БЕЛЕЖКИ И ДОБАВКИ НА РЕДАКТОРА
Редакционните бележки, направени по страници, имат за цел да поставят разглежданите от В. Н. Златарски събития в съответствие със съвременното равнище на проучванията за периода XI—XII век от средновековната българска история. Посочени са някои непълноти и грешки или пък новоизлязла научна литература върху отделни въпроси. По-важна литература: Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., Москва, 1960, стр. 1—470; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München, 1963; Д. Ангелов, История на Византия, т. II, София, 1963; История Византии, т. II, Москва, 1957; The Cambridge medieval History, vol. IV, p. I, II; The Byzantine Empire, Cambridge, 1966—1967 (c обширна библиография). C оглед на по-пълна ориентация върху най-новата българска литература за епохата на византийското владичество трябва да се имат пред вид библиографските бележки в периодичния сборник Byzantinobulgarica, т. II, София, 1966, и т. III, София, 1969. Подробни библиографски указания за последните пет години (1955—1969) има и в книгата на L. Kirkova, La science historique bulgare 1965—1969, Bibliographie, t. II, Etudes Historiques, t. V, Supplement, Sofia, 1970, p. 1—472.
Стр. 2, бел. 1
Грамотите на Василий II са преиздадени според текста у Й. Иванов, Български старини из Македония, стр. 550 сл. в Извори за българската история, XI, стр. 40 сл. Широко изпол-
568
зувано е тяхното съдържание в книгата на Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., както и в книгата на Г. Цанкова-Петкова, За аграрните отношения в средновековна България през XI—XIII в., София, 1964. Срв. и История на България, I, стр. 151 сл. През последно време югославският учен Р. Льубинковић в статията си Традициjе Приме Jустинjане у титулатури охридских архиепископа, Старинар, XVII, Београд, 1967, се опитва безуспешно да оспори тяхната достоверност. В същия дух пише и С. Антолjак, Самуиловата држава, Скопjе, 1969, стр. 72 сл. И неговите доводи обаче не са основателни. Грамотите на Василий II са несъмнено един автентичен документ и съдържащите се в тях сведения са едни от най-важните и сигурни извори за историята на българските земи и на българския народ през първите години след падането на България под византийска власт.
Стр. 4
Гледището, че България била покорена от Василий
II
при известни “договорни условия”, между които спада и териториалната неделимост
на бившата българска държава, не се основава на достатъчна аргументация. Трудно
е да се тълкува в такъв смисъл думата
, употребена във втората грамота на
Василий
II,
както приема В. Н. Златарски.
Основателни
критически бележки по този повод у Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII
вв., стр. 250 сл. (и особено стр. 256) Вярно е това, че византийският император
след подчиняването на българската държава направил някои отстъпки в полза на
болярската аристокрация и на висшето духовенство, за да може да укрепи по този
начин по-здраво своята власт (срв. История на България, I, стр. 151 сл.; Г. Г.
Литаврин, пое. съч., стр. 258 сл.).
Стр. 16
Въпросът за административното устройство на България след нейното завладяване все още не е напълно изяснен. По-приемливо е все пак схващането, че страната е била разделена на отделни военно-административни единици (теми) съобразно с административното устройство на Византийската империя.
569
Подробно по този въпрос у Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в
XI—XII
вв., стр. 251 сл., където е дадена и по-новата литература.
Но независимо от
това, че българската държава е била разпокъсана в териториално-административно
отношение след нейното завладяване, идеята за единство на българските земи и на
българския народ се е запазила през целия период на чуждото владичество. За
доказателство може да бъде приведен например известният Български апокрифен
летопис (от средата на XI в.), където се говори за
“цялата
българска земя”
.
Срв. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, стр. 283. Интересен материал в това
отношение ни предлагат и данни, извлечени от съчинения на западни автори,
описващи преминаването на кръстоносците през Балканския полуостров през XI — XII
век. Срв. Д. Ангелов,
Вопросы
образования болгарской народности (Международный
симпозиум
славянской археологии, 21—28. IV, 1970 г., София, 1970, стр. 47 сл.).
Стр. 21, бел. 6
По въпроса за селското население във Византийската империя през XI—XII век и в частност в българските земи под византийска власт бяха направени през последните години редица изследвания, които допринасят да се разшири и обогати значително краткият очерк в книгата на В. Н. Златарски. Проучени бяха отделни въпроси във връзка с категориите селско население, с произхода и характера на зависимото селячество, с феодалната рента и пр. Установено бе, че по време на византийското владичество феодалните отношения в българските земи бележат видим напредък в сравнение с положението през IX—X век, когато те са все още в своята ранна фаза. По-важна литература: D. Xanalatos, Beiträge zur Wirtschafts und Sozialgeschichte Makedoniens im Mittelalter, hauptsächlich auf Grund der Briefe des Erzbischofs Theophylaktos von Achrida, München, 1937, S 1—85; G. Ostrogorsky, Quelques problemes d'histoire de la paysannerie byzantine (Corpus Bruxellense Hist. byz. Subsidia, II, Bruxelles, 1956); П. Тивчев, Към въпроса за селското население във Византия през XII в , ГСУ ФИФ, LII1, 2, 1960, стр. 505 сл.; Г. Г. Литаврин, Болгария и Визан-
570
тия в XI—XII вв., Москва, 1960, стр. 38 сл.; М. М. Фрейденберг, Развитие феодальных отношений в византийской деревне в XI—XII веках, Уч. зап. Великолукского гос. пед. института, Великие луки, 1956, стр. 105 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, II, 1963, стр. 10 сл.; същият, Die bulgarischen Länder und das bulgarische Volk in den Grenzen des byzantinischen Reiches im XI—XII Jahrh. (1018—1185); Proceedings of the XIII-th international congres of byzantine Studies, Oxford, 5—10 September 1966, London, 1967, стр. 151 сл.; Г. Цанкова-Петкова, За аграрните отношения в средновековна България, София, 1964, стр. 71 сл.; Б. Панов, Имунитетот и феудалната рента во Македонjа во XI—XII в. според писмата на Теофилакт Охридски, Философ, фак. на универс. в Скопjе, Год. Зборник, 22, Скопjе, 1970, стр. 225 сл.
Стр. 27
По
въпроса за зевгаратикиона
и
за свързания с него зевгологион
съществуват сред изследвачите разногласия. По-нова литература: Г. Г. Литаврин,
Болгария и Византия в
XI—XII
вв., стр. 314 сл. Г. Цанкова-Петкова, Феодальная рента в болгарских землях под
византийским владычеством, Виз. врем.,
XIX,
1961, стр. 8 сл.; същата, За аграрните отношения в средновековна България, стр.
142 сл.
Стр. 28 сл.
Обяснението, че Василий II склонил да запази независимостта на българската църква поради опасения от засилване на аспирациите на Рим, трудно може да се приеме. По-вероятно е, че в случая се касае за една политика на византийския император, насочена към това да привлече на своя страна най-влиятелните слоеве от българското общество (висши духовници и боляри), за да може по този начин да укрепи здраво своята власт в завоюваните земи. Срв. История на България, т. I, стр. 151 сл.
Стр. 46
Съмнения във връзка с царския произход на П. Делян у Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 380 сл. Срв. и Г. Цанкова-Петкова, Петър Делян през погледа
571
на неговите съвременници, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 4, стр. 97 сл., която счита, че при сегашното състояние на изворите “царският произход на Делян все още остава легендарен” (стр. 106). Подробно за хода на въстанието Г. Г. Литаврин. пос. съч., стр. 376 сл. За възможно участие на богомили в него у Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, стр. 365 сл. За сложния характер на въстанието, което има не само народоосвободителен, но и социален характер, пак там. Вж. и История на България, I, стр. 155.
Стр. 85
По-подробно за тия събития у М. В. Левченко, Очерки по истории русско-византийских отношений, Москва, 1956, стр. 389 сл. Срв. и Г. Г. Литаврин, Пселл о причинах последнего похода русских на Константинополь в 1043 г. Виз. врем., XXVII 1967, стр. 71, който счита, че главна причина за похода на руския княз трябва да се търси в политиката на византийския император Константин IX Мономах спрямо руските търговци в Константинопол.
Стр. 85
Гледището, че българите се възползували от бунта на Лъв Торник и му оказвали подкрепа, се оспорва от И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, стр. 30 сл. Той отхвърля по-специално тълкуването на В. Н. Златарски (стр. 86), че под името “варвари” (войници, които влизали в армията на Торник) следва да се подразбират “българи”.
Стр. 88
По-нова литература във връзка с печенегите и тяхната история през X—XI век у G. Moravscik, Byzantinoturcica, I, 1958, стр. 89 сл.; срв. още А. С. Плетнева, Печенеги, торки и половцы в южнорусских степях, МИА, М.—Л., 1958; Е. Stanescu, Le crise du Bas-Danube byzantine, au cours de la seconde moitié de XI siècle, Зборник радова Византолошког института, кн. IX, Београд, 1966, стр. 49—73; Р. Diaconu, Les Petchénèguе au Bas-Danube, Bucarest, 1970, стр. 1—158 (със списък на най-нови трудове по този въпрос).
572
Стр. 91
Нови подробности във връзка с нахлуването на Тирах през 1048 г., извлечени из едно произведение на евхатийския митрополит Йоан Мавропус у И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, стр. 35 сл.
Стр. 96
Относно локализацията на “Стохълмието” срв. Р. Diasonu, Les Petchénègues au Bas-Danube, стр. 86. Като изброява различните гледища по този въпрос, той счита, че тази област се е намирала в Североизточна България, но не близо до Стара планина.
Стр. 114
По-нова литература за узите у G. Moravscik, Byzantinoturcica, I, стр. 92 сл. Относно разрушенията, свързани с тяхното нахлуване, срв. Ch. Stefan, I. Barnea, М. Comsa, Е. Comsa в Dinogetia, I (Monografie archeologeă), Bucarest, 1967, стр. 309 сл. Вж. и Р. Diaconu, пос. съч., стр. 79 сл.
Стр. 123
Отбелязаната като дата на въстанието година 1076 не е точна, но се касае вероятно до печатна грешка. В същност то е избухнало през 1066 г. и в него са участвували при това не само власи, както сочи В. Н. Златарски, но и българи. Известно е, че през XI век наред с власи и гърци в Тесалия е имало и известен брой българи. Срв. повече подробности по разигралите се събития у Г. Г. Литаврин, Востание болгар и влахов в Фесалии в 1066 г., Виз. врем., XI, 1955, стр. 12—135. Вж. и Г. Цанкова-Петкова, Югозападните български земи през XI в. според “Стратегикона” на Кекавмен, ИИБИ, VI, 1956, стр. 614, и История на България, I, стр. 160.
Стр. 138
Относно датата на въстанието на Георги Войтех съществуват разногласия. Ако се съди от данните на Продължителя на хрониката на Скилица, би могло да се заключи, че то е избухнало през 1071 г., когато е началото на царуването на Михаил
573
VII Дука (срв. V. Grumel, La Chronologie, Paris, 1958, стр. 358). По-вероятно е обаче предположението, че въстанието е било вдигнато през 1072 г. Срв. Г. Г: Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 402, бел. 2, който дава подробно изложение върху това важно за историята на българския народ събитие. Срв. и Стр. Лишев, Към въпроса за неуспеха на въстанието в Македония през 1072 г., Ист. пр., XII, 1956, кн, 1, стр. 74—79. В общи линии там е подкрепено гледището на В. Н. Златарски (стр. 149), че липсата на единодушие у българите е била главната причина за разгрома на въстанието.
Стр. 141, бел. 3
Ново издание на този извор от V. Mosin, Letopis popa Dukljanina, Zagreb, 1950. Извадките за въстанието на Георги Войтех в Извори за българската история, XII, стр. 179 сл.
Стр. 151
Относно Рилския манастир и неговата история през разглеждания период срв. И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София, 1947, стр. 202 сл. Издания на житията на Иван Рилски у Й. Иванов, ГСУ ИФФ, XXXII, 1936. Наскоро бе обнародван един канон на Георги Скилица в чест на Иван Рилски (срв. В. S. Angelov, Un canon de St. Jean de Rila de Georges Skylitzes, Byzantinobulgarica, III, 1959, p. 171—185).
Стр. 155
Във връзка с известието на Аталиат за “полуварварското население” в крайдунавските градове срв. Е. Stănescu, Les «m-xobarbares» du Bas-Danube an XIe siècle (quelques problèmes de la terminologie des textes). Nouvelles études d'histoire, publiées à l'occasion du XIIe congrés des sciences historiques, Vienne, 1935, Bucarest, 1965, p. 45—51.
Стр. 162
Срв. относно движенията на Лека и Добромир Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 380.
Стр. 167
През последно време интересът към събитията от времето на Алексий I Комнин (1081—1118 г.) и изобщо епохата на
574
Комнините е твърде голям. Обзор върху литературата за този период с критическа оценка и поставяне на най-важните проблеми в статията на А. П. Каждан, Загадка Комнинов (Опит историографии), Виз. врем., XXV, 1964, стр. 53—98. Значителен интерес се проявява и към съчинението на Ана Комнина, главния извор за събитията от края на XI и началото на XII в. Заслужава отбелязване руският превод на нейното съчинение (Анна Комнина, Алексиада, Вступительная статья, перевод, коментарий Я. Н. Любарского, Москва, 1965). Там се съдържат редица уточнения във връзка с характера на този важен извор за историята на Византия и на българските земи и за събитията, които са се разиграли по време на царуването на първия представител на Комниновата династия.
Стр. 181, бел. 2
Във връзка с въпроса за местонахождението на Главиница: Р. Diaconu, Крепость X—XV вв. в Пакуюл луй Соаре в свете археологических исследований, Dada, V, 1961, стр. 501, бел. 1; същият, Les Petchenegues au Bas-Danube, стр. 116. Възприетото от В. Н. Златарски гледище, че Главиница трябва да се търси някъде близо до Силистра (Дръстър), остава в сила, но къде точно се е намирала тя, все още не може да се определи със сигурност.
Стр. 183
Подробно изследване на въпроса за тези управители на придунавските градове от М. Gyoni, Zur Frage der rumänischen Staatsbildungen im XI in Paristrion (Archaisierende Volksnamen und ethnische Wirklichkeit in der Alexias von Anna Komnene), Budapest, 1944, стр. 1 —106. Той счита, че се касае за печенежки воеводи, които по това време са били фактически самостоятелни и не се подчинявали на византийската власт. Други изследвачи ги считат за власи (срв. N. Banescu, Ein ethnographisches Problem am Unterlauf der Donau, Byzant., VI, 1931, стр. 297 сл.; вж. и Р. Diaconu, Les Petchenegues au Bas-Danube, стр. 112 сл.).Като се има пред вид, че по това време печенегите са държали голяма част от тема Паристрион, най-вероятно остава предположението, че се касае за полусамостоятелни ме-
575
стни управници от печенежки и български произход, както приема и В. Н. Златарски.
Стр. 222
През последните години литературата върху кръстоносните походи нарасна извънредно много. Като по-важни нови работи могат да бъдат посочени: М. А. Заборов, Крестовые походы, Москва, 1956; Е. Meyer, Geschichte der Kreuzzüge, Stuttgart, 1965; същият, Bibliographie zur Geschichte der Kreuzzüge, Hannover, 1960. Вж. още М. А. Заборов, Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XI—XIII веков), Москва, 1966; Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 159 сл.; История Византии, II, стр. 315 сл.
Стр. 236
Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 374.
Стр. 263
Относно живота и произведенията на Теофилакт Охридски е излязла през последните
години след обнародването на труда на В. Н. Златарски значителна литература.
Редица
въпроси във връзка с неговата биография, с хронологията на някои негови писма и
с авторството на отделни творби все още не са напълно изяснени и са предмет на
спорове. По-важна нова литература: D. Xanalatos, Beiträge zur Wirtschafts- und
sozialgeschichte Makedoniens, стр. 1 сл.; I. Snegarov, Les sources sur la vie et
l'activité
de Clement d'Ochrida, Byzantinobulgarica, I, 1962, стр. 7—9 сл.; P. Gautier, Le
discours de Théophylacte
de Bulgarie а l'autocrator Alexis I Comnène
(16 Janvier 1088), Revue des
études
byzantines, XX, 1962, p. 93 сл.; същият, L'episcopat de Thèophylacte
Héphaistos,
Archevieque de Bulgarie, Revue des
études
byzantines, XXI, 1963, p. 159 сл. Противно на изказаното от В Н. Златарски
гледище Готие приема, че Теофилакт е бил определен за архиепископ в Охрид през
1088—1089 г. Смъртта му той отнася след 1126 г. R. Katičic,
, XXX, 1960/61,
стр. 364 сл., поддържа становището, че Теофилакт е заел своя пост към
576
1090/1091 г. Вж.
от същия автор
(пак там,
стр. 386 сл.). Бележки и оправки във връзка с
хронологията на В. Н. Златарски за някои писма на Теофилакт в статията на Ив.
Божилов, Писмата на Теофилакт Охридски като исторически извор, Известия на
държавните архиви, София, 1968, стр. 60—100.
Стр. 265 сл.
По въпроса за ромеизацията в българските земи, на която набляга особено силно В. Н. Златарски още в увода на своята книга, срв. критичните бележки на Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 363 сл., който привежда и съответна литература. Като отхвърля становището за “систематическа и съзнателна асимилация”, Г. Г. Литаврин убедително показва по мое мнение, че през разглеждания период е съществувало съзнание за етническа принадлежност и етническо своеобразие в управляващите кръгове на ромейската държава и в такъв смисъл на тях не е бил безразличен въпросът “о степени монолитности государства, единства его территории и прочности связей окраинн с центральными греческими областями” (стр. 365 сл.). Тук трябва да се добави, че от своя страна българският народ през XI—XII век също е имал ясно изразено народностно самосъзнание. Това личи отчетливо от характера на създадената по това време литература (жития, апокрифи и пр.), както и от честите бунтове и въстания, насочени срещу византийската власт. Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий в средновековната българска книжнина, Археология, V, 1963, кн. 3, стр. 16; същия, Богомилството в България, стр. 362 сл. същия, Образуване на българската народност, София, 1971, стр. 351 сл.
Стр. 276
Във връзка с растежа на едрото църковно и светско земевладение в българските земи през периода на византийското владичество и по-специално във връзка с големите поземлени богатства на Охридската архиепископия и с нейните права и привилегии на едър феодален собственик се направиха през последните години редица изследвания. По-важни работи: D. Xanalatos, Beiträge zur Wirtschafts- und Sozialgeschichte
577
Makedoniens im Mittelalter, hauptsächlich auf Grund der Briefe des Erzbischofs Theophylaktos von Achrida, München, 1937; Г. Цанкова-Петкова, Феодалното земевладение в южните и югозападни български земи под византийско владичество, ИИИ, VIII, 1960, стр. 273 сл.; същата, За аграрните отношения в средновековна България, XI—XIII в., София, 1964; П. Тивчев, Нарастването на едрото земевладение във Византия през XII в., ИИИ, IX, 1960, стр. 215 сл.; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 73—175; Д. Ангелов, История на Византия, т. II, стр. 134 сл.; Р. Tivčev, G. Cankova-Petkova, Au sujet des relations féodales dans les territoire bulgares sous la domination byzantine, а la fin du XIe et pendant la première moitié du XII siècle, Byzantinobulgarica, II, 1966, p. 107—125. Специален интерес предизвиква въпросът за развитието и характера на имунитетите, който се отнася главно до именията на църкви и манастири и който в изложението на В. Н. Златарски изобщо не е засегнат. Срв. по този въпрос: А. П. Каждан, Аграрные отношения в Византии XIII—XIV вв.; М. М. Фрейденберг, Экскуссия в Византии XI—XII вв., Уч. зап. Великолукского гос. пед. инст., т. I, 1958, стр. 339 сл.; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 219 сл.; Д. Ангелов, Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в., 1958, стр. 123 сл.; Г. Острогорский, К истории имунитета в Византии, Виз. врем., XIII, 1958, стр. 57 сл.; Б. Панов, Иммунитетот и феудалната рента во Македонja во XI и XII в. според писмата на Теофилакт Охридски, Философ, факултет на университетот — Скопjе, Годишен зборник, кн. 22, 1970, стр. 225.
Стр. 322
Във връзка с набирането на българи за византийската войска през XI—XII век срв. статията на П. Тивчев, За участието на българи във византийската войска през периода на византийското иго (1018—1185 г.), Ист. пр., XIX, 1963, кн. 1, стр. 79.
Стр. 352
Отрицателното отношение на В. Н. Златарски спрямо житието на Иван Владимир не бива по мое мнение да се абсо-
578
лютизира, тъй като покрай недостоверния материал то съдържа и някои интересни и надеждни изворови данни, които могат да бъдат използувани от изследвачите. Специално по въпроса за сведенията, които то ни дава относно богомилството и политиката на цар Самуил спрямо еретиците, срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 345.
Стр. 354
Гледището на В. Н. Златарски, че “религиозно-аскетичният дух” е бил присаден от кръстоносците на Балканския полуостров и това отново възкресило принципите на богомилската ерес, не може да се приеме. В същност аскетизмът е бил свойствен на богомилството още в началото на неговото създаване (през X век) и от него са били увлечени специално тъй нар. съвършени богомили. Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 324. Що се отнася до обикновените вярващи и до голямото мнозинство от привържениците на богомилското учение, то те съвсем не били аскети и аскетичният идеал не ги привличал.
Стр. 357
За богомила Василий и за процеса срещу него, завършил с изгарянето му на кладата, срв. подробно у D. Angelov, Der Bogomilismus auf dem Gebiete des Bysantinischen Reiches, Ursprung, Wesen und Geschichte, ГСУ ИФФ, т. XLVI, 1949/50, стр. 15 сл.; същия, Богомилството в България, стр. 391 — 400; Я. И. Любарский, Расправа императора Алексия Комнина с богомилами, Вопросы истории религии и атеизма, 12, 1964, стр. 310.
Стр. 385
По въпроса за локализацията на Демничик и събитията, свързани с появата на куманите на юг от Дунава през разглеждания период срв. статията на Р. S. Năsturel, Valaques couraans et byzantins sous le regne de Manuel Comnène, Byzantina, t. I, 1969, стр. 169—186. Авторът чита, че Демничик трябва да се търси на мястото на Турну Магуреле. Според A.A. Bolsacov-Chimpu, La localisation de la cite byzantine de Demnitzikos,
579
Revue des études sud-est européennes, V, 3—4, 1967, стр. 543, Демничик (Демницик) е старата римо-византийска крепоп Диногеция.
Стр. 401
Във връзка с робството в българските земи под византийска власт срв. още Д. Ангелов, Робството в средновековна България, Ист. пр., II, 1945—1946, кн. 2, стр. 151 сл.; Г. Цанкова-Петкова, Югозападните български земи през XI в. според “Стратегикона” на Кекавмен, ИИБИ, VI, 1956, стр. 604 (данни за елевтерите, които авторът счита за близки по положение на робите); Р. Броунинг, Рабство в Византийской империи, Виз. врем., XILV, 1958, стр. 51 сл.; А. П. Каждан, Рабы и мистии в Византии IX —XI вв., Уч. зап. Тульского гос. пед. инст., II, 1951, стр. 63 сл.; М. Я. Сюзюмов, О правовом положении рабов в Византии, Уч. зап. Свердловского гос. пед. инст., Свердловск, 1955, стр. 165 сл.; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI —XII вв., стр. 182 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 15 сл., 142 сл.
Стр. 404
Относно харистикиите срв. D. Xanalatos, Beiträge zur Wirtschafts- und Sozialgeschichte Makedoniens, стр. 32 сл.; M. Я. Сюзюмов, Проблемы иконоборчества в Византии, Уч. зап. Свердловского гос. пед. инст., внп. 4, 1948; В. Тъпкова-Заимова, Съобщения за харистикии в нашите земи, ИИБИ, V, 1954, стр. 385; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 120 сл.
Стр. 410
Въстанието на Асеновци, разгледано подробно и в общи линии твърде сполучливо от В. Н. Златарски, поставя пред изследвачите отделни въпроси, които все още не са напълно изяснени (например за потеклото на двамата братя, за причините на въстанието, за участието на влашкото население в него, за хронологията на събитията и пр.). След излизането на книгата на В. Н. Златарски бе обнародван и нов изворов материал, който допринася за уточняването на един или друг въпрос.
580
По-важна литература, обнародвана през последните години: N. Bănescu, Un problème d'histoire mediéval Crèation et caractère du seconde empire bulgare (1185), Bucureşti, 1943, стр. 1—93; И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, стр. 44—90; същият, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, ИИБИ, VI, 1956, стр. 327 сл.; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 427— 461; П. Петров, Към въпроса за освобождаването на Видинска, Белградска и Браничевска област от византийско иго и присъединяването им към Втората българска държава. Ист. пр., XII, 1957, кн. 2, стр. 84 сл.; Българското военно изкуство при феодализма (колективен труд), София, 1958; История на България, I, стр. 171 сл.; Б. Примов, Създаването на Втората българска държава и участието на власите, Българо-румънски връзки и отношения през вековете, Изследвания, I/XII— XIX), София, 1965, стр. 101 — 116.
Стр. 421
Констатацията на В. Н. Златарски за наличие на български боляри в България през XI—XII век може да се подкрепи и с някои неизползувани от него данни в наши и чужди паметници. Срв. по този въпрос Д. Ангелов—М. Андреев, История на българската държава и право, София, 1968, стр. 122; срв. и Стр. Лишев, За стоковото производство във феодална България, София, 1957, стр. 64 сл.
Стр. 424
Въпросът за икономическото развитие във Византия и в частност в българските земи под византийска власт, засегнат съвсем бегло в изложението на В. Н. Златарски, е несъмнено твърде важен и неговото по-пълно изясняване може да ни обясни редица събития през периода XI — XII век, включително и събитията, свързани с въстанията на българите. По-нова литература: Д. Ангелов, По въпроса за стопанския облик на българските земи през XI—XIV в. (предимно по сведения на писмените извори), Ист. пр., VII, 1950, кн. 4—5, стр. 430; Стр. Лишев, За стоковото производство във феодална България, стр. 49 сл.; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв.,
581
стр. 11—38; Ст. Цонев, Стоковото производство във феодална България в светлината на колективните монетни находки, Трудове на държавния университет в гр. Сталин [Варна], кн II, 1952—1953, стр. 552 сл.; Г. Цанкова, П. Тивчев, Нови данни за историята на Софийската област през последните десетилетия на византийското владичество, ИИИ, 14—15, 1964, стр. 315 сл.; Д. Ангелов, Икономическото развитие на България през време на византийското владичество (1018—1185 г.) в колективния труд Икономика на България, I, София, 1969, стр. 93—108. Интересни сведения относно икономическото развитие на българските земи през XII век се съдържат, както се знае, в описанието на арабския географ Идриси, издадено от Б. Недков под наслов България и съседните ѝ земи според Идриси, София, 1960. Въз основа на съдържащия се в този извор материал, както и въз основа на други данни бе разгледан въпросът за византийския град в статията на Р. Tivčev, Sur les cités byzantines aux XI—XII siècles, Byzantinobulgarica, I, 1962, стр. 161 сл. Относно града в българските земи през XI—XII век срв. и Стр. Лишев, Средновековният български град, София, 1970, стр. 27 сл.
Стр. 438
Въпросът за прониарството и пронията изобщо не е засегнат в изложението на В. Н. Златарски. А, както се знае, пронията представяла една от най-важните форми в развитието на византийския феодализъм през XI — XII век и нейното всестранно изучаване спомага да се изяснят важни моменти, свързани с положението на българския народ и по-специално с положението на селското население през разглеждания период. По-нова литература във връзка с пронията: Г. Острогорски, Пронjа, Прилог историjи феудализма у Византjи и у jужно-словенским земляма, Посебна изданьа Виз. инст., САН, Београд, 1951; А. П. Каждан, Аграрные отношения в Византии XIII—XIV вв., Москва, 1952, стр. 202 сл.; М. Я. Сюзюмов, Внутренняя политика Андроника Комнина и разгром пригородок Константинополя в 1187 г., Виз. врем., XII, 1957, стр. 60; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 144 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, 11, стр 139 сл.;
582
същият, Въпроси на феодализма в българските земи, Ист. пр., XVI, 1960, кн. 6, стр. 71 сл.; П. Тивчев, Нарастването на едрото земевладение във Византия през XII в., ИИИ, IX, 1966, стр. 238 сл.; А. П. Каждан, Формы условной собственности в Византии X—XII вв., XXV Международный конгресс востоковедов, Москва, 1960, с. 2 сл.; К. В. Хвостова, Особенности аграрно-правовых отношений в поздней Византии XIV—XV вв., Москва, 1968, стр. 205 сл. (кратък историографски очерк); G. Ostrogorsky, Die Pronia unter der Komnenen, Зборник Радова Византолошког института, 12, Београд, 1970, стр. 41—54.
Стр. 498
По въпроса за местонахождението на Озолимна продължават да съществуват разногласия сред изследваните. По-нова литература: G. Buckler, Anna Comnena, a Study, Oxford, 1927, p. 214; I. Bromberg, Toponymical and historical miscellanies an medieval Dobrudja, Bessarabia and Moldo-Wallachia, Byzant., 12, 1937, стр. 175; А. Н. Любарский, Анна Комнина, Алексиада, стр. 535. Според Р. Diaconi, Les Petchénègues au Bas-Danube, стр. 121 сл. под Озолимна трябва да се подразбира не езеро, а блатистата област в околностите на Плиска.
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРЕДГОВОР НА РЕДАКТОРА (Л. Ангелов)
СЪДЪРЖАНИЕ НА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ, ТОМ II . . 1
БЕЛЕЖКИ И ДОБАВКИ НА РЕДАКТОРА .. 567