Българското духовно-национално движение в Одринска Тракия (до 1878
година)
Илия Тодев
В Одринска Тракия до 1878 година възрожденската активност на българите е насочена главно към утвърждаването на българско национално съзнание и към създаване на обществена организация (духовна йерархия, общини, училища), отделна и независима от гръцката. Борбата за политическо и социално освобождение намира изява в хайдутството, увенчано през седемдесетте години на XIX век с делото на прославения тракийски войвода капитан Петко Киряков; възникват звена на изградената от Левски революционна организация; разгъва се движение срещу решенията на Берлинския конгрес. След 1878 г. борбата за политическо и социално освобождение става доминираща съставка в цялостния български възрожденски процес в Одринска Тракия най-вече поради успехите на българите в борбата за самостоятелно от гърците национално съществуване и развитие. Първото условие за участие в Македоно-Одринското революционно движение е екзархизмът, т. е. ясното българско национално съзнание, демонстрирано чрез признаване върховенството на Българската екзархия, а не на Цариградската патриаршия.
Зараждането и развитието на капиталистически ооществено-икономически отношения съставляват основата на Българското възраждане. Натрупващата капитали, опит, международни връзки, култура, самочувствие българска буржоазия започва постепенно да осъзнава своите истински интереси, които тогава съвпадат с интересите на цялата нация, и все по-твърдо да се противопоставя на имащия значителни позиции сред българите елинизъм. За това голяма роля изиграва появата на интелигенцията — социална прослойка, заета професионално с интелектуална дейност. Тя извлича уроци от трагичните моменти в българското минало, въодушевява се от славните страници в средновековната ни история, разбира духа и нуждите на своето време и начертава програма за действие на цялото българско общество. Тази програма се вдъхновява и от могъщите веяния на буржоазната епоха и най-вече от идеята за равноценността на всички нации и за тяхно-
84
то иманентни право на независимо съществуване. Примерът на гърци и сърби и племенното родство с великия руски народ допълнително усилват тази притежаваща непозната дотогава мощ идея, която впряга цялата обществена енергия на българите в борба за извоюване на самостойно национално битие.
С други думи, опазените български народностни традиции, зараждането и постепенното укрепване на българската буржоазия, осъзнаването от нея на императивните задачи на епохата, тяхното идеологическо осмисляне и поставяне пред най-широките български маси, сред които съществува отколешно недоволство от тежките църковни данъци и отчужденост от фенерското духовенство поради езиковата бариера и отсъствието на елементарно внимание към техните проблеми, пораждат българското движение за национално самоопределение от елинизма.
Що се отнася до пружините, които задвижват стремежа към отърсване от гръцкото влияние, Одринска Тракия не прави изключение от общобългарските закономерности. Но процесът на разгръщане на българското духовно-национално движение, неговият темп, размах, завоевания притежават особености — всъщност деформации, — които се дължат най-вече на смесения етнически състав на населението в областта. През Възраждането в Одринска Тракия живеят българи, турци, гърци, арменци, евреи, албанци, цигани, преселени от Русия, черкези и татари, но основните етнически елементи са българите, турците и гърците. Останалите народностни групи са незначителни малцинства. Запазеният от онова време статистически материал е обилен, но крайно несигурен и противоречив. Най-достойни за доверие са мненията на сведущи европейци, които убедително доказват, че българите — без да се турят в сметката помаците, съставляващи значителна част от мюсюлманите в областта — са най-многочислени.
* * *
В началото на XIX век сред българите от Одринска Тракия е опазено народностното им съзнание, те употребяват българския език в обществените дела. Канализирани са контактите с най-важните общобългарски центрове от онова време — Рилския, Зографския и Хилендарския манастир. Но видимо е и гърчеенето. То се дължи на здравите и стари гръцки институции, на широко застъпените смесени бракове, на по-голямата обществена, стопанска и културна издигнатост на гърците, които и под османска власт успяват да запазят важни позиции — най-вече монопола върху управлението на църковните дела. По-рано започва Гръцкото възраждане. Тук роля — неизвестно доколко значителна — трябва да са изиграли и фактори от етнопсихологическо естество. Гърците се оказват по-силни в обществено, иконо-
85
мическо и културно отношение от българите, по-убедени в собствените си национални ценности.
Началото на стремежа към отърсване от гръцкото влияние в Одринска Тракия се открива в известните ни извори около времето на Руско-турската война от 1828—1829г. Съвсем определено и последователно този стремеж започва да се проявява от края на тридесетте и началото на четиридесетте години на XIX век, превръщайки се постепенно в движение за национално отграничаване от гърците. Тогава са направени първите по-трайни завоевания, установени са контакти с най-видните ни възрожденци. До Кримската война (1853—1856) българското духовно национално движение в Одринска Тракия цели въвеждане на български език в просветата и в богослужението, но притежава все още тясна обществена основа и се локализира главно в северната част на областта. То се съчетава с действията — а значи и с интересите — на различни сили: руското и гръцкото консулство, гръцката община и владиката в Одрин, местната турска власт, полската емиграция в Турция. Това означава търсене на всевъзможни пътища за напредък, но и — за момента — липса на достатъчно мощ с оглед поставените цели. В областта все още няма ръководен български център.
Посоченото състояние на нещата обаче не може да се тълкува като изоставане на Одринска Тракия от общобългарските темпове на развитие, особено ако се има предвид изходната точка, от която тръгват тукашните българи, както и специфичните трудности — наличието и на гръцко население, притежаващо здрава национална организация и най-активно противопоставящо се на стремежа на българите към самостоятелност. Изоставането на областта идва по-късно, през шестдесетте години на XIX век.
В годините около Кримската война българската активност в Одринска Тракия бива и програмно осмислена и целенасочена. Усилията на българите се насочват към създаване на български център в областта, към отвоюване на българите от гръцко влияние и приобщаването им към общобългарските въжделения чрез развиване и утвърждаване на българско национално съзнание и език. Това позволява да се видят истинските измерения на тази активност: борба за утвърждаване на българската нация в това най-стратегическо място на Балканския полуостров — хинтерланда на Проливите.
* * *
Кримската война засилва значително темповете в капиталистическото развитие на българското възрожденско общество, променя съществено и съотношението на силите, които влияят върху вътрешната и външната политика на Турция. От елна страна, отслабени са руските
86
позиции в Цариград, от друга — пред Портата повече кредит получават западноевропейските държави. Тези обстоятелства благоприятствуват разгръщането на движението срещу елинизма, което обхваща в няколко следвоенни години всички слоеве на възрожденското ни общество в българските земи в името на голямата цел — създаване на отделна от гърците национална организация във формата на независима църква.
В Одринска Тракия Кримската война също отбелязва началото на разгърната борба срещу елинизма. Зачестяват сблъскванията по повод езика в училищата и в богослужението, разширява се обществената основа на движението, в него започват да се включват все повече места от областта. Най-значителен и с най-важни последици е конфликтът в Одрин. След редица по-дребни пререкания през януари 1858 година в една от одринските църкви става сбиване между българи и гърци. Намесват се руският, френският и гръцкият консул в Одрин и се завършва с компромис, който не задоволява нито едната, нито другата страна. Същевременно в този точно момент за всички заинтересовани в конфликта сили става ясно, че съдбата на българското духовно-национално движение в Одринска Тракия зависи изключително от завоеванията, които българите биха осъществили в областния център. В следващите две-три години сблъскванията в Одрин и в областта не престават, като целите — изключвайки отделни гласове в полза на възстановяването на независимата българска йерархия — са все още онези отпреди Кримската война: въвеждане на български език в църквата и в училището.
Качествени промени в духовно-националното движение в Одринска Тракия внася Великденската акция (3.IV.i860), с която цариградската българска колония от името на цялата нация прогласява възобновяването на самостойната национална църква. В първите няколко месеца така рязкото поставяне на въпроса за независима църква остава без отзвук в областта. Това трябва да се обясни с недостатъчната организираност на българите тук и най-вече с тяхната слабост в областния център, където се шири гъркомания, а у повечето първенци съществуват силни съглашателски настроения, дължащи се на смесените бракове и голямото влияние на местното руско консулство. Но през есента на 1860 г. конфликтите в одринските църкви се изострят необикновено много и бързо стигат до логичната си развръзка — много българи се отказват да признават Цариградската патриаршия и с нарочна декларация до българския духовен водач Иларион Макарио-полски заявяват, че минават към провъзгласената на 3.IV.1860 г. независима българска църква.
Тук ооаче, в Одрин,отново се проявява склонността на местните българи към компромис. Гръцките и българските първенци правят опит за компромисно решение на спора чрез въвеждане и на българ-
87
ски език в богослужението. Опитът завършва с пълен провал, тъй като неколцина фанатизирани и влиятелни гърци в града отказват да приемат каквото и да било накърняване на господството на гръцкия език в общите църкви. Това принуждава много българи — най-вече принадлежащи към низшите обществени слоеве — да приемат униатството, т. е. да признаят върховенството на католическата църква, при запазване на православните догми и обреди. Скоро след това в Одрин под ръководството на Драган Цанков бива изградена униатска организация: община, църкви, училища. Униатството започва да се разстила и в областта около Одрин. Неговите бързи успехи през 1861 г. се дължат главно на масовото недоволство на българите от фенерското духовенство заради неговите преследвания срещу всичко българско. Същевременно значителна роля изиграват още два, активизирани от униатската пропаганда фактора: социалните противоречия в българското общество и недоволството на народните маси от турския гнет. В резултат на стремежа да се намери едновременно и бързо решение и на духовно-националните, и на социалните и политически проблеми, а и поради намесата на различни сили, заинтересовани от българо-гръцкия конфликт — руското, гръцкото и френското консулство в Одрин, местната турска власт, емисара на католическата пропаганда, — значителното българско раздвижване през 1861 година взема униатски курс.
През 1861 и 1862 г. униатството в Одринска Тракия отбелязва значителни успехи, но след това бързо тръгва към необратим упадък. Мнозина униати осъзнават, че избраният от тях път не води към желаната цел, казва си думата и примерът на другите български земи, където католическият прозелитизъм се увенчава само с незначителни и временни завоевания. Срещу унията активно работи и руският одрински консул, който обикновено намира общ език в това със своите английски и гръцки колеги, с фенерското духовенство, с православните българи и гърци. Първоначалната турска благосклонност към не-офитите бързо се превръща в резервираност и дори във враждебност. Унията не бива спасена от регрес нито от значителната помощ на френския и австрийския консул в Одрин, нито от изпращането в града на полска и френска католическа мисия, които се заемат с просветна и благотворителна дейност сред българите. През следващите десетилетия униатството остава да вегетира и дори на моменти временно се усилва, като отразява и успехите, и неуспехите на българското духовно-национално движение в Одринска Тракия. Възприемането на католицизма тук, както и другаде в България, се дължи главно на трудностите, които българите срещат в борбата за отделяне от Патриаршията, а усилването на българските позиции пък причинява намаляването на броя на униатите.
88
Независимо от това униатството представлява ярка манифестация на българския национален дух, на твърдата решимост на народа на всяка цена да постигне своята културна и политическа самостойност. То изиграва немалка роля за популяризиране на българската кауза в Европа и за сродяване с водещите в този момент културни, социални и политически постижения на католическия Запад.
Твърде много в това отношение допринася мисията на полския религиозен орден „Възкресение Господне”, която се установява в Одрин през 1863 г. и с много жар се отдава на просветна дейност. В течение на петнадесетина години отците възкресенци създават цял учебен комплекс за българи, сърцевината на който е седмокласна гимназия по европейски образец, чиито дипломи биват признавани от висшите светски и духовни учебни заведения в Европа. В навечерието на Освобождението полската мисия има в актива си дузина учители, повечето от които хора с европейско образование, и около 150 български питомци, от които 100 безплатни пансионери. По това време в пределите на империята българите имат само две учебни заведения, годни да съперничат с Одринската гимназия — Пловдивското и Габровското.
Макар че в Одринската католическа гимназия не владее бойкият национален дух, характерен за възрожденското ни учение, тя има немалко заслуги за усилването на българските позиции срещу елинизма. Гимназията съдействува за разпространението и укрепването на българския език в областта, за повдигането на самочувствието и престижа на българите. Същевременно със значителния си и чисто български състав на учениците, с безплатното си обучение и пансион, което позволява достъп без оглед на материалните възможности и вероизповеданието, с широко застъпеното изучаване на западни езици — френски, немски, италиански, — със съвременния кръг и ниво на преподаваните знания и на педагогическата метода, с високата подготвеност и специализираност на учителския си персонал в навечерието на Освобождението гимназията е един от важните канали, чрез който българите отпреди Освобождението общуват с европейската цивилизация.
Но заедно с това униатството посяга на единството на българите в решителен за националното утвърждаване момент. Поради това униатството не само не допринася за радикалното разрешение на църковно-националния конфликт в Одринска Тракия, но е и фактор, затормозващ духовното обособяване на българите. Разделението, което в повечето български земи си остава само опасна перспектива, тук се превръща в реалност, откриваща два фронта в българското национално движение. Отрицателният смисъл на това разделение се подсилва и от обстоятелството, че на много места то става и на социална осно-
89
ва и засяга и Одрин, град, който вече започва да се утвърждава като ръководен център на българите от Южна Тракия. Унията отнема на българската националност в Одрин най-дейните, най-нетърпеливите, най-жадните за права и, уви, най-недалновидните негови привърженици и му налага още един страшен противник.
Борбата на два фронта се оказва не по силите на българската национална партия в Одрин (българите, които са за отделяне от гърците, без да се напуска православието) и тя се обединява с елинизма срещу унията, захвърляйки придобивките си. Отказва се от искането си за разделение с гърците, правят се само плахи опити — обикновено под егидата и под контрола на руския консул — за въвеждане и на български език в някои от градските църкви в името на българо-гръцки съюзи срещу унията. Това още повече отслабва позициите на българите и насърчава гъркоманията, което пък подхранва нови униатски настроения, допълнително подравящи и без това по-слабите в сравнение с другите места основи на българските позиции в Одрин.
От този омагьосан кръг българите в този град не успяват да излязат почти през цялото седмо десетилетие на XIX век и да създадат самостоятелна община, отделни църкви, добри училища — все институции, единствено способни в онзи исторически момент да обединят повечето българи от областта. Само такъв здрав фронт би бил в състояние да решава успешно задачите на борбата срещу елинизма. Същевременно пропуснатото в това най-усилно за българите време не бива наваксано и до Освобождението.
Липсата на ръководен център в Одринска Тракия е основната причина за слабостта на българското духовно-национално движение тук през шестдесетте и седемдесетте години на XIX век. А за това, че Одрин през тези години не успява да се превърне напълно в такъв център, много, „ако не и най-много”, допринася унията.
В сравнение с предходния период все пак през шестдесетте години на XIX век българите от Одринска Тракия правят значителни, макар и по-скромни от онези в другите български земи завоевания. Като здрави български крепости се утвърждават Свиленград, Лозенград, Малко Търново. Българската национална идея се придвижва още по на юг.
Най-дейни идейни крепители на българщината и тук са учителите. Обикновено идването на български учител означава и скорошно въвеждане на български език и в богослужението, и сплотяване на силите за борба срещу съответния фенерски владика. Завидно родолюбив проявяват на места и свещениците. Другаде обаче те, макар и българи, си остават върли гъркомани. Сред селските и градските първенци в областта също могат да се намерят както отявлени поклонници на елинизма, така и горещи радетели за български национални права.
Борбата срещу елинизма през седмото десетилетие на XIX век се
90
води главно за въвеждане на български език в църквата и в училището и за организиране на български общини. По-редки са случаите на не-плащане владишки данъци и на непризнаване властта на гръцките владици. Основните характеристики на българското духовно-национално движение през това десетилетие са разпръснатостта на усилията за завоюване на национални права, липсата на ръководен център, който да обединява, направлява, а и да поражда такива усилия, бавният и мъчителен напредък. През това десетилетие — като изключим униатството — българите не успяват да организират и осъществят нито една обща национална акция в мащаба на цялата област. Такава акция няма дори в рамките на една епархия. За достатъчно организираност може да се говори единствено в Свиленградската кааза. До края на шестдесетте години на XIX век Свиленград отхвърля властта на Патриаршията, а зад него се нареждат и по-голямата част на българите в каазата.
* * *
През седемдесетте години на XIX век развитието на движението за самоопределение на българите и разграничаването им от гърците в Одринска Тракия е предопределено както от постигнатото в предишните години, така и от фермана, с който турското правителство решава българо-гръцкия църковно-национален конфликт. Според член десети на султанския указ Южна Тракия не влиза в рамките на екзархийския диоцез, но на епархиите в тази област — както и на македонските епархии — се дава правото чрез плебисцит да се определят между Екзархията и Патриаршията. Поради това тук предстоят още борби и за разширение и закрепване на българските позиции, и за отбиване на домогванията на елинизма в името на присъединяването на областта към Екзархията.
След издаването на фермана започва масово отказване от властта на Патриаршията, продължава създаването на български общини и въвеждането на български език в училището и в богослуженето. Появяват се и първите училища. Скоро започва да оказва помощ и Екзархията. Пращат се пари, свещеници, учители, начеват се непрестанни усилия за приложение на член десети от фермана. Най-значителен в това отношение е опитът на Екзархията през есента на 1873 г., когато тя изпраща владиците Доротей Софийски в Одрин и Нил Изворов в Солун, надявайки се така да постигне бързо решение на въпроса за „смесените епархии”, т. е. епархиите в Тракия и Македония, където съставът и желанията на населението подлежат на проверка чрез официални допитвания. Усилията на българите да бъде приложен чл. 10 от фермана пропадат. Портата, която запазва за себе си правото на решение кога, къде и как да бъде приложен член десети от нейния ферман, няма намерение да позволи скорошно и пълно уреждане на
91
българо-гръцкия национален конфликт.
Без да прекратява усилията си в тази насока, Екзархията се заема да подкрепи просветното дело в Южна Тракия и особено българските позиции в областния център Одрин. През 1874 г. П. Р. Славейков с неколцина свои ученици (между тях и Димитър Благоев) е изпратен от Екзархията в Одрин, за да открие българска гимназия. Отначало всичко потръгва добре. Славейков отваря няколко български училища в града, поставя и основите на замислената гимназия.
В отговор на българското настъпление се увеличават гръцките преследвания. Гърци и гъркомани, владици и консули, общини и училища използуват всеки удобен случай — а през седемдесетте години на XIX век случаи не липсват — за поредното си настъпление срещу българите. Поради това историята на българското духовно-национално движение в Одринска Тракия от издаването на фермана до Априлското въстание е непрекъснат низ от ожесточени противоборства и за най-дребни наглед неща. В тази сватка българите бележат немалко успехи.
През седемдесетте години на XIX век гръцкото духовенство почти напълно е отстранено от българите в Одринската епархия, които тук са огромното мнозинство от населението, като съставляват поне три четвърти от православните в областта. В остра борба с представителите на Патриаршията и местните гърци и гъркоманите признават Екзархията. Усилено върви процесът на укрепване и разширяване на българската национална организация. Основните усилия през това време са насочени към включване на епархията в екзархийския окръг и изпращане на български митрополит в Одрин. Измежду градовете в епархията като най-важни средища се открояват Свиленград и Лозенград.
По броя на своите български институции и по числеността на българското си население обаче Одрин заема първо място. В навечерието на Априлското въстание в града съществуват пет български училища. Към тях трябва да се прибавят и няколкото училища, принадлежащи на униатската община, между които и Българо-католическата гимназия. В Одрин българите имат свое читалище, главна епархиална община, българска книжарница, любителска театрална трупа от учители, която в началото на 1876 г. представя първите в Одрин драматични спектакли на български език. Направен е и опит за издаване на българско списание „Наука”. Но тези институции продължават да срещат трудности в дейността си. В Одрин силите на българите, които участвуват активно в обществените дела, са малко, недостатъчни, за да преодолеят противодействието на организираната елинизаторска пропаганда на Патриаршията и сред българските първенци да се издигнат дейни и авторитетни водачи.
В останалите епархии на Одринска Тракия размахът на българско-
92
то национално движение е по-малък и се проявява главно в селата. В почти нито едно казалииско, санджакско или митрополитско средище българите не успяват да извоюват достатъчно здрави позиции, които да позволят тези средища да станат разпространители и крепители на българската национална идея. Причините за това са силните позиции на елинизма, по-големият (в сравнение с Одринската епархия) относителен дял на гръцкото население, липсата на достатъчно подкрепа от Одрин. Най-силно извън Одринската епархия българите се изявяват в Маронийска епархия, като за мерило вземем масовостта на желанието за присъединяване към Екзархията. Първоначалният нереалистичен стремеж всички епархии в Южна Тракия да влязат в екзархийския диоцез отстъпва пред действителните възможности и усилията се насочват, от една страна, към разширяване и затвърждаване на българските позиции. В областта все още има българи, които остават под патриаршеска власт или защото не осъзнават дълга си към своята нация, или поради силен гръцки натиск. От друга страна, българите започват да действуват само за изпращане на български митрополит в Одрин, под чието ръководство да влязат всички българи от Долна Тракия. Именно в тези две направления се развива борбата срещу елинизма в тази област след Освобождението.
Българите от Южна Тракия не вземат участие в Априлското въстание, но и тук е извършена подготовка за въоръжено надигане срещу турската власт. Създадени са революционни комитети, запланувани са въоръжени акции. Независимо че въстание в областта не избухва, и тук българите са подложени на безогледни репресии. Одрин е превърнат в огромен ешафод, на който постоянно се избиват българи. В тези трудни времена елинизаторите използуват положението за засилване на натиска си и за нов поход срещу екзархистите в Одринска Тракия. В резултат на това броят на българите, които остават открито да признават Екзархията, се намалява, немалко български училища, общини и читалища са затворени.
През есента на 1876 година конфликтът на българите от Одринска Тракия с елинизма излиза извън познатите рамки и обхваща повдигнатия вече въпрос за политическата независимост на България. По повод свикващата се Цариградска конференция, където основният въпрос е българският, гръцкото правителство предприема широка кампания, целяща да докаже, че Тракия и Македония принадлежат на гърците. Във връзка с това се раздвижват и елинизаторите в Одринска Тракия. Те развиват активна дейност в същата насока. В отговор на гръцките претенции българите в Одринска Тракия отправят мемоар до посланиците на великите сили в Цариград, в който се настоява областта да влезе в границите на бъдещата българска държава. Мемоарът вярно отразява волята на българското население от Южна
93
Тракия. Нещо повече. Може да се твърди достатъчно обосновано, че искането за премахване на турското владичество в областта отразява и волята на гръцките народни маси. Това личи добре от факта, че в съпротивата на българите срещу решенията на Берлинския конгрес две години по-късно се включват и гърците. През есента на 1878 г. и началото на 1879 г., когато става напълно ясно, че областта ще остане под турска власт, започват изселвания на гърци от Одринска Тракия в Източна Румелия.
Тези факти обаче не променят отношенията между гърци и българи. През Руско-турската война от 1877—1878 г. отново се повтаря печалната картина от времето след Априлското въстание. И сега гръцките гонения срещу българите продължават.
Навлизането на руските войски в Одринска Тракия (през първите дни на януари 1878 г.) създава благоприятни възможности за възвръщане придобивките на българите. Започва възстановяване на общини, училища, църкви. Значителна помощ за това оказват Екзархията и руските окупационни власти. Връщането на българите под ведомството на Екзархията се развива без драматични сблъсъци, но сега конфликтът на българското население с елинизаторите се изостря още повече заради политическата съдба на областта. Санстефанският мирен договор — според който значителна част от Одринска Тракия влиза в границите на българската държава — е приет от гръцкото кралство като удар по гръцките национални интереси. След антибългарската кампания през 1876 г. по време на Цариградската конференция сега отново гръцкото правителство и Патриаршията разгръщат кампания, в която дейно участвуват създадените от тях силогоси — сдружения с патриотични и просветни задачи и елинизаторски цели на гръцкото духовенство, авторитетни гърци в Османската империя. Гърците се опитват да докажат пред европейските държави и Портата, че българите нямат права върху Тракия и Македония, че тези две области трябва да останат в пределите на Турция, което би запазило възможността в удобен момент те да бъдат присъединени към Гърция. Вън от тази кампания не остават и гръцките водачи от Одринска Тракия. Те пращат дописки до цариградската гръцка преса, а и до европейски вестници, в които представят в най-мрачни краски положението на гърците в областта. Обявяват българското национално движение за насилствено побългаряване на гръцкото население с помощта на русите и настояват областта да остане под турска власт. В същия смисъл се съставят прошения до великите сили и турското правителство.
В искането за запазване на османското владичество в Одринска Тракия в името на националистическите цели те намират поддръжка у обикновената маса от гръцкото население. Знаейки добре какво означава връщането на турците, от есента на 1878 г. то участвува заедно
94
с българите в движението срещу решенията на Берлинския конгрес. Издига се искане Одринска Тракия да бъде присъединена към Източна Румелия. На места се стига и до единен въоръжен отпор срещу завръщащата се турска администрация и войска. Съпротивата обаче е значително по-слаба от онази в Македония. За това си казват думата както присъствието на руската армия, която се противопоставя на каквито и да било въоръжени акции, така и старата вражда между българи и гърци. Влияние оказва и поведението на гръцките водачи в областта, които предпочитат, заслепени от великогръцкия си идеал, да следват предателска за интересите на православното население линия на поведение, вместо да се обединят с българите и със собствените си сънародници, за да търсят реално подобрение на положението на населението. Опитите за единодействие против Берлинския договор остават епизодичен факт в българо-гръцките отношения в областта.
В почти трите години от Априлското въстание до изтеглянето на руските войски от Одринска Тракия (март 1879 година) националният конфликт между българи и гърци минава от една в друга крайност — от почти настъпление и надмощие на елинизма след въстанието и през войната до възвръщане на основните български придобивки по време на благоприятната за българите едногодишна руска окупация. След възстановяването на османската администрация в областта тоталната враждебност на властите и мюсюлманското население към българите дава опора на елинизаторите да отнемат почти всички плодове на близо половинвековните усилия и постижения на българското национално движение. Тези резки смени на обстановката изиграват отрицателна роля в българското духовно национално движение в Одринска Тракия след Освобождението. Ужасите след Априлското въстание и по време на войната, целенасочената антибългарска дейност на гърците срещу екзархизма и тукашните българи оказват изключително влияние върху желанието на много българи за присъединяване към Екзархията.
Опитите за съвместни действия на българи и гърци срещу решенията на Берлин само показват колко сътрудничеството между тях е невъзможно, колко далеч е отишло разделението между двата единоверни народа, до там, че те не са в състояние да обединят силите си в борбата срещу турците. Най-важно значение за това имат претенциите на Гърция да си осигури присъединяването на области, населени предимно с българи.
С изтеглянето на руските войски започва нов период в развитието на българското духовно-национално движение в Одринска Тракия. В годините след Освободителната война неговите цели са старите — национално утвърждаване на българите срещу елинизма, — но вече в различни условия. Наличието на свободната българска държава и на
95
Екзархията, които обръщат вниманието си към Одринско и Македония, става важен фактор за новия етап на това движение. Различие внася и развитието на мощно революционно движение за политическо освобождение на двете области, оставени вън от Княжество България под османско владичество.
* * *
Смисълът на българското движение срещу елинизма в Одринска Тракия е ясен и за неговите вършители, и за неговите противници, и за страничните наблюдатели. Никой не си прави илюзия, че движението за българска просвета и църква е нещо друго освен борба за утвърждаване на българската нация в югоизточния ъгъл на Балканския полуостров.
Българската борба за духовно-национална самостоятелност представлява една от най-важните изяви след Кримската война на националната общност на освободителното движение на българите в трите историко-географски области Мизия, Тракия и Македония. Същевременно тази борба става фактор за доразвитие и дооформяне на националното единство и на съзнаването му от народните маси.
Как може да се характеризира вървежът на нациообразуващия процес сред българите от Одринска Тракия? При особено трудните условия на организирано противодействие срещу българското национално движение от страна на Цариградската патриаршия и гръцката държава този процес неизбежно преминава през успехи и лутания, през напредък и връщания назад. Не винаги и не навсякъде националното съзнание намира стройни изяви, трудно се постига добра организираност в акциите на българите. Съществуват гъркомания, съглаша-телски илюзии, недостатъчна стабилност за отстояване на националните идеали.
Но в половинвековното българско духовно-национално движение в Южна Тракия
много по-ярко изпъква здравата привързаност към родното, романтичната очарованост
от отечественото минало, непрекъснатият и широко проявен стремеж да се
остане при своето, да се доразвива и обогатява то и да се пази от чужди
посегателства. Налице са и завоевания — ярко проявено национално съзнание,
развитие на училищното дело, успехи в църковната борба, формиране на български
центрове и на разклонена българска организация, широко разпространение
на българския език в обществените дела. Всичко това не е друго освен ясно
и твърдо проявяваната воля на българите в Одринска Тракия да живеят свой
самостоятелно организиран обществен и национално-политически живот в единство
с всички останали българи върху родната земя, от векове поена с българска
пот и кръв.
[Previous] [Next]
[Back to Index]