Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

ПРИТУРКИ

17. Разказътъ на о. Паисия Хилендарски за обновата на българското царство

(Къмъ 476)

Изказанитѣ досега мнения по въпроса, отгде о. Паисий е почерпалъ горния разказъ, сѫ твърде колебливи. Така  М. С.  Д р и н о в ъ  още въ 1869 год. го нарече „едно предание”. [1] Следъ него  К.  И р е ч е к ъ  за него бележи, че „настоящій ходъ дѣла изложенъ Паисіемъ (1762) въ его болгарской хроникѣ на основаніи потерян-

1. Вж. Исторически прегледъ на българската църква. Виена 1869, стр. 69, бел. 7. — Съчинения т. II стр. 66, бел. 7.

527

ныхъ источниковъ”, [1] отъ което става явно, че К. Иречекъ е придавалъ голѣмо значение на тоя разказъ.  В. Г.  В а с и л ь е в с к и  се изказа за тоя разказъ, че това сѫ „отголоски національнаго болгарскаго историческаго преданія”. [2] Противъ това мнение решително се противопостари  М. С.  Д р и н о в ъ, който се отказа отъ първото си мнение, може би подъ влияние на Иречека, и се изказа въ 1880 год., че въ известията на Паисия „мы имѣемъ не болѣе, какъ домислы, если не самаго Паисія, то непремѣнно какого-нибудь его предшественика, домыселы, построенные не совсѣмъ складно на свѣдѣніяхъ, почерпнутыхъ изъ книгъ, а не изъ народныхъ преданій”. [3] Опитъ да примирятъ тия две мнения направиха  Л.  М и л е т и ч ъ  и  Д.  А г у р а, като писаха въ 1893 год., че „о. Паисий съобщава въ своята история, по неизвестни източници, сѫщата мисъль, и то въ форма, която прави впечатление на истинско народно предание”. [4] Напоследъкъ се занимава съ сѫщия въпросъ и  П.  Н и к о в ъ, който писа: „Относно разказа за основанието на второто българско царство може съ сигурность да се каже, че се основава на писмени паметници, а не на народно предание”. Той чрезъ единъ критико-аналитиченъ погледъ на Паисиевия разказъ се опита научно да докаже поддържаното отъ него мнение [5]; обаче въ нѣкои негови доказателства се забелязва известна пресиленость и малка правдоподобность, както ще покажемъ тукъ по-долу. За да се разбере сѫщностьта на съдържанието на приведения тукъ разказъ на Паисия, той трѣбва, споредъ насъ, да се разгледва не самъ по себе си отдѣлно, а въ връзка съ следващитѣ два откѫслека, които считаме за нуждно да приведемъ тукъ изцѣло.

1. Вж. Иcторія болгаръ. Одес. изд., стр, 301, бел. 8.

2. Вж. рецензията му върху книгата на Ѳ. Успенски, Образованіе, и пр. р. т., стр. 179 и 180.

3. Вж. рецензията му върху сѫщата книга на Ѳ. Успенски. Съчинения, т. III, стр. 261—262.

4. Вж. Дакорумънитѣ и тѣхната славянска писменость. СбМНПр. кн. IX (1893), стр. 252.

5. Вж. Приносъ къмъ историческото изворознание на България и къмъ историята на българската църква. СпБАк, кн. XX (11) (1921), стр. 13—20.

528

[1] 

Ние приведеше и тритѣ тия откѫслека отъ историята на Паисия, защото тѣ представятъ нѣщо отдѣлно и по съдържание, и по характеръ. Съ тѣхъ Паисий прекѫсва изложението на събитията по главния си изворъ историята на Мавро Орбини (далматински историкъ отъ половината на XVI. вѣкъ † 1614 г. — Дубровникъ), [2] и то по нейния руски преводъ, и поради това следъ тѣхъ той пише: (повѣстъ”). И наистина, изложението на Паисия се съвсемъ различава отъ онова на Мавро Орбини, който за възстанието на Петра и Асѣня пише така:

1. Iсторïа Славѣноболгарская, по изданието на Йор. Йовановъ. София 1914, стр. 35–37.

2. Ioc. Первольфъ, Славяне и ихъ взаимныя отношенія и связи. Варшава 1888, т. II., стр. 229-233.

529

[1]

Мавро Орбини е изложилъ българското възстание споредъ разказитѣ на Никита Акоминатъ, но на Паисия това изложение се показало недостолепно, па може би и невѣрно, защото той знаелъ отъ житието на св. Ивана Рилски, написано отъ патриархъ Евтимия Търновски, че

1. Вж. Книга исторіографія почитія имене, слави и разширенія народа славянского и ихъ царей и владѣтелей подъ многими имянами и со многими царствіями, королевствами и провинціями. Собрана изъ многихъ книгъ историческихъ, чрезъ господина Мавроурбина, архимандрита рагужского. С. Петербургъ 1722, стр. 317—318. — Тоя преводъ билъ направенъ по заповѣдь на руския им-ръ Петра I Велики отъ херцеговинеца на руска служба Сава Владиславичъ, а издаденъ отъ известния руски писатель Теофана Прокоповичъ. — Ioc. Первольфъ, п. т., стр. 232.

530

[1]

Нѣма съмнение, че Паисий билъ готовъ да повѣрва повече на патриархъ Евтимия, когото той характеризира като „ученъ и мдръ и житіемъ”, отколкото на единъ латининъ — католикъ. Поради това той решилъ да поправи своя главенъ изворъ и да представи възобновата на българското царство съгласно съ домашнитѣ извори.

И наистина, въ основата на своя разказъ Паисий взелъ приведеното тукъ известие отъ житието на св. Ивана Рилски. Това е едничкото книжовно известие, което той използувалъ, като го съпоставилъ съ това, което му далъ главниятъ му изворъ. Така мисъльта, че възобновата на царството е станала по Божие благоволение, той възприелъ отъ житийното известие и я развилъ споредъ своитѣ схващания и знания, като изкусно вмъкналъ легендата за св. Димитра и построената въ негово име църква, която легенда той почерпалъ, очевидно, отъ разказа на Мавро Орбини. [2] Отъ друга пъкъ страна той изтъкналъ измислената отъ него самия никога не съществувала личность — патриархъ Ивана, за да придаде на цѣлото предприятие мистиченъ характеръ. Макаръ че патриархъ Евтимий въ сѫщия разказъ, като говори за пренасянето мощитѣ на светеца отъ Срѣдецъ въ Търново въ 1195 год., назовава патриархъ Василия, Паисий обаче не го възприелъ, защото е узналъ сигурно отъ книгата на Барония за неговитѣ сношения съ папата и за сключването на църковната уния съ римската църква, и поради това предпочелъ да измисли нова личность, защото, споредъ неговитѣ православни схващания, божието благоволение не могло да се прояви презъ единъ униатинъ; Паисий се ограничилъ само съ това, че взелъ неговата титла патриархъ, която предалъ на своя Иванъ. Затова инициативата както за освобождението на българския народъ, тъй и постройката на църк-

1. Е. Каlužniасki, п. т., гл. XII, стр. 23.

2. Макаръ П. Никовъ и да прокарва сѫществуващи паралели въ разказитѣ на Никита и на Паисия, и то не съ цель да каже, „че между извора на Паисия и Никитовия разказъ съществува непремѣнно непосрѣдствена връзка, обаче едно по-далечно косвено съотношение е очевидно” (вж. каз. ст., стр. 19), все пакъ, ако би ималъ подъ ръка приведения по-горе текстъ отъ историята на Мавро Орбини, той щѣше да се убеди, че наистина съществува непосрѣдна връзка между Паисиевия изворъ и Никитовия разказъ, а не нѣкое косвено съотношение, и не щѣше да търси легендата за св. Димитра „въ нашата срѣдновѣковна книжнина* и да предполага, че „оттамъ тя е минала и въ Паисиевия изворъ” (п. т).

531

вата св. Димитъръ Паисий приписва на тоя патриархъ, защото такова велико дѣло не е могло да стане безъ божието благоволение, което се проявява само презъ светитѣ личности, какъвто въ случая е билъ измислениятъ отъ него патриархъ Иванъ, а Петра и Асѣня той представя като оръдия на божеството.

По-нататъкъ. Понеже Мавро Орбини говори, че двамата братя се обърнали за помощь „къ волохомъ”, това навело на мисъль Паисия да допустне, че Петъръ и Асѣнь били повикани отъ Влашко, и да ги свърже съ изгонения, споредъ него, тамъ Самуиловъ синъ Гавриила, [1] като ги нарекълъ негови внуци, и по тоя начинъ прокаралъ непосрѣдната връзка на второто българско царство съ първото. Цѣлата по-нататъшна картина, която Паисий тъй релефно рисува — за освещаването на построената отъ братята църква св. Димитъръ и за тържественото коронясване на Асѣня за царь, макаръ фактически донѣйде и да се приближава до истинското развитие на събитията въ Търново презъ 1187 год., [2] обаче едвали може да се допустне, че всички подробности той е почерпалъ отъ нѣкой книжовенъ изворъ, защото въ противенъ случай той не щѣше да измисля личности, които никога не сѫ съществували; очевидно, това е чисто негово построение, т. е. той е нарисувалъ картината тъй, както той самъ си я представялъ възъ основа на народното предание, че българскитѣ царе се коронясвали въ църквата св. Димитъръ въ Търново, подкрепено и отъ това, което той прочелъ въ своя главенъ изворъ. Съобщението въ края на първия откѫслекъ, че Асѣнь поставилъ „въ първи и велики чинъ воински” брата си Петра, може да се счита до известна степень отзвукъ на известието на Георгия Акрополитъ за отдѣлянето на Преславъ и Проватъ (Овечъ) съ областитѣ имъ като дѣлъ (пай) на Петра, [3] обаче да е ималъ Паисий подъ ръка историята на тоя византийски авторъ не може по никой начинъ да се допустне; по-скоро тукъ Паисий, следъ като прогласилъ Асѣня за царь, а пъкъ въ своя главенъ изворъ прочелъ, че българитѣ си избрали за краль Петра, като се съгласили, щото и братъ му Асѣнь да му бѫде другарь въ управлението, размѣнилъ мѣстата имъ, за да бѫде въ съгласие съ Евтимиевото известие, като издигналъ Петра въ най-високия чинъ въ войската, следов. и тая промѣна е лично съображение на Паисия.

Вториятъ откѫслекъ не е нищо друго освенъ развитие на мисъльта, изказана въ началото на приведения тукъ откѫслекъ отъ Мавро Орбини за причинитѣ на възстанието. Паисий излага тия причини по своему въ съгласие съ това, което той по-рано писалъ за положението на българитѣ подъ византийско владичество; а, за да избѣгне да каже нѣщо за първия неуспѣхъ на двамата братя, той измѣнява

1. Вж. Исторія славѣноболгарская, сѫщ. изд., стр. 33.

2. Вж. тукъ по-горе, стр. 477—480.

3. Пакъ тамъ.

532

своя изворъ въ смисълъ, че Петъръ и Асѣнь отишли да търсятъ помощь отвѫдъ Дунавъ, като забравя, че самъ той ги изведе оттамъ, но че отъ Влашко имъ изпратили помощь влашкитѣ господари, като си представя, че Влашко тогава се е намирало въ сѫщото положение, както въ негово време, и изтъква, че изобщо голѣма помощь дошла на Асѣня отвсѣкѫде, защото това било воля божия.

Що се отнася до третия откѫслекъ, то той нѣма по съдържание никакво отношение нито къмъ възстанието, ито къмъ освобождението на българитѣ. Паисий, очевидно, е знаелъ, че Теофилактъ Охридски билъ български архиепископъ отъ неговитѣ тълкувания на евангелието, [1] които обикновено се прибавятъ къмъ старобългарския му преводъ въ разни рѫкописни евангелия; но, като не знаелъ, въ кое време е живѣлъ тоя иерархъ, той го вмъкналъ като приемникъ на измисления отъ него патриархъ Ивана и като съвременникъ на освободителитѣ на българитѣ въ 1185 год. Наистина, Паисий пише въ началото на тоя откѫслекъ: „братаетсе въ ркописни книги повѣстъ ради того Асѣна стараго”, но за „цара Асѣна стараго” той е могълъ да научи отъ житията на св. Петка, на св. Илариона Мъгленски и на св. Ивана Поливотски, [2] следов. подъ „стари ркописни книги” ще трѣбва да разбираме у Паисия тъкмо рѫкописнитѣ жития на посоченитѣ светии, написани сѫщо отъ патриахъ Евтимия и напълно достѫпни за Паисия. Впрочемъ нашиятъ пръвъ историкъ не е могълъ въ никоя рѫкописна книга да намѣри, какво царь Асѣнь Старий следъ смърьта на патриархъ свети Ивана билъ повикалъ отъ Охридъ светия отецъ Теофилакта и го поставилъ за патриархъ въ Търново — единъ анахронизъмъ, който е могло да допустне само дълбокото патриотично чувство на Паисия. [3] Всичко друго, което е казано по-нататъкъ за Теофилакта, е построение лично на последния, а оттука ясно става, че той е употрѣбилъ израза „бретает се въ ркописни книги”, само за да даде по-голѣма сила на своя разказъ, а не че той, наистина, при съставянето на разказа за обновата на българското царство се е ползувалъ отъ нѣкакви стари български книжовни извори.

Другитѣ наши стари историци — авторътъ на Зографската

1. История славѣноболгарская, сѫщ. изд., стр. 75.

2. Е. Каlužniаcki, п. т., стр. 70 и 197—198. — Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 419—420.

3. Поради това макаръ и да се опитва П. Никовъ да установи историчностьта на патриахъ Ивана въ Паисиевия разказъ чрезъ разни комбинации (п. т., стр. 16—17), той, все пакъ си остава измислена отъ Паисия личность, особено, сега, когато се знаятъ изворитѣ, отъ които е ползувалъ нашиятъ пръвъ историкъ при съставянето на своя разказъ за възобновата на българската държава.

533

история [1] и Спиридонъ иеросхимонахъ [2] — не даватъ нищо ново по въпроса за обновата на царството: тѣ само повтарятъ въ съкратенъ видъ разказа на Паисия. Обаче считаме за нужно тукъда изтъкнемъ, че въ Зографската история разказътъ е поставенъ подъ 1185 г., както стои и у Мавро Орбини, а у Паисия — подъ 1170 г. Едвали може да се допустне, че авторътъ на Зографската история е поправилъ своя оригиналъ; очевидно, ще трѣбва да се предположи, че или самъ Паисий е поправилъ годината въ начисто преписания текстъ, или че издадениятъ отъ Йор. Ивановъ текстъ на „Исторія славѣноболгарская” не ще да е черновка нейна, както се приема. Жалко, че Спиридонъ не дава никаква година, но зато той дава нѣщо, което нѣма у Паисия, а именс, че българскитѣ царе „на аспри свои образ его (на св. Димитра) печатаху”, което той самъ заключилъ по зографския печатъ на Иванъ Асѣня II, защото той едвали е видѣлъ пари съ лика на св. Димитра: такива монети се изнамѣриха сравнително недавно. [3]

1. Iсторія вкратцѣ ω Болгарословенскомъ народѣ. Вж. Йор. Ивановъ, Български старини, стр. 638.

2. Исторія во кратцѣ о болгарскомъ народѣ словенскомъ сочинися и списася въ лѣто 1792. Издание на В. Н. Златарски. София 1900, стр. 63.

3. Н. Мушмовъ, Монети и печати на българскитѣ царе. София 1924, стр. 68—70 и 160.

[Previous] [Next]

[Back to Index]