Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

ПРИТУРКИ

8. За народностьта на 5-хилядния отредъ, който се присъединилъ къмъ ромеитѣ предъ боя при Левунионъ

(Къмъ стр. 206)

Когато Алексий I Комнинъ се приготвилъ да даде генерално сражение при Левунионъ, Анна Комнина пише следното:

т. е. „когато императорътъ обмислялъ за това, при него дошли по собствено побуждение (т. е. доброволно) отъ по-планинскитѣ мѣста мѫже смѣли и храбри, за да се присъединятъ къмъ него на брой до петь хиляди”. [1]

В. Г. Васильевски вижда въ тоя 5-хиляденъ отредъ, който, споредъ него, се отдѣлилъ отъ куманския станъ (sic!) и се присъединилъ къмъ ромейския лагеръ, руситѣ, които дошли заедно съ куманитѣ отъ Карпатска Русь. „Тѣхниятъ князъ, известенъ по своята предприемчивость, Василько Ростиславовичъ, пише Васильевски, още въ сѫщата 1091 год. участвувалъ въ похода на куманитѣ противъ Маджарско, въ 1092 год. пакъ съ тѣхъ отивалъ противъ ляхитѣ. Трѣбва да се мисли, че и сега той не се е удържалъ у дома си и билъ въ броя на ония второстепенни вождове, които обѣдвали у Алексия, но не наречени по име отъ дъщеря му”. [2]

Доказателствата на Васильевски, че това били руси, сѫ следнитѣ:

1. „Думата показва, че тукъ става дума не за собственитѣ поданици на Алексия, жители на тая или оная планинска страна, влизаща въ състава на империята, които неочаквано дошли на помощь. Думата негли би могла да означава люде, дошли доброволно, но не въ такъвъ смисълъ Анна употрѣбява тая дума”. — Наистина, думата значи „бѣглецъ къмъ неприятеля”, „дезетьоръ”, „измѣнникъ”, но тя сѫщо значи и „самъ доброволно, по собствена воля, безъ заповѣдь дошелъ или отишелъ човѣкъ”. Анна, наистина, употрѣбява тая дума въ първия смисълъ, както напр. II, на стр. 12, ₉, или на страница п. т. 276, _5–6 и 286, ₂, но тя у нея може и трѣбва да се разбира само въ втория смисълъ, както напр. I, на стр. 77, ₁₃ и особено на стр. 107 и II, стр. 70, ₂₅, и както трѣбва да се разбира въ даденото мѣсто, защото, както ще видимъ, нѣмало нужда и изобщо не е могло да има хора, които да напущатъ печенѣжкия или куманския лагеръ и да преминаватъ въ ромейския, както заключава Васильевски.

1. Anna, ib. II, р. 13, _4–7.

2. Вж. „Византия и Печенѣги”. Труды его, т. I, стр. 101—102 и особ. бележ. 2 къмъ 101.

501

2. „Казано е, пише Васильевски, че петтѣ хиляди не само дошли при Алексия , но че тѣ преминали въ „неговия строй”: Очевидно е, че става дума само за промѣната на редоветѣ, на строя, че хората, които дошли при Алексия, и преди това били готови за бой, но само били въ други редове, т. е. въ редоветѣ на куманитѣ”. — Но преди всичко думата значи „сражение и стояние въ тѣсно допрѣни щитове”, щитъ до щитъ, преди почването на боя, следов. 5-тѣ хиляди души сѫ дошли право въ бойната линия на императора, т. е. тогава, когато последниятъ се билъ приготвилъ вече да даде сражение, както и въ действителность било, споредъ Анна, и после съвсемъ не е казано, че тѣ сѫ промѣнявали редоветѣ или строя, защото Анка е употрѣбила тукъ само единъ гл. , който у нея значи „заемамъ мѣсто”, „пристигамъ”. Въ цѣлия пасажъ нѣма нито дори намекъ за преминаване и промѣняване на мѣста, а особено за преминаване отъ куманския лагеръ къмъ ромейския, каквито случаи Анна всѣкога най-точно отбелязва.

3. „Дори и названието, продължава Васильевски, на хората, които дошли при Алексия, „смѣли и марсоподобни” служи въ полза на такова обяснение. Доколкото помнимъ, Анна употрѣбява тия изрази предимно за чужденцитѣ”. — Ние пъкъ мислимъ, че тя ги е употрѣбила съ цель само да засили смѣлостьта и храбростьта на тия хора въ сравнение съ ромеитѣ; па дори и да допустнемъ, че тя искала да изтъкне чуждия имъ произходъ, все пакъ нашиятъ пасажъ не ни дава право да твърдимъ, че тѣ сѫ били печенѣзи или кумани, или че „5-хилядниятъ отредъ, който ободрилъ Алексия, не е билъ нѣкаква волна дружина, състоеща отъ поданицитѣ на империята”.

4. „По вървежа на разказа се види, че „перебѣжичики” (бѣглецитѣ) сѫ могли да бѫдатъ отъ печенѣжкия станъ, или отъ куманския, защото преди това стоятъ думитѣ: „ Алексий се боялъ отъ безбройното множество печенѣзи и кумани и отъ тѣхния съюзъ”. Но вече въ израза, който посочва само на промѣната на военния строй и редове, лежи намекъ за това, че преминаването станало отъ станъ, повече приятелски на Алексия, т. е. отъ куманския”. — Но, както видѣхме, въ приведения по-горе пасажъ не сѫществува никакъвъ изразъ, нито дори намекъ за нѣкаква промѣна на строй или редове, така че отъ разказа съвсемъ не се види, че „бѣглецитѣ” сѫ могли да бѫдатъ отъ печенѣжкия или куманския лагеръ, а приведенитѣ въ тая точка думи на Анна доказватъ само, че страхътъ предъ единъ евентуаленъ съюзъ между печенѣзи и кумани не е напущалъ Алексия презъ всичкото време до деня на генералното сражение, защото нему е било добре известно вѣроломството на тия варвари. Но тукъ Васильевски изпустналъ изъ предъ видъ друго едно твърде важно въ случая съобщение на Анна. Когато изпратенитѣ отъ Мелисина войски пристигнали въ ромейския

502

лагеръ при Хирини, Алексий, разказва Анна, „преминалъ съ тѣхъ рѣката, веднага увеличилъ надалечъ сѫществуващия тамъ окопъ и тия (пристигналитѣ) съединилъ съ останалата войска. Между това куманитѣ веднага завзели окопа, отгдето императорътъ, като се вдигналъ съ пехотната (войска), преминалъ (рѣката), и тамъ разпънали шатритѣ си”. [1] Тоя пасажъ право опровергава всѣка възможность за промѣната на строй и редове, а още повече за преминаване отъ куманския лагеръ въ ромейския; той ясно показва, че куманитѣ сѫ се намирали постоянно въ непосрѣденъ контактъ съ ромейската войска, и нѣмало защо кумани да преминаватъ като бѣгълци въ ромейския лагеръ.

5. „По-нататъкъ е казано, че хората, които преминали къмъ Алексия, били „отъ страни по-планински”, т. е. вѣроятно, по отношение къмъ куманската земя и (предишната) печенѣжка. Нека припомнимъ географията на Константина Багренородни (De adm. imp. с. 13, р. 81, ₉ Bonn): въ по-северната часть, въ съседство съ маджаритѣ, живѣятъ печенѣзитѣ, а въ планинитѣ редомъ съ тѣхъ лежатъ хърватитѣ. Това ни привожда въ Русь Прикарпатска, гдето въ това време живѣелъ и действувалъ предприемчивиятъ князъ Василько Ростиславовичъ, който хранѣлъ широки планове, между другото тъкмѣлъ „перенять” дунавскитѣ българи и да ги посели у себе си”. — Едвали е възможно да се допустне, че, когато Анна Комнина е пишела приведения по-горе пасажъ, тя се е пренесла мислено тъй надалечъ, въ куманската или бившата печенѣжка земя, за да направи сравнение между нея и Подкарпатска Русь и, за да опредѣли, отгде сѫ произхождали преминалитѣ къмъ Алексия I петь хиляди души. Намъ ни се струва, че по-естествено и по-логично ще бѫде, ако кажемъ, че тукъ Анна прави сравнение между областьта, гдето сѫ ставали описванитѣ отъ нея събития, която не е била тъй планинска, и ония мѣ-ста, отгдето сѫ дошли 5-тѣ хиляди души на помощь на Алексия I, и които сѫ били по-планински. Освенъ това Анна употрѣбила думата , която собствено значи „часть отъ цѣлото”, „парче”, „дѣлъ”, а въ смисълъ на пространство, „мѣсто”, „часть отъ територия”, но по никой начинъ не „страна” въ смисълъ нацѣла отдѣлна територия. Въ дадения случай се разбиратъ части или мѣстности въ известна область, както е въ случая Тракийската область. Посоченото мѣсто отъ Константина Багренородни нѣма никакво отношение къмъ дадения въпросъ, защото Конст. Багренородни опредѣля съседството на печенѣзи, маджари и хървати, а тукъ се говори за характера на мѣстностьта, отгдето сѫ произлизали 5-тѣ хиляди души. Най-после, що се касае до широкитѣ планове на князъ Василько Ростиславовича относно дунавскитѣ българи, то едвали може да се отдаде сериозно

1. Anna, ib., II, р. 11, _18–24.

503

значение на това известие, защото то се отнася къмъ 1097 год.; после самитѣ думи: „и посемъ хотѣлъ есмъ переяти Болгари Дунайскня и посадить я у себе” сѫ казани въ една самохвална речь на самия Василько, може би, подъ влияние на това, че въ придунавска България преди това се разпореждали свободно и самоволно и печенѣзи, и кумани; па и какво е самъ той разбиралъ подъ тия думи, мѫчно е да се отгатне. 

Възъ основа на тия важни пояснения и сериозни възражения срещу изказаното отъ Васильевски мнение ние дохождаме до заключение, че пристигналитѣ при Алексия I петь хиляди души сѫ били отъ „по-планинскитѣ мѣста” въ сравнение съ мѣстностьта, гдето сѫ ставали описанитѣ отъ Анна събития, а това е могла да бѫде само източно-Родопската планинска область, на която населението е било всѣкога и сега е чисто българско. Жителитѣ на тая область, като виждали тежкото положение на императора, подъ влиянието на Алексиевитѣ писма за помощь и набора на кесарь Никифора Мелисинъ, а така сѫщо и предъ страха, че, ако печенѣзитѣ взематъ връхъ въ предстоещия бой, то и тѣ не по-малко ще пострадатъ,  д о б р о в о л н о  решили да окажатъ посилна помощь на императора. Като планинци и едри, снажни хора и вече поради самото имъ доброволно явяване въ ромейския лагеръ, тѣ се показали на ромеитѣ особено силни и храбри, а главното било това, че тѣ дошли въ момента, когато Алексий построявалъ войскитѣ си за сражение, и право завзели бойната линия.

[Previous] [Next]

[Back to Index]