Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии

Т. Балкански

 

III. ОКРЪГ СИБИУ

 

3. Бунгàрд (Бун)

 

 

Бунгард е малко село на българи шкеи, което отстои по права линия на 6 км югоизточно от Сибиу. За да се стигне до него обаче, трябва да се мине през първото южно село, на име Шилимбър, откъдето след 2 км в източна посока по чакълест път се стига до Бунгард.

 

Селото е разположено на не особено висок скат на хълм с днешното румънско име Дял(у), над левия бряг на сравнително голямата река Хъртибач, чиито черешови води често заливат градините на шкеите. Днес в селото живеят само шкеи българи, част от които се представят и за саси (саши), което име в селищната етнонимия е елементарен конфесионим, т.е. означава 'хора, които имат религията на сасите'. Населението е съставено от около 260 фамилии, чиито домове са групирани в няколко квартала, респ. “улици”, именно Дялу или Чократ в северна посока, Лунка в западна, Худица в южна, и Вингельу.

 

63

 

 

Фактическият център на селото е на малък площад, където се събират всички улици, срв. скицата:

 

 

В това село, където градинарският бит на населението създава завидно благополучие, няма така фрапиращо изселване, както в другите селища на българите.

 

История. Историята на Бунгард е проучвана в нашата литература от Л. Милетич (Седмиградските), който приема идеята за това, че бунгардските българи са от един поток с останалите седмиградски българи, заселени в Двата Чергъу и Русчор. Натрупаната фактология, както и данните от ономастичното проучване, разрешават да се коригират изводите на Милетич, които се цитират във всички български писания по темата (вж. напр. при Трайков и Жечев 1983, 23; Чолов 1988, 115 и др.). След времето на Л. Милетич, който посещава селото през 1895 г., беше натрупана богата информация за Бунгард, част от която е представена библиографски при К. Велики, Емигриране на българи (1967).

 

Особен интерес за изследването представляват бележките за Бунгард в студията на етнографа Йон Мушля за чергедските българи (1972: 147-148, 165), които той е съставил според данните на лутеранския свещеник Михаил Дротхлер.

 

В тази работа се допълват наблюденията на Л. Милетич и Й. Мушля, като се коригират изводите на първия за това, че местното население е по произход от Свищовско. По данни на ономастиката не ще и съмнение обстоятелството, че бунгардските шкеи са от един и същ тип с русчорските шкеи, като освен в ономастика, са близки и в речта (в молитвите) с карашовенските и свиничанските българи. Безспорно, бун-

 

64

 

 

гардчаните по произход са от тимошките българи, дошли след началото на XV в. (вж СелИ).

 

Етнос. На чужденците местните хора се представят по два начина: мъжете в кръчма- та предпочитат да се наричат шкеи, като едните твърдят, че шкеите са българи, a други — че са “румънци”, защото говорят румънски език. Жените обаче, като по-ревностни посетители на църковните служби, са запомнили, че техният свещеник Михаил Грасу им е казвал: “Вие сте от най-старите българи, които са дошли на Ардял .

 

Мария Гаврила от Бунгард

Мария Гаврила от Бунгард

 

В селото българското етническо съзнание е живо в един много странен вид по логиката на следния силогизъм: “Ако не бяхме българи, нямаше да сме градинари! От нашата българщина ни е градинарството, което ни е превърнало в най-богатите селяни в околността”. Последното хвалене не е безпочвено: в къщите на бунгардските шкеи се откриват салони, обзаведени с най-тежка старинна мебел в различни стилове. Къщите отвътре са своеобразни палати. Ог друга страна, всеки дом, заедно с останалите стопански постройки, е така застроен, че обширният двор се е превърнал в крепост. Зад тази своеобразна крепост се намира неизменната градина за домашни нужди. Бунгард представлява нещо като старото Брацигово с къщите-крепости, но с далеч по-обширни дворове, разположени край застлани с калдъръм улици.

 

Интересното в случая е, че и младите хора се представят за шкèи, като знаят, че шкеи кореспондира с българи. Това етническо самосъзнание обаче е заплашено от пълно “изтребване” със средствата на православието, към което бунгардските шкеи преминават още по времето на Л. Милетич. Днешният свещеник Михаил Йоза [31], млад и високо интелигентен човек (преподава в Духовната академия в Сибиу) е ревностен румънски патриот и всячески отказва да задоволява потребността на шкеите от знания за тяхното българско минало. Самият той при срещата ни в Сибиу на 24.V.1995 г. не ме допусна до архивите на бунгардската църква, като учтиво отклони намеренията ми да я проуча с ар-

 

65

 

 

гумента, че са били унищожени по време на комунистическото управление. Той се представи за много изненадан, когато му казах, че местното население е от български произход, и че името шкеи означава българи. Независимо от това обаче ме препоръча на свой приближен в Бунгард, Букуренчу Аучиян, учител, от чиято информация се отказах, имайки предвид тенденциите към укриване на историческа българщина при такава симбиоза между свещеник и учител. Така се случи, че мои информатори станаха множеството мъже в кръчмата — представители на почти всички фамилии в селото: Бойчан, Букуренчу, Дердя, Гаврила и др.

 

Църквата в Бунгард

Църквата в Бунгард

 

Впоследствие потърсих информация от случайно срещнати хора:

 

1. С Дойна Бойчан (56 г., VII кл.) се срещнах в черковния двор. Ето и разказа ѝ: “Хората ни наричат шкеи. Нашите деди обаче са били българи. Така ни казваше и старият поп (в румънската ѝ реч: Aşa a zis şi Grasu popa). Били гърци и българи. От гърците е останал един кръст в църквата. Българите направили селото на високо, за да не го залива водата”.

 

66

 

 

2. Илие Гаврила (57 г., средно образование), в чийто дом осъществих главната анкета: “Били сме българи богомили. Казват ни шкеи. Радвам се, че е дошъл българин да ни потърси”.

 

3. Емилиян Пастор (76 г., VII клас), епитроп в черквата: “Шкеи са всички фамилии в селото с изключение на моята - Пастор. Дядо ми казваше, че родът ни е дошъл от района на Търгу Секуеск (секуйски град близо до Брашов)”.

 

Как и по какъв начин е запазено българското съзнание, факт, който се подминава от Мушля (цит. съч.), сега е трудно да се отговори. Едно е безспорно: в миналото лутеранските свещеници са поддържали жив българския дух на бунгардските шкеи, който след преминаването към ортодоксизма в края на миналия век и началото на настоящия е започнал да отстъпва пред натрапваното румънско самосъзнание.

 

Всички шкеи обаче са жадни за българска история! Без съмнение, в родовата памет на всички българщината стои в самото ѝ начало!

 

Никола и Мария Модран (долу); Илие и Мария Гаврила (горе)

Никола и Мария Модран (долу); Илие и Мария Гаврила (горе)

 

Етноними. В една стара немска книга на Трансилвания (М. Achter und I. К. Schuller, Der Hermannstädter Stubl im Grossfürsentbum Siebenbürgen, Wien 1840, p. 38) селата Бунгард (Baumgarten) и Русчор са наречени: “Wal. (achischen) und serv. (isches) Dorf' (влашки и сръбски села). He ще и съмнение, че в селищата вече е имало и власи (за Русчор) и респ. в Бунгард” сърбите” вече са говорели на румънски език. Тази етнонимна информация се покрива с определението цюрф, нем. Zyrf, за населението от Русчор през 1599 г. (вж.). В конкретния случай немското цюрф е в значение 'славяни' и етимология по името на лужишките сърби — обстоятелство, изяснено при Русчор. Името Serven е регист-

 

67

 

 

рирано като алоназвание от немците за бунгардците и от Л. Милетич, който е записал и друго име — рутени, също като алоетноним за бунгардци и рушчорци, чиято семантика и същност са изяснени в статията за Русчор. Несъмнено, в случая с името на най-голямата група на трансилванските славяни са били наричани именно рутените 'украинците'. Най-старото етническо име, с което бунгардските българи се самонаричат и биват наричани от съседите, е шкеи, което свидетелства за ранно прииждане. Името шкеи (изяснено при Русчор, Шкеи до Брашов) е национално име на българите в Трансилвания и Влашко и има точно хронологично определени граници: XIV и началото на XV в. След тази дата румънският език предпочита да определи придошлите българи с името сърби като пряка заемка от нем. Zyrf, a не според догадките на Младенов (1985) за етимологическа връзка с балканското сърби. Протестантският свещеник Михаил Дротхлер е твърдял пред Мушля (цит. съч.; 165), че бившите шкеи започнали да се наричат саши (рум. от саси, вж. Русчор), обстоятелство, което едва ли ще да е достоверно: името като конфесионим е било предпочитано от малка група българи шкеи, които упорито са поддържали лутеранството, изоставяно по негово време от останалото българско население. Конфесионимът саши днес се употребява само за една от посочените от Мушля през 1925 г. (цит. съч.) 16 лютерански фамилии. Фамилията единствена поддържа и понемченото си име Хелнер.

 

Милетич е останал с впечатлението, че шкеите по негово време са забравили своето народностно име българи. Този факт е вторично подчертан от Мушля (цит. съч.) с претенции за достоверност. Безспорно, нещо е попречило на двамата учени да се доберат до достоверна информация, защото аз заварих през 1995 г., т. е. точно сто години след посещението на Л. Милетич, живо и употребимо името българи — обстоятелство, което изясних в ч.”Етнос”.

 

Конфесионим. И тук, подобно на Русчор, е жива легендата за това, че прадедите са дошли като богомили. Що е обаче това богомили, те не знаят. Запазено е в преданията, че първо са били католици, после лутерани, значение, с което в местния говор е натоварено и саси : саши. Днес всички са православни.

 

Селищното име всъщност крие като датировка появата на бунгардските шкеи в Трансилвания — информация, която по обективни причини не е била достъпна нито на Л. Милетич, нито на Й. Мушля, още по-малко на К. Велики (цит. съч.).

 

68

 

 

В днешна Трансилвания има две селища с име Бунгард (рум. Bungard). В народния език първото се нарича Бунгард Сасеск (рум. Bungardul Săsesc, унг. Szaszbondard, нем. Baumgarten) и ce намира в района на град Клуж (Suciu I, 113), другото се нарича от съседите Бунгард Шкееск, a в официалния именник: рум. Bulgard, унг. Bongard, нем. Baumgarten (Suciu I, 113). Наличието на два Бунгарда отхвърля възможността името да бъде от българска основа, деформирана в употребяваните в Трансилвания езици.

 

Селищното име е със следните регистрации (по Сучу, цит. съч.): 1429: Pangarten, villa Pangorten, 1468: Bongarten, 1480: Bongartten, 1488: Bomgarten, 1494: Bongarth, Pangorten, 1495: Bangarthen, 1497: Pangarten, 1589: Bongarth, 1733: Bungard, 1805: Bongard, 1954: Bongard, Baumgarten, Bungard.

 

От направения преглед могат да се направят следните изводи:

 

1. Българите се появяват в селото, което първоначално е било господарски имот (феодална вила), през 1429 г., т. е. най-късно от всички трансилвански българи шкеи и почти 15 години преди появата на свиничаните в южния край на Банат (1440 г.). Това хронологическо обстоятелство поставя въпроса за уточняването на мотива и бежанския поток, с който са придошли българите в далечна Трансилвания: от този период е известна само една емиграция на българи, именно по време и след известното въстание на Константин и Фружин, започнало през 1404 г. и смазано жестоко с неуточнена крайна дата от Сюлейман, син на Баязид I (според Божилов 1985, 243, датата е 1408-1413 г.). Свидетелство за разселване на българи има в една летописна сръбска бележка, където се казва: “В годината 6921 (1413) Муса разори българите и ги пресели на 23 април” (Љ. Стојановић, Стари српски родослови и летописи, Београд – Ср. Карловци, 1927; вж. и при Божилов, цит. съч., 238 сл.). Би могло да се очаква, че бунгардските българи са избягали заедно с царския син Фружин в неговите трансилвански владения — хипотеза, която трябва да се потвърди или отхвърли от историците.

 

2. Селищното име Баумгартен е сближено по народна етимология с рум. bun 'хубав': Бунгард много късно, едва през 1733 г. — дата, която би могла да се приеме като начало на румънското езиково влияние върху бунгардските щкеи. Името Булгард при Чолов (1988, 115) е резултат на паронимна грешка!?

 

Език. Днешните бунгардски шкеи говорят само румънски. Само румънски говори и единственото семейство, което по традиция се нарича с конфесионима саши. Всички жители на селото обаче знаят, че старите са имали “колинди” на стария български език, който те наричат

 

69

 

 

или “лимба булгара” или “лимба шкеяска”. Един от запалените “българи” в кръчмата се кълнеше, че все още има старци, които знаят колиндите на “шкея”. Такива старци обаче не открих: информаторът ми на другия ден просто забрави да дойде на определената среща. Според Милетич (цит. съч.) в селото колиндите са били живи. Той е записал от представител на фамилията Флуераш вариант на колинда, позната от Чъргъу, в чийто език има вече румънски елементи. Безспорно, българският учен не е успял да отдели румънското влияние, което е предизвикало коментара на Мушля (цит. съч., 161) в следния вид: “Милетич е чул шкейска колинда в Бунгард, но тук българският език не беше толкова чист, както в Чургъу. Колиндата обаче приличаше на техния вариант: “Тук ли са? Дека. — Бербека, де манди, се коланди, час, вас, сункърнад ши пелинка ной” (Милетич 173). Забелязва се, че в края са добавени и няколко румънски думи; сункърнад означава “şi-un cîrnat” ('и един колбас' — б. а., Т. Б.), но “пелинка ной” не означава палинка 'ракия', както е казал старият Флуераш на Милетич, a рум. “pe Linca” 'момичето Линка' (б.а., Т.Б.), което са искали коледарите, какъвто и днес е обичаят в Чъргъу — да се иска с колинда момиче, момче или друг член на семейството.

 

Бунгардските българи, поне както демонстрираха пред мене желанието си, искат да научат всичко за своята история и за странния според тях български език на бащите и дедите си. Безспорно, и техният език е бил от типа на наизустените молитви и колинди, които също по странен начин са разбирали. В разговор със селяните обаче не успях да запиша нито една запазена българска дума. От речта е изчезнала и думата годжи за епитроп. Употребява се само кърсник в това значение. Бледа следа от стария български език е само поп в значение на румънското преот/паринте.

 

Лингвоним. За стария език на прадедите си употребяват рум. limba bulgara, limba şcheiasca.

 

Църквата е великолепна католическа постройка, изградена на хълма, с висока отбранителна кула, насочена на запад. Милетич е заварил църквата заключена. Аз намерих сегашния православен свещеник Михай Йоза в Сибиу, който сякаш отклоняваше желанието ми да посетя църквата. В негово отсъствие тя обаче беше отключена от епитропа (кърсника) пастор Елдилиян и от шкея Илие Гаврила. В момента всички стари стенописи са заличени. Започнало е ново изографисване в ортодоксален стил, което е останало незавършено поради катастрофа, при която пострадал художникът. Църквата е притежавала великолепен

 

70

 

 

олтар, който е бил насила отнет през 1934 г. с участието на 80 жандармеристи, блокирали селото, от митрополита на Сибиу Бълан. Сега този олтар се намира в православната митрополитска църква в Сибиу.

 

Днес православните кръстове на църквата са поставени върху символите на лутеранството: две сфери в предния и в задния край на покрива. Така се разбира, че преди началото на православната си история от края на миналия век църквата е била лутеранска, a по ориентацията към Рим — и католическа в по-далечното минало.

 

В югоизточния край на селото се намират руините на друга църква, която населението нарича “саска” — безспорно, по конфесионално-то значение на прилагателното 'лутеранска'. Тази църква ще да е била построена, доколкото разбрах, в един период, когато сред шкеите е настъпило разцепление в конфесията: останалите в католичеството шкеи се черкували в старата църква, преминалите в лютеранството — в новата. Впоследствие, след като било лутеранизирано цялото население, малката и неугледна “саска” църква била изоставена.

 

Селското гробище се намира в черковния двор. Гробовете са употребявани многократно. Най-старият паметник, който открих отстранен от конкретен гроб, е на румънски език с надпис: “loan Gl. Frăţilă, născut 1824 – rep. 1903, ridicată de soţia lui rămasă Ana Frăţila, nasc. Baila”. Забелязах и още един стар надгробен паметник — на Мария Букуренчу с друго фамилно име Чора (1890-1910).

 

 

До самия вход на църквата има зазидан до стената кръст с лошо запазени орелефни надписи, от който успях да прекопирам следния текст, безспорно с гръцки букви и на гръцки език:

 

Предполагам, българските учени ще разчетат този надпис, свързван от местното население с някакви гръцки търговци от Сибиу, идвали тук да се черкуват (?!), от други — с гърци богомили, които уж били прадеди на днешните бунгардски шкеи, от трети — с грамотни на гръцки българи?!

 

71

 

 

Етнография и бит. Местните хора не успяха да обяснят облеклото на прадедите си. По запазените фотографии в него не се открива нищо познато българско (вж.). Мътен е споменът, че са били белодрешковци.

 

Основното занятие, както се каза, е градинарството, което тук се практикува почти без поливане. В тази част на Румъния падат постоянни валежи. Бунгурдските шкеи имат два вида градини: малки в дворовете и големи в западния край на селото по поречието на реката, която често ги залива.

 

Еортонимия. Нямат запазен Тодоровден. Празнуват Русалиите по същия начин, като в Русчор (вж.). Денят на празника се нарича Испас (Спасовден) или още Погорелие Духулуй Сфънт.

 

Антропонимията е много по-запазена, отколкото в Русчор, където понемчването е лишило българското население от основните български имена (срв.).

 

ФИ ЛИ
Бàнчу Йон
Боар — с рум. оа от Бор, същото име и в Чергъу Мик; едни изговарят името по румънски Боар, други — Бор; предполагам, името е във връзка със СелИ Бор в Тимок, откъдето е имало голяма емиграция към Банат, или с Борис (?!). Петру
Бойчàн — с -ан от Бойчо. Тòма
Брàту и повлашено Фрацѝла (вж.). Пèтру
Букурèнчу — както изглежда, калка на бълг. Радко (?!): Букур-ен и бълг. -чо, но възможно и от ЖитИ Букурен и бълг. антропонимно -чо; голяма фамилия.  
Влад Илие
Гуря̀н, Гурàн, Горàн Дỳка
Дèрдя — старо Гèргя с д : г, типично за речта на карашовени и свиничани. Геòрге
Имбарỳш — регистрирано в рум. антропонимия (Iordan 1983, 257) като вариант Имбир : imber : ghimber — вид билка; допускам и възможността за деформация на турцизма амбар. Николàе
Йоàн — личното име е запазено и при слатинските българи. Винтѝла
Капрѝца — възможно и калка на *Козица. Михàй
Комàн, Кумàн, cera c нова Гаврѝла. Йон

 

72

 

 

Кòмша — безспорно по тур. кòмша 'съсед', срв. бълг. Комшов (Илчев 266); при Iordan (1983, 143), с несериозна етим. от Коман и -ша. Николае
Крѝстя — ново, румънско. Николàе
Куркàн — по Пр Куркан : куркан 'пуяк', но възможно и старо? Геòрге
Кайкỳц, Къйкуц, с рум. -уц от Кайка : Николай-ка. Илие
Лàзар Йоàн
Модрàн, — с -ан от Модро : Модра : модър 'синеок', често като име на българите (Заимов 1988), регистр. и в други бълг. колонии из Румъния. Пèтру
Мунтя̀н — калка на Планинар, запазено в други бълг. колонии из Румъния. Òпря
Нèкша — срещу изт. Някшо. Йоàн
Опрѝш — възможна калка на Запрен-ча, Запрянчо. Пèтру
Струпѝна - рум. 'Кошер'. Йон
Прекỳп — старинно *прекуп 'търговец, прекупвач', срв. при Н. Геров (IV) прекупник, старо купец; нерегистрирано досега в бълг. антропонимия; при Iordan (1983, 378) неточно като вариант на Прокоп, което не може да се деформира до Прекуп. Рàду
Тàту — по тат 'крадец' или тат 'иранец, перс'. Трая̀н
Флуерàш — калка на *Свирчо, *Свирач, *Кавал(джия), срв. Кавал при Ливези Сърби. Октавиян
Фрацѝца — калка на Брату. Георге
Хашагàн — неясно, обяснението на Iordan (238) от топоним Хашаг в Ардял и -ан незадоволително. Никола
Хèлнер — единственото име, останало от немската антропонимия на б.б. от групата на сасите (лютераните). Илие
Чòра — калка на галка 'гарга'. Рàду
Якоб — име от времето на католичеството срещу православното бълг. Яков. Симиòн

  

В бунгардската антропонимия са регистрирани 30 фамилни имена, от които:

 

1. Запазени български са: Банчу, Боар : Бор, Бойчан, Влад, Гуран : Горан, Дердя, Йоан (срещу рум. Йон), Коман, Модран, Некша, Прекуп, Тату, Якоб (от бълг. католически именник) — или общо 14 имена.

 

2. Две имена ca c турцизми в българската прозвищна система: Имбаруш (?!) и Комша, които категорично свидетелстват за това, че тези

 

73

 

 

българи са придошли в Трансилвания вече във времето на османското владичество над българските земи.

 

3. Леко румънизирани са Боар : Бор, Кайкуц : Кайка.

 

4. Калкирани от български оригинали ще да са: Букуренчу, Каприца, Мунтян, Оприш, Флуераш, Чора, Фрацила.

 

5. По рум. основи са: Куркан (?!), Ступина и може би Хащеган (?!).

 

6. Едно име свидетелства за немския тип лютеранство в историята на бунгардските българи: Хелнер.

 

Антропонимните данни дават основание да се приеме заключени-ето, че като бежански поток бунгардските българи са били съставени не само от тимошки българи, имащи имена на -а (Дердя, Комша, Некша), но и от източен тип българи с имената на -о, -чо (Банчу, Брату, Тату). Името Мунтян : Планинар насочва към възможност за участие и на балканско население в този поток. Без съмнение, налице е също такъв бежански поток с разнородно население, което се открива из всички български колонии в Олтения, или в повечето от тях. В конкретния случай не могат да се отделят със сигурност имената на чипровчаните, за които се твърди, че през 1737 г. около 12 семейства са придошли от Олтения в Бунгард и Русчор (Чолов 1988, 115). Едно обаче е сигурно: датата е свидетелство за това, че те са дошли в Бунгард като българи при българи, че в това време българският език в Бунгард е бил говорим.

 

 

Предполагам, че топонимията на Бунгард съм описал в пълнота. Българският елемент в нея се открива лесно.

 

Блòку (С 1,3) — ново име, блок на кооператива, орници.

 

Браздèя Лỳнга (С 2) — орници, където Лунга (Дълга) е вторично към начално с рум. i : n в Браздана, име с тимошки член.

 

Букъ̀ци (И 1) — орници, обяснява се по рум. bucăţi 'парчета', но е възможна деформация на изконно букаци (?!).

 

Вàля Букъ̀ци (И 1) — орници, рум. 'Падината Букъци'.

 

Вингелъу (И) — квартал на селото. Това е единственото име, което може да се свърже със сведението за пристигане на българи чипровичени в селото, в случая с реално чипровско РФИ Вингелов, с павликянско е : и от Венделов : Вендо ; името би могло да има връзка и с основа Винга, където живеят българи павликяни и чипровичени (?!).

 

Грỳй (С 2) — орници, по ЛИ или РИ на българин Груй, регистрирано досега като Груя, Груе, Груйо.

 

Дя̀лу Бисерѝчи = Чократ в СЗ част на селото. Вер. калка на *Църковен дял (хълм, бряг).

 

74

 

 

Дялу Пашиỳна (С 0,3) — рум. 'Хълмът на Пасището', вж. Пашиуне.

 

Завòй (ЮИ 1,2) — орници покрай завой на реката.

 

Кàля Пѝщи — с друго име Улица Mape, северозападният край на селото, рум. 'Улицата на Пища', по Пища, най-честото унгарско име, което вероятно е било ПР или РИ на българите в периода на унгарската държавност в Ардял (до 1919 г.).

 

Кàля Хъртибàчулуй — път и орници към реката Хъртибач, рум. 'Пътят за Хъртибач'.

 

Кàпул Дя̀лулуй (СИ 1) — орници. Вероятно свободна калка на бълг. *Главата за начало на хълм.

 

Ла Бъ̀лци (СИ 1) — орници. Калка на *Блатата.

 

Ла Друм (СИ 1,3) — орници. Калка на *Друма.

 

Лỳнка — долната част на селото откъм реката, стб. лѫка 'място край река', заето и в рум., арум. като lunka, в случая по румънския вариант.

 

Падỳря Стàтулуй (И 2) — орници. Рум. 'Държавната гора'.

 

Пашиỳне (С 0,5) — пасище. Калка на *Пасището.

 

Пèсте Ръ̀у (С) — орници, рум. 'През реката'.

 

Пèсте Ръу Чѝбан (СЗ 1) — орници, рум. 'През реката Чибин'.

 

Ремèтя (С 1) — земя, раздадена при реформата. Името няма връзка с българите (?!).

 

Ръ̀пе (ЮИ 1,2) — склон с ниви, рум. калка на 'Доловете' (рум. rîpa-e).

 

Улица Мàре = Каля Пѝщи, СЗ край на селото, полукалка на *Голямата улица.

 

Фофелзàну (С 3) — земя, раздадена по време на реформата. От СелИ Фофелзани.

 

Худѝца (ЮИ) — квартал на селото. По РИ Худуца, с мъжколично -ица от Худо : худ 'мъничък' (Илчев 524).

 

Хъ̀нсори (С 1,2) — земя, раздадена по времето на реформата. Името няма връзка с българите.

 

Хъртибàч — голямата река край селото. Името е от макротопонимията на Ардял и няма връзка с българите; туканско от хърт (?) или унг. (?)

 

Цèлин (СИ 1) — орници; карашевско и свиничанско цèлина 'орница'.

 

Чибàну — рекичка (И 3), заварено от българите ардялско име. По старо първобълг. име на Сибиу (вж.).

 

Чокрèт = Дялу Бисеричи, СЗ квартал на селото. Не ще и съмнение — деформация на *чокàрата :*чукàрата.

 

Чутàри (И 1) — орници и пасище. Безспорно българско, но неясно; допускам обаче с т : к в чукари (?!).

 

75

 

 

Шѝпот (И 1) — повреден извор с цава, рум. от бълг. произход 'Извор с цава'.

 

Ън Делнѝц (З 1) — орници. Рум. “В Делниц”, където втората част е бълг. Делнѝци (за ниви, делени между братя при разрастване на фамилиите).

 

Ънтре Яз (СЗ 1,2) — орници, рум. 'Между Яз', където Яз ще да е от българското топонимотворчество, iaz e заето и в рум.

 

Описани са 33 имена (със СелИ), от които:

 

1. Непроменени или слабо деформирани български са: Браздая, Букъци (?!), Вингелъу, Груй, Завой, Друм, Улица, Худица, Целин, Чократ, Чутари, Делниц, Яз — общо 13 имена; повече от 1/3 от топонимния фонд.

 

2. Калкирането, което е сигурно в чисто българската колония на Бунгард, е обхванало много имена и е от елементарен тип като всеки топонимен превод: Дялу Бисеричи, Дялу Пашиуна, Каля Пищи, Капул Дялулуй, Ла Вълци, Улица Mape (полукалка) - или 6 имена.

 

3. В топонимията има слаба следа от присъствието на чипровичените или павликяните от 1737 г.: Вингелъу.

 

4. Слаби следи се откриват от тимошки член -она : Браздая, и от източнобългарски -та : Чократ — факти, които подкрепят предположението за бежански поток, съставен от разнородно българско население, създало бунгардската колония.

 

В Бунгард поради преминаването към православието последните спомени за българщината, чудно как запазена, вероятно след време ще изчезнат и от жителите на това все още българско село ще се създадат истински румъни, както в останалите православни селища на българите в румънската земя.

 

Бунгардските българи са придошли в Ардял като бежанци от османското нашествие в първата четвърт на XV в. Бежанският им поток е бил съставен от тимошки, източни българи, a вероятно и от балканджии (предтурско планинари). Ономастичното изследване отхвърля изводите на Л. Милетич, който създава хипотезата за свищовския, респ. павликянски, богомилски произход на всички българи в Седмиградско.

 

Името бунгардски българи е важен елемент от етнонимията на външните българи и трябва да остане в историческата етнонимия на българския език, респ. в речниковата статия на името българи.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

31. Некролога на българския художник Димитър Кабадиев успях да открия в библиотеката на Духовната академия в гр. Сибиу благодарение на учтивата помощ на г-н Йоза, за което му изказвам сърдечната си благодарност.