СБОРНИК
ТРАКИЯ
том II
13. АКТИВНИ ДЕЙЦИ НА НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ В ТРАКИЯ
Нели Дончева - Държавен архив - Хасково
Национално-освободителното движение в Тракия е неразделна част от борбите за национално освобождение и обединение на българите в края на ХIХ и първите десетилетия на ХХ век.
Българското национално-освободително движение в Тракия минава през няколко етапа. Сложна и противоречива е борбата от гледна точка на средствата с които трябва да се постигне освобождението. Сложна и противоречива е и съдбата на нейните активни дейци.
С настоящето изложение ще се спрем на дейността на трима по-малко или повече известни дейци на тези борби - войводите Димо Николов Славов, Коста Митев Саракостов и Стайко Дялков Запартов отразена в техните спомени и в запазените архивни документи. И тримата са от онези български патриоти, които прегръщат идеята за освобождение на поробените земи и живеят с нея до последните си дни.
Димо Николов
Корените на Димо Николов не са нито в Македония, нито в Източна или Западна Тракия, но неговият живот и дейност са тясно свързани с борбите на македонските и тракийските българи за свобода и национално обединение. Роден на 14 октомври 1879 г. в Стара Загора в заможно семейство,
222
в детските си години живее в Хасково, където завършва първи прогимназиялен клас, след което продължава във Френския колеж в Пловдив. Там се среща и сприятелява с българския националреволюционер Михаил Герджиков. Под негово влияние изучава творбите на Ботев. След една година в колежа се мести във военното морско училище във Варна. Влиза в кръжока на македоно-одринската революционна организация, ръководен от мичман Саев, който възлага на членовете на кръжока да обучават стрелковите дружини на македоно-одринци. В 1901 г. Димо Николов напуска военно-морското училище, в което порядките и дисциплината не му допадат и заминава за кратко в Румъния. Завръщайки се в България, с препоръки от представителя на ВМОРО в Стара Загора - Константин /Вълчо/ Антонов, Димо Николов става четник в четата на Аргир Манасиев, определена да преследва върховиста полковник Янков. В спомените си за това време записани от Иван Орманджиев през 1950 г., Димо Нико-лов отбелязва: "С Манасиев стигнах до Градец, на р.Вардар, където минах в четата на Коце Мазнейков в Радовишко. С неговата чета ходих от пролетта до есента на 1902 г., след което минах в четата на Христо Чернопеев, който бе нелегален ръководител на Струмишко и Горноджумайско. И при двамата войводи, Мазнейков и Чернопеев, обучавах хора за действие с пушки и бомби". [1] Сражава се на страната на централистите срещу върховистките чети.
През есента на 1902 г. четата е разпусната. Българското правителство интернира четниците в различни краища във вътрешността на страната. Димо Николов е интерниран в Троян. В края на 1902 г. по решение на члена на Одринския окръжен революционен комитет Вълчо Антонов, заминава заедно с Петър Чапкънов в Дедеагачко в четата на Стефан Чолаков. Димо Николов смята както повечето свои съмишленици, че по пътя на терористични действия може да се предизвика
223
смут в турската държава, да се привлече вниманието на международната общественост и намесата на великите сили. С четата на Стефан Чолаков, не направили нито един атентат, въпреки носените взривни материали, поради засилената турска охрана на мостове, тунели и жп линии. Още известно време четата се задържала в Дедеагачко. По това време Вълчо Антонов пристига в района с 30 души четници между които е и 15 годишния брат на Димо Николов - Слави. Много трогателно разказва Димо Николов за тази среща пред Борис Димов от Ивайловград, който записва спомените на войводата, в последните години от живота му. [2]
Всички събрани четници се разпределят в три чети - за Гюмюрджинско заминава четата на Стефан Чолаков, за Софлийско четата на дядо Петър и Таню Николов, а четата на Вълчо Антонов в която остават Димо Николов, Петър Чапкънов, Коста Нунков и др. остава за Дедеагачко. Заради разправиите между Вълчо Антонов и Коста Нунков дали да има атентати или не (К. Нунков бил за атентати, а В. Антонов против) четата не извършва нито една терористична акция и четниците се завръщат в България.
През 1904 г. Таню Николов организира чета под влиянието на Борис Сарафов и Върховния Македоно-Одрински комитет, и навлиза в Западна Тракия. Срещу тази върховис-тка чета е изпратена четата на Михаил Даев, в която е включен и Димо Николов. Войводите на двете чети се срещат и разговарят в с. Доганхисар, след което Таню Николов се завръща с четата си в България, Михаил Даев заминава за Одрин, като оставя четата си да се ръководи от Димо Николов и Димитър Загорски.
Междувременно Димо Николов става нелегален под-вижен член на Одринския окръжен революционен комитет. [3] Скоро след това Таню Николов с четата си отново минава в Тракия. Този път Димо Николов и неговата чета имат за задача
224
да спрат и върнат в България Таню Николов. При срещата на двете чети в с. Каяджик се завързва престрелка, в която Димо Николов е сериозно ранен в главата, което го принуждава да се върне в Стара Загора да се лекува. Така за известно време Димо Николов прекъсва четническата си дейност. През 1905 и 1906 г. той живее в Хасково при леля си Желка Манахилова (по баща Арашева), която иска да го направи свой наследник ако се откаже от четничеството. Димо Николов вече е направил своя избор. Малко след това той и Бойко Чавдаров сформират нова чета с която минават в Западна Тракия, където около половин година, провеждат агитация, укрепват организацията, водят сражения. Изморени от тежкия четнически живот по Димитровден Димо Николов с петнадесет четника се връща в България, като Бойко Чавдаров с 5-6 души четници остава в Дедеагачко.
В началото на лятото на 1909 г. Димо Николов заминава за Ерусалим, после за Египет и през Истанбул в началото на 1912 г. се завръща в България. Среща се с Христо Чернопеев на когото в 1902 г. е четник и който в този момент е един от ръководителите на ВМОРО. Той го запознава с политическата обстановка и намеренията на организацията. България е в навечерието на Балканската война. Българското правителство решава в нея да се включат освен части на действащата армия и сформирани партизански /доброволчески/ чети и отряди за действие във вражеския тил, които да навлязат в турските територии със задачи да разузнават положението на противника, да прекъснат всички съобщителни линии, да провеждат въоръжени акции с които да възпрепятстват неговото движение и да дестабилизират турската армия. За ръководители на тези партизански формирования се определят опитни участници в национално-освободителното движение. Войводата Димо Николов заедно със свои четници пристига в София, където неговата чета е регистрирана като
225
партизански взвод № 46 със 7 души четници за действия в Димотишкия район. Дали им 8 пушки, патрони, бомби, една електрическа машина с 400 м жица и динамит за взривяване на жп линии. Заминават на 22 септ. 1912 г. Междувременно Димо Николов увеличава четата си на 13 човека. Близо до Курт кале (до дн.с. Вълче поле) преди да прекосят границата войводата Димо Николов произнася прочувствена реч пред четниците обрекли живота си на България. Заедно с четата на Апостол Дограмаджиев, четата на Димо Николов е опре-делена за действие в Дедеагачко и Димотишко с основна задача да проведат акции за разрушаване железопътните линии Дедеагач - Одрин и Солун - Дедеагач. [4] В селата, в които живеели българи ги посрещат като освободители.
Четите на Димо Николов, Руси Славов и Апостол Дограмаджиев, подкрепени от местната милиция заемат град Софлу на 19 октомври. До идването на българските войски те водят няколко сражения с противника, опазвайки града от разорение. Четите продължават своята разузнавателна и бойна дейност в помощ на конната бригада на полковник Александър Танев при завземането на Димотика, организират местната власт и населението за самоотбрана, поддържат реда в района. Четата на старши подофицер Димо Николов е разпусната на 23 ноември 1912 г. [5]
През декември 1912 г. партизанските чети и отряди официално са разпуснати след като са изпълнили възложените им задачи. Оценявайки техните опит и умения българското командване издава заповед за вливането им в македоно-одринските дружини. [6]
Така Димо Николов продължава бойната си дейност в Източна Тракия. По време на Междусъюзническата война Димо Николов участва в сраженията на Султан тепе в Сърбия, а през Първата световна война на Битолския фронт, в услуга на военните и на разположение за особени поръчки
226
при 10 дивизия.
Войводата изживява тежко поредната национална катастрофа. След края на Първата световна война, той е отново в Западна Тракия, която е застрашена с откъсване от България и присъединяване към Гърция. Българи и турци - доскорошни врагове, обединени от общи интереси и общ враг виждат възможности за единодействие. На проведения през май 1920 г. на височините при с. Химитли, Гюмюрджинско българо-турски конгрес, взема участие и Димо Николов със своя чета от 8 човека. [7]
Разгромът на гръцката армия в Мала Азия през есента на 1922 г. дава нов подтик за общи действия на българи и турци. На свиканата среща между ръководителите на въоръжената борба на българи и турци от Тракия през м. ноември 1922 г. от българска страна взема участие и Димо Николов. На това съвещание е взето решение за образуване на Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация. С протокол - пълномощно от 6 ноем.1922 г. на Главния войвода Таню Николов се възлага ръководството на организацията [8]. По-късно за негов помощник българските войводи избират Димо Николов. [9] Активните четнически действия продължават до лятото на 1923 г.
В сведение на войводата Димитър Маджаров до Таню Николов се съобщава за извършени нападения от четите на Маджаров в Дедеагач и Димо Николов в Дримишли на 15 януари 1923 г. :
"… в 12 часа полунощ, аз с 15 четника навлезох в Дедеагач и нападнах един войнишки лагер, който беше на палатка до Българската черква. Нападението се извърши с бомби. Научихме се след това, че нападението е всяло голяма тревога между войската и в града, имало доста избити гръцки войници. Опитахме се да хвърлим и един трен до града, но след нападението на лагера, трена спре на военната спирка.
227
Същата нощ Димо Николов, за да отвлече вниманието на гръцките гарнизони зад гърба ни и ни даде възможност да се оттеглим, направи демонстрация с бомби в с. Дримишли, което е населено с бежанци от Мала Азия.
На 24.I.1923 г. една група от четата на Димо Николов под командата на Попалексиев навлезе в гр. Фере и нападна с бомби и взрив, щаба на 12 гръцка дивизия, където спял генералът. Резултатите са , че е изгорял лекият автомобил на генерала и убити няколко офицери. На 24.I. се разделихме с Димо Николов". [10]
В тежката зима на януари 1923 г. четите на Вътрешната Тракийска революционна организация са затруднени както от тежките метеорологични условия, така и от проблеми със снабдяването. Това налага свикване на събрание на войводите на чети намиращи се във вътрешността на Тракия, за по-нататъшната дейност на четите, на 30 януари 1923 г. На събранието присъстват войводите Димо Николов, Митрю Аркомарев, Коста Митев, Стайко Запартов, Рафаил Каракачанов, Стоян Терзиев, Тачо Хаджистоенчев и Вълчо Ботуров.Съветът решава четите на Коста Митев и Рафаил Каракачанов да продължат подготвителната организаторска работа на организацията и да посрещнат евентуални нападения, войводите Димо Николов, Митрю Аркомарев, Стайко Запартов и Вълчо Ботуров с част от четниците да се върнат, за да получат необходимите оръжия, облекло и други материали и да ги пренесат във вътрешността на Тракия. На Димо Нико-лов се възлага да запознае Главния войвода с възникналите проблеми и да съдейства за бързото им разрешаване. [11]
Българо-турската Вътрешно-тракийска революционна организация продължава да действа до юни 1923 г. Турците се оттеглят от организацията. Великите сили ѝ дават Източна Тракия. След преврата на 9 юни 1923 г. правителството на Александър Цанков се нуждае от стабилизиране на
228
отношенията със съседните държави и затова слага край на четническата дейност на ВТРО . Таню Николов и част от ръководните дейци на ВТРО приемат решенията на правителството на Цанков за прекратяване дейността на организацията, друга част - Димитър Маджаров, Коста Георгиев, Пейо Поптрендафилов, Димо Николов и др. свикват на 17 септ. 1923 г. в Хасково конгрес, на който е взето решение за продължаване на четническата дейност. [12] Това разцепление на Вътрешната тракийска революционна организация се задълбочава и изостря отношенията между поддръжниците на двете линии.
След деветоюнския преврат Димо Николов организира чета от антифашисти и освобождава арестувани земеделци затворени в полицейските участъци в с. Арнауткьой /Гугутка/ и Ивайловград. Задържаните 30-40 души комунисти и земеделци в Ивайловград по време на Септемврийското въстание в 1923 г. са освободени пак след намесата на Димо Николов. [13] След около година Димо Николов се оттегля от Вътрешната тракийска революционна организация "понеже ми дотегна тежкия четнически живот в Балкана. След оттеглянето ми от ръководството и установяването ми пак в Ортакьой /Ивайловград/ на местожителство, Станимир Попов от с. Дервент, Дедеагачко зае моя пост". [14] През 1932 г. Димо Николов е включен в листата на БРП, като кандидат в общинските избори. През 1933 г. той става един от основателите и председател на Македоно-одринското опълченско дружество в Ивайловград.
Войводата Димо Николов Славов умира на 1 юни 1961 г. в София.
229
Коста Митев
Коста Митев Саракостов /Адмирала/ е роден на 14 август 1882 г. в с. Доганхисар, Беломорска Тракия. Той е един от активните дейци на революционното освободително движение в Тракия и Македония. Коста Митев е племенник на капитан Петко войвода. Баща му, който е участник в четата на капитан Петко, впоследствие е убит от турците.
К. Митев завършва прогимназия в родното си село. В 1905 г. става четник при войводата Константин /Вълчо/ Антонов в района на гр. Ксанти и Ахъчелебийско. В 1908 г. в Солун се запознава с Христо Чернопеев, Тодор Паница и други дейци на македоно-одринското революционно движение и скоро след това се включва в четата на Чернопеев в района на гр. Банско. Балканската война го заварва като четник в четата на войводата Пейо Яворов /от 22 септември до 9 ноември 1912 г. / в Разложко. В спомените на четника Георги Венедиков за войводата Пейо Яворов е споменат следния епизод свързан с Коста Митев: "… На 9 октомври 1912 г. сутринта, четите пристигнаха в Банско, на брой около 180 човека, потеглихме да заемеме гр. Мехомия. Яворов беше начело на нашата чета…Завърза се голямо сражение /с турския аскер/. Яворов заповяда отстъпление и целият фланг, а след нас и всички чети отстъпихме към Банско, защото, ако не отстъпехме, щяха да ни оградят и до един пленят. В това сражение с аскера беше убит белишкият войвода Ласката Топалов, незаменим борец за свободата на Македония.
230
Надвечер всички чети се прибрахме в Банско. Аскерът не ни преследва, а се повърна в табите. Яворов направи проверка на четата и се оказа, че всички с изключение на Коста Митев /Адмирала/ сме на лице. Помислихме, че Адмирала е убит. Съжалявахме за него, чудехме се как не сме забелязали къде е паднал. Яворов беше много наскърбен. Извади от чантата си едно хубаво питие, за което каза, че се наричало "Балсама" и тъкмо ни черпеше за "Бог да прости Адмирала" ето го, че пред нас се изправи Адмирала. Всички много се зарадвахме, а Яворов го прегърна и много весело каза: - Хайде, сега черпя да е жив Адмирала! Адмирала ни разправи, че той чул заповедта на Яворов за отстъпление, но бил вече обграден от аскера, та се сгушил в храстите и чак когато ние сме се оттеглили и аскерът се прибрал в табите, той успял да се измъкне незабелязан от турците…" [15]
След разпускането на четата на Яворов на 10 ноември 1912 г. в град Кавала, Коста Митев остава да работи в същия град като учител в току-що откритото първоначално училище. На 13 март 1913 г. постъпва доброволец в 13 Кукушка дружина на Македоно-одринското опълчение, а от юни с.г. в 15 Щипска дружина. По време на Първата световна война става войник в 4 /62/ Македонски полк и участва във всички походи и сражения на полка - при Куманово, Скопие, Велес, Прилеп, Удово, Беласица планина и др. След демобилизирането си се установява в Дедеагач. По това време - от октомври 1919 г до май 1920 г. - Западна Тракия е окупирана от Съглашенските войски.
На 27 ноември 1919 г. България подписва Ньойския мирен договор. Една от клаузите в него е отнемането на Западна Тракия и предоставяне управлението на областта на съюзните сили. Българските войски напускат територията между 13 и 17 октомври 1919 г. На тяхно място се установяват части на Съглашението под командването на генерал
231
Шарпи, в които преобладават сили от френския контингент. Изградената от генерал Шарпи нова администрация в областта управлява няколко месеца. През април 1920 г. в италианския град Сан Ремо, великите сили провеждат нова конференция, в която доминират Англия и Франция. Без да се вземат под внимание интересите на България и Турция и най-вече интересите на местното население на конференцията е взето решение цяла Тракия да се предаде под управлението на Гърция.
Тези събития заварват Коста Митев като изпълняващ длъжността български кмет в Дедеагач. Българските власти упълномощават Коста Митев да ги представлява при предаването на град Дедеагач на гръцките власти. За тези драматични за българите дни Коста Митев е оставил дневник обхващащ събитията в периода 28 май - 10 юли 1920 г. по настаняването на гръцките войски в Дедеагач, проявите на жестоко с нищо неоправдано насилие над завареното българско население в Дедеагач и околните български села - побои, изнасилвания, убийства, изгаряне на българските училищни и църковни книжа, заставянето на последния останал български свещеник в с. Еникьой да служи в селската църква на гръцки език, както и отношението на българското население към смяната на управлението. Коста Митев споменава и един интересен факт - предоставяне на оръжие на българите по заповед на генерал Шарпи. Описано е посещението на гръцкия крал Александър в Дедеагач, поведението на представителите на различните етнически групи и изказванията им по време на това посещение, както и приемане предложението на гръцката делегация град Дедеагач да бъде преименуван на Александруполис. [16] На 4 септември 1920 г. гръцката власт екстрадира Коста Митев под конвой за България. [17]
Коста Митев е активен участник в националноосвободителното движение в Тракия в периода 1920-1923 г. В образуваната
232
Българо-турска Вътрешна тракийска революционна организация той е войвода на чета и началник на пета революционна група състояща се от 74 човека. От февруари 1923 г. става секретар на организацията на мястото на Пейо Поптрендафилов. Добре образован - владее френски, гръцки и турски език, той много добре се справя със задълженията си на секретар на ВТРО. Взема основно участие при изработване устава и правилника на Вътрешната тракийска революционна организация от март 1923 г. Още преди да стане секретар на организацията има навика да води дневници и бележки за всички събития в които участва или е техен свидетел. От личното му тефтерче е записката за решението от 25 окт. 1922 г. на Общия войводски съвет за избор на Таню Николов за Главен войвода на ВТРО, като изброява имената на активните дейци на тракийското освободително движение дали съгласието си за този избор - Коста Митев, Константин Ненчев, Вангел Георгиев, Борис Казанлиев, Никола Гюмюшев, Асен Лазаров, Георги Ангелов, Тодор Хвойнов, Н. Чавдаров, Ал. Иванов, Иван Кадиев, Димитър Маджаров, Димо Николов, Тачо Хаджистоенчев, Дядо Петър, Коста Попето, Рафаил Каракачанов, Митрю Аркомарев, Стайко Запартов. [18]
В ръководената от Коста Митев пета революционна група са включени освен неговата чета и четите на Тачо Хаджистоенчев и Стоян Терзиев. В запазения списък и вещева ведомост на групата са отбелязани имената на всичките 74 участници, възрастта и месторождението им, изброено е въоръжението на всеки - номера на пушката, броя на получените патрони, бомби, пироксилин и полученото облекло състоящо се от куртка, шинел и каскет, панталони, навуща, цървули, пояс, раница и др. Запазен е подробен опис на изразходваните средства за издръжка на групата изготвена от войводата Коста Митев - по дати подробно са описани направените разходи за храна, пътуване и т. н. На 15 ноември 1922 г.
233
например са купени медицински материали и лекарства - 500 г. хинин, 500 г. аспирин, 2 кг йод, 100 г. валериан, 300 м марля, 5 кг памук, 279 бинта и др. [19]
В своите т. нар. "Спомени из близкото минало на Тракийската революционна организация в Гюмюрджинския район" Коста Митев отбелязва интересни подробности от действията през 1923 г. на четите на Стайко Запартов и Димо Бояджиев - нападението на полицейския участък в с. Кузлюкабир, по-късно нападението над картечната рота охраняваща тунелите на жп линията Дедеагач - Чобанкьой. Пак там Митев описва нападението на Гюмюрджинските пехотни казарми от четите на Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов, извършеното по същото време взривяване на моста на р. Олсу от четата на Димо Бояджиев, бомбардирането от същите чети на влака Гюмюрджина - Дедеагач , нападението на гръцката застава при с. Юсери дере от четите на Тодор Хвойнов и Димитър Левов и др. [20]
През юни 1923 г. правителството на Александър Цанков, слага край на четническата дейност на Вътрешната тракийска революционна организация. Коста Митев е от войводите подкрепящи Таню Николов за прекратяване дейността на организацията. На свикания Първи редовен конгрес на Вътрешната тракийска революционна организация проведен в Пловдив от 2 до 4 март 1924 г. присъства и Коста Митев като секретар на Централния комитет на организацията. На конгреса той изнася отчет за дейността на Централния комитет и се изказва по поставените за разглеждане важни въпроси за разкола и необходимостта от единство на организацията, отношенията със сродната ВМРО, бъдещата дейност на организацията и избор на членове на управителното тяло на ВТРО. Самият Коста Митев е избран за действителен член на новото управително тяло. [21] След закриването на конгреса заедно с другите членове на управителното тяло работи за
234
възстановяване на организацията и преодоляване разногласията с Димитър Маджаров , Коста Георгиев , Пейо Поптрендафилов и техните поддръжници, но без успех.
Оттегля се в с. Цар Калоян и се грижи за уреждане имотните и други проблеми на тракийските бежанци. Привърженик е на БЗНС, поддръжник на Александър Стамболийски. Става активен кооперативен деятел.
Коста Митев Саракостов почива на 21 април 1953 г. в с. Цар Калоян, Пловдивско.
Стайко Запартов
Стайко Дялков Запартов е роден на 5 януари 1880 г. в с. Сачанли в Западна Тракия в заможно семейство. Той е най малкото шесто дете на Дялко и Чана Запартови. В чифлика им, разположен на 20 км източно от с. Сачанли семейството се занимава с животновъдство и земеделие. В местността, в която се намира чифликът се кръстосват пътищата за Одринско, Гюмюрджина, Дедеагач и Македония. Така той става естествена спирка и убежище за дейците на революционната организация. "В нашия чифлик, пише Запартов, се събираха комитите, съвещаваха се, решаваха, оставяха оръжие, динамит, преспиваха и другия ден всеки поемаше своя път за изпълнение на поставените му задачи…" [22]
Стайко Запартов е между малкото дейци на национално-освободителното движение в Тракия, които
235
пишат спомени за живота и дейността си. Както е добре известно към спомените като исторически извори трябва да се отнасяме критично, не само поради допускани неточности от техните автори при написването на спомените, дължащо се най-вече на дистанцията на времето между събитията и тяхното описание, но така също и поради субективната гледна точка на автора представящ събитията. В много случаи обаче спомените се оказват единствен източник на сведения за същите тези събития. Такива в определена степен са и спомените на Стайко Запартов.
Местната революционна организация в с. Сачанли по време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е една от големите и добре подготвените. След разкриване на организацията селото е обсадено и сачанлийци са принудени да платят откуп, за да се спасят от смърт и разорение. При тези събития бащата на Стайко Запартов и брат му са пребити от бой, а самият Стайко успява да избяга и става нелегален. За този период Запартов пише:
"Снабдих се с пушка и патрони да имам кураж и да се занимавам, да уча как да стрелям и да се браня… Аз бях мераклия пушка да нося и турци да трепя. Възпитанието бе такова и за едно късо време аз пушката обикнах и проучих как да я коландисвам и да стрелям и така постепенно станах отличен стрелец, равносилен на старите бойци. Най-после ме прибра старата войвода, легендарната войвода Таню Николов, да се не тревожи баща ми, щото сам ходех из балканите. На третия ден вечерта ни блокира турски аскер и башибозук. Били сме издадени от шпиони-предатели, българи. Обсадени бяхме в манастирското землище / с. Манастир, Гюмюрджинско - б.а. / в една чобанска колиба - местността "Крушата". Това стана в 1905 г. Ние бяхме две групи чети /ръководени/ от Таню Николов и Христо Арнаудов - около 20 души. Почна се ужасен бой. Таню Николов пое и на двете чети
236
командата и на първо време уби буризанина /тръбача/, който сигнал даде за атака. С втория изстрел повали главния командир на войниците. Бяхме цял ден обкръжени и надвечер разбихме обръча и излязохме от тази атака само с един четник ранен. От там минахме в България и се зачислих в Арнаудовата чета и с него се завърнах в Тракия, а Таню Николов остана в България, щото бе ранен в ръката от неговия четник , който бе хвърлил бомба на другарите си, да ги избие и се предаде на турската власт - Янко предателя…" [23]
След вземане властта от младотурците в 1908 г. е дадена амнистия и Стайко Запартов се връща при семейството си. В 1910 г. за първи път турската власт в Западна Тракия взема и български младежи за войници. "В това число и аз попаднах, пише Запартов, но аз не благоволих да служа на Турция, която държи моя народ под робство и наново се укрих и поех нелегалността…" В трагичните събития от септември-октомври 1913 г. за тракийските българи, Стайко Запартов е един от водачите на четата на Руси Славов по пътя на бягащото население северно от с. Сачанли - район, който той добре познава. След това се включва в охраната на колоната от бягащите хора по пътя към българската граница. Ето част от спомените му за преминаването на р. Арда:
"… при тази офанзива много жертви се дадоха и р. Арда дял взема при преминаването ѝ. Водата бе доста много, а народът бродовете не знаят, кой откъдето урадиса се хвърля…, а куршумите пищят страхотно. Майки децата си хвърлят без жалост, картина ужасна, помощ няма…"
По време на Първата световна война Стайко Запартов служи в българската армия.
"След свършване Първата световна война катастрофално за българския народ, аз се уволних от българската армия, без да предам оръжието си. Знаейки, че Тракия е загубена за България, разбрах, че един
237
ден ще ми потрябва да се пазя от враговете… В края на месец май 1920 г. не мина нито месец от окупацията, гърците започнаха издевателствата си над българското население. Насила заставяха българите да подписват декларации, че стават гърци. Арести, побоища, навред биеха хората за оръжие и укрити комити. Тогава в мен заговори човешкото чувство за мъст и отплата към поробителя. През есента на 1920 г. започнах четническата си дейност из Родопите в Тракия с другарите: Стоян Кирев от Дуганхисар, Иван Синчев, Вълчо Батурев, Атанас Гогов, Стоян Зибарев, Илия Момчилов и Вълчо Кормев - всички от с. Сачанли. Всичко седем души. За войвода другарите ми мен провъзгласиха… След два месеца към нашата чета се присъедини /четата на/ Рафаил Каракачанов от с. Сачанли с още следните другари: Иван Чилиев, Митрю Човалов, Петко Ингилизов, Тодор Димов, Ташо Гарбашев, Митрю Качулев, Стоил Каранджилов, Милко Каранджилов, Ангел Петков, Станко Чалъков, Тодор Райкаджиков, Величко Райков, Георги Павлов и Марко Стоянов, всички от с. Сачанли, Гюмюрджинско. Оръжието си бяхме донесли от фронта. Но и често нападахме гърци и им вземахме оръжието... През 1920 и 1921 г. нашата дейност беше съсредоточена за действия изключително в поробена Тракия. Нямахме никакви връзки с България Не получавахме никакви нареждания и заповеди от когото и да било. Нямахме изработен устав. Снабдяването ни с храна ставаше от българското население… Оръжието сами си снабдявахме. Дейността на четата вся ужас и страх сред гръцките военни и административни власти. Вечер грък не можеше да замръкне… Българското население почувства облекчение от нашата дейност. Гърците станаха по-меки в отношенията с българското население. Прекарвахме всекиго през границата, който пожелаваше да мине в България…" [24]
238
В първия ден на Великден 1921 г. една чета от българо-мохамедани и гърци напада семействата на Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов, които живеят по това време в с. Рахманлар /Благовец/. Убити са майката и жената на Рафаил Каракачанов и още двама близки на семейството му.
Самите Рафаил Каракачанов и Стайко Запартов са тежко ранени и откарани в Пловдивската болница. По-късно са преместени в Ивайловград. Гръцкото правителство ги обвинява в обира на гръцка банка и иска от Българското правителство двамата да бъдат предадени на гръцките власти и съдени от гръцки военен съд. С намесата на ВМРО двамата са освободени, след което приемат поканата да станат членове на организацията. При създаването на Вътрешната тракийска революционна организация Таню Николов привлича двамата войводи - Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов да работят във ВТРО за освобождението на Тракия.
" …На мен се съобщи, че вече занапред няма да работя на самотек, а само по нареждане на Главния войвода. Тук вече нямах никаква грижа за снабдяването на четата с необходимите продукти за храна и оръжие. Новообразуваната революционна организация се зае да изпълнява тая функция самата тя. С една дума казано - почувства се силата и дисциплината на една здрава и бойка военна организация." [25]
Стайко Запартов взема участие в няколко важни акции и сражения на организацията, които подробно описва в спомените си. Освен смелост и хладнокръвие той показва завидни умения на разузнавач и водач на четите из Родопите и Тракия.
На 16 януари 1923 г. чети под ръководството на Стайко Запартов и Рафаил Каракачанов извършват нападение над пехотните казарми в гр. Гюмюрджина. За тази акция освен отчетът на Рафаил Каракачанов до Главния войвода са запазени и спомените на Стайко Запартов:
239
"… Наближихме града Гюмюрджина. Целият град осветлен с електричество. В дванадесет часа в полунощ дежурният караулен началник качен на кон направи проверка на постовете. Ние всички заехме стратегическо положение. Определихме кой ще хвърля бомбите, кой ще стреля с пушките в прозорците на казармата. Изчакахме часовоят да се закрие при обикалянето на казармата и с даване командата ОГЪН БИЙ… почнахме да стреляме и хвърляме бомбите. След свършване на залповете веднага с бегом се упътихме да бягаме към източната част на Гюмюрджина т.е. към Киллик кър. Когато се обърнахме да погледнем към града, всичките светлини бяха угаснали. Градът се намираше в пълен мрак. От Киллика се насочихме към Сачанлийския балкан… " [26]
След като правителството на Александър Цанков забранява четническата дейност на ВТРО четите се разпускат и разоръжават.
"… На войводите и четниците дадох най-строги заповеди да преустановят всякаква четнишка дейност, пише Главния войвода Таню Николов до началника на военния сектор в Кърджали на 5 юли 1923 г. На тез от тях обаче, които ще се настанят на местожителство в разните им села, които се намират край границата, внуших да бъдат в пълна услуга на нашите военни власти, когато ще трябва да се предприемат действия срещу чети, политически или разбойнически, които биха поникнали в наша територия. За евентуални техни водачи при тоя вид действия аз препоръчах на началника на Кушукавашкия секториален участък, най-смелите и най-надежните войводи Рафаил Каракачанов и Стайко Запартов, които живеят в с. Спахалар…"
Главният войвода Таню Николов издава пълномощно на двамата войводи, като организатори на милиционната служба по цялата гранична зона и в съдействие на военните власти. [27]
Стайко Запартов е от последователите на Таню Николов,
240
които са за прекратяване дейността на Вътрешната тракийска революционна организация. През 1924 г. е интерниран в Свищов, през 1932 г. - в Лом и още един път в Разград. Въпреки че се е държал настрани от политиката, властите при всеки сигнал и повод за евентуално възобновяване на четническата дейност в Тракия и дестабилизиране отношенията на България със съседните държави е предприемала ограничителни мерки както към Запартов, така също и към много други дейци на Вътрешната тракийска революционна организация.
След оттеглянето си от активна революционна дейност, Стайко Запартов се установява със семейството си през 1928 г. в с. Воденци, Харманлийско и се занимава със земеделие. През 1956 г. се премества в Хасково. Умира на 95 г. през 1975 г.
БЕЛЕЖКИ
1. Борбите в Македония и Одринско 1878-1912 г., С., 1981, с. 672-681.
2. Държавен архив - Хасково, ф. 1645, оп.1, а.е. 5.
3. Борбите в Македония и Одринско…, с. 672-681.
4. Дървингов, П., История на Македоно-Одринското опълчение, С., 1919, с. 12; Национално-освободителните борби на българите от Македония и Одринска Тракия през Балканската война /1912-1913/, С., 1994, с. 90.
5. Пак там, с. 92.
6. Пак там, с. 73.
7. НБКМ - БИА, ф. 641, а.е. 32, л. 8-13.
8. Държавен архив - Хасково, ф. 656К, оп. 1, а.е. 4, л. 5.
9. НБКМ - БИА, ф. 641, а.е. 32, л. 8-13.
10. Държавен архив - Хасково, ф. 656К, оп. 1, а.е. 1, л. 3.
11. Пак там, л. 28-32.
12. Пак там, а. е. 4, л. 5; НБКМ-БИА, ф.641, а.е. 32, л. 8-13.
13. Трифонов, Стайко, Българското националноосвободително движение в Тракия 1919-1934, С., 1988, с. 154, 186.
241
14. НБКМ - БИА, ф. 641, а.е. 32, л. 8-13.
15. Спомени за П. К. Яворов, С., 1989, с. 268.
16. Дончева, Н., Дневник на Коста Митев /28 май - 10 юли 1920 г./, Известия на държавните архиви, № 77, с. 142-148.
17. ЦДА на РБ, ф. 1738К, оп. 1, а.е. 1, л. 1.
18. Пак там, а.е. 3, л. 9-11.
19. Държавен архив-Хасково, ф. 656К, оп. 1, а.е. 1, л. 37-42.
20. ЦДА на РБ, ф. 1738К, оп. 1, а. е. 12, л. 1-5.
21. Държавен архив - Хасково, ф. 656К, оп. 1, а.е. 4, л. 1-10.
22. Пак там, оп. 2, а.е. 93.
23. Пак там, а.е. 86, л. 4-5.
24. Пак там, а.е. 89, л. 1-2.
25. Пак там, л. 2-3.
26. Пак там, л. 5.
27. Пак там, оп. 1, а.е. 2, л. 6-7.