Географските познания и картографията на Странджанско-Сакарския край
от древността до XIX век
Галилей Ламбев
Географските познания за Странджанско-Сакарския край и неговите картографски изображения датират отдавна, почти оттогава, откогато започва и културната история на тази част от Югоизточна Тракия. Връзката е неоспорима и се доказва от всички значителни процеси и събития в Европа и Предна Азия, на Балканския полуостров и неговата югоизточна част — от древността, през средновековието, османското владичество, балканското Възраждане — до Освобождението на България.
Странджа и Сакар заемат възлово място в Югоизточна Тракия и обхващат голяма част от нея. Те винаги са били свързани географски, икономически, политически и културно с вътрешността на полуострова, с Черноморието, с крайбрежието на цялото Мраморно море, с Егейска Тракия и северозападна Мала Азия. Миналото на този район не отстъпва по своето богатство и значение на заобикалящите го земи.
Познанията за формата и съдържанието на най-старите карти на Балканския
полуостров и българските земи до времето на Клавдий Птолемей [*]
са базирани на сведенията, дадени в съчиненията на античните философи,
историци и географи Анаксимен, Херодот, Тукидид, Аристагор, по-късно Страбон
и много други. Старите гърци са използували по-ранни, а и самите те са
правили земеописания (итинерарии) и земеописателни карти на своите традиционни
маршрути по Източносредиземноморския регион. Поради факта, че пътуванията
им са били предимно по море и че по това време познанията за вътрешността
на сушата са били ограничени, и липсата на точни навигационни инструменти,
от друга страна, произведенията на картографията са били крайно несъвършени.
По-късно развитието на науките и възникването на идеята, че Земята е сфера,
помагат за уточняването
*. Клавдий Птолемей е известен александрийски учен, живял през II век. Описанията, дадени в труда му „География”, послужили за основа при работата на по-късните европейски и източни географи и картографи. През XV и XVI век въз основа на тези описания са изработени карти.
97
и усъвършенствуването иа земеописанията.
Прогресът в точните науки, походите и колонизациите на Александър Велики и римляните още повече детайлизират сведенията за познатия тогава свят. Последните, изглежда, също са имали постижения в научната картография заедно с това, което са заели от гърците. За тях обаче картите са били главно практическо пособие при пътуванията им и завоевателните кампании на легионите.
По-късно, през ранното средновековие, географските познания изпадат в застой. Причина за това са ограничените раннофеодални отношения и липсата на относително стабилни държавни формации в Европа. Във Византия също не се отдавало особено значение на картографията. Всички така наречени карти от този период представляват редуцирани и опростени схеми, вмъкнати в стандартните описания на познатия свят и в други средновековни научни съчинения. Те се съхранявали обикновено в манастирските библиотеки, откъдето носят и името си „манастирски”.
През IX век текстът на „География” на Клавдий Птолемей е преведен на арабски език и е използуван като пример от арабските картографи през следващите векове. Някои от техните карти са правени по поръчка или използувани от по-големите кралски дворове в Западна Европа. Въпреки че влиянието на арабската картография в Европа не е голямо, съчиненията по астрономия и география, преведени от арабски език, ускоряват прогреса на европейската картография от XIV век нататък.
Изображения на българските земи, най-вече на крайбрежието на Черно море и по-рядко на вътрешността на Балканския полуостров, фигурират в повечето от картите от този дълъг период. Те, разбира се, са крайно схематични и неточни, но дават сведения за представите на тогавашната картография за Югоизточната част на Европа. Това важи изцяло и за Югоизточна Тракия, по-точно за района, заключен между Черно море, долното течение на р. Марица и северните и южни предпланини на Странджа и Сакар. По-често обект на внимание е Черноморското крайбрежие и пристанищата по него. Едно малко изключение е така наречената „Табула Пойтингериана” [**], която представя и вътрешността на сушата, където е означена римската стратегия Астика — по името на тракийското племе асти, населявало в древността Странджа.
Известна е и една друга карта, нарисувана върху кожено Покривало на
войнишки щит. Тя е намерена при разкопките на римския кастел Дура Еуропос
в Сирия и е от III век. На нея е било изобразено цялото
**. Римска карта от II век, наречена на името на притежателя й Конрад Пойтингер, живял в Аусбург през XVI век.
98
западно черноморско крайорежие, но за съжаление на картата южната му половина е унищожена, което отнема възможността да се получат някои може би ценни сведения за странджанския черноморски бряг от това време.
Изработените през XV и XVI век карти по описанията на Птолемей дават значителна информация както за крайбрежието, така и за вътрешността на Югоизточна Тракия. Макар и с отдавна остарели за това време сведения, в картите намираме изчерпателни данни за античната топонимия, хидронимия и оронимия на района, за административното му разделение.
От произведенията на арабската картографска школа заслужава да се спомене картата на известния географ и пътешественик Абу Абдаллах ал Идриси от 1154 г. В сравнение с други карти от това време тя дава доста подробности за нашите земи. Означени са например Ахтопол, Мичурин, Созопол и др.
Средиземноморският басейн е обект на корабоплаване още от древността. Старите гърци и римляните са го кръстосвали от Гибралтар до Азовско море. През XIII век, когато Латинската империя все още владее Константинопол, балканските страни, в това число и България, стават изгоден и доходен обект за стокообмен за южноевропейските търговци. Тогава се увеличава и интензивността на корабоплаването по Средиземноморието. То се осъществява главно от италианските градове-републики Венеция, Генуа, Анкона, Пиза и др., където Възраждането вече проявява своите признаци. Западният бряг на Черно море е често посещаван от италиански търговци. Там те създават редица търговски представителства и колонии.
Всичко това наложило усъвършенствуване на навигацията по тези морета, опознаване на заливите и пристанищата. Така били създадени портоланите — описания на пристанищата, на връзката между тях и най-удобните начини за влизане там, към които често са били прилагани и карти. Тези карти представят почти изключително моретата, като подробно е дадена само бреговата линия. Вътрешността на сушата обикновено е празна. Имената на пристанищата са изписани с кафяв или черен цвят, а по-големите и по-важните от тях — с червен. Островите и плитчините са отбелязани съответно с кръстчета и точки. Морските карти притежават гъста мрежа от компасни линии, а много често и красиво декорирани рози на ветровете, владетелски знаци и символи, образи, исторически сцени и др.
Най-известните майстори на мореплавателни карти са Петрус Весконте от Генуа, Гилелмо Солери от Майорка, Грациозо Бенинказа от Анкона, фамилията Олива от Майорка и Месина и др. Традицията на портоланите и картите към тях, както и външният им вид в голяма степен се запазват при правенето на морски карти и през по-късните
99
векове (XVII и XVIII) от холандски английски, френски и други автори.
При разглеждането на един портолан или карта на българското крайбрежие прави впечатление гъстата мрежа от пристанища, които опасват от изток и юг Странджанско-Сакарския район. Това достатъчно ясно показва интензивността на живота в тази част от полуострова.
По отношение на континенталната картография XIV, XV и XVI век са характерни с опитите на европейските й представители да включат в своите карти по-обширни територии от познатия свят и да предадат по-точно и подробно границите и вътрешността на описваните земи. В този период по-важни са следните четири явления в картографските постижения, чието взаимодействие довежда до определени успехи: това са произведенията на Каталанската картографска школа от първата половина на XIV век; крайбрежните описания на Средиземноморския басейн от порталаните и записките на пътешествениците от XIII и XIV век; някои изображения от италиански картографи, които носят белезите на по-старите представи за света, но подчертано показват влиянието на Птолемеевата „География”; откриването и популяризирането на ръкописите на Клавдий Птолемей и картографските постижения по време на Великите географски открития.
През тези три века започва и завършва завладяването на Балканския полуостров от османските турци. Контактите между Западна и Средна, от една страна, и Югоизточна Европа, от друга, намаляват. Естествено, това се отразява й върху качеството на картографските произведения. В повечето от картите вече преобладават остарели данни за топонимията, хидронимията и оронимията, почерпани от античните източници и от ранните изображения на света.
В края на средновековието интересът към картографията се пробужда отново. Започва издаването на карти на основата на описанията на Птолемей. Това се съчетава с изучаването на съчиненията на античните автори — историци, географи и философи. Върху техните произведения гради съдържанието си новият картен материал. Под силното влияние на античната традиция европейската картография запазва през тези векове почти цялата древна географска номенклатура. Под въздействието на хуманистите дори до началото на XIX век се следват миналите представи при описанието на области, страни, населени места, планини и реки. Не е случайно обстоятелството, че за района на Странджа и Сакар се запазват дълго античните имена Аполония, Агатопол, Урдовиза, Азине, Салмидесос, Бизия, Адрианопол, Деултум и пр.
Заедно с Великите географски открития, прогреса на географските проучвания и техническия напредък нарастват и изискванията за точни топографски карти като практически пособия за пътешественици,
100
политици, търговци. В края на XVI век схематичността и неточността в картографията постепенно започват да се преодоляват. Голямо количество карти, големи и малки, излизат от печатарските преси на европейските ателиета, като втората половина на XVII век е връх на този процес. Огромните потребности практически се задоволяват с положеното начало на серийна изработка на удобни картни колекции, обединени в атласи.
Най-изтъкнати представители на този разцвет в теорията и практиката на картографията са фламандските майстори Абрахам Ортелиус и Герард Меркатор. В техните произведения намират място и балканските земи — България, включително и Странджанско-Сакарският край. Въпреки новите постижения в израстването и обособяването на картографската наука силното влияние на древната традиция продължава да е валидно за повечето от картите. Забелязва се дори едно несъвместимо смесване на античните с утвърдените от средновековието в Югоизточна Европа понятия и имена. Поради липсата на точна информация, предизвикана от вековното османско владичество, дълго време, дори и през XIX век, се смесват древни, средновековни и съвременни имена на области, селища, реки и планини.
През 1585 г. Абрахам Ортелиус изработва картата си Thraciae Veteris typus. Тя е с историческо съдържание и има за основа данните от описанията на Клавдий Птолемей. На нея е представена цялата антична географска номенклатура на Тракия, което я прави важен извор за изучаването на българските земи през древността. Интересното тук е, че в района на Странджа, дадена като Gammaides mons, е означена вярно римската стратегия Астика, по името на тракийското племе асти. Изненадващ е фактът, че по долното течение на Марица, в източна посока, е oтбелязан храмът на тракийската богиня Бендида, изписан като Bendidium Templum. В южните предпланини на Странджа Ортелиус е нанесъл със специален символ античната Бизия като столица на тракийските царе. На картата фигурират и други известни в миналото пристанища и вътрешни крепости — Аполония, Салмидесус, Девелтус, Адпианополис.
Пак в края на XVI век Герард Меркатор изработва няколко карти, в които са включени и земите на Югоизточна Тракия. Те са вече качествено по-различни. Стремежът е да бъде отразено действителното състояние в картографираните земи. Обаче и Меркатор не успява да постигне напълно целта си. В картата „Walachia, Servia, Bulgaria, Romania” той също смесва антични, средновековни и турски имена. Все още се допускат основни грешки при ситуирането на планините, реките и очертанията на черноморския бряг.
Други имена, които се открояват в картографските постижения
101
през този период, са тези на Блау, Делил, Сансон, Хоман, Фишер, Зойтер, Лотер и пр.
Изредените подробности за картографирането на Странджанско-Сакарския край потвърждават предположението, че майсторите от тази нова епоха вероятно използуват и някои изчезнали за нашето съвремие извори. Тази тяхна осведоменост сега помага както за по-точната локализация на вече несъществуващи обекти, така и за обогатяването и разширяването на познанията за миналото. В сравнение със средновековието, а след това и с началото на Възраждането нивото на сведенията, които дава картографската документация към края на XVIII и началото на XIX век общо за българските земи и специално за областта на Странджа и Сакар, е вече по-високо. Предлагат се доста точни изображения, чистота в имената, сравнително пълно разработена пътна мрежа и т. н.
Освен това заедно с натрупването на сведенията за обхвата на българските земи постепенно започват да се избистрят и уточняват въпреки продължаващото турско господство представите за България като за отделна страна. Държи се сметка за нейното място и заеманата територия на Балканския полуостров, за етническата характеристика на нейното население. Въпреки силното влияние на античната традиция понятията Мизия, Тракия и Романия (Румелия), с които се обозначава тази част от полуострова, постепенно отстъпват в картите местата си на името България.
След поражението на османската армия в битката при Виена в 1683 г. и при необратимите процеси, настъпили в структурата на империята по това време, започва постепенното засилване на позициите на държавите от Централна и Западна Европа и Русия на Балканския полуостров. Като следствие от това XVIII и XIX век са характерни с войните, които водят Австрия и Русия заедно и поотделно с турците. По време на тези войни земите на юг от Дунав са обект на сериозни проучвания от страна на австрийски, немски и руски военни специалисти, инженери и картографи. Особено значение в случая имат военните планове и чертежи, обхващащи крепостите и градовете по р. Дунав, Черноморското крайбрежие и главните пътища и проходи. Не са малко и схемите, отразяващи военните действия във вътрешността на българските земи, от Дунав до южните брегове на Тракия. Плановете и схемите се отличават с точност на изработката и богатство на подробностите в топонимията, хидронимията и оронимията на заснетите обекти. Благодарение на тези си качества и на голямото си количество те служат като важен изворов материал за историята на това време.
В края на XVII век Балканският полуостров вече става много по-достъпен за дипломати, търговци и пътешественици. Техните маршрути се определят главно от основните пътни артерии, използувани още
102
в древността, които кръстосват от северозапад на югоизток и от север на юг българските земи. Пътните бележки и описания на местата, през които те минават, стават важен изходен материал за картографите. На картите се появяват много нови имена, уточняват се местоположенията на планини, градове, реки и пътища. Илюстрация на това са повечето карти от XVIII и XIX век, на които от пръв поглед се забелязва сгъстената информация по протежението и около главните пътища, най-важният от които заедно със своите разклонения пресича Странджанско-Сакарския край от Харманли през Свиленград и Одрин за Цариград.
В последните години от османското владичество над нашите земи и след Освобождението във връзка с развитието на Източния въпрос и увеличаването на интереса на Централна и Западна Европа към Балканите се появяват вече и друг вид карти: търговско-икономически, селскостопански, на пътищата, етнографски, лингвистични и т. н. — характерен белег за приобщаването на балканските народи и в частност на България към общоевропейската политика и икономика.
Районът на Странджа и Сакар поради спецификата на местоположението си става обект на тези интереси. Тези земи са подробно представени в картографията от това време. В тях са отразени административното и етническото състояние, комуникациите и икономиката на областта.
Тогава се слага и началото на модерната картография.
ЛитератураА. Джурова, Б. Димитров. Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана (IX—XVII в.), София, 1978.
А. Иширков. България в средновековните карти, Пер. сп., 70 (XXI).
Б. Димитров. Данни за средновековна България в колекцията от стари морски ватикански карти, Проблеми на културата, кн. 4, 1979.
Б. Димитров. България в средновековната морска картография, XIV—XVII век., София, 1984.
Б. Бешевлиев. Споменаването на окопа „Еркесия” и „оногундури” в стари карти от началото на XVIII в. Сб. Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев, София, 1980, с. 113—117.
Б. Бешевлиев. Печатни карти, изобразяващи Черно море и западното му крайбрежие от XV до XIX в. (Сравнителен преглед), Известия на Народния музей — Варна, кн. 16/31, 1980, с. 130—137.
П. Коледаров. Мореплавателни карти, наръчници и други свидетелства за международното значение на Втората българска държава, България в света от древността до наши дни, т. I, София, 1979, с. 290—298.
103
Швеция—България. Гласове от седем века, София, 1980.
Холандия—България. Следи от взаимоотношения през вековете, София, 1981.
Славянобългарска ръкописна традиция и карти в сбирките на Австрийската национална библиотека, София, 1977.
В. Besevliev. Der Beitrag der italianischen Kartographen zur Klarung der kartographischen Gestalt der bulgarischen Lande. — Bulgarian Historical Review, 1982, 3, p. 70—81.
B. Besevliev. Basic Trends in representing the bulgarian lands in old cartographic documents up to 1878. — Etudes Balkaniques 2/1980, p. 94—123.
B. Besevliev. Die Portolanen und die gedruckten Karten von 15. bis 19 Jahrhunderts des Schwarzen Meeres und seine Westkuste.
B. Besevliev. U. Freitag, Bulgarien im Kartenbild. — Kartographische Nachrichten, 29 Jahrg., Heft 4, 1979, p. 134—142.
B. Besevliev. Die Darstellung Thrakiens auf alten historischen Landkarten aus dem 15. bis 19. Jh., — Linguistique Balkanique XXI (1978), 2, p. 11—28.
E. Todorova. Medieval Genoese Nautical Cartography on the West Black Sea Coast. — Etudes Balcaniques, 2, 1981, p. 118—131.
E. Todorova. The Black Sea Interests of the Italians and the Bulgarian Ports (XIIIth-XVth centuries). — Byzantinobulgarica, VII, 1981.
E. Weber. Tabula Peutingeriana. Cod. Vindobonensis 324. (Kommentar), Graz, 1976.
G. B. Crone. Maps and their Makers, New York, 1966.
K. Kretschmer. Die italianischen Portolane des Mittelalters, Berlin, 1909.
P. Koledarov. Traditions of Antiquity and the Middle Ages in the Regional Nomenclature in the Modern Map of the Balkans, — Byzantinobulgarica, T. IV, Sofia, 1973, p. 145—174.
P. Koledarov. West Black Sea Coast Ports in the Late Middle Ages (14th–16th centuries) Listed on Nautical Charts, — Etudes Historiques, T. V, 1970, p. 241—272.
P. Koledarov. The Bulgarian State in Medieval Cartography (9th-15th century A. D.). — Etudes Historiques. T. VI, 1973, p. 37—54.
R. Almagia. Monumenta cartographica Vaticana I, Citta del Vaticano, 1944.
R. V. Tooley. Tooley's Dictionary of Mapmakers, Tring, Herfordshire, 1979.
[Previous] [Next]
[Back to Index]