Том втори на “История на българската държава през средните векове” от В. Н Златарски, излязъл от печат през 1934 г . има за предмет историята на българските земи и на българския народ по време на византийското владичество (1018—1185 г.). Касае се за един важен и съдбоносен период от нашето далечно минало, изпълнен с драматични събития. Продължителното чуждо господство създава огромни пречки за нормалното развитие на българския народ, спира започналия през време на Първата българска държава блестящ и всестранен подем в областта на икономиката, на образованието и просветата, на материалната и духовната култура. Българският народ не стои обаче безучастен. той се бори упорито за възстановяване на своята държава, за постигане на политическа свобода. Този негов стремеж намира израз в редици бунтове и въстания срещу визинтийскати власт, завършили с освободителното дело на Асеновци през 1185—1187 г.
Преди да пристъпи към написване на обобщителния си труд върху епохата но византийското владичество, В. Н. Златарски е проучил отделни въпроси и събития, свързини с историята ни българските земи и на българския народ през разглеждания период. В това отношение той следва едни вече установена от него практика, която е характерна впрочем и за други изгледвачи и която е съвсем правилна и целесъобразна. Като плод на неговите предварителни занимания за периода на византийското
8
владичество могат да бъдат посочени следните работи (в хронологичен
ред):
Моливдовул на Самуил Алусиан (1922 г.); Политическото положение на
Северна България през XI и XII в. (1929 г.); Моливдовул на веста Симеон,
катепан на Подунавието (1929 г.); Една датирана приписка на гръцки от средата
на XI в. (1929 г.); Въстанието на Петър Делян в 1040—1041 г. (1931 г.);
Моливдовулът на Алусиан (1931 г.); Устройство Болгарии и положение болгарского
народа в первое время после покорения их Василием II Болгаробойцею (1931
г.); Наместници управители на България през царуването на Алексий I Комнин
(1932 г.); Какъв народ се разбира у Ана Комнина под израза 
(1932 г.); Wer war Peter Deljan? (1932 г.); Георги Скилица и написаното
от него житие на св. Иван Рилски (1933 г.).
Първото впечатление, което изложението в том II от “История на българската държава през средните векове” предизвиква и у специалиста, и у обикновения читател, е голямото богатство на фактически материал и подробното описание на разглежданите събития. В. Н. Златарски си е поставил за цел и е успял да обрисува една действително детайлна картина на положението на българския народ през време на византийското владичество и на борбата му за отхвърляне на чуждата власт. В това отношение предлаганият труд надхвърля далеч писаното върху този период от предишни изследвачи и по-специално от Константин Иречек в неговата “История на българите”. Както знаем, в “История на българите”, която е първото обобщаващо съчинение върху нашата средновековна история, излязло в навечерието на Освобождението на България от турска власт (1876 г.), на епохата на византийското иго са отделени общо 25 страници, а изложението на В. Н. Златарски обхваща 483 страници. Разликата е очебийна и показва в какви широки рамки и в какъв голям обхват е замислил и изпълнил своята задача бележитият български учен.
За да може да даде на изложението си необходимата пълнота, В. Н. Златарски е привлякъл огромен изворов материал, който само отчасти е бил познат и използуван от предишните изследвачи. На първо място той е използувал данни от съчиненията на редица византийски писатели, които са били най-
9
добре запознати със събитията през XI—ХII век (Скилица—Кедрин, Йоан Зонара, Михаил Аталиат, Никифор Вриений, Ана Комнина, Йоан Кинам, Никита Хониат и др.). Особено внимание е отделил В. Н. Златарски на писмата на византийския архиепископ Теофилакт Охридски (края на XI и началото на XII век), които съдържат ценен материал за живота, борбите и страданията на населението в югозападните български краища (Македония) през време на византийското владичество. Внимателно и подробно е използувал В. Н. Златарски и един друг важен извор за историята на българските земи и на българския народ непосредствено след падането му под византийска власт, а именно трите известни грамоти на византийския император Василий II от 1019—1020 г.
Наред с византийските извори в книгита на В. Н. Златарски са използувани редица извори от западен произход (френски, немски, италиански и пр.). които се отнасят главно до събитията във връзка е преминаването ни кръстоносците през Балканския полуостров в 1096 и 1147 г. Използувани си и някои източни извори (главно арабски). Значително внимание е отделено и на писмените домашни паметници, които за съжаление са сравнително малко.
Пристъпвайки конкретно към отделните глави от книгата на В. Н. Златарски, трябва да подчертаем пълното и в главни линии много добре написано изложение за устройството на България и за положението на българския народ през първите години след падането ? под византийски власт. Внимателният анализ на един от главните извори за този период — трите грамоти на Василий II — води автора до правилното заключение, че византийският император дал чрез тези грамоти редица привилегии на българската църква. Правилна е констатацията на В. Н. Златарски, че известно привилегировано положение запазил и покореният български народ (специално във връзка с данъчното облагане). В скоро време обаче, както добре е посочено това в изложението, животът на българите се влошил много и това предизвикало въстанието на Петър Делян през 1040 г.
Въстанието на Петър Делян е разгледино твърде подробно и засега изложението на В. Н. Златарски в това отношение
10
остава най-доброто. Използувани са за целта всички възможни изворови данни и е обрисувана пълна картина на причините, хода и края на този пръв и голям бунт на българския народ срещу чуждата власт. Със същата пълнота са разгледани събитията по време на нахлуването на печенеги, маджари и узи (средата на XI век). Много подробно и точно е разгледано и второто голямо въстание на българския народ през 1072 г. под водачеството на Георги Войтех. Отделено е нужното внимание и на последвалите след това местни антивизантийски движения в различни краища на българските земи (в крайдунавските градове, в София, в Несебър и др.). Отразен е изобщо пълно и правдиво силният кипеж, обхванал българския народ през втората половина на XI в. непосредствено преди установяването на Комниновата династия.
Със завидна пълнота и добро познаване на изворите са обрисувани драматичните събития, които се развиват в Балканския полуостров при царуването на Алексий I Комнин (1081—1118 г.) и неговите приемници Йоан I Комнин (1118—1143 г.) и Мануил Комнин (1143—1180 г.). Заслужено внимание е отделил авторът на кръстоносните походи от 1096 и 1147 г. и на, общо взето, неблагоприятните последици, които са имали те за живота и положението на българския народ. Специален интерес предизвиква изложението на В. Н. Златарски за силното разпространение на богомилството в балканските предели на Византийската империя в края на XI и началото на XII в. и за процеса срещу главния водач на богомилите — Василий, изгорен на клада в Константинопол.
Особено внимание заслужава разделът, който има за предмет вътрешното състояние на България в края на XI и началото на XII век. Тук В. Н. Златарски е използувал, както вече се отбеляза, един от най-богатите и сравнително слабо привлечени дотогава византийски извори — а именно обширната преписка на охридския архиепископ Теофилакт. Въз основа на съдържащите се в нея данни той е обрисувал една правдива картина за живота на населението в югозападните български земи (Македония), за непосилния административен и данъчен гнет, на който е било подложено, за ромеизаторските тенденции, прокарвани главно посредством византийското висше
11
духовенство, и т. н. Богатият материал, извлечен от В. Н. Златарски, независимо от някои непълноти, отделни грешки в хронологията на писмата на Теофиликт и пр. остава и досега солидна основа за всеки изследвач, който си поставя за цел да изучава положението на българските земи и на българския народ през разглеждания период.
В най-положителна светлина трябва да се прецени изложението на В. Н. Златарски върху въстанието на братята Петър и Асен от 1185 г. Събитията са проследени с необходимата пълнота при подробен анилиз на изворовите данни. Проличава стремежът на автора да даде една детайлна картини на обстановката, при която българският народ се е вдигнал на последна и решителна борба, и да обрисува всестранно причините и хода на въстанието. И тук, както и при описанието ни други събития из българската история В. Н. Златарски е проявил своята голяма любов към българския народ, която движи перото му на вещ и неуморен изследовател на нашето далечно минало. Въстанието на Асеновци е преценено правилно като връхна точка в усилията на поробените българи да извоюват политическата си свобода. Добре е отбелязано при това, че целта на Асен и Петър е била да изтръгнат от византийски власт не само земите между Дунав и Стара планина, но също така Тракия и Македония, т. е да възстановят в цялост някогашната българска държава. Направените в такъв смисъл констатации са безусловно верни. Те отговарят на хода на събитията след 1186 г. и са в пълно съответствие с данните на изворите.
Наред с редицата положителни страни в обширния труд на В. Н. Златарски могат да се открият и някои недостатъци. Проличава преди всичко едно по-ограничено схващане за съдържанието на историческия процес. Авторът обръща внимание главно на събитията от политически и военен характер, докато на въпроси от социално-икономическо и културно естество е отделено значително по-малко място. Останал е изобщо незасегнат въпросът, че след падането си под чуждо иго българският народ е бил въвлечен в системата на византийския феодализъм и че съобразно с това са настъпили съществени изменения и неговото икономическо, социално и правно положение. По някои
12
констатации и изводи, формулирани в изложението на В. Н. Златарски, могат да се направят допълнения или да се изрази несъгласие. Това ще бъде предмет на редакционните бележки и добавки в края на книгата.
В заключение трябва да се подчертае, че том II от “История на българската държава през средните векове” представлява крупно научно дело независимо от някои спорни положения и от неизбежното остаряване, което спохожда всяка научна публикация, колкото и обширна и задълбочена да е тя. Трудът на В. Н. Златарски, посветен ни историята на българския народ през епохата на византийското владичество, си остава едно от неговите най-значителни постижения, което и досега не е загубило голямата си стойност.
Д. АНГЕЛОВ