Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии

Т. Балкански

 

Бележки и коментари

 

 

1. Унг. Erdéli ще да е народноетимологично сближение на първобълг. Даг ардъ : Ард даглъ 'зад планината', 'задпланинско', срв. турското Даг Ардъ като превод на средновековното бълг. Запланина – днешните Изт. Родопи и равнинният район до тях (вж. повече при Б. Дерибеев, Ахрида. Непозната земя. С. 1982). Унгарската етимология обяснява името Erdéli с унг. erdö 'гора' и elü : elv 'начало' (повече при L. Kiss, Földrajzi nevek etimologiai szótára. Budapest 1980, 204).

 

2. B анкетата, която проведох в ЧM, участваха Георги Хорхой (68 г., VII клас), Йон Хорхой (68 г., VIII кл.), които се представиха за небългари. По тяхното обяснение в ЧM са придошли румънските семейства на (по реда фамилно – лично име) Илиеш Мария от с. Бистрица, Пъдурян Мариан от с. Роши, Марджиян Мария от с. Рашияну, Сейчан Йон от с. Роша де Секаи, Бан Василе от Лупу, Сълимбрян Глигоре от с. Сълимбари, Корлачу Виорел от Лупу, Георге Хенегар от Хениг, Хорхой Василе от Блажел до Медиашу, Драгица Илие от Тъу до Рошу.

 

3. На тази земя румънските имена се появяват последни в историческата топонимия: първи са туканските български имена, после — първобългарските, унгарските и отново българските на бежанарите. В конкретния случай обаче не може да се реши дали калкирането е извършено от български или от унгарски основи, поради което бележките се поставят с особено внимание единствено при сигурни в екстралингвистичен план обекти.

 

4. Селото посетих на 2. V. 1995 г. Бях придружаван от проф. Даниела Андрей, полубългарка от Крайова.

 

5. В българската литература има съобщения за това, че Чергед бил наричан град в документите от XIV в. и “български град” (Вл. Мурдаров, Любомир Милетич. С. 1987, 42). В унгарската документация се среща името Cherged — 1438 г., но с него не е наричано нито едно от двете селища в окръг Алба, които никога не са нараствали така, че да създадат впечатлеиие за град. Това име на град е било за днешното трансилванско село Чергид, Чергидул Mape в района на Търнавени, област Муреш.

 

6. Датата 1261–1266 за преселването на българите като пленници, посочена от Зл. Юфу (Изследвания върху “емигриралия” в Румъния български песенен фолклор. — Български фолклор 1, 1994), не ще да е досговерна.

 

7. Подобно име — Cherbourg (1754) е обяснено и при Kiss (1980, 145) от нем. Kerburg : Gerburg (gera + burgis), a те от нем. Heer 'войска'. В нашия случай е възможно по нем. Herr 'господин, господар' и лично име Геод (Geod), Гед (?!).

 

8. Формите Малък и Голям Чергед продължават да се употребяват в българската литература по традиция, срв. напр. при Петър Чолов (Чипровското въстание 1688. С., 1988, 155), Й. Митев (Изследването на проф. Л. Милетич за преселението на българите католици в Банат и Седмиградско. — в: Чипровци. С., 1971, 85), Марта Бур (Българи в Маджарско през XV–XVIII в. — в: 300 години Чипровско въсгание. С., 1988, 306) и др.

 

9. Вариантът се различава значително от другите варианти:

 

126

 

 

а) при Л. Милетич:

Родил са йе Йесус фав Бетлехем

зантуй се веселете сиф.

Нине то лези ф йесклете

Во йе скупил сата свят

Воловето и осличето

го ограхувант o тефте дух

б) при Мушля:

Родил са йе Йесус фаф Бетлеем

Зантуй са веселете сиф

Нине той те си фаф Йесклете

Войез купил саття сфят

Воловето и ослечето

го ограхува стесте Дух

  

10. Селото посетих на 1. V. 1995 г. Мои информатори бяха Йон Сỳрка (64 г., IV кл.), Йон Сурка (37 г., средно образование — той ме придружаваше по време на цялата експедиция), Йон Гал (54 г., VI кл.), Петре Сурка (27 г., средно образование), Петру Андереш (57 г., VIII кл.), Йон Боар (73 г., VII кл.), Йоан Юга (60 г., средно образование), Линке Секел (73 г., IV кл.).

 

11. Специална грамота за създаването на българската община в Алвинц е издадена от австрийския император Леополд на 15 май 1870 г. (Милетич, цит. съч., 402–403).

 

12. Вж. повече в Предговора към История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Под ред. на Иван Дуйчев и К. Телбизов : С., 1977.

 

13. Селото посетих на 20 май 1995 г. В момента под печат в Алба Юлия е малка книжка на унгарски език за историята на българската църква.

 

14. Местната легенда твърди, че Горен Винц (Винцул де Сус), който е над Винцул де Жос в южна посока, е основан като селище през 1248 г. от немци хабани (инф. Николае Ите, местен румънин). Тази версия не отговаря на истината. Хабаните са конфесионална и етнографска група, известни в различни европейски сграни и проучени добре в чешката етнонимия. В миналото са били разселени по цяла Австро-Унгария. Днес те населяват няколко села в Словакия (Леварох, Соботищи). Дошли са от Швейцария, където сектата е възникнала през 1524 г. (повече при Jan Botik a kolektiv, Encyklopédia národopisu slovenská metodická prirucka. Bratislava 1987). Името Хабани, нем. Habaner, ce извежда от нем. диал. Hafner 'гърне'. Хабаните са известни като най-добрите грънчари със своя историческа “хабанска култура” (V. Machek, Etimologický slovník jazyka ceškého, Praha 1968, s. 153). B езика на унгаризираните българи хабани е равнозначно на саси. Българската телевизия е излъчвала няколко филма за грънчарската култура на хабаните, чрез които името навлезе и в етнонимния фонд на българския език.

 

15. През 1950-1960 градът се нарича Oraşul Stalin 'град Сталин'.

 

16. Друг вариант на легендата говори за дете, което казало на българския майстор, че стената е крива; този вариант е без укриване на престъплението.

 

17. През 1970 г. П. Коледаров публикува статията “Как е изглеждала столицата на Асеневци”, в която неоснователно допуска, че това готическо съоръжение копира плана на патриаршеската църква в Търново. Черната църква е построена по типично немски план, който няма нищо общо с българската архитектура. Възможно е обаче православният храм на българите в Шкеи (вж.) да копира патриаршеската църква на Царевец (?!).

 

18. Судитите са били привилегировани търговци, които са идвали от Брашов (Австрия, Австро-Унгария) във Влахия и в Османската държава.

 

127

 

 

19. Според немската легенда, известна в Брашов, “някакъв глад принудил българите да напуснат родината си през 1392 г.” (инф. Н. Mape); така е и при Трайков и Жечев (цит. съч.).

 

20. Срв. и разказа на Николае Mape — сас, админисгратор на Черната църква: “Ако днес кажеш на някой шкей, че е българин, той ще ти отговори: “Ти нямаш ум!” Ние, немците, обаче знаем, че шкеите са българи, и така ги наричаме: българи. Рядко използваме името шкеи, което значи 'дъска'”.

 

21. В. Олтяну (вж. на фотоса) не е родом шкей, дори не е брашовянин.

 

22. При тези автори няма указание за това, дали имената са лични, или родови. В документите най-често са записвани личното и бащиното име, което често става и родово.

 

23. Sud е късна заемка в рум. ез. от фр. sud; оригиналното румънско за юг е miazazi 'средата на деня'.

 

24. Според името този българин ще да е бил карашовенин (?!); деформирано от Тудорон, с член -он като Паулон, Филипон и под.

 

25. Днес следа от тези судити (судици) в Крайова е името на крайовянина Йон Судиту, за когото научих в българското семейство Арбовски.

 

26. Този мемоарен лист открих като отделна брошура в библиотеката на Румънската академия на науките под наслов: “На памятта на почитаемия ми покойния вуйка Д-ра Петра Берона. В знак на искрена сърдечна благодарност посвящавам. Съчинител”. Оказа се, че тази брошура после е включена без изменение и без пререждане на пагинацията в книгата на В. Берон “Археологически и исторически изследвания” (В. Търново 1886).

 

27. “Унгарското робство в Трансилвания” е термин от румънската историческа наука, който се усвоява в началното и средното училище. Най-дългото робство, което познава световната история, е на виетнамска земя, просъщессгвувала под китайско иго около 700 години. На румънския народ, който се появява на европейската сцена в тази част на географията през XIII в., обаче се внушава, че анексираната през 1919 г. след унгарското поражение в Първата световна война Трансилвания е вековечна румънска земя. В резултат на тази мисгификация българските владения в Банат и Южна Трансилвания се представят като независими румънски княжества (вж. Pascu 1990), които с прииждането на унгарците през X в. са завладени от този народ. Така започвала 900-годишната окупация на Трансилвания, която завършвала с “победата” на румънските войски през 1919 г. Историята познава мястото на Румъния сред силите, участвали в Първата световна (Европейска) война, и не тук е мястото да го осветлявам. Със създадената мистификация се изземва историята на трансилванските българи и на Българския Банат, които, както вече сгана дума, се представят за вековечни “румънски” земи.

 

Ако е имало “унгарско робство”, то не е било над румънците, a върху местното българско население. До днес цялата томонимия на тази земя е българскославянска и поунгарчено-понемчена славянско-българска. Запазената част от първобългарите, тяхното трето коляно есегел, познато у нас като секули, е било поунгарчено, но живее днес със своето секуйско самосъзнание. Дори тези най-запазени в тази част на Европа първобългари се представят от румънската етнонимна политика за “поунгарчени румънци”.

 

28. Д-р Резяну в момента е директор на Музея за изкуство в Крайова.

 

128

 

 

29. Също крайовян, сътрудник на д-р Резяну.

 

30. Първото съобщение за Д. Кабадаиев направих на симпозиума “Християнската духовна и материална култура в България от античността до наши дни” (Бургас, 30–31 май 1995). Предполагам, че научната общественост на Бургаска област ще се заинтересува от живота и творчеството на този известен в чужбина василичанин.

 

31. Некролога на българския художник Димитър Кабадиев успях да открия в библиотеката на Духовната академия в гр. Сибиу благодарение на учтивата помощ на г-н Йоза, за което му изказвам сърдечната си благодарност.

 

32. Кратки бележки за този труд има и при Младенов (1993, 48).

 

33. Сведенията за тях в румънската литература са обобщени при К. Велики (Емигриране 1967, 80–81), дадена е и библиография по темата.

 

34. По време на експедицията бях придружаван от г-жа Даниела Андрей, изследователка на свиничанските българи в Южен Банат. Тя откри почти пълен аналог на свиничанските българи при русчорските шкеи (вж. нейното изследване “Свиница и свиничанските българи” — канд. дисертация. С., 1996).

 

35. За други саси в България вж. при Б. Джонов (Етническото название на рударите “саси” на Балканите и въпросътзатехния произход. — Изв. на ИБЕ 16, 1968, 203–211).

 

36. М. Щ. е сас от село Унгурей, окръг Алба, роден през 1823 г., умрял през 1916 г., последните 60 години от живота си е бил пасгор в Русчор. Първоначално е водел службата на румънски. Русчорските българи обаче избрали за свой говорител един от старейшините на име Йохан Щефани, който предал желанието им в неделния ден да има две служби: едната на румънски език, другата да се повтаря на немски език, защото искали да научат немски и респ. да преминат към “нацията на сасите”. Този Щефани бил наследен от Дортхлер.

 

37. Селища с име Рушиор (рум. Ruşior) не съществуват в румънската ойконимия, но ca познати близкозвучащи форми: Roşiori, Ruşor (Indicatorul 1974, 220, 222). Налице е рум. деминутив на етнонима Ruşiori : Ruşi (Iordan 1963, 218), докато в трансилванското Русчор е налице двусъставно унгарско име, чиято втора съставка означава 'хамбар', a първата 'руси' — 'хамбар на русите'.

 

38. Според пастора Зайднер такова “чудо” имало само при още една църква — ”Свети Якоб” до Бистрица, Трансилвания.

 

39. Унгарската история интерпретира появата на секуите по различен начин. Според късните унгарски хроники от XII-XIII в. секуите ca ce появили в Трансилвания преди унгарците. Те запазили до XVII в. своето първобългарско руническо писмо, наричано някъде и “секейско писмо” (Изчезнувшие народы. М., 1988, 109), но разчетено като напълно първобългарско от С. Байчаров (1988, 37). Други унгарски учени отклоняват българската същност на секуите и ги определят като потомци на панонските авари, които уж се били присъединили към появилите се през 894-895 г. унгарци — обстоятелство, представено почти така в Анонимната унгарска хроника. Според този “източник” секуите се преселват по-късно в Трансилвания (вж. и при И. Эрдели, Венгерская карта Виндландии. — Природа 1977, № 5, 91-92. Бившата им тюркска същност и тюркският им език, без обаче да се уточни, че става дума за първобългари и за език на първобългари, са упоменати в румънския Dicţionar enciclopedic IV 1966, 349. (За други румънски версии и прегледи на литературата за секуите вж. повече при Ion Dulama, Originea

 

129

 

 

secuilor и при S. Opreanu, Die Szekler, Eine völkische Minderheitten des Rumänentums. Sibiu 1939).

 

40. Особено съм задължен на кристорския историк Атила Секейен, комуто сърдечно благодаря за оказаната научна помощ.

 

41. Повече при Т. Балкански, Языковые свидетельства об исторических контактах между болгарами и словаками. — в: Балк. езикознание 1990, 1–2, 55–69.

 

42. Първият запис на румънския рефлекс за българското секули, рум. секуи, е в т. нар. влахо-български документи: сєкѹии сви по глави хокєт да сє дигнѹт (1508 , г., вж. в Dicţionarul 1981, 207).

 

43. Глад (IX–X в.) — румънски войвода, управител на политическо формирование в Банат с вероятен център — крепоста Кувин (Кеве). Според Анонимната хроника неговият воеводат е завоюван от унгарците.

 

44. Трансилвания, сърце на румънската земя и люлка на румънския народ.

 

45. Формиране на румънски воеводати в Банат (VII-XI в.).

 

46. “Третият воеводат в Банат, представен в Анонимната хроника, се управлява от дук (войвода) Глад, който се бори с войската си, формирана от българи, кумани (печенези), предвождана от кнезовете, в крепостта Кувин, Оршова и Хором срещу унгарския нашесгвеник”.

 

47. Повече при П. Коледаров 1979, I: 18, 52, 54, 56, 57.

 

48. Ахтум — войвода, румънец от Банат и Южна Кришана. Наследник на Глад. Победен от унгарците в началото на XI в.

 

49. През X—XI в. е отбелязано съществуването на политическа румънска формация (в Банат — бел. Т. Б.), управлявана от Глад, a после — от Ахтум.

 

50. Вж. и при К. Иречек, История на българите (С., 1978, 301): цитиран е унгарски документ, в който Ахтум е обявен за “унгарски княз”.

 

51. Някъде и “трансилванския Болград” (К. Моравенов, Паметник на пловдивското население, Пловдив 1984).

 

52. Във връзка с убийсгвото на българския комит Давид от “скитащи власи” в м. Хубави дъбове между Костур и Преспа.

 

53. “Друг воеводат е в Подиш (Мостчето) на Трансилвания. Управляван е от дук румънец или на румънците Джелу (...), истински управител на Трансилвания. Джелу се опитал да спре унгарците при Вратата на Месеш, на границата между двата румънски воеводата: Кришана и Подиш в Трансилвания. Бил е сразен и след това убит, когато се опитал да се отправи към своята крепост недалеч от реката Сомеш”.

 

54. “Същестува развит съюз и в зоната на Централна Трансилвания, населена със земеделци, животновъди, миньори и занаятчии, организирани в една мощна политическа формация, много просторна и много богата (...) под водачесгвото на войводата банатчанин. Агресорът крал се връща вкъщи с богата плячка от войната, взета от “двора” на трансилванския войвода, който беше в Алба Юлия.

 

55. Джелу... войводата румънец, управител на политическо формирование, което обхваща района между Вратите на Месеш и изворите на рекичките Сомеш с център

 

130

 

 

около днешния град Клуж. Според Анонимната унгарска хроника загива в началото на X в. в битка с унгарците, предвождани от Тухутум”.

 

56. 1: а) “М., румънски войвода от Кришана. Господар на територията между Сомеш и Муреш с център крепостта Бихара”; б) “Кришана... на тази територия е бил разположен румънският воеводат на М. през X в.”; 2: “Земята на (реките с име Alb, Negru, Repede : Бял, Черен, Бърз — б. а. Т. Б.) Криш в СЗ Трансилвания беше един голям воеводат с център Бихара, управляван от войводата М., който героически ce e борил срещу унгарските племена, защищавайки сграната си. Отговорил с голямо достойнсгво (много смело) на унгарските пратеници на крал Арпад, който искаше М. да му отстъпи земята, с думите: “Земята, която е поискал с нашата добра воля, никога няма да му я отстъпим, докато сме живи; нито от любов, нито от страх няма да му отстъпим и длан земя. Неговите (на краля) думи не ни плашат, макар и да твърди, че произхожда от рода на Атила”. И М. е бил победен само с помощта на секуите, повикани от водача на унгарските племена”.

 

57. Квартал с име Чангъи има и в северната част на град Хунедоара.

 

58. В българските средсгва за масова информация тези унгаризирани българи се представят единствено като унгарци, срв. напр. в статията “Неспокоен етнически мир в Трансилвания” (Отеч. вестник 14533, 1994): “Напрежението и подозрителността между унгарци и румънци не са отшумели”.

 

59. По немного сигурна информация, до която успях дя се добера, чангъите са предмет на докторската дисертация на Romulus Todoran, професор от университета в Клуж, Трансилвания.

 

60. Срещу паронимното молдовски българи за нашите сънародници от територията на Република Молдова.

 

61. Книгата на Д. М. и тази част от неговите “изводи” са най-цитираните в румънската литература. Така например Dorinel Iccim (Zona etnografica Bacău, Buc., 1987, 17–18) пише за него: “Авторът стига до извода, че чангъите са една част от секуизираните трансилвански румъни, които са наследили техния “писклив говор”. Покрай лингвисгичните аргументи, етнографската аргументация насочва към заключението, че чангъите принадлежат към румънския етнос”.

 

62. Изобщо, родоотстъпничеството на Д. М. не е изолирано явление сред чангъите. В Бакъу гостувах на чангъя Еужен (Жанел) Боака, високообразован човек, женен за българката Марчела Арбовска от Крайова. Г-н Жанел, който не подозираше, че аз зная от съпругата му за неговата етническа същност, говореше за чангъите с такава омраза и менавист, която свързвах с всеобщото румънско отношение към унгарците. Мислено съпоставих този факт с едно народностно съобщение на М. Чайковски, публикувано от неговата дъщеря Каролина Суходолска — Българите в неиздадените мемоари на Чайка Чайковски (Садък паша) (СбНУНК, X 1984, 440): “Аз познавах един такъв българин ага, на когото дядо му беше станал мюсюлманин. Той беше човек доста цивилизован, беше посетил няколко западноевропейски столици и минаваше у турците за човек много просветен, но когато някой му заювореше за българите, той кипваше от ярост и поддържаше, че те не съществуват — и сигурно да беше можал да ги издави, би го сторил”.

 

Този г-н Жанел Боака обаче ме съпроводи при всички мои експедиции из земята на чангъите в Молдова, за което му изказвам искрената си благодарност.

 

131

 

 

63. Първи опит за представяне на Никодим като светец на българската църква направих на симпозиума “Християнската духовна и материална култура в България от античността до наши дни”. Бургас 1995 (Забравеният светец).

 

64. Н. умира през 1406 г., вероятно на около 85 г., което дава основание да се промени рождената му дата около 1321 г. Монахините в Тисмана разпространяват версията, че е починал на 109 г., което едва ли е възможно, като се има предвид, че на тази възраст не е бил работоспособен да завърши в края на живота си преписването на Четвероевангелието, най-важния негов труд.

 

65. “Să ştie că noi Românii n’avem sfinţi sanctificaţi de biserica Ortodoxa şi recunoscuţi (Biserica Ortodoxă Română № 9,1995 (XXIX), p. 1046).

 

66. Разбира ce, първоначално румънските житиеписци представят Н. като етнически българин, вж. напр. при Е. Lăzarescu.

 

67. По-късно в разговори с мене Н. пр. Нестор се опита да коригира тази си бележка с думите: “Все пак Н. е знаел и румънски език” — в което сериозно de съмнявам, защото в неговото Четвероевангелие няма и една румънска дума, факт, известен на румънските лингвисти.

 

68. Така напр. уникален е случаят с доклада на D. Lăudat, Nicodim éлève et continuateur spirituel d’Euthyme de Tarnovo, публикуван в Търновска книжовна школа II. Ученици и последователи на Евтимий Търновски. Втори международен симпозиум (В. Търново, 20–23 май 1976, С., 1980, 167–176), където пред огромна българска научна аудитория е поднесена невиждана мистификация, представяща българина Никодим за “арумънин” (влах). За срам на българската наука, никой от присъстващите не защити Никодим, никой не се заинтересува от Забравения светец, независимо от обстоятелството, че тук-там в българската литературна и историческа наука се срещат бележки за неговата изконна българщина (вж. напр. при Капитанов 1942; Занетов 1901, 133; П. Русев, А. Давидов 1966, 20; Коледаров II, 87,105 и др.).

 

69. За което сърдечно благодаря на г-жа Флореску, която беше така любезна да ми ги предостави.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]