Духътъ на Македония

Сборникъ отъ биографии и характеристики на македонски революционери

Книга Първа

 

Събралъ и стъкмилъ Георги Баждаровъ

 

Печатница П. Глушковъ, София 1923

 

 

Отекстувано от сканове (.pdf) от сайта www.strumski.com

 

Съдържание

  1а. Дамянъ Груевъ  (Проф. Д-ръ Л. Милетичъ, в. „Родина”, Скопйе, 1916 год.)
  1b. Дамянъ Груевъ  
(Йор. Бадевъ, списание „Македония", София, 1922 год.)
  2. Гоце Дѣлчевъ (биография) 
(П. К. Яворовъ, 1904 год.)
  3. Петъръ Тошевъ 
(К. Пърличевъ, сп. „Македония”, София, 1922)
  4. Борисъ Сарафовъ 
(С-въ, в. „Родина", Скопйе, 1916)
  5. Иванъ Гарвановъ 
(Проф. Д-ръ Л. Милетичъ, в. „Родина", 1916)
  6. Тодоръ Лазаровъ 
(Хр. Коцевъ, в. „Родина", Скопйе, 1916)
  7. Стоянъ Лазовъ 
(Г. Баждаровъ, в. „Родина”, Скопйе, 1918)
  8. (Христо) Чемковъ и (Йорданъ) Гавазовъ 
(А. Страшимировъ, „Революционенъ листъ", София, 1904)
  9. Методий Патчевъ 
(К. Пърличевъ, „Революционенъ листъ”, София, 1904)
10. Марко войвода  (X. С., „Революционенъ листъ”, 1904)
11. Михаилъ Попето  („Революционенъ листъ", 1904)
12. Тома Давидовъ  („Революционенъ листъ", 1904)
13. Тодоръ Саевъ  (в. „Реформи”, 1903)
14. Тале Христовъ  (Г. Баждаровъ, в. „Родина", 1918)
15. Пито Гули  („Революционенъ листъ", 1905)
16. Никола Дечевъ  („Революционенъ листъ, 1905)
17. Кръстю Асѣновъ  (А. Страшимировъ, „Революционенъ листъ", 1904)
18. Лазаръ п. Трайковъ 
(„Революционенъ листъ", 1904)
19. Славко Арсовъ 
(„Революционенъ листъ", 1905)
20. Сава Михаиловъ 
(„Революционенъ листъ", 1905)
21. Никола Каранджуловъ 
(„Революционенъ листъ", 1915)
22. Константинъ Нунковъ 
(Хр. М. Караманджуковъ, „Революционенъ листъ”, 1905)
23. Георги Сугаревъ 
(„Революционенъ листъ”, 1906)
24. Христо Узуновъ 
(К. Пърличевъ, „Революционенъ листъ”, 1905)
25. Никола Каревъ 
(„Революционенъ листъ”, 1905)
26. Атанасъ Тешовалията 
(Г. Баждаровъ, „Революционенъ листъ”, 1905)
27. Атанасъ Бабата 
(„Революционенъ листъ", 1904)
28. Андрей Казеповъ 
(Г. Баждаровъ, „Революционенъ листъ”, 1905)
29. Полковникъ Янковъ 
(Г. Баждаровъ, в. „Родина”, 1917)
30. Лука Ивановъ 
(в. „День”, 1907)
31. Трима братя войводи (Мирче Ацевъ, Георги Ацевъ, Петъръ Ацевъ) 
(Г. Баждаровъ, в. „Родина”, 1918)
32. Атанасъ Г. Никовъ 
(Г. Баждаровъ)
33. Мише Развигоровъ 
(в. „Родина”, 1917)
34. Симеонъ Денковъ 
(Zagräb, 9 май 1907 - в. „Илиндень", 1908)
35. Пандо Кляшевъ 
(Г. Баждаровъ, в. „Македония”, 1922)
36. Петъръ Васковъ 
(Г. Баждаровъ, в. „Илиндень”, 1907)
37. Лазаръ Маджаровъ 
(Хр. Силяновъ, в. „Илиндень”, 1907)
38. Александъръ Станоевъ 
(Г. Баждаровъ, в. „Македония”, 1922)
39. Василъ Аджарларски 
(Г. Баждаровъ)
 

 - Бѣлѣжки

 

Отъ какъ свѣтъ свѣтува сѫществуватъ и борби между завоеватели и завоювани. Най-трагични, ала сѫщеврѣменно и най-обилни съ възвишени пориви сѫ годинитѣ, въ които единъ поробенъ народъ се възмогва да отхвърли чуждия яремъ и да извоюва свободата си, своята независимость.

 

Да успѣе по-бързо или по-бавно едно освободително движение, обаче, не зависи само отъ добродѣтелитѣ на борящето се население и неговитѣ водители, а и отъ причини, които се коренятъ въ географското положение на страната и въ приплѣтенитѣ егоистични интереси на близки и далечни държави. Въ послѣдния случай усилията на потиснатитѣ за политическа свобода, национално самоуправление и по-голѣма социална правда носятъ знака на едно мѫченичество, каквото прѣтърпѣха Христосъ и неговитѣ послѣдователи прѣзъ първитѣ три вѣка на нашата ера. Въ това отношение трънения вѣнецъ на Македония не е по-малко окървавенъ отъ този на витлеемския праведникъ.

 

Историята ни дава много примѣри на рицарска доблесть и героическо самопожертвуване за общо благо. Ала никое революционно движение не е отбѣлѣзало въ лѣтописитѣ си толкозъ много борци, които сѫ прѣдпочитали да турятъ сами край

 

 

4

 

на младия си животъ, нежели да паднатъ въ плѣнъ у врага.

 

Слѣдъ тридесетгодишна епическа борба, Македония днесъ е не само поробена, но и разпокѫсана. Тѣзи, които погинаха въ поменатата борба, оставиха единъ завѣтъ, който има силата на клѣтва спрѣмо идещитѣ слѣдъ тѣхъ: да продължатъ дѣлото имъ съсъ сѫщата прѣданостъ и вѣра въ неговия благополученъ завършекъ.

 

Прѣдназначението на този сборникъ отъ кратки биографии и характеристики на македонски революционери, погинали до войнитѣ, е да запознае подрастващитѣ поколѣния съ великитѣ синове на нашата земя, защото тѣхната дѣятелность е цѣла програма и за сега, а тѣхния животъ едно напѫтствие къмъ по-свѣтли бѫднини.

 

Г. Баждаровъ.

 


 

 

1a. Дамянъ Груевъ.

(*1871 — † 23 декември 1906 година).

 

 

Дамянъ Груевъ! това име е кървавата и славна епопея на въстанала Македония, то е и скѫпиятъ завѣтъ македонецу да милѣе за свободата и да я брани отъ всѣко посѣгателство. . .

 

Роденъ в сърдцето на западна Македония, въ хубавото битолско Село Смилево (на 1871 год.), Груевъ получава редомъ основно и срѣдно образование въ Смилево, Рѣсенъ, Битоля и Солунъ и съ възприемчивата си душа схваща непоносимата тежесть на народното робство. Слѣдь това се отзовава въ София, гдѣто прѣзъ 1889 и 1890 година прѣкарва като студентъ по история въ току-що откритото наше Висше училище. Тукъ въ тѣсенъ другарски крѫгъ на студенти македонци се изучватъ идеитѣ и дѣйностьта на Левски, Ботевъ и Бенковски, четатъ се „Запискитѣ" на Захари Стояновъ, поглъща се цѣлата ни революционна книжнина, и най-сетнѣ у Груева се заражда мисъльта, по образецъ на българската въстаническа организация, да се подйеме агитация и за освобождението на Македония. Груевъ не чака да свърши наукитѣ си — слѣдъ четири прѣкарани въ Висшето училище полугодия той отива въ Македония, рѣшенъ да дѣйствува по намисления планъ. Той е вече зрѣлъ мислитель и политикъ; рѣшава, че борбата бива да се подйеме, за да се достигне една по-реална цѣль — прилагането на Берлинския договоръ по отношение на Македония.

 

 

6

 

Първитѣ двѣ години, които прѣкарва като учитель въ родното си село и въ Прилѣпъ, му служатъ за ориентировка, и тепърва когато се настанява въ Солунъ -като коректоръ въ печатницата на Самарджиевъ Груевъ туря основитѣ на Революционната организация. Съсъ съдѣйствието на Д-ръ Хр. Татарчевъ, Петъръ попъ Арсовъ и др. изработва се уставътъ-правилникъ върху начала: тайна организация, рѫководена отъ единъ централенъ комитъ съ мѣстни клонове но цѣлата страна, раздѣлена на революционни райони; членоветѣ полагатъ клетва и внасятъ членски вноски. Остая споменатага главна цѣль, а за сръбската пропаганда въ правилника нищо не се казва, но се има прѣдъ видъ, за да се прѣдварятъ лошитѣ ѝ слѣдствия. Първиятъ Централепъ Комитетъ еобразуванъ прѣзъ лѣтото на 1894 година подъ прѣдседателството на Д-ръ Хр. Татарчевъ.

 

Отъ тая дата нататъкъ въ течение на шесть години Груевъ е неуморимь апостолъ — новъ Левски, който не прѣстая да убѣждава, да поучава и да посвещава нови призърженици — споредъ прѣдписанията на правилника. Веднага още прѣзъ сѫщото лѣто въ Неготинъ—Кавадарци се образува първата мѣстна револ. организация, а въ Прилѣпъ, при съдѣйствието на Пере Тошевъ, първия районенъ комитетъ. Груевъ обикаля Рѣсенъ, Охридъ, Струга, гдѣто идеята еднако добрѣ се посрѣща. Намѣрилъ въ Щипъ особено благоприятна почва, Груевъ остана тукъ за учитель прѣзъ 1894-95 учеб. година. Прѣзъ ноември идва въ Щипъ Дѣлчевъ, който сѫщо тъй както и Груевъ и подъ сѫщитѣ влияния, бѣ самостоятелно дошълъ до убѣждението, че трѣбва да се основе революционна организация за освобождението на Македония. Груевъ и Дѣлчевъ се запознаватъ и се сближаватъ. Дѣлчевъ

 

 

7

 

Даме Груевъ

 

 

8

 

направилъ особно добро впечатление на Груева съсъ своята откровеность, честность и пъргавость. Той възприелъ изцѣло плана и направеното до тогава, както го е заварилъ. Груевъ и Дѣлчевъ слѣдъ това работятъ въ Щипъ и въ околията. Още при първитѣ опити на Дѣлчева да зачислява неофити се видѣла основната разлика между будния и прѣмъ проповѣдникъ Дѣлчева, и тактичния и прѣдпазливъ организаторъ Груева. Често пѫти трѣбва да сдѫржатъ Дѣлчева, който все се стреми да каже цѣлата истина, мислейки, че всѣки трѣбва да възприеме революционната идея, както той я е възприелъ, за да не би да издаде слабостьта на Организацията. Напротивъ Груевъ е крайно прѣдпазливъ. Въ Щипъ той се срѣща съ посветенитѣ, свиква ги на събрания раздѣлени на групи, всѣка съсъ свой десетникъ начело, безъ да се знаятъ членоветѣ отъ разнитѣ групи. Имена нѣма, а членоветѣ родомъ сѫ означени всѣки съсъ свой номеръ, като се е захванало съ число 80, за да мисли всѣки, че е закъснѣлъ. На публичнитѣ събрания — винаги при голѣмъ напливъ слушатели, Груевъ съ другаритѣ си чете сказки: за обединението на Италия, за Американското въстание, за живота на революционеритѣ Гарибалди и Мацини, за Съединението на България прѣзъ 1885 г. и др. Въ даванитѣ прѣдставления, между които първо мѣсто, разбира се, държи „Иванко", взема участие и самъ Дѣлчевъ.

 

Така е вървѣло събуждането на народа и привличането му въ редоветѣ на Организацията по цѣлата страна подъ рѫководството на мѣстнитѣ водители: въ Радовишъ, Виница, Кукушъ, Дойранъ, Гевгели и т. н. Особено се засилва организацията, когато Груевъ повторно се настанява въ Солунъ и то въ качество на екзархийски училищенъ инспекторъ прѣзъ

 

 

9

 

1895—1897 год. Съживява се дѣйностьта на Централния Комитетъ, на който Груевъ става душата : въвеждатъ се шифъръ, химическо мастило, псевдоними, издава се хектографиранъ революционенъ листъ, устрояватъ се „канали" за тайни сношения въ страната и прѣзъ границата. Тогава се опрѣдѣля и специялно лице — прѣдставитель на Ц. Комитетъ въ София, главно за порѫчки и доставки. Груевъ снове по градове и села и мрежата на Организацията прѣкриля цѣлата страна. Колкото и да не е била неприятна дѣйностьта на Груева на самата българска Екзархия, на която революционната организация, враждебна на сръбската пропаганда, се явяваше силна помощница, при все това Екзархията, види се, отъ прѣдпазливость, на 1898 г. уволнява Груева. Останалъ безъ служба, той прѣкарва още една година въ Солунъ, но вече нароченъ отъ турската полиция, която най-сетнѣ го интернирва въ Битоля. Но това не прѣчи Груеву да работи; напротивъ той, при съдѣйствието на ревностни съчувственници, между които е билъ и битолския свещеникъ (тогава дяконъ) Тома отъ Кичево, туря по-здрави основи на Битолската организация. Тукъ се събиратъ съ Груева и Славейко Арсовъ, Герджиковъ и др. Издава се хектографиранъ революционенъ листъ, подържатъ се недѣлни училища, събиратъ се пари чрѣзъ разхвърленъ револ. данъкъ, купуватъ се бойни материяли. Груевъ става изново учитель тукъ и рѫководи Битолския окрѫгъ, докато въ Ц. Комитетъ въ Солунъ главно дѣйствуватъ Хр. Матовъ, Пере Тошевъ и Д-ръ Хр. Татарчевъ.

 

Една ненадѣйна афера, — убийството на попъ Ставре, — между много други вкарва на 6 августъ 1900 годвъ Битолския затворъ и Груева. Запрѣнъ въ единъ голѣмъ каушъ, всрѣдъ 40—50 души всѣкакви

 

 

10

 

затворници, Груевъ проживява въ затвора до мѣсецъ май 1902 год. Но това нещастие не попрѣчва на организационната работа. Успѣлъ да се приспособи и къмъ тия нови условия, Груевъ завързва сигурни и чести писмени сношения съ другаритѣ и отъ затвора рѫководи Битолския окрѫгъ.

 

Въ маи мѣсецъ 1902 год. Груевъ, осѫденъ на заточение, биде изпратенъ отъ Битоля въ затвора на Подрумъ-Кале, нъ Мала Азия, гдѣто заварва Христа Матовъ и Д-ръ Татарчева, и двамата осѫдени и заточени тукъ още прѣзъ януари 1901 год. Съ тѣхь Груевъ прѣкарва тукъ още 10 мѣсеца. И въ Подрумъ той е знаелъ, какъ вървятъ революционнитѣ работи въ Македония, понеже е водѣлъ кореспонденция — съ химическо мастило — съ Солунъ, Битоля и София. Освободенъ по случай на дадена амнистия прѣдъ Великдень на 1903 год., Груевъ пристига първомъ въ Солунъ, гдѣто заварва вече взето рѣшение за всеобщо въстанке. Подиръ Джумайското въстанишко движение и многото разкрити „афери”, усиленото търсене на орѫжие и още много други причини, централниятъ комитетъ въ Солунъ бѣ взелъ въ края на 1902 год. рѣшение, да се побърза съ всеобщо въстание още прѣзъ 1903 год., за да не би турското правителство съсъ своитѣ строги мѣрки да осуети цѣлата организационна работа. Хората на организацията, пръснати по работа изъ Турция, България и съсѣднитѣ страни, прѣдизвѣстени, бѣха почнали да се прибиратъ въ Македония, па и всички македонци отъ Цариградъ по сѫщата причина бѣха се завърнали. Късно бѣ да се разсѫждава и затова Груевъ се примирилъ съ взетото рѣшение. Идва въ Солунъ и Дѣлчевъ и прави възражения, че Сѣрскиятъ окрѫгъ не е готовъ за въстание по липса на орѫжие, но и той отстѫпва прѣдъ увѣренията, че ще

 

 

11

 

може то до въстанието да се набави. Когато Дѣлчевъ тръгва обратно въ Сѣрско и по пѫтя въ с. Баница загинва, Груевъ е на пѫть за Смилево, гдѣто ще стане конгресътъ за окончателно рѣшение по въстанието. Тукъ Груевъ се срѣща съ Бориса Сарафовь, дошълъ отъ България. До като Груевъ, който прѣдседателствува конгреса, все още е сдържанъ и не скрива прѣдъ делегатитѣ, че нѣкои райони не сѫ подготвени, Сарафовъ е оптимистъ и е рѣшително за дѣйствия. Груевъ, Сарафовъ и Лозанчевъ, избрани за членове на Генералния щабъ на Битолския окрѫгь, слѣдъ конгреса обикалятъ Охридско, Демирхисарско и Костурско и подготвятъ за въстание.

 

Най-сетнѣ на Илиндень, въстанието избухва. Груевъ съ щаба се намира въ Смилево. Той доживява да види, какъ бѣгатъ турскитѣ войски, тържествува на свобода почти цѣль мѣсецъ, но сетнѣ прѣживѣва и страшния погромъ слѣдъ упорита отчаяна борба. На 14 августъ Груевъ и Сугаревъ рѫководятъ отбраната при Смилево срѣщу деветь турски табора. Слѣдъ дадени значителни жертви и отъ двѣтѣ страни, вечерьта четитѣ се оттеглятъ, хубавото Смилево пламва. Изново се възвръщатъ четитѣ и прѣзъ септември пакъ се води борба при Смилево. Въстанието е потушено, по-малко извѣстнитѣ четници се прибиратъ по домоветѣ си, войводитѣ търсятъ убѣжище и въ България. Груевъ остая на поста си, прилага общото рѣшение да се складиратъ пушкитѣ на скрити мѣста. Спохожда редомъ районнитѣ въ Битолско, утѣшава, насърдчава. Криейки се отъ властьта, Груевъ така прѣкарва въ Биголско страшната зима слѣдъ въстанието.

 

Когато прѣзъ пролѣтьта слѣдната година мнозина, които бѣхме далечъ, мислѣхме народа въ Македония

 

 

12

 

съвършено съсипанъ и духомъ отпадналъ, Груевъ донесе утѣшителни извѣстия. Реформитѣ, които дойдоха като слѣдствие отъ въстанието, ако и сами по себе си неважни, бѣха подѣйствували ободрително. И Груевъ пакъ сновѣше вѫтрѣ между народа, този пѫть вече заетъ съ грижата да го спасява отъ сръбската пропаганда, която особено въ Скопско бѣ се твърдѣ засилила, за да използува българската катастрофа и враждебното настроение на турцитѣ противъ всичко българско. Въ тия борби, и съ нѣколко лични прѣмѣждия Груевъ прѣкара врѣмето до 10 (23) декември 1906 год., когато минавайки прѣзъ село Русиново (Малешевско) биде случайно откритъ отъ турцитѣ. Въ юнашката борба съ потерата Дамянъ Груевъ, до край изтощенъ и тежко раненъ, изпуска великата си душа. Цѣлата българщина тогава почувствува нанесения ѝ ударъ, тогава се видѣ, колко скромниятъ Груевъ всеобщо е билъ почитанъ и цѣненъ като истински апостолъ на свободата. . .

 

Проф. Д-ръ Л. Милетичъ.

 


 

. Даме Груевъ.

 

 

Революционното движение въ Македония нѣмаше въ задачитѣ си широко социално прѣустройство, и споредъ това въ методитѣ му липсваше грижата за теоритична и практическа подготовка на робитѣ къмъ по-висшо съзнание. За това пъкъ въ него бликаше единъ въодушевенъ и стихиенъ поривъ къмъ свобода и тоя поривъ се разгаряше не отъ книжни или реторически внушения, а отъ живата мѫка на робството.

 

 

13

 

Свободно отъ лѫкатушкитѣ и колебанията на голѣмитѣ теории, то притежаваше въвъ висша степень най-цѣнното, насѫщното бихъ казалъ, на всѣки революционенъ подемъ — душата и единството. То не даде на науката и историята нито единъ костеливъ теоретикъ, но пъкъ въ живота изтъкна цѣль рой свѣтли, възвишени характери, които съ живото си дѣло ще прѣбѫдатъ въ паметьта на поколѣнията и имената имъ ще сомагь, споредъ условията на живота, прѣдметъ на религиозно прѣклонение, или сигналъ за нови бунтове.

 

Въ центъра на тоя рой стои Д. Груевъ.

 

Въ единъ биографиченъ очеркъ г. Проф. Милетичъ сполучливо намеква за голѣмото му сродство съ Левски. Наистина, по организаторски талантъ и съобразителность, и най-послѣ по беззавѣтность къмъ дѣлото Груевъ бѣ единъ двойникъ на Левски на македонска почва.

 

Подобно на Левски и той като че бѣ призванъ да простре на ширъ и длъжъ изъ Македония мрежата на революцията. И темперамента и вънкашностьта му бѣха пригодени сѣкашъ за апостолско призвание, но и примѣра на Левски не ще да е миналъ съвсѣмъ безъ влияние за тоя великъ жребий на Груева прѣди да замине отъ София за Македония прѣзъ 1891 г. той е изучилъ добрѣ историята и духа на възстанията въ България.

 

Груевъ бѣ човѣкъ на живото дѣло, и затова съвсѣмъ не държеше нито за външната форма, нито за празния шумъ на славата. Въ агитационнитѣ си слова той грижливо избѣгваше всѣка ритормческа високопарность, всѣка поза. Не че бѣше лишенъ от чувство за стилъ изобщо. Той бѣше одаренъ съ тънко чувство за линии и тонове, самъ рисуваше отлично, но на почвата на революцията той смѣташе несъвмѣстимъ дългътъ на апостола,

 

 

14

 

съ залисиитѣ на галанта или рицара. Съ всѣка рѣчь, съ всѣко движение той мѣрѣше прѣди всичко практически ефекти и за това съ безподобна гъвкость и умѣние нагаждаше и мисъль и езикъ къмъ нарѣчието и културата на слушателитѣ си. Нещо повече. За да бѫде по-достѫпенъ и по-внушителенъ прѣдъ публиката си, той заучваше нарочно най-типичнитѣ лексикални или морфологични свойства на дадено нарѣчие и си служеше съ тѣхъ като мѣстенъ човѣкъ и ставаше не само достѫпенъ, а сроденъ и милъ. Въ Цапари (Битолско) ще го чуете: „герекъ (било) тоя, що прѣдаватт, герекъ тоя, що го криетъ, се подъ ножъ ке минатъ, такъва е повелята на нашия законъ". Прѣдъ прилѣпчани ще наставя: „Арно стори Лазо, ами васъ, да ве видимъ да се разпрайте, како що ве носитъ редотъ" и пр. и по тоя начинъ и най-страшнитѣ сами по себе си прѣдложения се възприемаха като нѣкаква необходимость или като полезенъ съвѣтъ.

 

При подеми или покруси на душата, Груевъ еднакво чувствуваше своето положение на вождъ, въ чиито очи цѣлъ народъ търси знакъ за бѫднинитѣ си, и никога прѣдъ стълпенъ народъ погледъть му не отсѣняше съмнѣние или уплаха, никога гласътъ му не откършаше ридание.

 

Веднага слѣдъ разгрома на голѣмото Илинденско възстание, когато масата възстанници бѣ обхваната отъ разочарование и безвѣрие, а рѫководителитѣ, сопнати сѣкашъ отъ нечаканъ ударъ тихомълкомъ погледваха къмъ близки и далечни прибѣжища, Груевъ не склони духа си къмъ униние, не изгуби вѣрата си въ звѣздата на Македония и съ пълно самообладание, съ ясенъ и се още рѣшителенъ погледъ въ бѫдащето, тръгна отъ село на село да прибира орѫжието за по-добри дни, които той единственъ, може би, виждаше прѣзъ

 

 

15

 

голѣмата нощь на отчаянието. Единъ примѣръ: Възстанието е потушено. На мѣстата на цвѣтущи села стърчатъ голи стѣни, между които тукъ тамъ се въземва синкавъ стълбъ димъ отъ тлѣющи греди. По улицитѣ кретатъ като сѣнки мършави кучета, които заставатъ тукъ-тамѣ прѣдъ зѣещи порти и жаловито виятъ. Народътъ, цѣлиятъ безорѫженъ народъ: старци, жени и дѣца, които въ началото на възстанието се криеха по скрититѣ пазви на балкана, сега се повлѣкоха изъ близкитѣ градове на врѣмененъ подслонъ.

 

Въ с. Метимеръ (Битолско) сѫ събрани селяни отъ нѣколко села и чакатъ Груева, който щѣлъ „да имъ съобщи нѣщо". Лицата имъ сѫ блѣди и изпити, дрехитѣ имъ изподрани, въ очитѣ имъ лѫщи гладъ и страхъ за утрѣшния день. Идва Груевъ. Тѣ се стѫлпяватъ наоколо му. На лицето му трепти една усмивка, въ която всички виждатъ знакъ на надежда. Той заговаря тихо, топло, съчувствено: „не сполучихме тоя пѫть. То се случва со сѣкой човѣкъ, со сѣкой народъ. За голѣмитѣ работи трѣбватъ голѣми сили. Свободата е голѣмо нѣщо, тя иска много жертви ; ние тоя пѫть не можахме да ѝ при несемъ повече. Но свободата си е свобода, ние пакъ ще си я искаме; турчино си е турчинъ — ние пакъ ще го гонимъ. Сега за сега ще си починемъ малко и послѣ пакъ ще си зафатиме. Сега бѣхме сами, допѫти не ще бѫдемъ сами, се нѣкои милостиви приятели ще ни помогнатъ. Но ние пакъ на нашитѣ сили трѣбва да се оприме, за това слушайте тука на челото на Груева, тъкмо между веждитѣ се вдълбава една дълбока бръчка, лицето му добива много стрОтъ видъ, и съ гласъ повече повелителенъ. отколкото съчувственъ, продължава: — „ситѣ вие ще съберете орѫжието си и ще го прѣдадете на вашитѣ селски началници.

 

 

16

 

Който го прѣдаде на турцитѣ, со сé жена и со сé дѣца ке мине подъ ножъ".

 

Тия думи, изхвъркнали като искри отъ устата на всеуважавания Даме, лѣгатъ въ мрачнитѣ души иа селенитѣ съ яснотата на свѣткавични зигзаги и съсъ строгостьта на свети и ненарушими повѣления. Въпрѣки несполуката на възстанието революционната организация бѣ запазила въ лицето на Груева прѣжната си власть надъ душитѣ на обезвѣренитѣ възстанници.

 

Груезъ не бѣ само книженъ апостолъ на революцията и нейната етика, въ основата на която лежи себеотрицанието. Въ душата си носи той готовностьта да положи себе си въ жертва, когато случаятъ налага. Това може да се види въ много случаи изъ революционната му дѣйностъ, особено ясно се очерта, обаче, въ деня на генералното сражение съ многобройния турски аскеръ въ околностьта не Смилево прѣзъ разгара на Илинденското възстание. Ето тоя моментъ. Четитѣ сѫ обсадени отъ три страни. Има единъ едничъкъ пѫть за отстѫпление. Турцитѣ настѫпватъ съ гъсти маси, стягатъ обръча, като насочватъ едноврѣменно една колона да заеме поменатото празно мѣсто.

 

Моментътъ е рѣшителенъ. Груевъ прѣцѣнява, че може всички събрани тукъ чети да попаднатъ въ плѣнъ и замислюва една стратегическа демонстрация, която прѣдполага явно самопожертвование. Залѣга съ нѣколко смелчаци почти на открито срѣщу настѫпващитѣ турски колони, и въ единъ моментъ, когато отъ всички страни четитѣ притиснати бѣгатъ, той открива вихренъ огънь срѣщу колоната насочена къмъ пѫтя за отстѫпление и я ангажирва неочаквано въ бой. У турцитѣ настава едно смущение, една суета, а прѣзъ туй врѣме четитѣ почти всички се изнизватъ вънъ отъ обсадния обрачъ.

 

 

17

 

Послѣ самъ той съсъ своята група чрѣзъ стрѣмителни набѣги се измъква подиръ четитѣ.

 

Една черта, обаче, която несъмнѣно сродява Груева съ Левски, то е беззавѣтностьта му къмъ освободителното дѣло.

 

Нито въ жестове, нито въ мисъль нито въ слово, нито въ сънища даже е показвалъ нѣкога каква да е грижа за кариера или за слава. Той дава всичко за революцията, послѣдната цѣль на която е свободата, и до тукъ спира, по-нататъкъ не прониква неговата мисъль. Подобно на Левски и на него сѫ задали нѣкога въпросъ, — какво ще прави слѣдъ освобождението на Македония. Той отговорилъ: ще събера около себе си всички по-видни революционери и войводи въ единъ параходъ въ Солунското пристанище и после ще запаля парахода, за да изчезнемъ въ морскитѣ глъбини.

 

Това значи: Груевъ не чака нищо за себе си отъ освобождението на Македония, нѣщо повече, той смѣта себе си и другаритѣ си излишни и негодни за новото строителство, което ще се захване въ родината му слѣдъ нейното освобождение.

 

Това е въ едри черти образа на родоначалника на македонската революционна организация. И не е чудно, че днесъ той сияе съ всичката си неотразима и внушителна благость върху зловещата нощь, що висне надъ Македония. Защото нѣма градъ, нѣма село, нѣма, може би, колиба въ тая страна на сълзитѣ, кѫдѣто да не е възставала като чарующо видение енергичната фигура на Даме, кѫдѣто лѫчезарната му усмивка да не е сгрѣвала сърдцата, магическото му слово да не е вдълбавало въ душитѣ скрижалитѣ на революцията, и нѣма мечъ, който ще изкърти образа му отъ душитѣ на македонцитѣ. Той ще свети въ тѣхната нощь и ще имъ показва пѫтя на спасението.

 

Йор. Бадевъ.

 

 

18

 

 

2. Гоце Дѣлчевъ.

 

Гоце (Георги) Николовъ Дѣлчевъ е роденъ въ гр. Кукушъ (Източна Македония), прѣзъ 1872 година, 23 януари. Въ зимното угро, когато бай Никола Дѣлчевъ е отивалъ съ гордо вирната глава и съ особно юнашки завити мустаци къмъ своята кючюкъ-махленска кръчма, сигурно е гадаялъ хиляди работи за бѫдащето на явилата се подиръ двѣ щерки първа мѫжка рожба. Но прѣзъ умътъ на щастливия баща едвали е минувала нѣкаква мисъль, че слѣдъ години, старецъ вече, той ще се изправи прѣдъ кукушкия каймакаминъ и ще слуша: „Твоя синъ е най-голѣмия врагъ на царщината; твоя синъ е главатарь на всички комити; или ще ни го дадешъ на рѫка, или ще изгниешъ въ затвора." И стрина Султана, обиколена отъ бъбриви варошанки, [1] дослушвайки благопожеланията имъ да види синови чеда въ широката си кѫща, надали е разказвала лоши сънища за безкръстенъ гробъ, каквито подиръ врѣме порѫчваше да разкажатъ на възрастния синь, БОтъ знай дѣ залутанъ.

 

Гоцевото дѣтинство минува, разбира се, безъ твърдѣ сложни грижи за възпитание и пр. нови работи у насъ. Той расте подъ свсеобразната строгость на баща си и подъ прѣкалената благость на майка си — расте при домашни обстоятелства, които въ нашия животъ, заедно съ пияната улица и съ гламавото училище, могатъ само да похабятъ едно дѣте. Но БОтъ не оставя избраницитѣ си на произволъ въ кривинитѣ на свѣта, той самъ ги рѫководи. – „Строгия" бай Никола, който иска съ едно негово покашляне отъ улицата „цѣлата кѫща

 

 

1. „Вароша — кукушка махла, въ които е Дѣлчевата кѫща.

 

 

19

 

да бѫде на кракъ," не направя отъ малкия Гоце нѣкой треперко. Еднъжъ разсърдения домакинъ подига рѫка върху кой знае въ какво провинилата се домакиня ; петь годишния синъ, обикновено доста кротъкъ, се хвърля между скаранитѣ родители

 

Гоце Дѣлчевъ.

 

 

съ молнии въ очитѣ и заставя баща си да прѣхапе устни. — Мекосърдечната стрина Султана, която припада отъ всѣко малко неразположение на жадената рожба, която се мѫчи да удовлетворява и най-фантастичнитѣ дощѣвки на своя „царь надъ

 

 

20

 

царетѣ," не направя отъ него единъ разглезенъ прокопсаникъ. Еднъжъ тя праща Гоця да изкара по махалата на паша една болна овца, която бай Никола, между другото и скотовъдецъ, билъ докаралъ отъ стадото у дома си, за да бѫде по-добрѣ наглеждана. „Царятъ надъ царетѣ" възсѣда болното животно и тъкмо по царски, придруженъ отъ цѣла свита босоноги сополановци, тръгва да обикаля града. Най-послѣ „коня", влаченъ отъ едни, тласканъ отъ втори, пада и умира. Виновника прѣтърпява едно ужасно наказание: ако не е била отчаяната майчина защита, той едва ли не щѣлъ да бѫде обѣсенъ съ главата надолѣ. Но седемь годишния Гоце, обикновено дотолкова самолюбивъ, щото плаче дори отъ единъ кривъ погледъ, съзнаващъ вината си — не охва даже.

 

Все таки, ако единъ баща и една ма ка непремѣнно даватъ въ наслѣдство на своитѣ чеда по нѣкаква часть отъ онуй, което се нарича добъръ, или лошъ капиталъ на душата, Гоце дължи на родителитѣ си не малко нѣщо. Никола Дѣлчевъ е познатъ въ кукушко съ твърдѣ юнашки наклоности; и днесъ, на стари години, той се носи като истински „бабаитъ адамъ" [1]. Неговия половинъ-аршиновъ пюскюлъ на феса е пословиченъ въ околностьта ; неговитѣ нашарени съ гайтани путури сѫ приказка на всички; неговото ходене съ широко размахани рѫцѣ и сега не дава миръ на градския конашки свѣтъ. По една или друга причина, юначеството на бащата се изчерпва само съ юнашката външность и съ юнашка дума. Но синътъ бѣше взелъ неговия духъ безъ декламацията и въ дѣтинство се връщаше отъ махленскитѣ бойни полета, ту съ пробита глава, ту съ навѣхнати рѫцѣ,

 

 

1. Сърдцатъ човѣкъ.

 

 

21

 

а двадесеть и петь годишенъ той стана герой на общенародна легенда. — Султана Дѣлчева е позната като жена съ добро и „милозливо" сърдце. За укоръ на своя твърдѣ стипчавъ кѫщовникъ, тя се ползува съ особна популярность между кукушкитѣ бѣдни. И синътъ бѣше взелъ отъ нея чувството на едно възвишено съчувствие къмъ всички страждущи. Въ дѣтинство Гоце облачаше съ великденското си „либаденце" [1] разни циганчета, а подирѣ, тридесеть годишенъ, той сложи глава за благото на два милиона хора.

 

Ако срѣдата, отъ която човѣкъ добива най-ранна прѣдстава за широкия божи свѣтъ, — ако тая срѣда непрѣмѣнно туря свои бѣлѣзи върху душевния нашъ образъ, Гоце може би дължи нѣщо и на родния си градъ. — Кукушъ, въ противоположность на повечето македонски градове, може да се нарече чисто български; при неговитѣ двѣ хиляди български кѫщи, едва има и стотина турски. Българитѣ сѫ твърдѣ благосъстоятелни, и турцитѣ, въ мнозинството си бѣдни, поминуватъ съ работа край тѣхъ. Така щото Гоце нѣмаше, като дѣте, непосрѣдствени впечатления отъ натискътъ на владѣтелското племе. Той бѣше чувалъ само изобщо за турскитѣ неправди, колкото да знае, че на свѣта има силни и слаби, че силнитѣ господаруватъ надъ слабитѣ и че, слѣдователно, ще бѫдешъ добрѣ, ако се усѣтишъ силенъ и поведешъ борба. Донѣгдѣ затова, може би, Гоце нѣмаше по-сетнѣ оная злоба къмъ турчина, която винаги характеризира македонския българинъ. Еднъжъ другари го бѣха упрѣкнали въ голѣма хуманность — и той бѣше отговорилъ: „Азъ не мразя османцитѣ като народъ; азъ воювамъ противъ османската тирания, като господарствена система."

— Кукушани стоятъ между първитѣ отъ ония, които

 

 

1. Особенъ видъ горна дрешка.

 

 

22

 

почнаха работа за отхвърляне фанариотското иго, гнетуще нѣкога българина почти наравно съ турскиятъ яремъ. Тая работа продължава съ неимовѣрни патила до началото на осемдесетьтѣ години [1] когато кукушкитѣ българи, за да се избавятъ отъ гръцки козни, намѣриха покровителството на френскитѣ консули, като приеха унията. Католишкитѣ мисионери, които по-рано [*] бѣха вече излъгвани отъ кукушани, тоя пѫть насочиха старанията си да приспятъ националното чувство на разкаянитѣ чеда, защото само тъй оставаше нѣкаква надежда, че ще бѫде упазено кукушкото стадо подъ сѣнката на папския прѣстоль. Въпрѣки това, обаче, подиръ десетина години, безъ голѣма врѣва, кукушани поблагодариха „за всичко" и се повърнаха въ православие [2]. Но приспивателнитѣ мисионерски срѣдства все бѣха подѣйствували върху нервитѣ на „стадото", поне успокоително. И Гоце, роденъ едноврѣменно съ приемането на унията, не дъхва съ дѣтински гърди въздухъ, нажеженъ отъ пламнали национални страсти. образа на „коварния" гръкъ той бѣше виждалъ само въ далеченъ изгледъ, откриванъ отъ поблѣднѣлъ бащинъ и майчинъ споменъ. Донѣгдѣ затова, може би, Гоце никога не примѣси въ постѫпкитѣ си оня грубъ шовинизъмъ, който помрачава и най-свѣтлото дѣло. „Азъ разбирамъ свѣта", — говорѣше той, --единствено като поле за културно съревнувание на народитѣ."

 

Гоце, между другаритѣ си въ кукушкото училище, по-напрѣдъ въ униятското и послѣ въ екзархийското, се отличава съ ранни умствени способности

 

 

1. 1872—73.

 

*. 1858—59.

 

2. Само 40—50 бѣдни фамилии останаха въ униятство за материалната подърѫка, която имъ се дава.

 

 

23

 

и съ трогателно наивенъ стремежъ къмъ висока добродѣтель. Характерна е за него, тринадесеть годишенъ, слѣдната история: Класътъ заговаря нѣщо противъ учителитѣ, но единъ ученикъ разкрива работата. Гоце рѣшава по-харно да отиде „на бѣсило", нежели да остави живъ „прѣдателя" — и забива малката си камичка въ гърба му. Халосника не отива „на бѣсило", но баща му се вижда принуденъ да лѣкува тежко ранения „прѣдатель" на свои разноски.

 

Гоце свършва въ Кукушъ третия класъ и баща му казва „стига толкова," съ намѣрение да го поизпече въ еснафскитѣ работи, като бѫдащъ наслѣдникъ на имотъ и търговия. Но минуватъ една двѣ години, разсѫдителния баща вижда, че иска насила хубость, и уважава синова жалба за учение. Прѣзъ 88 година, юноша вече, Гоце постѫпва въ четвъртия клась на Солунската гимназия. На първо врѣме той попада въ новата срѣда, като въ небрано лозе. Разбира се, и тукъ има дѣтински лудории, хлапашки заговори, необмислени демонстрации. Обаче има и нѣщо по-друго: България и Русия подиръ съединението; екзархията и чуждитѣ пропаганди; петстотинъ годишното робство и велегласния зовъ на нѣкой оръфанъ петокласникъ —

 

„Свободата не ще екзархъ,

„Иска Караджата. . ."

 

 

Въ тоя шаренъ свѣтъ Гоце слуша всичко, каквото му приказватъ, и чете всичко, каквото му попадне, като проявява една интелигентность не по класъ и възрасть. Обаче прѣкалено скроменъ — качество, съ което поразяваше хората и послѣ, когато държеше юздитѣ на цѣла революционна организация, той поминува въ сѣнка, докато една оригинална случка го направя твѫрдѣ популяренъ между лудитѣ глави отъ всички класове. На рождения султановъ

 

 

24

 

день (априлъ, 89), както е обичай, ученицитѣ, начело съ учителското тѣло, отиватъ въ конака да засвидѣтелствуватъ прѣдъ валията своитѣ вѣрноподанишки чувства къмъ падишаха. Единъ отъ учителитѣ казва необходимата хвалебна рѣчь, ученицитѣ изпѣватъ сѣотвѣтствена пѣсень и дохажда редъ за викане „чокъ-яшà". [1] И учители и ученици, щатъ нещатъ викатъ наспокѫсване, само Гоце, надулъ устни, опрѣлъ погледъ въ земята, мълчи умисленъ. „Ти защо не викашъ?" — побутва го единъ отъ надзирателитѣ на пансиона. „Аша-à!" [2] — изкрещява Гоце усамотено, за велико ужасение на всички. Но тоя викъ минува незабѣлѣзано и скандала бива избѣгнатъ. „Бѣхъ се замислилъ, надзирательтъ ме смушка, рѣкохъ да извикамъ като другитѣ, а пъкъ то излѣзе друго," — заявява Гоце на директора си. „Кукушанчето днесъ бѣше искрено за всички ни," — говорятъ ученицитѣ. Ала никой не знаеше тогава, че това „кукушанче" ще бѫде до край искрено и за цѣлъ народъ.

 

На слѣдната година, петокласникъ вече, Гоце стои много високо въ очитѣ на съученицитѣ си, отъ които постоянни негови другари сѫ шесто и седмокласници. Той чете Фламариона, изучава Дарвина и знае почти на изустъ Писарева. Никой отъ онова врѣме не може да си го припомни другояче освѣнъ или приведено зачетенъ, или дълбоко замислень, или пламенно ораторствуващъ въ срѣдата на група събесѣдници. И това никакъ не му попрѣчва да бѫде отличенъ ученикъ.

 

Прѣзъ това врѣме Гоце установява вече и свои възгледи, като намира въ миналото богове, на които се кланя фанатично. — Еднъжъ, въ пансиона,

 

 

1. „Да живѣй”.

 

2. „Долу !"

 

 

25

 

нѣкой отъ ученицитѣ пуща една нецензурна острота за божествената светость на славянскитѣ първоучители. Гоце, „безбожникъ" вече, хваща тогова ученика за вратътъ, блъска главата му о стѣната, на която виси Кирилъ и Методиевото изображение, и вика побѣснѣлъ: „Овчо главо, помни, че прѣдъ ония, на които дължишъ възможностьта да напишешъ името си човѣкъ, трѣбва да стоишъ безъ шапка и когато ги псувашъ!" И взима отъ главата му нахлупения фесъ и го хвьрля прѣзъ прозореца вънъ. — Други пѫть, въ гимназията, другъ нѣкой ученикъ прѣповтаря за Левски твърдѣ извѣстнитѣ стари клеветничества. Гоце, който винаги се отличаваше съ извънредна търпимость кѫмъ чуждитѣ приказки, въ случая, засѣгнатъ види се право въ сърдцето, изправя се настръхналъ и крещи съ протѣгнати рѫцѣ: „Азъ бихъ желалъ да изтръгна гръцмула на една маймуна като тебе, азъ бихъ желалъ да направя на сина това, което до сега би трѣбвало сто пѫти да бѫде направено и на бащата, само баща свирка на турцитѣ ражда синъ пищѣлка на калугеритѣ ! ..."

 

Гоце вече постоянно говори, че трѣбва да се осмисли единъ животъ, че трѣбва да се заслужи едно сѫществуване, — но гдѣ? Той повтаря, че свободата се изкупва съ кървави жертви, че тия жертви трѣба да се дадатъ, — но какъ? Македонеца не бѣше се простилъ още съ надеждитѣ си за едно евтино освобождение. Русия, съ политиката си подиръ обединението на Мизия и Тракия, бѣше изличена отъ смѣтка, но България бѣше нарастнала въ очитѣ на роба достатъчно, за да изиграе, при удобенъ случай, ролята на освободителка. И твърдѣ обяснимо, идеалнитѣ пориви на македонската младежь най-често намираха вратата на софийското юнкерско училище. Гоце, деветнадесеть годишенъ,

 

 

26

 

то се знае, не можеше да остане чуждъ на общитѣ заблуждения. Щомъ свършва шести класъ, той отива въ Кукушъ, цѣлува рѫка на разплакани баща и майка, прощава се съ петь сестри и три по-малки братчета, дохажда въ България и облача мундира на юнкеръ отъ младшия курсъ.

 

На будниятъ юноша стигва твърдѣ малко врѣме за ориентирване въ политическия животъ на Княжеството — поне толкова, щото да разбере всичката пустота на ония надежди, съ които се хранѣше македонския българинъ. Недѣля, мѣсецъ, година — и горещия мечтатель отива по-далеко въ своитѣ недоволства и разочарования. Той долавя, макаръ пипнишкомъ, голѣмитѣ противорѣчия въ „свободния" животъ на съврѣменнитѣ „свободни" общества и не може да ги помири съ ония крайни въ неопрѣдѣленостьта си блѣнове за свободата, които бѣще изнесълъ отъ робската страна. Гоце крие прѣзъ това врѣме социалистически книги подъ възглавницитѣ, дава една мъгляво поетична смисъль на твърдѣ категоричната социалистическа буква и се кръщава въ нейно име. Разбира се, по-късно, както работѣше и както се готвѣше да умре, той имаше право да говори: „Или е малко да бѫдемъ само човѣци?"

 

На идване въ България, както самъ послѣ изповѣдваше, Гоце си прѣдставлявалъ свободнитѣ българи едва ли не като хора, почти единствената работа на които е заговора противъ Турция. А бѣдния съ мѫка намира между четиритѣ стѣни на военното училище група момци, кадърни да го разбератъ, когато бие рѫка о рѫка: „Защо не стоехъ въ Солунъ, защо не довършихъ гимназия, защо не станахъ учитель!" Въ юнкерското училище нѣмаше, като въ Солунската гимназия, едно парче отъ шареното общество, съ най-разнообразнитѣ негови уровени

 

 

27

 

и стремления, едно миниатюрно отражение на цѣлото настояще въ близка сѫщность и едно колебливо очертание на бѫдащето въ тоже недалеченъ изгледъ. Юнкерското училище не бѣше, като Солунската гимназия, мѣсто за упражнение въ ролята, която трѣбаше да се играе по-късно на една сцена, дѣто щѣше да се изправи и цѣлъ народъ. Охлаждението на Гоце спрямо казармено-юнкерския крѫгъ расте не по дни, а по часове. Цѣлото негово естество се оказва въ противорѣчие съ тоя свѣтъ, по команда мислещъ и чувствуващъ, дори по команда мечтаещъ за полковнишки, или генералски еполети. И Гоце се затваря въ себе си, водещъ между самодоволни веселяци живота на единъ аскетъ. Обаче по тоя начинъ той не можеше да хареса никому. Другари, които Гоце по-напрѣдъ бѣше наказвалъ съ камичката си, или съ плѣсница, — другари, които Гоце тукъ отминува съ хвърляне въ лицето имъ само плюнката на отвръщението, почватъ усърдна служба прѣдъ училищното началство. И той не смогва да укрие книга, постѫпка, или дума. Затова, макаръ че Гоце, както въ Солунъ по-напрѣдъ и както въ Кукушъ още по-напрѣдъ, макаръ че той остава винаги единъ отъ най-прилѣжнитѣ ученици, неговото поведение никога не бива отбѣлѣзвано съ балъ по-горенъ отъ петь [1]. При всѣки поводъ, „социалистътъ" изпитва наказание, повечето въ твърдѣ несправедлива степень. Така прѣдизвикванъ и ожесточаванъ, той воюва противъ „началството" ту съ прѣко и смѣло посочване всѣка глупость или неправда, ту съ мълчеливо, но явно и жестоко прѣзрѣние.

 

— Георги Дѣлчевъ! за доставяне прочитни книги на арестуванитѣ, самъ еди колко си дни подъ арестъ!

 

 

1. При най-голѣмъ 12.

 

 

28

 

— Слушамъ, господинъ капитанъ —!!

 

Началника поблѣднява и трепери: той чувствува това „слушамъ" и пр. тъй, както желае оня, който го казва . . .

 

Въ края на втората година Гоцевото изключване отъ училището е само въпросъ на единъ що-годѣ по-сериозенъ и благовиденъ прѣдлогъ. Извиква го началника на училището и му говори: „Ти не си човѣкъ безъ способности, но си непоправимъ вироглавецъ; азъ бихъ желалъ да промѣнишъ пѫтя, защото инъкъ и Господъ не може ти помогна." И прѣди Гоце да отвори уста за оправдание, началника прибавя: „Нѣма да слушамъ, ти знаешъ повече отъ мене, иди си!" Благодарение на външни застѫпничества, впрочемъ отъ никого не просени, „непоправимия вироглавецъ" достоява въ училището още година.

 

Прѣзъ това врѣме македонската вѫтрѣшна интелигенция бѣше разбрала, че трѣбва да вземе народното дѣло върху плещитѣ си — и като слѣдствие на това избухна паметната борба между екзархията, задъ която стоеше официална България, и общинитѣ, задъ които стоеше цѣлата маса народъ. Екзархията искаше да съсрѣдоточи въ рѫцѣтѣ си всѣка църковно-училищна власть, а общинитѣ отстояваха своитѣ права за намѣса въ народното църковно-училищно дѣло — и борбата се водѣше по всички направления, често пѫти и съ твърдѣ крайни срѣдства. Партизанитѣ на общинитѣ, „сепаратиститѣ" — произволно тъй нарѣчени отъ противната страна — имаха, край другитѣ свои аргументи срѣщу централизацията, и тоя за една прѣдстоеща кървава саморазправа между роба и владѣтеля. „Народа трѣба да остане, — говорѣха тѣ, — далече отъ опеката на крѫгове, които не отъ липса на патриотизъмъ, не отъ липса на горещо

 

 

29

 

желание да се освободи Македония, но по самото си естество и доказани възгледи, ще възстанатъ противъ едно македонско възстание." Обаче тая „кървава саморазправа" стазаше все по-често и по-често прѣдметъ на разговори, спорове и пророчества, тя поглъщаше отъ день на день всички други интереси — и революцията въ главитѣ бѣше незабѣлѣзано свършенъ фактъ. Въпроса „какъ да се почне" прѣзъ 93 година стоеше ребромъ поставенъ.

 

Гоце, който слѣди съ най-живъ интересъ работитѣ въ турско, обикаля вече по вратитѣ на интелигентни македонци въ София и настоява за издаването на единъ вѣстникъ, тъй необходимъ „да се понасърдчатъ ония отвѫдѣ." Той пламва отъ възторгъ при новината за образуването на първия таенъ революционенъ комитетъ въ гр. X и рѣшава, веднага подиръ свършването на училището, да се измъкне по всѣкакъвъ начинъ и да върви учитель въ Македония. Но щѣше да бѫде твърдѣ чудно, ако Гоце останѣше да подава оставка като офицеръ.

 

Прѣзъ 94 год. за спестяване нѣколко хиляди лева, военното министерство бѣше рѣшило да позабави единъ два мѣсеца производството на свършившитѣ юнкери. Обаче тая мѣрка прѣдизвиква негодуванието на очакващитѣ първиятъ офицерски чинъ и нѣкой измежду тѣхъ написва едно анонимно псувателно писмо до министра. Началника на училището обѣщава да намѣри виновника, затова свиква юнкеритѣ и ги заплашва съ общо уволнение, ако не посочатъ оногова, когото най-много подозиратъ. На другия день има вече не само единъ, а цѣла десетка „подозрѣни." Кой знае какъ тъй, Гоце не попада въ тѣхното число; може би затова, че той, унесенъ въ съвсѣмъ други кроежи, остава твърдѣ хладенъ къмъ изгубенитѣ заплати. Но благородния момъкъ се възмущава противъ неправдата, извършена

 

 

30

 

надъ „подозрѣнитѣ," и управлението на училището издава допълнителенъ приказъ: „Наедно съ юнкеритѣ X, У, Z, като писачи на анонимното писмо до г-на и пр., изключва се и Георги Дѣлчевъ" — двѣ и двѣ четири — „като социалистъ."

 

Гоце изслушва краткото съобщение, обръща се крѫгомъ на югъ и протѣга рѫка свѣтналъ отъ радость. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Гоце, свободенъ да се отдаде на работа по воля, веднага се опѫтва тамъ, кѫдѣто го влечаха и мисъль и мечта, — опѫтва се да търси своя постъ. Въ гр. X той се изправя готовъ за работа прѣдъ нѣколцината „другари," които съставляваха централния комитетъ на младото съзаклятие. Тамъ Гоце намира и Дамяна Груевъ, разпаленъ и краснорѣчивъ бунтовникъ, съ когото се разбира и сближава до толкова, щото двамата рѣшаватъ на първо врѣме да учителствуватъ нѣгдѣ заедно, та да могатъ, при обща работа, да си уяснятъ сумата очакващи разрѣшение тактически въпроси. Тѣ осѫществяватъ намѣрението си, като прокарватъ прѣдъ екзархията да бѫдатъ назначени—единия, Гоце, въ Ново Село [1], прѣдградие на Щипъ, а другия Дамянъ, въ самия градъ.

 

Всѣки ще се досѣти, какъвъ учитель на дѣцата можеше да бѫде Гоце — човѣкь всецѣло погълнатъ отъ кроежитѣ за онова „учителство," което му прѣдстоеше срѣдъ възрастнитѣ. Той свършва съ училището, като въвежда тоя неписанъ правилникъ: „Дѣца, който отъ васъ не може прѣскочи накрай годината чинътъ си, нѣма да мине въ по-горно отдѣление; който не бие, когато го биятъ, хубаво да знае, че и азъ ще го бия; който ми обади

 

 

1. Дѣли го отъ града р. Сухо-Долина; 800—900 д. жители

 

 

31

 

за нѣщо другаря си, езика му ще отрѣжа: когато нѣкой извърши нѣщо лошо, вий сами ще го наказвате ..."

 

Гоце и Дамянъ, между другитѣ си грижи, проявявать и такъва неуморность и практичность въ уреждане общитѣ работи на цѣлото съзаклятие, че твърдѣ скоро, покрай формалното управително тѣло X, тѣ двама ставатъ фактически господари на положението . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Къмъ срѣдата на януари, 1903 година, Гоце бѣше съ чета въ турско. Автора на тая книга имаше щастието да го придружава извѣстно врѣме. Сега Гоце не бѣше чудатия обитатель на софийския хотелъ Батембергъ, а оня прославенъ войвода, когото цѣлъ народъ възпѣва въ своитѣ плѣнителни задушевни пѣсни. Той бѣше войводата, който изпраща поздравъ на гората, да му засѣни сѣнка дебела, да му приготви вода студена —, и гората слуша. Той бѣше войводата, който заповѣдва на пашѝтѣ, мирни да мируватъ, золумъ да не струватъ и пашѝ треперятъ. Той бѣше най-послѣ войводата, който говори, че негова е майка — земята македонска, а пъкъ родъ-роднина — сговорна дружина — , и че туй му стига. . .

 

Бѣло арнаутско фесче, съ черенъ завитъ наоколо шалъ, покриваше не твърдѣ голѣма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони — и опнати до колѣнѣ орѣхови чешири въ пристѣгнати опинци очертаваха правилнитѣ форми на срѣденъ ръстъ фигура. Облѣчено само въ лѣвия рѫкавъ тъмносиво кепе, полунамѣтнато и съ повлечена дѣсна полà, придаваше особно дива прѣлесть на цѣлата горда осанка. Съ кама, револверъ и патронташъ на кръста, съ прѣмѣтната задъ

 

 

32

 

рамо свѣтла манлихера, Гоце приличаше на нѣкакво хайдушко божество.

 

Китка тъмно кестенови коси се подаваха надъ високо ясно чело, подпрѣно отъ леко смръщени вѣжди. Валчесто мургаво лице се озаряваше отъ голѣми кафяви очи, съ погледъ обикновено кротъкъ, но готовъ да заблѣсти като ножъ, при най-малка тревога. Правиленъ римски носъ, поизвитъ надъ неголѣми мустаци, съ ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърдце. Обрисувани въ неопрѣдѣлена усмивка едва подути устни и хубаво закрѫгленъ подбрадникъ свидѣтелствуваха може би, за едно пламенно чувство, дълбоко поетично въ сѫщностьта си. И въ този общи видъ имаше нѣщо извънредно меко и сѫщевременно, упорито, нѣщо извънредно нѣжно и сѫщеврѣменно заповѣдническо, нѣщо кой знае какъ мечтателно и винаги стремително и побѣдно. Въ този общи видъ бѣше самия Гоце — въ своята мисъль, въ своето чувство, въ своето дѣло, — въ цѣлия свой животъ...

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

На 19 априлъ вечерьта Гоце пристига въс. Баница, не много далечъ отъ Сѣръ. Тамъ отиватъ и двѣ чети — сѣрската, подъ воеводството на Георги Бродилията, и драмската, подъ воеводството на Димитра Гущановъ, — всичко двадесетина души. Гоце се настанява въ една кѫща съ Г. Бродилията, Д. Гущановъ, случилиятъ се тамъ Д. X. Димовъ и още двѣ-три момчета. Останалитѣ четници се настаняватъ въ друга една съсѣдна кѫща. И цѣлия 20 априлъ минува за нашитѣ хора твърдѣ весело. Гоце не знаеше, че на утрѣшния день той не ще бѫде вече живъ. И че на втория день трупътъ му

 

 

33

 

ще бѫде носенъ чакъ до Сѣръ, отдѣто ще го повърнатъ веднага, за погрѣбение въ Баница.

 

На 4 май, рано сутриньта, Гоце и другаритѣ му биватъ разбудени отъ една бабичка, която влетява при тѣхъ, изгубила и ума и дума:

 

— Станете, момци! Аскеръ загради селото и търси по кѫщитѣ. . .

 

Единъ Гоцевъ съученикъ отъ военното училище, бившия на българска офицерска служба турчинъ Тефиковъ, началствуваше хилядата души низами, които обръщаха Баница наопъки.

 

Въ половинъ часъ Гоце и всички момчета сѫ готови вече за прѣдстоещата кървава схватка. Прѣзъ това врѣме турцитѣ събиратъ мало и голѣмо отъ обискиранитѣ кѫщи и твърдѣ скоро почти цѣлото селско население бива турено подъ стража. А обискитѣ наближаватъ и къмъ двѣтѣ кѫщи, въ които сѫ четитѣ.

 

Тогава наскоро бѣше издадено отъ Цариградъ секретно разпореждане, да се унищожава всѣко село, въ което се намѣри революционна чета. Така бѣха изгорени селата Балдево (Неврокопско), Карбинци (Щипско), Смърдешъ (Костурско) и още нѣкои. Гоце поисква да излѣзе вънъ отъ Баница, прѣди да бѫде запалена, дано по тоя начинъ я спаси. И затова, намѣсто да причака нощния мракъ укрѣпенъ въ каменна кѫща и тогава да се втурне върху турскитѣ редове [1], той заповѣдва на момчетата да бѫдатъ готови за излазяне слѣдъ него. Съ гордо вирната глава и съ пламъкъ въ очитѣ, Гоце повежда малката си дружина срѣщу неприятеля. Обаче подиръ минута обсадителитѣ изсипватъ съ

 

 

1. Четитѣ, които биваха откривани въ нѣкое село, винаги постѫпваха така — и често се избавяха безъ никакви жертви.

 

 

34

 

викове върху тѣхъ градушка отъ нѣколко стотинъ куршума.

 

— Лѣгайте — командува Гоце, като прави сѫщето край една малка прѣсъхнала рѣчица.

 

— Раниха ме, — обажда се гласъ измежду момчетата; — майко, умирамъ, — чуе се по-нататъкъ; — убиха Димитра, — вика трети...

 

— Кучета ! — псува Гоце и гръмва срѣщу турцитѣ. Но прѣди да завтори, единъ куршумъ го шибва въ грѫдитѣ — и бликва струя гореща кръвь...

 

*  *  *

 

На 3 май Гоце разказваше на другаритѣ си по-раншни свои сънища, които съвпадаха съ избиването на близки нему хора, и думаше:

 

— Съ нашия животъ, какъвто е, станахъ вече и фаталистъ. Нощеска сънувахъ, че турци ме удариха въ сърдцето. Щипската чета е разбита въ Карбинци. Миланъ, братъ ми, е въ тази чета и сигурно е убитъ.

 

Гоце не бѣше сънувалъ смъртьта на втория свой по-малъкъ братъ: Миланъ падна много по-късно, лѣтосъ, въ Нѣманци, кукушко. Гоце забравяше своитѣ неотдавнашни прѣдчувствия. Сънътъ пророчествуваше неговия гробъ.

 

* * *

 

Почти едноврѣменно съ Гоце биватъ убити още шестима, въ това число и Гущановъ. Останалитѣ живи влазятъ въ една плѣвня, отдѣто, слѣдъ цѣлъ день сражение, се измъкватъ незабѣлѣзано между пламъцитѣ на Баница, цѣла изгорѣна...

 

† П. К. Яворовъ.

 

 

35

 

 

3. Петъръ Тошевъ

 

Македония е усѣяна съ коститѣ на безброй прѣданни синове, които не сѫ считали нищо посвето и възвишено въ свѣта, отколкото да отдадатъ своитѣ сили и младость, своитѣ дарби и своя животъ на дѣлото за освобождението на родината си. Напоена съ кръвьта на всички извѣстни и неизвѣстни

 

 

 

участници въ толкова съзаклятия и бунтове, на всички редници и вождове въ толкова битки и революции — единствено възможни и до сега срѣдства за борба, прѣдоставени въ разположение на македонеца, — Македония съхранява въ пазвитѣ си

 

 

36

 

и свещения прахь на своитѣ най-първи синове, въ нея се рѣятъ сѣнкитѣ на великитѣ македонски революционери, тамъ е и гробътъ на Пере Тошевъ, единъ отъ основателитѣ на Македонската революционна организация.

 

Името е твърдѣ извѣстно. Пере наричатъ въ Македония родители и близки всѣки Петъръ, билъ той миренъ или палавъ, само докато е малъкъ. Тошевъ се наричаше тъй и до послѣдния день отъ своя мѫченически животъ. Билъ ли е той миренъ и кротъкъ прѣзъ дѣтинството си. или буенъ и палавъ, прѣдстои да се установи отъ по-специално изучаване на неговия животъ, което е задача на бѫдащия му биографъ. Това, що се знае за Тошевъ, то е, че колкото и да бѣ извѣстно името му — говоря вече за мѫжа Пере, — личностьта, човѣкътъ съ това име не бѣше толкова извѣстенъ. Безспорно, че и имената на Даме и Гоце, Перевитѣ другари, се произнасяха отъ по-вече души, отколкото бѣха ония, които ги познаваха лично. Но фактъ е, че Даме и Гоце познаваха лично много по-вече хора, отколкото Пере. И това не произлиза само отъ обстоятелството, че работата, която си бѣха разпрѣдѣлили тримата помежду си бѣ отъ различно естество, а прѣди всичко отъ различнитѣ душевни качества и разположения на всѣки едного отъ тѣхъ. Пере бѣ по-скоро една извънредно чувствителна натура, човѣкъ съ нежна и мечтателна душа. Той обичаше да се отдава често на самотность и уединение. Той рѣАко търсѣше, а трѣбваше да го търсятъ ; не обичаше широкитѣ връзки, а прѣдпочиташе само ограничения крѫгъ хора, съ които работата го поставѣше въ сношение. И не приказваше никога продължително и много. Най-близкитѣ му надали ще да сѫ чували отъ неговитѣ уста нѣщо неподобяваще на излияния, сърдечность.

 

 

37

 

И едва ли ще се намѣри другъ между близкитѣ и равнитѣ му човѣкъ толкова неподатливъ, бихъ казаль тъй и недостѫпенъ като него. Обикновено той бѣше меланхолично настроенъ. Той не допускаше, безъ особена нужда, да му се прѣкѫсватъ часоветѣ на унесеность и съзерцание. Чудно ли е слѣдъ това, че толкова малцина познаватъ Пере ?

 

Ония, що го познаватъ, ще да сѫ го виждали понѣкога и съ свѣтнало и сияещо лице. Това се случваше при извѣстието за нѣкоя сполучливо изпълнена наредба или заповѣдь на организацията, или пъкъ при благоприятенъ завършекъ на нѣкое опасно революционно прѣдприятие. Тогава той можеше да си позволи и размѣни съ единъ треперящъ от радостно вълнение гласъ нѣколко думи по-вече отколкото пообикновеному.

 

Но по всичко личи, че той си остава много по-впечатлителенъ къмъ онова, което не схожда съ неговия личенъ темпераментъ, и бѣдитѣ и злополукитѣ на организацията оставаха у него по-дълбоки и по-дълготрайни слѣди, отколкото рѣдкитѣ сияния, които озаряваха душата му. И при всички нещастни случаи, при всѣки неуспѣхъ на организационнитѣ работи, Пере прѣдпочиташе да изпитва самъ уединенъ своитѣ тревоги и горчивини: познавайки болезнената чувствителность на своята душа, той като че ли не желаеше да заразява и другитѣ съсъ своята нескриваема тѫга и съ печалното си настроение.

 

Жалко, че не ни сѫ още извѣстни даннитѣ за дѣтинството на Пере Тошевъ, за родителитѣ му, за стремежитѣ и наклонноститѣ му прѣзъ врѣме на неговото ученичество, първо въ Прилѣпъ, неговия роденъ градъ, а послѣ въ София и Пловдивъ: бихме се добрали, може би, чрѣзъ тѣхъ до нѣкое обяснение на тая неразкрита душа. Още младъ, историческата

 

 

38

 

1885 година го завари въ Пловдивь. Прѣзъ събитията, които се разиграха тогава, Тошевъ се явява като македонски българинъ, пропитъ съ оная горѣща любовь, която вдъхновяваше сърдцата и направляваше дѣйствията на българскитѣ патриоти по съединението на южна България. Наредъ съ цѣла група свои съотечественици отъ разни градове на Македония, младия Тошевъ взима открито участие въ това национално дѣло. Слѣдъ тази първа и важна стѫпка въ живота на Тошевъ и когато слѣдъ нѣколко мѣсеци Сърбия, завидѣла на щастието и доброчестината на своята съсѣдка, обяви братоубийствената война противъ България, Тошевъ се записва въ македонския доброволчески отредъ, въ който се е отличилъ и получилъ впослѣдствие кръстъ за храбрость. Съ това Тошевъ е направилъ и втората стѫпка, като естествено послѣдствие на първата. И отъ тукъ нататъкъ той не принадлежи на себе си, а посветявайки се изцѣло на отечеството, отива въ Македония.

 

Останалото се знае. Надумали се и клѣли заедно съ Дамянъ Груевъ и Гоце Дѣлчевъ, тримата поематъ рѫководството на македонското освободително движение и полагатъ крайѫгълния камѫкъ на Вѫтрѣшната революционна организация.

 

И Пере като Д. Груевъ, за етикетъ прѣдъ турскитѣ власти и було, задъ което ще крие своята подземна и разрушителна за държавата дѣйностъ, бѣ избраль учителството. Като учитель и училищенъ инспекторъ, а въ сѫщото врѣме членъ отъ централния революционенъ комитетъ, той обиколи много градове и села. Самъ азъ лично съмъ го посрѣщалъ прѣзъ 90-тѣ години въ Воденъ и съмъ констатиралъ, че покрай прѣката комитетска работа, той се интересуваше и за черковно-училищното дѣло, състава на мѣстнитѣ общини и училищни

 

 

39

 

настоятелства, прѣподаванията на учителитѣ, успѣха на ученицитѣ. Една година, слѣдъ като си свърши работата въ града, Тошевъ опрѣдѣли своя маршруть за сѫсѣдната Гевгелийска околия прѣзъ опаснитѣ „Криви-рѣки" и още по-опасния Драгомански проходъ за въ Мѫгленията и отъ тамъ прѣзъ Фущани и Нѫте за въ село Тушимъ. При пълно съзнание на трудностьта и несигурностьта на такъвъ прѣходъ, той го прѣдприе и извърши.

 

Прѣзъ врѣме на първата Солунска афера Тошевъ бѣ арестуванъ, сѫденъ и осѫденъ на заточение въ Подрумъ-Кале, Мала-Азия, дѣто прѣстоя около двѣ години. На 1902 година той има щастието да получи амнистия и се завърне въ любимия Солунъ, а малко подиръ това и въ Битоля. Илинденското възстание не бѣше много далече и той, макаръ съ повредено здраве и разтроени нерви, застава начело на голѣма възстаническа чета, която води въ качеството на войвода до края на възстанието. Когато послѣдното бѣ потушено, — а нека си спомнимъ, колко бѣ чувствителенъ той, за да можемъ си прѣдстави, какъ е прѣживѣлъ това събитие, — Тошевъ проявява изумително нравствено мѫжество, като не само понася съ рѣдъкъ стоицизъмъ това страшно по размѣритѣ си македонско злощастие, но не дълго слѣдъ това той се съвзема отново, окопитва се и се залавя съ прѣустройството на организацията, като дири причинитѣ за неуспѣха, гдѣто не сѫ, и по този начинъ съставя единъ новъ проектъ за уставъ, който поставѣше Вѫтрѣшната революционна организация на начала децентралистически!

 

Настѫпилата въ 1908 година промѣна въ Македония и изгледитѣ за възможностьта на една легална борба бѣха послѣдвани веднага отъ едно масово връщане на вѫорѫжени борци и емигранти

 

 

40

 

въ цѣлата страна. Забѣлежително е въодушевлението, съ което конституционнитѣ клубове на македонскитѣ българи отпочнаха своята дѣйностъ. Но тая епоха завари Пере Тошевъ съ компрометирано здравйе и тои не можа да вземе участие въ новитѣ усилия на своитѣ съотечественици. Пере се намѣри отъ друга страна, сѣкашъ на кръстопѫть. Той бѣ рѣшилъ вече да прѣкара остатъка отъ своя страдалчески животъ далече отъ свѣта и по възможность пò-близко до природата. По това врѣме въ София на лѣчение, той се опѫтва прѣзъ пролѣтьта на 1912 година за въ чифлика на своя братъ въ Прилѣпско. Но подозрителнитѣ турци неможаха да повѣрватъ въ истинското намерение на Пере. На пѫтя отъ Градско къмъ Прилѣпъ, въ околностьта на село Дрѣново, Тошевъ бѣ причаканъ отъ убийци, които прѣкратиха неговитѣ дни.

 

Неразривнитѣ връзки, които Пере подържаше съ Македония; пълната му прѣданость къмъ нейнитѣ непрѣкѫснати борби и неимувѣрни усилия и жертви за постигане на свобода и правда, мѫжествената му издържливость при всички обстоятелства прѣзъ врѣме на двадесетгодишната му дѣятелность като легаленъ и нелегаленъ македонски революционеръ, сѫ създали отъ него единъ образъ, който по чувства и страдания, по чистота и скромность, по мьлчаливо себеотрицание и съзнателно изпълнение на отечественъ дългъ олицетворява моралната физиономия на самата Македония. Поради тия си черти Тошевъ се счита за единъ отъ стълбоветѣ на величавата Вѫтрѣшна македонска революционна организация и заедно съ Дамянъ Груевъ и Гоце Дѣлчевъ — единъ отъ нейнитѣ основатели.

 

Страната, за която той даде всичко, днесъ е въ много по-черно робство отъ онова, за прѣмахването на което Пере посвети младость и животъ.

 

 

41

 

Нито въ едно отъ училищата, въ които той прѣподава и възпитава на врѣмето си, днесъ не се допуща майчиния езикъ на учащитѣ се. Но жетва не ще дочакатъ никога пришелцитѣ-натрапници отъ нивата, въ която е сѣлъ Пере. Душата на македонеца, на която въ течение на десетилѣтия сѫ въздѣйствували словата и още по-вече дѣлата и подвизитѣ на Пере Тошевци, не може да бѫде спечелена отъ носителитѣ на грабежъ и тероръ, на поквара и развратъ, на мизерия и робство.

 

К. Пърличевъ.

 


 

4. Борисъ Сарафовъ.

 

 

Борисъ Сарафовъ е родень на 12 юли 1872 година въ с. Либѣхово, Неврокопска околия. Той произхожда отъ сѣмейство, което е дало нѣколко видни борци отъ епохатата на възраждането. Чичо му Коста Сарафовъ и дѣдо му — Архимандритъ Харитонъ сѫ стояли въ първитѣ редове на дѣйцитѣ по черковния вьпросъ, а Баща му Петъръ Сарафовъ е извѣстенъ като дѣецъ по организацията на българското училищно дѣло въ Източна Македония.

 

Като дѣте Борисъ е билъ толкова слабъ и недѫгавъ, щото родителитѣ му сѫ били нѣколко пѫти готови да се помирятъ съ мисъльта, че ще го изгубятъ. Едва къмъ шестата му година замѣсало, че отъ недѫгавото дѣте може да стане човѣкъ, а когато Борисъ почналъ да посѣщава Либѣховското селско училище и да проявява особени дарби, поличало, че бѫдащия човѣкъ нѣма да бѫде отъ обикновенитѣ хора.

 

 

42

 

Деветгодишно дѣте, Борисъ билъ откъснатъ отъ домашната срѣда и заведенъ въ Солунъ, дѣто постѫпилъ въ новоткритото тамъ българско училище, което послѣ израстна въ прочутата Солунска гимназия. Тукъ той се запозна съ онѣзи дѣца отъ всички краища на Македония, които послѣ като мѫже организираха освободителното дѣло. Всѣки, който се е училъ прѣзъ 80-тѣ години въ Солунската гимназия, ще да е запомнилъ Бориса онова мургаво, живо дѣте, съ голѣми черни, мечтателни очи. Като ученикъ Борисъ бѣ кротъкъ, трудолюбивъ и послушенъ. Нито единъ пѫть на буйство и агресивность не може да се отбѣлѣжи въ неговото дѣтинство и рано юношество. Извѣстна екзалтация се забѣлѣзваше у него, само когато казваше урока си; той обичаше да говори съ високъ гласъ и да декламира.

 

Въ 1885 год. баща му и дѣдо му, слѣдъ дългогодишна неуморна дѣйность по народното просвѣтително дѣло, бѣха — по интригитѣ на сѣрскитѣ гърци — арестувани и хвърлени въ солунския затворъ. Слѣдъ това тѣ бѣха осѫдени на заточение въ Мала Азия. Борисъ бѣ свидѣтель на всички мѫки и унижения, които прѣживѣха родителитѣ му. Той ги видѣ, оковани въ желѣза, да шедствуватъ по солунскитѣ улици, сѫпровождани отъ една дива злорадствующа тълпа. Той видѣ, когато ги хвърлили въ дъното на единъ параходъ, който веднага отплува отъ Солунското пристанище и и ги отнесе къмъ земята, въ която ги очакваха всичкитѣ страдания и неволи на изгнанието. Това събитие разтърси изъ дъно душата на 13 годишния Борисъ и то е, което има безспорно влияние и даде насока на неговата бѫдаща дѣйность. Отъ това врѣме насамъ често сѫ го слушали да отправя закани по адресъ на тогавашната система на управление въ Турция.

 

 

43

 

Борисъ Сарафовъ

 

 

44

 

Въ 1889 год. Борисъ — свършилъ VI клась на Солунската гимназия — отишълъ въ София, дѣто вече се намираше баща му, който бѣ успѣлъ да избѣга прѣзъ Русия отъ мѣстото на заточението. Тукъ Борисъ, по съвѣтитѣ на баща си, безъ голѣма охота, постѫпва въ военното училище. И като юнкеръ той се училъ прилѣжно, макаръ че не усѣщалъ влѣчение къмъ военната служба. Въ 1892 г. едва прозведенъ въ първи офицерски чинъ, Борисъ завързва сношение съ всички видни македонски емигранти, на първо мѣсто съ Трайко Китанчевъ, къмъ когото той запази, до края на живота си, безгранична почить и уважение.

 

Извѣстно е, че въ всички врѣмена отъ освобождението насамъ, македонската емиграция се занимаваше съ въпроса, какъ да се принуди Турция да въведе въ Македония поне онзи минимумъ отъ реформи, които Берлинскиятъ договоръ прѣдвиждаше за Македония. Всички, които познаваха добрѣ работитѣ въ тогавшна Турция, бѣха съгласни въ това, че въпроса не може да се подеме сериозно иначе, освѣнъ чрѣзъ революция и война. Борисъ всѣкога се е изказвалъ като горѣщъ привьрженикъ на революцията и прѣдъ Китанчева е заявявалъ рѣшително и категорично, че е готовъ да се отдаде всецѣло на една дѣйность, която би имала за цѣль да повдигне Македонския въпросъ прѣдъ Европа чрѣзъ възстание. Пръвъ опитъ за такова се направи въ 1895 г. Борисъ се отдаде въ разположение на Китанчева, който организира, прѣзъ лѣтото на поменатата година набѣгитѣ на нѣколко революционни чети. Най-смѣлъ бѣ набѣгътъ на Бориса, който съсъ своята чета проникна прѣзъ Разлога и Пиринъ до Мелникъ; на 12 юли сѫщата година той навлѣзе въ този градъ, прогони отъ тамъ властитѣ и войската, освободи затворницитѣ и се върна обратно въ Рилския монастиръ,

 

 

45

 

безъ да изгуби нито единъ отъ своитѣ четници ! Това бѣ първиятъ подвигъ, чрѣзъ който Борисъ зае веднага видно мѣсто въ редоветѣ на македонскитѣ патриоти и революционери. И отъ тукъ нататъкъ, до деня на трагичната му смърть, животътъ му не бѣ друго, освѣнъ една непрѣкѫсната верига отъ най-разнообразна дѣйность по дѣлото на освобождението.

 

Въ 1899 год. той бѣ избранъ за прѣдседатель на Върховния македоно-одрински комитетъ въ България. Като такъвъ той разви една невидена и нечута до тогава дѣйность по организацията на македоно-одринскитѣ дружества. Послѣднитѣ, въ нѣколко мѣсеци, израстнаха въ единъ мощенъ политически факторъ и влиянието имъ се почувствува не само въ България и Турция, но и въ всички съсѣдни балкански държави. Дѣйностьта на Бориса като прѣдседатель на Върховния македоно-одрински комитетъ се прѣкѫсна въ 1901 год., когаго той бѣ арестуванъ по убийството на цънцарина Михайляно. Слѣдъ като пролежа нѣколко мѣсеца въ затвора, той бѣ сѫденъ и на край оправданъ. Веднага слѣдъ това, слѣдъ августъ 1901 г., той заминава на западъ и тукъ, въ Швейцария, Франция и Англия се опитва да вербува между видни политически лица и пресата защитници на македонската кауза. Между това мнозина отъ неговитѣ съподвижници въ България заминаха за „вѫтрѣшностьта", т. е. влѣзоха въ Македония и се туриха въ разположение на Централния комитетъ.

 

На 22 януари 1903 г. Борисъ минава съ една чета отъ 60—70 души границата и навлиза въ Македония. Той заобиколи почти всички революционни райони на западъ отъ Вардара, срѣщна се тукъ съ всички дългогодишни борци въ тѣзи краища и се съгласи съ тѣхъ, че моментътъ за голѣмото възстание

 

 

46

 

е настѫпилъ. Слѣдъ прочутия съборъ въ Смилево, знамето на революцията бѣ развѣто на връхъ Илиндень. Борисъ влѣзе като членъ на генералния възстанически щабъ, който бѣ прѣдседателствуванъ отъ стария тукашенъ дѣецъ, незабравимия Дамянъ Груевъ. И започнаха тогава онѣзи епични борби въ Битолско, които за вѣчни врѣмена ще красятъ спомена за героитѣ, които паднаха въ неравната борба.

 

Възстанието, както се и очакваше, бѣ потушено, но македонскиятъ въпросъ бѣ подигнатъ и не даде покой вече на онѣзи, отъ които зависѣше неговото окончателно разрѣшение. Слѣдъ деветъ мѣсечно скитане по македонскитѣ гори и планини, Борисъ се върна въ България. Отъ тукъ той още веднъжъ — въ 1905 г. — въ качеството си на инспекторъ заобиколи нѣкои революционни райони и послѣ продължи своята дѣйность като задграниченъ прѣдставитель на Вѫтрѣшната организация заедно съ Иванъ Гарвановъ и Христо Матовъ. Като такъвъ на 11 декември 1907 год. прѣдателски куршумъ му покоси живота. Но съ неговата смърть не се прѣкрати борбата; тя продължи съ още по-голѣмо ожесточение...

 

С-въ.

 


 

5. Ив. Георгиевъ Гарвановъ.

 

 

Между дѣйцитѣ за освобождението на Македония отъ турското иго, които се отличиха съ твърдъ характеръ и рѣшителность, безсъмнѣнно Иванъ Гарвановъ заема твърдѣ видно мѣсто. Той ще остане забѣлѣжителна личность въ историята на македонското освободително движение и поради важнитѣ

 

 

47

 

Иванъ Гарвановъ.

 

 

48

 

събития, за ускоряването на които личната му намѣса имаше рѣшително значение. Гарвановъ бѣше на чело на Централния Македонски Революционенъ Комитетъ въ Солунъ прѣзъ 1902 год., когато се подготвяше Илинденското въстание. Въ едно историческо заседание на Централния Комитетъ, станало на 1 януари 1913 въ Солунъ въ присѫтствието и на делегати от революционнитѣ македонски райони, биде взето подъ прѣдседателството на Гарванова сѫдбоносното рѣшение да се прогласи още прѣзъ пролѣтьта на сѫщата година всеобщо възстание въ Македония. Когато ще се изнесатъ подробности по тогавашнитѣ дѣйствия на рѫководнитѣ лица отъ Ц. Комитетъ, ще се види по-добрѣ значението на Гарванова като факторъ при вземането на това важно рѣшение.

 

Извѣстно е, че Гарвановъ отначало принадлежеше къмъ групата на по-въздържанитѣ елементи, които смѣтаха, че едно въстаническо движение въ Македония, прѣди то да бѫде основателно подготвено чрѣзъ прѣдварителна културна дѣйность, именно до като революционната мисъль добрѣ узрѣе въ народа, може да докара само пагубни послѣдствия. За това той дори застана на чело на т. н. „Революционно братство", което се основа на 1898 год. въ Солунъ, като противовѣсъ на Централния Комитетъ, за който и самъ Гарвановъ криво е мислилъ, че работи да прѣдизвика едно прѣждеврѣменно народно въстание. И на сѫщия тоя Гарвановъ се падна, той да ускори въстанието, като зае въ Централния Комитетъ прѣдседателското мѣсто слѣдъ 1901 год., когато подиръ първата Солунска афера рѫководителитѣ на Комитета Хр. Матовъ, Д-рь Хр. Татарчевъ и др. отидоха въ турскитѣ затвори. Станалата еволюция въвъ възгледитѣ на Гарванова е още по-голѣма, като се вземе прѣдъ

 

 

49

 

видъ, че той отначало, бидейки родомъ не македонецъ и случайно попадналъ учитель въ Солунската гимназия, е билъ далече отъ всѣкаква помисъль за революционна дѣйность, като е билъ напротивъ изцѣло прѣдаденъ на научна и педагогическа работа. Толкова мощно-заразително е влияло тогава върху всички интелегентни и добри българи революционната обществена атмосфера въ Македония! И Гарвановъ става революционеръ единствено поради това вѫтрѣшно социялно въздѣйствие, на което се дължатъ и поникването и неимовѣрно бързиятъ и буенъ растежъ на македонската освободителна мисъль слѣдъ 1890 година. Всички добри българи и особено тия съ наслѣдственъ патриотиченъ пламъкъ въ грѫдитѣ си, сѫ бивали все тъй неусѣтно обзети отъ идеята на народното освобождение. И, о чудо! тая смѣла идея, въпрѣки страшнитѣ прѣгради, които една вѣковна войствена царщина, каквато е турската, издигаше, за да е спре, можа като страшна вълна да прѣмине прѣзъ тѣхъ и да достигне великата цѣль, слѣдъ като понесе съсъ себе си хиляди скѫпи жертви, между които бѣ и Иванъ Гарвановъ.

 

Иванъ Гарвановъ е роденъ въ Стара-Загора на 23-ий декември 1869 год. Баща му, Георги Ивановъ, богатъ търговецъ, е билъ убить отъ турцитѣ на третия день, слѣдъ като Сюлейманъ паша въ Руско-турската война навлѣзе въ Стара-Загора и прѣдаде на сѣчь завареното тамъ българско население. Тогава турцитѣ убили и дѣдо му и чича му на Гарванова, а той самъ се спасилъ съ майка си и по-малкия си братъ, като избѣгалъ въ Габрово и отъ тамъ сетнѣ въ Търново. Срѣдното си образование Гарвановъ получи въ родния си градъ и въ Пловдивъ, гдѣто на 1888 год. издържалъ зрѣлостенъ изпитъ по реалния отдѣлъ. Слѣдъ едногодишно

 

 

50

 

учителствуване той постѫпилъ въвъ Висшето училище въ София да слѣдва по физика и математика. На 1893 година, като свършилъ курса на Висшето училище, Гарвановъ заминалъ въ Виена, за да се усъвършенствува по специалностьта си и се записалъ въ университета, гдѣто прѣстоялъ двѣ години, като работилъ и въ кабинета на професоръ Експеръ. Като плодъ на занятията му тукъ биде напечатано въ списанието на Виенската академия на наукитѣ едно научно изслѣдване на Гарванова върху Вѫтрѣшното търкане на нѣкои масла — седемь вида, въ което се излага, какъ коефициентътъ на търкането зависи отъ температурата и естеството на маслото.

 

Отъ Виена Гарвановъ се върналъ въ Стара-Загора, гдѣто се срѣщналъ съ Андрея Тошевъ, тогава учитель въ Солунъ, дошълъ си на ваканция въ родния си градъ. Гарвановъ тъкмо правѣлъ постѫпки да може да получи мѣсто за асистентъ по математика въ Висшето училище, но понеже въпросътъ не билъ още разрѣшенъ, а Тошевъ го надумвалъ за Солунъ, дѣто имало нужда отъ учитель по физика, Гарвановъ склонилъ, защото службата въ Солунъ му се видѣла по-сигурна.

 

Прѣзъ първата година на учителствуването си — 1894—1895 год., Гарвановъ е билъ прѣдаденъ само на учителската си работа; той завеждалъ тогава и метереологичната станция при гимназията, току-що основана отъ прѣдшественика му Владимиръ Дяковичъ. Знаелъ, че въ Княжеството има революционенъ Македонски Комитеть, но не му е било извѣстно да има и вѫтрѣ въ Македония подобно нѣщо. Прѣзъ 1896 год. въ Солунъ дошълъ въ качество на инспекторъ Дамянъ Груевъ, съ когото Гарвановъ е билъ съученикъ въ Висшето училище и тогава другарувалъ съ него,

 

 

51

 

но по Македонския въпрось малко е билъ освѣтленъ. Гарвановъ не е знаялъ, що работи Дамянъ Груевъ, който вече е издаваль въ Солунъ и литографиранъ революционенъ вѣстникъ. Веднъжъ този поканилъ Гарвановъ да вземе участие въ борбата, но само издалече, като го попиталъ: „Готовъ ли си да мрешъ за Македония?" Но Гарвановъ все още стоялъ на страна, като е билъ още подъ влиянието на онова течение, което е прѣобладавало между учителитѣ въ гимназията на чело съ директора Михаилъ Сарафовъ: нищо да не се прѣдприема противъ турцитѣ, а да се засилватъ екзархията и борбата съ униятитѣ. Така Гарвановъ достига и до идеята да създаде нова организация „братство", за да се противодѣйствува на Ц. Комитетъ. Ала борбата, която се заражда слѣдъ това между двѣтѣ течения, завлича Гарванова въ по-близко съприкосновение съ непоносимитѣ политически условия на живота, и той постепенно се прѣобразява въ активенъ борецъ. Най-сетнѣ той се убѣждава, че злѣ е билъ увѣдоменъ относително програмата на Ц. Комитетъ, а именно, че той не само не мисли прибързано да подига въстание въ Македония, а напротивъ че въ противоположность на Софийския Върховенъ комитеть, който тогава се бѣ твърдѣ засилилъ, дѣйствува за планомѣрна подготовка и отлагане въстанието. Борбата се свършва, като подава Гарвановъ рѫка на Ц. Комитетъ, а Братството прѣстава да сѫществува. Слѣдъ това Гарвановъ, само члень на Солунския мѣстенъ революционенъ Комитетъ, подиръ Солунската афера, избухнала въ януари 1901 година, още повече взема присърдце дѣлото на Вѫтрѣшната революционна Организация и най-сетнѣ слѣдъ много перипетии, застава на чело на Ц. Комитетъ като прѣдседатель. Твърда воля и лична храбрость Гарвановъ бѣ показалъ вече

 

 

52

 

много пѫти а особено при случката, когато сръбски агенти по подстрекателството на Пейчиновски убиха българския учитель Ганова. Доказалъ, че може смѣло да гледа смъртьта въ очи, Гарвановъ се наложи при рѣченитѣ извънредни обстоятелства за рѫководитель на Вѫтрѣшната организация и ускори събитията прѣзъ 1903 година.

 

Макаръ че Илинденското въстание и да не постигна напълно цѣльта си, все пакъ то бѣ величествена проява на духовната и физическа мощь на българщината въ Македония, то издигна Македонското дѣло прѣдъ европейскитѣ велики сили, прѣдизвика тѣхната намѣса въвъ вѫтрѣшното управление на Македония и турна началото на реформитѣ, които станаха причина на по-нататъшнитѣ фатални за Турция събития. Гарвановъ не можа да дочака Илинденското въстание, защото втората Солунска афера на 16/29 априлъ 1903 год., слѣдъ атентатитѣ противъ французкия параходъ „Гвадалквивиръ" и Отоманската банка въ Солунъ, повлѣче и Гарвановъ въ затвора и отъ тамъ на заточение, осѫденъ на 101 година затворъ. Слѣдъ потушването на въстанието послѣдва амнистия прѣзъ 1904 год. и Гарвановъ биде помилванъ, та се завърна въ България. Изигралъ видна ролъ при подготовката на въстанието, слѣдъ потушаването му, Гарвановъ се чувствуваше толкова сроденъ съ освободителната македонска идея и лично толкова морално задълженъ да работи до край и най-дѣятелно за осѫществяването ѝ, че той изново и сѣкашъ съ възродена енергия се залови съсъ скѫпото народно дѣло. Къмъ него се обръщаха отъ много страни изъ вѫтрѣшностьта на Македония за съвѣтъ и съдѣйствие и той упражняваше отъ день на день все по-голѣмо влияние като рѫководна личность. Ала въ туй врѣме една друга група дѣйци въ Сѣрско,

 

 

53

 

прѣдвождана отъ Сандански, особено силно се обяви противъ всѣко влияние отвънъ отъ Княжеството, обвинявайки главно Сарафова, а покрай него и Гарванова, че ужъ пакъ кроели „опасни" за македонското дѣло кроежи. Прѣдставлявайки себе си за принципиялни противници на всѣко ново въстаническо движение, хората на тази група, ревниви спрѣмо всѣка друга организация, която би могла да ги измѣсти, — взеха прѣстѫпното рѣшение да посегнатъ върху рѣченитѣ двама дѣйци и го извършиха на 10 декември н. ст. Гарвановъ и Сарафовъ загинаха въ София. Всеобщото дълбоко възмущение, което това посѣгателство прѣдизвика въ цѣлото българско общество, и искрената жалость, която се прояви у него за загиналитѣ народни дѣйци, доказа, до колко и слѣдъ въ кърви потушеното въстание, високо се цѣнѣха важнитѣ добри послѣдствия за общонародното ни дѣло отъ това въстание, между виднитѣ виновници на което личеха убититѣ — Гарвановъ и Сарафовъ.

 

Проф. Д-ръ Л. Милетичъ.

 


 

6. Тодоръ Лазаровъ.

 

 

Тодоръ Лазаровъ бѣ роденъ въ Щипъ, — наредъ съ Кукушъ — главно огнище на революционната борба въ Македония. Той произхождаше отъ почитано заможно и родолюбиво сѣмейство, което даде нѣколко жертви на освободителното дѣло и което съсипа завидното си благосъстояние. Тодоръ Лазаровъ свърши VI класъ въ Салунската бълг. м. гимназия. Изключенъ поради буйность отъ нея, той се прибра въ родния си градъ, дѣто остана да помага на брата си въ търговията.

 

 

54

 

Когато Даме Груевъ стана учитель въ Щипъ и основа комитетъ, Тодоръ Лазаровъ бѣ единъ отъ първитѣ, които се отзоваха на сладкото и съблазнително слово на апостола за подготовката на кървава саморазправа съ народнитѣ тирани. Отъ тогазъ буйниятъ младежъ осмисли своя животъ, като се прѣдаде съ цѣлата си пламенна душа въ служба на Организацията.

 

Жизнерадостенъ, веселъ, гордъ и рѣшителенъ, когато трѣбваше, съ походка тържествена и смѣла, — турцитѣ въ града му завиждаха и го намразиха: наричаха го „сербезъ гяуръ". Българитѣ, обаче, се възхищаваха отъ него, гордѣяха се съ него. Хубавецъ, бѣлъ съсъ сини очи, червена раздвоена брада, дълги завити мустаци, скроменъ и любезенъ съ всѣкиго, миловиденъ и привѣтливъ, — той бѣ общия любимецъ на раята въ града и околията. Още при първа срѣща, всѣки който влизаше въ съприкосновение съ него, оставаше му привързанъ до край. Съсъ своя мелодиченъ гласъ, съ патриотичнитѣ си пѣсни, Тодоръ Лазаровъ въудушевяваше младежьта ; той бѣ нейната душа.

 

Когато въ 1897 год. избухна Винишката афера, той остана незасегнатъ. Ала на слѣдната година по поводъ несполучливото покушение противъ прѣдателя Георги Ивановъ отъ Виница, бинбашията Шахинъ заповѣда да го заловятъ и подложатъ на изтезание. Тодоръ Лазаровъ бѣ поваленъ отъ нѣколко джелати и подложень на побой, като двама му държали рѫцѣтѣ, двама краката и му седнали на грѫдитѣ. Той още тогава усѣти, че нѣщо го боли отвѫтрѣ. Хвърленъ въ Скопския затворъ „Куршумли Ханъ", а послѣ и въ Прищинския, въ който прѣстоя цѣли четири години, почна да плюе кръвь нѣколко дена само прѣди да го освободятъ. Слѣдъ възстанието въ 1903 година той

 

 

55

 

Тодоръ Лазаровъ.

 

 

56

 

бѣ отново заловенъ и изпратенъ на заточение въ Дамаскъ, гдѣто непоправимо се разстрои здравето му. Тамъ той прѣживѣ три мѫченически години. Освободенъ по случай хуриета, Тодоръ Лазаровъ се завърна въ родния си градъ. Когато се направи опитъ за легална борба при конституционния турски режимъ, той участвува въ учрѣдяването на българскитѣ конституционни клубове и въ общия имъ конгресъ бѣ избранъ членъ въ централното управително тѣло. Понеже туберкулозата бѣ доста напрѣднала и разяла бѣлитѣ му дробове, по съвѣта на лѣкаритѣ, той замина да се цѣри въ единъ швейцарски санаторумъ. Ала и тамъ не го сдържа: той не можеше да стои въ самоволно отлѫчване отъ родината си, за която бѣ жертвувалъ здравето си, и се върна да участвува въ рѣшенията за бѫдащитѣ борби и да посвети и тѣзи малко дни, които му остазаха да живѣе, на освободителното дѣло. И той, разочарованъ отъ младотурската свооода, слѣдъ обезорѫжителната акция въ Скопско и слѣдъ прѣселването на мухаджиритѣ мюсюлмани за разрѣдяването на българския елементъ въ Македония, Тодоръ Лазаровъ окончателно се убѣждава, че е врѣме да се възобнови изпитаната вече и дала резултати кървава борба. Оставаше само да се нагоди тя споредъ новитѣ обстоятелства и възстановената организация възприе анархистичната тактика, която изискваше по-малко хора и даваше по-малко жертви: да се правятъ динамитни атентати по желѣзници, градове, въ правителствени учрѣждения и пр. Цѣльта бѣше да се държи постоянно размирна Македония и да се прѣдизвика външна намѣса. Тодоръ Лазаровъ бѣ избранъ задграниченъ прѣдставители на Вѫтрѣшната организация и, макаръ на легло, умѣло, честно и прѣданно ѝ служеше.

 

 

57

 

Помни се, какъвъ викъ на негодуване се изтръгна отъ грѫдитѣ на всички българи слѣдъ кланетата въ Щипъ и Кочани. И когато на 18 октомври 1912 год. България започна освободителната война, Тодоръ Лазаровъ, който счете своята цѣль постигната и комуто оставаха още малко дни да живѣе, поради твърдѣ много напрѣдналата грѫдна болесть, рѣши да тури край на страдалческия си животъ. Защото той, дългогодишниятъ борецъ, считаше послѣдния излишенъ, щомъ не може да го пожертвува за отечеството въ този върховенъ моментъ, когато цѣлата нация бѣ на кракъ и когато всички негови другари се готвѣха да отидатъ доброволци.

 

Поклонъ прѣдъ праха ти незабравими другарю !

 

Хр. Коцевъ.

 


 

7. Стоянъ Лазовъ.

 

 

На Водици 1899 г. къмъ 1 и половина часа по турски вечерьта, когато прилѣпските домакини се били прибрали вече въ кѫщи, нощната тишина била нарушена отъ нѣколко пушечни гърмежи; единъ 25 годишенъ момъкъ, срѣденъ ръсть, съсъ силенъ духъ и здрави мишци водѣлъ формено сражение съ прѣслѣдващитѣ го турци. Този младежъ билъ Стоянъ Лазовъ.

 

Ето какъ се развила случката.

 

Сръбската пропаганда въ Македония почна да развива особена дѣятелность отъ 1896 год. насамъ. Министерството на външните работи въ Бѣлградъ харчеше луди пари да вербува агенти на великосръбската идея, които да създаватт сърби въ Македония. Отъ градоветѣ въ западна Македония

 

 

58

 

Прилѣпъ, столицата на Крали-Марко, бѣ една отъ прицѣлнитѣ точки на поменатата пропаганда. Ала всички усилия на послѣдната отидоха напусто: прилѣпските граждани държаха здраво за своята българска народность. Но, нѣма стадо безъ мърша. Тодето попъ Антовски бѣ продалъ съвѣстьта си за нѣколко срѣбърника и се заелъ да създава сръбска „партия". Революционната организация рѣшила да прѣмахне този изродъ, който, прѣслѣдвайки прѣката си цѣль, шпиониралъ съгражданитѣ си прѣдъ турската власть. Съ тази работа били натоварени терориститѣ Стоянъ Лазовъ и Никола Мърсевъ.

 

Прѣзъ поменатата въ началото на този разказъ вечерь Тодето попъ Антовски билъ причаканъ отъ организационнитѣ хора при Кимерлията мость. Стоянъ Лазовъ му нанесълъ нѣколко удара съсъ сѣкирчето, което носѣлъ подъ палтото си, и го оставилъ на мѣсто. Никола Мърсевъ, обаче, се изплашилъ и се вцѣпенилъ -„хванала го кръвьта". Лазовъ се повръща да ободри другаря си и да го застави да бѣга съ него. Въ туй врѣме турцитѣ имали рамазанъ. Единъ турчинъ халваджия, намиращъ се наблизу, почналъ да вика и да стрѣля по Лазова. Послѣдниятъ извадилъ револвера си и поваля халваджията на мѣстото. Притекли се и други турци и почнали да прѣслѣдватъ нашия човѣкъ. Лазовъ видѣль, че не ще може да избѣга, влѣзълъ въ щерната на близката чешма и отъ тамъ се защищавалъ. Слѣдъ като повалилъ трима и наранилъ десетина души, ударенъ въ главата, падналъ мъртавъ на земята. Разярената тълпа отъ турци го съсѣкла съ ножове. Нѣкой съобщилъ на баща му, че синъ му е убитъ. Два часа държали бащата на Лазова въ правителствения домъ, за да каже, кой пръвъ му съобщилъ за убийството и да

 

 

59

 

Стоянъ Лазовъ

 

 

60

 

прѣдаде цругаритѣ на сина му. Слѣдъ като не могли да изтръгнатъ нищо, оставили го да погребе чедото си. Прави честь на прилѣпчани, че не се побояли да придружатъ масово до гроба смъртнитѣ останки на своя герой. Стоянъ Лазовъ билъ погребенъ тържествено.

 

Що се отнася до Никола Мърсевъ, той билъ заловенъ и осѫденъ на 15 години крѣпостенъ затворъ въ островъ Родосъ.

 

Стоянъ Лазовъ е роденъ въ Прилѣпъ прѣзъ 1874 год. Свършилъ е прогимназията въ родния си градъ. Извѣстно врѣме, като юноша, билъ терзийски чиракъ. Веднъжъ, връщайки се дома, носѣлъ месо и, зазяпанъ нѣкѫдѣ, допрѣлъ се съ месото до единъ турчинъ. А било рамазанъ. По този поводъ билъ много битъ. Отъ тогазъ, сигурно, той е почналъ да мисли върху тегловия животъ на раята и се е породило у него чувството за мъсть.

 

Осемнадесеть годишенъ Лазовъ отива въ Бѣлградъ [*], гдѣто прѣстоялъ на работа около година и половина. Отъ тамъ заминава за София и постѫпва чиракъ въ една книжарница. Въ София той се срѣща въ Коце Илиевъ Симеоновски, който избѣгалъ съ бѫдещия войвода Мирче Ацевъ и съ други членове на формиращата се македонска организация въ България. Тѣ го настройватъ да се отдаде на революционното дѣло. Бидейки пъкѣ книжарски чиракъ, Стоянъ Лазовъ ималъ възможность да прочете цѣлата българска революционна литература — биографиитѣ на Левски и Ботевъ, запискитѣ на Захари Стояновъ и пр.

 

Отъ София Стоянъ Лазовъ заедно съ Иванъ Браиловъ отишли въ Солунъ. Тѣ носѣли съсъ себе книги като пѫтующи книжари. По порѫка, вѣроятно, на Централния комитетъ Лазовъ убилъ единъ бегликчия въ Солунско. По този случай той билъ арестуванъ въ хана на Илю Рожковъ.

 

 

*. Портрета, който даваме, е снетъ въ Бѣлградъ.

 

 

61

 

Ханджията, обаче, свидѣтелствувалъ, че тази вечерь, когато станало убийството, Стоянъ билъ въ хана. При все това билъ осѫденъ и три години лежалъ въ Битолския затворъ. Слѣдъ това учителствувалъ около двѣ години въ Битолско. Сестра му ми обясняваше: „нарочно стана учитель, за да върши по-добрѣ комитскитѣ работи".

 

Най-послѣ, назначенъ отъ Прилѣпския комитетъ за терористъ, той се навърталъ въ кръчмата на баща си, ужъ се прѣдалъ на татковата си работа.

 

Вечерьта, когато му прѣдстояло да извърши убийството на Тодета попъ Антовски, къмъ 11 часа по турски, отишълъ си въ кѫщи да види своитѣ. По-голѣмата му сестра искала да отиде на гости: той не я пусналъ. Отбилъ се, слѣдъ това, при по-малката си сестра, помилвалъ я и казалъ, че ще отиде на разговоръ у единъ учитель. Отишълъ и не се върналъ вече. . .

 

„Нѣмаше другъ такъвъ силенъ човѣкъ като Стоянъ Лазовъ", — казваха събѣседницитѣ ми въ едно прилѣпско кафене. И за това народътъ му пѣе пѣсень:

 

Рѣшихъ да стана

Достойно чедо

На Македония,

Майката наша,

Която люби

Нази отъ душа.

Дюкянъ, работа

И родители,

Братя и сестри,

Добродѣтели,

Всичко оставихъ,

Даже забравихъ,

И на дѣлото

Цѣлъ се посветихъ.

 

 

Г. Баждаровъ.

 

 

62

 

 

8. (Христо) Чемковъ и (Йорданъ) Гавазовъ.

 

 

Портретитѣ имъ вече украсяватъ всичкитѣ читалища въ свободното Българско княжество.

 

И ликоветѣ имъ живѣятъ въ всички сърдца на истинскитѣ македонски революционери.

 

Тѣ Чемковъ и Гавазовъ — сѫ първитѣ свѣтли образи отъ върволицата наши безсмъртни борци за свободата, — първитѣ, които при херойска смърть оросиха съ кръвьта си знамето на възродена Македония.

 

Нѣколко години слѣдъ смъртьта имъ азъ отидохъ съ Наума единъ македонски четникъ — въ Калоферъ, родния градъ на безсмъртния революционеръ Христо Ботевъ.

 

Ние отидохме тамъ на 18/31 май, за да празднуваме годишнината на великия поетъ-войвода.

 

Срѣдъ града има малко читалище, кръстено съ свѣтлото име „Христо Ботевъ” : тамъ щѣха да се събератъ калоферци — отъ малъкъ до голѣмъ да празднуватъ годишнината отъ смъртьта на великия си съгражданинъ.

 

Въ читалището бѣ още пусто. По стѣнитѣ се редѣха портретитѣ на Раковски и Каравелова, на Левски и Ботева. Срѣщу тѣхъ висѣха портретитѣ на братя Миладинови, на Жинзифова. И до тѣхъ портретитѣ на Симидчиева открита, самоувѣрена, смѣла, а до нея гледа мрачно дълговратия съ голиятски плѣщи Гавазовъ. Гледа той другъ портретъ — на младъ момъкъ, на Чемкова, — буенъ юноша, съ енергични мускули, но съ мечтателенъ, съ дѣтинско възторжено лице.

 

Запали се погледа на моя другарь — разпусна той язикъ: заговори ми за Гавазова, за Чемкова.

 

О, никога нѣма да забравя тоя разказъ!

 

 

63

 

Голиятъ по снага и по духъ е билъ Гавазовъ. Неговата сѣнка дълго плашила бѣснитѣ турци по градища и кръстопѫтища, а името му се е произнасяло

 

Христо Чемковъ

 

 

съ удивление и благоговѣние по конацитѣ и занданитѣ отъ Шаръ до Солунъ. Много пѫти е лежалъ Гавазовъ у калнитѣ турски затвори срѣдъ

 

 

63

 

отчаяни главорѣзи, срѣдъ стотина кръвожадни злодѣи; а бояли му се всички, пъкъ той всички и милѣялъ и прѣзиралъ, та за туй ги владѣялъ; слѣдѣлъ ги той съ искрови очи изподъ гѫсти пощръкнали вѣжди, смѣялъ имъ се съ гласъ, дразнѣлъ ги съ ругания, а — едно скръцване на зѫбитѣ у широкитѣ му челюсти, едно избѣлване на очитѣ подъ набръчканото му чело, изведнъжъ му прѣнасяли стотина теманета по-благоговѣйни, отколкото купенитѣ ония блюдолизки въ Илдѫзъ-Кйошкъ. Лежалъ веднъжъ Гавазовъ у просторния Битолски занданъ срѣдъ разбойницитѣ и мрачно слѣдѣлъ съ очи трима надъхани съ лукавство гърци. Слѣдѣлъ ги Гавазовъ, подушилъ измама, а тѣ издалечъ му се низко кланяли, въртѣли се като змийчета, подмилквали му се, набирали се около му и изведнъжъ блѣснали жадни за кръвь ножове въ рѫцѣтѣ имъ: тѣ, гърцитѣ, нападнали Гавазовъ! тъменъ и грозенъ е билъ турския занданъ и дважъ по-тъменъ, и дважъ по-грозенъ е станалъ той въ часа на нагласеното убийство. Но свѣтнали въ мрака като мълния голѣмитѣ огнени очи на всесилния тукъ борецъ и — настръхнали друговѣрцитѣ, изтръпнали християнитѣ: Гавазовъ, който всичко виждалъ, неусѣтно попълзѣлъ съ мощната си снага по стѣната, край която лѣжалъ, и поникналъ убийственъ прѣдъ вразитѣ си, надвѣсилъ се надъ тѣхъ, като изъ стихиитѣ на Перуна... Едно глухо изръмжаване — страшната картина мигновено се закрила прѣдь очитѣ на зрителитѣ, закрила се тя въ булото на ужасна кръвнина: подкупенитѣ убийци се кѫпѣли въ кръвьта си подъ нозѣтѣ на Гавазова, а събранитѣ имъ ножове въ неговата дѣсница били прѣзрително запратени вьрху главитѣ на купа други сплашени главорѣзци... То не било човѣкъ, а сѣкашъ, въ разярения

 

 

65

 

македонецъ е вьзкръсналъ древния Самсонъ!... Слѣдъ туй, тъмничаритѣ го заключили въ полиса. А тукъ комитетътъ успѣлъ да му съобщи, че „куриерътъ, шчо прѣнася" динамитъ, е фатенъ и заключенъ у долапотъ надъ полиса, та „чинишъ, шчо чинишъ, Гавазъ, ама скови му чèнето, зашчо го много мѫчили куриеротъ, та може да учини бела." И до зараньта „ченето" на куриера било сковано. . . . Посрѣдъ нощь дебелата халка отъ прангата на Гавазова се забила въ влажния подъ на полиса, чоплила, ровила и издѫлбала отверстие, колкото за да се провратъ една рунтава рѫка, една чорлава глава. . . Па тъкмо въ кѫсна доба, когато и злото и доброто спатъ, тази рунтава рѫка, тази чорлава глава се промъкнали въ долапа и като хиена се впили въ слабинитѣ на бѣдния задрѣмалъ куриеръ. . . „Кажи бре, що си рекалъ на инстинтакотъ?" — Оле. . . нищо. . . море, бога ми, нищо. . . милость бре — си християнъ бре!" Завайкалъ се клетиятъ куриеръ. — „Чуешъ! Ке ти стръгнемъ сърдцето, као що копиле изъ майка! Язъ сумъ Македония, сама наша Майка Македония ! Да ме чуешъ: на поганцитѣ ни гъкъ, ни мъкъ ! Язъ сумъ Гавазотъ!"

. . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Въ послѣдния отъ своитѣ затворнишки дни изъ Турция Гавазовъ не разклатилъ нѣкакъвъ стълбъ, като Самсона, но пъкъ се подигралъ съ всѣкакъвъ стълбъ на прогнилото турско царство. Изведенъ билъ и той за пръвъ пѫть на катилска работа. Били му отдали приличната честь: поставили да го пазятъ троица заптии. И въ единъ тихъ часъ мълчаливиятъ и намусенъ арестантинъ се обърналъ къмъ едного отъ стражаритѣ и неочеквано тъй изревалъ върху му, щото тоя трепналъ и си прѣдалъ пушката, та Гавазовъ я поелъ и — свѣта

 

 

66

 

цѣлъ настръхналъ... Но исполинътъ-арестантъ отъ все душа се изсмѣлъ: „Кахпеоли! Не знаешъ, защо си келешъ? Да си имашъ обица на ухо; Гавазотъ си не плювнува", рекълъ и му втикналъ пакъ пушката въ рѫка. Послѣ до обѣдъ той работилъ като „кюле", но слѣдъ обѣдъ, сѣкашъ земята го погълнала, липсалъ Газазътъ ведно съ едно заптие.

 

Погълнала тогазъ Гавазова не земята, а тъмния таванъ подъ учителската стая на Чемкова въ Битоля!

 

. . . Млади друже или дружке, що сте кичили тъй мило читалището на чорбаджийския Калоферъ, хвала ви!

 

Хвала и за портрета на Чемкова — това широко чело съ китка буйна коса като душата му, мека като сърдцето му !

 

Азъ прѣди ходини го бѣхъ видѣлъ слѣдъ Винишката афера. Врагътъ ги бѣ погналъ, та земали се бѣха съ Гавазова и отскочиха отсамъ, при насъ. Той Чемковь, бѣше напустналъ главното си учителство въ Битоля и още по-главното си апостолство между мало и голѣмо тамъ, а Гавазовъ пъкъ си бѣ зелъ само отпускъ отъ „дружеството"... Но несвърташе ги тѣхъ тукъ, въ България, и не се бавиха много. Помня, като днесъ, съ какъвь жаръ се изтръгнаха отъ Гѫрдитѣ на бѣдния Чемковъ еднажъ думитѣ: не може повече, тука ще ми убиятъ душата ! Нека ми по-добрѣ убиятъ снагата, но нека коститѣ ми паднатъ въ родния край !

 

И паднаха тия свети твои кости, Чемковъ, въ родния край!

 

Прѣзъ първитѣ дни на май — тогазъ липсаха тѣ изъ София — тѣ, Чемковъ и Гавазовъ, единиятъ душа, другиятъ — тѣло. Послѣ ги чухме. . .

 

Та какво може да каже тази дума „чухме?" Боже мой, какво и какво ние не чуваме въ нашия

 

 

67

 

Йорд. Гавазовъ

 

 

68

 

клюкарски животъ... и тукъ да се каже „чухме?!" Не, прѣдъ ликоветѣ имъ въ Калоферското читалище на Христо Ботевь, азъ не „чувахъ", а гледахъ всичко — прѣзъ горѣщо рисуваната отъ Наума мрачна картина; — гледахъ двамата жадни революционери въ свѣтлото имъ шедствие, слѣдени отъ подушилата ги глутница заптии. Сепнатото око на врага доловило слѣдитѣ имъ още отъ София! А прѣдъ Прилѣпъ, що е родилъ Гавазова, сѫ ги очаквали вече нарочни убийци. И убийцитѣ свалили мъртавъ само отдѣлилия се отъ борцитѣ тѣхенъ водачъ, та послѣднитѣ се избавили отъ ненадѣйната смърть изъ засада. Обаче, незадълго: още сѫщата нощь се дигнала ужасна тревога въ цѣлъ Прилѣпъ. О, не е имало, не се намѣрилъ извергъ въ Прилѣпь, който да прѣдаде Гавазова, да прѣдаде Чемкова! Но уви, тѣ били въ града, били въ тѣзи кѫщи, които бюлюци заптии и низами сѫ тършували една по една... И най-послѣ, изкъртили вратата и на тѣхното скривалище... Ужасно било : веригата отъ въорѫжени врагове била непрѣкосима въ тѣснитѣ онѣзи улички: неминуемо било или невѣрна смърть, или позорно падане. Гавазовъ стръвно надзърналъ, посегналъ послѣ, свалилъ съ револвера си мъртавъ на мѣсто полицая и се оттеглилъ. „Дръжъ се Чемка ! Ще умремъ", — казалъ той на Чемкова, „стекла се паплачъ поганци, братче!" Чемковъ извилъ тѫжни очи и глухо казалъ: — „само не живи, брате. Най-вѣрно е: стрѣли въ менъ. . . стрѣли, а послѣ въ себе си" — и разкрилъ рѫцѣ, за дано свари да го прѣгърне... Великъ Гавазовъ, великъ и въ послѣдната минута на своя животъ, великъ като всичко въ примитивния чистъ народъ: не мислилъ той още за себе си, въ револвера му имало още петь патрона, — изсипалъ тритѣ въ врага, а послѣ вече се обърналъ къмъ Чемковъ...

 

 

69

 

. . . . Обърналъ се къмъ него, разкрилъ прѣгрѫдкитѣ си съ лѣва рѫка, съ дѣсна допрѣлъ револвера въ челото му и убилъ го съ „вѣрна" смърть... убилъ го и притисналъ го до сърдцето си, че обърналъ тогазъ револвера, па разбилъ своята бурна глава.

 

Тъй беззавѣтно загинаха Чемковъ и Гавазовъ — първитѣ свѣтли жертви на македонската свещена борба.

 

А. Страшимировъ.

 


 

9. Методи Я. Патчевъ.

 

Методи Патчевъ, героятъ при Кадино-село (Прилѣпско), е роденъ на 19 май 1875 година въ гр. Охридъ. Родителитѣ му бѣха хора бѣдни и прости, но честни и трудолюбиви. Първоначалното си образование и първитѣ четири класа той завърши въ родния си градъ. Едва що бѣ вкусилъ отъ плодоветѣ на науката, той бѣше заставенъ, поради бѣдностьта на родителитѣ си, да се откаже отъ понататъшното си слѣдване въ училище. Методи остана за малко врѣме на бащиния занаятъ, което врѣме за него бѣ достатъчно, за да вкуси отъ горчевинитѣ на дѣйствителния животъ и да почувствува всичката тежесть на кървавия режимъ. Природниятъ му умъ и отзивчивата му душа скоро го издигнаха между неговитѣ връстници и спомогнаха да се създаде отъ него бѫдащи революционеръ. Но той бѣ още младъ и чувствуваше силно влечение къмъ умствено забогатяване. Съ оскѫдни срѣдства Методи напустна родното си огнище и тръгна да търси образование. Отиде въ Солунъ, но не сполучи. Дойде въ София, но и тука — сѫщото.

 

 

70

 

Обѣщаватъ му въ Кюстендилъ, но докато стигне тамъ — мѣстото му заемать други. Упѫтва се за Самоковъ — но и тамь сѫщото. Въ продължение на нѣколко мѣсеци той прѣкара тежки изпитни и крайни лишения. Случваше се по цѣли дни да не турга троха въ уста... Най-сетнѣ мизерията го заставя да се откаже отъ мисъльта за учение. Единъ неговъ съгражданинъ въ Пловдивъ го прибра въ кожухарската си кантора, дѣто прѣкара 8 мѣсеци. Прѣзъ м. августъ 1896 г. той напуска Пловдивъ и въ началото на септември с. г. виждаме го учитель въ едно Охридско махаленско пьрвоначално училище. Тукъ Революционната организация го прибра въ редовегѣ си и той стана горѣщъ нейнъ работникъ.

 

Слѣдъ едногодишна плодовита апостолска дѣйность, съвмѣстно съ отлични другари, той става прѣзъ слѣдната (1897/98) учебна година учитель въ Кичевското село Е... Тука Методи пръвъ открива вратитѣ на Революционната организация, и като вѣщъ и практиченъ дѣецъ, става самостоенъ селски рѫководотель. Отъ 17 августъ 1898 г. до 1 юний 1901 г. той лежа въ Охридския (4 1/2 м.) и Битолския (2 г. и 5 м.) затвори, обвиненъ въ убийството на извѣстния охридски шпионинъ сърбоманинъ Гърданъ. Отъ деня на освобождението му до м. септември 1901 год, той се навърташе ту въ Охридъ, ту в Битоля, прѣзъ което врѣме взимаше дѣятелно участие въ всички текущи работи на революционното дѣло. Прѣзъ 1901 учебна година той биде назначенъ за учитель въ Прилѣпъ, но охридскиять каимакаминъ отказа да му даде свидѣтество за благонадежность. Лишенъ по тоя начинъ отъ възможностьта да води легаленъ животъ, той не се подвоуми да стане нелегаленъ. Скоро ние го виждаме като простъ четникъ въ четната школа на видния учитель Марко войвода въ Леринско, дѣто прѣстоя до края на м. октомври 1901 г. Прѣзъ слѣдующия мѣсецъ вече го виждаме началникъ на една отъ мѣстнитѣ революционни чети въ Прилѣпския районъ, дѣто въ едно твърдѣ кѫсо врѣме

 

 

71

 

Методи Я. Патчевъ

 

 

той прояви голѣми способнoсти като агитаторъ и организаторъ.

 

На 6 априлъ 1902 г., въ старата кула при с. Кадино-село (Прилѣпско) Методи съ 7 души четници се спира на почивка. Кметътъ на това село, турски

 

 

72

 

шпионинъ, издава на властитѣ, дѣ се намира четата, и още сѫщия день кулата биде обсадена отъ многоброенъ аскеръ, пѣхота и кавалерия, и башибозукъ отъ околнитѣ турски села. Цѣли два дни малката обсадена чета се бори юнашки, докато изчерпва всичкитѣ си боеви припаси. На нея оставаше едно: или да се прѣдаде жива, или сама да погуби себе-си. И тя избра второто: цѣлата чета се самоизбива. . . Това нечувано геройство поразява турцитѣ: тѣ още нѣмаха вѣрно понятие за македонския революционеръ, пъкъ и европейския печатъ хроникира тоя тѣхенъ героизъмъ и самопожертвувание като нѣщо величествено. Методи и другаритѣ му скѫпо откупиха своята кръвь: повече от 60 д. турци сѫ били убити и ранени въ това кърваво сражение.

 

Кадино-селското сражение ще остане като единъ отъ най-блѣскавитѣ епизоди въ историята на македоно-одринската освободителна борба.

 

К. Пърличевъ.

 


 

10. Марко войвода.

 

 

Подъ това име котленецътъ Георги Ивановъ прѣзъ лѣтото на 1900 год. се яви съ пушка въ рѫка между робитѣ въ Леринско. Той не дойде тогава съ кой-знае какви блѣскави дарования и таланти, нито пъкъ съ амбицията на човѣкъ ламтещъ за слава и именитость. Унтеръ-офицерскиятъ мундиръ въ българската армия му тежеше, а периодическитѣ скитания изъ Пирина подиръ движението отъ 1895 год. не го удовлетворяваха. И единъ день, безъ никому да се обади, той свали тоя мундиръ,

 

 

73

 

яви се въ София прѣдъ отдавна лѣлѣяния въ душата си герой — прѣдъ Гоце Дѣлчева — и му потърси работа. Работа дирѣше той, но работа крупна не за всѣки обикновенъ човѣкъ, работа удовлетворяваща набраната му жарь и енергия достойна за най-скѫпата човѣшка жертва. И той намѣри

 

Марко Лерински

 

 

своето мѣсто далечъ отъ българската граница, оттатъкъ Вардара, откъсна се съвършено отъ миналото, отъ домашния си крѫгъ, и заживѣ новъ животъ.

 

Жребието се падна на Леринско. Тоя край, както и цѣлиятъ Битолски виляетъ по това врѣме прѣдставляваше дѣвствена еще неначета почва.

 

 

74

 

Както по-горѣ казахъ, Марко нѣмаше особени таланти. Организаторски способности дотогава не бѣ проявявалъ нито пъкъ имаше прѣдъ себе образци, които му биха послужили като рѫководно начало. При все това подиръ нѣколко мѣсеца той бѣ успѣлъ да надвие всички непрѣодолими спънки и повѣрения му районъ, както и неговата чета, прѣдставляваха нѣщо образцово. Района му се посочваше като прототипъ на организиранъ районъ, а четата му се обърна въ „четна школа", която е дала организатори и войводи почти на всички битолски райони. Македоно-одринското освободително дѣло брои само нѣколцина дѣйци въ своитѣ редове, които сѫ достигнали прѣдъ очитѣ на масата висотата на Марко. Името му се разнасяше като легенда отъ уста на уста, самъ той бѣ нѣкакѫвъ духъ — месия, когото прогледналиятъ поробенъ народъ боготворѣше и въ чиито проповѣди вѣрваше тъй, както вѣрваше въ Христа.

 

Слѣдъ двѣ години непрѣкѫснати свърчовѣшки просто усилия, той виждаше слѣдъ себе си една сграда отъ нищо несъкрушима. Отдѣ се взе тази невѣроятна сила у тоя простъ, тъменъ унтеръ-офицеръ? Нагледъ у него липсваше много, за да се навдигне толкова надъ своитѣ другари и съратници по идея. Въ сѫщность, обаче, у него имаше всичко, което създава герои на велики дѣла, сѫздатели на епохи, водители и кумири на народнитѣ маси. У него нѣмаше онази заразителна и постоянна веселость на Дѣлчева, но имаше Дѣлчевата вѣра въ себе си и въ народа. Марко не обладаваше своеобразния философски погледъ на Попето върху нѣщата, но имаше неговото упорство, неговата чиличена воля и стихийната страсть да се бори и да побѣждава и най-непрѣодолимитѣ прѣпятствия. У Марко нѣмаше възторжения лиризъмъ на терористъ, който

 

 

75

 

окриляваше Крѫстю Асѣнова, но имаше Крѫстювата нечовѣшка физическа сила и не бѣше по-малко отъ него кръвникъ и безпощаденъ, когато това му се налагаше.

 

Марко загина въ с. Пѫтеле (Леринско) съвсѣмъ не тѫй, както той мечтаеше безъ да дочака края. И може би по-добрѣ. . . Македонския робъ отъ Пелистеръ до Воденъ и отъ Мориховскитѣ планини до Костуръ нѣма да забрави човѣка—великанъ, който пръвъ възкреси въ него вѣрата, за да може да прави чудеса, той никога нѣма да забрави Марко войвода.

 

X. С.

 


 

11. Михаилъ Ал. Попето.

 

 

Роденъ прѣзъ 1871 г. въ София отъ родители Бистричани, свършилъ съ успѣхъ III прогимназияленъ класъ, напустналъ по нѣмане на срѣдства за по-нататъшно образование, Михаилъ Апостоловъ Попето — буйна и пламенна натура, — дълго се скита изъ свободна България, като се залавя ту за една, ту за друга работа, догдѣто най-послѣ прѣзъ 1895 година намѣри мѣстото си въ редоветѣ на дѣйцитѣ по освободителното дѣло на Македония и Одринско.

 

Надаренъ съ бистъръ умъ и начетенъ, той бързо схвана положението и задачата си и скоро се втурна на работа въ зрѣлата народна нива, която чакаше своитѣ „дѣлатели". Той обиколи Сѣрско, Д. Хисарско, Поройско, Кукушко, Солунско, Гевгелийско, Струмишко, Воденско, Малешевшезско, Пиянечко, Джумайско и всѫдѣ, гдѣто

 

 

76

 

стѫпваше неговия кракъ, никнѣше организация : никнѣха добри и съзнателни работници. Много прѣживялъ и много изпиталъ, добрѣ запознатъ съ живота на народа, уменъ, беззавѣтно прѣданъ на дѣлото, не лишенъ отъ дарба да говори добрѣ, усвоилъ езика и изразитѣ народни, духовитъ, той бѣ най-обичниятъ за народа агитаторъ.

 

Когато пькъ условията на организационния развой изтъкнаха нуждата отъ чети, Попето, който покрай другитѣ си качества бѣ оше и прѣдпазливъ, срѫчень, съобразителенъ, стрОтъ къмъ себе си и внимателенъ къмъ другаритѣ си, смѣлъ и рѣшителенъ, даде образецъ на оназъ чета, която само въ идеалъ чертаеше Организацията . . . Съсъ своята образцова чета Попето бѣ школа за по-голѣмата часть отъ нашитѣ добри боеви сили. Марко войвода (Леринско), Хр. Чернопѣевъ, Кр. Българията и др. сѫ негови ученици, и той справедливо може да се нарече единъ отъ родоначалницитѣ на организационнитѣ чети. А като такъвъ, достатъчно е да вземемъ прѣдъ видъ онази толкова важна роль, която днесъ играятъ четитѣ, както като агитаторска, тъй и като организаторска революционна сила, за да си съставимъ понятие, какво е можалъ да направи той съ реализуването на идеята за четитѣ, какво е направилъ той въ случая за Организацията и слѣдователно за освободителното дѣло.

 

Съсъ своя силенъ и наблюдателенъ умъ и съсъ своитѣ рѣдки душевни качества, Попето приличаше на богатъ, неизчерпаемъ изворъ на природни дарби, въ които колкото повече се вдълбочаваме, толкова по-голѣми и по-голѣми багатства откриваме. Другаритѣ и ученицитѣ на Попето цѣнѣха тия негови качества. Дори сега останалитѣ живи отъ тѣхъ, повечето отъ които дългогодишни войводи, немогатъ

 

 

77

 

да си спомнятъ за него, безъ да кажатъ: „Попето трѣбваше още да живѣе; отъ него имаше още много да научимъ".

 

За турцитѣ Попето цѣли 7 години бѣ неуловима сѣнка... Той сновѣше по селата, градоветѣ, паланкитѣ, колибитѣ, ту съ чета въ пълно въорѫжение, ту безъ чета, прѣдрешенъ като просякъ, овчаръ, селянинъ и др., но винаги толкова прѣдпазливо и срѫчно, че турцитѣ се научавали за това всѣки пѫть само тогава, когато той е билъ вънъ отъ всѣка опасность.

 

Прѣзъ пролѣтьта на 1902 год., когато изпратенъ отъ Централния Комитетъ той отиваше за Петричко, въ с. Гавалянци (Кукушко) бѣ застигнатъ отъ голѣма изпратена по диритѣ му потера и въ сражението съ послѣдната той юнашки загина.

 

Ако при падането на всѣки обикновенъ работникъ, първата мисьль за него е, че той трѣбваше още да живѣе, още да работи, то колко повече, колко по-болезнено се чувствува това, когато пада единъ учителъ-великанъ. Да, Попето трѣбваше още да живѣе. Но и прѣзъ онова сравнително късо врѣме, прѣзъ което работи, той успѣ да прояви такъва изумителна, непосилна и за единъ необикновенъ смъртенъ енергия, той успѣ да извърши такива дѣла, които съ години тласнаха революционото движение и които обезсмъртиха името му въ историята на освободителното дѣло.

 

Попето и сега ни учи и сега живѣе.

 

 

78

 

 

12. Тома Давидовъ.

 

 

Тома Давидовъ се е родилъ на 2 май 1868 година въ Ловечъ. Прѣдназначенъ да стане добъръ медикъ, 1895 г. го сварва офицеръ отъ българската армия, въ чинъ подпоручикь. Прѣзъ лѣтото на сѫщата 1895 година, той зарѣзва офицерството, прощава се съсъ старата си майка и заминава за войвода на една голѣма възстаническа чета въ Неврокопско. Четници отъ тогавашната му чета, останали живи, съ възторгъ говорятъ за него. Никой не се отнасялъ по-другарски съ четницитѣ отъ Давидовъ. На всѣка нужда той намиралъ лѣкъ, всѣко недоразумѣние, щомъ той се намисалъ, веднага се изглаждало и не е имало никой отъ четницитѣ, който да се е смѣталъ за онеправданъ отъ него.

 

А Давидовъ тогава бѣше още младъ и лишенъ отъ онази необходна опитность, за да бѫде водитель, която е работа на годинитѣ, на живота. Повечето отъ ония, които влѣзоха тогава въ Македония, за да подигатѣ възстание, извлѣкоха слѣдъ своето завръщане много полезенъ и скѫпъ урокъ. Тѣ се убѣдиха, че всѣка истинска революция произхожда отъ народа и че не може да се подига по изкуственъ начинъ отвънъ. И тоя урокъ става пѫтеводна звѣзда въ по-нататъшната дѣйность на Тома Давидовъ.

 

Въ оня кипещъ котелъ, който носѣше името Комитетъ Сарафовъ, Давидовъ е игралъ ролята на прѣдпазителна клапа.

 

Слѣдъ падането на Комитета Сарафовъ, Давидовъ е прѣживѣлъ най-горчивитѣ дни на своя животъ. И на тоя милъ, честенъ, добродушенъ, благъ и скроменъ човѣкъ, който бѣ изразходвалъ всичкитѣ си спестени отъ офицерството пари въ

 

 

79

 

врѣме на своето комитствуване, който бѣ сѣлъ наоколу си само добрини, който заобикаляше често затворитѣ, за да утѣши нещастнитѣ затворници и да имъ помогне съ оскѫднитѣ си срѣдства — и нему бѣ сѫдено да попадне подъ чука на злобата и

 

Тома Давидовъ

 

 

отмъщението, насочени къмъ другиго. Съ тѫга въ душата си, съ болка той се е молилъ тогава на всички да казватъ истината, голата истина, — толкова тежки сѫ били за него клеветитѣ, пускани на тѣхенъ адресъ, защото за него не сѫ имали въ това врѣме цѣна другаритѣ му, не му е било жаль

 

 

80

 

и за самия него, а за онова свето дѣло, което се компрометира, което губи и се съсипва за лични дертове. Ето нѣколко реда отъ едно негово писмо, което той е изпратилъ отъ Плѣвенъ до единъ отъ своитѣ най-близки приятели въ София :

 

Нито минута да не стоимъ на едно мѣсто. Както знаешъ, освѣтлявай, защото, както е казалъ Шекспирь, заблуждението не спи, за това пъкъ истината трѣбва да се повтаря 1000 пѫти..."

 

И той, бѣдниятъ, повтаряше винаги само истината, десетки хиляди пѫти я повтаряше, но не всѣкога имаше, кой да го чуе.

 

Не искамъ вече да стоя тука, казвалъ често той. Ние трѣбва да си отидемъ по мѣстаъа. Тамъ ни чака работа. Омръзнаха ми глупоститѣ, които всѣки день се повтарять тука. Който иска да комитерствува, нека остане, но азъ ще вървя".

 

И той, наистина, прѣстава да комитетствува и... дойде тука, за да не се върне вече никога.

 

Въ разгара на най-голѣмитѣ ежби между разнитѣ течения въ Княжеството по нашитѣ работи, Давидовъ тихо, незабѣлѣзанъ отъ никого, безъ никакви парадирания и прощални писма, влѣзе въ срѣдата на потиснатото население.

 

Въ началото на м септември 1902 г., въ едно отъ пограничнитѣ мѣста, той дава юнашко сражение, пробива си пѫть и минава къмъ Вардарь. Това сражение даже не е хроникирано отъ българскитѣ вѣстници. Тъкмо тъй, както той самъ е искалъ.

 

Настѫпва зимата. Тома Давидовъ остава между населениего и като войвода кръстосва Охридско, Битолско и Демиръ-Хисарско. Въ скоро врѣме той спечели симпатиитѣ на населението и навсѣкѫдѣ бѣ посрѣщанъ съ най-голѣма радость. Той организува четитѣ и ги подготви за борба, той направи

 

 

81

 

отъ всѣко селце възстанишка крѣпость. При първо повикване всички селяни въорѫжени се отзоваваха при него и той тичаше съ тѣхъ, за да избави нѣкое село обрѣчено отъ арнаутитѣ на изгаряне или за да спаси нѣкоя чета, заградена отъ турски потери.

 

— Днесь вече легенди се носятъ изъ тия краища на нашата татковина за тоя милъ и непрѣжалимъ войвода.

 

Въ с. Ѫрбино (Охридско) на 28 мартъ 1903 г. е билъ заобиколенъ отъ голѣма турска потера Дѣянъ войвода съ четата си. Бързо пристигатъ куриери въ околностьта на с. Издеглаве, гдѣто по това врѣме току-що билъ пристигналъ отъ Охидъ Давидовъ съ четата си, още неотпочиналъ и му съобщаватъ, въ каква опасность се намиратъ Дѣянъ и селото Ѫрбино. Веднага той разпраща куриери по всички околни села да се притекатъ на помощь на Ѫрбинци, а самъ той съ четата си пристига пръвъ. Давидовъ дава врѣме да пристигнатъ въорѫжени селянитѣ отъ околнитѣ села, а пристигнали около 700 д. и тогава обсажда съ тѣхъ турската обсада. Открива се огънь. Дѣянъ съ четата си и въорѫженитѣ Ѫрбинци сѫщо откриватъ огънь. И всичкия аскеръ, а той е билъ повече отъ три роти, поставенъ между два облака отъ куршуми, е билъ избитъ. Избавили се само 6 души, които се скрили наблизу въ едни гробища. Слѣдъ побѣдата. когато всичко онѣмѣло и не се виждалъ вече живъ турчинъ, Давидовъ правъ се изправя, за да разгледа съ бинокълъ бойното поле. Въ тоя мигъ отъ шестимата скрити войници послѣдва залпъ. Единъ куршумъ поваля Давидовъ. Веднага войницитѣ сѫ били обиколени и убити.

 

А четницитѣ скришомъ отъ селянитѣ погребали съ сълзи на очи своя милъ и скѫпъ войвода. И

 

 

82

 

населението продължава да вѣрва, че Давидовъ е живъ... И когато послѣ научава горчивата истина, не искало да повѣрва.

 

И наистина, Тома Давидовъ е живъ, защото неговитѣ дѣла сѫ оставили дълбоки, неизличими слѣди въ революционната борба въ Охридско, Демиръ-Хисарско и Битолско. И за потиснатото население, за което той е сложилъ коститѣ си, Давидовъ ще остане вѣчно живъ.

 


 

13. Тодоръ Саевъ.

 

 

Извѣстниятъ български поетъ Ст. Михаиловски въ статията си по случай геройската смърть на мичманъ Тодоръ Саевъ го характеризира така:

 

„Той бѣ младежъ съ най-солидно образование, — свършилъ бѣ пъленъ курсъ зъ едно военно-мореплавателно училище. Като познавачъ на македонскитѣ работи, или нека ни е позволено да употрѣбимъ тоя изразъ, като македоновѣдецъ той бѣше безподобень: македонска география, македонска етнография, македснски нрави, прѣдания и обичаи, той обладаваше всичко това до съвършенство: умъ добъръ, воля крѣпка, характеръ пъргавъ, умъ проницателенъ, ето главнитѣ качества на неговата морална натура. Ний се много пѫти дивяхме за хитроумния и сполучливъ начинъ, по който той винаги разрѣшаваше най-трънливитѣ македонски задачи. Той не говорѣше много, но когато заговарѣше, то бѣ, за да изкаже едно най-основателно съображение, единъ най-практически възгледъ върху нѣщата или една оцѣнка за събитията, не търпяща никакакво оспорване и възражение".

 

 

83

 

Тодоръ Саевъ

 

 

84

 

Тодоръ Саевъ е роденъ въ с. Бѣлица (Разлогъ) на 27 декемврий 1872 год. Синъ на бѣдни родители, той е прѣкаралъ цѣлия си животъ въ борба, която създала отъ него силна воля, желѣзенъ характеръ. Благодарение грижитѣ на майка си и подърѫката на брата си свещеникъ Константинъ Саевъ, той свършилъ III класното училище въ Банско и отъ тамъ постѫпилъ въ Сѣрското училище. Тука не стоялъ дълго. Взелъ участие въ единъ ученически бунтъ, билъ изключенъ отъ училището. Напуща слѣдъ това Македония, дохожда въ София и постѫпва въ гимназията и всрѣдъ голѣми лишения достигна до V класъ.

 

Военното министерство обявява конкурсъ за нѣколко стипендии по морската наука. Саевъ се явава на изпита и спечелва стипендията. Свършва съ успѣхъ въ морското училище въ Триестъ и се връша въ България. Постѫпва въ военното училище и излиза отъ тамъ прѣзъ 1895 год. въ пръвъ офицерски чинъ.

 

За него се отваря добро, спокойно бѫдаще, обаче, неговатв буйна, пълна съ енергия натура не може да търпи тоя животъ, дѣто се „лоясва и скотски умира."

 

Отечеството го зовѣше и той се притече на негова зовъ съ всичкия пламъ на душата си. Той захвърли мичманския мундиръ и отъ тогава става най-прѣданъ ратникъ на освободителното дѣло. Въ емигрантската организация е работилъ съ безукоризнена честность, съ невъздържана енергия.

 

Въ 1902 год. Саевъ се хвърля въ Македония и става юначенъ войвода. Прѣзъ Джумайското възстание нанесе голѣми поражения на турския аскеръ при Желѣзница и Лешко. По-послѣ се прѣхвърли въ Разлога, дѣто при родното си село Бѣлица съ една блѣскава атака разгони турцитѣ.

 

 

85

 

Тая година (1903), отъ срѣдата на зимата, той поведе своята дружина за нови подвизи за свободата на своето отечество, уви, за да не се върне вечъ.

 

На Благовецъ, 7 априлъ, дружината е прѣкарала весело деня. Саевъ е билъ необикновено въодушевенъ. При стечението на множество селяни той произнесълъ една пламенна рѣчь, държащъ въ рѫката си своето любимо знаме. Селянитѣ плакали отъ радость при надеждата за близкия край на ужасното тегло. На 9 априлъ повелъ другаритѣ си за с. Цапарево (Петричко), иа юго-изтокъ стъ Берово.

 

Цапарево се състои отъ нѣколко махали. Саевъ се настанилъ въ една отъ тѣхъ. Откритъ чрѣзъ доносъ отъ властитѣ, изпратени били войски къмъ Цапарево. Около 300 души аскеръ и башибозукъ заградили селото и пристѫпили къмъ махалата. Слѣдъ тричасово сражение подъ умната команда на Саевъ, юнацитѣ разкѫсали неприятелската верига и се оттеглили къмъ Беровскитѣ планини. По пѫтя на отстѫплението, обаче, попаднали на засада, въ която Саевъ билъ тежко раненъ. Другаритѣ му го дигнали на носило отъ пушки и го взели съсъ себе. Слѣдъ страшни мѫки, които продължили едно денонощие, Мичманъ Тодоръ Саевъ починаль.

 


 

14. Тале Христовъ.

 

 

Прѣзъ зимата на 1899/900 учебна година ученицитѣ отъ горнитѣ класове на Битолската българска класическа гимназия рѣшихме да дадемъ прѣдставление подъ рѫководството на учителитѣ надзиратели въ пансиона и членове въ окрѫжния

 

 

86

 

комитетъ — Василъ Пасковъ, Михаилъ Гирджиковъ (тогазъ се наричаше съ чуждото име Тодоръ Лукановъ) и Петъръ Мартулковъ. Избрахме пиесата „Графъ Егмонтъ" отъ Гете, сюжетътъ на която е взетъ изъ борбитѣ на нидерландцитѣ за свобода и национална независимость. По този начинъ пиесата подхождаше на нашето борческо настроение, можеше да послужи като агитация между публиката и сѫщеврѣменно да мине прѣдъ турскитѣ власти като непротивна..

 

Разпрѣдѣлението на ролитѣ стана съ огледъ на характера, темперамента и външния видъ на участующитѣ въ прѣдставлението любители — актйори. За ролята на Графъ Егмонтъ бѣ избранъ и единодушно одобренъ Тале Христовъ, ученикъ отъ седми класъ. Хубавецъ, — съ хармонично развито тѣло, черноокъ, съ правилни черти, широко чело, — и жизнерадостенъ, той въ своитѣ 20 години бѣ олицетворение сѣкашъ на животъ, сила и безгрижие. Пристегнатъ въ рицарски кадифени дрехи, съ небрежно, но красиво наметната широка пелерина, той дѣйствително най-добрѣ можеше да прѣдстави Егмонта на Гете: младъ, влюбенъ благородникъ, съзнаващъ своята невинностъ и вѣрващъ въ честностьта на другитѣ като въ своята честностъ, гордъ съ бойнитѣ си подвизи, ползуващъ се пълно отъ радоститѣ на живота, слѣдъ като нѣколко пѫти е видѣлъ смъртьта въ очитѣ. Той неможеше да не отправи съ ирония язвителнитѣ думи къмъ князъ Орански: „Сбогомъ княже безъ сърдце", и да не получи съ насмѣшка и подигане раменѣ отговора на мѫдрия Орански „сбогомъ графе безъ глава"! . . . Въ ролята на Егмонта си прѣдставлявамъ моя съкласникъ Тале Христовъ винаги, когато помисля за него.

 

Раздѣлихме се въ Прилѣпъ въ началото на

 

 

87

 

юли (ст. ст.) 1900 год., слѣдъ като бѣхме турили дипломитѣ въ джоба да се намиратъ за всѣки случай. И не се видѣхме вече.

 

Тале Христовъ

 

 

88

 

Още първата година слѣдъ свършването курса на гимназията Тале билъ арестуванъ — намѣрили му „противни" книги. Слѣдъ като излежава наказанието си въ Битолския затворъ една година, — бива назначенъ учитель въ Прилѣпъ. „Често отсѫтствуваше вечерь, разправяше ми сестра му. „На гости, каже, ще отида", пъкъ при четата отиваше. „Отъ трапезата ставаше, недоялъ, за да посрѣща и изпраща куриеритѣ на организацията. Вторъ нѣмаше въ тия работи. А мирно дѣте се гледаше". И това не казва само сестра му, това цѣлъ Прилѣпъ твърди. Интелегентень, пъргавъ, съ младенчески идеализъмъ, подкупващъ съ благия си нравъ и добрата си обноска всѣки свой събесѣдникъ, Тале Христовъ скоро става душата на мѣстния революционенъ комитетъ. И когато прѣзъ май 1903 год. рѫководнитѣ сили на Организацията въ Битолския революционенъ окрѫгъ се събрали на конгресъ въ Смилево да рѣшаватъ върху прѣстоящето голѣмо възстание, не можеше да не бѫде делегатъ отъ Прилѣпъ и Тале Христовъ. Съгласно рѣшението на поменатия конгресъ, споредъ което всички интелигентни рѫководители трѣбвало да постѫпятъ въ четитѣ прѣди обявяването на възстанието, Тале Христовъ напуска града, толкозъ повече, че билъ избранъ членъ на горското началство. Заедно съ него постѫпватъ въ четата на войводата Петъръ Ацевъ четири градски момчета и калугерътъ Козма, отъ с. Зарово, Солунско, който билъ изпѫденъ отъ Заграфския манастиръ и постѫпилъ на служба, — черковенъ пѣвець, — въ прилѣпския храмъ Св. Благовѣщение.

 

На 24 юли, значи деветъ деня прѣди Илинденъ, съединенитѣ чети на Петъръ Ацевъ и Никола Пешковъ, всичко около 50 души, били открити отъ многочислена потера на върха „Студеница",

 

 

89

 

надъ селото Бѣловодица. Завързало се сражение. Четата своеврѣменно хванала удобна позиция и не позволила на потерата да я заобиколи. Запазенъ билъ пѫть за остѫпление. „Силна горещина бѣше, разправя Петъръ Ацевъ. Щѣхме да изцъркаме за вода. Монахътъ Козма умрѣ отъ слънчевъ ударъ. Нѣкои отъ четницитѣ изостанаха назадъ. Тале се върна да ги дири и ги прибере. На идване при ядрото на четата, Тале и нѣколцина другари се бѣха спрѣли на една поляна да си отпочинатъ. Едно отдѣление отъ потерата ги забѣлѣзва и съ единъ залпъ поваля Тале Христовъ, Димитъръ Сливяновъ и Алекси Нуневъ". Тале станалъ, значи, жертва на другарски дългъ. Ако не бѣ се върналъ да спасява изостаналитѣ четници, които можеше да се заблудятъ и да бѫдатъ избити, той щѣше оцѣлѣе и сега, може би, щѣше да бѫде живъ!

 

Въ това сражение загинали 13 души четници.

 

Г. Баждаровь

 


 

15. Пито Гули.

 

 

Пито е роденъ отъ майка влахиня и баща албанецъ. Още отъ малъкъ се е отличавалъ съ своята буйность. 17 годишенъ, той е билъ четникъ прѣзъ 1885 год. въ четата на Калмикова, слѣдъ чието разбиване е билъ заловенъ, осѫденъ и изпратенъ на заточение въ Мала-Азия. Освободенъ отъ затвора, Пито се връща въ родното си мѣсто. Слѣдъ това за малко врѣме го виждаме въ София. Прѣзъ 1902 год., като членъ на Организацията, прѣдаденъ изцѣло на освободителното дѣло, Пито

 

 

90

 

разви енергична дѣйность. Прѣзъ възстанието той се отличи въ Крушово. Когато този прѣвзетъ отъ възстаницитѣ градъ бѣ заграденъ отъ 15,000 души войска съ силна артилерия и когато възстаницитѣ нѣмаха вече сила да се съпротивляватъ и трѣбваше да отстѫпятъ, смѣлиятъ Пито само съ 18 свои другари се загнѣзди въ проходитѣ и застави 15 хилядната войска, слѣдъ като бѣ започнала вече да нахлътва въ града, отново да се отдръпне. Въ тия проходи Пито заедно съсъ своитѣ другари, слѣдъ като се бори юнашки, славно загина. Прѣзъ неговия трупъ и прѣзъ труповетѣ на другаритѣ му Омеръ Ружди паша извикалъ възхитенъ: „Ето тъй мратъ истинскитѣ юнаци!"

 

Пито бѣ единъ отъ ония наши другари ромѫни, които съзиратъ ясно разликата между държавнитѣ интереси на Влахия и истинскитѣ интереси на ромѫнското население въ Македония, потиснато подъ двойно робство — духовно и политическо. Той бѣ дълбоко убѣденъ, че Ромѫния, каквато и примирителна политика да води съ гърцитѣ, ромѫнското население въ Македонии нѣма да се освободи отъ ноктитѣ на Патриаршията: послѣдната, слѣдъ като изгуби окончателно българитѣ, е устрѣмила всичкитѣ си усилия къмъ прѣтопяването на ромѫнитѣ и ако тя даде на послѣднитѣ право да се учатъ на своя матеренъ езикъ, съ това само би осуетила цѣлитѣ на гръцката пропаганда. Той виждаше едничкия начинъ за разрѣшаването на ромѫнския църковно-училищенъ въпросъ въ извоюването автономно управление за Македония. „Борбата за нашето политическо освобождение — казваше Пито — ще ни освободи и отъ духовното робство". И като схващаше напълно изгодитѣ отъ политическата свобода за всички народности въ нашата татковина и особено за своята народность, той

 

 

91

 

проповѣдваше, че за общата свобода сме длъжни всички рамо до рамо да се боримъ: всички ще се ползуваме единъ день отъ нея, за това и всички трѣбва да работимъ, за да я постигнемъ.

 

Пито Гули

 

 

И Пито работи и изпълни до краи своя дългъ, Той умрѣ за тази обща свобода. А нашитѣ братя ромѫни, отъ чиято срѣда излѣзе той, съ възхищение говорятъ за него, и за Пито Гули тѣ на своя матеренъ езикъ, на който не имъ се позволява да учатъ дѣцата си, вече пѣсни, славни пѣсни пѣятъ.

 

 

92

 

 

16. Никола Дечевъ.

 

 

Никола Дечевъ се е родилъ въ 1880 год. въ Стара-Загора. Свършилъ е V гимназиаленъ класъ и въ 1895 год. е постѫпилъ въ желѣзарското училище въ Самоковъ. Тука нѣколцина отъ по-развититѣ и по-начетени граждани, между които е билъ и Дечевъ, образували малъкъ крѫжокъ за самообразование. Подъ влиянието на книгитѣ, които чели, всички членове на крѫжока станали фанатизирани социалъ-демократи.

 

Въ това врѣме, 1897, 98 г. македонското революционно дѣло започваше да добива голѣма популярностъ всѣдъ българското общество. Погледитѣ на младитѣ, буйни членове на социалъ-демократическия крѫжокъ скоро се обръщатъ къмъ земята на роба и тѣхния крѫжокъ става македонски революционенъ.

 

Дечевъ и нѣколцина отъ неговитѣ другари свьршватъ курса на желѣзарското училище въ 1898 г. Първата имъ работа е била да намѣрятъ Гоце Дѣлчевъ. Слѣдъ първия разговоръ съ него, тѣ изказватъ желание да влѣзатъ въ Македония. Но Гоце не удовлетворилъ желанието имъ: тѣ били още твърдѣ млади и твърдѣ неопитни, за да бѫдатъ нелегални работници на Организацията. И за да може да използува тѣхната прѣданость къмъ освободителното дѣло, Гоце имъ прѣдложилъ да отворятъ малка лѣярница, въ която, подъ булото на желѣзарска работилница. да започнатъ да приготовляватъ бомби и извѣстни желѣзни инструменти за Организацията. Тѣ се съгласяватъ и работата се започва. Дечевъ е работилъ повече отъ една година въ тази работилница. Тукъ той е ималъ често възможность да се срѣща съ мнозина отъ

 

 

93

 

активнитѣ дѣйци на освободителното дѣло, и колкото повече се запознавалъ съ това дѣло, толкова по-недоволенъ ставалъ отъ своята механична желѣзарска работа и голкова повече желанието му да влѣзе въ Македония се усилвало.

 

Ето защо рано прѣзъ пролѣтьта на 1900 год. ние виждаме Дечевъ като секретарь въ четата на Андонъ Кйосето въ Гевгелйския районъ. Прѣзъ 1901 год. той вече е помощникъ войвода въ четата на Христо Чернопѣевъ, която тогава дѣйствуваше въ Г. Д-кумайско. Слѣдъ това, другаритѣ, възхитени отъ неговата прѣданность къмъ освободителното дѣло, отъ неговата неизчерпаема енергия и жажда за по-широка революционна дѣйность и отъ голѣмата му опитность, спечелена въ толкова късо врѣме повѣряватъ му овдовѣлия прѣзъ това врѣме Велешки районъ.

 

Дечевъ заварва тоя районъ въ голѣма разнебитеность и деморализация. Но съ неговото влизане въ района започва се силно брожение : духътъ се подига, у всѣки работникъ кипва желание за работа. Дечевъ захваща да кръстосва селата и проявява чудни способности на агитаторъ и организаторъ. Въ тази своя дѣйность той срѣща голѣми спънки било отъ страна на неподатливостьта на велешкия селянинъ, било отъ разнитѣ течения въ района: но той побѣждава всичко: една година бѣ достатъчна, за да застане разнебитения Велешки районъ наравно съсъ съсѣднитѣ райони. Защото Дечевъ при многото добри качества, необходни за всѣки рѫководитель работникъ, имаше и това, което на мнозина отъ войводитѣ липсва — неговиятъ извънредно благъ характеръ. И най-остритѣ спорове той изравняваше съ нѣколко само думи и странитѣ си отиваха прѣдоволни и благодарни. Велешани никога нѣма да забравятъ неговата сладкодумна и убѣдителна

 

 

94

 

рѣчь и неговитѣ неоцѣними качества; за тѣхъ той е станалъ синонимъ на миръ и правда.

 

Прѣзъ сѫщата година въвъ Велешкия районъ се появява една малка сръбска чета. Нейната цѣль бѣ да създава сръбска народность въвъ Велешко. Дечевъ схващаше освободителната борба като борба на всички онеправаани и потиснати. Отъ каквато народность и да сѫ, противъ турския кървавъ режимъ. Тази чета се опитва да разрушава онова, което съ толкова мѫки и жертви се издигаше. Дечевъ на нѣколко пѫти писалъ на войводата и го канилъ да се срѣщнатъ, за да се разбератъ, но на поканитѣ му заслѣпения отъ глупавъ шовинизъмъ сърбоманинъ отговарялъ съ оскърбления. Слѣдъ това, Дечевъ му писалъ, че той гледа на неговата чета, която се мѫчи да противодѣйствува на освободителното дѣло, като на неприятелска и че ще я прѣслѣдва. Но той не се вразумилъ. Най-послѣ, една вечерь Дечевъ застига сръбската чега въ с. Крива-Круша (Велешко) и открива ѝ огънь. Въ сражението падатъ убити войводата и единъ четникъ, а останалитѣ се пръсватъ. Прѣзъ януари 1903 год. Дечевъ заминава за България по работа, а въ първитѣ дни на мѣсецъ мартъ, сѫщата година, той се връща съ чета. Заедно съ неговата чета сѫ се движили и четитѣ на Мазнейковъ за Радовишко, на Чернопѣевъ за Струмишко, на Кондовъ за Прилѣпско, на П. Гулевъ за Крушовско и на Д. Коцевъ за Кочанско. На 10 априлъ близу до село Лѣски (Кочанско) сѫ били открити отъ аскеръ, но четитѣ си пробили пѫть и заминали за Готенъ планина, дѣто на 20 априлъ сѫ били отново открити. Тука е станало едно твърдѣ кръвопролитно сражение. Аскерътъ е билъ многоброенъ. Четитѣ сѫ били принудени да се върнать назадъ. Четата на Дечевъ най-много пострадала и той е билъ заставенъ да

 

 

95

 

се върне отново въ България и да сформирова нова чета. Сформироването е станало твърдѣ бавно, поради липса на материали и парични срѣдства.

 

На 19 септември, сѫщата година, когато започва движението отсамъ Вардаръ да се усилва, Дечевъ съ 45—50 добрѣ въорѫжени другари тръгва за Велешко. Сраженията въ Кратовско и Кочанско бѣха зачестили, а пѫтя на Дечевъ бѣ оттамъ. Съ неговата чета тоя пѫть се движили и четитѣ на Мурджевъ—Пожарлиевъ. На 25 с. м., когато тритѣ изморени отъ пѫтя чети се спрѣли на почивка близу до село Луково (Кратовско), задалъ се отъ всички страни многоброенъ аскеръ. Докато заематъ по-добри мѣста, огъньтъ е билъ откритъ и се започнало онова кървало и рѣдко сражение, дѣто паднали повече отъ 150 д. отъ аскера и 31 отъ четитѣ. Въ това сражение е падналъ и Никола Дечевъ, комуто не е било сѫдено да влѣзе още единъ пѫтъ въ своя милъ районъ.

 


 

17. Кръстю Асѣновъ

(Роденъ въ 1877 год. въ Сливенъ, убитъ прѣзъ 1903 год. на 8 септември при Горнишоръ, въ Бабекъ).

 

 

Въ пазвитѣ на Стара Планина, прѣди повече отъ половинъ вѣкъ, въ старинната българска махла въ Сливенъ „Клуцохоръ", е билъ откърменъ възпѣтия отъ Ботева герой Хаджи Димитъръ Асеновъ.

 

Сливенъ е билъ и прѣди люлка на юнаци, а народната поговорка казва: „дѣто е текло вода, пакъ ще тече".

 

И наистина, пакъ въ Сливенъ и пакъ въ махлата „Клуцохоръ", по-старата сестра на войводата Хаджи Димитъръ прѣзъ 1877 г. е добила момчана

 

 

96

 

рожба — дѣте, съ голѣми сини очи. Кръстили го Кръстю.

 

Туй дѣте послѣ — слѣдъ години въ Македония го прѣкръстваха на нѣколко пѫти, зовѣха го ту „Мечката", ту „Черкеза", ту пъкъ просто, „Огнениятъ даскалъ отъ Лешко". А историята ще го запише съ още по-други имена, — тя ще го запише: „Владѣтельтъ на Аржанското езеро". „Героя при Постулари".

 

Та кой отъ Дунава до Бѣло-море не е чулъ до днеска поне нѣщичко за Кръстю Асѣновъ?

 

Старци бѣлобради разправятъ, че Хаджи Димитъръ, когато билъ още петь годишенъ хлапакъ, разсърдилъ се на чорбаджиитѣ, които били съвѣтници въ мезлиша, защото сгълчали баща му, та веднажъ неусѣтно се проврѣлъ прѣзъ нозѣтѣ на заптиитѣ, вмъкналъ се въ мезлишката стая и извикалъ на чорбаджиитѣ: Чакайте да порастна, азъ всинца ви ще избѣся!

 

А за сестриника на Хаджи Димитра за Крѫстю Асѣновъ — разправятъ неговитѣ врьстници: — Дванайсеть годишенъ бѣше, а вече ходѣше съ кама на поясъ и стражаръ при него не смѣеше да парне, — той още тогазъ ги гонѣше и съ камъни, и съ кама и имъ викаше: „Ще порастна и глави ще снемамъ! Сѣнката ви да не съмъ виждалъ въ нашата махла!"

 

На 14-та си година Кръстю Асѣновъ отбралъ двама свои вѣрни другари и въ единъ недѣленъ день възлѣзли на „Синитѣ камъни" високи надъ Сливенъ зѫбери на Балкана и тамъ вѣра и клѣтва сторили: Македония да освободятъ!

 

Кръстю едвамъ довърши гимназия: бѣше огнено момче, нищо не търпѣше, та и учителитѣ мѫчно го търпѣха — изключваха го. Той довърши гимназия въ Варна. Тамъ е и до днесъ обичай моми и

 

 

97

 

млади булки да се трупатъ вечерь на чешмитѣ, кѫдѣто идатъ и ергенитѣ. Една вечерь Кръстю — вече около 18 годишенъ — съпикасалъ край една чешма, че десетина разгѫрдени гагаузи задирѣли не само моми, а и невѣсти. Зема се главата на буйния 18 годишенъ момъкъ: грабва една отъ женскитѣ кобилици, че като се развъртѣва ни единъ отъ гагаузитѣ нея вечерь не си е отишълъ неналоженъ хубавѣ... Дълго послѣ гагаузитѣ дирили да си отвърнатъ на дръзкото българче, но трѣбвало да клекнатъ: още тогава Кръстю проявилъ онази небивала, невѣроятна, просто фантастична физическа сила, за която послѣ въ Македония го кръстиха „Мечка".

 

Щомъ свършилъ гимназия, Кръстю се видѣлъ въ чудо: не тегляло го къмъ нищо такъво, на каквото го съвѣтвали. А съвѣтвали го да иде да се учи: да стане докторъ, или адвокатъ, или инженеръ... Той само пухтѣлъ и изгледвалъ изкриво роднини и приятели, като имъ думалъ: „тъй ли е потръгнало всичко по медъ и масло въ земята ни, че да ламтя и азъ за голѣмство?"

 

Но все пакъ той постѫпилъ въ Висшето училище въ София. И тукъ го издебналъ възсиялиятъ вече апостолъ на свободата въ Македония, — издебналъ го Георги Дѣлчевъ.

 

И двамата, велики души, се опознали и побратимили.

 

Но Кръстю Асѣновъ не е потръгналъ веднага по дѣлото на Дѣлчева, както мнозина други въ България, които скоро послѣ се отдръпнаха. Не. Кръстю е дирѣлъ самъ за себе свещенъ пѫть въ живота и още първата година махналъ рѫка на Висшето училище: той отишълъ селски учитель въ Сѣверна България, като думалъ: то тукъ трѣбва

 

 

98

 

да се работи, тукъ въ България, че ужъ сме свободни, а народътъ гине и се разваля отъ простотия".

 

Не минала се, обаче, годината и Кръстю съзналъ истинското си призвание, въ България при свобода, могатъ да служатъ на народа и куци, и сакати, си казалъ той; — а тамъ въ Македония, тамъ трѣбватъ силнитѣ, безстрашнитѣ, непоколебимитѣ"...

 

И Кръстю се яви въ Македония силенъ, безстрашенъ и непоколебимъ.

 

Ние, македонцитѣ. вписахме въ своята нова история не само едно безсмъртно име. Легионъ сѫ борцитѣ, прѣдъ паметьта на които поколѣнията ще благоговѣятъ. Но безспорно едно отъ най-свѣтлитѣ имена е Крѣстю Асѣновъ.

 

Въ никого отъ нашитѣ велики борци не се и съчетава тъй съвършено дѣлото съ думата, както у Кръстю Асѣновъ.

 

Тоя огненъ мѫжъ бѣше по начетеность, образование и мисъль единъ отъ най-непоколебимитѣ учители на роба: той, като конспираторъ, бѣше спотаенъ, ловъкъ и бързъ, — сѫщо „Черкезъ", а като юнакъ, той бѣше наистина хала, едно чудо бѣше „Мечка".

 

Като апостолъ го знаятъ отсамъ и отвъдъ Вардара, орлишкиятъ погледъ на синитѣ му очи е пронизвалъ сърдцата и малкото думи — на които той бѣше скѫпъ — сѫ достигали и най-тъмнитѣ дълбини на робската душа.

 

Като конспираторъ — но нима и до днесъ има по границата турски контрабандисти? Кръстю отучи турцитѣ да се шлѣятъ по граничнитѣ пѫтеки, прѣзъ които орѫжие се прѣнасяше, чети се настаняваха въ цѣла Македония и. . . прѣговори се водѣха по Мисъ Стоновата афера!

 

 

99

 

А като юнакъ Кръстю Асѣновъ нѣма на себе подобенъ; всички сражения, въ които е той участвувалъ, сѫ били победоносни. Младъ, но неуморимъ

 

Кръстю Асѣновъ

 

 

100

 

и силенъ, наистина, повече отъ мечка, той съ пѣсни е ходѣлъ отъ пусия на пусия и куршумъ на пусто не хвърлялъ. По цѣли часове е носѣлъ на рамо ранени четници, безъ да отдъхва! Въ поройни долове е прѣнасялъ до шия въ вода четата си — по нѣкога 15 души наредъ, безъ да поличи у него и сѣнка отъ умора!

 

Единъ день поколѣнията не ще вѣрватъ на фантастичнитѣ анекдоти, които се разказватъ за Кръстю Асѣновъ днесъ отъ хиляди свидѣтели.

 

Мигаръ нѣкой другъ би могълъ да прѣвърне пустинното Аржанско блато въ непристѫпна за много хиляди низами крѣпость? Нима другъ би могълъ да слѣзе съ 80 души дружина до самитѣ стѣни на Солунъ и да даде чудното Постуларско сражение и пакъ да се оттегли въ планинитѣ неврѣдимъ ?

 

Не, „Огнениятъ даскалъ отъ Лешко", „Черкезътъ" по турско-българската граница и „Мечката" отъ македонскитѣ планини трѣбваше да се въплотятъ въ една легендарна личность, като въ Кръстю Асѣновъ, за да се извършатъ чутовнитѣ подвизи на тоя безсмъртенъ мѫжъ.

 

За Хаджи Димитъръ старопланинскитѣ колибари думатъ, че съ дъха си морѣлъ турцитѣ; за Панайотъ Хитовъ казватъ, че куршумъ го не хващалъ, а Филипъ Тотю се знае и въ Стамбулъ за крилатъ.

 

Какъвъ беше сестреникътъ на Хаджи Димитра — какъвъ бѣше Кръстю Асѣновъ?

 

Ние, съврѣменицитѣ, които го лично познаваме, дигаме раменѣ . . . то не бѣ човѣкъ, а чудо... Дъхътъ на Хаджи Димитра, магията на Панайотъ Хитовъ, крилѣтѣ на Филипъ Тотя и безмѣрната жажда за подвигъ у легионитѣ борци за свобода отъ Балкана до Пиндъ: — ето кое всичко бѣ набрано

 

 

101

 

въ широкитѣ гѫрди на младия русъ и съ ястребски сини очи титанъ — Кръстю Асѣновъ.

 

Той бѣше една огнена вихрушка срѣдъ тъмната македонска буря.

 

И духътъ му витае по планинитѣ и полята на окървавена Македония: въ тоя духъ на сила, безстрашие и непоколебимостъ живѣе нашия идеалъ — свободата.

 

Да е благословена майката, която е откърмила тоя синъ, защото трижъ по-благословена е земята, за свѣтлото бѫдѫще на която е отдалъ своя свѣтълъ животъ тоя безсмъртенъ великанъ. Тази земя е прѣдъ прага на свободата, щомъ надъ нея витаятъ духове, като тоя на Кръстю Асѣновъ.

 

А. Страшимировъ.

 


 

18. Лазаръ попъ Трайковъ.

 

 

Въ послѣдитѣ дни на м. октомври 1903 г., една голѣма стройна глава личеше закачена на хюкюматската врата въ градъ Костуръ цѣла облѣна въ кръвь и съ двѣ черни дупки въ челюститѣ, прѣзъ които бѣ миналъ вражески куршумъ. Хюкюматътъ нѣколко дни наредъ не свалѣше главата, около която се събираше злорадствующа сганъ отъ гърци и турци. Това бѣ главата на Лазаръ попъ Трайковъ, единъ отъ рѫководителитѣ на костурския районъ до и прѣзъ възстанието. Раната въ вилицитѣ бѣ получилъ въ сражението при с. Пчанища (Мориовско) на 9 септември с. г., главата му бѣ откъсната отъ трупа не отъ турски рѫцѣ,— а отъ Коте войвода.

 

Коте — това име тѣсно свързано съ историята на революционното дѣло въ Костурско, — е

 

 

102

 

билъ злия демонъ на дѣлото въ тоя край. Човѣкъ лишенъ отъ всѣко образование и съзнание на дългъ, съдружникъ на разбойницитѣ и самъ харамия въ младинитѣ си, той направи отъ освободителното дѣло занаятъ за обогатяване и срѣдство за удовлетворение на своитѣ грабителски инстинкти. Ту се продаваше на костурския гръцки владика и служеше за орѫдие на великогръцкитѣ планове, ту практикуваше занаята на обикновенъ бандитъ, ту се прибираше съ присторство на разкаянъ злодѣй въ лоното на Организацията, за да избѣгне строгоститѣ на наказателнитѣ ѝ закони. Фаталната и много пѫти повтаряна грѣшка на организационнитѣ началници бѣ, че слѣдъ като сѫ го прѣслѣдвали и блъскали като пакостникъ на дѣлото, отново му подаваха рѫка и се примиряваха слѣдъ всѣко негово юдинско разкаяние. Прѣди провъзгласа на възстанието се повтори сѫщата грѣшка: отново стана примирение и додѣто въстаницитѣ бѣха господари на положението, Коте дѣйствува въ съгласие съ тѣхъ. Щомъ, обаче, щастието имъ измѣни, и се започна грозно разорение на селата, Коте се обяви противъ Организацията и побратименъ съ потеритѣ и костурския митрополитъ Кара-Вангелисъ, съдѣйствуваше имъ, за да разорятъ неговия роденъ край. До извѣстно врѣме турцитѣ не го прѣслѣдваха: наричaха го бизимъ Коте. Но нали турския достлукъ е на колѣното? Прѣди нѣколко мѣсеца една потера го загащва въ с. Руля и бабаитина Коте се прѣдава съ нѣколцината си другари, като истински герой, безъ да гръмне нито една пушка.

 

Лазаръ попъ Трайковъ загина въ разцвѣта на младинитѣ си — едвамъ 27 годишенъ. Родомъ бѣ отъ юнашкото село Дѫмбени; образованието си получилъ въ Солунската гимназия, курса на която

 

 

103

 

Лазаръ попъ Трайковъ

 

 

104

 

свършилъ презъ 1898 г. На революционното дѣло той се бѣ посветилъ още като ученикъ. Прѣзъ ваканционнитѣ мѣсеци кръстосваше костурскитѣ села като апостолъ, като ученикъ посади първитѣ сѣмена на революционната идея и създаде първитѣ революционни комитети въ Костурско. Слѣдъ свършека на гимназията, Лазаръ се посвещава всецѣло на дѣлото и прѣзъ всичкото врѣме на своята енергична дѣйность, той бѣ най-обичния и най-авторитетния дѣецъ въ своя край. Покрай ореола на активния ратникъ, на героя, неговата паметь е украсена и съ вѣнеца на страдалеца мѫченикъ. Цѣли четири години той лежи въ Корчанския затворъ, отдѣто и излѣзе въ началото на 1903 год., за да залови гората. Прѣзъ Илинденското възстание е билъ членъ въ рѫководителното тѣло на района и е взелъ участие въ много сражения, най-кръвопролитното отъ които е онова при с. Дѫмбени, което покойника е и възпѣлъ. На 9 септември, слѣдъ наплива на турскитѣ пълчища въ Костурско, Лазаръ попъ Трайковъ начело на голѣма чета отъ 400-500 души, потегли за Мориовско, кѫдѣто се срѣщна съ Гйорче Петровъ, и въ първитѣ дни на м. септември даде при с. Пчанища продължително сражение, дѣто е билъ тежко раненъ въ челюститѣ. Връща се тогава съ четата си въ Костурско, а тамъ прѣзъ това врѣме вече много села бѣха разорени и женитѣ и дѣцата пръснати изъ горитѣ. Тука Л. п. Трайковъ се срѣща съ Коте, който му обѣщалъ да го прикрие въ оцѣлѣлитѣ села отъ неговия районъ и да му изцѣри раната. Лазаръ се съгласява, толкова повече, че единствено той между другитѣ костурски водители упражияваше извѣстно влияние надъ закоравѣлия прѣстѫпникъ. Това, обаче, не останало тайна за Кара-Вангелисъ и послѣдния изисква настоятелно отъ Коте главата

 

 

105

 

на прочутия башъ комита. И Коте я отсича и му я изпраща бакшишъ.

 

Тоя трагиченъ край на народния любимецъ още-по-дълбоко запечати името му въ народната душа и костурското население тачи въ него своя пръвъ и най-голѣмъ учитель. Организацията го поставя въ редоветѣ на падналитѣ свои стълбове, а другаритѣ, които отблизко го познаваха, нѣма никога да го забравятъ: като другарь, той е незамѣнимъ: той бѣ истински човѣкъ и въ неговото лице загина не само една важна революционна сила, но и единъ бѫдащъ пѣвецъ на македонската героична борба.

 


 

19. Славко Арсовъ.

 

 

Славко се е родилъ въ Щипъ — Ново-село въ 1877 г. Първоначалното си образование е получилъ въ родното си мѣсто; II и III класове е свършилъ въ Скопйе, а IV и V въ София. Въ 1898 г. той постѫпва въ Софийската ветеринарна школа. Въ това врѣме у него вече бѣ се възбудило желание да замине съ нѣкоя възстаническа чета въ Македония: за характера на борбата, която се водѣше въвъ вѫтрѣшностьта, той още почти нищо не знаеше. Но когато се запозна по-отблизу съ нѣкои отъ по-виднитѣ работници на Организацията, врѣменно дошли въ София, и когато разбра, че цѣла Македония е обхваната съ гѫста революционна мрѣжа и че тамъ се развива трѣскава подземна дѣйность за една бѫдеща повсемѣстна революция, — той не можà да се завърти въ школата, макаръ и да му оставаха само нѣколко мѣсеци, за да свърши цѣлия курсъ. Прѣзъ януари

 

 

106

 

1900 год. той замина за Солунъ и оттамъ за Битоля. Отъ Битоля той бѣ изпратенъ отъ Окрѫжния комитетъ въ Кичево, дѣто около 8 мѣсеци кръстосва като апостолъ на революционната идея всички кичевски села. Въ началото на м. августъ, сѫщата година, Славко бѣ назначенъ за учителъ въ Прилѣпъ. Но силно заподозрѣнъ отъ властитѣ още въ Кичево, като съучастникъ въ убийството на единъ турчинъ кръвопиецъ, той бѣ арестуванъ, откаранъ въ Кичево и първо въ кичевския затворъ, а послѣ въ битолския лежа цѣли 14 мѣсеци. Съ твърдость и хладнокръвие той прѣнасяше тежеститѣ и лишенията на затворнишкия животъ; но се разкайваше прѣдъ другаритѣ-затворници, че се е прѣдалъ живъ въ рѫцѣтѣ на турцитѣ. Прѣзъ септември 1901 г. той бѣ освободенъ и слѣдъ двѣ недѣли постѫпи въ четнишката школа на Марко Войвода. Гоце тогава бѣ въ инспекционна обиколка оттатъкъ Вардаръ и около два мѣсеца Славко го придружава. За тия мѣсеци Славко, у когото Гоце бѣ оставилъ неизгладими впечатления, казваше: „тѣ сѫ най-щастливото врѣме, което съмъ прѣкаралъ прѣзъ живота си".

 

Въ срѣдата на февруари 1902 г. Славко бѣ вече началникъ на агитационна чета въ Битолско; а къмъ края на сѫщата година бѣ му повѣренъ Рѣсенския районъ. Тукъ той направи много нѣщо за организуването на селата. Въвъ врѣме на възстанието той дѣйствуваше въ сѫщия районъ, дѣто остана до края на 1903 г. Слѣдъ това Славко дойде въ България. Тука той прѣкара нѣколко мѣсеци, тихо и скромно, безъ да дига шумъ около себе-си. И мисъльта, че той отново трѣбва да се върне въ своята разорена прѣзъ и слѣдъ възстанието родина, никога не го напусна. „Тамъ е нашето мѣсто, — повтаряше той съ въздишка и тамъ трѣбва всички да умремъ!". . .

 

 

107

 

И не закѫснѣ да се върне тамъ. Но на 22 августъ 904 г. близу до с. Гигянци, между Кратовско и Щипско, четата на Славко и четата на Стоянъ Донски, прѣдадени отъ сърбомани,

 

Славко Арсовъ

 

 

сѫ били неочаквано заградени отъ многобройна пѣхота и 50 д. кавалерия. Четитѣ едвамъ успѣли да заематъ единъ чукаръ и се започнало сражението. Цѣли 6 часа отъ пладнѣ до вечерьта, въпрѣки всички несгоди на заетото мѣсто, двѣтѣ

 

 

108

 

чети, командувани отъ Славко, се защищавали юнашки и на нѣколко пѫти отблъснали бѣснитѣ щурмове на турската пѣхота и кавалерия. Къмъ 6 1/2 часа турцитѣ прѣдприели послѣдна рѣшителна атака и съ диви викове се пуснали къмъ четнишкитѣ позиции. Тогава е билъ даденъ знакъ за отстѫпване при чести залпове и хвърляне бомби. Отстѫпването, при най-неизгодни условия, е траяло половинъ часъ и е струвало на четитѣ 8 четници, между които и Славко. Половината отъ четницитѣ сѫ били вече въ безопасностъ, когато Славко получилъ тежка рана въ крака; но той пакъ продължавалъ да стрѣля противъ турцитѣ, които сѫ били вече съвсѣмъ близку до него. Атакуванъ отъ кавалерия, получилъ втора рана на гѫрдитѣ, и съ малкото сили, които му оставали още, Славко се самоубилъ, за да не се прѣдаде живь въ неприятелски рѫцѣ. . . .

 

На Славко не бѣ сѫдено да стигне до своя милъ районъ, съ който толкова спомени го свързваха. Той загина на пѫтя за тамъ. Съ това се изпълни най-голѣмото му желание: да даде всичко на своята потисната и измѫчена татковина да умре за нейното освобождение.

 


 

20. Сава Михаиловъ.

 

 

Сава Михаиловъ се е родилъ въ с. Мачуково (Гевгелийско). Първоначалното си образование е получилъ въ родното си село, първитѣ четири гимназиални класове свърши въ Цариградъ, а послѣднитѣ три при Солунската гимназия. Като ученикъ, и на учители и на ученици той бѣ извѣстенъ, като немирникъ: той зимаше участие въвъ всички ученически

 

 

109

 

бунтове; при всѣки случай, когато имаше защо да се протестира, той излизаше напрѣдъ. Той не можеше да търпи и най-малката несправедливость

 

Сава Михаиловъ

 

 

и възставаше противь деспотизма, отгдѣто и да идѣше той.

 

Още ученикъ въ V класъ Сава захвана да

 

 

110

 

чете прѣдимно книги съ революционно съдържание, а въ VI класъ той бѣ вече членъ на ученическия революционенъ крѫжокъ, дѣто скоро си спечели голѣмо влияние. Буйность, разпаленость, бързина характеризирваха всѣко негово дѣйствие.

 

Въ 1895 г. той свърши курса на гимназията. Познатъ като немирникъ, Екзархията го постави въ числото на неблагонадежднитѣ и не му даде учителско мѣсто. Това угорчи твърдѣ много баща му, който искаше отъ своя синъ да бѫде послушенъ и да се подчинява на голѣмцитѣ. Баща и синъ често се скарваха. Синътъ бѣ мъмренъ отъ бащата, че нѣма да стане човѣкъ.

 

Прѣзъ първата година, слѣдъ като свърши, Сава стана общински учитель въ с. Неготино. На втората той бѣ учитель въ Кавадарци, дѣто прѣзъ цѣлата учебна година бѣ въ разправии съ главния учитель. Поради това на слѣдната година бѣ пониженъ и изпратенъ за екзархийски учитель въ с. Ракита. Прѣзъ тѣзи три години той разви достатъчна революционна дѣйность, и окрѫжния комитетъ на четвъртата година го прокара за учитель въ Гевгелия, гдѣто той взима вече много по-широко участие въ работитѣ на организуването на Гевгелийския районъ. Но най-напрѣгната, самостойна и плодовита дѣйность, като легаленъ работникъ, той разви въ Г. Джумайския районъ като главенъ учитель въ Г. Джумая, — и тамъ той е оставилъ най-мили спомени за себе си срѣди населението.

 

Интересътъ за успѣшното доизкарване работата по залавянето на Мисъ Стонъ изиска, щото Сава да земе въ нея непосрѣдно живо участие. Откритъ слѣдъ това въ подигнатата афера, той мина и отъ тогава остана въ редоветѣ на нелегалнитѣ работници.

 

 

111

 

Прѣзъ м. януарий 1903 год. виждаме Сава като войвода на чета въ сѣверната часть на Гевгелийския районъ. Тукъ той прояви трѣскава организаторска дѣйность и се отличи като атентаторъ. Заедно съ Аргиръ Минасиевъ той разруши единъ мость на желѣзопѫтната линия близу до Гевгелия. Тѣ двамата имаха нѣколко сражения съ турски аскеръ, при с. Клисура, при с. Ошене и другадѣ. Негово дѣло сѫщо бѣ атентата при с. Смоквица. При това село четата му бѣ ударена отъ засада и само неговото присѫтствие на духа и неговата ловкость и бързина можаха да спасятъ него и другаритѣ му.

 

Въ края на сѫщата година Сава се върна въ България. Оттукъ той бѣ изпратенъ съ особна мисия въ Бѣлградъ, дѣто прѣкара около 2 мѣсеца. Прѣзъ останалото врѣме въ София, макаръ и съ разстроено здраве, той никога не само непрѣстана да се интересува отъ освободителното дѣло, но и да помага въ извѣстни случаи на задграничното прѣдставителство.

 

На 11 февруари 1905 г. Сава мина границата и продължи пѫтя си за своя районъ, дѣто го очакваха съ най-голѣмо нетърпение. Но издаденъ тъкмо тогава, когато едва бѣ успѣлъ да прѣхвьрли Вардарь, и застигнатъ отъ многобройна потера, на открито поле, той заедно съ другаритѣ си се сражава юнашки и загина въ разцвѣта на своитѣ сили.

 

Загина тоя скѫпъ и милъ другарь, тоя просвѣтенъ и прѣданъ на освободителната кауза борецъ. Но това, което извърши той, никога нѣма да загине и ще бѫде една отъ свѣтлитѣ страници въ нашата история.

 

 

112

 

 

21. Никола Д. Каранджуловъ.

 

 

10 августь 1904 г. е деньтъ, въ който Организацията изгуби една отъ своитѣ най-добри сили. Въ тоя фаталенъ день, слѣдъ едно ожесточено сражение, загина Никола Каранджуловъ. Ничо Каранджуловъ е роденъ въ гр. Прилѣпъ прѣзъ 1876 г. Прѣзъ уч. 1890/91 година Ничо свършва III класъ въ Прилѣпското класно училище, а на слѣдната слѣдва и свърши IV класъ въ Битоля. Прѣзъ м. августъ 1892 год. отива да постѫпи въ V класъ на Солунската гимназия, ала тамъ, безъ да се обърне внимание на незавидното материялно състояние на родителитѣ му, отказали да го приематъ въ пансиона срѣщу 10-тѣ лири, които носѣлъ съсъ себе. Слѣдъ двумѣсечно бавене въ Солунъ, Ничо съ скърбь въ душата се завърналъ при родителитѣ си въ Прилѣпъ. Тогава той билъ назначенъ за учитель въ с. Селце, — при което отподирѣ намѣри смъртьта си. Въвъ врѣме на учителствуването си въ Селце, той закрѣпва окончателно въ своитѣ бѫдещи стремежи и идеали. Още тогава, на 16 годишна възрасть, той блѣнува за освобождението на своя народъ и излага своитѣ копнежи въ отмѣрена и ритмична рѣчь. Той вижда въ себе бѫдещъ борець, който загинва въ бой за свобода.

 

Прѣзъ м. августъ на 1893 год. Ничо дохожда въ България и постѫпва въ Кюстендилското педагогическо училище, дѣто прѣстоява двѣ години, заминава за Загребъ и слѣдва още една година по педагогия. Въ Кюстендилъ Ничо основава таенъ революционенъ комитетъ прѣзъ 1894 год., а прѣзъ 1895 год. отива въ Македония, за да се прѣдаде на революционната борба.

 

Ничо се отличаваше съ рѣдки качества : едро и силно тѣлосложение, хубость, сериозенъ и внушителенъ

 

 

113

 

погледъ, остъръ и разсѫдителенъ умъ, обширна паметь, бързо схващане, твърда воля, силна любовь къмъ поробеното население, искрено прѣдаденъ на освободителното дѣло, а сѫщо и искренъ въ приятелството. Покрай многото работа по освободителното дѣло и учителствуването той

 

Никола Д. Каранджуловъ

 

 

винаги намираше възможность да се занимава усилено съ литературата и науката: писва стихове, прѣвежда романи отъ чужди езици на български и приготвя обемиста книга по астрономия. Той бѣ милъ събѣседникъ и приятенъ пѣвецъ.

 

 

114

 

Прѣзъ 1898/99 уч. год. Ничо бѣше дирекгоръ на III кл. училище въ Прилѣпъ и главенъ рѫководитель на Прилѣпския районъ. На слѣдната година той учителствува въ Куманово, и оттамъ въ Крива-Паланка. Въ Куманово стоя като учитель и главенъ районенъ рѫководителъ една година, а въ послѣдния градъ, Крива-Паланка — като главенъ учитель и райононъ рѫководителъ двѣ години.

 

Ничо Каранджуловъ никога не бѣ оставянъ на спокойствие. Прѣзъ нѣколко годишното си учителствуване въ разни градове на своята поробена татковина той почти ежедневно бѣ призоваванъ прѣдъ каймакамитѣ да отговаря на пусканитѣ противъ него обвинения и благодарение само на своя умъ е можалъ да се удържи на поста си толкова дълго врѣме.

 

Прѣзъ 1902 год. той бѣ арестуванъ въ Битолския затворъ, когато бѣ отишълъ срѣщу коледа да посѣти затворници другари. Слѣдъ два мѣсеца бѣ освободенъ по силата на „Падарскитѣ реформи", но слѣдъ три недѣли пакъ бѣ затворенъ въ Прилѣпъ и на велики петъкъ 1903 год. бѣ откаранъ вързанъ отъ Прилѣпь въ Битоля. Арестуването му става въ Прилѣпската чаршия по скроено отъ полицията обвинение, защото била изобличена отъ него прѣди още да го освободятъ. Цѣла година прѣлежава сега мѫченикътъ въ Битолския затворъ и слѣдъ дълго очакване да бѫде освободенъ, най-сетнѣ като не можеше повече да се задържи тамъ, защото горѣше отъ желание да работи, да даде всичкитѣ си сили и живота си за освобождението на роба, рѣшава самичекъ да си помогне. Слѣдъ тринедѣленъ усиленъ трудъ, по неговъ планъ и подъ негово рѫководство изкопава се подземенъ каналъ отъ битолския затворъ и на 14 марть 1904 год. Ничо съ 32 души другари затворници

 

 

115

 

избѣгва отъ затвора и започва революционната борба вече като нелегаленъ работникъ. Ала и враговетѣ му не спѣха. Тѣ започнаха пакъ своитѣ прѣдателства и то съ надежда за по-голѣмъ успѣхъ. И наистина слѣдъ петмѣсечно дебнене Ничо заедно съ четата му бѣ прѣдаденъ.

 

На 10 августъ 1904 г. четата, съ която бѣше Ничо, като нейнъ войвода и началникъ на Прилѣпския районъ, бѣше обсадена въ Селечка-планина отъ хиляденъ аскеръ и башибузукъ. Войската доближила до четата и когато послѣдната взела ца отстѫпва, зебѣлѣзала, че е обсадена отвсѣкѫдѣ. Въ най-голѣмия разгаръ на сражението Ничо бива пронизанъ отъ неприятелски куршумъ въ гѫрдитѣ и. слѣдъ като се простилъ и цѣлуналъ, съ другаритѣ си, по негово желание билъ застрѣлянъ отъ тѣхъ въ челото. Послѣднитѣ му думи били : „Сбогомъ народе милъ!"

 

Така загина тоя борецъ-мѫченикъ, който всѣкѫдѣ, дѣто е учителствувалъ и дѣйствувалъ, е оставилъ най-скѫпи и мили спомени за себе си.

 


 

22. Константинъ Нунковъ.

 

 

Историята на освободителната борба е изпълнена съ примѣри на себеотрицание, обаче актове като точ при с. Кѫшани (Кумановско), не може да не се отбѣлѣзватъ. Тѣ ще ни трѣбватъ всѣкога, когато ще поискаме да прослѣдимъ различнитѣ перипетии, прѣзъ които е прѣминала революционната борба. Винаги, когато ще става дума за с. Кѫшани, веднага ще изпъква заедно съ това и паметния кървавъ актъ, и заедно съ него и лика на онази бурна и мила натура, К. Нунковъ, главния

 

 

116

 

герой на произведената кървава драма. Тукъ всрѣдъ избити десеть души другари, пронизанъ отъ неприятелски куршумъ, войводата агитаторъ не забравя да счупи пушката си и револвера и тогава тихо склопва на вѣки своитѣ хубави очи.

 

Синъ на бѣдни родители, Константинъ Нунковъ се е родилъ въ гр. Чирпанъ на 8 юний 1877 г. Основното си образование той е получилъ въ родния си градъ, а тритѣ първи класове е свършилъ при Пловдивската гиммазия, дѣто, поради буйната си натура бѣ увлѣченъ въ единъ отъ ученическитѣ бунтове въ тази гимназии, биде изключенъ и трѣбваше завинаги да се прости съ училището.

 

Прѣзъ движението въ 1895 г. въ Македония той, дѣте още, за пръвъ пѫть влѣзе въ Турция, като четникъ въ една отъ тогавашнитѣ чети. Макаръ и миналъ границата и отишълъ въ Турция съ пъленъ ентусиазъмъ, обаче, той се връща разочарованъ отъ поведението на официална България. Слѣдъ като изслужва военната си повинность, той замина за Женева, за да разшири своитѣ познания гю минновзривното дѣло, познания първоначално добити въ казармата, отдѣто слѣдъ шесть мѣсеци се връща. Слѣдъ това нѣколко години наредъ го виждаме като работникъ-словослагатель въ разни печатници въ София: той имаше сестра, на която, считаше себе си задлъженъ, да помогне да свърши курса на гимназията. И когато тя свърши, Нунковъ захвърли буквитѣ и рѫкописитѣ, почувствува се свободенъ отъ всѣкакви задължения спрѣмо своитѣ домашни и съ новъ полѣтъ се прѣдава на освободителната борба. Въ началото на 1900 г. той влиза въ Горно-Джумайско. Тука се срѣща съ така нареченитѣ „върховисти" и се опълчва срѣщу тѣхъ; но въ една засада, стъкмена отъ четата на полковникъ Янковъ, той бѣ раненъ

 

 

117

 

въ кръста, обстоятелство, което го застави да се върне въ България, за да се цѣри. Още неизцѣренъ добрѣ, снабдява се съ паспортъ за Турция

 

Константинъ Нунковъ

 

 

и като тежъкъ търговецъ за вълна, единъ день слазя на Одринската гара. Въ Одринъ той се яви

 

 

118

 

съ мисията да търси отъ окрѫжния комитетъ материални средства за извършване извѣстни прѣдначертани отъ него атентати по желѣзопѫтната линия въ Одринско. Но не му се удаде да се снабди съ срѣдства. Той бѣ пратенъ съ пълномощно въ Малко-Търново. Но и тамъ едва зараждающето се районно тѣло не направи нищо, за да го задържи. Разочарованъ отъ неуспѣха, на 11 януари 1901 год. той се озовава въ Чепеларе, на границата, за да сондира началника на Ахѫчелебийския и Гюмюрджинския райони по проектираното негово дѣло — атентати върху линиитѣ и треноветѣ въ Гюмюрджинско, Дедеагачско и Скеченско, и обмислюването задружно начина за снабдяване съсъ срѣдства, необходими за тази цѣль. Насърдченъ и въодушевенъ, оттука той се връща въ София и въ срѣдата на февруари 1902 г. наново го срѣщаме въ Ахѫ-челебийско, отишълъ тамъ съ намѣрение да изходи прѣдвиденитѣ мѣста. Слѣдъ нѣколко врѣме, оказва се, че е невъзможно да продължи пѫтя и затова се връща назадъ въ България, дѣто прѣстоя до Великденскитѣ праздници, и взе участие въ първиятъ Одрински конгресъ въ Пловдивъ. Въ направенитѣ обиколки той бѣ спечелилъ не малко опитъ и бѣ се запозналъ съ работитѣ въ Одринския вилаетъ. Ето защо въ конгреса той твърдѣ много спомогна, за да се прокаратъ редь рѣшения за онѣзи мѣрки, които трѣбваше да се взематъ, за да се постави на добри начала революционното дѣло въ тоя край. По рѣшението на тоя конгресъ, на него се възложи организуването на населението въ Дедеагачско и Гюмюрджинско и изучването на условията за атентатскитѣ акции. Оттогава той се числѣше за дѣецъ въ посоченитѣ райони. Прѣзъ врѣме на възстанието той дѣйствува въ сѫщитѣ райони.

 

 

119

 

Прѣдъ втория конгресъ, който стана въ края на февруари 1904 година въ Варна, той даде отчетъ за своята дѣйность, сложи мандата си и се оттегли съ мисъль да не се връща вече въ Одринско, а да замине въ Македония.

 

Прѣзъ м. октомври 1904 г. той състави чета, прѣмина границата и се постави начело на Кумановския районъ като войвода и организаторъ. Тука той намѣри богата почва за организаторска дѣйностъ и прѣстоя до декември, и слѣдъ това се връща въ София, натоваренъ съ извѣстна работа отъ района. За послѣденъ пѫтъ се срѣща съ домашнитѣ си въ Чирпанъ и слѣдъ двадесетьдневно прѣкарване въ България, той прѣмина границата, за да не се върне вече.

 

На 19 февруари 1905 год. той е трѣбвало да влѣзе прѣдрешенъ въ с. Кѫшани (Кумановско), дѣто е трѣбвало да екзекутира единъ шпионинъ Петрушъ, осѫденъ на смърть отъ Организацията. Наказанието на шпионина е било изпълнено и Нунковъ се оттеглилъ въ едно съсѣдно село при своитѣ другари. Обаче, шпионско око издебва движението имъ. На 20 февруари многоброень аскеръ се стекалъ отъ всички кумановски села и въ стегната верига обкрѫжилъ малката чета. Слѣдъ пладнѣ се завързало сражение между четата и аскера. Едва слѣдъ четири часа усилена прѣстрѣлка, четницитѣ привършватъ патронитѣ си и се втурватъ на щикъ, за да си пробиятъ пѫть, но не успѣли и . . . всички загинали.

 

Когато Нунковъ постѫпилъ въ редоветѣ на революционнитѣ дѣйци, сѫществуваха три главни схващания по отношение цѣлитѣ и срѣдствата на освободителната борба. Едното, най-главното, прѣдставлявано отъ „Вѫтрѣшната Организация", базираше своитѣ дѣйствия върху основитѣ на широка

 

 

120

 

пропагандистична дѣйность между масата, която играе най-важната роля и е единствениять важенъ елементъ, който лежи въ основитѣ на едно демонстрирующе срѣдство — организувано възстание. Другото, прѣдставлявано отъ тъй нареченитѣ „върховисти", изхожда отъ идеала на свободна България — обединежътъ на всички българи въ Полуострова подъ български скиптьръ, — то, подкрѣпвано отъ властьта и общественото мнѣние въ България, се сили да заграби ключоветѣ на Македонския въпросъ. Трета една група дѣйци изключва и двѣтѣ теории на посоченитѣ течения — тя не вѣрва въ успѣхитѣ на една масова революция и не признава нѣкаква българска мощь, а прѣгръща като единствено срѣдство въ борбата терорътъ: „само систематиченъ тероръ" върху капиталитѣ и живота на европейскитѣ капиталисти, — вѣрватъ тия дѣйци, — ще подобри участьта на поробенитѣ.

 

Нунковъ, придобилъ веднажъ извѣстна подготовка по употрѣбата на взривнитѣ вещества и изложенъ на влиянието на „крайнитѣ терористи", естествено е, че той не може да тръгне по другъ пѫть, освѣнъ да прѣгърне теорията на систематичния тероръ. Въ защита на своитѣ убѣждения въ 1901 г. той излѣзе съ брошура, дѣто защищава възгледитѣ си, а въ 1902 г. съ нова брошура — „Взривнитѣ вещества и тѣхнато употрѣбление”, той дава упѫтвания за употрѣбата на динамита, бомбитѣ, бертолетовата соль и пр.

 

Както цѣлата терористична група, така и Нунковъ се приближаваха лесно къмъ разнитѣ ревоволюционни групировки въ Организацията, които не можеха да не имъ съчувствуватъ до извѣстна степень, и послѣднитѣ, като имъ даваха срѣдства и съдѣйствие, използуваха ги въ своитѣ прѣдначинания за терористични акции.

 

 

121

 

Въпросътъ за ролята на масата и нейното участие въ движението не бѣ уясненъ въ очитѣ на покойния другарь до послѣдното му влизане въ Турция, когато той се постави начело на работитѣ на единъ районъ, какъвто е Кумановския. Тука настана голѣмъ прѣломъ въ неговитѣ възгледи. Той започна да не се съмнява въ възтържествуването на идеята за обединежа на роба въ една мощна сила.

 

Шеговитъ и пъргавъ отъ една страна ; откровенъ, искрень и честенъ отъ друга; отъ трета пристрастенъ къмъ освободителното дѣло, — той бѣ човѣкъ, който не можеше да търпи никаква неправда и игра, отдѣто и да иде тя: това още повече го издигаше въ очитѣ на неговитѣ другари.

 

Той мина и въ завѣтъ остави намъ лика си, примѣръ на доблѣстенъ борецъ.

 

Хр. М. Караманджуковъ.

 


 

23. Георги Сугаревъ

 

 

Той е отъ оная плеяда бѣлѣжити борци въ Македония и Одринско, които загинаха всрѣдъ вихъра на неравната борба съ враговетѣ на потиснатитѣ роби и върху чиито кости се издига като исполинъ съзнанието на масата въ Македония и Одринско.

 

Роденъ презъ 1876 год., синъ на бѣдни родители отъ гр. Битоля, Г. Сугаревъ носѣше въ душата си силния отпечатъкъ на отвращението си отъ турскитѣ злодѣяния, така изобилни въ Битоля, добито още въ дѣтинството му. Образованието си той е получилъ при Битолската гимназия и прѣзъ 1895—96 год. е билъ назначенъ за учитель въ Битолското първоначално училище. Прѣзъ врѣме на

 

 

122

 

учителствуването си въ Битоля, Г. Сугаревъ бѣше въведенъ въ революционната организация отъ геройски загиналия Хр. Чемковъ. Обаче, учителствуването въ града не задоволяваше младиятъ и буенъ учитель, жаденъ за широка работа, и за това ние го виждаме въ послѣдующитѣ години да учителствува подъ редъ въ с. Стрѣжо, Дебелаци (Битолско), Ехловецъ и Св. Раче (Кичевско), гдѣто заедно съ ученето дѣцата на четиво и писмо, свикваше още и по събуденитѣ селяни и имъ говорѣше за „бунтъ", за „възстание", за „революция", за „свободата, равенството и братството". Отъ мирни и безропотни роби на турската тирания, младия учитель за година врѣме направи тия селяни на великани борци, които прѣзъ 1903 год. очудиха свѣта съ своя небивалъ въ революционнитѣ борби героизъмъ, самосъзнание и себеотрицание въ полза на революционната борба. Легалната дѣятелность не задоволяваше младиятъ труженикъ и за това ние го виждаме прѣзъ 1901 год. като простъ четникъ въ първата организаторска чета на Крушовско Демиръ-Хисарско. Като такъвъ понасялъ охотно всичкитѣ лишения и слѣдъ петь мѣсечно скитане по гори, села и поля, Г. Сугаревъ е билъ извиканъ въ Битоля, гдѣто го назначаватъ отново за учитель съ една мизерна заплата и гдѣто въ сѫщото врѣме остана като членъ въ рѫководителною тѣло на организацията. Но и тука Г. Сугаревъ не остана за дълго врѣме: грознитѣ афери, които бидоха създавани по онова врѣме, принудиха каления борецъ да напустне повторно Битоля и съ една отбрана четица да заброди като войвода на Битолския революционенъ районъ. И като такъвъ ние го виждаме да се явява веднага слѣдъ смъртьта на Патчева въ Прилѣпския районъ, гдѣто ободрява селянитѣ, виждаме го въ Демиръ-Хисарско,

 

 

123

 

Поречье, Рѣсенско, Крушовско и всѣкѫдѣ, кѫдѣто се чувствуваше нужда отъ неговата смѣлость, отъ неговата дългогодишна опитность.

 

Възстанието прѣзъ 1903 год. завари Г. Сугаревъ войвода въ Битолския окрѫгъ, прѣзъ което врѣме биде назначенъ за горски началникъ и като

 

Георги Сугаревъ

 

 

такъвъ взема участие въ много сражения. Въ тия именно сражения тихия и скроменъ Г. Сугаревъ създаде легенди между мѣстното население.

 

Въстанието завърши. Много борци паднаха прѣзъ днитѣ на възстанието. Мѣстното население

 

 

124

 

не можа да види тогава изгрѣва на свободата и прѣдъ печалнитѣ съсипии на цѣли села, прѣдъ спомена за скѫпата жерта дохождаше до отчаяние, което не можеше да не окаже пагубно влияние върху Организацията. Мѫчителенъ кошмаръ бѣше тогава живота на рѫководящитѣ организацията. Но Сугаревъ надви себе си: той съзнаваше тежината на всичко сторено и остана и слѣдъ възстаниего между населението, за да го ободрява. И ние го виждаме всрѣдъ съсипиитѣ да крачи бодро, съ мила усмивка и да тѣши населението слѣдъ хилядитѣ бѣдствия и пакъ да имъ говори за втори бунтъ, за повторно възстание.

 

И слѣдъ двѣ години подобна работа подиръ възстанието, поради силно разстроеното си здраве, Г. Сугаревъ се оттегли въ България на цѣрене. Той не седѣ твърдѣ много тукъ. Появяването на андартскитѣ чети въ Битолско го извика отново на работа. И замина да се разправя съ поменатитѣ банди.

 

На 5 априлъ 1905 год. слѣдъ една 12 часова разправа съ тия банди въ Мориховско, той се оттегля и попада въ една аскерска засада. Тука четата на Сугарева продължава сражението. Три дни четата не бѣ почивала. Това само даде възможность на аскера да унищожи цѣлата чета заедно съ войводата Сугаревъ.

 

Смъртьта на Сугаревъ е единъ скѫпъ завѣть за младото поколѣние да доизкара започнатото отъ Сугаревци дѣло.

 

 

125

 

 

24. Христо Д. Узуновъ.

 

 

Христо Узуновъ се е родилъ на 22 октомври 1878 г. въ Охридъ. 9 годишенъ той остава безъ баща. Майка му, умна и благовъзпитана жена, се прѣдава цѣла на грижитѣ да даде едно добро възпитание, както на него, тъй и на двамата му по-малки братя. Слѣдъ като свършва IV класъ въ родния си градъ, Дуле постѫпва въ Солунското педагогическо училище. Прѣзъ 1896 год. той свършва курса на това училище и прѣзъ августъ сѫщата

 

 

126

 

година бѣ назначенъ отъ Екзархията за учитель въ Деде-агачъ. Но нѣкои охридски граждани, които познаваха добрѣ младия момъкъ, го задържаха за учитель при едно отъ махаленскитѣ първоначални училища въ Охридъ. Тука той учителствува четири години наредъ и прѣзъ тѣзи години прояви широка плодотворна революционна дѣйность, както въ града, тъй и въ околнитѣ села.

 

Прѣзъ августъ 1898 г. Дуле взе активно участие при екзекутирането на извѣстния шпионинъ-сърбоманинъ Д. Гърданъ. По поводъ на това той бѣ арестуванъ и цѣли 9 мѣсеци прѣкара въ затвора. Признателнитѣ охридчани не се спрѣха прѣдъ нищо и съ помощьта на голѣмъ париченъ откупъ го освободиха отъ затвора прѣзъ м. априлъ 1899 год. Тежкиятъ затворнически животъ не можà да сломи духа на Дуле; наопаки, той излѣзе отъ затвора още по-калèнъ и съ новъ устремъ се пусна въ борбата. Сега той захвана непрѣкѫснато да кръстосва селата въ Горна и Долна Дебърца (Охридско). Почти всѣка вечерь казваше усмихнатъ на майка си: „Майко, вечерь-ва ке бидамъ на гости у Иоанчене ме чакай за спание". А той отиваше въ нѣкое село, дѣто почти всички селяни събрани го очакваха съ нетърпение да имъ говори по „нашитѣ работи”. Като се връщалъ отъ селата, връщалъ се бодъръ и веселъ и не скривалъ отъ майка си, дѣ е билъ; пъкъ и не е можелъ да скрива, защото почти всѣки день започватъ да дохаждатъ селяни въ кѫщи да искать упѫтвания отъ него. Дуле посвещава майка си и братята си въ дѣлото и тѣ му ставатъ най-добри помощници. Кѫщата имъ се прѣвръща въ свърталище на работници отъ града и селата и складъ на организационни материали. Много пѫти полицията правѣше обиски въ тѣхната кѫща; но голѣмата ловкость

 

 

127

 

и присѫтствието на духа у майка му осуетяваха резултатитѣ ма всѣко най-грижливо прѣтръсване.

 

Училищното настоятелство въ Охридъ назначи Дуле за учитель и за 1901—902 уч. год.; но подъ силното давление на охридския владика, настоятелството бѣ заставено да отмѣни своето рѣшение. Дуле остана съвършено свободенъ и сега изцѣло се прѣдаде на революционна дѣйность. Каква е била тя, се вижда отъ обстоятелството, че той прѣзъ цѣли 6 мѣсеци дори шесть нощи не е можалъ да прѣкара въ кѫщи. Това, разбира се, не е могло да остане незабѣлязано отъ властьта. Дуле отново, на 31 януари 1902 г. бѣ арестуванъ и тоя пѫть, безъ да бѫде изслѣдванъ, бѣше изпратенъ въ Битоля и затворенъ. Едва на слѣдната 903 г. прѣзъ мартъ той бѣ амнистиранъ и освободенъ.

 

Освободенъ, отъ Битоля Дуле заминава въ Струга, за да се види съ майка си. Слѣдъ три дни влиза въ мѣстната чета и скоро става нелегаленъ районенъ началникъ на Охридско и Дримкола. До обявата на Илинденското възстание той разви изумителна дѣйность. Въ врѣме на възстанието той бѣ началникъ на всички боеви сили въ района. Въ сражението при с. Куратици на 13 септември, дѣто Дуле прояви чудна самоотверженость, изгуби по-малкия си братъ. Слѣдъ възстанието Дуле не напустна своя опожаренъ районъ, а остана между населението, за да подкрѣпя духа му и да го насърдчава.

 

Прѣзъ 904 г. Дуле остава като главенъ нелегаленъ рѫководитель на по-голѣмата часть отъ II-я Революционенъ Окрѫгъ и навсѣкадѣ успѣва да възстанови организационната мрѣжа.

 

На 24 априлъ 905 год. Дуле се явява съ четата си въ с. Цѣръ (Демиръ-хисарско), за да

 

 

128

 

отърве мирното население отъ единъ отредъ аскеръ, който бѣ нахълталъ въ това село и бѣ започналъ да вилнѣе. Въ станалото тоя день сражение Дуле и другаритѣ му, слѣдъ като свършватъ патронитѣ си, всички се самоубиватъ. Съ какво спокойствие и съ каква вѣра въ успѣха на освободителната борба тоя незамѣнимъ другарь и борецъ е посрѣщналъ смъртьта, се вижда отъ писмото, което той нѣколко минути прѣди да тури край на живота си, е написалъ до своитѣ другари. Къмъ тѣхъ той се обръща и ги моли

 

да бѫдатъ искрени къмъ освободителното дѣло, защото само искреностьта и чистотата сѫ възвишили Организацията и пакъ тѣ ще я спасятъ отъ анормалностьта, въ която е втикната отъ нѣкои недобросъвѣстни другари...

 

Нашата идея ще се осѫществи, — пише той по-нататъкъ, — ето защо умирамъ спокоенъ"... „Моля, нарочно поздравете милата ми майка, която никога не е излѣзла отъ ума ми, защото... Нека и тя ми прости, че съ нищо не се е нарадвала на мене".

 

Бѫдете искрени — завьршва той, — и пазете основнитѣ закони на Организацията. Оставамъ съ братска цѣлувка".

 

Нѣма селянинъ въ Охридско, Дебърско, Дримкола, Кичевско, Демиръ-Хисарско и пр., който да не познава Дуле. Той бѣ оплаканъ отъ всички и никога нѣма да бѫде забравенъ; защото той бѣ въплощение на справедливостьта, милостьта, самопожертвуванието и защото цѣли 8 години той работи, безъ да знае, що е умора, и прояви такъва прѣданность къмъ светото освободително дѣло, такъва доблесть и самоотверженость, каквито рѣдко се срѣщатъ въ историята.

 

К. Пърличевъ.

 

 

129

 

 

25. Никола Каревъ.

 

 

Каревъ се е родилъ прѣзъ 1877 год. въ Крушово. Основно образование е получилъ въ родния си градъ, Понеже крайно бѣднитѣ му родители не сѫ могли да го поддържатъ, за да продължи образованието си, дали го чиракъ въ една столарска работилница. Тука, слѣдъ извѣстно врѣме, на малкия Никола се парализувала лѣвата рѫка и лѣвия кракъ. Изпратенъ е билъ въ София на цѣрене; но лѣвата му рѫка остава парализувана и нѣкои отъ пръститѣ на крака му. Като се връща въ Крушово, постѫпва въ класното училище, дѣто свършва

 

 

130

 

първите три класове. Слѣдъ това, постѫпва въ Битолската гимназия и свършва IV класъ. Тука той вече, като единъ отъ възрастнитѣ ученици, се записва въ ученическия подготвително-революционенъ крѫжокъ и се запознава съ освободителното дѣло. Слѣдъ като свършилъ IV класъ, Никола е билъ заставенъ, поради липса на срѣдства, да напусне гимназията.

 

Тогава е билъ назначенъ за учитель въ с. Горно-дивяци (Крушовска нахия) и оттогава се започва неговата — революционна дѣйность. Скоро е билъ избранъ за рѫководитель не само на това село, но и на нѣкои отъ съсѣднитѣ села, и твърдѣ скоро спечелва симпатиитѣ на населението. Прѣзъ 1902 г. той вече е учитель въ родния си градъ и членъ въ районното рѫководително дѣло. Поради екзекутирането на двѣ жени въ града, които като шпионки на турското правителство сѫ били осѫдени на смърть отъ Организацията, Каревъ е билъ подведень подъ слѣдствие и арестуванъ въ битолския затворъ; но слѣдъ единъ мѣсецъ е билъ сѫденъ, оправданъ и освободенъ. Като учитель, той често нощно врѣме обикалѣше съсъ селскитѣ чети района. Главно на него се дължи организуването на Крушовския районъ и неговата бърза подготовка за възстание. А слѣдъ разбиването на районната чета при с. Ракитница, той твърдѣ скоро успѣлъ да парализува реакцията, която настѫпила у селянитѣ. Никой като него не е можалъ да развива и подържа революционния духъ въ селската маса.

 

Като прѣдставитель на Крушовския районъ, той взе участие въ прѣдвъзстанишкия конгресъ при Смилево, дѣто бѣ избранъ за „горски началникъ", — нелегаленъ районенъ рѫководитель. Въвъ врѣме на възстанието той взе живо участие въ всички сражения,

 

 

131

 

станали при прѣвзимането на Крушово — и въ Крушовския районъ.

 

Слѣдъ възстанието, понеже бѣ единъ отъ неамнистиранитѣ, принуденъ бѣ врѣменно да емигрира въ България и почти всичкото врѣме до послѣдното му заминаване въ Македония прѣкара въ София. Тука, за да не бѫде въ тежесть на Организацията, той влѣзе и работи въ една столарска работилница. Едноврѣменно съ това той се бѣ прѣдалъ на четене, на теоретична подготовка, за да може да се ориентира по-добрѣ въ революционното движение. Постояното негово желание бѣ да се върне часъ по-скоро въ Македония, за да ѝ даде своитѣ послѣдни сили, своя животъ.

 

На 23 априлъ 1905 г. той бѣ вече миналъ границата съ чета и вървѣше за своя районъ, дѣто го очакваха съ нетърпение. На 27 с. м. сутриньта неговата и четата на П. Ацевъ пристигатъ въ с. Райчени (кратовско), дѣто оставатъ да денуватъ. Но сѫ били прѣдадени. Още въ сѫщото врѣме, при пристигането имъ, многоброенъ аскеръ обикаля селото и слѣдъ малко пристига и башибозукъ отъ околнитѣ турски села. Сражението се почва отъ 7 ч. сутриньта и трае до 2 1/2 ч. слѣдъ обѣдъ. Въ това кърваво сражение падатъ убити отъ двѣтѣ чети 18 д., въ числото на които и Никола Каревъ, който отъ началото до края на сражението се държалъ, както всѣкога, юнашки.

 

Съ неговата ранна смърть Организацията изгуби още една отъ своитѣ крупни сили.

 

Каревъ бѣ трудолюбивъ и крайно честенъ; той имаше извънредно благъ характеръ. Той бѣ гордостьта и надеждата на крушовчани. И оня, който само единъ пѫтъ имаше случай да го види, никога вече не можеше да го забрави. Той остави за себе си най-мили и скѫпи спомени между

 

 

132

 

населението, което обичаше съ всичката сила на своята блага душа, за освобождението на което той жертвува всичко и за коего сложи коститѣ си. По убѣждение Каревъ бѣ социалистъ.

 


 

 

26. Атанасъ Тешовалията.

 

 

Атанасъ Тешовалията се е родилъ въ 1865 г. въ с. Тешово, Неврокопско. Израстналъ при тежки робски условия, но въ епоха на бунтовнически навѣи, когато всѣки човѣкъ, който чувствуваше по-силно турския гнетъ и хранѣше въ гѫрдитѣ си протестационенъ духъ, трѣбваше да хване планината той още въ 1897 г. направи това, като напусна

 

 

133

 

кѫща, жена и дѣца. Отива той съ извѣстнитѣ тогава хайдушки чети на Давко, Дончо и Мосрука, въ които чети се блѣщукаше нѣщо отъ благородното на врѣмето си хайдутство, възпѣвано въ народнитѣ пѣсни. Протестационния бунтовнишки елементъ, обаче, бѣ често заглушаванъ и тѣзи чети се прѣдаваха на разбойничество: много пѫти поменатитѣ войводи-хайдути сѫ използували този елементъ, за да завлѣкатъ подирѣ си недоволници отъ робството.

 

Бай Атанасъ, тъй го наричаха селянитѣ въ Неврокопско, — не е могълъ да бѫде доволенъ отъ дѣйностьта на хайдушкитѣ чети защото прѣслѣдването и убиването на нѣкой и другъ зълъ турчинъ нито можеше да го задоволи, нито да оправдае разбойничеството на казанитѣ чети.

 

Ето защо, щомъ се срещна въ 1899 год. съ Гоце Дѣлчевъ, Атанасъ се отказа отъ непоправимитѣ хайдути, които прѣслѣдваше до смъртьта си, — той наказа съсъ смърть и уби Мосрука въ 1901 год. — и се прѣдаде всецѣло въ услуга на Организацията. Той влѣзе въ състава на първата организационна чета въ Сѣрския окрѫгъ подъ войводството на Дѣдо Илия Кърчовалията. Прѣзъ 1900 год., лѣтото, той бѣ назначенъ войвода на районната чета въ Неврокопско. Тамъ той неуморно работи до послѣдния чась на живота си, — и при най-тежкитѣ условия не напустна района си.

 

Прѣзъ 1904 г. слѣдъ възстанието, когато по-голѣмата часть четници и войводи побързаха да дирятъ прибѣжище и почивка въ България, Атанасъ Тешовалията си остана въ Неврокопско и подкрѣпи духа на мѣстното население съ нѣколко убийства на върли турци и шпиони, които помислиха, че слѣдъ възстанието е настанало врѣме за тѣхнитѣ вилнения; той имъ доказа, че робътъ не се е отчаялъ, не е умаломощенъ, а е буденъ и бодъръ. Ние

 

 

134

 

нѣма да изброяваме неговитѣ дѣла, вършени при най-голѣми опасности, отъ които е излизалъ съ рѣдка рѣшителность, — затуй не ни позволява мѣстото: неговото име е тѣсно свързано съ историята на революционното движение въ Неврокопско. Ще се помѫчиме само да му дадемъ тукъ обща характеристика — като войвода на организационна чета и като човѣкъ.

 

Съ четницитѣ неговитѣ обноски бѣха чисто другарски, затуй тѣ толкова много го обичаха. Ако отидѣше за пръвъ пѫть човѣкъ при четата и слѣдователно не познаваше войводата, кой е такъвъ, разбираше отъ другаритѣ му. Никога не даваше другарь или селянинъ да му носи нѣщо, — чанта или кепе; напротивъ, той носѣше най-много. Нищо не ядѣше безъ четницитѣ; нѣщо повече, безбройни сѫ случаитѣ, когато, отишълъ самъ въ нѣкое село по работа, дѣто му дали нѣщо за ядене, той го турѣше въ чантата, за да го подѣли съ другаритѣ.

 

„Всѣки е съ душа", — съ това изражение той изказваше своя възгледъ за равенство. Когато трѣбваше да се мъмре и наказва четникъ или селянинъ, той това не правѣше надуто и съ прѣзрение, а съсъ скърбь и съжаление, сѣкашъ искаше да каже: „колко добрѣ би било да нѣмаше простѫпки, та да нѣма нужда и отъ човѣкъ облѣченъ въвъ власть да мъмре и наказва". А бай Атанасъ бѣ човѣкь безъ образование, неграмо