Разказ първи
 

Една снимка разказва...

(Разказ по действителни лица и събития)

 

Величка Георгиева

 

В памет на баща ми Вълчо Андреев Костов /Пандъров/

/12.08.1943 г. - 29.03.2019 г./

   Албум:

1. Малкият Вълчо (08.12.1943 – 29.03.2019 г.) Маджарово - Хасково

2. Вълчо Костов Пандъров (1888 – 05.01.1963 г.) Доганхисар - Маджарово
3. Андрея Вълчев Пандъров  (19.04.1919 - 21.10.1996 г.) Доганхисар - Маджарово

4. Училището в Доганхисар 1919 г.
5. От кръщенето на Илия Стамов Делиев 1938 година в Маджарово
6. Родословното дърво 1970 год. на род Делигеоргиеви от Доганхисар

 

Държа снимката в ръцете си и ме пари, така, както пари душата ми, напълва очите ми със сълзи, защото изгубих баща си в този живот, и много ме боли.......

 А, тази снимка, открита след 70 г., ме върна в щастливите дни на баща ми, в неговото детство...

 

 

Тази сутрин, малкият Вълчо стана рано. Събуди го шумът отвън на двора. Изскочи да види какво става. На големия харман, дядо му, на когото беше кръстен, редеше зелени дъбови клони, за храна на животните.

- Дядо, дядо какво нареждаш? - попита любопитно момчето.

- Сбирам шума за козичките, дядо - отвърна дядо Вълчо, качен на голям куп клони. Със силните си ръце, той вдигаше клон след клон и ги подреждше в голяма купчина. Беше среден на ръст, слаб, с леко приведени рамене. Лицето му бе издължено, с високо чело и правилен нос, без мустак. Очите му бяха големи, много сини, блестяха като небето. Над светлите вежди се спускаха капки пот, стичащи се от късите руси коси, които сякаш бяха посребрени, светеха от слънцето.

 

С отсечени жест на дясната си ръка, той избърса челото си и рече:

- Въле, подай ми вилата, ей там е подпряна до стената на къщата. Малкият само това и чакаше, веднага хукна с борсите си крака, хвана с две ръце дръжката, метна едното краче над нея и заподскача на конче - тагадък, тагадък към дядо си. След него оставаше пясъчна следа, която вятърът развяваше далече.

- Дръж, дядо, фатай /хвани/!

 

Старият човек стоеше изправен горе, върху големия куп клони, а в очите му се стекоха сълзи. Зениците на сините му очи се свиха, и той усети полъха на белия вятър в лицето си, мириса на Бяло море, вкуса на сол загорча в устата му. Спомни си за дните, когато бяха в Дуганхисар, в къщата на баща си - Коста Пандъров, как там подреждаха шумата. Тогава той беше млад. Слизаше от Бърцето, натоварил волската кола със свежи дъбови и пърнарови клони, а на прага на едноетажната им къща, с четири стъпала отпред го чакаше жена му Стана, от Делиевия род /Делигеоргиеви/. Тя белеше мамули царевица с малкия им син - Андрея.

- Тейко, тейко, оти не ме зима? /-Татко, татко, защо не ме взе? / - викаше с цяло гърло русичкия Андрейчо и се хвърляше в прегръдките на баща си. Вълчо го вдигаше на раменете си и го качваше отгоре на колата. От платената торба, преметната през гърдите му, той изваждаше шепа кръгли плодове / кумарка/, които бе откъснал близо до местността Оршки дол, по склоновете на Гулакът, в подножието на Падалата, над ягъла на Кирю Педев.

- Вземай, давай шепи! Ето ти армаган! - и той слагаше узрелите плодове, с вкус на ягода в ръцете на малчугана.

 

Андрейчо много му приличаше, беше взел същите дълбоко сини очи и светлата му сребристо бяла коса, падаща чак до раменете.

Белият вятър разрошваше косите на малкия Андрея, качен на раменете му. Мислеха тази есен да запишат Андрея в голямото, двуетажно, българско училище "Св. Кирил и Методий" в ДоганХисар една година по-рано, защото малкият беше много любознателен, сам си учеше буквите и сричаше първите прочетени думи. В това училище самият той се научи да чете и пише, заедно с по-големите деца. Него го научи да чете и пише учителят Петко Стаев Бакърджиев (Демякът), който говореше много добре църковнославянски, гръцки, турски и арабски езици.

И сега "чува" как на висок глас всички изреждат - ази, буки, веди... , "вижда" учителя как им разказва за светите братя Кирил и Методий от Солун.

Но, не стана така, трябваше да изоставят и къщата, и нивите, и животните, и само те, с една торбичка с брашно, да бягат по пътя за Фъндаджак, да идат в България, за да се спасят.

Името на Андрея го даде техния кръстник - да се предава връзката на рода, от дядото на внука. Бащата на жена му Стана - Андрей Делигеоргиев беше едър здравеняк, висок, силен българин, отгледал 8 деца. Тогава никой не подозираше, че ще има такава злощастна съдба - да умре от побой в затвора в Гюмюрджина, обвинен от гръцките власти, че синовете му - Георги, Стамо, Иван, Стоян са комити.

След несправедливия Ньойски договор, българските земи се предадоха в ръцете на Гърция. Гръцката държава подлагаше мирното население на нечувани зверства, жестокости, разселване с кораби по острови, вземаше българските им паспорти, късаше ги и им даваше нови, на които за народност пишеше "гърци".

Стамо Андреев Делиев, Георги Андреев Делиев, Иван Андреев Делиев, бяха част от многото младите мъже, изпратени да се бият срещу турците, като гръцки войници. Масово, всички те бягаха от Гръцката армия и отиваха в свободна България. От там те се включваха като четници към четата на Димитър Маджаров, да превеждат мирното население в пределите на майка БЪЛГАРИЯ.

Ето защо, безсилна да спре това, гръцката власт напълни затворите с невинни, беззащитни хора, върху които извършваше нечуван терор.

 

- Дядо, фатай, дядоооо... - детския глас на малкия Вълчо го откъсна от спомените, свидни на душата му. Сви се измъченото му сърце, и той чу пулса в ушите си. Коленете му омекнаха, политна, и се хвана за дървения стълб. С опакото на ръката си избърса сълзите,които замъгляваха погледа му и се обърна към внука си.

- Ей, дядо, ееееей..... - малкото дете беше хванало дървената вила и се опитваше да я издигне над главата си.

 

Дядо Вълчо се наведе силно напред, протегна и двете си ръце надолу, края на пръстите му почти докоснаха гребена на вилата, когато клоните, върху които беше стъпил потънаха надолу. Краката му се хлъзнаха по листата шума, опита с ръце да се хване за единия дървен стълб, който служеше за подпора на купчината. Тялото му натежа и той се сгромоляса на земята сред силен пукот от счупени клони, откъснати шикалки и листа. За миг настана тишина. Измежду два големи клона се измуши русата главица на детето:

- Къде си дядо? - чу той неговото гласче.

- Тук съм, Въле, нищо ми няма! - рече старецът, като бавно се поизправи седейки. Облегна гърба си на дървения стълб. Болеше го малко само дясното рамо, върху което бе паднал.

Малкият отиде при него, прегърна го и рече :

- Сега аз ще ги нареждам дядо, вече съм голям! Няма да ме спираш!

Старецът се изправи бавно, изтупвайки ентерията си, радвайки се, че и малкия не бе пострадал, вдигна глава нагоре, и що да види - малкия Вълчо вече се бе качил горе на купчината клони и си слагаше на главата неговия бял, памучен пешкир, останал горе след падането му.

- Ще ти помагам дядо, силен съм! - звънеше детското гласче отгоре.

Докато се чудеше как така стана, че падна на земята, сега трябваше да мисли как да свали детето от върха на купчината!

  

Това се случило през есента на 1946 г., тогава дядо Вълчо вече бил изгубил надежда, че ще се завърне в родния си Доган хисар. През 1941 г., когато синът му - Андрея бил вече сгоден, те всички се върнали в Беломорска Тракия, но там имало други хора, заживели в тяхната къща. Разбрали, че живот за тях там няма, те се върнали с волската кола обратно в Маджарово.

 


1. Малкият Вълчо (08.12.1943 – 29.03.2019 г.) Маджарово – Хасково

 

2. Вълчо Костов Пандъров (1888 – 05.01.1963 г.) Доганхисар-Маджарово

 
3. Андрея Вълчев Пандъров  (19.04.1919 - 21.10.1996 г.) Доганхисар - Маджарово

 

4. Училището в Доганхисар 1919 г.

 
5. Отляво надясно
Баба Калина, сина ѝ Стамо, снаха ѝ Петкана и майка ѝ Стояна.
Момчето Борис – баща на Пенка и Стамо. Момичето Елена – майка на Златка и Калоян.
Снимката е от кръщенето на Илия Стамов Делиев 1938 година в Маджарово


6. Родословното дърво 1970 год. на род Делигеоргиеви от Доганхисар 

 

Бащата на Андрей Делигеоргиев - Георги Делигеоргиев (1843-1909 год.) е един от първите ятаци на Капитан Петко Войвода. Бил е овчар, при чиято кошара се събирала и бивакувала четата на войводата.

Описано в книгата на Борис Колев „Легендарният Капитан Петко Войвода“

 

[Back]


Разказът е любезно предоставен от авторката  (sisi99vili@abv.bg)