Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии

Т. Балкански

 

I. ОКРЪГ АЛБА

 

3. Винцул де Жос (ВдЖ)

 

 

В българската литература ВдЖ. е познат под името Алвѝнц, транскрибирано според унгарската графика, при която неударено a ce изговаря като о. Точното произношение е Олвѝнц.

 

В. де Жос е голямо село (рум. комуна), разположено на десния бряг на Муреш, на 23 км след Оращия по посока на Себеш.

 

Българският манастир в Алвинц

Българският манастир в Алвинц

 

История. Селището като средище на българщината в Трансилвания е представено повече от добре в българската литература (Л. Милетич, Заселването XIV 1897, 317; Трайков и Жечев 1986, 34; Чолов 1988, 111, 300 години, 297; Телбизов, Разселване 1971, 71, 74; Чипровци 1971, 84 и др.). Накратко: в края на XVII в. тук идват българи католици, които основават своя колония под малко немско селце на сектата хабани (Винцул де Сус). Днешната легенда твърди, че тук са дошли 360 български фамилии, които за 10 години изградили и църквата, и манастира до нея. Първоначалните основатели на българската колония са чипровичени [11]. По-късно при тях идват и павликяни от Олтения.

 

От българската литература за селището се разбира, че то е било посещавано досега с изследователска цел единствено от Карол Телбизов. За съжаление, не открих повече подробни бележки за селото [12].

 

Днешното ВдЖ е голямо селище, съставено от няколко квартала. Българската част в миналото е била до Католическата църква. Сега този квартал се нарича Стрàда Бисеричàска 'Черковната улица'. Там е била изградена великолепната католическа църква “Св. Павел и Петър”, която, подновена, и сега обслужва малкото останали българи, които, вече унгаризирани, днес се представят за етнически “унгарци”. До нея е бил

 

32

 

 

построен манастир — двуетажна продълговата постройка, която, също така подновена, се използва за срещи на католическото духовенство. В този манастир, в миналото средище на богат духовен живот (тук Блазиус Клайнер написва своята “История на българите”), днес няма монаси. Църквата, построена от българите, притежава уникален олтар, който според местната терминология е “български олтар”, и се съобщава, че другаде в тоя вид не съществува. Успях да направя няколко фотоса. Над олтара на свода е имало стар надпис от българите, който сега е заличен и не се пази. Независимо от това обаче, българската история, като разказ на администратора Ладислав Молнар, се разказва на първо място. В олтарната част на католическия храм има 4 великолепни портрета с маслени бои на местни монаси. Разчитах, че на единия от тях е и Блазиус Клайнер, но познанията на г-н Молнар не достигаха дотам. Под олтара имало ниша, която била отворена по време на един ремонт: долу стояли ковчезите на 5 възрастни българи и две деца, които са били положени и покрити с покривала. Не са отваряни. Няма никакви други сведения за тях. Тази подробност не се знае и от музейните работници в Алба Юлия. Кулата на църквата е уникална със слънчевия часовник, построен от българите, който също заснех. В двора срещу входната врата на манастира, чиято постройка е залепена до църквата под прав ъгъл, се намира кладенец, изграден с великолепна архитектура. От двете страни на оградата са вградени две плочи за мемориален надпис. На първата, предната откъм двора, нищо не личи. На втората, която не е била изложена на влияние от слънчевите лъчи, т.е. тази откъм портата на манастира, личат следните знаци:

 

 

Предполагам, специалистите по католическата черковна инскрипция ще разчетат надписа. На горния ред, след двете NN, знакът, който наподобява I, и знакът след него не се различават. MDCC е датата 1700 г., свързана със заселването на чипровската колония на това място. Гробището на българите е било в самия източен край на църковния двор. От другата му сграна е била построена друга църква на гръкокатолици (униати). Наскоро, преди 40-50 години, Българското гробище или унг. Bolgar Temetö, рум. Cimitirul bulgăresc, както ce знае от старите хора, е било унищожено от булдозер. На негово място днес е нап-

 

33

 

 

равена улицата, която разделя двете църкви: романокатолическата и гръкокатолическата. Къде са отнесени старите надгробни плочи, не се знае. Запазен е само един надгробен паметник на българин, който днес стои на ъгъла извън двора на гръкокатолическата църква. Тук е мястото да се подчертае, че теренът, избран за заселване от чипровичаните, наподобява този на Бръдичани, както и на българския Чипровец. Мястото до голяма река е било съзнателно избрано от българите, които, между другото, са се занимавали и с мелничарство [13].

 

Кладенецът пред Българския манастир

Кладенецът пред Българския манастир

 

Етнос. Днес следите от някогашните българи се губят в малкото останали унгарски фамилии в селото. За унгарците от другите селища това уж унгарско католическо население се определя единствено като “българите от Алвинц” (Az Alvinczi bolgarok). За местните алвински румъни те са “унгарци” от български произход (unguri de origine bulgară). 3a разлика от другите унгарци в околността, които са реформисти, нашите унгаризирани сънародници тук са само католици (вж. за фамилиите им при Антропонимия).

 

К. Телбизов (Разселване 1971, 74) пише, че в селището имало само една жена на име Малвина Дерводелин, която все още се чувства българка. Тази жена е отдавна покойница, но фамилията ѝ продължава да живее в селото с името Дърводèли и Асталош. Открих обаче фамилията Бордоцаю, сред чиито членове още е жив споменът за тяхната изконна българщина. При други случаи има такова забравяне на рода, което е повече от впечатляващо. Така напр. чарт от фамилията Асталош е запазила непреведено старото си българско име Дерводели, записано от Телбизов като Дерводелин. Това име обаче сега звучи на алвинцските “унгарци” като италианско; споменатата фамилия Дерводели днес се представя за съставена от “италианци”.

 

Колонията на българите е била особено голяма. За това се съди и по спомените за множеството гробове, използвани многократно в гробището до църквата. В нашата литература се съобщава за движение на българите към Алба Юлия, Дева и Северен Банат. Такива спомени

 

34

 

 

между унгаризираните днешни наши съотечественици във Винцул де Жос не открих, но те знаят, че така наречените “унгарци” от квартала Грек на Дева са техни родственици и че техен изповедник сега е чангъят Чоба. За тези унгарци в Дева беше изяснено, че са българи чипровичени, които в този град са били известни като гърци, т.е. по името на тяхната професия, рум., унг. и бълг. грък 'търговец' (деетноним).

 

Румънците представят всички унгарци, които са от български произход, като “нобили”, т.е. като богати хора, благородници, боляри, които не са обработвали земя.

 

Българите градинари в Алвинц

Българите градинари в Алвинц

 

В селото днес живее и една група от около двайсетина души с фамилия Иванов, която също така се представя за съставена от етнически българи. Гостувах на тази българска задруга, където срещнах нещо уникално. Всички представители на българите се определят като градинари. Потомци са на Васил Иванов Събов, градинар от Горна Оряховица, роден през 1882 г., работил в Будапеща и други унгарски градове в Трансилвания. Умира през 1952. Живите синове на дядо Васил, именно Иван Иванов (74 г., VII кл.), Павел Иванов (69 г., VII кл.); Васил Иванов (71 г., VII кл.) се представят единствено като българи. Като българи ги знаят и съседите румънци (напр. водачът ми Николае Иту, 74 г., писател).

 

Алвинц и къщите на българите градинари

Алвинц и къщите на българите градинари

 

Всички те днес не знаят български език, но са запазили множество песни, които пеят с голямо удоволствие и чийто текст не разбират. Интересното е, че от техните мелодии само една ми се стори позната. Другите наподобяват тиролски стил с български текстове. В случая е интересно и това, че тези хора, които пеят групово, са запазили в абсо-

 

35

 

 

лютно чист вид текстовете на песните, които били научили от баща си. Тези текстове са от значение за историята на българския език (а вероятно и за историята на българската градска или по-точно градинарска песен), поради което ги прилагам тук. Песните са нотирани от Елена-Исабел Передес (Крайова).

 

 

I. Колко е приятно тàзи вечèря

да изля̀за с китàрата,

да изля̀за на полèто,

да засвѝря с най-жàлен глас:

тики-тики-так-так

ми прàви сърцèто,

да запèя с най-жàлен глас.

 

 

II. Що е болна тамо тя легнàла,

тя на майка си тѝхо говòри:

— Мила майко, ах ти повикай

двàма-трѝма дòктори.

 

Ще ги, майко, най-любезно поздравя,

ще ги питам, мила моя мàйчице,

ще ги питам, ах, мила майко,

ще ли има в мен живот,

ще ги питам, ах, мила майко,

 

36

 

 

ще ли има в мен живот.

 

Дойдоха двама-трима доктори при нея,

къто движдат нейните ръце,

едни-други те си думàха

В нея няма веч живот!

 

 

III. От малка ме залюби,

пораснахме, но все

ще дойде ден, когато

ще плачеш зарад мен.

 

Моля ти се, госпожа,

дай ми твойта дъщиря,

аз съм малко чапкънджàк

няма нищо вав тува.

 

 

IV. Компенджòри, мърѝ, компенджòри,

трала, тралала-ла, тралалала, тралала-ла.

 

Селищното име е регистрирано за първи път през 1248 г. като Winich (Suciu II 25). Селото е заселено от немци (?!) или швейцарци от немско потекло. Унгарците го наричат Олвинц, името се изписва Alvincz и означава Долен Винц, с оригинално немско име Winz, Winsendorf. Опозицията Алвинц, унг. Olvincz, Долен Винц, рум. Винцул де Жос срещу Фолвинц, унг. Fölvincz, рум. Винцул де Сус, Горен Винц е

 

37

 

 

ранно явление и не се свързва с прииждането на българите, които основават свое село точно под немското хабанско [14] село, застроено на една височина в югоизточна посока на около 500 м разстояние. Дотогава хабанското село ce e наричало само Винц, Винцдорф. Следователно, името Винцул де Жос, унг. Алвинц (Олвинц), бълг. Долен Винц няма конкретна българска история или история, свързана с прииждането на българите. Първата поява на името в значение 'Долен Винц' е от 1289 г. с форма Wynch inferior; през 1393 вече е Alsowyncz, през 1469 г. е регистрирано точното изговорно Olwincz (Suciu II 250-251).

 

Етнонимията на местните българи е в следния ред: самонаричат се “унгарци”. Има и такива като Бордицàю, които пазят упорито името българи като самоназвание. За съседите обаче са “унгарци от български произход” или само “българи”. Тези българи, дошли тук през XVII в., се различават от малката колония на градинарите Иванови. Първите са от чипровски и павликянски род, вторите са от Великотърновско.

 

Език. Следите от българския език на кипровичените и павликяните в антропонимията и топонимията са повече от ограничени, но все пак се откриват (вж.). Братята Иванови знаят само по няколко изречения от българския език, като например: Не мога да говоря български език. Не разбирам български език. Наш баща българин джет бе джет (100 %)! Наша майка сасойка (после на румънски): Ние се водим по баща ни и ние сме българи).

 

Антропонимия. Българските имена са укрити в множество унгарски калки на български основи, именно:

 

Асталош (Astolos) - калка на Дърводèлец, при друга част на семейството е запазено и старото име Дерводели, унг. Dervodelin.

 

Бордòц, Бардỳц — калкирано по унг. bordu 'червен', бълг. *Червенко или Пр *Червения. Фамилия Червèнко(в), която също калкира името си на немски, е имало в Русчор

 

Ите — калкирано (?!) бълг. *Бияч, чрез унг. öte, но може и да е запазено старо бълг. ѝте от Христо.

 

Киш — вероятна калка чрез унг. Kis(s) на *Малкия.

 

Молнàр — калка на *Воденичар; кипровичените в Трансилвания и Влахия са се занимавали преимуществено с воденичарство.

 

Тèлеки — според информаторите са имали и друго, бълг. име, което най-вероятно като точен превод на унг. Telek ще да е *Нива.

 

Нòги — калкирано сунг. nagy бълг. *Голям, *Грамаден.

 

Суч — калкирано с унг. Czöcs бълг. *Кожухар.

 

Сòбо — калкирано с унг. sóbo бълг. *Шивач.

 

38

 

 

Интересното в случая е, че само едно от имената — Томпек — има чисто унгарски словообразувателен и семантичен строй; свързва ce c унг. tompo 'парализиран'.

 

Три имена пазят изконната си българщина: Дерводèли(н), Тòнко и Бỳдко.

 

Изобщо, по имената на тези “нобили” се разбира, че българите чипровичени са били преди всичко занаятчии — хора, свързани със здрав поминък: мелничари, шивачи, кожухари. Земеделците като Телеки може би са били от групата на придошлите павликяни.

 

В конкретния случай да се има предвид обстоятелството, че българите не са се смесвали със заварените във Винцул де Сус немци, наричани тук с конфесионим хабани, които имат и различна антропонимия от типа на Гемщàндер, Ханц, Шун, Бòнферт, Вѝндер, Брỳно, Кàмпла.

 

Топонимията също свидетелства за участието на българите в топонимотворчеството от района: в селското землище се откриват следните три групи етнообагрени топоними:

 

1. Унгарски :

Кѝшкаш (ЮЗ 3) — орници, унгарците си го превеждат като 'Козата'. Точната етим. обаче ще да е по унг. Kis kes 'Малък нож'.

 

Сигèт (З 0,3) — орници, унг. sziget 'Остров'.

 

2. Румънски :

Йерỳга (З 2) — орници.

 

Кàля Мълàюлуй (ЮИ 4) — орници. Името е особено важно с изконно значение 'Пътят на брашното' и свидетелства за много силно развитото мелничарство като поминък на кипровичените — обстоятелство, което се осветлява и от тяхна молба до австрийските окупационни власти в Олтения.

 

Лỳнка Мàре (И 4) - орници.

 

Лунгошоàра 'Малка Лунка' (И 4) — орници.

 

Лỳнга Пòпи (З 4) — орници. Втората част е по бълг. поп, което означава, че местните хора са продължили да наричат католическия свещеник паринте с бълг. поп.

 

Саратỳри (З 3) — орници. Рум. 'Селищата'.

 

Унгю (И 2) — орници. Рум. 'Ъгълът'.

 

Чингъ̀у (И 0,8) - сега и квартал. По името на унгаризираните първобълг. чангъи.

 

3. Български :

Въртòпи (З 0,5) — орници.

 

Глод, деформирано *Глад — за тинести песъчливи ниви (Ю 2,5).

 

39

 

 

Лѝска (И 4) — орници с хубава черна земя. Бълг. лèска с истинско павликянско ѝ : è, описано в литературата.

 

Извори, сега и рум. Извоàреле (И 4).

 

Стуборòй (И 3) — орници, леко повлашено Стобор.

 

Пàжище (И 2) — пасището, излаза на селото. С унг. ж : с в Пàсище, срв. Жвиница : Свиница.

 

Хàлму (З 3) — хълм, безспорно от членувано *Хълма; деформация по унг. halom 'хълм'.

 

Към топонимията на селото принадлежи и РечИ Мỳреш от стар предунг. и предрумънски корен, но в случая то е име от макротопонимията на Трансилвания.

 

Вижда се, че от общо 18 имена 2 са унгарски, 6 са румънски и 7 — типично български от чипровски тип при едно (Муреш : Мареш) — туканско. Топонимията свидетелства за дълъг живот на българската коло-ния, както и за нейната активна дейност в икономическия живот на селото: мелничарство и земеделие. Със занаяти и търговия ca ce занимавали чипровичените. Със земеделие — павликяните.

 

Такава е последната страница от историята на алвинските българи — термин, навлязъл в българската етнонимия.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


 

11. Специална грамота за създаването на българската община в Алвинц е издадена от австрийския император Леополд на 15 май 1870 г. (Милетич, цит. съч., 402–403).

 

12. Вж. повече в Предговора към История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Под ред. на Иван Дуйчев и К. Телбизов : С., 1977.

 

13. Селото посетих на 20 май 1995 г. В момента под печат в Алба Юлия е малка книжка на унгарски език за историята на българската църква.

 

14. Местната легенда твърди, че Горен Винц (Винцул де Сус), който е над Винцул де Жос в южна посока, е основан като селище през 1248 г. от немци хабани (инф. Николае Ите, местен румънин). Тази версия не отговаря на истината. Хабаните са конфесионална и етнографска група, известни в различни европейски сграни и проучени добре в чешката етнонимия. В миналото са били разселени по цяла Австро-Унгария. Днес те населяват няколко села в Словакия (Леварох, Соботищи). Дошли са от Швейцария, където сектата е възникнала през 1524 г. (повече при Jan Botik a kolektiv, Encyklopédia národopisu slovenská metodická prirucka. Bratislava 1987). Името Хабани, нем. Habaner, ce извежда от нем. диал. Hafner 'гърне'. Хабаните са известни като най-добрите грънчари със своя историческа “хабанска култура” (V. Machek, Etimologický slovník jazyka ceškého, Praha 1968, s. 153). B езика на унгаризираните българи хабани е равнозначно на саси. Българската телевизия е излъчвала няколко филма за грънчарската култура на хабаните, чрез които името навлезе и в етнонимния фонд на българския език.