Тетово — Лешок — Прелюбиште — Теарце — Челопек — Стенче — Куново
Из рукописи Начова. Житие св. Георгия — Из Огледала К. Пейчиновича — Из Утѣшенія Грѣшнымъ — Из Седмогрѣхника Арсения — Запись х. Серафима Тетовца
I.
И́маф едно дéте от шес године, дéтето беше на гáјрет. дъ́нта сум прала áлишта. къј дéвет сáати на дéте му дóјде млóгу мýка, и дóктур го ви́кнаф, и го ви́де у гъ́рло, го пóзна од лóшо гърло и свáнок᾽ се фъ́рл᾽аше како риба, от-тк᾽уше на тк᾽уше. и се рáздъни и до дéвет сáати душа дáде и ja се тéпаф и жáлеф и плáчеф: мое си́не Никóла! и го жéл’аф. и жéне дóјдуа со свéк᾽ин᾽а и со свéк᾽е и се сóбраја мýжи и сáндак напрафу͡ĭмо, и поп дóјде и чáтеше. и мýжи дóјдуа и ђáћин᾽а и го ди́гнаја и го закóпаја и дóйдоγме и тýривме сóфра и рýчавмо сви́те, и мýжи и жéне, и се свърши таја рáбота.
Мене не дáдуа. бил болен цела година, а туго ми било да увидим мóмчето. се качиф на таван од бад’ж͡’а да го видим, после па дóјде па ja и́злезем. мој стри́ко ме и́степа. а ja излегоўф, а у óчи не го пýлиўф и каўфе [1] му дàдоф и го чéкаф цела гóдина. éднаж дóјде у лето къй богородĭца. ме нáјде у бáфчик’е. ja легнаф у мéтле и грóзница ме фати от срамот. дојде врéме да се зéмемо, къй ми́тровдън. на кон’ ме кáчиа, со дýлак покри́ена, за рáмен’а ме дъ́ржија. кóн’от татко го държéше. м-однесуа до цъ́рква. се здравуја кýмот и тáткото. и ме венчаја и ме зéдуа. по пýт се срéтоф со свадба. ме скри́а у сóкак да не се ви́диме двéте нéесте : узрок не би́дуе. ме донéсуа дóма пред врата, се пóклониф на врáта. ми дáдуа дéтенце у рýк’е па му дáдоф кóш’ул’а. м-однéсуа у кýк’а ... ме однéсуа у сóба и дýлакот ми го извъ́диа. три дáјрин’а циганк’е тýпаја. се сóбраја свáтојте. и́граја
1. ф — со слабой работой верхних зубов и с более сильной работой верхней губы.
418
óро. се стъ́мни. тýривме софра, тýривме рáк’ија на сóфрата, тýривме мéзе тýршн’а, тýривме вил’ушк’и, лъ́јце и пéшк’ир. на окóлу, на сóфрата, сéднаја пријáтелите, сéднале на пéрнице, се чáстуеја со рáк’ија. после пи́еја. им туривме лебот. принéсовме чóрба, по чóрбата рáсоў-месо, по рáсолот јáгнија, чýмлек, по чýмлек пéчио. после ви́но к’е пиа. после дáрк’е дáвамо: петнäесе бофчáлоци и седеа до шес саты. им тупаја, и́граја, весéлија. свáтојте оты́дуа дома, мене ме дарýаја кој грош, кој два гроша (ме дарýале). сега свъ́рши свáдба.
Сава Максимоа. (Запись 1914 г. со слов Савы Максимовой. Отчетъ, 24—25).
II.
Поречани ида за дрва.
(Рипа ка поречани у мâгла).
Тргнале поречани на планина за да бера дрва. Дошле на едно место и седнале да се одмора и да ужина. Арнома седејћи ги помешале нођете. Прошол еден поп, па како не знаеле нођете да ги најда, тоа го замолиле попот да им каже. Попот пристанал, ама ако му ги дадат све секирете. Виделе — не виделе, му ги дале и он ги натоаруе на коњот, па зема стапот и удира по нивните нође. Тогај сваки својте ги соберуе и скака како попарен. Свите постанале, попот отишол и се чудиле, колку je попот учен и паметен човек.
Дошле у гората и туе се сетиле да нема секире. Решиле да се качи еден на највисоката грањка па да се обеси со рућете, а другите да се фата за него еден пот еден. Што рекле и сториле. Како на тој, што бил најгоре, почнале да го пржа рућете, им рекол на тија под него да се држа добро, дур „да си ги пљасне роците”. Когај ги „пљаснал роците”, свитина на главечки се преврнале доле на земја. Един од ними, што го убил коленото, рекол на еден други што умирал, а овја што мислел да се смеје:
— ja си го убих коленото, а ти, братко, се галиш.
От туе, видејћи да не можа да исеча дрва, кој здрави, кој сакати тргнале за дома. По пут дошле до едно високо место, баш кâде паднала тогај густа мâгла. Они помислиле да je тоа волна, па се решиле да поскака и да се поваља
419
туе надоле за да стигна побргум. И таће почнале поречани да рипа у мâгла.
От тогај останало да се за некого, кој не знае што работи, рече: „Рипа ка поречани у мâгла или волна.”
Попара у бунар.
Некое време се собрале поречани на збирало прет село. Моабетиле за ово за оно, пак дошло рет и за весељење, џумбуш. Еден, најпаметен, им рекол :
„А бре, браћа, толку године стана, не бидна кâсмет да се провеселиме свитина заедно”.
Свите се кандисале да се провесеља. Е, дошло времето. Излегле на поље, при еден бунар, донеле свите по една погача леп. Зеле лебот да го дроба попара у бунарот и се заклнале: ни еден нема да кâсне, дур не го издроба све лебот. Арнома случајно паднал некој, а другите викнале:
— Не остајте, бре, ов да ни га изеде све попарата ! — И почнале да рипа сите у бунарот,
(Со слов Николы Н. из Тетова. Запись Ђ. Ј. Киселиновића: „Скопље и Јужна Србија”. Беогр. 1925, стр. 69—70).
Више село зелен јавор,
Под јаворот извор вода,
Три девойке вода црпат,
Вода црпат, Бога мољат:
„Дај ни, Боже, три момчиња!”
(Ibid., стр. 77).
В этих записях â имеет значение ъ, а ћ, ђ передают палатальные к’, г’.
I
Соум се жéнил. и́мам пóпоўа к’ерка. и́мам два си́ноўи. и́мам три к’éрк’е. па тија со дрýга жéна што соум се преженил. и [ і̯]еден го викаат Анг’елко пóстариот син ми [ і̯]е у Цъ́рна вóда, а дрýгија син ми [ і̯]е дома, обаца си́ноўи сâ жéнети. када соум се жéниў, ja у село соум зел. па со свáтој сом правил свадба, со ýбоо. па дóјдуа у мéне.
420
јàдовмо [1] и пивмо [1], и по една къ́рпа им дáдоф, а на кýмот кóш’ул’а, на стáросвата къ́рпа и чóрапе, и на дéвери по една кърпа и по една шáмија. и ýште éден дъ́н г’и дъ́ржаф да г’и пóгостиф и после г’и и́спратиф збóгум и со здрáвие. пóтуа, после, го зòўим дéдота и бáбата на гости на пъ́рвиче. такој ни [ і̯]е нáшиот óбичай. — и́маш нéўеста ? — ē—ē!
Сега жнéемо јéчмен, ъ́ръш, лóзје върж’уемо, после от петровден к’е жнéемо чéница. после к’е въ́ршимо. пóтуа к’е бéремо гра, ченка [2]. после чукамо орае. бéремо кóштан’е, грóзје. откако зби́рамо грóзје, после излáгамо да óремо. пак’е сēмо жи́то. бéремо дъ́рва. тáк’е улéземо у зи́ма, та сака свако јáстĭје. сáка да јаде у зи́мата та и да јáдемо и да пи́емо и гости да чéкомоу, да и сами ужи́вамоу и светого арсáнгела пречéкамо и светá Богородица да пречéкамо и приáтели кој к’е дóјде та со сви да се веселимоу. гости ми дóшле, к’е им дáдемоу рáк’ија да пи́ат и кáфе [3]. после к’е им дáдемо ки́селина-чорба. после мéсо-расол̯, месо јагни[ і̯]а, по јагни[ і̯]ата — таве.
брáћа нéмам, а сéсре имам, чéтири. сви живи сâ. када к’е слáвим свети арангела, тъ́гай г’и ви́кам, сесрете, да ми дóјдат на гости та тъ́гай колем вол̯ и тóгаја к’е колем и прáсе. та и ти ми дóјдеш на свети áрангел̯.
Јóсиф Аврамовик’. шéсет и пет гóдине ѝмам.
II
Многу и́мам да кáжем. кýк’ата нáјнапред изгорела, после два-пути жи́тото изгóре. еднаж у ни́вата грáот бéше и го продáдамо на Јóана од Вáрвара, кáда дојде да го зéме, изгóре у нéдел’а нáвечер грáорот. пáрете му г’и врáтивму. у кýк’ата имам ýнуче, éдно дéвојче. Пéрсе-и́мето. Алексáндрија-ýнук, син Ми́тов, ýнук Бóжиноф-Кáчович. óтиде у гради́штето Ми́то, да бéре пáрете за стóката. идéјк’и нáгоре за на кýк’а да дóјде дома, на Цáриброт зáклаа Ми́тота идéјк’и од железница. после кáзаа, го зáклале Ми́тота. мие остáнамоу да кýкаму без нéго и ми óстај дома домáк’ин’ка со чéтири
1. в—w, близкое къ u̯.
2. н — задненебное.
3. о ф см. стр. 417, прим. 1.
421
дéца, три́те мýшки, éдното — дéвојче. [1] двете мýшките ýмреа. éдно дéвојче [1] [и мушкото] остáнаа живи, девóјчето [1] сум го мýжила. девóјчето мýжено [ і̯]е у сéло óвдека, за Глигорија Стóјаноф. смо -стáреле млóгу. стáрецот ми ши́есет и сéдом године и́маму обајцата и не мóжему век’е да рабóтамо. къ́смет прáтк’а Гóспот.
Прáјмоу мáсло. ýрда, си́рен’е, жи́то, к’е жнеемо сéга. к’е прáäму у зи́ма. бéрат мýжи дърва. к’е пáлимоу к’ýлибе. мие жéне к’е прéдемоу клáшне, од вълна к’е плéтемоу чóрапе. ткáäмоу. у нéдел’а сéдимоу : прáзник дъ́ржимоу. дъ́нъска свèти Јóан — не рабóтамоу. цвéк’е бéрат — ивáн-цвет, па го нóсат у църква па го дáваа на л’уди да ми́риш’ат иванóо цвек’е. óро — не. пéтровден лéпо [ýбоо] промéнати у цъ́рква к’е и́дат, па к’е дóјдат от цъ́рква дома, па к’е рýчаа, па к’е и́дат на сóбор, к’е и́граат, к’е пóат на óрото, на тáнецот.
Мèне [мое] име Цвéта Костади́ноа. ши́есет и седом гóдине имам, д-ы̀дêме [1]. збогум.
(Запись 1914 г. Отчетъ, стр. 26—29).
. . . Ето га самови́лата иде, Яна самови́ла, и́де си́лна, лю́та; сáка да го погуби Ма’ркота. Дéцата и́ ви́каа: „Нéмой, майко, зáре той ни нáпи вода, ке ýмремо за вода”. И самови́лата седна, ги пóрани, и му рече на Мáркота: „Како ти е име?” рече. — „Марко.” — „Що сáкаш ти од мене сега бáкшиш, що си ми ги напи дéцата со вода?” Той е рече: „Я нéзнам що да сáкам óт тебе.” Тая му рече: „Ал сакаш, да би́деш юнак млóгу? [2] — „Сакам.” — „Е, ако сакаш, ела, сéдни у скут.” Тя извади пáзуа (си́са), го нáсиса Мáркота. Имало тýе една вóденца. Му рече самови́лата: „Влéзи под водéнцана ти, али ке мóжеш да го пóмериш.” Влезе Марко под водéнцата, áкна со рамо — скъ́рцка водéнцата. Му рече: „Више нéможе.” Тая му рече: „Ела йóпе да си́саш, нé си уще арен ю́нак.” Зеде Марко уще еднъ́ш, си́саше, па óтиде под водéнцата. Нáгна Марко, га дигна до колена. Самовилата му рече : „Ела па, да си́саш.” При́де Марко
1. в—w, близкое к u̯.
2. ê близо к ы.
422
йопе, сíсаше, стана три пути. Влезе под водéнцата, га дигна, га прéфърли. Яна самовила му рече: „А-а, сега си добър.” Той е рече, Марко: „Арно, Яно, я сум добър, но сакам я и кон’ юнак како мене.” Яна му рече: „Aко сакаш и кон’ юнак, и кон’ ке ти нáйдам. Да стáнеш нокіеска, да и́деш у фи́лан плáнина, да óкастриш има един дуп, па да сéдниш нá него, да чéкаш. Ке дойде еден кон’, диф, да я́де на грáнете. Ти пóлека-лека да се пýщиш óзгора, да го я́внеш. Он ке лéтне да бéга, ти дръш се, не се плáши. Он ке бега, ке бега, бел’ки три́ дъна и три нóкя ке бега, ама ти не сé плáши. Ке ви́ди он не пагяш и ке ти се прéдаде. После, коніот има рáне, ти ке му ги излéкуеш ранете, после ке озрае коніот и той ке би́де юнак како тебе. . . И óт туе шéта Марко сó него [со коніот], му ги и́злечи ранете. . . Лýпаше Мáрко пó свет, лýпаше, лýпаше, и́деше силно со кóніот. Глéда на едно место сéднал един стáрец, има едно тóрбиче со земня. Го ви́де Мáркота, го óстаи торби́чето нá земня. Кой дóйде Марко при́ него му вика: „Дóбър ден.” И старец му кажуе: „Дóбър ден. Синко, му вика, поди́гни го торби́чево, дéдо е стар чýек, нé може.” Марко му рече: „А щó има тоа!” Прýжи рýка со мáлово пръсте, му го пóдигна торби́чето. И тóгай он му рече : „Ах, бре си́нко, млóгу си бил юнак. Ти ке се нáлютиш, ке я прéвъртиш зéмнята! Току от полóйната пóлойна нека ти óстане.” Го прóкълна.
Ка остарел, у стáрите године, и́шол, и́шол Марко на пут, го дýпи коніот, му вика: „Ди-и!” Кóніот нéйде. Той пá му вика: „Ди-и!” Кóніот па нейде. Трéки пут вика: „Ди-и! Зáщо Шáрец нейдеш?” Той му вика: Кáко дá идем? Жал ми е за вéкот, си ýмрел вéке!” — „Кáко, рече, сум ýмрел?” Той па му вика: „Си ýмрел.” — „Како да се ви́дим, рече, мóето лице, али сум ýмрел?” Коніот му рече: „Айде мáло пóгоре, у плáнина, има нéкой две éле, чифт, мегю двéте éле има еден бýнар, па слéзи, оглéдай се. И нáйстина, Марко тъ́ргна, óтиде у плáнина при тия две éле, слезе от кон᾽, ви́де ли́цето — ли́цето ýмрено. Му вика на коніот: „Найстина, рече, я сум умрен. Но тебе, рече, ал сакаш да те óстаем, на тýрци кіóле да би́деш, али сакаш да те зéмем сó мене?” Коніот му рече: „Зáщо да ме óстаеш на дрýги, да се мýчим? Я сакам сó тебе да ме зéмеш.” И зéде Марко, го прéсече кóніот на две парчиня, па и́скопа една дýпка, го зáкопа. Го зáкопа кóніот, па
423
зéде, постели дóлама, па сéдна на дóлама, нáписа една кни́га. „Еве, рече, я ке ýмрем, току му се мóлам, кой ке прóйде óвде, да прéгледа пи́смово и да земе да ме зáкопа ; и éте, рече, два кéмери злáто при́ мене, да ги зéме той, що ке ме закопа, подарок”. И легна на доламата, ýмре.
(Запись проф. М. Арнаудова в 1916 г., со слов Спаса Милошова из села Прелюбишта. Макед. прегледъ, I, кн. 1, стр. 43—44).
И́мам два си́на. два си́на ми са живи, и́мам две т’к’éрк’е живи ми са, ýште ýнук и унýката. си́нот едниот Пéтруш, дрýгиот го ви́каа Ри́сто. унýкот го ви́каа Ми́л’ан. унýката — Душáнка га ви́каа. у Теарце и́ма сто кýт’к’е, ви́ше каурски. óколо къ́рстовдън берéмо грóз’је, берéмо коштáн’е. на јесен мéсимо леп, варимо гра, јуште колемо вепрои[-ј і̯ . ми́тровдън je зи́ма вéт’к’е. у зи́ма береу дъ́рва, вол̯на [воўна] предéмо, плетéмо. сóбор пъ́рво и́ма на бóжит’к’.
Мáјката и тáткото т’к’е прáшау, але сака д’éјчето за мóмчето. д’éјчето ако сака, т’к’е го пазáриу. после т’к’е мен’и. мóмчето т’к’е му дáјде [даде] пáре на дéјчето. дéјчето т’к’е гóтви, т’к’е прáат срој. после праат свáдба. два дéвера, éден кум и стáросват еден, дéјчето ви́ка другáчк’ете, приатели, и мóмчето вика свáтој. т’к’е зема неўéстата мóмчето. т’к’е го нóси у цъ́рква, т’к’е ге венчуа. има пóен’е—дж͡’умбиш. дж͡’умбиш праа. селото збéре, те пи́еу, те пóеу.
Мужите сви́рат у мéшница. девóјк’ете [1] играу. ja сом појáла девóјчин’а [1]:
Добре дóшле к’и́теној сватој
Дéка се брáфте, дека се избрáфте.
Дека се брáфте жи́лечка Јýрија.
(Запись 1914 г. Отчетъ, 29—30).
I.
Бил нéкой цар. Шéтал̯ по поле. Поглéдуе сел’áнк’ете какó рабóтаа на ни́ва. Ви́дел нéкоя жéна родила и зави́ткала
1. в—w, близкое къ u̯.
424
у зáвиячката [1], у скут, дéтето и па си работала, жн’éала. Царот, кóгай óтишол [2] дома, се нал’ýтуе на цари́цата що седела. Имала она дéвет измéк’арк’е. Измéк’арк’ете ѝ г’и ѝзбркал, éдна сáде и óставил. И цари́цата би́ла пред рáг’ан’е. Цари́цата се нал’ýтила и прáтила измéк’арот на бáфчата. — „Све що и́ма да и́скорнеш, да и́струпаш, ни́що да не óстане!” Цáрот кóга [3] óтишол [2] на бáфчата да се рáшета и ви́дел ни́що нéма, ви́кнал по измéк’арот: „Кой нáпраил óва?” — Я сум нáпраил̯, цáре. — „Кой те тéбе заповéдуе?” — Цари́цата, царе. — Цáрот се нáл’ути на цари́цата и óтиде да га кóле. И цари́цата учена многу. „Чéкай, кáко к’е ме кóлеш, дур да се разбéремо, кáко к’е ме кóлеш!” — А защо ми га и́скорна бáфчата? — „Имаш и дрýга бáфча, сал̯ тая нé ти йе”. — Тáя ми би бéше на кéйфот [4]. — „Я ти мéне зáщо дéветте измéк’арк’е ми г’и и́стера? Мéне майка ми не ме ýчила да рáботам, мéне майка ми у сви́лене пéлене ми пови́яла [5], мéне у чи́сто ме майка ми глéдала; áко си сáкал̯ да ти рáбота (sic), би си зел̯ сéл’анка”. И тóгай цáрот дóшел [6] на пáмет и не га зáклал. И па г’и ви́кнал измек’áркете.
(Слушана от Кáта Ецова).
( л̯ = лабиовелярное ł с слабым подъёмом кончика языка к твердому небу; см. отдел физиологии).
II.
Ви́ла мóма три зелéна вéнца :
Éден вéнец од ви́нева лóза [7],
Дрýг’и вéнец од бéла пчéница,
Трéк’и вéнец от си́тен бóсил’ок.
Той що ми́ е од ви́нева лóза [7],
Фърли́те го юнáково лóзйе;
Той що ми е од бéла пчéница,
Фърли́те го юнáкова ни́ва ;
1. В моей записи: зáвјечка.
2. В моей зап.: óтишоў.
3. В мой зап.: кóгај.
4. У меня: к᾽éјфот.
5. У меня: ме повѝјала.
6. У меня: дóшоў.
7. В моей записи: лóзица.
425
Той що ми е от си́тен бóсил’ок,
Фърли́те го юнáкова бáфча [1].
Си бил нéкой си́ромаф чоéк, ама би́л многу ýчен. ýмот многу, му сéкол, тукý бес пари бидéйк’и, що к’е прáи? Стáнал сéа ýмниов, па ти пóйдуе во нéкой дрýг град, ке що го не познáале и тáм ти се рáзвикал низ грáдот: „ýмен сум, éрбап сум, амá пари нéмам, — пак к’áмил сум, éрбап сум, тукý пари нéмам”. Коо͡ на пъ́то го зáчул нéкой богáт чоéк що и́мал пари дибидýс многу, той му сви́кал на ябанджи́ява: „Éла ен час óвде ! Що е óва, що ви́каш ти вáк’е? Що сáкаш со тоа͡ да рéчеш?” — Ти дай пáри, па я к’е ти кáжам що сáкам да рéчам. — „Нá ти пари тéбе я, па прай що ти сéче ýмо!”
Коа͡ си зел пáриве от богáтиов умнио чоéк, ти станал, па ти нáкупил рóгожи фетви мнóгу. После и тоо͡рил некоя г’емиа и óйшол прéку нéкое море нéгде, ке що излáгале нóк’е да пáсат дивитé (sic) кóн’и. Кóн’иве зáщо óделе по тéмнина тáмо на ее͡н брег да пáсат, па да им се ви́я во тéмнината, излáгале ти́а со бéвценити кáмен’и в ýста. Камéн’иве и зéмале óт море. Овя ýмниов чоéк знáел па зáтоа и зел рогóжите. Сеа͡ тамо ýще со ден зáпалил сви́те рогóжите да и́згорат. Ти́а изгóреле и пéпел се стóриле. Вéчерта коа͡ нáдошле кóн’ите да пасат свéкой со по едéн бéвцен кáмен в ýста и напýщале камéн’ите и тия пропáднале ф пéпел, па не мóгле да свéтат. Кóн’иве сáкале да и сóберат камéн’ите, да и зéмат надз͡ат, тýку не и ви́яле къ́де сат. Ден фáтил вéк’е и ти́я си и́спошле ф море. Коа͡ стáнал после чоéко, ти сóбира óниа ми ти кáмен’и и натоо͡руе во г’еми́ата па си доó͡г'а нáдз͡ат ке богáтио, му ви́ка: „Éла сеа͡ да ти кáжам що е тоа͡ éрбап сум, ýчен сум, тукý пари нéмам”. Си и дéлиле пáриве нáполу, и тоа͡.
1. Отметим отсутствие предлога у (в). В подобных случаях, в песне, может отсутствовать этот предлог и у других славян. Так, напр., у южных великоруссов. См. в моей статье: „Замѣтки по великорусской діалектологіи”. (Slavia, VI, стр. 459).
426
Òро ви́ла Анг’éлина
На ви́сока Шар-плáнина.
Другáчк’и му заблáзуат:
„Блазé тéбе Анг’éлино,
Що си лéпо промéнета!
Али ти го мáйка прéла
Твоé бéло, лéпо рýо?
Али ти го тáтко купил?
Али ти го брáгец донел?
— Ни пък ми го майка прéла,
Ни пък ми го тáтко купил,
Ни пък ми го брáтец дóнел.
Бýли прéле, бýли ткáле,
Самá сум го избели́ла
Прéку Дýнаф на бел кáмен.
(Записи из сс. Челопек, Стенче и Куново принадлежат проф. Йорд. Иванову. „Минало”, I, стр. 74, 72—73).
Горьяне.
Муж ми на гýрбет, двáесет и чéтери гóдини сум го зéла. пет гóдини сме се сáкали. па после прати стројник па ja нејк’еў зашто в село нејк’е, а мајка ми сáкаше да ме дает туека. после се свършиў. после ми беше страм. после се зéдовме па најпреј свадба. па дóјдоа сватој со кóни и со бáјрак. църква немат, у ўизба, у клет ме венчаа. мој мъж Млáден. к’е дóнесът жи́то и ви́но и рáкија, и месо, и пáстърма, и óрис, и сóчио к’е донесът за свадба, плитер к’е дојдет отке момчето, па к’е донесет ке дејката, па тóга дејката к’е легнет пот кóжуф па к’е ýкат, па к’е легнет мáјка па к’е жéл’ат. после мајката к’е стáнет, к’е легнет сéстрата па к’е легнет стри́на, к’е жел’ат сорéт својати[ы]нки, па нóће к’е се сóбират дéјки, к’е чýат дејката да не пóбегне нéгде. па сабáале к’е стáнет, па к’е прóменат у рýбата, што je прáјіло мóмчето. па к’е прóменат. па к’е дојдът свáтојте со кóн’и па неéстата ке му тýрат дулак шáмија и к’е му óблечат дóлама цървена к’е му турат на глава прéвързок па óзгора венец со цвéк’е, па к’е качат на кóн᾽ па к’е носат ке момчето па к’е вéнчуат у клет, па мóмчето к’е зéмет и́брик со рáкија па к᾽е óди[ы]т пó-село. па к᾽е викат да дојдат на прéгозба, па к’е дојдат па к’е дóнесат тáва
427
и пóгача. па к’е вечéраат. па к’-им даат неéстата чóрапи, нá рамо к’-им стáјит чóрапите.
Добре дошле китене свáтој.
Ке се брáфте дó ке се сóбрафте.
Два дéвера, — два
рта пéчени.
Стáро-свате — старо м͡áгаре.
Кум je пи́јан нé се досек’аат.
А све свáтој нá кума глéдаат.
Ај со здрав’је ки́тени сватој.
Вóдокърс.
К’е земет кýмот върфки и аллио [аłlіо] и бело па к’е сýчеме па к’е въ́рземе кърстот со бóси[ы]л’ок па к’е оди[ы]т у Зýбовце па к’е зéмет вода, па к’е донесет дома па к’е óди[ы]т по кýк’и, к’е рисует со кърстот. па к’е дојдеме на вéчера ке кýмот па кумот к’е ни гóтвит јáни[ы]ја, и чóрба, тáва, и пóгача, и ви[ы]но, рáкија. па утри́ната к’е идат у църква па к’е г-одвързуат кърстот па к’е го даа на дрýги кум.
Ой Joaнe домáк’ине,
Али пиеш, али спи́еш?
Ако спи́еш, разбýди се.
Ако пи́еш, развесéли се:
Зъ́р ти и́дат дóбри гости,
Све сéл’ани и нéäсти и дејки и мóмчин’а.
Ова песна — вóди[ы]чка — тóга се пеет — на вóди[ы]ци.
Дева Ристоа.
(Запись сделана летом 1914 г., со слов Девы [х]Ристовой в Тетове. Дева Ристова выросла в Горноположском селе Горьяне. В Тетово она выдана замуж. Хотя здесь она и давно живет и усвоила особенности тетовского говора, но хорошо помнит свою родную горьянскую речь. Отчетъ. стр. 31—33.)
428
Из рукописи Н. А. Начова.
Житие свети ћеѡрћиѧ.
ѹ некое время кога билъ царъ Диѡклитиѧнъ ѹ римъ, ѡн билъ неверникъ, многѹ на христѧни досадѹалъ, ги вертелъ [1] кеде [2] негоа вера, ѡн билъ идолопоклоникъ. Да му се поклонѹа на богоите негои, праћалъ люди негови по свака страна: кои се непоклонѹе на верата нивна, со мзраци [3] ги прободѹале и дрѹго мѹчение им чиниле. в тоа време се слѹчи чѹдни христовъ воинъ ћеѡрћиѧ свѧти, родомъ ѿ кападокииска земла. [4] Татко неговъ ѹ сиромашество поминѹвалъ. ћеорћиѧсвѧти, кога дошолъ до дваесе године, разбралъ за цара диѡклитина (защо) давалъ мѹчение на христѧни. Що да ималъ малѹ многѹ стока, га раздалъ по сиромаси и кинисалъ да иде предцара римскаго. и почналъ да мѹ збори: ѡ царю! [5] Що е ѡва неправда, що чинишъ ти на православнаѧ вѣра христѧнска? Али се надеашъ на идоли ваши? тиѧ не ве носа предлице божиѡ, предѹмайсе! идоли не са богови, но христосъ е богъ истиненъ и той единъ господъ во славѣ бога ѡца. дѹмаитесе и наѹчитесе! не се измамѹите! и тогаи царотъ прекратилъ зборенѣто и се зачѹдилъ. а що билъ некой човекъ при царо наиблизѹ, го викале магнентиѧ, инъ мѹ ѡдгоѡрилъ: много противо зборенѣ мѹ зборе на царѧ нашего, каковъ човекъ си ти? мѹ ѿговорилъ ћорћиѧ свѧти: ѧ сомъ христѧнинъ и христа вѣрѹемъ. Тогаи царотъ заповеда на слѹгите негои : носите го ѹ зенданъ. [6] носеики го и мѹка даваитемѹ! па го викна да го прзша: ћеѡрћие! ѡстаи твое безѹмие! поклонисе на богови наши! мѹ ѿroвора ћеѡрћи свѧти : ѧ имамъ истинаго бога исѹса христа. Тогаи царотъ многѹ се налюти, заповеда на чаркои да го тѹра. а ћеѡрћие свѧти траеше и молешесе богѹ. царъ го гледа како дае ѹмренъ. ћеѡрћие! камо ти богъ твой? тогаи мѹ се ѧви анћелъ госпогенъ и мѹ рече: небои се, ћеѡрћие! богъ со тебе е.
1. вертелъ = въртел; в разговорной речи — въртил. Сочетание -ър- передается в этой рукописи посредством -ер-.
2. кеде = или кеде по-горноположки, или къде. Гласный ъ передается в этой рукописи посредством е : мезракъ = мъзрак, зенданъ = зъндан.
3. мзраци = мъзраци.
4. земла — написано, а может быть, и сказано по-книжному. В обыденной речи — земн᾽а.
5. В обыденной речи — царе!
6. Зенданъ = зънданъ. Ср. прим. выше.
429
пѹщиѧ го ѡд чаркови що имаше ране, свемѹ ицелиѧ. пакъ мѹ кажале на царотъ. тогаи царотъ заповеда : ѹсреде градъ носите го и со мезракъ да го прокинете! тогаи тело светомѹ ћорћию се ѹчини ка студено ѡловѡ, нищо пакостъ неможатъ да стора. пакъ царотъ заповеда: ископаите варница, тамо него тѹрите го! три дена ѹ варница стоѧ и богѹ се молилъ. паки заповеда на слѹгите: ѡтворите ћеѡрћиѧ, една коска ѡд него донесите. ѡтидоа, го отвориѧ, го наидоа целъ зравъ, со лице светло. све що беа люди тѹе, се зачѹдиле, го ѡднеле при царотъ. и ѡнъ се зачѹделъ и мѹ рече: „ћеѡрћие! ѡтъ кеде имашъ ѡваѧ сила твоа и що имашъ голема ћаѡлиѧ? ћорћиѧ свети мѹ отговара: „вие се мамите, се поклонѹете на идоли. А имамъ истинаго бога исѹса христа: ве жалимъ защо вие сте слепи. тога царотъ рече на слѹгите: ѡблечитемѹ чизме со клинци ѹгреани! со камџици тепаите го и предсебе тераитего. пакъ го прашѹе царотъ: како ти са чизме, али ти са погодени? ѿговара ћорћиѧ свѧти : христосъ богъ ми е помошникъ, що сотворилъ небо и землѧ [1] и мертви ѡдъ гробъ ги ѡживѹалъ, слепи со ѡчи ги сторилъ. Тогаи рече царотъ на атанасиѧ, що мѹ билъ маћешникъ: що да мѹ чинимо сега? онъ мѹ реколъ: да го ѡднесемо ѹ гробища, нека ѡживе едного човека со бога негоѡго. и наистина го однесоа, се помолї богѹ единомѹ, единъ гробъ мѹ се ѡдвори плочата, излеголъ човекъ живъ ѿ гроботъ. све що беа народъ се исчѹдиле. той що беше маћешникотъ царевъ се поклони светомѹ ћеѡрћию, защо ѡнъ многѹ мѹ досадилъ, ѡтрови ѹ чаша мѹ давалъ да пие. царицата що мѹ била, га викале александра, и ѡна мѹ се поклонила и заверѹа истинаго бога, когаи виде царотъ тоа чѹдо, му рече на воиникотъ неговъ: пресечи мѹ глава на той що ѡживелъ одъ гроботъ, а ћеорћиѧ ѡднесите го ѹ зенданъ [2]! тамо почна чѹдеса да чини, све що беа народъ, све поверѹа, отидоа да му се поклона, що имало болници ѡд свака неѡла нашле исцеление. и дрѹги некой простъ ѡрачъ, го викале гликериѧ, ималъ единъ волъ. пасейки го на некое место високо падни волотъ се ѹтепа. чѹлъ имало помощъ ѡд светого ћеорћиѧ, пришолъ му се помолилъ. ѡнъ му реколъ: со името господоѡ иди, ке го наидешъ живъ, христосъ богъ ке го ѡживе вола твоего. и
1. См. прим. выше.
2. См. прим. выше.
430
ѡтиде, кога го наиде, се разрадѹа, ѡтиде ѹ градъ да прокажѹе : вистина богъ е христѧнски. се згодиле тѹе царей люди, мѹ казале на царотъ. пратилъ люде да го тѹра на мѹчение. ѹ таѧ нокъ [нокь] ћорћїѧ свѧти мѹ дошла мало дремка, му се ѧвилъ богъ, го помазнилъ по ранете и мѹ тѹрилъ венецъ на глава и мѹ реколъ: небои се ћеѡргие, со мене ке бидешъ ѹ рай. на ѹтрото пакъ го викналъ царотъ да го праша: ћеѡргие, преклонисе, со мене ке царѹешъ. ѡнъ мѹ рекалъ на царотъ: когаи толко си ме ималъ на милостъ да ме однесешъ ѹ церквата ваша да видимъ вашите богови. се срадѹва царот, зеде со себе воиниците, ѡтидоа ѹ нивно капище, почна свети ћеорћиѧ да имъ збори на идолите: ала сакате ѡд мене кѹрбанъ да ви дадемъ. Ка що беа бездѹшни, почнаа да збора: мие несме богови, токѹ сме диѧволи. тогаи рече свети ћеѡрћиѧ : ете ви богоите сами ви казаа. и той саатъ се расипаа. мѹ рекоа слѹгите на царотъ: загѹби го ѡвогоа маћешника. заповеда царотъ главата да мѹ пресеча. мѹченикъ се стори за името христосоѡ когаи видела царйцата божи чѹдеса, притерчала [1] светомѹ, на нози мѹ паднала и неизи глава е пресекле, мѹченически венецъ е тѹриле. премилостиви богъ и светаѧ богородица и свѣти ћеорћиѧ да бѹда помощници.
(Период. Списание, год. осма, кн. XXXIX, стр. 319—422).
Из Огледала К. Пейчиновича.
431
432
Из Утѣшенїя грѣшнымъ.
(По рукописному экземпляру).
433
434
435
Из Седмогрехника Арсения.
436
Запись х. Серафима Тетовца.
1842 месеца ѡктомврїа 6 денъ. Вѣдомо бѹди како се кѹпїа сїа минеи дванаесе месеци за ѹ манастиръ Нерешки, храма светаго Пантелеймона, при їгѹмена Серафима хажи архимандрита Тетовецъ за гроша 1480 со потрѹжденїе киръ Христота ћѹрчїа хажи Атанасовићъ со приложенїе киръ попа Котете сакеларїа ѿ Скопѣ, епитропъ ѡбителю семѹ, понеже ѡнъ далъ за овїа миней гроша 800 тестови мѹ паре Алексїа ћѹрчїа по престааленїе негово за вечнїи споменъ, богъ да го прости и да го прима во царство небесное, идѣже свѣтъ животнїи, и да бѹде благословенїе на чадо нѣгово Агна презвитера ıакоже лоза Аврамова. А прочїа пари кѹсѹръ се дале мастирски пари и прочїа епитропи се потрѹдили за о̑вїа книги да иматъ благодатъ ѿ бога и светаго Пантелеймона, ѿ нас же молитва и благословенїе. íгѹменъ Серафїмъ хажи архимандритъ.
(Љ. Стојановић. Записи. V. 318).
437
Надгробные надписи.
Тетово.
помѧнї г҃ди раба:
твоего: въ царево небесно:
здѣ почīва: рабъ б҃жї смїлко
мїтревъ нареченї ктїторъ на
с҃таго храма сего: родїсѧ на
1796: преставїсѧ на 1856 їюнї 5
прочїтающїмъ речїте б҃гъ да го простї.
____
здѣ почīва
раба божиѧ рѹ
да ђороа преставı̑
сѧ на: 1867 априлъ
10. прочı̑тающı̑мъ речı̑те
б҃гъ да га простı̑ поживе
лѣта 40
(С могильных плит у церкви св. Николы).