразъ и прикритие на политическа зависимость”, заключава В. Г. Васильевски. Твърде е вѣроятно предположението, че „Мануилъ не билъ доволенъ отъ своето унизително положение предъ „варварина”, защото той обръщалъ погледа си къмъ западъ, като искалъ тамъ да намѣри покровителство и опора. Въ началото на 1232 год. той получилъ отговоръ отъ Римъ на своитѣ предложения и домогвания. Папа Григорий IX му писалъ, че неговото намѣрение да премине въ лоното на католишката църква и да стане подъ властьта на Св. Престолъ въ качеството си на ленникъ, ще бѫде прието благосклонно и милостиво, ако само то бѫде наистина изпълнено. Обаче, тъкмо въ 1235 год., както ще видимъ по-нататъкъ, Мануилъ билъ длъженъ да вземе
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 36.
351
съвсемъ друга посока въ политиката си. Той се оказалъ съучастникъ въ православната коалиция противъ католишката латинска империя, търсилъ примирение и сближение съ гръцкия православенъ патриархъ и съ никейския императоръ, съ една речь, той се намѣрилъ въ лагера на православнитѣ врагове на папския престолъ, върху които се изсипвали отъ Римъ военни заплахи и църковни проклятия. За насъ е особено важно тъкмо това обстоятелство, защото Мануилъ билъ увлѣченъ въ тая посока очевидно, отъ никого другиго, освенъ отъ българския царь Иванъ Асѣня II” [1], който е билъ, както ще видимъ, инициаторътъ и душата на православната коалиция, а това ясно показва, че влиянието на българския царь въ Солунъ било не малко, а солунското деспотство се намирало подъ неговия протекторатъ.
Каква е била сѫдбата на деспотъ Слава следъ унищожението държавата на неговия сюзеренъ и роднина Теодора Комнинъ, остава за сега неизвестно. Последно известие за него следъ 1224 год., когато Славъ помогна на солунския императоръ като неговъ васалъ да завоюва почти цѣла Тракия, както ще видимъ подире, се намира въ договора на пълномощницитѣ на цариградското регентство въ 1229 год. съ иерусалимския екс-краль Ивана де-Бриень; въ тоя договоръ между земитѣ, които последниятъ трѣбало да вземе за своитѣ наследници, се споменува и totam terram de Sclave et illam, que fuit de Straces [2]. Ако за земята на Стреза се казва, че тя нѣкога принадлежала нему, то за земята на Слава се разбира, че тя все още била негова, или въ 1229 год. Славъ все още е билъ живъ. Обаче, следъ Клокотница, за да запази своята автономия, е билъ принуденъ да промѣни своя сюзеренъ и да признае върховната власть на Иванъ Асѣня II, който, вѣроятно, ще да се е отнесълъ благосклонно къмъ него, като къмъ свой братовчедъ и противникъ на узурпатора Борила. Следъ това негово име изчезва отъ страницитѣ на историята и, вѣроятно, наскоро ще да е умрѣлъ.
1. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 28—29.
2. Buchon, ib., p. 22, col. 1; вж. тукъ по-долу, стр. 357 и бел. 1.
352
Все въ това време и дубровчанитѣ, подобно на светогорскитѣ монаси, не пропустнали да използуватъ пристигането на Иванъ Асѣня II въ Драчъ и, поради търговията си съ Драчъ и околноститѣ му, да си издействуватъ отъ новия владѣтель предишнитѣ привилегии, които не само били потвърдени, но и значително разширени съ особна грамота, издадена въ сѫщата 1230 год. Тая грамота гласи: „Моето царство дава това постановление (оризмо) на цѣлата Дубровиишка область на любезнитѣ и всевѣрни гости на моето царство, да ходятъ по всѣка область на царството ми съ каквато и да било стока, донасятъ ли (въ смисълъ внасятъ ли), или взематъ (изнасятъ), или пъкъ пренасятъ каквато и да било стока, до която земя или область дойдатъ: до Бъдинъ ли, или до Браничево и Бѣлградъ дойдатъ; или до Търново и по цѣлото Загорие отиватъ; или до Преславъ или до Карвунската область (около днеш. Балчикъ) достигнатъ, или до Крънската (ок. днеш. Казанлъкъ) область, или до Боруйската (около днеш. Стара-Загора); отиватъ въ Одринъ и въ Димотика, или въ Скопската область, или Прилепската, или въ Дѣволската область, или въ Арбанашката земя и въ Солунъ — навсѣкѫде да купуватъ и продаватъ свободно безъ всѣка пакость (вреда); да нѣматъ запретъ по всички области на царството ми и въ градоветѣ и клисуритѣ (проходитѣ), но да си ходятъ и купуватъ и продаватъ безъ грижа, като всевѣрни и любезни гости на царството ми. Който имъ напакости въ нѣщо: или при клисури, или на пазарищата, или гдето и да било споредъ закона за митата, той да знае, че е противникъ на царството ми, и милость нѣма да получи, а голѣмъ гнѣвъ ще претърпи отъ царството ми. † Асѣнь, царь блъгарωмъ и гръкωмъ” [1]. И тъй, споредъ това постановление дубровчанитѣ получавали право на свободенъ търговски вносъ, износъ и транзитъ отъ и презъ българската държава за цѣлия полуостровъ, като се освобождавали отъ всѣкакви мита и берии, които е предвиждала тогава държавната фискална уредба. Освенъ това тая грамота има не малко
|
Стр. 352 Срв. във връзка с Дубровнишката грамота и с икономическото развитие на средновековна България през XIII в. Д. Ангелов и др., Икономика на България, I, стр. 108 сл. и по-специално стр. 136. Там е посочена и нова литература по тези въпроси. Виж и Стр. Лишев, Българският средновековен град, София, 1970, стр. 67. (Д. Ангелов) |
1. Г. А. Ильинскій, Грамоты болгарскихъ царей. Москва 1911, стр. 13.
353
значение и за опредѣляне обсега на Иванъ-Асѣневата държава следъ Клокотница — опредѣляне, което напълно се схожда съ даннитѣ отъ посоченитѣ по-горе други паметници.
Въ такава свѣтлина ни се представятъ сетнинитѣ отъ Клокотнишката победа — едно събитие отъ грамадно значение въ историята на второто българско царство — значение, което въ нѣколко думи може да се формулира така: Клокотнишката победа разшири предѣлитѣ на българската държава до естественитѣ ѝ граници; обедини българската народность подъ скиптъра на нейния природенъ владѣтель, а българския царь направи господарь на политическото положение въ цѣлия европейски юго-изтокъ, съ една речь, тя донесе на Иванъ Асѣня II това, което Ахелойската победа, преди повече отъ три столѣтия, спечели за великия царь Симеона. Следъ тая тъй славна и богата съ голѣми и добри резултати победа Иванъ Асѣнь II билъ сигуренъ, че се намиралъ въ надвечерието на оная слава и честь, които ще му донесе влизането му въ Цариградъ и покачването му на престола на източнитѣ императори. Обаче, докато българскиятъ царь се опивалъ отъ плодоветѣ на своята победа, въ Цариградъ латинцитѣ кроели планъ, какъ да парализиратъ о-време тия негови блѣнове.