Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

II. Епоха на ромеизацията

5. Събитията въ българскитѣ земи при приемницитѣ на Алексия I Комнинъ

Нанесеното въ 1091 год. на печенѣзитѣ страшно и съкрушително поражение отъ Алексия I Комнинъ и жестокото имъ

367

и масово избиване не освободили българскитѣ земи и българския народъ отъ грабливитѣ нападения на тия варвари. Колкото голѣми и многобройни преселения на печенѣзи и да станали въ 1048 год. и презъ следнитѣ години, все пакъ една доста голѣма часть отъ тѣхъ останала въ черноморскитѣ степи; обаче тия печенѣжки остатъци не сѫ представяли вече нѣкоя самостойна политическа сила, а се намирали подъ властьта по-напредъ на торкитѣ (узитѣ), а после на куманитѣ, отгдето тѣ или сами търсили прибѣжище на руска територия, или пъкъ се извеждали отъ руситѣ презъ времето на войнитѣ имъ съ куманитѣ. Голѣмитѣ и сполучливи походи, които предприемали рускитѣ князе противъ куманитѣ въ началото на XII. вѣкъ (презъ 1103, 1109 и 1111 год.) и особено презъ 1116 год., не само разклатили господството на куманитѣ надъ торкитѣ и печенѣзитѣ, но и дали възможность на последнитѣ да вдигнатъ и възстание, което се свършило за тѣхъ съвсемъ несполучливо, така че тѣ трѣбвало да напустнатъ степитѣ и да преминатъ къмъ киевския князъ Владимира Мономаха (1113—1125). Разбира се, това нахлуване на бѣжанци въ киевска Русь не могло да мине безъ търкания. Споредъ руския лѣтописъ, въ 1121 год. Владимиръ Мономахъ изгонилъ тюркското племе берендѣи отъ Русь, а торкитѣ и печенѣзитѣ „сами бѣжаша”. [1] Накѫде сѫ насочили последнитѣ своя пѫть следъ това, лѣтописецътъ не посочва; обаче досѣщането, дали въ тия изгнаници не трѣбва да видимъ тъкмо последнитѣ печенѣжки тълпи, които въ 1122 год. се явили на долни Дунавъ, се явява, споредъ насъ, твърде правдоподобно, защото не само хронологията насочва къмъ това, но и защото мѫчно може да се допустне, че остатъци отъ печенѣзитѣ следъ 1091 год. сѫ могли все още свободно да живѣятъ въ земитѣ по лѣвата страна на долни Дунавъ, гдето въ това време вече напълно господарували куманитѣ; [2] освенъ това самото бързо преминаване на Дунавъ следъ явяването имъ тамъ показва, че тѣ не сѫ искали да останатъ на лѣвия брѣгъ на рѣката, защото въ

1. По Ипат. списку, п. т., стр. 205, _30-31. — Д. А. Расовскій, п. т., стр. 12—13.

2. Д. А. Расовскiй, п. т., стр. 19, бел. 90.

368

противенъ случай тѣ биха били принудени да признаятъ надъ себе си властьта на куманитѣ.

Както и да било, но тия тълпи отъ печенѣжкия народъ, ползувайки се отъ това, че тъкмо въ това време императоръ Иванъ II Комнинъ билъ заетъ съ войни въ Азия, презъ есеньта на 1122 год. преминали Дунавъ въ голѣмо количество и се настанили въ северна България, безъ нѣкой да имъ окаже отпоръ; скоро следъ това тѣ прехвърлили Стара-планина и нахлули въ Тракия, като „опустошавали по-лошо отъ скакалци всичко, каквото срѣщали”, казва Никита Акоминатъ (края на XII. и нач. на XIII. в.). [1] Императорътъ, който току-що се билъ върналъ отъ Азия, незабавно излѣзълъ срещу тѣхъ, но, понеже настанала зима, той останалъ въ Верроя (сег. Стара-Загора) да презимува, та да може да се приготви по-добре за предстоещата война. Това безпрѣчно преминаване на Дунавъ отъ печенѣзитѣ и тѣхното свободно настаняване отново въ северна България ни ясно говорятъ, че въ тема Паристрионъ е нѣмало както византийски войски, тъй и византийски власти, защото печенѣзитѣ преминавали и Стара-планина и опустошавали Тракия; вече това обстоятелство, че императорътъ не се решилъ веднага да ги нападне, а отложилъ похода си за презъ пролѣтьта, за да се приготви по-добре, показва, че опасностьта и тоя пѫтъ не е била малка, защото на Ивана Комнинъ не е било известно, въ какви отношения сега сѫ станали тия нови преселенци спрямо владѣтелитѣ на отдѣлнитѣ крепости въ северна България. Затова императорътъ, за да си облекчи самата война, употрѣбилъ следната хитрость.

Презъ зимата Иванъ II Комнинъ сполучилъ чрезъ посолства да влѣзе въ преговори съ нѣкои отъ филарситѣ

1. Nicetas, ib., p. 19, ₂₁. — Обикновено това печенѣжко нападение се поставя въ 1123 год., което не е вѣрно, защото самъ Никита пише, че то станало на петата година отъ царуването на Ивана II Комнинъ (ib. p. 19, _10-20). Алексий I Комнинъ умрѣлъ презъ нощьта отъ 15. на 16. августъ 1118 г. (ib., р. 12, _10-12), следов. 5-та година отъ царуването на Ивана II се почвала отъ 16. VIII. 1122, а понеже събитието станало презъ есеньта, то и нападението на печенѣзитѣ се отнася къмъ 1122, а поражението имъ — къмъ 1123 год. — Д. А. Расовскій, п. т., стр. 18—19, отнася едното и другото къмъ 1122 год.

369

имъ, т. е. съ главатаритѣ на отдѣлнитѣ колѣна, на които се разпадали печенѣзитѣ. Съ гощавки, подаръци, “които състояли отъ копринени дрехи и сребърни чаши и сахани”, и съ други ласкателства той успѣлъ да ги привлѣче и разположи къмъ себе си и по тоя начинъ предизвикалъ разцепление между тѣхъ. Презъ пролѣтьта, следъ като били завзети отъ ромеитѣ всички близки планински проходи, Иванъ II решилъ да удари на останалитѣ печенѣзи. Въ даденото при Верроя сражение (1123), при всичкото упорство на варваритѣ въ борбата, печенѣзитѣ въ края на краищата били съвършено разбити; лагерътъ имъ, въ който тѣ оставили и укрепили женитѣ и децата си, билъ разнебитенъ и разграбенъ. Следъ тая знаменита и блѣскава победа надъ печенѣзитѣ императорътъ отъ благодарность къмъ Бога и за споменъ на това събитие учредилъ тъй наречения „праздникъ на печенѣзитѣ” . Презъ тая война много печенѣзи били избити и не по-малко уловени въ пленъ; а тия, които искали да се спасятъ съ бѣгство, пише Иванъ Кинамъ, отъ обичь къмъ плененитѣ сами, като преминали на страната на императора, получили за живѣлища ромейски земи и, като били записани въ войнишкитѣ списъци, за дълго тамъ останали”; а Никита Акоминатъ, като казва, че при него още съществували печенѣжки селища, прибавя, какво значителни тълпи отъ плененитѣ били продадени. [2] Тия думи на византийскитѣ историци ясно говорятъ, че на остатъцитѣ отъ печенѣзитѣ било позволено да се поселятъ на ромейска територия, и то пакъ само въ придунавска България и съ задължения, като войници на императора, да я защищаватъ отъ други варвари. Оттогава изчезва и терминътъ , защото и самата тема не е вече съществувала, а заедно съ това, очевидно, не се е и назначавалъ вече за тамъ нито катепанъ, нито дука. Византийскитѣ историци, които описватъ събитията отъ дадената епоха, Никифоръ Вриений и Иванъ Кинамъ, нийде вече не споменуватъ, че е имало въ тѣхно време подобна тема на Балканския полуостровъ и за нѣкой неинъ катепанъ или дука. Наистина, Кинамъ на две мѣ-

2. Ioan. Cinnamus, ib., p. 7, ₁₅—8, ₂₂. — Nicetas, ib., p. 19, ₁₉—23, ₃.

370

ста употрѣбява термина , [1] обаче отъ контекста се установява, че съ това име той нарича градоветѣ по срѣдни Дунавъ, които нѣматъ нищо общо съ тема Паристрионъ. И тъй, северна България къмъ срѣдата на XII. вѣкъ е признавала само върховната власть на ромейския императоръ, и населението въ нея се е управлявало отъ вѫтрешни мѣстни владѣтели-воеводи на отдѣлни крепости съ тѣхната територия, и се считали като съюзници на Византия. Следъ поражението въ 1123 год. името на печенѣзитѣ вече изчезва отъ страницитѣ на историята, а това ясно показва, че тѣ се примирили съ новото си положение като защитници на севернитѣ граници на империята въ течение на около 25 години. Тѣхнитѣ живѣлища отвъдъ Дунавъ постепенно завземали  к у м а н и т ѣ, които, отблъсвани отъ южно-рускитѣ князе, се примъквали все повече на западъ, така че къмъ срѣдата на XII. вѣкъ тѣ станали непосрѣдни северни съседи на Византия, а къмь края на същия вѣкъ  К у м а н и я, завземала Влашко, Молдова и часть отъ Седмиградско (Трансилвания) и играла, както ще видимъ, немаловажна роля при освобождението на българитѣ отъ византийското владичество.

Следъ блѣскавата си победа надъ печенѣзитѣ императоръ Иванъ Комнинъ билъ принуденъ още въ 1124 год. да предприеме походъ противъ сърбитѣ, които веднага следъ смъртьта на Алексий I Комнинъ нарушили сключения съ него въ 1094 год. миръ и отново почнали да нахлуватъ въ предѣлитѣ на империята. — Възстанията на сърбитѣ за освобождение отъ Византия, както е известно, се почнали още отъ срѣдата на XI вѣкъ. За свой центъръ тѣ на първо време имали една отъ западнитѣ сръбски области —  З е т а  или  Д у к л я; по-сетне обаче тѣ се разширили и въ съседнитѣ области при всичкитѣ старания на ромеитѣ да ги локализиратъ само въ тая область. Но сръбската независимость особено се затвърдява, откакъ центърътъ на политическия животъ и държавностьта се пренася въ вѫтрешната часть на сръбскитѣ земи, въ  Р а с а  или  Р а ш к а, владѣтелитѣ на която ставатъ обедини-

1. Cinnamus, ib., p. 118, ₁₁ et 119, _17-18.

371

тели на сръбското племе на полуострова въ лицето на Неманитѣ, по името на първия силенъ и успѣшенъ борецъ за независимость и събиратель на сръбскитѣ дотогава разкъсани земи — Стефана Немань. Презъ 20-тѣ години на XII. вѣкъ велики жупанъ сръбски билъ бащата на Стефана Немань, Бела-Урошъ, или Урошъ I велики или старий. На него се отдава началото за обединението на сръбскитѣ земи и къмъ неговото жупанствуване се отнася нападението на сърбитѣ въ предѣлитѣ на империята въ 1124 год. Цельта на Бела-Урошъ била, вѣроятно, да отнеме и присъедини сръбскитѣ земи, които още се намирали подъ властьта на Византия. Но той не сполучилъ, защото, следъ като билъ разбитъ съвсемъ отъ императора, последниятъ принудилъ да сключатъ миръ и „тия варвари, пише Никита Акоминатъ, които не се отличавали съ воински доблести и поради това всѣкога се намирали подъ властьта на съседитѣ”. Иванъ Комнинъ изнесълъ отъ сърбитѣ голѣма плячка и откаралъ много пленници, отъ които едни преселилъ въ никомидийската область, други зачислилъ въ редоветѣ на армията, а трети отново направилъ свои поданици. [1]

Но, ако Иванъ Комнинъ сможалъ така лесно да се разправи съ сърбитѣ, то нему предстояла за защита интереситѣ на Византия на Балканския полуостровъ друга много по-голѣма и по-опасна война съ единъ народъ, който къмъ срѣдата на XII. вѣкъ засилилъ своитѣ аспирации за прокарване на своето влияние върху дѣлата на полуострова, — именно съ маджаритѣ.

Маджарско, откакъ приело християнството (998—999) при краль Стефана I Свети (997—1038), благодарение на неговитѣ политически успѣхи чрезъ роднински връзки почти съ всички съседни царски родове и на разумната му законодателна дейность възъ основа на равноправностьта на народитѣ и автономията на областитѣ, заемало въ началото на XII. вѣкъ вече видно мѣсто между европейскитѣ държави въпрѣки всички ония вѫтрешни размирици и междуособия, които то трѣбвало да пре-

1. Nicetas, ib. Iohn. Comnenus, cap. 5, p. 22, ₂₄—23, ₁₅. — Cp. K. Гротъ, Изъ исторіи Угріи и славянства въ XII вѣкъ (1147—1173). Варшава 1889, стр. 29—30.

372

кара следъ смъртьта на Стефана Свети. Това бързо издигане Маджарско дължало главно на двама свои господари Ладислава I Свети (1077—1095) и Коломана (1095—1114), които не само засилили външната му мощь и политическо значение и осигурили въ него вѫтрешния редъ и уредба възъ национални самобитни начала, не само закрепили маджарската власть въ покрайнинитѣ на държавата, напр. въ Седмиградско, но и значително разширили нейната територия на югозападъ съ присъединението на нови славянски области — Хърватско съ Словенско и Далмация. По тоя начинъ сега маджаритѣ решително прекрачили на Балканския полуостровъ и се закрепили на Адриатическо море, отъ което не били доволни както венецианската република, тъй и дветѣ империи, особено източната. Византия почнала да гледа на Маджарско подозрително и съ ревность и да се стреми да го привлѣче въ сферата на своето влияние. Още императоръ Алексий I Комнинъ влѣзълъ въ връзка съ династията, която управлявала тоя народъ, и оженилъ сина си Ивана, наследника на престола, въ 1104 год. за дъщерята на Ладислава I Свети, Пирошка или Ирина. Но тая крачка отъ страна на Византия не донесла никаква полза; а пъкъ съ закрепата на маджарската власть въ Далмация въ началото на XII вѣкъ били право нарушени историческитѣ права на византийския императоръ върху тая часть на Балканския полуостровъ, и затова тя не е могла да не възбуди още повече недоволство въ него. [1]

При Ивана II Комнинъ маджаро-византийскитѣ отношения могли сѫ донейде да се подобрятъ поради роднинскитѣ връзки на византийския дворъ съ маджарската династия, но и „тия връзки, споредъ К. Грота, не могли да унищожатъ ония чувства на взаимно недовѣрие и съперничество, които бѣха успѣли да възникнатъ съ време между тия две съседни държави”. Иванъ II Комнинъ, завзетъ повечето съ азиатскитѣ си работи, не билъ, както изглежда, особено наклоненъ пръвъ да наруши мира съ Маджарско, макаръ той и да е силно желалъ да прокара влиянието си въ вѫтрешнитѣ работи на ма-

1. К. Гротъ, п. т., стр. 1—2, 26.

373

джаритѣ. Това твърде ясно се види въ отношенията му къмъ постѫпката на краль Коломана I спрямо своя братъ Алмуша и сина му Бела, които той ослѣпилъ; само за да запази престола за сина си Стефана, защото въ Маджарско се държалъ още принципътъ на родовото старшинство при престолонаследието. Когато поради тая жестока постѫпка, наистина, синътъ на Коломана Стефанъ II (1114—1131) завзелъ маджарския престолъ, той съ своята подозрителность и преследвания накаралъ нещастния си чичо Алмуша да търси убѣжище при византийския императоръ. Иванъ Комнинъ на драго сърдце приелъ Алмуша и неговитѣ хора и му далъ единъ градъ въ Македония, нареченъ по неговото ново име „Константинъ”, дадено нему въ Византия. Тукъ, разбира се, сѫ играли роля не едни само роднински чувства на императрица Ирина, но и други политически съображения отъ страна на Ивана II, т. е. представялъ му се случай да се намѣси въ вѫтрешнитѣ работи на Маджарско и да прокара своето влияние тамъ. Обаче буйниятъ Стефанъ II не е могълъ да гледа спокойно на хитрата византийска политика и търсилъ само поводъ, за да влѣзе въ открита борба съ Византия. [1]

Като поводъ, споредъ Никита Акомината, послужило това, че ужъ жителитѣ на крайдунавския градъ Браничево „разбойнически нападали дохождащитѣ за търговия маджари и твърде лошо се отнасяли съ тѣхъ”. Но главната причина за нападението на Стефана II билъ, споредъ Акомината и Кинама, приемътъ, който императорътъ оказалъ на Алмуша, при което, споредъ Кинама, маджарскиятъ краль чрезъ пратеници искалъ да се изгони последниятъ отъ ромеиската земя, но получилъ отказъ. Оскърбенъ по тоя начинъ, Стефанъ II почналъ въ 1128 год. война, която той отворилъ съ това, че преминалъ неочаквано Дунавъ и обсадилъ Бѣлградъ. Той скоро завладѣлъ града, разорилъ стенитѣ до основи и отъ камънитѣ, които на кораби пренесълъ на отвѫдния брѣгъ, съградилъ въ Сирмий града Зевгминъ (старобъл. Землинъ, сър.-хър. Земунъ). Следъ това кральтъ навлѣзълъ въ българскитѣ земи и

1. Пакъ тамъ, стр. 26—27.

374

достигналъ до Срѣдецъ и по-нататъкъ къмъ Пловдивъ. Когато получилъ известие за разорението на Бѣлградъ, Иванъ Комнинъ най-напредъ пристигналъ въ Пловдивъ съ намѣрение на първо време да запази тракийскитѣ проходи, после, като събралъ войска и стъкмилъ флота, която изпратилъ презъ Черно-море въ Дунавъ, сможалъ да проникне навѫтре въ придунавскитѣ области и при Браничево се съединилъ съ дунавската флота. Стефанъ II, който въ това време заболѣлъ, заповѣдалъ на воеводитѣ си, да не допустнатъ императора да мине рѣката. Но императорътъ следъ една хитра маневра сполучилъ да излѣзе на маджарския брѣгъ и при Храмъ на устието на на р. Карашъ (Нова Паланка), съвършено да разбие маджаритѣ и да ги обърне въ бѣгство. Въ преследването имъ много отъ тѣхъ загинали въ рѣката, а други били взети въ пленъ. Крепостьта Храмъ била завзета отъ ромеитѣ, и като оставилъ въ Браничево достатъченъ гарнизонъ подъ началството на пълководеца Куртикия, императорътъ набързо се завърналъ въ Цариградъ. Войната обаче се продължила, защото маджаритѣ, наскоро следъ заминаването на императора, минали рѣката и нападнали отново Браничево. Градътъ билъ изгоренъ и разсипанъ. Иванъ Комнинъ втори пѫть се явилъ и възобновилъ крепостьта, но маджарскиятъ краль искалъ да нападне ромеитѣ неочаквано; императорътъ, обаче, поради недостатъкъ въ храна и болести въ войската отстѫпилъ навѫтре въ страната къмъ мѣстностьта наречена „Зла стълба” ( , вѣроятно, при тѣснината Ждрело при горното течение на р. Млава), гдето маджаритѣ нападнали ариергарда на ромеитѣ, безъ да имъ причинятъ нѣкаква вреда. Следъ това билъ сключенъ миръ, споредъ Никита, въ 1129 год., по който ромеитѣ запазили своята граница по течението на Морава и придобили разни търговски изгоди. [1]

Мирътъ между Маджарско и Византия се поддържалъ презъ цѣлото царуване на Ивана Комнинъ, но, докато Стефанъ II седѣлъ на маджарския престолъ, отношенията между тия съсе-

1. Cinnamus, ib. lib. I, сар. 4, р. 9, ₁₀—12 ₈; сар. 5, р. 12, ₁₃—13, ₉. — Nicetas, ib., сар. 5, р. 24, ₈—25, ₆. — К. Jиречек, Исторjа срба, изд. 2, I, стр. 179—180.

375

дни държави оставали както и по-рано натегнати. При приемника на Стефана II, Бела II Слѣпи (1131—1141), когото самъ Стефанъ повикалъ отъ заточение, защото нѣмалъ деца, и му предалъ властьта, между Маджарско и Византия нѣмало никакви сблъсквания, понеже нямало и поводи. Иванъ Комнинъ се отнесълъ къмъ Бела II по-благосклонно като къмъ сина на покровителствувания отъ него Алмуша, и дори му позволилъ въ 1137 г. да пренесе тѣлото на баща си въ Маджарско. Обаче съперничеството между Маджарско и Византия продължавало да се развива заедно съ разширението на маджарското влияние и власть на Балканския полуостровъ и настаналото сближение на маджаритѣ съ сърбитѣ, които все повече се стремили да се освободятъ отъ византийската власть и търсили подкрепа въ съседното независимо и силно Маджарско. Въ това отношение женитбата на Бела II Слѣпи съ сръбската княгиня Елена (ок. 1130 г.), дъщеря на великия жупанъ Бела-Урошъ I, е имала решаваше значение и, разбира се, не могла да се допадне на Византия, защото имало важни сетнини за нейното влияние и значение на полуострова. Като първо и най-чуствително за Византия събитие било отцепването на Босна и преминаването ѝ подъ васалната зависимость отъ маджарския краль, което се приписва на тая женитба. [1] Но маджаро-византийскитѣ отношения, колкото и да сѫ били натегнати, не дошли до скѫсване до смъртьта на Ивана II Комнинъ, която го настигнала въ 1143 год. Сѫщото положение продължавало да бѫде и презъ първитѣ години отъ царуването на неговия синъ и приемникъ Мануила I Комнинъ (1143—1180), продължителното царуване на когото се счита като една отъ блѣскавитѣ епохи въ византийската история, но въ сѫщото време то подготвило въ значителна степень и настѫпилото следъ него падане на Византия. Отъ всички обаче важни и славни събития, съ които е препълнено царуването на тоя императоръ, ние ще се спремъ само върху ония, които сѫ имали право влияние върху политическитѣ отношения на Балканския полуостровъ изобщо и въ частность върху сѫдбата на българския народъ.

1. К. Гротъ, п. т., стр. 26—33.

376

И преди всичко ще изложимъ преминаването на кръстоносцитѣ отъ втория походъ (1147—1149).

*

Завоеванието на твърде важния за сирийскитѣ християни градъ Едеса въ Месопотамия отъ мощния селджукски емиръ Имадединъ Зенги въ 1144 г. и повицитѣ за помощь на християнитѣ въ северна Сирия силно подействували въ западна Европа: въ Франция, гдето по инициативата, както изглежда, на краль Людовика VII (1137—1180), а не по заповѣдь на папа Евгения III (1145—1153), чието внимание тогава било отвлѣчено отъ демократичното движение въ Римъ, Бернардъ Клервоски (отъ Клерво въ Бургундия) възкресилъ отново религиозния ентусиазъмъ, и въ Германия, гдето сѫщиятъ Бернардъ увлѣкълъ всички подире си, решено било да нападнатъ турцитѣ съ голѣми военни сили. Известието за потеглянето на такова грамадно множество хора къмъ северозападнитѣ граници на империята силно встревожило императоръ Мануила I, който се заловилъ да предотврати всички безполезни и опасни сблъсквания съ кръстоносцитѣ. [1]

Когато въ началото на 1147 г. нѣмското кръстоносно опълчение начело съ германския господарь Конрада III (1138—1152) стигнало до маджарската граница, последниятъ изпратилъ пратеници да молятъ императора да имъ позволи да минатъ презъ ромейскитѣ области и да имъ отворятъ по пѫтя пазари, на които тѣ биха могли да купуватъ храна за хората си и фуражъ за конетѣ си. Тогава императоръ Мануилъ изпратилъ двама пратеника, Димитра Макренволита и бившия графъ на гр. Равена Александъръ, [2] на които било порѫчано да узнаятъ, съ какво намѣрение тѣ искатъ да минатъ презъ империята. Императорскитѣ пратеници пристигнали въ лагера

1. Г. Ф. Герцбергъ, п. т., стр. 282—289. — А. А. Васильевъ, Византия и крестоносцы. С.-Петербургъ 1923, стр. 44—46.

2. Тоя Александъръ билъ лишенъ отъ графството си отъ сицилийския краль Рожера за вдигнатото отъ него възстание и избѣгалъ най-първо въ Далмация, а оттамъ преминалъ на страната на императоръ Мануила. — Cinnamus, ib. р. 67, _13-16. — Ср. Nicetаs, lib. II, cap. 2, p. 121, _7-9.

377

на Конрада III. [1] Въ речьта си къмъ него между другото тѣ казали: „Да нападнете на ромеитѣ дори неочаквано ще ви бѫде наистина мѫчно; а когато почнете съ тѣхъ война вѣроломно, — още по-мѫчно, защото тогава ще трѣбва да воювате противъ Бога и ромейското орѫжие. Напротивъ, ако вашето приятелство е искрено и не се скриватъ у васъ никакви коварни замисли, — скрепете дѣлото съ клетва, и вамъ ще бѫде възможно да вървите по земята на великия императоръ, като по приятелска; васъ ще ви посрещне приличенъ приемъ и всѣко радушие”. Конрадъ III отъ името на всички отговорилъ, че тѣ сѫ дошли съвсемъ не да нанасятъ обиди на ромеитѣ и, ако е потрѣбно, готови сѫ да потвърдятъ своитѣ думи съ клетва; тѣмъ ще бѫде много по-лесно да дадатъ такава клетва, защото тѣхниятъ походъ има за цель Палестина и турцитѣ, които опустошавали Азия съ своитѣ нападения. Следъ това били установени условията за преминаването презъ територията на империята, а именно: на нѣмцитѣ било обещано, доколкото е възможно, да имъ се улесни, походътъ и да имъ се набавятъ нужднитѣ храни, а нѣмцитѣ се задължили да не причиняватъ никаква вреда на страната и на ромейскитѣ поданици, което водачитѣ на кръстоносцитѣ скрепили съ клетва. Следъ завръщането на пратеницитѣ им-

1. За началото на преговоритѣ византийскитѣ историци не се съгласяватъ. Така, споредъ Кинама, императоръ Мануилъ изпратилъ пратеници при Конрада III, за да узнаятъ намѣренията на кръстоносцитѣ — дали тѣ идатъ като врагове на империята, или като приятели, и ако е последното, тѣ това да потвърдятъ съ клетва (Cinnamus, ib. p. 67, и et sq.), а споредъ Никита Акоминатъ излиза, че пръвъ се обърналъ последниятъ къмъ Мануила да иска разрешение да мине презъ ромейскитѣ области и да бѫде снабденъ съ храна и фуражъ (Nicetas ib. p. 81, _6-10). Това разногласие на двамата автори, споредъ насъ, е само видимо, защото въ случая Никита допълва Кинама, защото едвали Мануилъ би се обърналъ пръвъ къмъ кръстоносцитѣ, защото тия сѫ имали нужда отъ него, а не той — отъ тѣхъ. Пратеничеството на Макренволита и Александра при Конрада III несъмнено е било пратено, следъ като последниятъ поискалъ позволение да мине презъ византийската територия, и тѣхната главна цель била да установятъ условията, при които ще стане преминаването, и главно — кръстоносцитѣ да се задължатъ клетвено, че ще минатъ тихо и мирно.

378

ператоръ Мануилъ направилъ нужднитѣ разпоредби до управителитѣ на областитѣ, презъ които щѣли да минатъ кръстоносцитѣ, да ги улесняватъ въ всичко, а главно да се приготвятъ храни за продаване, и Конрадъ III продължилъ пѫтя си. [1]

Когато кръстоносното опълчение се приближило до Дунавъ, и било всичко добре приготвено, за да минатъ рѣката, императорътъ назначилъ много писари , като имъ заповѣдалъ да стоятъ на противоположния брѣгъ и записватъ броя на ония, които преминаватъ на всѣки корабъ; но когато писаритѣ достигнали до 90 хиляди, по-нататъкъ не сварвали да броятъ, [2] — толкова голѣмо било кръстоносното опълчение на Конрада III. Преминаването на Дунавъ, очевидно, станало при Бѣлградъ, и кръстоносцитѣ сѫ тръгнали по главния пѫть, защото първиятъ голѣмъ градъ, който тѣ стигнали билъ Нишъ , който въ това време билъ главенъ градъ на градоветѣ по Дакия. Тамъ Михаилъ съ прозвище Вранà, комуто императорътъ бѣ повѣрилъ властьта надъ страната, т. е. той билъ български намѣстникъ-управитель [3], се билъ

1. Cinnamus, lib. II, сар. 12, ib. p 67, ₁₁—69, ₁₅.

2. Сinnamus, ib. 69, _19-20:

Ho 90 мириади даватъ 900,000 — брой, който едвали е допустимъ. Затова ние мислимъ, че вм. първоначално е стояло — 90,000, защото това число се приближава до онова, което ни дава и Вилхелмъ Тирски за Конрадовото опълчение: ut constanter asserunt, qui in eadem expeditione praesentes fuerunt, in solo domini imperatoris comitatu ad sepuiaginta millia fuerunt loricatorum, exceptis peditibus, parvulis et mulieribus, et equitibus levis armaturae (Воngars, ib. lib. XVI, cap. 19, p. 902, _20-23), а Оттонъ Фрейзингенски казва, че Конрадъ tantum autem post se multitudinem traxit, ut et flumina ad navigandum, camporumque latitudo ad ambulandum vix sufficere videtur . . . numerum si noscere quaeras, millia milleni militis agmen est (MGH, SS. XX, p. 375. Изобщо количеството на нѣмското опълчение се представяло отъ съвременницитѣ като неизброимо. Кинамъ (69, _13-14) казва, че то било безчислено множество — повече, отколкото пѣсъкътъ въ морето. — Ср. у Niсеtas, ib., p. 82, _6-10.

3. Cinnamus, ib., p. 69, ₂₂—70, ₃:

Въ тоя пасажъ изразитѣ, 1. че Нишъ  в ъ  т о в а  т ъ к м о  в р е м е  билъ главенъ градъ на Дакия, следов.

379

погрижилъ, съгласно съ заповѣдьта до него, да имъ достави всичко необходимо. Сѫщиятъ приемъ билъ и въ Сардика (Срѣдецъ), гдето кръстоносцитѣ били посрещнати отъ двама знатни мѫже, севастъ Михаилъ Палеологъ и тогавашниятъ хартуларий, особено довѣрено както на Ивана, тъй и на Мануила лице, приели ги добре и ги снабдили съ всичко потрѣбно. [1]

Така кръстоносното нѣмско опълчение пѫтувало мирно и тихо, докато пѫтьтъ билъ тежъкъ между Дунавъ и Срѣдецъ, защото цѣлото това пространство било покрито съ високи и мѫчнопроходими планини, безъ да причинятъ на населението нѣщо неприятно; но когато кръстоносцитѣ навлѣзли въ тракийската равнина, гдето пѫтьтъ не билъ тъй опасенъ, тѣ почнали да показватъ своитѣ грабливи наклонности: тѣ отнемали съ сила всичко, което би трѣбвало да купуватъ, и всѣкиго, който оказвалъ отпоръ, умъртвявали съ мечъ. Конрадъ III никакъ не се безпокоилъ, че почнали да се явя-

въ друго време главенъ градъ е бивалъ другъ, и 2. че императорътъ повѣрилъ на Михаила Вранà властьта надъ страната, ни даватъ достатъчно основание да видимъ въ Михаила Вранà управителя на България въ даденото време, който, както Никита Карики въ 1096 г. презъ първия кръстоносенъ походъ, ималъ резиденцията си въ Нишъ, поради това „тогава”, „въ това тъкмо време” тоя градъ е билъ на цѣлата страна, т. е. на България, а не на Дакия, въ която би могло да видимъ само Dacia mediterranea отъ преднитѣ вѣкове (IV.—VII.), а понеже въ XI, вѣкъ старото административно дѣление на Балканския полуостровъ не е сѫществувало, то ясно е, че Кинамъ е употрѣбилъ тука стария административенъ терминъ, за да избѣгне да постави името , когато Вилхелмъ Тирски опредѣля пѫтя на кръстоносцитѣ така: „Transcursa igitur Bawaria et flumine magno Danubo apud Ratisbonam transmisso, а laeva eundem fluviam habentes in Austriam descenderunt inde Hungarorum fines ingressi, ubi а domino Rege illius provinciae honorifice traetati sunt. Decurso igitur regno et utraque emensa Pannonia, Bulgarorum provincias, Moesiam videlicet et Daciam mediterraneam, Ripensam а laeva dimittentis praetereunt. Inde Thracias attingentes et urbes famosissimas Philippopolim et Hadrianopolim trauseuntes, ad urbem Regiam pervenerunt.  B o n g a r s, lib. XVI, cap. 19, p. 901, _50-57.

1. Cinnamus, ib., cap. 12—13, p. 69, ₁₅—70, ₁₇. — Не трѣбва ли да видимъ въ тоя царски хартуларий Андроника Лампарда, за когото Кинамъ съобщава между събитията отъ 1166—67, че (вж. Cinnamus, ib., lib. VI, cap. 7, p. 271, ₁₃).

380

ватъ оплаквания отъ мѣстното население, и нищо не искалъ да чува, а пъкъ, ако и обръщалъ или билъ принуденъ да обърне внимание, то всичко отдавалъ на необузданостьта на тълпата. Никита Акоминатъ ни разказва следния епизодъ, който се отнася къмъ времето, когато кръстоносцитѣ се спрѣли при Пловдивъ. „Архиереятъ на тая область Михаилъ Италийски, човѣкъ твърде красноречивъ и всестранно образованъ, въ разговоръ билъ дотолкова приятенъ, че като магнитъ всички привличалъ къмъ себе си. Той дотолкова увлѣкълъ Конрада III съ прелестьта на своитѣ думи и го очаровалъ съ сладостьта на речитѣ си (имайки обаче въ мислитѣ си съвсемъ не това, което говорѣлъ, а само изгодитѣ на ромеитѣ, и изкусно се промѣнялъ като Протея Фароски), че гордиятъ краль не можелъ да се откѫсне отъ него, често отивалъ на обѣдъ у него и на други гощавки. Затова и той, за да угоди на архиерея, подлагалъ на най-жестоки наказания ония, които сѫ донасяли отнѣкѫде съестни припаси, безъ да заплатятъ за тѣхъ пари. [1] Откакъ потеглили отъ Пловдивъ спрѣчкванията между кръстоносцитѣ и ромеитѣ почнали да ставатъ по-често, а понѣкога достигали и до сбивания.

Когато дошло известие за действията на кръстоносцитѣ до императоръ Мануила, той изпратилъ съ набързо събрана войска добрия си и най-опитенъ въ военното дѣло пълководецъ Прозуха, отъ турски произходъ, но възпитание и образование получилъ византийско. Прозухъ срещналъ кръстоносцитѣ при Одринъ. Отъ начало той вървѣлъ подиря имъ на известно разстояние и не имъ позволявалъ да произвеждатъ безредие; но, когато видѣлъ, че буйството имъ почнало да преминава граници, той влѣзълъ съ тѣхъ въ открита борба по следния поводъ. Единъ знатенъ германецъ, дори родственикъ на Конрада III, се разболѣлъ и легналъ въ едно отъ помѣщенията на единъ мънастирь въ Одринъ, като прибралъ при себе си всички пари и други богатства. Следъ изтеглянето на кръстоносното опълчение на чело съ Конрада III и неговия щабъ отъ Одринъ къмъ Цариградъ, нѣкои отъ ро-

1. Niсеtаs, ib., p. 83, _10-22. — Сinnamus, ib., cap. 13, р. 70, ₁₇—71, ₅.

381

мейскитѣ войници, „чиито рѫце, споредъ думитѣ на Никита, били привикнали не къмъ орѫжие, а къмъ грабежъ”, като се научили за това, една нощь подпалили помѣщението, въ което лежалъ болниятъ, и завладѣли богатствата, като го живъ изгорили. Когато узналъ за това Фридрихъ, братанецъ на Конрада III, по-сетне германски императоръ подъ име Барбароса, потеглилъ обратно въ Одринъ и запалилъ цѣлия мънастирь, въ който лежалъ и изгорѣлъ знатниятъ нѣмецъ, и съ това далъ поводъ за въорѫжени действия съ ромеитѣ. Прозухъ нападналъ на Фридриха, обърналъ го на бѣгъ и избилъ голѣмо количество кръстоносци. Следъ това сблъскване нѣмцитѣ донейде прекратили своитѣ грабежи и буйства. Но и при все това съ приближението на кръстоносцитѣ къмъ Цариградъ враждебнитѣ отношения между кръстоносци и ромеи се усилвали и на мѣста достигнали и до орѫжие. Императоръ Мануилъ се стараелъ да отклони Конрада и неговата армия отъ столицата, но последниятъ, въпрѣки желанието на императора, който искалъ, щото кръстоносцитѣ да преминатъ въ Азия не отъ Цариградъ презъ Босфора, а близу до Абидосъ презъ Хелеспонтъ (Дарданелитѣ), и безъ да гледа на страшното наводнение при р. Меласъ и Атиръ, отъ което силно пострадала войската му, когато се бѣ разположила при Хировакхи, успѣлъ да се приближи до стенитѣ на столицата; обаче като се убедилъ въ недостѫпностьта на столицата и готовностьта на царигражданитѣ да се бранять, отстѫпилъ въ предмѣстието Пикридионъ [1] и оттамъ влѣзълъ въ преговори съ Мануила, които най-сетне докарали отново приятелски отношения между двамата императори, още повече че Мануилъ се страхувалъ много повече отъ пристигането на френската армия, която била враждебно настроена противъ Византия, и понеже френцитѣ, като приятели на норманитѣ, силно мразѣли Мануила, загдето последниятъ ги притѣсня-

1. Сinnаmus ib. p. 75, _13-14: . — Мънастирь Пикридий, построенъ отъ Пикридия, спалникъ при императрица Ирина, майка на Константина VI, се намиралъ на Златния Рогъ, именно между сег. Хаскьой и Касимъ-паша. — Вж. Г. Ласкинъ, п. т., стр. 147.

382

валъ въ Мала-Азия. Освенъ това страната била изтощена отъ нѣмската армия, и населението следъ станалитѣ сблъсквания било враждебно настроено срещу всички кръстоносци. Къмъ това се присъединило, отъ една страна, не само това, че императорътъ ималъ намѣрение да ги принуди, както нѣкога Алексий I Комнинъ, да дадатъ ленна клетва за всички будещи завоевания, но и, отъ друга страна, съобщението, 1. че италиянскитѣ нормани почнали грабителска война въ Гърция и 2. че ромеитѣ, за да отблъснатъ тая война, сключили съ турцитѣ примирие за 12 години. Както и да било, но Мануилъ най-сетне въ края на септемврий 1147 год. сполучилъ да изпроводи нѣмското опълчение на Конрада III презъ Босфора въ Мала-Азия, гдето то било избито отъ турцитѣ и само малка часть могли да се спасятъ. [1]

Наскоро следъ това дошло известие за приближаването на френския краль Людовика VII къмъ границитѣ на империята. Следъ като миналъ Дунавъ съ своята армия, той билъ посрещнатъ отъ императорскитѣ пратеници севастъ Михаила Палеологъ и Михаила Вранà, които той приелъ дружелюбно и благодарилъ императору за услугитѣ, като имъ обявилъ, че нѣма да причини никакво зло на страната. И наистина, френската армия преминала презъ българскитѣ земи спокойно безъ всѣкакви сблъсквания нито съ мѣстното население, нито съ ромейскитѣ войски. Ето какъ описва Одонъ Диогилски пѫтя на тия кръстоносци презъ България: „По-нататъкъ България при входа издига крепость, която се нарича Беллаграва (Бѣлградъ) Българска, срещу единъ градъ, който е въ Маджарско, съ сѫщото име. Оттамъ на единъ день (пѫтъ), следъ като изминали една рѣка (вѣроятно Морава), (дошли), въ възбедния градъ Брундузиумъ (Браничево). Що се отнася до тая (страна), то тя е, тъй да кажа, гориста ливада (пасище) или изобилна съ фуражъ гора. Тя изобилствува съ блага, които се раждатъ сами по себе си, и е пригодна и за други нѣща, ако има селяни (земедѣлци). Тя не е равна и

1. Cinnamus, ib., p. 71, ₅—75, ₂₀. — Nicetas, ib., p. 83, ₂₂—89, ₁₁. — Герцбергъ, п. т., стр. 288–9. — F. Chalandon, п. т., стр. 270—280. — А. А. Васильевъ, п. т., стр. 45—46.

383

става негладка отъ планинитѣ, но между хълмове, годни за лозя и посѣви, тя се напоява отъ най-прозрачни потоци и извори. Тя е лишена отъ рѣки, и поради това до Цариградъ имахме (нѣмахме?) нужда отъ кораби. На петия день тя ни показа първия, но незначителенъ отъ тая часть на Гърция (Византия) градъ Нишъ. Нишъ, Хестернитъ (Триадица, Срѣдецъ), Филиппополь (Пловдивъ), Андрианополь (Одринъ) сѫ градове, които и четиритѣ се отличаватъ помежду си, и отъ най-крайния до Цариградъ сѫ петь. Мѣстата, които се намиратъ помежду имъ, преизобилствуватъ съ кѫщи, крепости и съ всѣкакви блага. Отдѣсно и отлѣво има планини, които изглеждатъ тъй близко, и се обгражда една, колкото дълга, толкова и широка, чудна и приятна равнина. За нея е доста казано”. [1]

Най-сетне презъ октомврий с. г. Людовикъ VII пристигналъ на нѣколко километра отъ Цариградъ, гдето се разположилъ на лагеръ. Но тукъ въ неговия щабъ се ясно проявила омразата на френското рицарство къмъ ромеитѣ. Почнали сериозно да обсѫждатъ въпроса, не ще ли бѫде по-добре да се закрепятъ въ Тракия, да подадатъ рѫка на норманитѣ, които опустошавали Гърция, и заедно съ тѣхъ като първа крачка къмъ покорението на невѣрнитѣ да разрушатъ царството на схизматицитѣ, което могло би да стане безъ го-

1. О d o n i s  d e  D i o g i l o  de Ludovici VII itinere. M i g n e, Patrol. lat. t. 185, p. 1213 B—C: Deinde Bogaria in ingressu castrum attolit quod Bellagrava dicitur Bogarensis, respectu cujusdam quae in Hungaria est, eijusdem nominis civitatis. Inde ad unam dietam interposito quodam fluvio, Brundusium civitatem pauperculam. Quod de illa superest, ut ita dixerim, patum est nemorosam, vel nemus pabulosum. Bonis abundat quae sponte nascuntur, et caeteris est pabilis, si colonos habet. Non plana jacet, nec montibus asperatus, sed inter colles vineis et segetibus habiles, rivis et fontibus lucidissimis, irrigatur. Caret fluviis, sed usque Constantinopolim exinde nobis navibus opus fuit. Haec ad quintam dietam, primam sed modicam, ex hoc parte Graeciae civitatem Nit ostendit. Nit, Hesternit, Philippopolis, Andrinopolis civitates sunt, quatouor dictis ab invicem dissidentes, et ab ultima usque Constantinopolim sunt quinque. Quae interjacent plana, sunt, viilis et castelis, omnibasque bonis redundantia. Dextra laevaque montes sunt, tam prope ut videantur, et tam longe ut lata, dives et jucunda planities includatur. Hactenus haec.

384

лѣмъ трудъ, следъ като превзематъ Цариградъ съ пристѫпъ. Изтънченитѣ обноски на Мануила съ френския краль, който получилъ блѣскъвъ приемъ въ столицата, надали биха побъркали да се изпълни тоя планъ, ако Людовикъ VII и други влиятелни кръстоносни пълководци не бѣха обърнали по-голѣмо внимание къмъ папата и къмъ първоначалната си цель, отколкото къмъ омразата на френцитѣ къмъ ромеитѣ. Освенъ това винагишната византийска хитрость, която въ дадения случай се явили въ груба лъжа, понеже ромеитѣ пръснали слухъ за голѣмитѣ победи, които ужъ нѣмцитѣ удържали надъ турцитѣ, накарала кръстоносцитѣ, които вѣрвали на драго сърдце на подобни слухове, да отложатъ осѫществението на тоя планъ за своитѣ съмисленици отъ 4-ия походъ и вече ги принудила въ края на октомврий да преминатъ Босфора, [1] при което Людовикъ далъ Мануилу ленна клетва.

Едвамъ българскитѣ земи се очистили отъ безбройнитѣ тълпи на кръстоносцитѣ, и нови грабители нахълтали въ тѣхъ и почнали своитѣ опустошения. Следъ като сполучилъ да се отърве отъ нѣмската и френската кръстоносни армии на втория походъ, Мануилъ Комнинъ решилъ да почне решителна война съ норманитѣ, за да освободи о-въ Керкира (Корфу) и старитѣ области на Гърция. Но, когато начело на сухопътната войска той потеглилъ отъ Цариградъ и стигналъ въ Пловдивъ, пръсналъ се слухъ, че огромни тълпи кумани, които преминали Дунавъ, опустошаватъ и грабятъ всичко, каквото имъ се попадало на пѫтя, и вече превзели единъ при тая рѣка важенъ градъ-крепость  Д е м н и ч и к ъ  или  Д е м н и ц и к ъ, [2]

1. Cinnamus, ib, p. 82, ₅—83, ₁₃. — Ср. Гецбергъ п. т. стр. 289.— F. Chalandon. п. т., стр. 289—299. — А. Васильевъ, п. т., стр. 47—48.

2. Cinnamus, ib., р. 93, _19-22:

Обикновено въ това име виждатъ гр.  З и м н и ц а  или  З и м н и ч ъ  на лѣвия брѣгъ на Дунавъ срещу Свищовъ (Васильевскій, Изъ исторіи Византіи въ XII. вѣкѣ, Труды его т. IV, Ленинградъ 1930, стр. 30, прим. 1. — W. Tomaschek, Idrîsî, п. т., стр. 15). Но още К. Гротъ (п. т., стр. 132) обърна внимание, че подобна идентификация е невъзможна, въпрѣки че по звукове дветѣ имена се приближаватъ, вече поради това, че куманитѣ превзели града-крепость, следъ като минали Дунавъ, следов. Демничикъ трѣбва да се търси на дѣсния брѣгъ

385

като достигнали до Стара-планина. [1] Това било въ края на зимата и въ началото на пролѣтьта 1148 год. Отъ какво било предизвикано това нападение на куманитѣ, не е известно, но възможно е, отъ достигналитѣ до тѣхъ известия за нови опасности, които заплашвали Византия и отвличали вниманието ѝ. [2] Тъй или инъкъ, но императорътъ промѣнилъ посоката и потеглилъ къмъ северъ; едновременно далъ заповѣдь въ Цариградъ, да изпратятъ отъ тамъ нѣколко кораби къмъ Анхиалъ и оттамъ къмъ устието на Дунавъ, като кро

на Дунавъ; отъ друга пъкъ страна, ние нѣмаме известие, че гр. Зимничъ е сѫществувалъ на своето днешно мѣсто презъ XI. вѣкъ. К. Гротъ предположи, дали не е носилъ това име самиятъ Свищовъ, който „като да е билъ известенъ въ онова време подъ това свое име, защото не безъ основание го виждатъ въ онова „хубаво градче Bešt-qastô”, за което споменува между придунавскитѣ градове известниятъ съвремененъ (писалъ ок. 1153 г.) арабски писатель Идризи”. Понеже по липса на данни по тоя въпросъ не може да се излѣзе отъ областьта на предположенията, защото това име за сега нийде на друго мѣсто не се споменува, ние ще си позволимъ сѫщо едно предположение: не трѣбва ли да видимъ въ изопачение на дунавската , или обратно въ следното известие на Анна Комнина. Следъ като Травълъ се укрепилъ съ своитѣ павликяни въ планинската крепость Бѣлятово (сев. отъ Пловдивъ) и околноститѣ му, той

(Anna, lib., VI, cap. 4, ib., p. 192, _21-24). Ако нашето предположение е приемливо, то и , и , която се е намирала недалечъ отъ Дръстъръ, трѣбва да търсимъ около дн. Тутраканъ или старата Трансмариска (вж. Tomaschek, п. т., стр. 18).

1. Cinnamus, ib., p. 93, _2-5:

— N i c е t а s, ib., p. 103, ₂₂—104, ₁:

— Васильевскій (п. т., стр. 29—30, прим. 1), вѣроятно, възъ основа на тия думи на Никита Акоминатъ пише, че „скоро они (куманы) появились на югъ отъ Балканъ и опустошали Загорье”. Обаче това едвали е приемливо, защото Кинамъ, който описва подробно тая война на Мануила, не споменува нищо за кумански нападения на югъ отъ Стара-планина, па и отъ думитѣ на Никита мѫчно може да се направи такова заключение; възъ основа на тѣхъ може да се твърди само, че тѣ сѫ достигнали до Стара-планина, т. е. тѣ сѫ завзели и се пръснали по цѣла североизточна България. — К. Гротъ, п. т., стр. 130.

2. К. Гротъ, п. т., стр. 131.

386

илъ да пресѣче на неприятеля пътя на отстъплението. Докато императорътъ чакалъ пристигането на флотилията, той получилъ известие, че скититѣ, като награбили голѣма плячка отъ ромейскитѣ владения, върнали се на лѣвия брѣгъ на Дунавъ и тамъ се разположили на лагеръ. Тогава Мануилъ решилъ да мине рѣката и да нанесе на неприятеля решителенъ ударъ. На проста лодка-еднодръвка той миналъ Дунавъ; после, като заповѣдалъ да свържатъ нѣколко такива наедно, наредилъ преминаването и за своя отредъ; обаче само 500 души го придружавали въ по-нататъшния му походъ. Презъ това време куманитѣ се отстранили на северъ и да се настигнатъ било мъчно, [1] още повече че Мануилъ срещналъ по пътя си още две плавателни рѣки (вѣроятно Аржешъ и Дѫмбовица, или Ведра и Аржешъ), на които вече нѣмало никакви срѣдства за преминаването имъ. Трѣбвало да пренасятъ на коне дунавскитѣ еднодръвки. Само близу до южната граница на Галичкото княжество императорътъ успѣлъ да настигне неприятелитѣ. Тамъ станалъ бой, въ който самъ императорътъ съ обичната си рицарска храбрость взелъ участие и който свършилъ съ бѣгството на куманитѣ въ близкитѣ планини, покрити съ гъсти гори. Много отъ тѣхъ били избити и взети нѣколко пленници, въ броятъ на които се намиралъ, като най-знатенъ и виденъ, нѣкой-си филархъ — плененъ главатарь Лазаръ, който освенъ кръстното си име носѣлъ и името Сотъ, [2] вѣроятно, народното му куманско име.

Следъ отблъсването и разбиването на куманитѣ императоръ Мануилъ съсрѣдоточилъ всичкото си внимание къмъ войната съ норманитѣ. Той разчиталъ главно на сключения съюзъ съ Хохенщауфенитѣ, които се задължили да нападнатъ норманскитѣ владения въ Италия, когато Мануилъ щѣлъ да действува противъ норманитѣ на о-въ Корфу. Но хитриятъ краль Рожеръ II (1127—1154) успѣлъ да състави цѣла коалиция противъ съюза на дветѣ империи — византийска и гер-

1. За тактиката на куманитѣ вж. известието на Евстатия Солунски тукъ въ Притурка № 13: „Известия за куманитѣ”.

2. Сinnаmus, ib., p. 93, ₁— 95, ₂₁. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 28–31. — К. Гротъ, п. т., стр. 130—134.

387

манска и по тоя начинъ да разедини съвременнитѣ действия на двамата императори: въ Германия той сполучилъ да въоръжи цѣла лига начело съ Велфа VI, представителя на мощния и богатъ княжески домъ на Швабия, противъ Конрада III, чието внимание било постоянно отвличано отъ Италия; а пъкъ чрезъ посрѣдството на същия Велфъ той повдигналъ маджарския краль противъ ромейския императоръ. На маджарския престолъ седѣлъ тогава Гейза II (1141—1161), синъ на Бела II Слѣпи, който по лични отношения и политически кроежи билъ враждебно настроенъ къмъ ромейския императоръ и къмъ Византия. Като се стремилъ да възстанови въ Маджарско старото влияние на Византия и на източната църква, нарушено, но все още не унищожено отъ католицизма, Мануилъ поддържалъ противъ Гейза II единъ претендентъ на маджарския престолъ, който въ даденото време живѣелъ въ Цариградъ, но несъмнено се е ползувалъ съ съчувствието на населението въ самото Маджарско. Този претендентъ билъ знаменитиятъ синъ на маджарския краль Коломана (1095—1114) Борисъ отъ брака му съ Евтимия, дъщерята на киевския великъ князъ Владимира Мономахъ (1113—1125). Заподозрѣнъ отъ баща си въ невѣрность, Борисъ заедно съ майка си билъ изпратенъ въ Киевъ. Следъ това той потърсилъ убѣжище и покровителство у ромейския императоръ. Борисъ се явилъ въ Цариградъ още въ царуването на Ивана Комнинъ, гдето билъ ожененъ за една негова роднина. Вече поради тия съчувствени отношения на ромейския императоръ спрямо Бориса, които имали, очевидно, не едно само лично значение, Гейза II се намиралъ въ неприязнени отношения къмъ Мануила I. Отъ друга пъкъ страна, ако си спомнимъ още и за нарушението историческитѣ права на ромейския императоръ следъ присъединението на Далмация къмъ Маджарско, достатъчно ще бѫде ясно, доколко политическитѣ отношения между Маджарско и Византия сѫ били натегнати въ даденото време и доколко е билъ важенъ съюзътъ, който Рожеръ II Нормански е предлагалъ на Гейза II, за маджарскитѣ интереси. Обаче Гейза II не се решавалъ открито да противодействува на Мануила; въ тоя случай като оръдие му послужила Сърбия, която

388

чрезъ брака на Бела II Слѣпи съ Елена, дъщерята на великия жупанъ Уроша I, била подчинена на маджарското влияние, а пъкъ по-право тя се числѣла въ броя на подвластнитѣ на империята земи. [1]

Ние видѣхме вече, че, следъ похода на Ивана Комнинъ въ 1124 год, противъ сърбитѣ, васалната зависимость на Сърбия отъ ромейския императоръ била отново възобновена, обаче, стремежътъ на сръбскитѣ велики жупани, да се освободятъ отъ Византия, и следъ това не изчезвалъ. Съседството съ Маджарско, което около това време бѣ завоевало и българската область Срѣмъ, могло е да имъ послужи като опора за тоя стремежъ, а пъкъ маджаритѣ никога не сѫ странили тогава отъ славянскитѣ симпатии, и тѣхнитѣ крале, както се каза, влизали въ роднински връзки съ сръбскитѣ жупани. Вѣроятно, поради тия връзки се преселилъ въ Маджарско и сръбскиятъ властель, известенъ подъ името банъ Бела или Бѣлушъ, братътъ на кралица Елена. Като вуйка на Гейза II, Бѣлушъ билъ възпитатель неговъ, а после и регентъ презъ времето на малолѣтството му. Сега той искалъ да подчини Сърбия на своя сестреникъ и възпитаникъ и билъ посрѣдникъ между дветѣ страни. И наистина, въ 1149 г., когато Мануилъ I обсѫждалъ Корфу, сръбскиятъ велики жупанъ Урошъ II Младий вдигналъ възстание противъ Византия. Византийскитѣ извори право гогорятъ, че това възстание било плодъ отъ нормано-маджарския съюзъ. Войната вървѣла въ Сърбия, гдето Мануилъ отъ Авлона презъ Пелагония се явилъ веднага следъ превземането на Корфу. Императорътъ завладѣлъ и разрушилъ Раса, тогавашната столица на сръбскитѣ жупани, като опустошилъ цѣлата страна и заловилъ много народъ въ пленъ, който той оставилъ заедно съ войска подъ началството на своя племеникъ Константина Ангелъ, а самъ заминалъ по-нататъкъ и завзелъ принадлежещата на великия жупанъ область, Никава (?). Той успѣлъ да завладѣе почти всички укрепени пунктове, като срещналъ най-голѣмъ отпоръ при крепостьта Галичъ на р. Селчаница, сега Сочаница на дѣсния брѣгъ на р. Ибаръ при Зве-

1. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 41—47; 79—91. — К. Гротъ, п. т., стр. 134—146.

389

чанъ. [1] Оттамъ Мануилъ откаралъ голѣмо множество сърби, отъ които едни били военни, а други — селяни, скотовъдци, и се върналъ отново при Раса, а отъ пленницитѣ едни поселилъ около Сардика (Срѣдецъ), а други — въ други ромейски владения. Когато тукъ узналъ отъ Константина Ангелъ, че великиятъ жупанъ не само не показвалъ видъ да се покори, но и, ползувайки се отъ отстранението на императора, почналъ да напада ромеитѣ, Мануилъ решилъ да почне нова война, за да нанесе окончателенъ ударъ и дори да хване живъ великия жупанъ. Но сърбитѣ намѣрили спасение въ добре известнитѣ тѣмъ планини и гори, гдето ромейскитѣ войски не могли да действуватъ свободно. Тогава, за да си отмъсти, Мануилъ упостошилъ безпощадно цѣлата страна и изгорилъ попадналия му се по пѫтя дворецъ на великия жупанъ.

Възстанието въ Сърбия, както изглежда, не било потъпкано поради настаналата вече зима, и императорътъ се върналъ въ столицата срѣдъ зима. Въ следната 1150 година Мануилъ, постоянно отвличанъ отъ събитията на западъ, не можалъ да възобнови войната и само презъ есеньта с. г. отново обърналъ внимание къмъ Сърбия. Силитѣ на възстаналитѣ сърби сега били съсрѣдоточени нейде по горното течение на р. Дрина. Мануилъ дошелъ съ войската си до Нишъ, гдето узналъ, че сърбитѣ очаквали нѣкаква си помощь отъ маджаритѣ, и затова побързалъ да прекара войскитѣ си презъ Лѫгомирската область , т. е. въ долината на р. Лѫгомиръ, лѣвъ притокъ на съединена Морава, за да превари съединението на маджаритѣ съ сърбитѣ. Дълго време той се скиталъ по планинска мѣстность, като търсѣлъ ту еднитѣ, ту другитѣ. Най-сетне, следъ като узналъ отъ пленени сърби, где била разположена сръбската войска и очакваната маджарска помощь, императорътъ потеглилъ къмъ р. Тара (една отъ дветѣ рѣки, образуващи Дрина), гдето, наистина, били събрани главнитѣ сръбски сили и съюзницитѣ имъ, между които имало и печенѣзи и мохамеданскитѣ хвалиси. Мануилъ веднага преминалъ рѣката и въ цѣлъ редъ битки, въ които императорътъ

1. К. Jиречек, Историjа срба, I, стр. 182, бел. 1.

390

показалъ своята находчивость, сила и храбрость; а въ решителното сражение сърбитѣ и съюзницитѣ имъ били разбити и обърнати въ бѣгство и следъ сполучливия двубой съ маджарския воевода-великанъ Бакхинъ, който билъ принуденъ да се предаде, императорътъ се върналъ въ лагера си, гдето скоро се явили пратеници отъ великия жупанъ съ молба за прошка. По искането на императора последниятъ дошълъ въ ромейския лагеръ, гдето, като се прострѣлъ на земята предъ Мануила и съ едвамъ подигната глава произнесълъ клетва, че той завинаги остава робъ на императора и, като вѣренъ васалъ, ще се явява на война съ опредѣлено количество войска. [1]

Мануилъ се върналъ победоносно отъ похода си въ Сърбия презъ зимата на 1150/51 год., но съ намѣрение въ следната година да почне вече открита война съ маджаритѣ, за да имъ отмъсти за нарушението на мирнитѣ отношения съ империята, а главно за поддържката, оказана на сърбитѣ и за враждебнитѣ действия на Гейза II противъ съюзницитѣ на Византия — южно-рускитѣ князе. Още въ края на 1152 или въ началото на 1153 год. Мануилъ назначилъ за дука или намѣстникъ-управитель на България съ резиденция въ Нишъ своя братовчедъ, знаменития въ историята на Византия по своитѣ многобройни политически и романтични авантюри Андроника Комнинъ, [2] по-сетнешни императоръ, който току що билъ извиканъ отъ Киликия, гдето водилъ неуспѣшно борба съ единъ арменски князъ, и все още се ползувалъ съ особеното разположение на императора. [3] Самъ Мануилъ прека-

1. Cinnamus lib. III, сар. 6—8; ib. p. 101, ₁₈—113 ₁₇. — Nicetas lib II, сар. 7; ib. p. 121, ₁₈—122 ₁₃. — В. Г. Васильевскiй, н. т. стр. 57—60. — К. Громъ, н. т. стр. 150—151; 162—167. Jиречек, Историjа срба. I, стр. 181—183.

2. Андроникъ Комнинъ билъ синъ на севастократора Исаака, брата на Ивана II Комнинъ, следов. той се падалъ първи братовчедъ на Мануила.

3. За това назначение на Андроника ни съобщаватъ 1. Cinnamus, lib. III, сар. 16, ib., 124, _20-22:

ib. III, сар. 17, p. 126, _10-11:

и 2. Nicetas, lib. III, cap. 1, ib., p. 133, _9-10:

И тъй като дука на Нишъ

391

ралъ есеньта и зимата на 1153 год. въ Пелагония, отгдето му било по-лесно да наблюдава за действията на своитѣ врагове — на западъ норманитѣ, а на северъ маджаритѣ и сърбитѣ. Докато обаче императорътъ се намиралъ въ Пелагония, до него дошло известие за политическата измѣна на Андроника и отношенията му съ маджаритѣ. Работата, споредъ Кинама, се заключавала въ следното. Наскоро следъ назначението си за намѣстникъ-управитель на България Андроникъ се почувствувалъ дотолкова силенъ, щото да може да се противопостави на своя братовчедъ. Затова той влѣзълъ въ споразумение и дори сключилъ съюзъ съ Гейза II на условие, че ще му отстѫпи двата български придунавски града — Бѣлградъ и Браничево, които маджаритѣ винаги сѫ се стремили да завладѣятъ и оттамъ да прокаратъ политическото си влияние на Балканския полуостровъ, ако той му помогне да заграби властьта, т. е. да стане императоръ, следъ като свали братовчеда си отъ престола. За да отклони отъ себе си всѣко подозрение, Андроникъ сполучилъ да прикрие работата, като призналъ

Андроникъ ималъ подъ властьта си, споредъ Кинама, само Браничево, а споредъ Никита Акоминатъ, Браничево и Бѣлградъ; Никита не споменува за Нишъ, защото той говори само за градоветѣ, които Андроникъ обещалъ да отстѫпи на маджарския краль, ако му помогне да постигне властолюбивитѣ си цели, когато Кинамъ повтаря, че Андроникъ щѣлъ да отстъпи Браничево и Нишъ (ib. р. 126, _13-14). Но, като се знае, че маджаритѣ винаги сѫ се стремили да завладѣятъ двата придунавски града — Бѣлградъ и Браничево и че въ дадения моментъ първиятъ се е намиралъ въ ромейски ръце, то нѣма съмнение, че подъ властьта на Андроника се е намиралъ и Бѣлградъ, както се ясно види отъ думитѣ на Никита, и че за отстъпката на Нишъ не могло и дума да става, както би могло да се заключи отъ думитѣ на Кинама. Но въ известието на Кинама освенъ че Андроникъ билъ назначенъ за дука въ Нишъ, има и прибавка, какво Мануилъ „му далъ и Кастория,” която не може да бѫде никой другъ градъ освенъ Костуръ въ южна Македония, а пъкъ самиятъ изразъ трѣбва да се разбира, че властьта на Андроника се простирала не само върху северозападнитѣ, но и върху югозападнитѣ български земи, а това значи, че Андроникъ Комнинъ билъ назначенъ въ 1152 или 1153 год. за намѣстникъ-управитель на България въ тогавашния смисълъ съ чинъ дука на Нишъ, т. е. че резиденцията му се намирала въ тоя градъ предъ видъ на опасностьта откъмъ Маджарско. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 68, мисли, че Андроникъ „также получилъ въ удѣлъ себѣ городъ Костуръ (Кастория).

392

предъ императора, че чрезъ тия сношения той сполучилъ да привлѣче на своя страна нѣкои маджарски магнати, съ помощьта на които той се надѣвалъ да уреди отношенията съ Маджарско въ полза на Византия. Като мислилъ, че се оправдалъ предъ императора, Андроникъ продължавалъ да преговаря съ маджарския краль за времето, когато тоя ще трѣбва да му изпрати помощь. Между това въ рѫцетѣ на Мануила попаднало тъкмо писмото на Андроника до Гейза II съ споменатитѣ обещания. Така всички кроежи на Андроника били разкрити и, изобличенъ, той билъ лишенъ отъ заемания отъ него постъ и извиканъ билъ въ Пелагония; а по-сетне, когато въ по-нататъшното му поведение се разкрили, наистина, домогвания да убие Мануила, тогава, уловенъ и окованъ въ вериги, билъ отведенъ въ Цариградъ и билъ затворенъ въ една отъ тъмницитѣ на голѣмия дворецъ. [1]

Но при все това маджарскиятъ краль поради съюза си ли съ Андроника Комнинъ, за участьта на когото той, очевидно, не е знаелъ още, или поради приятелството си съ сицилийския краль и поради омразата си къмъ Мануила презъ есеньта на 1154 год. преминалъ неочаквано Дунавъ съ голѣма войска, въ която освенъ маджари имало е и чешки съюзници и дори сакси, преселени малко преди това въ Трансилвания. Гейза II обсадилъ Браничево, и Мануилъ побързалъ да се яви на Дунавъ съ войска, обаче недостатъчна да се бори съ маджарскитѣ сили. Но щомъ маджаритѣ узнали за пристигането на императора отъ едно писмо на Мануила, пустнато на стрела въ града съ насърдчение жителитѣ да се държатъ, докато се яви помощь, а попаднало въ маджарския лагеръ, тѣ бързо отстъпили и вече мислили да се прехвърлятъ отново отвѫдъ Дунавъ, обаче буря имъ попрѣчила, и тѣ се оттеглили къмъ Бѣлградъ. Въ това време царскиятъ хартуларий Василий Цинцилукъ, който билъ изпратенъ противъ босненския банъ Бориса, съюзникъ на Гейза II, вмѣсто да изпълни дадената му задача, ударилъ се съ главнитѣ сили маджарски; отначало

1. Cinnamus, lib. III, сар. 16, ib. р. 124, ₁₃—125, ₂; сар. 17, р. 126, ₁—128, ₂₃. — Nicetas ib. p. 133, _9-18. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 68—70. — К. Гротъ., п. т., стр. 197—198.

393

той ималъ успѣхъ, обаче, когато маджаритѣ забелязали малобройностьта на войската му, тѣ му нанесли страшно поражение; въ това сражение загиналъ и известниятъ вече намъ Борисъ Коломановичъ. Възползувани отъ това събитие, маджарскитѣ привърженици въ Бѣлградъ вече подготвили гражданитѣ да се предадатъ на Гейза II, обаче изпратениятъ овреме тамъ Иванъ Кантакузинъ успѣлъ да осуети тѣхното дѣло съ арестуването на водачитѣ и да насърдчи жителитѣ. Следъ това Мануилъ прекаралъ зимата въ гр. Беръ (сег. Караферия) въ южна Македония и презъ пролѣтьта на следната 1155 год. се явилъ отново на Дунавъ съ голѣма войска и дори изпратилъ военни кораби въ Дунавъ, съ намѣрение да отмъсти на маджаритѣ за миналогодишното поражение и дори да пренесе войната въ Маджарско. Обаче Гейза II го предупредилъ: той му предложилъ миръ, като предварително изпратилъ за доказателство на своята искреность всички ромейски пленници, върналъ орѫжието и цѣлата военна плячка, дори поставилъ вмѣсто падналитѣ коне и волове други отъ мѣстна маджарска порода. Мануилъ приелъ предложението, макаръ че на първо време отказвалъ, главно защото маджарскиятъ краль сега се отказвалъ отъ съюза си съ сицилийския краль, който и билъ главната причина за враждебнитѣ отношения между Византия и Маджарско. Като отгласъ на тоя миръ било и това, че Сърбия била принудена да се откаже отъ приятелството си съ съседното кралство и всецѣло да се подчини на върховната власть на ромейския императоръ. [1] Поради това войната на Мануила съ Гейза II повече не се възобновявала чакъ до смъртьта на последния въ 1161 год.. и то не защото сѫ настанали колко-годе приятелски отношения между Византия и Маджарско, а защото маджарскиятъ краль билъ увлѣченъ въ работитѣ на Западна Европа; напротивъ, войната на Византия съ Маджарско се продължавала, както ще видимъ, и следъ това съ малки пресѣкулки до заемането на маджарския престолъ отъ Бела III (1173—1196) и следъ

1. Cinnamus. ib., сар. 19, р. 130, ₂₃—134, ₁₂. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 70—74. — К. Гротъ, п. т., слав. стр. 198—201: 204—205. — Jиречек, п. т., стр. 183.

394

1173 год. Тая многогодишна борба между тия две съседни държави, чийто театъръ били северозападнитѣ български земи, въ сѫщность е вървѣла главно за политическо надмощие на Балканския полуостровъ. Въ тая борба въ края на краищата взималъ връхъ ромейскиятъ императоръ, като отблъсналъ временно намѣсата на маджаритѣ въ дѣлата на империята, закрепилъ политическото си влияние не само на Балканския полуостровъ, но и въ самото Маджарско, като почналъ да разпространява византийската култура между маджаритѣ. Презъ времето на тая борба въ северна България станали събития, които оказали не малко влияние върху работитѣ на полуострова.

*

Какви разпоредби е направилъ за защитата на северна България Мануилъ Комнинъ следъ разбиването и прогонването на куманитѣ въ 1148 год., когато се връщалъ отъ отвѫддунавския си походъ, ние за сега не знаемъ; но ние можемъ да кажемъ съ известна достовѣрность, че той, улисанъ съ отношенията си къмъ нормани, маджари и сърби и мислейки, че е нанесълъ чувствителенъ ударъ на куманитѣ, не ще да е взелъ нужднитѣ мѣрки за охраната на долнодунавската граница, защото подиръ шесть години тѣ предприематъ ново нападение на придунавска България. Никита Акоминатъ ни дава следното известие: „Въ това време, когато и скититѣ, следъ като преминали Дунавъ, почнали да разоряватъ ромейскитѣ крепости по тая рѣка, противъ тѣхъ се изпраща нѣкой-си Каламанъ. Но той несполучливо повелъ войната противъ скититѣ и билъ съвършено разбитъ; редоветѣ му били сметени, и изгубилъ храбри мѫже, па и самъ той получилъ смъртни рани и умрѣлъ. А скититѣ, като заграбили по своя обиченъ начинъ това, което имъ се паднало по пѫтя, и натоварили на конетѣ плячката, потеглили назадъ. За тѣхъ преминаването на Дунавъ е лесно, излизането по грабежъ е още по-леко, а връщането не е мѫчно и тежко”. [1] Това събитие

1. Nicetas, ib., р. 123, ₂₀—124, ₁₇.— По тоя случай Никита ни съобщава твърде интересни сведения за куманитѣ. Вж. тукъ Притурка № 13: „Известия за куманитѣ”.

395

Никита разказва следъ събитие отъ 1151 год. и преди такова отъ 1155 г., следов. въпросното нападение на куманитѣ се отнася къмъ нѣкоя година между 1151—1155 г. Предположението, че въ това нападение куманитѣ сѫ действували като съюзници на маджаритѣ, понеже тъкмо презъ 1154 год. маджарскиятъ краль Гейза II, както видѣхме, се намиралъ въ война съ Византия, или пъкъ самитѣ кумани сѫ предприели това нападение на своя глава, като искали да използуватъ казаната война, за да се награбятъ, защото, както се види отъ думитѣ на Никита, това е била главната цель на това нападение, дава основание да отнесемъ последното къмъ сѫщата 1154 година. Що се отнася до личностьта на Каламана, то следъ направенитѣ отъ В. Г. Васильевски разяснения и тълкувания по тоя въпросъ не може да има никакво съмнение, че това е билъ споменатиятъ по-горе Борисъ, синъ на маджарския краль Коломана, единъ несретникъ-князъ, който потърсилъ покровителството и съдействието на ромейския императоръ, за да завземе бащиния си престолъ. [1] Това куманско нападение и неговиятъ резултатъ ясно показватъ, че въ даденото време долно-дунавската граница на империята била слабо защитена, или по-право, била предоставена сама на себе си, защото за прогонването на куманитѣ трѣбвало да се праща специална войска съ отдѣленъ пълководецъ, който при това претърпѣлъ пълно поражение.

Че въ такова положение се намирала придунавска България, се подтвърдява и отъ следното известие. Кинамъ ни съобщава, че, когато следъ сключването на мира съ иконийския султанъ, Килиджъ-Арсланъ (1156—1193) въ 1160 год. императорътъ се връщалъ въ Цариградъ, по пѫтя той получилъ известие, че „скититѣ преминали Дунава съ цель да направятъ набѣгъ върху ромеитѣ” [2]. Тогава Мануилъ вмѣсто къмъ столицата потеглилъ право на западъ къмъ гр. Абидосъ и презъ

1. Както за хронологията на събитието, тъй и за личностьта на Каламана подробно вж. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 90—91. — К. Гротъ, каз. съч., стр. 198—201; 203—204.

2. Cinnamus, ib., р. 201, _18-19:

396

Хелеспонтъ (Дарданелитѣ) преминалъ въ Европа. Той насочилъ маршрута си на северъ противъ куманитѣ, но, не успѣлъ още да достигне Дунавъ, и тѣ, като чули за похода на императора, бързо се събрали за пѫть и се върнали въ земята си. [1] Какво е предизвикало това ново нападение, мѫчно може да се установи, защото самото известие стои само по себе си отдѣлно; едно можемъ съ положителность да твърдимъ, че то не се намира въ никакви връзки съ отношенията между Византия и Маджарско, защото въ това време тия отношения били мирни; по-вѣроятно би било, ако се предположи, че куманитѣ сѫ искали и тоя пѫть да използуватъ азиатския походъ на Мануила I презъ 1159 год. противъ иконийския султанъ, за да нападнатъ останалата безъ защита придунавска България и да се награбятъ. Где сѫ преминали куманитѣ Дунавъ, Кинамъ сѫщо ще посочва; но въ всѣки случай не по срѣдни Дунавъ, защото, както се каза, въ това време имало миръ между империята и Маджарско, а по долни Дунавъ, както това се подтвърдява и отъ цельта на това имъ нападение — „да направятъ набѣгъ на ромеитѣ”, т. е. на югъ отъ Стара-планина, защото тѣ сѫ гледали на страната между Дунава и Стара-планина като на такава, която тѣ всѣкога могатъ да спохождатъ, и тѣхното внимание било насочено къмъ богата Тракия.

Последното известие за събития, станали въ българскитѣ земи презъ царуването на Мануила I Комнинъ, се отнася къмъ 1166 год. Когато въ тая година намиращитѣ се въ срѣмската область ромейски войски, настанени тамъ въ предната година, неочаквано били нападнати отъ маджаритѣ и претърпѣли голѣмо поражение отъ маджарския опитенъ пълководецъ Дионисия, Мануилъ, възмутенъ отъ това ново нарушение на мира отъ маджаритѣ, решилъ да ги накаже. За тая цель той дошелъ въ Срѣдецъ, отдето изпратилъ къмъ срѣдни Дунавъ бѫдещия си зеть Алексия (Вела) съ многобройна войска, която се намирала подъ командата на протостраторъ Алексия (Аксуха). Тая войска трѣбвало да направи видъ, че има на-

1. Ibidеm, p. 201, ₁₈—202, ₂.

397

мѣрение да навлѣзе въ Маджарско презъ сѫщитѣ предишни пунктове, както и въ преднитѣ войни. Сѫщевременно императорътъ заповѣдалъ на другъ свой пълководецъ, Лъва Ватаци, „който водѣлъ друга многобройна войска, както и голѣма тълпа власи, за които казватъ, че били отъ старо време преселенци отъ Италия, отъ друга страна, да нахълта въ земята на хунитѣ (т. е. маджаритѣ) отъ мѣстности къмъ тъй наричания Евксински Понтъ, отгдето никой никога отъ вѣка не ги е нападалъ”. [1] Нѣма съмнение, че тукъ става дума за едно нападение на Маджарско откъмъ югоизточна страна, т. е презъ Влашко и Трансилванскитѣ алпи въ Темишварския окрѫгъ. Изразътъ „отъ мѣстности къмъ Евксинския Понтъ” е употрѣбенъ отъ Кинама, който въ своята история се служи повече съ класически имена, тъкмо за да опредѣли посоката на движението спроти Черно море, а не трѣбва да се разбира тоя изразъ въ тѣсенъ смисълъ. т. е. че Лъвъ Ватаци се движелъ отъ самитѣ брѣгове на Черно море, както го разбиратъ нѣкои ромънски историци, особено когато искатъ да обяснятъ, где трѣбва да търсимъ тия власи, за които тукъ става дума. [2]

И наистина, Лъвъ Ватаци изпълнилъ успѣшно своята задача. Докато Алексий, като пристигналъ съ войската на Дунава, правѣлъ видъ, че се готви да мине рѣката, Лъвъ Ватаци навлѣзълъ въ Маджарско отъ другата (югоизточна) страна и безпощадно опустошилъ страната, като избилъ много хора и не по-малко взелъ въ пленъ; освенъ това оттамъ той откаралъ цѣли стада коне и други животни и се върналъ при императора. Но Мануилъ не се задоволилъ само съ това: той поискалъ да нанесе на маджаритѣ и другъ чувствителенъ ударъ

1. Сinnаmus, ib., p. 260, _7-12:

2. Подробно по обяснението на това Кинамово известие вж. тукъ Притурка № 14: „Какъ ромънскитѣ историци тълкуватъ историческитѣ извори”.

398

все отъ сѫщата страна. Той изпратилъ нова армия подъ началството на Андроника Лампардъ и Никифора Петралифа и други, а подъ главното командуване на Ивана Дука, които трѣбвало „да нападнатъ отъ нѣколко по-високи мѣста на уннитѣ, които живѣели редомъ съ Тавроскития”, т. е. да нападнатъ Маджарско отъ изтокъ. Тѣ въ кѫсо време извършили своя маршрутъ на едно пространство отъ нѣколко десетки мили по мѣста непроходими и страни безлюдни, т. е. тѣ сѫ минали въ Влашко и презъ Молдава и Буковина, които тогава влизали въ границитѣ на тъй нареченитѣ Галицкая Русь (Галичкото княжество), навлѣзли въ Маджарско, като нападали много села, заграбили голѣма плячка, избили много народъ и още повече откарали въ пленъ. На заминаване оттамъ тѣ забили меденъ кръстъ съ следния надписъ въ хексамо-пентаметрови стихове:

„Тукъ нѣкога многобройнитѣ редове на панонското племе

Унищожи страшниятъ Аресъ и рѫката авзонийска,

Когато надъ славния Римъ владаше божествениятъ Мануилъ

Славата на Комниновци, деблестни владѣтели”. [1]

Съ това се изчерпватъ за сега всички известия, които се отнасятъ до събития, станали въ областьта на долни Дунавъ презъ царуването на Мануила I Комнинъ. Отъ тѣхъ не е мѫчно да се разбере, че тоя императоръ не е държалъ постоянни войски въ страната между Дунавъ и Стара-планина, защото всѣки пѫть, когато оттамъ се показвала опасность или пъкъ се явявало необходимо да се предприематъ военни действия тамъ, или самъ той отивалъ въ походъ, или е изпращалъ свои пълководци съ достатъчно войски, които, следъ като извършвали възможната имъ задача, се връщали при императора. Това тъкмо показва, че е нѣмало нужда да се държатъ въ тая область постоянни войски, защото 1. отъ 1148 год. Мануилъ пренесълъ военнитѣ си действия отвѫдъ (северно отъ) Дунавъ; 2. защото съ своитѣ военни успѣхи той сполучилъ да внуши на съседитѣ—варвари такъвъ голѣмъ респектъ къмъ себе си, особено презъ времето на почти двадесеть-годишнитѣ си войни

1. Cinnаmus, ib., p. 260, ₁₇—261, ₁. — Ср. К. Гротъ, п. т., стр. 358—360.

399

съ Маджарско, че тѣ се отказали, поне при тоя императоръ, да тревожатъ империята съ своитѣ грабителски нападения по долни Дунавъ, и 3. защото, докато Мануилъ I билъ заетъ презъ последнитѣ години на живота си съ отклонение на голѣмата опасность откъмъ германския императоръ Фридоиха I Барбароса и съ борбата си противъ иконийския султанъ, [1] защитата на тая область, очевидно, била предоставена на мѣстнитѣ воеводи-първенци, владѣтели на отдѣлни крепости, които въ качеството си на съюзници на империята, били принудени да кротуватъ предъ силитѣ Комнини и да признаватъ тѣхната върховна власть.

*

Въ такова положение се намирали работитѣ на Балканския полуостровъ до смъртьта на императоръ Мануила, която последвала въ 1180 год. Но какво е ставало презъ цѣлата тая епоха отъ 1118—1180 година съ българския народъ? Какъ той се отнесълъ къмъ събитията, които ставали презъ това време на полуострова? Не се ли бѣ възродило и въ сърдцето и ума на неговитѣ синове оня стремежъ къмъ освобождаване отъ византийското владичество, който бѣ обхваналъ тогава сръбския народъ? Маджарскитѣ крале не сѫ ли могли да повлияятъ и върху него, както върху сръбския и да спечелятъ неговитѣ симпатии ? Това сѫ въпроси, които засега оставатъ, а, може би, за дълго още време ще останатъ безъ отговоръ поради липса на каквито и да било известия. И наистина, презъ цѣлата тая епоха България и българскиятъ народъ сякашъ че ли изчезватъ между народитѣ на Балканския полуостровъ, а пъкъ да се мисли, че българитѣ, наистина, сѫ престанали да сѫществуватъ като отдѣлна народность, не позволява вече фактътъ, че не се минаватъ и петь години следъ смъртьта на Мануила I Комнинъ, и българитѣ вдигатъ знаме за възстание и сполучватъ, както ще видимъ, да си отвоюватъ свобода, следов. нашиятъ народъ не бѣ още умрѣлъ, не бѣ още се претопилъ между разнитѣ народности на византийската империя, която преживявала въ даденото време

1. А. А. Васильевъ, п. т., стр. 53.

400

последната отъ най-славнитѣ епохи на своето съществуване. Обаче, ако българскиятъ народъ не взималъ никакво дейно участие въ тая повече отъ полувѣковна жестока борба на Балканския полуостровъ, въ която изпъквали много сѫществено важни моменти за съдбата на южното славянство, то това явление ще трѣбва да се обясни, отъ една страна, съ неговото крайно разстроено стопанско-економическо положение, до което го бѣха довели ненаситностьта и нуждитѣ на византийския фискъ, като напълно подвластенъ и угнетенъ народъ, който трѣбвало да изнесе на плещитѣ си не само такива събития, каквито сѫ били преминаването на кръстоносцитѣ отъ втория походъ презъ България и нахлуванията на свирепитѣ и грабливи кумани, но и голѣмата тежесть на всички войни, които Византия водѣла презъ цѣлия тоя периодъ съ нормани, сърби и маджари въ българскитѣ земи, а отъ друга страна, съ неговото не по-малко непоносимо състояние, върху което особено тежко се отзовала завоевателната и своеобразна колонизаторска политика на Мануила Комнинъ, свързана съ политически и финансови съображения особено съ желанието на тоя императоръ да има всѣкога готова войска, и която принуждавала мѣстното население или да се преселва въ градоветѣ, гдето уголѣмявало броя на бедняцитѣ, или пъкъ да се записва у едритѣ земевладѣлци и да промѣнява свободното си състояние на полусвободно и дори робско. [1]

Че българскиятъ народъ е доставялъ обекти за робско състояние още отъ времето на Алексия I Комнинъ, се види отъ дветѣ негови новелли, издадени въ 1095 год. на името на солунския митрополитъ Теодула (1086—1107 (?)). Въ една отъ тия новелли се казва, че много българи, както и други роби прибѣгвали къмъ покровителство на църквата, като отивали въ църквата св. София въ Солунъ и силно настоявали да имъ се върне свободата, мотивирайки исканията си съ това, че тѣ били отъ свободенъ родъ, „защото казвали, че тѣ били родени отъ свободни родители, като българи и нѣкои такива, които нашата държавна система обър-

1. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 70—71. — F. Chalandon, Jeana II Comnène et Manuel I Comnène, p. 611—615.

401

нала въ робство.” [1] Това известие намира своето потвърдение въ следнитѣ думи на архиепископъ Теофилакта, който въ писмото си до видинския епископъ пише: „жестоки ли бирници имашъ? Но не сѫ по-жестоки отъ тия на тукашнитѣ страни, които  о т ъ  п е т ь  д е ц а  о т к а р в а т ъ  е д н о т о  в ъ  р о б с т в о,  к а т о  н ѣ к о е  о т ъ  д о б и ч е т а т а,  о т ъ  к о и т о  с е  в з и м а  н а  п е т ь  и л и  д е с е т ь  е д н о”. [2] Архиепископътъ тукъ не посочва причината, загдето се откарвало въ робство на петь деца едно, но понеже това сѫ вършили бирницитѣ — представителитѣ на фиска, то може да се смѣта, че това е ставало, или защото родителитѣ на детето не сѫ били въ състояние да заплатятъ данъка си, или пъкъ защото това съставяло нѣкакъвъ, може би,  к р ъ в е н ъ  д а н ъ к ъ. Въ всѣки случай самата държава е поддържала и налагала робство. Въ другата новелла се право посочва гладътъ като причина, по която тия българи сѫ били продадени въ робство, защото „тѣ казвали, че сѫ родени отъ бащи българи, а понеже преди години бѣ настаналъ гладъ, тѣ били продадени евтино отъ родителитѣ си”. [3] Отъ

1. Zachariae v. Lingenthal, Jus graeco-romanum, pars III (1857), p. 401—402:

— Както тая, тъй и другата новелла сѫ изцѣло преведени на български у Ив. Сакѫзовъ, Една новелла на Алексия Комнинъ за роби-българи. Сборникъ на В. Н. Златарски. София 1925, стр. 367—372. Последното изречение обаче въ заграденитѣ въ скоби думи не е точно преведено: „които нашия законъ не приема като роби”.

2. Писмо 16-о по Финети. — Migne, Patrol. gr. t. 126, col. 337 В:

— У митр. Симеона, п. т., стр. 18. — Вж. тукъ по-горе, стр. 275.

3. Zachariae v. Lingenthal, ib., p. 405:

402

тия известия става ясно, че стопанско-економическата разсипия е била главенъ изворъ за загубата на свободното състояние въ България.

Колкото и да сѫ малки и кратки тия свидетелства, все пакъ отъ тѣхъ може да се заключи, че тъкмо презъ XII. вѣкъ робството се особено засилило въ България, както това се види и отъ думитѣ на известния солунски митрополитъ Евстатия (1175 — ок. 1194), който билъ единъ отъ най-просвѣтенитѣ и учени византийски йерарси презъ втората половина на XII. вѣкъ. Той особено възставалъ противъ робството. Като изтъква въ едно отъ писмата си мисъльта, че човѣкъ по природа е създаденъ за свобода, но че човѣшкитѣ страсти породили неравенство, тъй продължава: „Злото на робството, което е неизвестно на природата, е влѣзло въ живота поради користолюбието на хората. И тъй, било би дѣло угодно Богу да се върне робското състояние пакъ къмъ старата свобода, а пъкъ грѣхътъ на алчностьта да се приравни съ братство по природа. Защото ние не бихме били достойни за извинение, когато Господь, владика на всичко, насъ робитѣ въвежда въ братство и удостойва съ името братя, а ние сами желаемъ да свалимъ нашитѣ братя отъ височината на равенството въ дълбочината на робството” и. т. н. [1] По тоя въпросъ съвременниятъ историкъ Иванъ Кинамъ пише: „Неизбѣжната за хората необходимость да живѣятъ е принесла въ живота много работи и между другото принуждава много (човѣци) да продаватъ свободата си за пари. Наематъ се обаче (да служатъ) на високопоставени по достойнство и богатство личности, ако се случи така, само бедняцитѣ и простонародието. Колко голѣмо зло е човѣшката алчность! Приемайки тия клетници, тия, които сѫ купили тѣхното робство, отнасяли се къмъ тѣхъ, като къмъ купенитѣ съ пари и около три обола била установената цена на свободни люде, покупка и договоръ сѫщо тъй злочести! И, разбира се, ако обремененитѣ съ работата отъ наемната служба биха поискали да се отърватъ отъ нея, такива се улавяли като бѣглеци

1. Ѳ. Успенскiй, Образованіе и пр., стр. 68, бел. 1—69.

403

и се наказвали за дързостьта. Тогава, споредъ Езоповата басня, въ която боленъ лъвъ лежи въ пещерата, и животни влизатъ при него, имало и твърде много дири отъ влѣзли свободни люде, а отъ излизащи — почти нито единъ. Тъй жестокъ билъ този обичай! Императорътъ (Мануилъ I), като пожела отъ коренъ да го изтръгне изъ срѣдъ обществото , съ грамоти утвърди свободата на ония, които по рождение сѫ свободни, защото той искаше да управлява свободни ромеи, а не роби”. [1] Доколко сѫ повлияли тия мѣрки за ограничаване на робството, ние не знаемъ; известно е, че последното е сѫществувало и следъ това, защото то се бѣ дълбоко вкоренило поради самото несносно тогавашно социално-економическо положение на населението.

И наистина, това е било най-тежката епоха презъ времето на византийското владичество за българитѣ, когато самото византийско правителство е считало България комахай за не сѫществуваща, а на българския народъ е гледало като на такъвъ, който вече билъ изгубилъ всѣка способность за самостоенъ животъ. „Къмъ края на XII. вѣкъ, пише Успенски, гърцитѣ гледали на България вече като на часть на едно и сѫщото тѣло на империята. Стремежътъ на българитѣ да основатъ независима държава се показвалъ само като дързко увлѣчение отъ страна на не много безпокойни лица, поради това и първитѣ удари били насочени противъ лица, а не противъ възстанала страна. България не е по природа, казвали, враждебна на ромеитѣ, но въ нея правятъ смути нѣкои отстѫпници; поради това и лѣкуването ранитѣ на собственото тѣло на империята било предоставено не на разгорещено желѣзо, а на леки и не скоро действуващи срѣдства”. [2]

Тъкмо тия бавно действуващи срѣдства оставатъ неизвестни засега по липса на данни отъ тоя характеръ и специално засѣгащи българския народъ, и поради това ние не можемъ да знаемъ, какви и колко дълбоки корени бѣ пустнала ромеизацията въ България къмъ срѣдата на втората поло-

1. Cinnamus, ib., p. 275, ₁₂—276, ₉.

2. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр., стр. 57.

404

вина на XII. вѣкъ. Съ известна достовѣрность можемъ да предполагаме, че въ западна и югозападна България тя достигнала значителни размѣри особено следъ насоката, която ѝ бѣ дадена отъ охридския архиепископъ Теофилакта, защото, както вече изтъкнахме, въ ония времена църквата била най-силното и най-сигурно орѫдие за Византия при прокарването и насаждането на свето културно влияние въ известенъ народъ или страна. Освенъ това въ тия части на България византийското правителство главно е въвеждало своята държавна уредба и се е старало да подведе българското население подъ ония общи начала и правдини, отъ които сѫ се ползували и другитѣ народи въ империята, които бѣха усвоили византийската просвѣта и култура. Но първото орѫдие — църквата въ даденото време се оказало не въ състояние да изпълни възлаганата на него задача. Следъ архиепископъ Теофилакта духовенството достигнало крайната степень на своето падане: то съвсемъ забравило назначението си не само като проводници на ромеизацията, но и изобщо като духовни пастири и учители; то изгубило всѣкакъвъ интересъ къмъ своето дѣло; главната му грижа била изключително насочена, какъ да разшири земитѣ си и да увеличи добиванитѣ отъ тѣхъ доходи. Въпрѣки често прилаганата тогава система на  х а р и с т и к и я т а  , която се заключавала въ това, че управлението на монашески обители и особено стопанисването на мънастирскитѣ имоти се предавало както отъ духовнитѣ власти, тъй и отъ самия императоръ на свѣтски лица, които да ги поддържатъ, подоб-ряватъ и разширяватъ, [1] монаситѣ и монашествуващитѣ продължавала да вършатъ своята стопанска работа и малко се грижили за своитѣ длъжности. Това състояние на духовенството и особено на черното духовенство най-добре рисува спомена-

1. „Византийскитѣ императори, пиш. Васильевскій, се стремили да си придобиятъ право да надаряватъ своитѣ свѣтски служители съ църковни, т. е. собствено съ мънастирски земи, макаръ и да срѣщали голѣмо съперничество отъ страна на духовнитѣ йерарси, които понѣкога се разпореждали сѫщо своекористно съ мънастиритѣ и прибѣгвали еднакво къмъ посрѣдничеството на частни свѣтски лица”. В. Г. Васильевскій, Материалы и пр., п. т., стр. 401.

405

тиятъ солунски митрополитъ Евстатий въ съчинението си „За изправление на монашеския животъ”. [1] Евстатий, като солунски митрополитъ, правилъ своитѣ наблюдения и върху живота на духовенството не само въ своята епархия, но и въ съседнитѣ епархии на Охридската архиепископия. Въ това си съчинение Евстатий главно възстава противъ нравствената развала въ църквата и безпощадно бичува съвременното нему духовенство и особено монаситѣ, които се занимавали съ всичко друго, но не и съ своята прѣка длъжность, и поради това изпаднали въ дълбоко невежество и дори въ безграмотность. Той намиралъ дори полезно за мънастиритѣ и монаситѣ, гдето поземленитѣ имъ имоти се давали въ разпореждане на свѣтски хора и въ противоположность на недостатъцитѣ въ свѣтското управление, които сѫ изтъкнати въ съчинението пъкъ на антиохийския патриархъ Ивана при Алексия I Комнинъ, [2] намѣрилъ твърде много тъмни и грѣшни страни и въ монашеското стопанисване на мънастирскитѣ имоти. Той пише: „Предишнитѣ императори измислили добро срѣдство, за да дадатъ на мънастиритѣ спокойствие. Тѣ назначавали въ голѣмитѣ обители свѣтски чиновници, за да се занимаватъ монаситѣ съ божествени дѣла, а чиновницитѣ да се грижатъ за многото... Нѣкои пъкъ мънастири доброволно се залагали на силни лица, като имъ предоставяли външнитѣ работи и искове въ сѫдилищата, а сами спокойно се занимавали съ душевенъ строежъ”. [3]

1. Гръцкиятъ надсловъ на съчинението е: , а на латински е предаденъ съ думитѣ: de emendanda vita monachica. Migne, Patr. gr. t. 135, col. 729—910. Извадки отъ него въ руски преводъ вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр. 59—64. — В. Г. Васильевскiй, Материалы и пр., п. т., стр, 433—438.

2. Иванъ Антиохийски виждалъ въ свѣтското управление едно враждебно настроение къмъ истинската цель на мънастиритѣ, което, споредъ него, и споредъ всички други въ предишнитѣ вѣкове, трѣбвало да се отдаде на кознитѣ на дявола — Вж. К. Krumbacher, Gesch. d. byz. Litteratur, S. 156.

3. Cp. В. Г. Васильевскiй, Материалы и пр., п. т., стр. 413. — Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр. стр. 62. — М. Дриновъ, казаната рецензия, п. т., стр. 254.

406

При такова нравствено и интелектуално състояние на духовенството, разбира се, църквата, която се е считала като най-мощно и най-сигурно орѫдие за ромеизацията на варварскитѣ народи, не могла да окаже онова непосрѣдно влияние върху българския народъ, каквото се очаквало; напротивъ, народната маса не само не се увличала подиръ гръцкото духовенство, но още е негодувала срещу него и дори възставала противъ него. А появяването житието на св. Ивана Рилски на гръцки езикъ презъ 70-тѣ години на XII. вѣкъ, написано по настояването на Мануила I Комнинъ и при това крайно тенденциозно отъ тогавашния управитель на Срѣдецъ Георги Скилица, единъ отъ най-образованитѣ личности на времето си, което, очевидно, е имало за цель, да се принудятъ българитѣ да четатъ за живота и подвизитѣ на своя най-много почитанъ народенъ светецъ и покровитель на гръцки езикъ и по тоя начинъ да забравятъ родния си езикъ и своето историческо минало — като най-ефикасно срѣдство, което и Теофилактъ Охридски въ края на XI. вѣкъ бѣ употрѣбилъ, както видѣхме, за ромеизация на българския народъ, отъ една страна, а отъ друга — унищожение на първообразното житие на св. Ивана Рилски, написано на старобългарски не по-късно отъ втората половина на X. вѣкъ, [1] най-ясно показватъ, че, ако въ Цариградъ решили въ даденото време да прибѣгнатъ къмъ такова крайно и грубо срѣдство, все още ромеизацията не е могла да пустне дълбоки корени въ България, а оттука византийското правителство и цариградската църква не могли да по-стигнатъ крайната си цель — чрезъ културното си влияние да денационализиратъ българския народъ.

По тоя начинъ на Византия оставало да прокарва ромеизацията на българския народъ само чрезъ администрацията, но последната не е могла да действува непосрѣдно върху населението културно така, както църквата. При онова враждебно настроение на българитѣ спрямо владѣтелитѣ си отъ

1. Подробно за гръцкото житие на св. Ивана Рилски и неговото отношение къмъ тъй нареченото безименно житие отъ XII. вѣкъ вж. В. Н. Златарски, Георги Скилица и написаното отъ него житие на св. Ивана Рилски, п. т., стр. 63—68.

407

една страна, а отъ друга — при оня произволъ, който упражнявали византийскитѣ чиновници въ България, византийската администрация е могла да прокарва културнитѣ си начала само съ сила, а по такъвъ начинъ на действия последнитѣ не сѫ могли да проникнатъ дълбоко особено въ народната маса, която винаги е оставала крайно консервативна въ своитѣ обичаи, вѣрвания и навици, както това най-ясно се вижда въ богомилството, засилването на което се явява всѣкога тогава, когато положението на българския народъ се влошавало и служило като протестъ противъ действията на своитѣ владѣтели. И наистина, споредъ житието на еп. Иларионъ Мъгленски, написано отъ патриархъ Евтимия Търновски, богомилството достигнало до такива голѣми размѣри въ XII. вѣкъ, че и самиятъ императоръ насмалко щѣлъ да се увлѣче въ тая ересь, и само старанията на светеца можали да го отклонятъ отъ това зло. [1] За силата на богомилското движение презъ даденото време (XII. вѣкъ) показватъ честитѣ цариградски църковни събори въ 1140, 1143 и 1156—57 год., главната дейность на които била насочена противъ богомилството. [2]

Не е могла да унищожи българския народъ и настаналата въ неговото социално-економическо положение тежка промѣна, защото при посоченото съзнание на свободния си произходъ и такъвъ стремежъ да си възвърнатъ отново свободата, заедно съ натиска на крайния произволъ на византийскитѣ чиновници, ромеизацията не само не могла да пустне дълбоки корени въ България, но и способствувала още повече да се засили и укрепне националното съзнание и да се засилва племенната омраза у българитѣ къмъ своитѣ владѣтели, — омраза, която се проявила въ силна степень, както ще ви-димъ, при свалянето на византийския яремъ.

Всичко дотука казано за състоянието на българския народъ подъ византийското владичество презъ втората полс-

1. Е. Kalužnincki. Werke usw., S. 41—52, cap. X.

2. Вж. актоветѣ на тия събори у , t. V, раз. 76—82, 82—84, 85—88, 88—90, 90—91. — Вж. Ѳ. Успенскiй, Очерки по исторіи византійской образованости. С. Петербургъ 1891, стр. 203—236. — F. Chalandon, каз. съч., стр. 634—643.

408

вина на XII. вѣкъ повече е приложимо къмъ западна и югозападна България. Що се отнася до северна и североизточна България, то тамъ положението на работитѣ стояли донейде по-друго. Ние вече имахме случай да, забележимъ, че условията, въ които било поставено населението въ тая часть на България, имали съвсемъ другъ характеръ. Преди всичко подчинението ѝ било повечето номинално; дадената тамъ отъ Василия II гражданска и военна администрация се удържала само презъ първитѣ години следъ подчинението; тя скоро била принудена да отстѫпи мѣсто по-напредъ на печенѣзитѣ, а сетне на куманитѣ, които свободно се разпореждали тамъ, като често пѫти прехвърляли Стара-планина. Византийското правителство било принудено да се ограничава само съ укрепяване планинскитѣ проходи, като предоставяло страната между Дунавъ и Стара-планина въ разпореждане на варваритѣ. Разбира се, тамошното българско население било повече гарантирано отъ притѣсненията на византийскитѣ чиновници и много пѫти било спасявано отъ тежки данъци; но то не по-малко страдало отъ грабежитѣ на своитѣ неканени гости, и стопанско-економическото му положение едвали е било по-добро отъ онова на неговитѣ съотечественици въ югозападна България. Обаче северна и североизточна България печелѣла въ друго едно отношение. Понеже тя постоянно се нападала отъ нови безпокойни етнически елементи, каквито били печенѣзитѣ, узитѣ и куманитѣ, които въ културно отношение се намирали на първобитна степень, въ нея се поддържалъ споменътъ за славното минало на българския народъ въ много по-отчетлива форма и никога не е угасвалъ духътъ на свободата както въ народа, така и въ неговитѣ първенци-воеводи, които сѫ живѣли като почти независими въ своитѣ крепости, около които народътъ се групиралъ и търсѣлъ защита въ случай на нападения отъ своитѣ безпокойни съседи. Наистина, ние не знаемъ точно, какви сѫ били отношенията на воеводитѣ българи въ северна и североизточна България спрямо византийския императоръ и спрямо мѣстното население, но несъмнено отъ Цариградъ на тѣхъ сѫ гледали като на опасенъ елементъ, който въ съединение съ варварскитѣ

409

народи и тѣхнитѣ главатари винаги сѫ могли да пакостятъ на Византия; затова и цариградското правителство отбѣгвало всѣкакви спрѣчквания съ тѣхъ и гледало да ги има винаги на своя страна; а пъкъ когато имъ се противопоставяло, винаги е предизвиквало възстание.

И тъй, колкото и да е билъ угнетенъ, българскиятъ народъ не останалъ индиферентенъ къмъ настаналитѣ въ положението му тежки промѣни; той не билъ още изгубилъ спомена за своята национална индивидуалность въ връзка съ своето минало; въ него живѣелъ все още стремежътъ къмъ самостоенъ политически животъ. Но, докато на византийския престолъ седѣли силнитѣ и страшни Комнини, всѣки опитъ за възстание би билъ напразденъ; обаче, щомъ се почналъ бързиятъ упадъкъ на империята следъ смъртьта на Мануила I Комнинъ, когато отвѫтре духътъ на сепаратизъмъ повѣелъ по всички покрайнини на държавата и почнали да се отцепватъ отъ нея цѣли отдѣлни области, а отвънъ се нахвърлили върху нея отъ една страна маджаритѣ, а отъ друга — норманитѣ, българитѣ не пропустнали удобния моментъ да обявятъ на своята 167-годишна угнетителка — Византия отчаяна борба за животъ или смърть. И наистина, още въ първата година отъ царуването на императоръ Исаака II Ангелъ (1185—1195) въ северна България избухнало възстаническо движение.

[Previous] [Next]

[Back to Index]