Разказ пети
 

ДОГАНХИСАРСКИ ПРЕДАНИЯ ОТКРАДНАТАТА ЗЕМЯ НА ДЕДИТЕ НИ

(По действителни събития, местности и лица)

 

Автор Величка Вълчева Георгиева/Пандърова/ 

29.03.2022 год. sisi99vili@abv.bg 

 

В памет на баща ми - Вълчо Андреев Костов

 

Пред вас е днешната история, която "чу" белия камък пред къщата на прадядо Вълчо Костов Пандъров в Маджарово около 1949г. Както винаги , тя се отнасяше за неговото родно място - село Доганхисар в Беломорска Тракия. Дядо Вълчо хващаше внука си за ръка и неговия разказ ги "пренасяше" в родната му земя, където днес не можеха да отидат, не позволяваха. Копнееше поне още веднъж да може да се върне, да види селото, като за последно, но не даваха...

 

Живота на българите в изцяло българското село Доганхисар оживяваше само в разказите му и те можеха да "прескочат" забраната и да "преминат" през пазената от граничари, въоръжени с автомати и оградена с телени мрежи граница, през която само пиле можеше да прехвръкне...

 

Запъти се дядо Вълчо към камъка пред къщата си в Маджарово, но още преди да седне на него, дочу гласа на малкия си внук.

 

- Дядо, ти казваш, че когато аз отивам да видя твоето родно село Доганхисар, още преди да вляза в селото ще видя първо Пеюв скок (водопад) на Малката река отляво на пътя, а пък там отдясно са високите върхове на Сустепе, така ли е?

 

- Да, точно така е, право казваш - отвърна старецът и се завъртя да вземе дървения бастун, подпрян на стената. С него той започна да чертае по твърдата пръст пред тях очертанията на селото.

 

- Въле гледай, гледай тука - двете му ръце, хванали дръжката очертаваха контурите на селото.

 

- Това са двете реки, едната минава от тази страна на селото, тука е църквата "Света Богородица", тука е училището "Кирил и Методий" в което учихме, тука е хорището Пенда, тука е Бърцето, тука беше моята родна къща, която турците изгориха в 1913г., тука е новата къща в Черкезова махала, която построих наместо изгорената, тука е родната къща на Войводата Петко Дуганхисарски...

 

С върха на бастуна той започна да пише вековната история на родното си село, появяваха се едно след друго старите имена на възвишения (бърце), стръмни върхове (падалу), местности (кедик, тарла), гори, ниви, колиби, кошари (йегъле), параклиси, воденици, извори (врис), чешми... така, както се знаят от незапомнени времена

 

1

 

 

и са останали като жив разказ за хора и родове от селото живели отдавна, но останали като ехо от истинската история на село Доганхисар.

 

Извиха се отляво на картата завоите на Малката река, а отдясно се очертаха бреговете на Голямата река и дядо Вълчо "заплува" в бистрите им води, които ги пренесоха във времето и живота там.

 

- Но защо му казват "ПЕЮВ СКОК "? - учудено попита детето.

 

- Сега ще ти разкажа за тази легенда, дошла от едно старо време, когато младият Пею бил овчарин.

 

Когато вървиш по пътя от Дедеагач към село Доганхисар, подминаваш отдясно Сустепе, и след малко ще стигнеш мястото, където рекичката Муржила се влива в Малката река, до нея са двата хълма Малко и Голямо Калище с останки и руини от крепостни съоръжения. По- отгоре е Длегата чешма, с вода бистра като сълза. Спускайки се надолу, тя е издълбала големи вирове в каменното речно корито. Отпреде, в коритото на Малката река е Арнаутвата воденица, под нея като погледнеш от пътя ще видиш водопад, който му казваме Пеюв скок. Да знаеш, че там ловяхме рибата змиорка.

 

Преди много лета и зими в едно старо време, съвсем наблизо били йегълето, където младия, силен и снажен Пею бил чобанин. Един ден се зародил спор с другите овчари наоколо, повдигнал се въпрос дали може някой да прескочи водопада. Уверен в своите сили, пъргав и снажен, Пею решително заявил, че не само ще прескочи водопада, но и ще го направи като държи два овена под мишница. Когато обаче скачал, отсрещния бряг се подронил и младият овчар загинал във водите под отвесните скали. Така останало името на водопада - Пеюв скок, да напомня за младия овчар останал да живее в паметта на селото.

 

- Ей тука - и върха на бастуна му отново заигра по картата и продължи разказа си за селото:

 

- Ей, тука е ПАРАЛИЯТА НИВА. Ако си в центъра на селото, през параклиса "Свети Атанас" хващаш на изток от чешмата Илиджик - отляво на пътя, който от Доганхисар през Щербювица води за село Дервент, зад местността Кючючка. На запад от тях е билото на възвишението Варатца.

 

Ако сега влизаш селото идвайки от Дедеагач, минаваш Сустепе, вземаш надясно, там е хълма Маринова чука с развалини от стари крепостни стени и параклис Света Марина. Денят на Света Марина отбелязвахме по църковния календар на 17 юли. Тогава жените от селото отиваха на параклиса, свещеника правеше молебен, на който се прекада с тамян, палят се свещи, разчупват се колаци и се раздават на хората.

 

2

 

 

Стигаш до чешмата Кючючка, отдясно самата нива се казва Поляната. Отдолу е местността Бижорица, а от горна страна са хълмовете на Чуките. На ниският връх Маринова чука има разрушена стара крепост, тука се намира Турниковия йегъл. На самата местност Поляната е Паралията нива, собственост на Груд Жожев Попчев. От най-старо време тука често пъти при оране или когато жените отиваха да секат храсти за палене на фурните, се намираха стари сребърни монети - понякога на купчинки под някой храст, наконечници на стрели и други предмети.

 

Имахме нива за жито в Крайнова махала, недалече от Паралия нива и като деца, лятно време след дъжд, ние тичахме към Маринова чука и отгоре, по разораната нива намирахме монети. Откривахме и златни и сребърни монети, най-много се откриваха след проливен дъжд на различни места по нивата. Едните имаха образ от едната страна на кукумявка (емблема на древна Атина), а другите бяха с образ на козел (емблема на гр. Енос). Затова населението наричаше тази местност Паралията нива, намираха се монети, наконечници на стрели, натрошени глинени парчета, други предмети останали там в моменти на бягство и оцеляване от старите обитатели на крепостта.

 

- Дядо, това е било много вълнуващо и интересно, търсиш и не знаеш какво ще намериш!

 

- Да, всяко дете намираше по нещо, но чакай да видиш какво се случваше, когато се връщаме в къщи и ни видеха бабите целите изпоцапани и окаляни!

 

Разказът на дядо Вълчо продължи:

 

- Сега да се преместим по посока към Голямата река, за да стигнем лесно до ГРАДИЩЕТО.

 

ГРАДИЩЕТО е на юго-изток от селото на разстояние не повече от един километър - до чешмата Рангеле, близо до която се виждат също стари гробища. Самото Градище представлява яйцеобразна могила висока около 12 метра, естествено укрепена с долове и по-ниски могили наоколо. Върху площ от приблизително 300 кв.м. се виждат остатъци от стара крепост.

 

Хващаме от южната страна на селото, от Маджаров кладенец (геран) към чешмата и параклиса Свети Рангел (Архангел Михаил), който е разположен сред голяма поляна и вековен бряст до чешмата Рангеле. Там отиваха хората от селото и почитаха Рангелов ден на 8 ноември.

 

Когато през 921г. цар Симеон нахлува с войските си в Тракия и превзема Галиполския полуостров, Беломорска Тракия се присъединява в пределите на българската държава.

 

В устава на манастира Космосотира край Фере /Вира/, построен от севастократора Исак Комин през 1152г., се споменават данни за стари крепости и селища,

 

3

 

 

съществували през вековете в Доганхисарската котловина, посочени са владенията на манастира - градове, села, реки и местности. Там е казано за "крепостта Аетос (Сокол)". Това е съществуващата по това време крепост ГРАДИЩЕТО, с което име я наричало българското население .

 

- Останало ли е предание в селото, в което се разказва за това царско време? - с любопитство попита малчуганът.

 

- Ще ти разкажа за още едно предание, което съм чувал от старите хора в селото за времето, когато тези земи са били към пределите на древна България, когато тя е била царство.

 

В Градището имало болярин. Той идвал от крепостта Градището по подземен път за да се черкува в параклиса в празнични дни.

 

Според друго предание той идвал да се черкува в църквата Свети Никола в празнични дни по път постлан с чувъ (кадифе), придружен от войници с вдигнати мъждраци (копия). С върха на копието вземал нафората, от което майката на болярина била недоволна и смятала за греховно, но синът не се съобразявал с това. Това било по времето преди турското нашествие.

 

Църквата Свети Никола е старовековна, в нея се извършвали църковни ритуали и обряди до построяването на новата църква Света Богородица през 1835г.

 

ГРАДИЩЕТО не загубило своето значение и по времето на римското и византийското владичество, както и при включването на тези земи в пределите на българската държава /1230-1246/.

 

ЧЕХОВО е близо до ГРАДИЩЕТО - край чешмата Рангеле и гробищата, където ясно се виждат още развалините на старо село. Чехово е разрушеното село край крепостта ГРАДИЩЕТО, до самата чешма Челечка, името на което се е запазило досега в съзнанието на местното население. Неговото предназначение е било главно да поддържа и охранява крепостта ГРАДИЩЕТО. Първоначалното му население е било тракийско, от племето кикони, а след 6 век се заменило със славянско.

 

Обитанието наречено ГРАДИЩЕТО, трябва да се счита за най-старо, възникнало може би заедно със с.ЧЕХОВО - по времето на траките и преди установяването на римското владичество по тези места около с. Доганхисар.

 

Поселенията имат важна роля, която се определя от мястото на което се намират - по долината на Голяма река и долината на Малка река да охраняват двата пътя от нападенията на установилите се през 8-7 в.пр.н.е. гръцки колонии.

 

В помощ на ГРАДИЩЕТО били двете крепости: АСАРЛЪКА, която командва цялата околност и прохода, образуван от Голяма река, както и обитаваното СЕЛИЩЕ (на Паралията нива), охраняващо прохода образуван от Малка река.

 

4

 

 

АСАРЛЪКА представлява стара крепост, чиито стени са още запазени и се намира в местността Данъ дере - на десния бряг на Голяма река и на изток от селото. От височината на която е разположена крепостта се командва северната теснина през която реката се насочва към Бяло море.

 

- Гледай тука Въле, гледай - потропа с бастуна старецът - Като хванеш надолу по пътят от Доганхисар към Домуздере се минава покрай чешмите Челечка, Тупачерка (Тупачарови), Костова чешма, Патрачка, Пандърка чешма - свързана с нашия Пандъров род.

 

Наблизо в местността Киречлликя има богата варовикова кариера, там е Пандъровата колиба за подслон. Там, в източните склон на Габрувица е местността Бижурца, където расте много божур. На това място идвахме всяка пролет като ученици заедно с учителя за да берем букети и да правим венци за училището за празника Св. Кирил и Методий.

 

След 1882г. училището имаше четири отделения. В училищата стая имаше наредени миндери покрай стената и там всяко дете сядаше на собствена възглавница. В средата на стаята имаше една маса с пясък, на която учителят преподаваше уроците и изпитваше учениците. Ние, учениците пишехме с калем на поници (кръгли глинени тави) пълни с пясък, така там се научих да пиша и да чета.

 

Дядо Вълчо продължи да разказва и да чертае с бастуна по "картата" на земята пред тях:

 

- Сега се преместваме по картата (диагонално) - до билото на планината Китка, покрито с величествени букови и смесени широколистни гори, за да се спуснем от връх Белия камен (камел), под него е един от изворите на Малката река - Капеода. Ако погледнем на запад, ще видим по-ниския връх Старцету и местността КелВълчув кедик.

 

И да знаеш, тази местност се казва така, защото тук е била кошарата на моя дядо Вълчо Костов Пандъров, неговото име нося, на него съм кръстен. Дядо бил роден в далечната 1828г. в с. Доганхисар, накуцвал при ходене и затова го наричали с името Кел Вълчо.

 

Тук на това място наречено КелВълчув кедик, той е пребивавал като овчар и е отглеждал своите стада. Преместил се да живее в с. Мерхамли около 1860г., като един от първите основатели на селото, но името на местността КелВълчув кедик е останала като връзка със старите родови корени от Доганхисар. В село Доганхисар останал да живее само първородният му син - баща ми Коста Вълчев Пандъров, а другите му братя и сестри останали в с. Мерхамли. За живота на дядо Кел Вълчо, изпълнен с борба и за жестокото му убийство от турците на 13.07.1913г. в с.Мерхамли ще ти разправям в друг разказ.

 

5

 

 

Тука, до КелВълчув кедик е Янкувица, гориста местност с грамадни купчини от камъни и останки от много отдавнашно СТАРО СЕЛИЩЕ (до местността Янкувица), още от времето на траките.

 

Не се знае кога е било обитавано СТАРО СЕЛИЩЕ и защо е изоставено, дали е съществувало преди СЕЛИЩЕТО (срещу Маркова чука) или са били населени едновременно.

 

- Дядо, а как се стига до СТАРО СЕЛИЩЕ? Ако тръгна от селото от къде трябва да мина?

 

Старецът продължи историята на разказа си:

 

- До местността КелВълчув кедик и Янкувица се стига като тръгнеш по пътя за с. Фъндаджак, излизаш до Горната чешма. След като пътя напусне селото, стигаш до гробище Прясна Неделя и параклис Света Богородица.Пресичаш Малката река и пред теб се очертава височината на Янкувица, обрасла със стари гори. Там ще откриеш един от големите изворите на Малката река, близо до него е и изоставеното СТАРО СЕЛИЩЕ, ще го познаеш по големите купчини от камъни. Изпод покълналите треви се показват на много места купчини камъни, съборени зидове и огради, следи от дебели каменни темели. От едната страна стоят остатъци от стари гробища, наклонени каменни плочи със следи от издялани надписи, вкопани в земята от векове. Цялата могила е обрасла със закелевели дъбови и хвойнови храсти, прекършени стари, изсъхнали дървета, уморено полегнали на една страна...

 

Малкият Вълчо стоеше притихнал до камъка, попиваше и запомняше заръката на дядо си и сякаш борсите му нозе "стъпваха" по пътеките, по които го водеха думите на стареца. За кой ли път те двамата, момчето и дядото, откъснати от живота наоколо се понесоха във времената, когато дядо Вълчо беше на възрастта на внука си?

 

- Слушай Въле, сега ще ти разкажа за СЕЛИЩЕТО, да запомниш всичко точно и подобно, защото само един Господ знае кога ще дойде ред и истината за тези места ще бъде намерена. Това мое родно село - Доганхисар е много старо, населено е от векове, там са се раждали, там са живели не само до девето коляно, ами и девет пъти по девет поколения да сложиш, пак няма да стигнат, защото са живели там много години по-напред, днес никой не може да каже точно колко...

 

Предците ни, тези стари отдавнашни българи геройски устоявали на времето и чуждите нашествия и издигали изпод руините от пепелища нови домове, оцелявали и укрепвали, защото носели несломимата силата на българския дух в кръвта си.

 

СЕЛИЩЕТО (срещу Маркова чука) в моите родни земи е най-старото поселище в което някога са живели траките. До ден днешен, никой не знае траките

 

6

 

 

дали са се слели или са били прогонени от новите му обитатели славяните. Те достигнали до бреговете на Беломорието по времето на император Юстиниян 1 (527г. - 565г.) и се установили на това място, което останало запомнено като "СЕЛИЩЕТО" към средата на 6 век и началото на 7 век.

 

- Ей тука ли е СЕЛИЩЕТО (срещу Маркова чука)?

 

- Не, не не е тука мястото - отсече дядо Вълчо и затърка по пясъка с върха на бастуна си.

 

- Малко по-насака (по-натам) е СЕЛИЩЕТО - и той направи малка вдлъбнатина и продължи:

 

Тука е точното място на СЕЛИЩЕТО (срещу Маркова чука), на около 2-3 км западно от днешното село Доганхисар. Ние наричахме тази местност Сиврията, точно срещу Турската чука, оттатък Малка река - на пътя за с. Ходжкьой - с. Каракая - Гюмюрджина. Пресича се Малката река и се навлиза в местността Сиврията, мястото ще познаеш по грамадите от камъни, разположени в нивите.

 

Всички хора в нашето село знаеха, а и днес се вижда добре, че на това място наречено СЕЛИЩЕТО е имало старо неукрепено древно поселище. В землището на Гаргарашкина падина някога е кипял живот и е черпел животворна сила от водите на реките Адъдереси и Гаргарашка. В СЕЛИЩЕТО се намира чешмата Самбашовка, наблизо са Сюлевите извори, вградени като стерни. Останки от гробищата на СЕЛИЩЕТО стоят вдясно, до река Гаргарашка.

 

Равнинните работни площи се наричат Адъта,а в южната й страна се намира чешмата Пелтечка. В близост до нея са Пелтековия йегъл, Аймановия йегъл, Делигьоргювия йегъл - към с. Каракая. Краят на местността Адъта се простира до река Адъдереси, в която ловяхме риба мряна и сладки речни раци.

 

След като се пресече реката се навлиза в ходжакьойското землище. Тук наблизо са Калояновите йегъле наследени от синът му - Стоян Кехая. Тука се намира бърчината Сиврията, обрасла със зеленикова гора. Точно срещу нея се намира Турската чука, към която са йегълето на Караматюве. Оттатък Турската чука, зад река Адъдереси е Грущиловият йегъл, от северната му страна е местността Кюплюджа (кюп - голяма глинена делва) и чешмата Кюплюджа. В тази местност при оране често се откриваха глинени делви от старо време.

 

Ти ще попиташ:

 

"Но, докога е съществувало СЕЛИЩЕТО (срещу Маркова чука) на това му място и защо е било то изоставено?"

 

- Дали причината е поради военно нашествие или пожар, епидемия или друго обстоятелство? - Не е известно...

 

7

 

 

От дедите си знаем, че животът е продължил и след като е било изоставено, а може би и разрушено, СЕЛИЩЕТО се е пренесло на друго място - в района на СТАРО (МАЛЪК) ДОГАНХИСАР. Точното време на това изместване също не е известно, но времето на това поселение е не по-късно от 8 век.

 

(1*) (СТАРО ) или (МАЛЪК ) ДОГАНХИСАР се отнасят за едно и също място - селището близо до Липовица и могилата Гробът. Билото на Липовица е обрасло със стара смесена гора.

 

- А как се достига до мястото, където е СТАРО ДОГАНХИСАР?

 

- СТАРО ДОГАНХИСАР е на около 3-4км. северно от днешното село Доганхисар. Тръгва се по пътя за с.Фъндаджак, от северния край на селото, минава се Горната чешма, покрай черквата Прясна неделя, вдясно са Белите гробе, по западния склон на Бърцето и местността Сгурету, за която старите хора казват, че е била топена руда. Близо до тях е СТАРО (МАЛЪК) ДОГАНХИСАР, местност с големи грамади от камъни и разрушени сгради, останки от древни жилища обрасли със стара дъбова гора.

 

Има предание, в което се казва, че населението от Малки Доганхисар идвало да се черкува в църквата Света Неделя ("Прясна Неделя"). Църквата е била малка по размери, от нея стоят само основите от стените й, а наоколо се издигат грамадни дъбови дървета. Веднъж хората от Малки Доганхисар отишли да се черкуват и били обсадени там, заградени неизвестно от кого, църквата била запалена и вътре населението загинало. Между това време (8 век) и идването на турците, църквата Света Неделя е била запалена и разрушена незнайно от кого.

 

Всеки път, когато минавах наблизо от там, се виждаха многото кости, изравяни от текущите води. Никой не знае кога е построена църквата, нито от колко години назад е била разрушена.

 

За българско население, което живее в землището на Доганхисар, свидетелства и един французки рицар Бертрандон де ла Брокиер, който минал от там през 1443г. Той е водел записки за своето пътуване и пише, че по тези земи е видял запазено българско население в планините и горите между Фере и Гюмюрджина. Споменът за това нещастие и тежките години прекарани в горите се е предавал от поколение на поколение и е достигнал до наши дни като далечно предание.

 

Моят земляк, десетина години по-голям от мен - Стаю Вълчев Кертиков, роден в Доганхисар през 1872г. и сега жител на Асеновград разказваше за това предание, което бил запомнил от старите хора така:

 

"Когато дошли турците, те разрушили не само ГРАДИЩЕТО, но запалили и унищожили из основи селото СТАРО ДОГАНХИСАР.

8

 

 

Наред с това, те избили голяма част от населението му, което не успяло да избяга. Затова тук в почвата има много натрошени човешки кости. Спасилото се с бягство население се пръснало из околните гори, където си построили колиби, изкоренили части от гората и създали новини (нови ниви), развъдили наново добитък - овце, кози, говеда, свине, пчели и си създали нови стопанства, които носели имената на техните собственици. Запазените до сега имена (*2) на колиби и йегъле (кошари), са останали от онова време.

 

По-късно населението от тези колиби се сговорили да си заселят ново село. За целта, те получили и съгласието на Доган бег - (турски феодален владетел на тези места по онова време), който живял в с.Ходжакьой. Отсякли едно дърво, от което направили орало, боюндрюк, жегли и остен, запрегнали млади юнци - близнаци и заорали, като започнали да очертават мястото на новото село - от южната му част - гробищата и параклиса "Св. Никола", на изток към Баталан махала, завили на север към Селската чешма, Крайната или Крайнова махала, Карасанова махала, Карабашове, Сапунарюва махала, Карабакове, но на Бакшовата махала оралото се счупило и кръгът останал незатворен. От тук именно влизали всякога нападателите на селото."

 

Кога е станало това, засега е неизвестно, но като се има предвид, че населението от околните села счита с.Доганхисар и с.Тахтаджик за най-старите български селища, вероятното заселване на с.Доганхисар на днешното му място е през първата половина на 15 век. Подобни предания за очертаване границите на селото се срещали и за други селища.

 

Но независимо от това, самото предание не дава отговор на въпроса:

 

"От къде произтичат правата и привилегиите, които е имало село Доганхисар пред турската власт? Как да си обясним защо селото е имало привилегии и относителна самостоятелност спрямо другите села?"

 

Някои предполагат, че през турското робство с.Доганхисар се е ползвало с привилегията на доганджийско село, каквото било и през византийското владичество, но освен името на селото Аетос (сокол), други доказателства няма.

 

А с какво ще обясним - от къде и защо са дошли привилегиите, които имал родът Калояновци?

 

Селото придобива правото да се самоуправлява още от първите векове на турското робство. Това запазва българският характер на населението, неговото народностно съзнание, волният му дух и напълно примитивния му колибарски живот в продължение на близо едно столетие, след идването на турските нашественици. Съхранили се наследените от миналото стари обичаи, бит и традиции, запазило се българското народностно съзнание и свързаните с него качества на доблест и достойнство.

 

9

 

 

Спомена, че са наследници на знатни боляри , крепило тяхната вяра за възстановяване на потъпкваните им права, поддържало гордостта им, предизвиквало съпротива срещу поробителите и подхранвало надеждата за освобождение.

 

За основаването на с.Доганхисар има различни предания. Едни разказват, че това е станало от приближени на цар Калоян родове - потомци на който се явявал родът Калояновци, известен със своята смелост и доблест. Това предание се допълва с обяснение, че тук живеели царските соколари. Може би в това предание има нещо вярно, тъй като по времето на цар Калоян и особено на цар Иван Асен II е станало голямо движение на българи от север на юг по времето на Второто българско царство. Тогава земите ни са били включени в пределите на България като област Волерон.

 

- Слушай сега, да ти разправям за преданието за цар Калоян, което всеки в село Доганхисар знае. От историята е известно как през 1206г. цар Калоян нахлува в Тракия с войските си и стига чак до брега на Бяло море, превзема византийския град Россион и разрушава крепостта му. След като преминава през река Марица, цар Калоян превзема Траянопол и Макри и също разрушава крепостите им. По това време в ГРАДИЩЕТО имало византийски войници. Калоян обсадили крепостта ГРАДИЩЕТО и с помощта на местните българи я превзел. За известно време войската останала там за почивка. Казват, че през това време колкото мъжки деца са се родили, били наричани с царското име на победителя - Калоян.

 

Така името Калоян се появило в село Доганхисар и се наложило като едно от най-често наричаните мъжки имена. Чрез постоянния процес на роене (*5) на селото, името Калоян се разпространило и в околностите на Беломорието.

 

В преданието се казва, че когато си тръгнал от там, цар Калоян оставил за началник на крепостта ГРАДИЩЕТО болярина Витишин Татар. От тогава е останало названието на местността "Куманву падалу"- това е стръмен връх, който се намира недалеч от крепостта Градище, както и личните имена на хората от селото - Комню и Комня.

 

- А как се достига до него, дядо?

 

- Пресичаш Голямата река, тръгваш нагоре по пътя за с. Тахтаджик, излизаш при билото на двата гръма. Наблизо е красивата горска местност Свети Илия, където всяка година на Илинден провеждахме традиционния събор. Там е старият параклис Свети Илия, в който се намира мраморна плоча с надпис "година 1080". За този надпис съобщил свещеник Петко Георгиев Калоянов, който е намерил плочата там. В югоизточна посока е високият връх Раювица на планината Кикеле, а насреща й е стръмния връх - Куманву падалу.

 

10

 

 

Когато тръгнеш от крепостта ГРАДИЩЕТО, където рекичката от чешмата Рангеле се влива в Голямата река, насреща е Янув орев(орех), многовековно дърво, за да бъде обрано се събираха хора от над десет рода. Там наблизо е единичната висока канара, наречена Комнюв камен.

 

След смъртта на Иван Асен втори, в землището ни отново идва византийската власт. После, в началото на 14 век по времето на Момчил войвода, крепостта ГРАДИЩЕТО била използвана от неговите войски. След това дошли турските нашествия, оцелелите до това време крепости ГРАДИЩЕТО и Маринова чука(на Паралията нива) в Доганхисарската котловина дълги години се съпротивлявали на обсадата на османските нашественици, но накрая защитниците се отчаяли и решили да изоставят крепостта. Те пробили обсадата на турците и се разпръснали, едни се върнали по родните си села, а други заедно с последния болярин живял там, заминали за Солун.

 

От турските войски като комендант на крепостта бил оставен Дуван бег (бей). След време той получил заповед да разруши крепостта.

 

Така най-голямата защитна крепост, служила векове на дедите ни, се превърнала в руина...

 

След като ГРАДИЩЕТО е било разрушено от турците към 1372/3г., селото получило официално новото, преведено вече наименование Доган-хисар (Соколова крепост). Със същото име започнало да се нарича и нововъзникналото българско село Доганхисар.

 

Важните събития, които са се случвали в селото са родени и съхранени в народната памет, тя се пази с предания и песни от селото, които пеели по хора и седенки, разказвани от баща на син, от дядо на внуче.

 

Най ми е на сърце песнята за Радич ойуда, тя е стара доганхисарска песен и се пееше на всеки празник на селото.

 

Освен това, трябва да се има предвид и да не се забравя, че песента "Радич ойуда" е доганхисарска и в нея личи гордостта на българския войвода /кмет/:

 

РАДИЧ ОЙУДА (ВОЙВОДА)

 

- Ой, турци, турци, царюви людие,

Вие сте турци, а съм българен,

Яс дету имам, вие нямате.

Яс руба [*] носе, тя огънь гори,

Яс калпакъ носе, той слънце грее,

Яс коне явам, той пиле върка,

Яс любе любя, бяла Видана,

Не белосана, не веждосана.

 

*********

* руба - дрехи

 

11

 

 

Със същата гордост и доблест се отнася към султанските служители и годеницата му Видана:

 

Видана седи в долна маала,

В долна маала, на висок чардак.

Де заминае, де поминае,

Царюви людие, царюви турци.

Тие Видани, тком думае:

- Мари Видано, гяур дукиньо,

Главена ли си, женета ли си?

- Ой, турци, турци, царюви людие,

Ку ви е ение [*], ение за мене,

Ку съм главена, ку съм женета.

 

*********

*. ение - грижа

 

Учудено малкият Вълчо запита:

 

- А защо дядо, защо Радич войвода дето яха коня, той пиле фърка? Какво ще е това, дето той го има, а другите - турци го нямат?

 

- Това дядо, е несломимият дух на българина, силата на кръвта, дето той е наследил от предците си, тази осанка, храброст, благородство, величие, доблест, които светят от душата, от вътре, като наследници на знатен болярски род, приближени до царския род.

 

Знатен е произходът на българския войвода, затова рубата му грее като огън и калпака му грее като слънце, защото "отбран" човек ги носи, (човек от сой)! Затова е запазена през вековете тази доганхисарска песен, тя носи късче от величествената история за произхода на дедите ни като наследници на царски люде!

 

Всеки българин, който я слуша и пее, знае историята и се гордее с произхода си, знае корените си и носи в душата си спомена за онази славна и силна България!

 

Така се е съхранила истината и чрез песента е преминала през поколения за да достигне до нас в днешно време.

 

Да я запомниш и ти, да я знаеш и да я разправяш на твоите унуки(внуци).

 

- Сега ще ти думам за друго предание за основаването на селото, което дава отговори на всичките въпроси от къде идват привилегиите, с които селото Доганхисар се е ползвало.

 

12

 

 

Дядо Вълчо с една ръка потупа по гърба малкия си внук, а с другата ръка направи с бастуна малък кръг по картата:

 

- Тука, тука гледай, от тука започва преданието! (*3)

 

След като река Адъдереси се пресече, се навлиза в ходжакьойското землище на бърчината Сиврията, обрасла със зеленикова гора. Там пасял стадото си младият българин Калоян, който бил роден през 1765г., негов баща бил Петко Мамирев. Точно срещу него, на Турската чука били стадата на богатия турчин Доган бег. Било едно далечно време, към 1790г., когато с.Доганхисар било още колибълък, Разпръснати в околните планини и местности в своите колиби живели още много българи със семействата си и стадата си.

 

Доган (Дуван) бег живеел в с.Ходжакьой, негови били турските села - Ходжакьой, Каракая, Фъндаджак, и Бадурен, както и българските - Доганхисар и Тахтаджик. Стадото му пасяло на Турската чука. Лоши хора наклеветили Доган бег пред султана, който го изпратил на заточение. Според законите тогава, на заточение трябвало да отиде и семейството на бегът и да се отнеме цялото му имущество и стоката му. Но преди да тръгне, бегът завел майка си при Калоян кехая, разправил му всичко и го помолил да я укрие и да я гледа докато е жива. Затова той му подарявал и част от стадото си. Калоян кехая скрил старата жена в своята къшла, гледал я като своя майка и на никого не казал нищо за нейното присъствие в домът му.

 

Когато султанът разбрал клеветата и пуснал Доган бег да се върне, Калоян кехая му предал майка му жива и здрава и му върнал цялото стадо, но сега вече наплодено/увеличено/. Старата кадъна разказала на сина си за добрините на Калоян кехая, казала му, че го признава за свой син и помолила бега да го признае и той за свой брат. Зарадвал се той, че е заварил майка си жива и здрава, стадата намножени, хамбарите пълни, всичко си било така, както ги бил оставил преди заточението. Доган бег не знаел как да се отблагодари на доброто, което получил от овчаря Калоян и го попитал какво иска за отплата.

 

Не поискал нищо за себе си българинът. След това турчинът приел Калоян за свой побратим, както го молела майка му и пак го запитал какъв дар иска да му подари. Калоян кехая и сега не искал нищо за себе си, само му разказал колко било тежко положението на неговите братя българи, които живеят по планините и горите и го помолил да направи нещо за тях, за да бъдат защитени домовете и нивите им от постоянни грабежи, да не живеят в постоянен страх от насилие и тормоз.

 

Тогава Доган бег се съгласил българите от колибите наоколо да се съберат на едно и да си направят село, на което мухтар (кмет) да бъде Калоян кехая, подарил му и половината от имотите и стоката си.

 

13

 

 

Така Доган бег издействал от турската власт да се създаде сегашното с.Доганхисар и големството (мюдюрството) на Калоян кехая да се придава по наследство, от баща на син, като били задължени да пазят хората от селото от всякакви зулуми (несправедливости), а също и да бъде съдник (да решава споровете) в седем околни села.

 

Смелата и доблестна постъпка на младия български овчар Калоян и неговата воля за справедливост довела до право на известно самоуправление от турската власт и относителна самостоятелност при вземането на решения в живота на селото в онези трудни за оцеляване години. Така около 1795г. младият Калоян кехая станал защитник и управник на село Доганхисар, някъде към тридесетте си години.

 

Малко преди 1800г. започнало над стогодишното управление на Калояновци от младия овчар Калоян Петков Мамирев като мюдюр (кмет) на с.Доганхисар и като съдник на възникналите спорове в селото и седем околни села. (*4)

 

Време, през което селото управлявано от Калояновци значително се замогва, разраства и утвърждава с водеща роля за българщината в региона, въпреки тежките години на изпитания от турската власт и от гръцката патриаршия.

 

След смъртта на Калоян кехая в 1837г., стадата и кошарите му до с.Ходжакьой били наследени от сина му - Стоян Калоянов, управлението на с.Доганхисар продължил другият му син - Петко Калоянов, а една от дъщерите му - Добра е баба на Капитан Петко Войвода (майка на баща му Кирко). Така към този стар, славен и знатен род - Калояновци принадлежи и най-славния син на Доганхисар - Капитан Петко Войвода (*6).

 

Ето защо един от биографите на Войводата, Филип Симидов ще запише името му така (*7):

 

КАПИТАН ПЕТКО КИРЯКОВ КАЛОЯН!

 

За борбата на Петко Калоянов срещу гръцките владици, за налагането на българския език в училищата и в църквите, ще ти разправям в друг разказ. За делата на Петко Калоянов е писал и одринския книжар - Георги Димитров.

 

Силни и благородни били дедите ни, гордеели се със своя български произход от древни и славни родове! Векове наред те геройски устоявали на времето и чуждите нашествия и издигали изпод руини от пепелища нови домове, укрепвали българщината, защото носели несломимата силата на българския дух в кръвта си.

 

Но дошла 1923г., когато българите били насила прогонени от тези родни земи, които напуснали единствено за да се спасят. Избрали да напуснат родните земи, но да останат българи! Тези, които останали по родните земи, били насила принудени да станат гърци - сменили българските им имена с гръцки, скъсали българските им документи и ги заменили с гръцки, на които пишело "родени гърци",

 

14

 

 

забранили да се говори на български език и наказвали с жесток побой и арест дори и за една българска дума!

 

В с.Доганхисар новата гръцка власт заселенила гърци от Мала Азия.

 

Вековните българските корени на село Доганхисар били отрязани...

 

- Чакай дядо, сега ще взема молива и тетрадката, за да направим картата и да напишем преданията, за да съм сигурен, че е вярното, че е точно както ти казваш...

 

- Ще дойде ден, когато наследниците на Доганхисар ще вземат картата, оставена ни от Стою Герджиков и по нея, стъпвайки там, ще намерят местата, описани в разказа!

 

Ще усетят, че там тишината е привидна, защото ще "чуят" как отеква ехото от битките и стъпките на предците ни, ще усетят полъха на Бялото море и силата на свободата, ще пият от извора "жива" вода, която излиза от земята на дедите ни!

 

Стъпили там, ще усетят силата на вековните си корени...

 

 


 

 

Разказът е написан като са използвани сведения от Харалампи Стоянов Бакалов и картата на с. Доганхисар от Стою Герджиков.

 

*1) СТАРО ДОГАНХИСАР е името по сведения на Харалампи Стоянов Бакалов, МАЛЪК ДОГАНХИСАР е името по сведения на Стою Герджиков, но се отнасят за едно и също място.

 

 

*2). Запазените до сега имена на колиби и йегъле (кошари), са останали от онова време:

 

Често скотовъдните стопанства с кошари, наричани йегъле, били разпръснати из цялата околност на селото. Такива били:

Турникови йегъле - към Сусус тепе,

Чакалови йегъле - местността на Киречлика,

Дилареви йегъле - местността Върлите падини,

Педюви йегъле - местността Данъ кедик,

Сексенови йегъле - местността Салтък тепе,

Карабакови йегъле - местността Куманово падало,

Делигеурови (Делигьоргюви(Делигеоргиеви)) йегъле - към с.Каракая,

Караматюви йегъле - към Турската чука,

Калоянови (на Стоян Калоянов) йегъле - до с.Ходжакьой,

Мюдюреви (на Петко Калоянов) - йегъле към селата Бадурен и Домуздере,

Делимитрюви йегъле - местността Поляната,

Карамитрюви йегъле - местността Гюмлю,

15

 

Малакови йегъле - към с.Домуздере и местността Върлите падини,

Сарачепишеви йегъле - местността Голака,

Ялабукови йегъле - местността Арман кедик,

Чекърови йегъле и др. "

 

*3) За основаването на селото има и второ предание, то е разказано от Мария Станкова Деликостадинова, родом от село Дервент, което чула от баща си Даскалото Стоян. Той бил ученик в село Доганхисар през 1871 година. Преданието се потвърждава напълно и от друг независим източник . Неда Стамова Стамболова (Морева), родом от село Доганхисар е разказала същото предание за Стоян Кехая в ръкописен текст от 50 страници , предаден ни от Николай Хайтов.

 

 

*4) За родоначалник на Калояновия род от село Доганхисар се посочват две имена:

 

- Стоян - от Сборник "Петко войвода", Руска Параскова - Делчева

 

- Калоян - от Христо Попконстантинов, Филип Симидов, Стою Шишков, Харалампи Стоянов Бакалов, Мария Станкова Деликостадинова, Неда Стамова Стамболова (Морева), Николай Хайтов и др.

 

Калоян кехая имал двама сина – Стоян и Петко и осем дъщери, две от които са:

 

- Добра - баба на Капитан Петко Войвода (майка на баща му Кирко)

 

- Стоя - женена в род Бобеви, майка на Стоян Бобев.

 

 

*5) роене на селото - преместване на отделна група от семейства, родени и живели до тогава в с.Доганхисар на съседни плодородни места в региона, които до този момент не са били населени. Там те основават ново село, като пренасят бита, традициите, обичаите от старото си село.

 

 

*6) ХРИСТО ПОПКОНСТАНТИНОВ "ПЕТКО ВОЙВОДА - БРАНИТЕЛ НА РОДОПСКИТЕ БЪЛГАРЕ ДО 1879г. ЧЕРТИ ОТ ЖИВОТА И ПОДВИЗИТЕ МУ", 1885г.

 

"Още отъ старо време въ това село (чети Дуванъ-Хисаръ) е имало по едно по-първо лице, почитано отъ турските власти и припознавано отъ тяхъ като представитель на цялото село. Това лице носи название Коджабашия.

 

Въ Дуванъ-Хисаръ почитанъ и припознаванъ е бил родътъ на Калояновците, защото споредъ едно местно народно предание, тая голяма фамилия водила потеклото си отъ българския царь Калояна.

 

Отъ запомнените до днесь членове отъ тая фамилия най-влиятеленъ и най-почитанъ е бил Калоян Кехая.

 

Него го наследилъ, синъ му Петко Калояновъ, а пъкъ следъ него големството се припаднало на синътъ му на днешниятъ големецъ и мюдюръ Калоян Петковъ (чети 1885год.).

 

16

 

 

Имената Петко и Калоянъ едно по друго се предаватъ отъ баща на синъ, отъ синъ на внукъ и т.н.

 

КЪМЪ ТАЯ ФАМИЛИЯ ПРИНАДЛЕЖИ И НАЙ-НОВИЯТЪ РОДОПСКИ ВОЙВОДА ПЕТКО.

 

За забелязвание е и това, че между мъжските собствени имена най-много се срещатъ Калояновци."

 

Тези думи са потвърдени и от Стою Шишков, който се е срещал с Капитан Петко Войвода и е бил в кореспонденция с него:

 

"Намерихме за добре да приведемъ изцяло горните сведения отъ книжката на г.Константинова, защото мислимъ, че трябва да се знае по-ясно мястото и родътъ отдето е Петко."

 

*7) Филип Симидов е биограф на Петко Войвода. Той се е срещал с Войводата във Варненския хотел "Комерциал", около три години преди смъртта му. Макар, че Капитан Петко е бил болен, Симидов записва разказите, директно от думите на Войводата.

 

СБОРНИК "ПЕТКО ВОЙВОДА ", стр. 251

 

Документ 105.

 

БЕЛЕЖКИ ЗА РОДОСЛОВИЕТО НА ПЕТКО ВОЙВОДА

 

Роден на 1844г. на Никулден в селото Дуван хисар в Родопските планини. ТОЙ, ТОЗИ ГОРСКИ ЦАР НА РОДОПИТЕ, ВОДИ РОДА СИ ОТ КАЛОЯНОВЦИТЕ, ГОЛЯМА И ПРОЧУТА СТАРА ФАМИЛИЯ, ПОЧИТАНА И ПРИЗНАВАНА В ДУВАН ХИСАР ЗА ВОДЕЩА ПОТЕКЛОТО СИ ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЦАР КАЛОЯНА. Той е раняван на 33 места.

 

Живее днес във Варна, 53 г., занимава се със земеделие.

 

Сборник "Петко войвода" (Изд. на Тракийския научен институт, С. 1954г.), стр. 25.

 

"Ф. С. Симидов, който към 1897г. във Варна е разпитвал Петко войвода, в записките си записал името на Петко войвода така:

 

" КАПИТАН ПЕТКО КИРЯКОВ КАЛОЯН ".

 

И под забележка е прибавил:

 

"Той ми казваше, че неговият род е "Калояновците", доста стар род от няколко векове, според казване от майка му."

 

    29.03.2022г.

 

17

 

 

 

 

 

 

[Previous]

[Back]