Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии

Т. Балкански

 

III. ОКРЪГ СИБИУ

 

5. Русчиòр (Русчор) (Рус)

 

 

До Русчор се стига през Т-образен разклон на 12-я километър вдясно на пътя Сибиу – Окна Сибиулуй; лош, изровен, застлан с чакъл 3-километров път води до селото. То е съставено е от два квартала, които днес се наричат Русчиòр Сàши или само Саши и Русчиор Румъни. Интерес за изследването представлява кварталът Русчиор Саши, доскоро Русчиор Шкеи, в който след голяма емиграция към Германия и от-части към Сибиу са останали 60 човека българи, които съседите представят за немци (саси). Точността изисква да се спомене, че самият южен край на частта Румъни, която е в западна посока срещу Саши, е съставен от домове на отскоро германизирани българи. Българската част на селото е разположена на една улица в прекрасна долина с формата на подкова.

 

78

 

 

История. Началните моменти от историята на русчорските българи са представени при Милетич (Седмиградските българи). Бележките му за тях впоследствие се преповтарят във всички писания за румънските българи (вж. напр. при Трайков и Жечев 1986, 23; Чолов 1988, 115 и др.),без български учен да е посетил колонията за повторно изследване. Почти непозната [32] за нашата общественост остава студията на I. Muşlea, в която са предадени кратки бележки за русчорските българи по сведение на техните лутерански свещеници Михай Симионис, работил при чергедските българи (1972, 148) и отец Дротхлер, работил в Русчор.

 

Църковната кула в Русчор

Църковната кула в Русчор

 

Напълно непозната за българската наука е и статията на русчорския лютерански свещеник от славянски произход (може би словак) Хелмут Клима (Helmut Klima, Die Slawen von Peußdörfen), публикувана в немско списание, издавано в Румъния, което обаче библиографски не успях да открия. Отец Клима е работил с русчорските българи [33] непосредствено след споменатите по-напред Михай Симирнис, Дротхлер и Йон Мушля. Имал е значителни интереси към историята, с много публикации в тази област. Издирил е много документи за ранната история на русчорските българи. Непубликуваното е разказал в множество беседи на своя наследник в русчорската епархия отец Валтер Готфрид Зайднер, с когото имах дълъг разговор в дома му (с. Слимник, Сибиу). Любимата тема на русчорските българи е била тяхната “штория”, която местният пастор им разказвал след богослужение, това, че са българи, и нещо, което особено смущавало местните свещеници — че са “българи от нацията на богомилите”. За да задоволи желанието им за българска “штория”, предпоследният лютерански свещеник Зайднер издирил публикацията на своя предшественик Клима (починал през 1984), която давала информация за “шкеите” от Русчиор след 30-те г. на н. в. Отецът, служил 16 г. в Русчиор (1968-1984), всеки път след служба им разказвал за техния български произход, за далечната им българска история по данни, които намирал в статията на Клима, по разказите на въз-

 

79

 

 

растните или по това, което можел да намери за историята на българите в подръчните енциклопедични и други справочници (самият отец Зайднер е известен саски писател в Трансилвания, притежавал огромна дори за моите представи домашна библиотека). Днешният свещеник в Русчор е млад човек, който не заляга усърдно в пасторската си роля. Може би тази беше причината русчорските шкеи да ме посрещнат повече от развълнувано: когато прекрачих прага на дома на Мария Балаш и след като отговорих на въпроса ѝ откъде съм, първите думи на домакинята ми бяха: “Дошли сте да видите какво е останало от българите”, a сестра ѝ Катерина Ротх каза: “Дошъл си да търсиш българския род” [34].

 

Училището на българите (шкеите)

Училището на българите (шкеите)

 

Етнос. Днешните русчорски българи биват представяни от съседите им румъни като “саши”, т.е. германци, заради: 1) използвания от тях немски език на местните трансилвански саси; 2) заради лутеранската конфесия, която в това краище е присъща само за сасите. Самите т. нар. “саши” се представят: 1) пред чужденец от съседните селища за етническигерманци”; 2) пред своите свещеници за “българи богомили”. Такива се самоназоваваха и пред мене. Странно беше това съчетание от представа за принадлежност към немския народ по религиозна култура и по-скоро по усвоен език, и запазена традицията да се смятат за принадлежащи към българския народ или към част от него, която наричат богомили?! Мушля и Клима ги определят за българи. Съседите ги определят за шкеи, като са забравили равенството на това име с българи.

 

80

 

 

Етноним. По времето на Милетич (1895 г.), Мушля (1925 г.), Клима (1930 г.) основното име, с което ca ce самонаричали русчорските българи, е името шкеи, което говори за принадлежност на това население към бежански поток, озовал се в Трансилвания през XIV в., т.е. имат същото етнонимно определение шкеи, еднакво с това на българите в Брашов, Чергъу, Бунгард, Къмпу Лунг. Това име обаче се използва в етнонимна функция единствено от съседите румънци (шкеи), германци (скеи); русчорците го използвали като етнографоним, т. е. за вид българи: българи шкеи. Днес това име вече не се използва като самоназвание от германизираните шкеи. Употребяват го обаче по традиция жителите на съседните румънски села около Сибиу и Окна Сибиулуй. Както се каза, русчорците днес предпочитат да се представят с две имена: саси пред лутеранска общност и българи, когато се заговори за произход. Не са приемали дори в периода на румъноезичието (XVIII -начало на XIX в.) името власи или румъни. Самите немци през XIV-XVI в. според историческите източници са ги наричали с име цюрф (Zyrf), така ги наричат и днес съседите саси (Мушля 161), което няма общо с нашите сърби, a е по името на лужишките сърби и означава изобщо 'славяни' — факт, неотразен в студията на М. Младенов (1985). В селищната русчорска етнонимия има стремеж и към етнонимизация на името богомили. Унгарците обаче ги смятали за руси, за което свидетелства СелИ (вж.).

 

Българската етнонимия се нуждае от етнонимните определения за тези все още незагубили чувството си за принадлежност към българския народ сънародници, именно:

 

1) русчорски българи, аналогично на имената: свиничански българи, карашовенски българи, букурещки българи, бунгардски българи, чергедски българи. Тези българи имат своя специфична особеност, свой определен произход, история и конфесионимна физиономия — обстоятелства, които определят възможността да бъдат важен компонент на т.нар. външни българи;

 

2) русчорски шкеи — това е историческото име на русчорските българи, което в себе си носи и хронологията на българи, преселени в Трансилвания през XIV в. Аналогично е на: брашовски шкеи, бунгардски шкеи, къмпулунгски шкеи, сиретски шкеи, чергедски шкеи. В конкретния случай е видово име за шкеи, като историческо име за българския народ при съседи.

 

Името сàши, с което днес се самоопределят рушчорските българи, не е било предмет на етнонимно изследване в българската наука. По същество е румънски вариант на името саси (рум. ş : s), което в българската етнонимия е представено подробно [35].

 

81

 

 

Първоначално, както се каза, българите възприемат името саси като конфесионим: саси означава за тях 'люде, българи по произход, които имат вероизповеданието на сасите', аналогично на такива конфесионими от българската етнонимия като турци за българските помаци, гърци за българите патриаршисти и под. С езиковата германизация името саши измества основното шкеи : съседите румъни в селото забравят старото определение шкеи = българи и започват да употребяват новото саши в етническо значение. Името шкеи обаче остава в употреба при всички останали съседи от околните селища.

 

Девойка от фамилията Балаш (Мария, 20 г.) с облекло за църква

Девойка от фамилията Балаш (Мария, 20 г.) с облекло за църква

 

Етнонимът саси означава преди всичко трансилвански немци, част от които идват като рудари и в българските земи (Списаревска 1988, 35).

 

В общата етнонимия са известни с по-старо име трансилвански саси, днес се употребява и румънски саси, a в частната, българската — и български саси за заселниците, отдавна асимилирани в Чипровско, Кратовско, Кочанско, Кюстендилско, респ. сръбски, босански, унгарски саси. Името е документирано във влахо-български документ от 1442 г.: был сас дан, a също и като СелИ Сасѣни от 1443 г. (Dicţionarul 1981, 207).

 

Михаел Ротх в празнично облекло

Михаел Ротх в празнично облекло

 

82

 

 

Добър труд за името саси в славянската (словашката етнонимия) от XIII в. е публикувал Uhlar (1971, 85), а точна етимология може да се намери при Фасмер (III, 564-566), който представя ст.в.н. оригинал sahsso 'сакс', без да посочва обаче опростяването на немското hs : x до славянско, словашко и бълг. саси, респ. рум. saşi.

 

В конкретния случай с германизацията на русчорските българи се регистрира още едно име за видове немци.

 

Конфесионим. Днешният конфесионим, с който се самоопределят, е лутерани. Знаят обаче, че преди това са били католици. Част от русчорските българи вече започват да изповядват православното християнство и предпочитат румънското име ортодокси. Честата промяна на конфесията при русчорските българи създава известно настроение срещу тях както сред свещениците, които ги обслужват, така и сред съседното лутеранско, католическо и православно население на Трансилвания. Резултат от това настроение е новото етнонимно прозвище, създадено в речта на съседите румъни, именно румънци, кръстени с кисело мляко (оригинал: Români, botezaţi cu iaurt). Името беше потвърдено и от отец Зайднер. Прозвището е създадено след последния опит на шкеите да преминат към ортодоксизма, който тук се отъждествява с етнонимното румънци (рум. români). Друг случай на германизиране на българи под името саси не е известен. Недобре проучен е въпросът за група от чергедски българи, преселени в Банат сред тамошните българи, които също така са представяни с конфесионим саси. Непроучен е въпросът и за т. нар. саси, които пристигнали заедно с банатските българи в Бърдарски геран, Белослатинско, и после реемигрирали в Германия (Калчев и др. 1987, 25).

 

Запазването на името богомили е учудвало лутеранските свещеници в селото, споменати по-напред. Порази ме и мен! Оказа се, че това име е запомнено във всички колонии около Сибиу и Алба Юлия, именно: двата Чергъу, Русчор, Бунгард. Според свидетелството на отец Зайднер русчорските българи първоначално са възприемали името саши повече като конфесионим: то е означавало, че са преминали от католическата религия към религията на сасите, т. е. аналогично на името турци при българските помаци. Така като конфесионим в значение 'лутерани' е използвано за означаване на чергедските българи, заселени сред банатските, името саси; бунгардските българи шкеи са започнали да наричат така тази част от своята колония, която е останала в лутеранството сред почти масовото преминаване към ортодоксизма.

 

83

 

 

Език. През 1985 г. Л. Милетич заварва русчорските българи като румънски говорещи (Седмиградските 179). Службата в църквата е извършвана или на румънски, или на немски. Мушля (1972, 1148), който е притежавал достоверна информация от местния свещеник Дротхлер (154) съобщава, че през 1925 г. от българския език няма и следа. Това едва ли ще да е така, защото, според разказите на отец Клима пред отец Зайднер, през 1930 г., първият е заварил в селото само един човек, който е знаел “Отче наш” на български език. Този факт бил публикуван и в цитираната тук статия на Клима.

 

Мария Ротх и Мартин Балаш във всекидневно облекло

Мария Ротх и Мартин Балаш във всекидневно облекло

 

Аз заварих русчорските българи в момент, когато живо се интересуваха от българските следи в своя нов немски език: по неведоми пътища русчорците са запомнили, че две от фамилните имена на колони-ята са останали непонемчени и български, именно Балаш и Балинт. Знаят, че създават “български” умалителни имена от всички останали чуждоезикови форми като Тенка от Катерина, Хайка от Михай, Рошка от Рошу 'Червен'. Гордеят се, че в топонимията на селото повечето от имената са български, които определят без каквото и да е съмнение: Вълчинка, Прогадие, Добру, Падина и под. От апелативната лексика са запазили: годж 'епитроп', което Mişlea (1972, 148) неоснователно представя с румънизирана форма gogiu (годжу) и неправилно свързва с рум. gociman, gojman — име, което не успях да проуча етимологически, но предполагам, че има връзка със стария богомилски бит на трансилванските българи (вж. и при Чъргъу Мик). Другото сгранно име, което определят за българско, е фънож като название на кмета. Това име засега е също етимологически неясно (може би има унгарски произход ?!).

 

Напълно сигурни са, че употребяваните от тях думи дèда, баба и нèня за 'по-голям брат' са български. Г-н Зайднер се учудваше, че русчорските българи упорито са го наричали поп, вм. обичайното пастор, нем. Pastor, a съпругата му попèя. Този феномен е забелязан и от Muşlea (148), който прибавя и това, че църковният певец е наричан и жупън. Упоритостга на думата поп при българите проселити е забелязана първоначално от Хр. Попконстантинов (1890, 1970) за бабешките помаци, които наричат с това определение всеки ходжа. Впоследствие това съобщение удостоверих при теренна работа в Чепинския Бабек.

 

84

 

 

Хелмут Клима (свещеник в Русчиор) е публикувал изнамерен от него документ на управата на град Сибиу, издаден през 1599 г., в който се нареждало сърбите (Zyrf) от Русчиор да започнат да изучават немски език. В документа е посочено, че за целта трябва да се използват и цюрфи, които знаели езика цюрфа. Немският език трябвало да бъде задължителен за кмета на селото и за всички калесници и кумове на сватбите — явно ставало въпрос за официален държавен език. Не ще и съмнение, налице е категорично свидетелство за това, че българският език е бил жив и всеобщо употребим до края на XVI в. Жив и всеобщо употребим ще да е бил и до средата на XVIII в., защото тук, в Русчор, като българи при българи прииждат чипровски (и павликянски ?!) бежанци от Олтения през 1737 г. (Чолов 1988, 115). През 1895 г. Милетич заварва русчорските българи вече румънскоезични, които посещавали и немскоезикова служба. Мушля (148) заварва през 1925 г. вече напълно германизирано в езиково отношение българско население. По въпроса за късната езикова германизация на шкеите особено важна е една част от разговора с отец Валтер Зайднер : “Разказваше ми пастор Клима — съобщи ми той, — че русчорските българи настоявали пред неговия предшественик Михай Щефани [36] да им чете на немски език, защото този език бил “по-свят” от всички останали езици, на които се изповядвало лутеранството”. Водач в германизацията на русчорските българи бил един представител на фамилията Балинт с прозвище Греку. В момента германскоезичните българи в Русчор са отново пред разцепление, наченато от Михаел Ротх, сега покойник. Разцеплението се поддържа от дъщерите му Мария Балаш и Катерина Ротх, които са вече напълно готови да преминат към православието и респ. отново езиково да се румънизират. Госпожа Балаш свързваше та-зи тенденция със старата родова българщина, като подчертаваше, че всички българи са ортодокси, с други думи — такива трябва да станат и те, понемчените в Русчор.

 

Отец Зайднер разказа и друга изненадваща особеност за езика на русчорските българи: когато те говорели тържествено, четели молитви, и особено последната българска молитва “Отче наш”, обръщайки се към болни на смъртно легло или към пастора, те говорели с “корема си като албигойците”. “Йохан Балаш — казваше ми той, — когато говореше с мене, гласът му винаги звучеше тържествено, идвайки някъде от корема му. Случайно подслушах домна Шулер, която говореше с болната баба Зуза. Тя също използваше този странен маниер. Когато бях в селото през 1968 г., там имаше 450 българи, от които така говореха на тържествени места всички възрастни. След 15 години служба останаха

 

85

 

 

300 човека. Накрая, след смъртта на възрастните, не съм чувал някой да говори по този странен начин. Може би вие, българите, когато имате тържествени случаи, говорите така?” Отговорих му отрицателно, като не изключих възможността в случая да става въпрос за запазена древна практика на богомилите. Оказа се, че така “коремно” рецитира българските молитви в Чергъу Мик баба Линка Секел (вж.).

 

Антропология. Германизираните шкeи по нищо не приличаха на ниските, дребни, с ъгловати лица русоляви саси, още по-малко — на дребните и деликатни румъни от съседния квартал или пък от съседните селища. Те просто са от познатия български антропологичен тип, еднакъв с този в Чергъу Mape, Чергъу мик, Алвинц и Бунгард (брашовските шкеи като градско население отдавна са загубили антропологичната си българщина).

 

Етнография и бит. Запомнено е, че старците са били белодрешковци. И мъже, и жени имали три вида облекло: всекидневно, официално за сватби, тържества, и особено официално — за църквата. Мъжете посещавали службата с големи кожуси и големи меки черни шапки. Жените по-рано напуснали румънската носия, като я заменили с немската официална и за посещение на църквата (вж. фотосите). Главите си покривали с два вида кърпи: кот и плашка.

 

В битово отношение се смятат за градинари. Те знаят, че градинарството е занятие присъщо от всички европейски народи най-много на българите. Неясен спомен обяснява прииждането им в Трансилвания именно с този поминък.

 

Еортонимия. Не празнуват Свети Тодор. Нямат и спомен за празника, но си спомнят, че това име преди е било много често в тяхната антропонимия. Празнуват обаче празника Русалий, със запазено българско име. Иначе наричат деня и с името “Свети Петър и Павел”. Запазен (?!) или зает от съседите обичай е на този ден да побиват пред църквата обелено брезово дърво, на което младеж се покачва, за да закачи моминска кърпа и колак.

 

Селищното име е споменато за първи път в документ за мелница в село Рошия, окръг Сибиу, през 1380 г. По този повод през 1980 г. е празнуван 600-годишен юбилей. Шкеите в Русчиор смятат тази дата и като време на тяхното преселване от България. Според Suciu (II, 90), регистрациите на селищното име са в следния хронологичен ред: 1380: villicus et villa Ruthenica, 1403: plebanus de villa Rutenorum, 1448: Rewsdorffchin, Rewsdörffchin, 1468: Rwsdorffchyn, 1496: Rusdorffchyn,

 

86

 

 

1501: Reysbach, 1733: Rosz-Csür, 1750: Roscsor, 1805: Ressdörfel, 1835: Ruszcsori, 1839: Russidava, 1854: Rosz-Csür, Reussdörfel, Ruştior.

 

Различните прояви на ойконима свидетелстват за това, че първоначално българите заради славянската им реч са били възприети от местното немско и унгарско население за рутени, т.е. украинци, или за великоруси, т.е. руси. Унгарското Roszcsür означава 'руски хамбар', докато нем. Reußdörfchen — 'малко село на руси'. В българската литература имената се представят с погрешни форми, срв. напр. при Чолов (1988, 115): “Райхсдорфен днес Рушиор” или Трайков и Жечев (1983, 23): “Рушиор” [37]. В конкретния случай с първите регистрации на СелИ: villa Rutenica, villa Rutenorum ce освидетелства непознат факт в етнонимията за българите, именно: до днес не беше известно някога части от нашия народ да са наричани с името рутени, използвано в немската етнонимия за определение на русите, и респ. украинците, понякога и за белорусите. В немската етнонимия с това име (Ruthene) e наричана групата на украинците в Австро-унгарската държава, като хороетноним от лат. Ruthenia, калка на рус. Червонная Руссь 'Червена Русия', име на Украйна. В случая е. преведено име по цветовото означение на посоките на света, преминало в руската хоронимия и етнонимия (срв. белоруси) от тюркската хоронимна, етнонимна и географскотерминологична практика. В българската етнонимия терминът е познат с варианти рутени (Коледаров I, 19) и рутинци (Касъров I, 416): “На север към Дунав се срещат руси (рутинци и московци) староверци”.

 

Църквата е най-забележителният паметник, създаден от русчорските българи. Представлява огромна сграда в центъра на частта Шкеи или Саши. До нея също от българите е построено училище, сега румънско, което обслужва всичките 250 фамилии на селото. Особеното на тази огромна великолепна постройка е това, че първоначално е построена в противоречие с каноните за католическа църква — с кула, която вместо да гледа на запад към Рим, е насочена към изток [38], т.е. по православната традиция. Кулата е великолепно крепостно съоръжение и е представлявала всъщност охранителна кула на селото — с бойниците, многото етажи, складовете и общуването с църковния салон, където при опасност е прибирано цялото население. На тази кула до днес стои немонтиран часовник, изработен в миналия век изцяло от дърво (според информаторите в Тимишоара). Под олтара преди 200 години са били погребвани “поповете”, като впоследствие тази практика е забранена. Тази информация отец Зайднер получил от старейшината Балаш. Първоначално, в самото начало може би, тази църква е била православна, за това обаче няма нито спомен, нито документ.

 

87

 

 

Предположение за такава възможност дава само странната ориентация на църквата към изток. После е била католически храм, който след тържеството на лутеранството в Ардял става протестантски. Може би след няколко години при новата промяна на конфесията храмът отново ще бъде превърнат в православен, подобно на този в Бунгард (вж.). Църквата е издържала варварското отношение на съветските войски, които са разкъртвали стените, за да търсят зазидани съкровища. Няма документ, свидетелстващ за датата на построяването. В горния край е поставен следният мемориален надпис:

 

 

Под този надпис в самия горен край на зида непосредствено до покривната стряха има друг, също епиграфски, на немски език:

 

 

Тази Мария Бълтяну, по баща Ротх, е най-известната представителка на русчорските българи. Тя била неземна красавица, омъжила се за букурещкия аристократ Бълтяну, генерал (?!), собственик на огромни имения и градски имоти в столицата. С нейни средства дълго време са поддържани двете църкви в селото — шкейската и православната на румънците. Повече сведения за фамилията Бълтяну не открих.

 

Антропонимия. В селото са живели, живеят и сега ограничен брой български фамилии, представени чрез днешния антропонимокон:

 

РИ ЛИ Пр
Андреш, чува се и Андреяс, унгаризирано. Андрèй. Амбрòзи Бàчо
Бàлаш, бълг. Блаш (Илчев 61 ;Iordan 1983,44). Мартѝн Гюрѝко
Балѝнт, за Iordan (45), унг. Balint, но сякаш сближено по нар. етим. с унг. ЛИ, начално бълг. Балин : Бѣлин (Илчев 61). Михàй

Кронтошѝц

Грèку

Хайка, Хайкинц

Геòрге Фѝлип

 

88

 

 

Льов, германизирано Лъв. Михаѝл

Òрбан, от времето на католическата епоха, по Àна, име на известния папа Урбан, покатоличил българите във Видинско. Шѝлер  
Ротх — калка на старо бълг. Червèника, запазено и като топоним, вж. ср. в. нем. roth 'червен'. Михàй Рошка

Бача Миш

Сутòрис (?!) — на стара фамилия Габришка, чието име е запазено и в топонимията (вж.) Йохан Габрѝш

Титирѝшко

Хелтнер — немско, уточних бълг. име по Пр Чỳка. Йохан Чука
Хòприх, чува се и Òприш, Хòприш, немско, може би със стара фам. Добре (?!). Михàй Хàйка
Шỳлер, немско. Йохàн Бòлта
Щефàн — румънизирано Стефан, бълг. Гюро. Геòрге Гю̀ро
Якòб — католическо срещу православно Яков. Георге Болòка

   

От тези фамилии са и изселниците в Германия и в Сибиу. Прави впечатление, че в Русчиор я има същата фамилия Балаш, спомената като фамилия на “българи от двата Чергъу” в архива на Оращие през 1647 г. (Muşlea 153).

 

Макар и ограничена по състав, антропонимията на русчорските българи дава достатъчно основание за ономастични изводи:

 

1. След упоритото унгаризиране, румънизиране и германизиране в родовоименната система са запазени непроменени имената Балаш, Балин(т), Орбан.

 

2. Старите родови имена и след румънизацията и германизацията са запазени като прозвища — практика, забелязана и на други места при румънските българи: Бачо, Гюрико (с рум. -ика от Гюро), Хайка : Михайка, Габриш, Титиришко (?!), може би от един произход с бълг. Титиринов, тълкувано неубедително при Илчев (485); без съмнение с т : к в кикирешко 'бъбрив, креслив човек' (Илчев 256), срв. и бълг. Кикирешков, Гюро.

 

3. Особена черта на българската антропонимия е било имеобразуването с -ка, -ко при пълното отсъствие на -ча, -чо: Хайка, Рошка, Габришка, Титиришко, Червенка. Тези имена свидетелстват за заселници от западен антропонимен тип. Географията на тези имена е започвала от павликянското дунавско крайбрежие в Свищовско, обхващала е Ломско, Видинско и Тимок. Вероятно тези са местата, от които са придошли русчорските българи — извод, който донякъде се покрива с предположенията на Л. Милетич.

 

4. Фамилията Червенка няколко пъти е калкирала името си: в румънскоезичния период на Рошу, което бързо е било българизирано до Рошка, a в германскоезичния период — до Ротх.

 

89

 

 

Топонимията на русчорските българи е запазила в консервиран вид почти цялата българска именна система, която за землище, заселено с българи, е била повсеместна. Малкото небългарски имена са или калки на български оригинали, или късни румънскоезични образувания, срв.:

 

Алу пъ Пъ̀ръу — рекичката северозападно от селото. Рум. 'На реката'.

 

Блàже Вълчѝнка (ЮИ 1,5) — орници. По запазено в топонимията ЛИ и РИ на българин Блаже Вълчинка, което потвърждава извода за българските родови имена на -ка. Името с -ъл е в речта на люде от Свищовско-Тимошкия регион.

 

Вàля Съ̀лчии (И 3)  орници, рум. 'Падината на върбата', вер. калка на бълг. *Върбата, *Върбите.

 

Вѝле (С 0,5) — орници, рум. 'Лозята', калка на този бълг. оригинал.

 

Вълчѝнка (И 1) — орници. По името на фамилията Вълчинка, коментирана по-горе.

 

Габрѝшка — име на местност, съобщено при Мушля (1972, 142), по име на български род Габришка, което се пази и в днешния Пр Габриш.

 

Дòбру (З 3) — ливади, по име на бълг. фамилия, вер. еднаква с тази в Двата Чергъу (Muşlea 153): Добре.

 

Дя̀лу Пòпи (СЗ 4) — орници. По бълг. определение за католически свещеник или лутерански пастор, коментирано по-напред.

 

Дя̀лу Пътàя (СЗ 4) — хълм до гората Пътая (вж).

 

Кàля Мòри (Ю 1) — орници. Името е специфично за топонимията в селища с чипровско население (вж. при Алвинц, Бръдичени), което е развивало мелничарство, в случая калка на *Воденичарски път.

 

Кàля Стръмба (Сус и Жос), (СЗ 1:1,3) — орници. Рум. калка на *Кривия път (Горен и Долен).

 

Кàпу Дялулуй (СИ 0,5) — орници. Вер. калка на *Главата, за хълм в началото на верига от хълмове.

 

Ла Буталъ̀у — извор (И 2), рум. 'На Буталъу', като втората част би могла да бъде по бълг. буталу 'уред за добиване на масло от мляко' поставян по българския обичай и в извори, за да не се мъти водата, срв. Кацата на много места в бълг. хидронимия. Би могло да бъде и от антропоним: Буталòв (?!).

 

Ла Вълчѝнка — извор (ЮИ 1), по името на фамилия Вълчинка, коментирано по-напред.

 

Местàкън (ЮИ 1,2) — орници. Калка на старо *Брезата.

 

Падѝна Ани (СЗ 4) — гора и пасища.

 

Пе Вàле (З 1,2) — рум. калка на *На Падината.

 

90

 

 

Пе Розоàре — хълм (ЮЗ 1,2), рум. 'На Розоаре', като втората част с рум. оа от розов е неясна, но сякаш във връзка с немския вариант на СелИ, (вж.)?!

 

Прогàдие (С 0,1) — земята, където е селското гробище. Вер. с метатеза от Поградине с член от *пограда; без съмнение термин за гробище; за промяната н : и вж. при Пътая. Името ще да е създадено във връзка с градените гробове, наложени от католичеството и лютеранството, срв. гл. пограда; възможно и от *По Града.

 

Пожàруна (СЗ 3) — пасище, бивше пожарище. Бълг. старинно *пожаруна 'пожар' като географски термин, нерегистрирано досега в топонимията, но сякаш по-вероятно с тимошки член -она от пожар. = 'Пожарът', често в бълг. топонимия, срв. и регистрацията Пожаръна (Pojarîna) при Muşlea (154).

 

Пъръ̀у Урсулуй (ЮЗ 4) — рекичка, рум. калка на *Меча река (вода, бара и под.).

 

Пътèя (СЗ 4) — гора. Деформация на Пъ̀тана с рум. i : n, което е много вероятно, аналогично на Пожàруна.

 

Таятỳра, Тоятỳра (Мика и Mape) — гора, калка на бълг. *Сечище(но).

 

Фънтънѝца Хòцилор (З 4) — извор, рум. 'Чешмичката на крадците'.

 

Хỳля Мàгулуй (З) — орници, рум. калка на *Билото (до село Маг).

 

Червèнка (З 0,5) — извор, името е записано и от Мушля (145), по старо РИ на фамилията Ротх, калка на този оригинал.

 

В топонимната система на селото са записани:

 

1) 25 имена, от които непроменени български са останали: Блаже Вълчинка, Вълчинка, Габришка, Добру, Падина, Пожаруна, Прогадие, Червенка — или 8 имена (1/3 от топонимния фонд), което свидетелства за упоритостта на българските оригинали, както и за дълго битувалата в землището българска реч;

 

2) безспорни калки на български оригинали са: Валя Сълчии, Вииле, Каля Мори, Каля Стръмба, Местакън, Пе Вале, Пъръу Урсулуй, Таятура, Хуля Магулей — или 9 имена, които също представят 1/3 от топонимния фонд;

 

3) с български елементи, повече или по-малко румънизирани или деформирани са: Дялу Попи, Дялу Пьтая, Ла Буталъу, Ла Вълчинка, Пътая — или 5 имена (1/5 от фонда);

 

4) три от имената: Прогадие, Пожаруна, Пътая, свидетелстват за имена с член -она, -ана, т.е. за топонимия, еднотипна с топонимията на свиничаните и карашовените. Безспорно е налице бежанско българско население, от един хронологически пласт с онова, което е заселило Свиница и Карашова. Това много важно обстоятелство отхвърля предположението на Милетич, че седмиградските българи са изцяло от

 

91

 

 

Свищовско. Без съмнение, в случая при русчорските българи е налице българско население от един тип с населението на Свиница и Карашова, което тук може да бъде определено с работния термин -он българи срещу другите: -ът българи, каквито са късните преселници в Олтения;

 

5) в топонимията са представени няколко старинни фамилии на днешните германизирани българи, именно: Вълчинка, Габришка, Добру, вер. Добре в оригинал Червенка.

 

Русчорските българи са невероятен резерват на българщината в далечна Трансилвания. Няколко пъти сменяли конфесията си — богомили, православни (?!), католици, лютерани, отново православни, няколко пъти променяли езика си: български, румънски, немски, в последно време отново стремеж към румънски език, те са запазили ясно етническо съзнание за произход от българския народ — случай, наблюдаван и в другите български колонии на Ардял (Трансилвания): Слатина, Чергъу, Бунгард, Алвинц, Шкей и Брашов.

 

По данните на езика и документалните факти:

 

1. Русчорските българи или русчорските шкеи са дошли в тази земя преди падането на България под османско владичество, около 1380 г., безспорно са придошли в Трансилвания след чергедските шкеи, които са документирани през 1300 г., и преди брашовските шкеи, дошли през 1392 г., както и преди бунгардските българи, датирани през 1429 г. Хронологическите разлики отхвърлят становището на Милетич за единния (свищовски) произход на седмиградските българи.

 

2. Езиковите данни свидетелстват за прииждане на българи, които са имали западнобългарски имена на -а, -ка, с география от Свищовско до Тимок и типично тимошки топоним с член -он. Не ще и съмнение, че в случая при Русчор е налице същото по тип население, като в Карашова и Свиница, което днес хърватите представят за “хърватско”, a сърбите — за “сръбско”.

 

С голяма степен на достоверност може да се приеме, че в случая с русчорските българи е налице население, придошло от българския Тимок, бягало от Видинска България заедно с унгарските войски след възвръщането на Срацимир на царския трон през 1369 г. Нищо чудно самите русчорски българи да се окажат клон от карашевските?!

 

Информатори бяха: Мария Балаш (56 г., VII кл.); Мартин Балаш (З2 г., X кл.); Катерина Ротх (54 г., VII кл.); Мартин Балаш (60 г., VII кл.); Валтер Готфрид Зайднер (висше теологическо образование, сас, бивш пастор в Русчор, сега жител на Слимник, село на 18 км северно от Сибиу).

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

32. Кратки бележки за този труд има и при Младенов (1993, 48).

 

33. Сведенията за тях в румънската литература са обобщени при К. Велики (Емигриране 1967, 80–81), дадена е и библиография по темата.

 

34. По време на експедицията бях придружаван от г-жа Даниела Андрей, изследователка на свиничанските българи в Южен Банат. Тя откри почти пълен аналог на свиничанските българи при русчорските шкеи (вж. нейното изследване “Свиница и свиничанските българи” — канд. дисертация. С., 1996).

 

35. За други саси в България вж. при Б. Джонов (Етническото название на рударите “саси” на Балканите и въпросътзатехния произход. — Изв. на ИБЕ 16, 1968, 203–211).

 

36. М. Щ. е сас от село Унгурей, окръг Алба, роден през 1823 г., умрял през 1916 г., последните 60 години от живота си е бил пасгор в Русчор. Първоначално е водел службата на румънски. Русчорските българи обаче избрали за свой говорител един от старейшините на име Йохан Щефани, който предал желанието им в неделния ден да има две служби: едната на румънски език, другата да се повтаря на немски език, защото искали да научат немски и респ. да преминат към “нацията на сасите”. Този Щефани бил наследен от Дортхлер.

 

37. Селища с име Рушиор (рум. Ruşior) не съществуват в румънската ойконимия, но ca познати близкозвучащи форми: Roşiori, Ruşor (Indicatorul 1974, 220, 222). Налице е рум. деминутив на етнонима Ruşiori : Ruşi (Iordan 1963, 218), докато в трансилванското Русчор е налице двусъставно унгарско име, чиято втора съставка означава 'хамбар', a първата 'руси' — 'хамбар на русите'.

 

38. Според пастора Зайднер такова “чудо” имало само при още една църква — ”Свети Якоб” до Бистрица, Трансилвания.