Космогонични представи в странджанската традиционна народна култура
Валерия Фол
Човекът винаги се опитва да опознае и обясни заобикалящия го свят, да намери своето място в него. За човека през древността космос е порядъкът в природата и обществото, а не само вселената, каквото е съвременното съдържание на термина. През древността човекът съотнася себе си (микрокосмоса) към макрокосмоса и търси целесъобразността на поведението си съобразно космическата хармония.
Общочовешката митологична представа (сигурна поне от II хилядолетие пр. н. е. насам) за космоса е, че той има вертикален и хоризонтален модел. Хоризонталната пространствена организация на космоса се осмисля като четириъгълник, чиито страни отговарят на четирите световни посоки на света — изток, запад, север и юг. Вертикалната структура на космоса се осмисля като световно дърво (космическо дърво, дърво на живота, шаманско дърво, райско дърво) и също е универсална концепция. Известният съветски езиковед и историк на културата В. Н. Топоров изтъква, че „тя намира отражение в текстове от различен характер, в изобразителното изкуство, архитектурата, в (някои идеи за — б. а.) социалните структури, в словесните поетични образи и в езика, в редица особености на психиката” [1].
Световното дърво държи в равновесие космоса. Короната му символизира „горния свят”, света на боговете, света на достигнатото психическо и физическо съвършенство, света на светлината. В иконограф-ските изображения в клоните на световното дърво се представят птици (славей, сокол, гълъб или орел). Стволът на дървото символизира света, в който живее човекът, корените му — „долния свят”, света на мъртвите, на прадедите, „долното море”, „долното пасище” и пр.; корените се свързват с водата. В тях се изобразяват змей или змия.
Чрез дървото на живота са въведени и основните опозиции в митологичното мислене на човека — горе — долу, небе — земя — подземен свят, добро — зло, живот — смърт и пр. Тъй като човекът съотнася себе си към макрокосмоса, световното дърво има и антропоморфен еквивалент. В най-древните традиции (месопотамска, древнокитайска, индоевропейска) този еквивалент е Богинята майка. Еквиваленти на
115
световното дърво, класификатори на трите свята, също са стълбата, пътят, скалата. С налагането на християнството и зооморфизираните идеи, свързани с дървото, изменят своята семантическа натовареност в официалната идеологическа доктрина. В традиционната народна култура обаче те запазват езическите си внушения.
В българската народна култура (поверия, фолклорни жанрове, обичайно-обредни комплекси) се възпроизвежда доста точно идеята за световното дърво, докато хоризонталната организация на космоса е по-трудно доловима. Вероятно това е така поради възможността естествено да се използува световното дърво като структурен елемент в причинно-следствената организация на космоса по модела на християнската религия. Функцията му на космически класификатор, който свързва трите сфери — живот, плодородие и смърт, се възприема лесно от новата религия.
Един от характерните за Източна Тракия обичаи е нестинарството. В края на миналия век то е разпространено в доста села на областта, но в началото на настоящия е запазено главно в селата Българи, Кости и Граматиково. Структурата на обичая разкрива светоусещането на населението, тя е ключ към устройството на обществото, както подробно се обосновава от доц. Ив. Георгиева. Ще се спра на някои обредни действия, които според мен дават сведения за космогоничните представи на населението.
В района на селата Граматиково, Сливарово, Кости, Българи и Кондолово край „манастирчетата” (малки параклиси) на най-почитаните светии има издигнати дървени конструкции, наричани от населението „одърчета”. Около и върху тях се извършват част от обредните действия по време на празника („панагируването”) на светеца. „Одърчетата” имат дървена четириъгълна конструкция. На четири (високи около 2 м ) декоративно обработени кола е скована платформа, която се издига на около 1 м от земята. Платформата е оградена с парапет и обикновено в източната й страна има полица, на която по време на празника поставят иконата на светеца. До платформата водят стълби с 1–4 стъпала.
Безспорно най-голям интерес представлява култовото място, наричано от населението „Одърчетата”, „Голямата язма”, „Далечната язма”. Информаторът от с. Българи го съобщава като „Русенова язмичка”. Намира се в местността Влахово, близо до малка планинска рекичка Влахов дол, на около 5 км югоизточно от с. Граматиково [2]. Самата местност с „одърчетата” е между селата Граматиково, Сливарово, Българи, Кости и Кондолово, на почти еднакво разстояние пешком от тях. На левия бряг на рекичката е имало пет дървени „одърчета” — за всяко село по едно. Запазени са остатъците само от едното. „Одърчетата” са били подредени в права линия по левия бряг на река-
116
та. Средното „одърче” е било на с. Българи. Информаторите не могат да идентифицират другите. На отвесния скат от другата страна на реката, на 20—30 метра източно от „одърчетата”, има 3 малки ниши, в които поставяли иконите. По скалата прокапва вода („язма”). В речния вир под скалата хвърляли монети. „Одърчетата” са били заобиколени от вековни дървета, които сега са изсечени; останало е само едно. По дърветата около „одърчетата” са закачвали икони (не се помни на кои светци).
Празникът на „одърчетата” бил в неделята преди нестинарския празник (св. Константин и Елена). На този празник отивало цялото население на изброените села без оглед на възраст, пол или семейно положение. Селата Българи и Граматиково са имали определена пътека, по която хората са се движели до „одърчетата” и обратно. По пътя от двете села имало и други „одърчета”. На отиване всеки участник в шествието се спирал при това „одърче”, качвал се там да запали свещ и да се прекръсти, на връщане само се спирал на мястото, обръщал се към него и се кръстел. За действията на участниците в шествието от другите села засега няма събрана информация.
След пристигането (на шествието) на сборното място иконата на светците (нестинарската икона) поставяли права на полицата. Иконата е с дръжка („опашата”) и я втъквали в специално пробита за целта дупка. Всеки от „панагируващите” се качвал на „одърчето” на своето село, обръщал се на изток, прекръствал се, запалвал свещ, която залепвал на желязното кръстче на „одърчето”. Ако носел дар (обикновено кърпа), го завързвал на „одърчето”. Даровете се поднасяли индивидуално от всеки жител или от цялото семейство. На празника идвали и селските свещеници, които ръсели празнуващите с вода, налята от „язмата”. Някои от информаторите твърдят, че и свещениците се качвали на „одърчетата” и оттам ръсели. След това всеки отивал на вира и хвърлял монета в него. Който е обещал курбан на св. Константин през годината, колел агне (или бик) до „язмата”, одирал го, разсичал го на парчета и го раздавал на „панагируващите”, като дясната плешка оставял за свещеника. След обреда, към обяд, се събирали по семейства на гощавка. Тогава започвали и хората. Отначало играели по села, след това правели общи хора около дърветата. По време на хорото някои от нестинарките (нестинарите) ги „прихващало” и започвали да „в`ахкат”. В други дни на „одърчетата” („Голямата язма”, „Далечната язма”) ходели само тези, на които се „присънвало” да отидат. По време на посещението си те запалвали свещ и оставяли дар (обикновено кърпа). Свещ запалвал и този, който случайно минел през мястото.
След свършването на празника (привечер) жителите на всяко село
117
си тръгвали пешком, като и на отиване, и на връщане младите пеели песента:
Събират се моми, тръгнуват,
на панагирят ще подят,
и Янка иска да иде.
Майка хи не я оставя,
Янка майка си не слуша,
та зима пъстри кондурки
и бобачини калцунки
и на панагирят отиде.
Янка хорото водеше
на моми и на момчета.
Турчин из хоро ходеше,
наред моми гледаше
и на Янка глава кланяше,
кланяше и хи думаше:
— Искаш ли, Янке, искаш ли,
искаш ли с нас да дойдеш,
бяла къдъна да станеш?
Има откъслечни сведения, че на този „панагир” „едно време” са ходели
само моми и ергени и там, твърдят, че „повечето от нас се залюбиха и после
се изженихме” [3]. На връщане минават покрай друго „одърче”
пътьом, без да се спират (така е и в с. Българи).
В с. Българи в деня на св. Константин (3 юни) същите обредни действия се повтаряли на „одърчето” на св. Константин край селото. Конструкцията на съоръжението е същата като описаната по-горе. На другия ден, в деня на св. Елена, шествието отивало до „одъра” на светицата, извършвали се същите обредни действия. Нестинарката отивала с игра до него, за да постави иконата на мястото й. И двете „одърчета” се намират до вековни дървета [4].
Играта върху огън в деня на св. Константин в с. Граматиково е преустановена някъде в началото на нашия век, но спомени за нея има запазени. Обредните действия обаче са останали. На св. Константин към „одърчето”, което се намира край голям бук до „манастирчето” на светеца, се отправя шествие. „Питропката” (епитропката) на манастирчето се качва на „одърчето”, поставя иконата на дървена полица, прикрепена на дървото, пали свещ, произнася молитва, кръсти се и слиза (или се оттегля встрани) от „одърчето”. Цялото село минава надясно покрай иконата, всички палят свещи, поставят цветя (трендафил, бил’чета, карамфил, босилек, чорлета, невен), оставят монети, пешкири. След това слизат от „одърчето”, залавят се за ръце и го
118
обикалят най-малко три пъти (който иска, може и повече). Три пъти обикалят за здраве, като пеят и играят, подредени по възраст. При обиколката на „одърчето” при първата песен, когато пригласят гайда и тъпан, музикантите застават срещу иконата. След това носят на „питропката” (епитропката) питки, които тя прекадява на „одърчето”. Епитропката (или попът) отива да прекади и водата на „язмата”. След това всички се мият за здраве (ръце, лице, болни места) и три пъти пият от водата за здраве. След това играят „на панагирски песни”, съпроводени от тъпана и гайдата. Ако някой се е „врекъл”, дава курбан до „язмата”. Ако някой има нужда (за здраве), може да отиде и през друг ден до „манастирчето” и сам да си прекади. „Язмата” се отваря два пъти в годината — един път, за да се почисти, и втори път — на празника.
На деня на св. Константин и Елена епитропката (или попът) раздава на присъствуващите вода от „язмата” да пият. Хората мият болните си места с тази вода, бършат се от водата с парцалчета и ги оставят по тръни на места, където обикновено не се ходи. До залез слънце водата в „язмата” трябва да се изпие (наричат я „светяща” вода), смята се, че на другия ден след празника е лошо да се пие от нея.
Ако някой има нужда, може да отиде и в друг ден на язмата, да запали свещ и да принесе дар на бука. Най-лечебна обаче и в петте села смятат водата от „Голямата язма”.
Обредните действия, обредните места и предания дават информация за космогоничните представи в традиционната народна култура на странджанското население.
„Одърчетата” са символичен доминантен обект в обредното представление, което има следния цикъл:
1. Всяка година в неделята преди нестинарския празник (на общо място за петте села).
2. Всяка година на самия празник — деня на св. Константин, 3 юни (по стария календар).
3. Всяка година на втория ден на празника — св. Елена, 4 юни (по стария календар).
4. „При нужда” (т. е., когато има болен човек в семейството) се ходи на „Голямата язма” или на „язмата” на св. Константин, да се поднесе дар (обикновено кърпа) и да се запали свещ на „одърчето” на селото („сам си прекаляваш”).
Въпросът, който стои пред нас, е какво е значението на тези „одърчета” в обичайно-обредната комуникативна система. Тяхното символно съдържание днес е забравено. Обредните действия на и около тях се обясняват от населението „за здраве и плодородие”. За да се изясни този въпрос, може да се оперира с целия материал от традиционната
119
народна култура, като символиката на т. нар. „одърчета се търси в културно-исторически контекст.
Празникът на св. Константин и Елена според стария календар съвпадал с най-дългите дни в годината, когато слънцето стои най-много на небето, когато светлината е победила мрака. Култът към слънцето през тракийската древност в областта се доказва от мегалитните съоръжения, каменните слънца и скалните светилища. Жертвоприношението на празника възхожда към легендата на елена, който сам идвал, за да бъде принесен в жертва. Еленът лягал да си почине след пътя и след това го колели. Веднъж не го оставили да си почине и го принесли веднага в жертва. Оттогава той не се е появявал, а вместо него принасят курбан агне, овца или бик. Тази легенда е повсеместно разпространена в областта.
Появата на елена в случая не е тотемистичен реликт, а зооморфен многозначен символ. Неговият смисъл би могъл да се възстанови в културно-историческия контекст на тракийската древност. Еленът е зооморфен символ на слънцето и царски аксиологически символ. Постепенно, вероятно още до османското нашествие, това му значение е забравено, а спонтанно е възникнала връзката между елена и света Елена. Появата на елена обаче е свързана с жертвоприношението, т. е. чрез смъртта на символа се осигурява силата, животът на слънцето. Появата на елена за жертвоприношението в деня на св. Илия и в деня на св. Атанас би могла да се тълкува по същия начин. Според сюжетната програма на обредното представление идването на елена асоциира съзвучие с природата. Нарушаването на тази хармония (принасяне-то на елена в жертва, преди да си е починал) извиква появата на обри-чането на жертвено животно, за да се запази ритмичният възпроиз-водствен цикъл. Доказателството, че легендата не е християнска, а е реминисценция на езическия соларен култ, се състои в повторението на тази легенда при жертвоприношенията на празниците на св. Илия и св. Атанас, т. е. на празниците, които бележат промяна в хода на слънцето.
Интерес представлява фактът, че жителите на петте села се събират в неделята преди празника на „Голямата язма” („Одърчетата”, „Далечната язма”, „Русеновата язмичка”), за да извършат традиционните обредни действия. В сферата на догадките ще остане политическият смисъл на това събиране.
Културно-историческото наследство на тези села показва голяма близост. Избраното свещено място е на еднакво разстояние пеша от селата. Мястото, изворът и вирът са общи в обредните действия, но доминантният момент — приношението върху „одърчето” — е индивидуален или семеен. По този начин всеки член на общината извършва приношение както за свое „здраве и плодородие”, така и за другите
120
членове на колектива, към който принадлежи. Курбанът, който се коли, преди години е бил общински, по-сетне — личен (на обреклия се), но се раздавал на членовете на колектива. Общо е и хорото за жителите на петте села, които преди играели поотделно.
На самия ден на св. Константин се посещава „одърчето и язмата” на св. Константин, където се извършват обредни действия. На следващия ден церемонията се повтаря (но без играта върху огъня вечерта) на „одърчето” на св. Елена, където ходят повечето жени. През този ден с иконата на светците се обикалят и къщите в селото (без къщите на родилките и тези, в които има смъртник до 1 година, т. е. ритуално нечистите). Това, което прави впечатление, са различните свещени места и различните дни на посещението им. Празникът съвсем конкретно е разделен на мъжки и женски ден. Тази бинарност вероятно е спонтанна контаминация на Константин и Елена, на мъжко и женско начало. Сигурно разслояването на празника на два дни е предизвикано именно от тази бинарност, за която е съхранено обредно значение.
Дървената конструкция, която е поддържана за празнуването в дните на св. Константин и Елена, може да се свърже с други данни от традиционната народна култура.
В района на Странджа е запазена представата за вертикалната и хоризонталната структура на космоса в сезонните обичаи и обреди за плодородие, в обредите за регулиране на отношенията между света на живите и световете на мъртвите и боговете.
Представата за световното дърво и за тристепенната вертикална структура на космоса е запазена при обреда покриване на нова къща: на покрива се поставя клон от плодно дърво и дарове за майсторите. Вейката (клонът) е по-старинен символ от кръста. Клонът от плодното дърво е еквивалент на световното дърво, което бележи центъра на макрокосмоса. Същевременно с клона се означава и центърът на къщата, която пък е еквивалент на микрокосмоса. Или, с други думи, новопостроената къща с клон на покрива е пространствен модел на целия космос.
Еквиваленти на световното дърво също са сватбеното знаме и кумовото дърво, които се правят по време на сватба в странджанските села. Световното дърво е един от обредните обекти, около които се извършват определени действия при прехода от една в друга фаза на индивидуалния жизнен цикъл.
Световното дърво е посредник между световете на живите и мъртвите. Дръвчето на гроба (както и кръстът) е символно изображение на световното дърво във функцията му на класификатор. Дръвчето изсъхва тогава, когато душата на мъртвия е пристигнала в света на мъртвите. В някои села на Странджа (Визица, Калово, Стоилово, Бръшлян) вместо кръст на гроба се поставят мъжки или женски стили-
121
зирани изображения от дърво, които населението нарича „кръстове”. Белегът на разликата между тях е израстъкът върху главата на мъжкото. И до ден днешен такива изображения се поставят върху гробовете, като някъде те вече не са от дърво, а от бетон. В случая е запазена представата за изоморфизма на елементите на космоса.
В Странджанската област силно е съхранена традицията да се почитат дърветата. По време на празника на „Голямата язма” по вековните дървета, които заобикаляли „одърчетата”, закачвали икони и около тях играели хора. Някои дървета почитали като „манастирчета”. Между селата Заберново и Калово има група от три стари дървета, едното от които е „манастирче”. В средата на стъблото му е закована дървена поставка, на която стояла икона (сега от иконата е останала само дъската). На празника на селата при дървото се прави при-ношение — палят се свещи, оставят се пари, цветя. При пещерата на св. Марина край с. Стоилово, там, където се извършва обред на празника на светицата, в ствола на дървото е монтиран кръст [5]. В Странджа обредните действия се локализират в средата на ствола на дървото, т. е. там, където според представите за световното дърво е светът на живите.
През Сирната неделя се извършват редица обредни действия, които правилно се тълкуват от изследователите като обреди, характеризиращи вертикалната и хоризонталната организация на космоса [6]. Те са и реминисценция от тракийските дионисови игри. Ред символи и действия в тях носят космогонични знания. В запалването на слама върху висок прът е вложена идеята за вертикалната структура на космоса, а огънят отгоре представлява слънцето [7]. Точенето на дървения фалос на кукера върху колелото на каруцата символизира плодотворната сила, която дава слънцето на земята. Сеенето и пръскането на брашно в четирите посоки на света по време на обхода на селото на „Кукеров ден” е действие за възпроизвеждане на хоризонталната космическа структура. Целият обичай „Кукеров ден” чрез определени символи и обредни действия пресъздава смъртта на зимата и победата на новото слънце, излизането на природата от състоянието на хаос и привеждането й в хармония. Такъв смисъл имат и смъртта на кукера (от бой), и възраждането му, заораването в кръг, и пр.
Всички описани по-горе символи и обредни действия посредством повторението и вариантите си внушават идеята за организацията и за вертикалната и хоризонталната структура на космоса.
В културно-исторически план „одърчетата” се явяват доминантен обект с висока степен на абстрактност. Като символичен обект и като място за извършване на определени действия тези конструкции имат сходства в други културни кръгове. Такива паралели се разкриват в Индия, в четириъгълните олтари с арки от клони на дървета, със сак-
122
рален център царят, където към всяка посока на света е съотнесено световното дърво. Такава четиричленна хоризонтална организация (с царя като сакрален център) има както в древен Китай, така и в древно Мексико. Четириъгълна, ориентирана по посоките на света, е и масата в олтара на църквата.
Обредният комплекс през Сирната неделя има за цел интегрирането на космоса, докато нестинарският празник бележи победата на светлината над мрака, на топлината над студа, на слънцето (деня) над нощта. Извършването на обредните действия на „одърчетата” преди и на празника на св. Константин е преклонение пред интегрирания, хармонично организиран космос.
„Одърчетата” могат да бъдат разглеждани като стереометричен модел на космоса — всеки от четирите стълба е световно дърво, подиумът е хоризонтално изображение на земния свят. Той е издигнат над земята, за да съответствува на средната степен на световното дърво. Извършващият приношението върху „одърчето” е център на вселената, т. е. човекът хармонично се вписва в нея.
Публикуваната от Георги поп Аянов (препубликувана от Росица Ангелова в книгата й „Игра по огъня”, С., 1955) [8] снимка на седнала върху „одърчето” нестинарка, с наредени около нея хлябове е тъкмо образ на представата за стереометричния модел за космоса със сакрален център. Притежаващата ритуална сила нестинарка е посредник между света на боговете и света на живите. Тя е посредник, защото пророкува, като играе върху и около огъня. В случая нестинарката е и антропоморфен еквивалент на световното дърво, а може би — и олицетворение на Богинята майка с даровете си.
Такъв е сложният, но балансиран модел на космоса на населението в Странджа.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ЛИТЕРАТУРА
1. В. Н. Топоров. О структуре некоторью архаических текстов, соотносимых с концепцией „мирового дерева”, в: „Труды по знаковым системам”, т. 5, Тарту, 1971.
2. Илия Петков от град Малко Търново пръв насочи вниманието на участниците в експедиция „Странджа” към култовия комплекс в местността „Голямата язма”. На него дължим и проучването на този комплекс, както и възможността да съберем по-подробни сведения за обредните действия, извършвани там.
Анкета за обредните действия в м. Влахово е направена от Илия Петков от гр. Малко Търново. Информатор: Яна Димова Калоянова, род. 15.Х.1897 г. в с. Граматиково.
3. През февруари 1984 г. бе извършена анкета за обредните действия в местността „Голямата язма” от Стоян Райчевски от град Малко Търново с информатори: Дико
123
Георгиев Лапчев, 75-годишен, роден в с. Граматиково, образ. — 4-о отделение; Никола Георгиев Лапчев, 94-год., род. в с. Българи, епитроп на църквата; Михаил Костадинов Стамов, 76-год., род. в с. Кондолово; Стати Проданова Недялкова, 84-год., род. в с. Кондолово, образ. — 4-о отделение; Жора Ангелова Димова, 71-год., род. в с. Кости; Петрана Костадинова Стоянова, 60-год., род. в с. Българи, образ. — 3-о отделение; Георги Димитров Вълчев, 81-год., род. в с. Пирголо (Турция), от 1913 г. живее в с. Кости.
4. Анкета за обредните действия на самия празник на св. Константин и Елена е направена от Йорданка Тянкова от Бургас през февруари 1984 г. Информатори: Дико Митрев Гемеджиев, с. Българи, 72-годишен, образ. — 4-и клас; Нана Димова Забирова, 77-годишна, гр. Малко Търново; Златка Петрова Грозданова, 63-годишна, образование — 5-и клас, от с. Граматиково.
М. Арнаудов. Нестинари в Тракия. Студии върху българските обреди и легенди, т. I, С., 1972 2, с. 17 — 154.
На другарите Илия Петков, Стоян Райчевски и Йорданка Тянкова изказвам благодарност за предоставените анкети и за съдействието, което ми оказаха при допълнителните проучвания, които направих.
5. Почитането на дърветата като „манастирчета” е описано от Ив. Георгиева по време на нейните теренни проучвания. На нея също дължа благодарност за предоставените ми сведения.
6. Опит за реконструкция на светоусещането и на образно-митологичното мислене на населението от областта е вече направен в „Странджа — древност и съвременност”, т. I и II, изд. на НС ОФ (под печат).