3. Заметки Гризебаха о Пологе — Заметки Стоянова о Пологе
Заметки А. Гризебаха о Пологе
В 1839 году Македонию посетил с научной целью немецкий ботаник А. Гризебах (Grisebach). Он внимательно относился не только к окружающей природе, но и к населению. Различные интересные непосредственные наблюдения а также сообщения, полученные от собеседников, он заносил в свои записки [1]). Он обратил внимание на местные различия в балканских языках. Он часто слышал разговоры на тему, в каком месте „чище всего” говорят на том или ином балканском языке. Обыкновенно эта „чистота” связывается речью выдающихся городов. „Так, я слышал уверение, что лучше всего по-албански говорят в Элбасане, а чище всего по-болгарски в македонском округе Тиквеш (Ticavech), через который проходит дорога изъ Ускюба в Солоники” (67). [2]
1. A. Grisebach, Reise durch Rumelien und nach Brussa im Jahre 1839. Bd. II. Göttingen. 1841. Некоторые извлечения, относящиеся и Македонии, сообщены в „Новини”, III, 1892, № № 29—31.
2. Действительно, в Македонии и в соседних краях так определяют образцовую речь болгарскую и албанскую. На это указывает и турецкая поговорка: лучше всего по-болгарски говорят в Тиквеше по-турецки в Константинополе, по-албански в Элбасане:
Тиквешън булгарджеси,
Истамболън тюркчеси,
Елбасанън арнаутчеси.
(А. Иширковъ, Западнитѣ краища на българската земя. София. 1915, стр. 44).
52
В июле Гризебах побывал в Пологе. Он посетил Тетово и несколько сёл к северу от него. В Пологе он вел свои беседы не только с могущественным пашой Абдурахманом, но и с простым славянским населением. Это население он называет так же, как и само оно называло себя, — болгарами (Bulgaren). Наблюдения и замечания Гризебаха представляют большую ценность при изучении Полога. Поэтому мы напомним главнейшие из них.
Область Скопья и Полога была во власти семьи полунезависимых пашей. Во время путешествия Гризебаха пашами были 3 брата. Старший из них Авзи-паша стоял во главе обширного Скопьского пашалыка и жил в Скопье. Абдурахман-паша (Abdurrhaman Pascha) жил в Калканделене (в Тетове), как в своем уделе. Третий брат — Хасан-паша (Hassan Pascha) командовал войсками, из которыя 2000 человек находились в Скопье, 1000 в Калканделене. По причине слабого здоровья Хасан-паша жил в Тетове. Об этой семье пашей Гризебаху сообщили, что она является одной из богатейших во всей империи османов. Гризебах рисует образ жизни Авзи-паши и Абдурахмана-паши, передает свои продолжительные беседы с ними (главы XVII-XVIII, стр. 230—290).
Область Полога Гризебах называет именем города его — Тетово. Направляясь из Скопьской долины в Тетово, он видел налево от пути, по горным склонам несколько сел, населенных албанцами. „Но эти албанцы являются по большей части колонистами, переселенными с Бабуны; они отделены от своих сонародников в Скарде болгарским населением в Тетове” (213).
Вид тетовской местности Гризебах так описывает.
„Уже от хана [Групшин], который находится приблизительно на вершине ущелья долины, последняя становится шире, и час спустя вы вступаете в великолепную равнину Тетова (die herrliche Ebene des Tettovo), которая по своему плодородию еще превосходит котловину Битоли... Это — горизонтальная долина
53
у подножия Скарда [Шар-планины], 10 часов пути в длину и 2 часа в ширину, на всем протяжении орашается Вардаром с юга на сев.-восток, с густо расположенными поселками, которые находятся частью в долине, частью в предгорьях горной цепи, вся занятая хлебными и овощными растениями, засаженная бесчисленными плодовыми деревьями, особенно грецкими орехами и черешнями; с густыми каштановыми лесами по скатам гор... Здесь производится всякого вида возделывание почвы. Земледелием занимаются болгары (Bulgaren), живущие в долине, в то время, как албанцы в горных деревнях занимаются преимущественно скотоводством и в летние месяцы отправлются въ свои хижины (Sennhütten), расположенные высоко на Скарде и называемые здесь, как и по всей Турции, мандрами (Mandra's) (245). Много небольших ручьев стекают но одиночке с гор к Вардару и богато орашают равнину (246). Самая равнина представляет собою большой сад, где нет ни пяди пустой земли. Как богато вознаграждают жителей естественное орошение и плодородие почвы, видно даже по тому пышному произрастанию разросшихся вьющихся растений (Schlingpflanzen), которыми переполнены изгороди вдоль дороги. Но вступили ли вы в деревни, вам сразу бросается в глаза это изобилие природных вспомогательных источников и в относительном благосостоянии населения, которое имеет хорошо построенные дома и кроме полей также хорошо составленные (wohlgefülte) сады” (251).
„Калканделен (Calcándele) — город из 1500 домов, почти скрытый у самой подошвы Скарда при входе в узкую, отлогую поперечную долину между высоких вязов, тополей и плодовых деревьев. Сильный поток, вытекая с одной долины Скарда, с шумом стремится к городу. [Калканделен] хорошо завстроен и вместе с тем представляет сельский вид, так как раскинут на широком пространстве, а ряды, домов повсюду разъединены садами и другой растительностью. Два прекрасно расположенных чифлика Абдурахмана украшают ландшафт” (247).
Гризебах посетил Люботен и ряд сёл между Тетовом и Шар-планиной у Люботена. Относительно Люботена (Люботрна) ему сообщили народную этимологию этого названия: „Люба” и „трн” : „Ljubatrin, das in der bulgarischen Sprache Frau Dorn bedeuten soll.” Но ему осталось, повидимому, неизвестным иное
54
название этой высоты: Люботен. „Любатрн, находящийся в 5 часах пути к сев.-востоку от Калканделена, выдается среди цепи Скарда и образует этим северный заключительный пункт Тетова” [тетовской долины]. С высоты Люботена Гризебах обозревает широчайшие просторы, которые открываются оттуда (271—275).
По пути к Люботену Гризебах останавливался в селе Теарце (Tehaartscha). Теарце имело 200 домов. Это село отличалось от других тетовских сел, которые были известны путешественнику, своим смешанным населением ; здесь жили 150 семей албанцев-мусульман и только 50 болгарских семей — христиан (bulgarische Christen). В Теарце Гризебах провел ночь в доме одного гостеприимного болгарина, который был предупрежден о приезде ученого и лиц, сопровождавших его.
„На террасе, где висела одежда всех обитателей дома, были разостланы взятые с нами ковры, и женщины подали к ужину баранину. Болгары, хотя и обнаруживают любопытство, но вместе с тем они скромны и непритязательны. Услужливость хозяина была так велика, что он, пока мы ели, находился около нас с горящей лучиной и непрестанно освещал нам трапезу до тех пор, пока представлялось нужным. Прибора для закрепления факела этот народ, повидимому, не знал да и очень редко пользовался бы этим удобством, потому что огонь очага давал достаточно света для нужных дел” (252).
По пути из Теарце к Люботену Гризебах упоминает 2 болгарских сепа, находящихся недалеко от подножия Люботена : Старосело (Starosél) и Страницу (Strinitza). Стриница находится в ½ часа пути от Старосела. Но в этом месте в Пологе нет Стриницы. С таким названием (Стримница) находится село к юго-востоку от Тетова, по правую сторону Вардара. Теперь оно албанское. На месте, указанном Гризебахом, находится болгарское село Вратница (см. карту). [1] „В последнем селе нас встретила толпа болгарских девушек, шедших на полевые работы. Они очень сконфузились, показавшись без покрывала перед глазами чужих. Это были славянские
1. По данным Гризебаха село Strinitsa или Strinatza недалеко от Staroselo указывалось на немецких картах 50—60-х rr. XIX в. Напр.: General-Karte von der Europäischen Türkei, 1853 г.; Karte der Fluszgebiet des Drin und des Wardar... von H. Kiepert, Berlin, 1867.
55
лица без красоты. Некоторые впрочем не без мягких и нежных черт” (252—253).
Там, где в Вардар впадает речка, текущая с Шара у Старого Села, Гризебах отметил развалины замка, называемого Oras” (253), — т. е. развалины в районе села Ораше.
Следующую ночь Гризебах провел в болгарской мандре. Дано описание ее и отмечено гостеприимство болгар, с которыми путешественик ел из одного блюда (254—256).
На возвратном пути с Люботена Гризебах встретил компанию молодых турок, направлявшихся в горы, чтобы там среди природы провести день.
„При таких развлечениях играет свою роль славянское пение, несколько образцов которого сегодня я также слышал. Два болгарина аккомпанировали своим песням на весьма безыскусственной свирели [кавале]; она однако издавала не свистящий, но только гудящий шум (summendes Geräusch), очень хорошо подходивший к их мелодии, и которой приятные, хотя и жалобные, минорные тоны чередовались с длительным интервалом. К сожалению, голоса моих певцов были только посредственными (massig), но всё же приятно гармоничны после столь многочисленных турецких извизгиваний, которыми почтовые возницы нередко имеют обыкновение резать ухо путешествующему” (276—277).
В „Стринице” (Вратнице?) Гризебах побывал и на обратном пути с Люботена. В этом селе вечером его застала буря. После того, как она утихла, показалась луна. Гризебах узнал албанский прием определения времени по форме луны. „Они рассматривают луну в зеркале или через тонкий белый платок, накинутый на лицо, и по числу отображений, происходящих от преломления лучей света, могут определить, сколько дней прошло с появления луны. Уверяют, что до десятого дня их прием (метод) был верен”. (277).
Возвращаясь с Люботена в Тетово, Гризебах заехал в монастырь св. Афанасия у села Лешок. Приходится пожалеть, что путешественнику не удалось ближе познакомиться с братией монастыря. Неприязненное отношение к монахам звучит в отзыве Гризебаха. Незаметно, чтобы он беседовал с возобновителем этого монастыря, с о. Кириллом Пейчиновичем.
„18-го июля. На обратном пути в Калканделен мы взяли направление через деревни, которые лежатъ несколько выше
56
у подножия Скарда. Около 7 ч. мы тронулись в пут и после приятной езды через места, покрытые плодовыми деревьями, и через каштановые леса мы достигли в 12 ч. болгарского монастыря св. Афанасия, который расположен вблизи села Лесба (Lesba, т. е. Лешок) [1]. Архитектура небольшой церкви показывает, что это место благочестиваго поселения относится еще к византийскому периоду. Самые же монастырские постройки совсем похожи на деревенские дома [2] и отличаются от них только тем, что заключают в себе на несколько комнат больше; в одной из них стол [престол] с распятием и некоторые изображения святых [иконы] определяют место, назначеное для домашнего моления [3]. Снаружи при галлерее возвышался небольшой киоск; но он держался на таких гнилых жердях, что я при попытке полежать на нем, тотчас заставил упасть с крыши несколько черепиц. На стенах в разных местах находятся благочестивые изречения, частью на болгарском, частью на греческом языке. Обитателей было немного. Это были монахи (калугеры — Calojeren), которые, казалось, кроме черной одежды духовенства больше никакого одеяния не носили и имели вид едва ли еще не более грязный, чем жители села. И в отношении образования они стояли еще ниже, чем святогорские монахи” (278).
Относительно общего состояния населения Полога Гризебах отмечает материальную обеспеченность и отсутствие значительных болезней в его среде. Отдельные лица достигают глубокой старости, не утрачивая сил и трудоспособности.
„При столь многочисленных источниках благосостояния, которое приобретено соответствующим и трудолюбивым образом жизни и соединено с простой умеренностью, можно ожидать, в особенности при таком здоровом климате, что жители, застрахованные отъ болезней, достигают глубокой старости. И действительно, едва ли пройдете по какой-нибудь деревне, чтобы не встретили там старика редкого здоровья. Уже раньше мне попался один столетний человек с густыми каштановыми волосами, относительно которого меня однако уверяли, что он
1. Так названо это село и на позднейших немецких картах.
2. Монастырь был возобновлен только 20 лет перед тем и не мог еще обзавестись большими зданиями. См. нынешние постройки монастыря.
3. Это домашняя церковь внутри келий.
57
был кастратом, так как не имел бороды. Сегодня [18 июля] я удивлялся, глядя на древнюю пару, — на мужа и жену, — которая занималась рубкой дров и при этом так спокойно двигалась, будто оба были среднего возраста. Мне рассказывали даже, что в одном села тетовского края живет мужчина 180 лет, который поэтому в молодости мог бы присутствовать при осаде Вены. Если и оставить в стороне подлинность такого необыкновенного явления, то все же такое сообщение говорит в пользу общепризнанного утверждения, что болгары ной местности очень часто достигают необычайно глубокой старости, чем вообще, кажется, особенно неделено, славянское племя” (280—281).
Заметки А. Стоянова о Пологе
В константинопольском болгарском издании „Новини”, I—III (1891—1892 годы), помещены были „Бѣлѣжки по пѫтуванието ми изъ Тетовско” („Бѣлѣжки по моето пѫтувание изъ Тетовско”, с № 25), написанные А. Стояновым (I, 1891 г., №№: 24, 25, 34, 36, 38—40, 46, 48, 51; II, 1891 г., №№: 12, 13, 16—18, 21, 22, 27—28; 1892 г., №№: 30, 55, 57, 60, 62; III; 1892, г. № № 6, 12). В этих заметках сообщено много сведений о положском крае. А. Стоянов побывал во многих селах Полога и свои наблюдения и впечатления вносил в свои записки. Из этих записок — заметок мы извлекаем только небольшую часть, — часть, имеющую значение этнографическое и культурно-историческое. [1]
Андрей Стоянов родился въ 1865 г. в восточной Болгарии, в Габрове. Учительствовал в Тетове в 1866—1894 г. Скончался в 1898 г. [2]
Тетово. Тетовскитѣ българи сѫ загубили своитѣ народни хора и своитѣ свирки. На свадбитѣ си тѣ играятъ, като играятъ и тѣхнитѣ съграждани арнаути, и игранието имъ става подъ неприятния трясъкъ на циганскитѣ дайрета. Лошо за нравственностьта ми се видѣ и присѫтствието на циганкитѣ дайреджийки по свадбитѣ [I, 1891, № 24].
Всѣко семейство и всѣки еснафъ има по единъ святецъ за свой покровитель и на праздника му „дига панагия”, или както се още
1. В 1896 г. в Софии изданы были весьма ценные „Материали по изучванието на Македония”, составленные Г. Петровым (фамилия автора не указана). В отдел о Пологе вошло многое из заметок А. Стоянова.
2. О нем см. въ книжке А. Серафимова: „Тетовско и дѣйцитѣ по възраждането му”. Пловдивъ, 1900, стр. 91—104.
58
казва „служи” праздника. Срѣщу служилитѣ праздници женитѣ носятъ по една или нѣколко просфори, малко варена пшеница, въ която забодѫтъ и палятъ вощена свѣщь, а която иска, носи и по-малко масло за черковнитѣ кандила. Въ време на вечерната се отчита петохлѣбие общо за всичкитѣ празднующи и се поменуватъ имената на всичкитѣ живи членове на празднующитѣ семейства, или еснафи. На излазание изъ църква всѣки взема по къшей отъ просфоритѣ и по-малко отъ пшеницата. На самий праздникъ, подиръ отпускъ на църквата (въ време на литургията священника пакъ поменува имената, които вечерьта е поменалъ), свещенницитѣ отиватъ въ всѣка празднующа кѫща (всѣки въ енорията си), дѣто е приготвена една просфора, а по нѣкога и единъ домашенъ хлѣбъ, малко варена пшеница и една чашка вино; священника прочита надъ казанитѣ нѣща нѣколко молитви, расчупва просфората, или домашенъ хлѣбъ, натопява малки късчета отъ тѣхъ въ виното и дава на домашнитѣ и на други, които би се случили тамъ. Останѫлото отъ просфората и домашния хлѣбъ се туря въ ситото и се изяда отъ домашнитѣ повече сутрина, когато още нищо не сѫ яли. Отъ варената пшеница се дава на всички, които би дошли на посѣщение презъ деня. Така става диганието на панагията. Еснафитѣ извършватъ този обрядъ въ училището. Едно време срѣщу служилитѣ дни тетовци сѫ слагали трапези и цѣлата нощь сѫ гощавали приятелитѣ и роднинитѣ си, но това сега е напустнато. Тетовци дигатъ панагия, или служатъ именний день на всѣкиго отъ домашнитѣ си ; синоветѣ правятъ сѫщото на всѣки праздникъ, когото сѫ служили родителитѣ имъ.
Тука му е мѣстото да напомня за обичаитѣ на тетовкитѣ да носятъ ядение и пиение на гробищата си на задушница и на заговѣзни (поклади). Тетовкитѣ хапнуватъ и сърбнуватъ сами отъ отнесеното на гробищата, и нахранватъ и напояватъ всѣкидневнитѣ просеци толкова много, щото тѣзи просеци послѣ цѣлъ день повърщатъ и сѣдѫтъ пияни [I, 1891, № 34].
1. С. Ласце (Лахце) — расположено е на върха на могилата „Баль Тепе”, надъ самото Тетово, на разстояние 3/4 часа отъ града. Пѫтя за това село върви прѣзъ тетовскитѣ лозя; той е стръменъ (риденъ) и неправъ, и не се върви по него съ кола. Въ това селце има всичко 16 прости, покрити съ слама български кѫщи. Въ околностьта му има развалини на единъ монастиръ и една църква, името на монастиря било Св. Атанасъ; на развалинитѣ на този монастиръ селенитѣ се събиратъ всѣка година на 18 януарий (зимний св. Атанасъ) и празднуватъ твърдѣ тържественно, като колятъ курбанъ по 1—2 овна, съ месото на които гощаватъ и себе си и гоститѣ си отъ другитѣ села. С. Ласче е чифликъ. Поминъка на селенитѣ е земледѣлието и отчасти скотовъдството; нѣколко души ходятъ да търсятъ прехраната си въ чужбина. [I, 1891, № 40].
Десетина минути отъ Ласце, на самия върхъ на Балъ Тепе, има развалини отъ крѣпость, правена отъ тетовския мутесарифъ Абдулъ Рахманъ паша прѣди 80 години. На тая крѣпость сѫ работили въ продължение на 20 години и на времето тя е била чудесна. Разсипванието
59
на крѣпостьта послѣдвало веднага подиръ направванието и́, защото тогава Абдулъ Рахманъ паша билъ повиканъ въ Цариградъ, отъ дѣто не се върналъ въ Тетово. Днесъ това мѣсто е извѣстно тука подъ име „калето” и вѫтрѣ въ него сѫ развалинитѣ на монастира Св. Атанасий.
4. Село Джепчиште — расположено край полето и планината. Една малка вадичка, която носи много пѣсъкъ и камъни презъ промивнитѣ дъждове, дѣли селото на 2 отдѣления, отъ които първото има около 70 арнаутски кѫщи, и въ второто 11 български. Арнаутитѣ иматъ една джамия, а българитѣ ходятъ на църква въ Тетово, или въ близкитѣ села Сетуле и Лѣшокъ. Близо надъ селото има развалини отъ стара църква, дѣто българитѣ, заедно съ много гости отъ околнитѣ села, се събиратъ да празднуватъ и колятъ курбанъ два пѫти всѣка година — на 18 януарий и на 15 августъ. [I, 1891, № 41].
Село Варвара. — Близо при селото има развалини отъ стара църква, дѣто селенитѣ се събиратъ да празднуватъ и колятъ курбанъ иа 26 юлий — Св. Петка.
Село Лешокъ. — Вѫтрѣ въ Лѣшокъ и въ околностьта му има 7—8 развалини отъ стари църкви и монастири. Развалинитѣ на църкиитѣ по тукашнитѣ села се казватъ „църковища”, а развалинитѣ на монастиритѣ — „монастирища”. На нѣкои отъ църковищата си лѣшани извършватъ водосвятъ прѣзъ нѣкои праздници на година, а на 9 май лѣтни Св. Никола — колятъ и курбанъ на едно отъ тѣхъ. Сега лѣшани се молятъ Богу въ църквата, която е въ монастирския дворъ, и въ която служатъ и калугеритѣ, и тримата селски свещенници. Тази църква селото е имало прѣди днешния монастиръ. [I, 1891, № 42].
За всѣки по-голѣмъ праздникъ на църква при Лѣшечкий монастиръ идѫтъ селенкитѣ отъ 5—6 ближни села, по-голѣми събрания тукъ ставатъ на лѣтний Св. Атанасъ и на Петровдень, а най-голѣмо събрание става на 15 августъ.
Весели и хубави сѫ събранията на народа при монастиритѣ. Въ тѣхъ всѣкога най-голѣмо участие взема селско население и тѣ сѫ като изложения, на които человѣкъ може на широко да се запознае съ много черти изъ селския животъ. Тукъ ще видите пъстрото облѣкло по младитѣ невѣсти, расцъвтѣла хубость на момитѣ, силата и пѫргавостьта на момцитѣ и сериозностьта на старцитѣ. Тукъ ще видите какво хоро се играе, какви пѣсни се пѣятъ и какви свирки се обичатъ. [I, 1891, № 43].
На съборитѣ при лѣшанския монастиръ ходятъ селени отъ всичкитѣ възрасти, но най-много тука личатъ момитѣ и момцитѣ. При игрането хоро момитѣ и момцитѣ играятъ отдѣлно, хванати рѫка-за рѫка, въ видъ на прътъ, или на колело. Игрането става или при приятното пѣяние на момитѣ или при сладкото свирение на гайдитѣ и кавалитѣ, но много пѫти то става и мълчешкомъ, при което се слуша само тропанието на краката и дрънканието на паритѣ по главитѣ и пазвитѣ на момитѣ. По селата хора ставатъ такорѣчи всѣки праздникъ. За любопитство на любезнитѣ читатели азъ давамъ тукъ нѣколко хороводни
60
пѣсни, подъ сладкитѣз вукове на които играятъ младитѣ български селенки изъ Тетовско.
Митано моме, Митано,
Когай на вода ке идешъ
Менѣ аберъ да сторишъ,
И я со тебе да дойдамъ
Стомнитѣ да ти доземамъ (2),
Рукитѣ да ти отмѣнимъ (2),
Снагата да ти отморимъ.
Собрали ми се набрали
Ситѣ моми долнички
На гуминята беглички
Моми се воратъ и зборатъ,
Кой да ни одитъ на вода?
Вида ке одитъ на вода,
Цвѣта ке одитъ на цвѣте,
Грозда ке одитъ на грозде,
Вида ми ойде емъ дойде,
Цвѣта ми пойде емъ дойде,
Грозда отиде недойде
Ми я фатилъ младъ пѫдаръ.
Писна ми Грозда въ гласои :
Леле пѫдарче младо бекярче
Елъ си отъ земя никнало,
Елъ си отъ Бога паднало,
Елъ си отъ майка родено.
Ни сумъ отъ Бога паднало
Стара ме майка родила,
Со пресно млѣко доила,
Со цървено вино поила.
Префърлила се Кѫпина
Преку висока планина,
Со златарина збореше :
Ой, златарино, побратиме,
Али е кованъ герданотъ?
Кованъ е кованъ, невѣсто,
Уще не е полѣанъ,
Мало ми злато не стигна.
Префърлила се Кѫпина
Преку висока планина,
Со златарина збореше :
Ой, златарино, побратиме,
Али е кованъ пръстенотъ?
Кованъ е кованъ, дѣвойко,
Уще не е полѣанъ,
Алтани не ме стигнаа.
Префърлила се Кѫпина
Преку висока планина,
Со терзия збореше :
Ой, терзийче, побратимче,
Али е кроенъ елекотъ ?
Кроенъ е кроенъ, дѣвойко,
Уще не е дошиенъ —
Асъ сърма не ми достигна.
[I. 1891, № 44].
И въ този край, както навсѣкѫде дѣто има българи, хорйта сѫ мѣста, дѣто младитѣ селени и селенки се изгледватъ и се харесватъ единъ на други за да се съединатъ съ святитѣ връзки на брака и да преминатъ, както Богъ е заповѣдалъ, останалитѣ години на живота си въ взаимна любовь и взайменъ трудъ. Когато нѣкой ергенъ е харесалъ нѣкоя мома, той обажда на родителитѣ си и, ако избора се види и тѣмъ добъръ, тѣ пращатъ стройници да искатъ момата отъ родителитѣ и́, които, ако решѫтъ да я дадѫтъ, хващатъ да се пазарятъ колко пари да взематъ за дъщеря си. Количеството на даванитѣ отъ момъка пари се мѣри съ трудолюбието, хубостьта и рода на момата. Освѣнъ пари родителитѣ на момата взематъ отъ бѫдащия зетъ още и бобъ, сухо или прѣсно месо, оризъ, вино, ракия и др., колкото е нуждно за нагостяване момковитѣ сватове, когато отидатъ да взематъ невѣстата. Случва се нѣкой пѫть, че родителитѣ на момата или на момъка не се съгласяватъ за съединението на младитѣ, и тогава, ако момата се съгласи, момъкътъ я открадва отъ родителитѣ й. Тукашнитѣ български селенки се мѫжатъ тъкмо когато сѫ разцъвтѣли и сѫ на
61
възрасть за мѫжене, т. е. когато сѫ стигнали, или малко заминали 20 години ; момцитѣ пъкъ се женятъ по-рано и често пѫти младоженеца по-младъ отъ невѣстата.
Въ монастирската ограда, въ която днесь младитѣ български селени и селенки играятъ своитѣ весели хора, се намира гроба на дѣда Кирила — незабравимий основатель на сегашний монастиръ.
Прѣзъ с. Лѣшокъ тече малката рѣкичка, която носи името на селото и извира отъ Шаръ-Планина. По край коритото на тази рѣкичка има направенъ пѫть, по който може да се отиде пѣшъ и съ конь прѣзъ Шаръ-планина въ Призренъ. Въ старо време пѫтя отъ Скопие за Призренъ е минавалъ отъ тука. Лѣшанския проходъ на Шаръ-Планина върви отъ ю. къмъ с. и се минава за 7—8 часа. При началото на този проходъ, близо надъ лѣшанский монастиръ, на една не много висока могила, се намиратъ развалини отъ стара стражарница, останала, по всѣка вѣроятность, отъ времето на римлянитѣ. При оранието на нивитѣ изъ лѣшанското поле се откриватъ развалини отъ стари здания и често се намиратъ стари сребърни и мѣдни римски пари. [I, 1891, № 46].
12. Село Слатино. —има 50 арнаутски и 10 български кѫщи и 1 джамия. Въ околностьта му има нѣколко църковища, при едно отъ които българитѣ се събиратъ да празднуватъ и колятъ курбанъ на 9 май.
13. Село Теарци. — Около 15—20 минути далечъ отъ Слатино и съ мѣстоположение като негово; има 120 турски кѫщи съ една джамия и 80 прости покрити съ слама български съ една църква, при която има и училище, въ което учатъ 20—30 детца ; учитель въ Теарци е единъ селенинъ, който е училъ въ Тетовското българско училище. Въ това село има 3—4 дюкяна съ бакалска стока и манифактура, 2 копачници и 1 самарджийница. Теарчани се поминуватъ съ земледѣлие и работа на чужбина, дето турцитѣ сѫ по-много бозаджии, а българитѣ — хлѣбари. Освѣнъ овощия, отъ Теарци се внасятъ въ Тетово и значително количество храна.
Въ Теарци се е родилъ приснопамятний Кирилъ Иеромонахъ Пейчиновичъ. На мѣстото на татковата кѫща на дѣда Кирила подъ селската църква Св. Никола, сега сѣди друга кѫща, и въ Теарци нѣма живи дѣдови Кирилови роднини.
Близо при Теарци тече неголѣмата рѣка Бистрица, която изпира изъ Шаръ, изъ мѣстностьта, нарѣчена планина Бистрица.
14. С. Оттушище. — има около 60 арнаутски и български кѫщи. На близо до селото има църковище, при което селенитѣ българи, заедно съ гости отъ околнитѣ села, празднуватъ и колятъ курбанъ на 8 май.
16. С. Елошникъ. — Единъ часъ надъ Елошникъ, въ планината, има развалини отъ старъ монастиръ, който се наричалъ „Благовѣщение”. Всѣка година на 25 мартъ българитѣ отъ Елошникъ и отъ много околни села ходятъ на тѣзи развалини и извършватъ тамъ водосвятъ. По пѫтя, на отивание, священницитѣ сѫ облѣчени въ служебнитѣ си одежди и носятъ единъ голѣмъ кърстъ, като пѣятъ въ сѫщото време долнята пѣсень, подиръ всѣки напѣвъ отъ която народи (по-напредъ мѫжетѣ и послѣ женитѣ) вика: „Господи, помилуй”. Ето и самата пѣсень:
62
Св. Петъръ кърста носи,
Св. Илия стои та гледа —
Господи, помилуй (2).
Св. Илия стои та гледа
Що е ова убавина —
Господи, помилуй (2).
Све ристяни гологлави,
Гологлави Бога молятъ —
Господи, помилуй (2).
Да се роди све берикетъ
Све берикетъ злато и сребро,
Господи, помилуй (2).
Злато и сребро, вино и жито,
Вино и жито и мѫжки дѣтца
Господи, помилуй (2).
Свѣка крава ведро млѣко,
Свѣка овца двѣ агънца —
Господи, помилуй (2).
Подиръ водосвята при развалинитѣ на монастира се слагатъ дълги трапези, на които ядатъ всичкитѣ присѫтствующи. Понеже Благовѣщение е постенъ день и трапезитѣ нѣматъ нужда отъ месо, то тука се е загубилъ обичая да се коли курбанъ; праздненството обаче пакъ се нарича „Ордия”, както се нарича и въ другитѣ села, дѣто то се придружава съ приносяние въ жертва животни, отъ месото на които селенитѣ хубаво се гощаватъ. При праздненства, като горнето, селенитѣ всѣкога попиватъ твърдѣ много вино, което, разумѣва се, не е никакъ хубаво. Подиръ ядението слѣдва хороигранието, безъ което не минува ни едно праздненство по селата.
18. С. Доброще — има 61 арнаутски кѫщи и български. Въ околностьта на селото има развалини отъ стара църква, на която името било „Св. Никола” (лѣтни), въ деня на когото едно време селенитѣ ходяли да празднуватъ и колятъ курбанъ върху развалинитѣ, но сега тѣ празднуватъ този день при църквата (св. Никола, лѣтни) на ближнето село Одри. [I, 1891. № 47].
21. С. Бѣлавище. — има 80 кѫщи, 1 църква и едно училище, а понеже отъ тука минава пѫтя за Прищина, то селото има и единъ ханъ и ковачница. [I, 1891, № 47].
Въ околностьта на Бѣловище има 2 църковища. Бѣловищани правятъ ордия и колятъ курбанъ на зимний св. Атанасъ.
22. С. Вратница. — има около 100 български кѫщи, 1 църква, 1 училище, 1 ханъ и 2 — 3 продавници на разни дребни стоки. Името на селската църква е св. Константинъ и Елена, но въ деня на тѣзи святи вратничани, съ много гости отъ околнитѣ села, съ голѣмо тържество ходятъ да празднуватъ и колятъ курбанъ на развалинитѣ на старата си църква, която е носила едно име съ сегашната и която се намира на 1/4 ч. подъ селото между много джбове.
23. С. Старо-Село — въ планината, около 1/2 часъ далечъ отъ Вратница; има 30 простички български кѫщи и 1 църква, останала отъ старо време; името на църквата е св. Гьорги, и деня на този святецъ се празднува тържественно съ коляние курбанъ, съ месото на когото се гощаватъ селенитѣ заедно съ многочисленнитѣ си гости.
Тука му е мѣстото да запозная любезнитѣ читатели съ употрѣбяванитѣ по тукашнитѣ села кола. Въобще тукашнитѣ кола иматъ изгледъ некрасивъ, даже грубъ; спретнатость и вкусъ къмъ симетрията въ тѣхъ не се забѣлѣжватъ: тѣ сѫ кѫси, тѣсни и въ всички си части дебели; ости, главини, наплати, спици, процѣпъ — всички сѫ дебели и какъ да е обдѣлани; ритлитѣ сѫ кѫси и много прости, много простъ
63
е и хомота. Въ кола изъ Тетовско впрягатъ най-много волове и твърдѣ нарѣдко биволи.
24. С. Ораше — около 3/2 часъ далечъ отъ горнето; има 35 арнаутски кѫщи и 1 джамия. Поминъка на селенитѣ е земледѣлието. Тукъ има твърдѣ много орѣхи, отъ което, може би, е получило името си селото.
Половинъ часъ подъ Ораше, върху една висока каменна могила, се намиратъ развалини, наричани тука „Собриското кале”. Едно предание казва, че това кале било построено отъ нѣкой си Стрѣзо, но се е наричало Собриско отъ името на старъ нѣкой си градъ „Собрия”, който билъ на това мѣсто. Наистина въ околностьта на могила има много знакове отъ развалини на здания. И тукъ се намиратъ изъ нивитѣ стари римски пари. [I, 1891, № 48].
25. С. Рогачево. — Заедно съ много гости отъ околнитѣ села рогачевци празднуватъ тържественно и колятъ курбанъ на Спасовъ день при селската църква и на св. Илия при развалинитѣ на нѣкогашния си манастиръ св. Илия, които развалини се намиратъ десетина минути вънъ отъ селото.
26. С. Яжинци. — Близо надъ селото има развалини отъ стара цьрква.
29. С. Котлино. — Близо подъ Котлино има развалини отъ стара малка крѣпость, останали неизвѣстно отъ кое време.
31. С. Горанци. — има 30 арнаутски и 10 български кѫщи, 1 джамим и около 18 развалини на стари църкви. При едни отъ тѣзи развамини на св. Илия българитѣ горанчани празднуватъ тържественно и колятъ курбанъ. Забѣлѣжително е, че на това праздненство ходятъ на гости на горанчани и арнаути. Въ по-старо време това село е било много по-голѣмо, но е умаляло и още умалява отъ постоянното преселвание на жителитѣ въ Тетово. [I, 1891, № 51]
42. С. Ратай. — При развалинитѣ на старата си църква селенитѣ колятъ курбанъ на зимни св. Атанасъ.
43. С. Озормище. — При селото има развалини отъ стара църква при която селенитѣ сѫ клали въ старо време курбанъ на зимни св. Атанасъ. Това село е било голѣмо, но сега постоянно намалява, както става и съ много други села.
44. С. Требушъ. — На църковището българитѣ колятъ курбанъ на Петковдень.
46. С. Саракинци. — При селскитѣ гробища, подъ високи стари дѫбове, има развалини отъ стара църква. [II, 1891, № 12].
47. С. Долнйо-Фалище — има 8 прости кѫщи и е чифликъ. На селското църковище се коли курбанъ на зимни св. Атанасъ.
48. С. Бървеница — има 16 прости кѫщи и е чифликъ. При селото, подъ високи стари дѫбове, стоятъ селскитѣ гробища, при които се виждатъ развалини отъ стара църква, при която селенитѣ колятъ курбанъ на зимни св. Атанасъ.
49. С. Долнйо-Сѣдларце — има 10 кѫщи и е чифликъ. При развалинитѣ на старата си църква селенитѣ колятъ курбанъ на зимни св. Атанасъ. Въ по-старо время на рогата на приготвенитѣ за жертва животни
64
палели вощени свѣщи и карали священника си да прочете по нѣкоя молитва надъ тѣхъ и тогава ги закаляли; сега свѣщитѣ сѫ оставени и животнитѣ се колятъ прѣди да дойде священника въ селото.
50. С. Горнйо-Сѣдларце — има 15 арнаутски кѫщи. Близо при селото има развалини отъ стара църква.
51. С. Радиовци — има 20 прости съ слама покрити кѫщи и е чифликъ. На селското църковище се коли курбанъ на Димитровдень.
53. С. Жеровяни — има 10 кѫщи и е чифликъ. На църковището селенитѣ колятъ курбанъ на св. Петка.
55. С. Радуше — имало 60 арнаутски кѫщи и една джамия. При селото има развалини отъ стара църква и гробища съ кръстове (II, 1891, № 13).
57. С. Копаница — има 13 арнаутски и 8 български кѫщи и е чифликъ. Надъ селото има развалини отъ стара църква, при която селенитѣ колятъ курбанъ на лѣтни св. Никола.
60. С. Цѣрово-Дервенъ — има 26 арнаутски кѫщи съ 1 джамия. На една могила надъ селото има развалини отъ монастиръ, който се е наричалъ Св. Богородица. При селото има развалини отъ църква и при тѣхъ христиански гробища.
73. С. Стримница — има 47 арнаутски кѫщи и 1 джамия. При селото има развалини отъ стара църква и гробища.
74. С. Долня Лѣшница — има 23 арнаутски и 12 български кѫщи. При селото има развалини отъ стара църква, при която българитѣ колятъ курбанъ на зимни св. Атанасъ.
76. С. Челопеки — има 160 арнаутски кѫщи и 82 български кѫщи, 1 джамия и 1 църква съ училище при нея.
Колянието курбанъ тукъ отдавна е оставено, но служение на разни праздници, което става съ голѣми веселби, и ядението, и пиянието на гробищата по задушницитѣ сѫ широко распространени.
77. С. Милетино — има 25 арнаутски и 20 български кѫщи, 1 джамия и развалини отъ църква. Българитѣ отъ това село постоянно се преселяватъ въ Тетово. [II, 1891, № 16].
78. С. Блаце. Прѣди десетина години блачани сѫ клали курбанъ на Гергйовъ день, но сега напуснали този обичай, защото на сѫщия праздникъ ходятъ въ гората надъ селото си да се миятъ и да пиятъ отъ „Самовилската вода”, която почитатъ за истински лѣкъ противъ много болести. Вѣрванието въ лѣчебната сила на различни изворчета е твърдѣ много распространено не само по селата, но и въ самото Тетово. При такива чудотворни води ходятъ прѣзъ пролѣтьта и най-много на Гергйовъ день и по четвъртъцитѣ между Въскресенне и Възнесение, прѣзъ които дни селенитѣ не работятъ за да не падне градъ на нивитѣ имъ. Посѣтителитѣ на врачебнитѣ води оставятъ при изворчетата по нѣщо отъ себе си.
79. С. Тейново — има 47 кѫщи, 1 джамия и развалини отъ църква. Не далечъ отъ селото има развалини отъ монастиръ, който се е наричалъ Св. Недѣля ; при тѣзи развалини селенитѣ-българи ходятъ на срѣдопостната недѣля, когато тукъ се извършва маслоосвящение, и на Великдень, когато заграждатъ развалнитѣ съ платно и се причастяватъ.
65
Българитѣ въ Долний Пологъ се отличаватъ отъ тѣзи въ Горний по нарѣчието, по нѣкои обичаи и по женско облѣкло. Разликата въ езика е тая, че буквата ѫ въ много думи се изговаря като у напр. путь, дубъ, рука, суббота и др., а въ Горний Пологъ звука ѫ се изговаря пакъ за ѫ, напр. пѫть, дѫбъ, рѫка, сѫббота и др.
Отъ разликитѣ въ обичаитѣ на българитъ въ Горний Пологъ характерни сѫ : обичая да се прави свадба съ тѫпани и съ препорецъ съ къртстъ, и обичая да се коли частенъ курбанъ по праздницитѣ и да се коли частенъ курбанъ за умрѣлитѣ въ деня на умиранието имъ или на 40-ий день подирь смъртьта имъ. Българитѣ въ Долний Пологъ нѣматъ препорецъ по свадбитѣ си, а вмѣсто тѫпани взематъ гайди, или пѫкъ нѣматъ свирки, а само пѣятъ. Тѣ колятъ общъ курбанъ отъ страна на всичкото село. [II, 1891, № 17].
81. С. Волковия. — Близо до Волковие има развалини отъ старъ монастиръ, който се е казвалъ Св. вм. Георгий. Пръснати книги на този монастирь се е мѫчилъ да ги събере блаженопочивший дѣдо Кирилъ Пейчиновичъ въ своя монастиръ въ Лѣшокъ [1], [II, 1891, № 18].
Всѣка година на Гергйовъ день при развалинитѣ на вълковския монастиръ се събира много народъ отъ всичко Тетовско; въ този день при монастирскитѣ развалини вълковци колятъ курбанъ, а священника имъ, заедно съ Стенечкитѣ священници, святяватъ вода, а по нѣкога и масло. Месото на курбана се вади и яде тукъ, подиръ което се изиграватъ много хора и дори вечерьта народа се разижда. Въ Вълковие горнето празднество се казва „соборъ”, а въ другитѣ тукашни села тѣзи сѫщитѣ празднества, съпровождани съ коляние курбанъ, или и безъ него, както в с. Елошникъ, се казватъ „ордия”. По нѣкой пѫть вълковци колятъ курбанъ и на Спасовъ день.
86. С. Форино — има 50 арнаутски и само 3 български кѫщи. Въ Форино има 1 джамия и църковище, което се казва Св. Никола.
87. С. Чайле. Близо при селото има не голѣма Пещера и при нея развалини отъ стара църква; това мѣсто селенитѣ наричатъ „Киево” и казватъ, че въ старо време селото имъ така се е наричало, и че Чайле било наречено подиръ.
Надъ селото, върху една тумба на Суха Гора има развалини, вѣроятно, на стара стражарница. Въ старо време тукъ вървялъ пѫтя отъ Скопие за Охридъ.
90. С. Долнйо или Голѣмо Турчани — има 1 църква — св. Никола. Въ селскитѣ лозя има развалини на два стари монастири св. Атанасъ и св. Спасъ, при които селянитѣ колятъ курбанъ на лѣтни св. Атанасъ и на Спасовдень.
93. С. Търново. — Надъ и подъ селото има развалини отъ 2 стари църкви.
94. С. Страяни. — Има 1 джамия. При селото има развалини отъ стара църква. (II, 1891, № 21).
1. Следует ссылка на запись, находящуюся въ Минее Лешечского монастыря. Эта запись точно напечатана Йорд. Ивановым в „Българ. старини изъ Македония”, стр. 237.
66
97. Падалища. — При селото има развалини отъ стара църква.
93. С. Сърбиново. — Близо при селото има развалини на старъ монастиръ.
99. С. Лаканица. — Около 3/4 ч. надъ селото, върху една могила, се намиратъ развалини отъ стара крѣпость, именувани „Звездино кале”, а близо подъ развалинитѣ се съглеждатъ други купове развалини отъ бивши сгради, наречени „Самокови”, тъй като въ тѣхъ, по предание се знае, се е приготовлявало желѣзо, добивано отъ желѣзна руда, която сѫ копали низъ околнитѣ гори.
101. С. Гйоноица. — При селото има развалини отъ стара църква.
102. С. Сибница (Симница). — Около 1/2 ч. далечъ отъ селото има развалини отъ стара крѣпость; изъ единъ зидъ на тѣзи развалини тече вода, която и българитѣ и арнаутитѣ иматъ за лѣковита и ходятъ да се миятъ въ недѣлитѣ и четвъртъцитѣ подиръ Гергйовдень.
106. С. Сушица. — Близо подъ селото има развалини отъ стара църква.
107. С. Долня Баница — има 1 джамия и развалини отъ стара църква.
108. С. Горна Баница. — Селото е расположено на голѣма поляна, надъ която се издига единъ хълмъ нареченъ „Градище”, Горня Баница има 60 арнаугски и само 4 български кѫщи, 1 джамия и развалини отъ стара църква.
И въ дветѣ Баници българитѣ колятъ частенъ курбанъ (всѣки дома си) на св. Петка, на Архангеловъ день и др.
Въ по-многото села на Горний Пологъ, които сѫ на ю., на ю. з. и с. з. отъ Костово, българитѣ колятъ курбанъ и за умрѣлитѣ — за мѫжетѣ овенъ, а за женитѣ овца — въ 40-й день отъ смъртьта имъ, а по нѣкадѣ при умиранието имъ. Месото на закланото животно се сварява, заедно съ очистенитѣ му вѫтрешности, и се слага на трапеза, на която ядѫтъ всички селени, начело съ священника, предъ когото всѣкога се слага въ паница сварената глава на курбана.
По всичкитѣ християнски села мъртвитѣ обличатъ въ най-хубавитѣ имъ дрѣхи, изсичатъ имъ ноктитѣ и турятъ надъ тѣхъ, на пояса имъ, сърпъ, за да се пресѣче болѣстьта и да не хваща другиго отъ домашнитѣ. Кога дигнатъ мъртвеца отъ кѫщи, на леглото му забиватъ гвоздей, за да не стане вампиръ, и турятъ сѣкира, за да се пресѣче смъртьта. Прѣдъ закопаванието развръзватъ и раскопчватъ всичко, каквото е имало закопчано и завързано на него и турятъ въ джеба му нѣкоя малка стара парица. Подиръ закопаванието се слага трапеза, на която ядѫтъ всички, които сѫ били на погребението. Прѣди заяданието на священника подаватъ запалена вощена свѣщь, надъ която той прави съ десната си рѫка знака за благословение и казва: „Вѣчна му памятъ. Богъ да го прости”, подиръ което свѣщьта минува на редъ у всѣкиго отъ селенитѣ, които сѫщо пожелаватъ вѣчна памятъ и прощение на мъртвеца.
Женитѣ — роднини, приятелки и съсѣдки —много ревностно оплакватъ своя мъртвецъ; тѣ викатъ съ гласъ, редятъ и припомнятъ всичко хубаво, всичкитѣ дѣла и послѣдни приказки на мъртвеца. По
67
него тѣ пращатъ извѣстия за себе си и дѣцата си на милитѣ си въ задгробния животъ и, увлечени отъ това, тѣ припомнятъ работитѣ на сѫщества, които много отдавна спокойно спѫтъ подъ гробнитѣ си плочи. Оплакванието се продължава и надъ гроба всѣки день до деветинитѣ и даже до 40-ий день, подиръ което то се възобновява по задушницитѣ.
Гробищата на всичкитѣ българи изъ Тетовско сѫ все при църквитѣ имъ. [II, 1891, № 22].
111. С. Ничворово или Никифорово. — Ничворовска църква се казва св. Пантелеймонъ и е нова. Преди нѣколко години, до когато тази цьрква не бѣше освятена, на праздника вел. м. Пантелеймонъ ничворовци коляха при църква си курбанъ, а подиръ освятяванието и́, при нея пакъ се коли всѣка година курбанъ, но не вече въ храмовий день, а прѣзъ кой да е лѣтенъ праздникъ, когато селенитѣ сѫ посвободни. За курбанъ на ничворовци служатъ 2 или 3 овна, които тѣ взематъ отъ онзи овчаръ, комуто продадѫтъ пашата въ планината си. Месото на закланитѣ овни се сварява и испича и изяда отъ селенитѣ при цьрквата. Хлѣбъ и вино си носи всѣки самъ.
112. С. Маврово. — Въ Маврово, Леуново и Ничворово сѫществува и другъ видъ курбанъ, който се коли когато прави ново здание. Месото на закланото въ такъвъ случай животно се яде отъ зидаритѣ. [II, 1891, N8 27—28].
113. Т. Духъ. — Българитѣ въ Духъ говорятъ арнаутски и само възрастнитѣ знаятъ български.
116. С. Врутокъ. — има една църква св. Арх. Михаилъ и единъ священникъ, 1 джамия и 1 теке. Не далечь отъ селото има развалини отъ стара църква, която се е казвала св. Мина. Въ по-старо време при Врутокъ имало и монастиръ, на името на сегашната църква. [II, 1892, № 30].
118. С. Горно Еловци. — Надъ село има развалини отъ стара църква, която се е казвала св. Атанасъ; въ деня на този святецъ прѣзъ ..амата горноеловскитѣ българи колятъ кубанъ при тѣзи развалини.
Българитѣ на тоза село клонятъ да промѣнятъ езика си на прнаутски и говора имъ сега прѣдставлява странна смѣсь отъ българско и арнаутско нарѣчие.
119. С. Долно Еловци.— Близо при Д. Еловци има развалини отъ стара църква, която се е казвала св. Илия; при тѣзи развалини до прѣди нѣколко години селенитѣ сѫ клали курбанъ на 20 юлий.
120. С. Равенъ. — Равенъ е арнаутско село и има 1 джамия. Близо при селото има развалини отъ 2 стари църкви, около които има гробища, между които тукъ-тамѣ се съглеждатъ каменни кръстове. Надъ селото има развалини отъ малка крѣпость, която навѣрно е била пѫтна стражарница, тъй като при Равенъ се раздѣля пѫтя отъ Тетово и Гостиваръ за Дебъръ и Голѣма Рѣка. [II, 1812, № 60].
122. С. Здуне. — Има 1 джамия и развалини отъ стара църква, св. Георги, при които прѣди нѣколко години българитѣ сѫ клали курбанъ въ деня на святеца; и това село намалява поради изселването на българитѣ.
68
123. С. Дебреше. — Край политѣ на Шаръ-планина е и има около си добра дѫбова гора. Дебреше има 1 джамия и около селото и изъ него 17 църковища, между които по-извѣстни сѫ: Св. Димитръ, Пр. Богородица, Вознесение. Св. Георги и пр. Въ днитѣ на покровителитѣ на бившитѣ църкви българитѣ до скоро клали курбани при църковища си, а отъ нѣколко години насамъ, поради нѣкои незгодности, колението курбанъ е оставено и при църковищата се извършва само водосвятъ, подиръ което селенитѣ похапнуватъ отъ донесенитѣ съ тѣхъ готови ястия.
124. С. Вранйовци. — Селото има 50 турски [албански] кѫщи. Подъ него има развалини отъ стара църква, която се е казвала св. Димитръ [II, 1892, № 62].
Тетово. Мѫжското облѣкло на тетовскитѣ българи е твърдѣ различно и непостоянно. Най-често то се състои отъ едни широки безкрачолни гащи, единъ доволно голѣмъ поясъ и едно „фермене” — късичка горня, безрѫкавна дрѣха, нашарена съ много гайтанъ. Крачолитѣ на гащитѣ се замѣняватъ съ дълги чорапи, нашарени по единъ особенъ начинъ. Вмѣсто това облѣкло (разбирамъ само горнето) мнозина носятъ „чакшири” — гащи отъ особенъ крой — нашарени съ гайтанъ и направени отъ бѣлъ (рѣдко отъ черъ) дебелъ платъ, и „люлка” — къса горня дрѣха, съ къси рѫкави и голѣма яка, която въ лошо време служи за качулка. Ввожданието на европейското облѣкло сега се захваща.
Женско облѣкло се състои: отъ едни „чинтелии” — широки гащи съ къси крачали и голѣмо дъно; единъ „минтанъ” и единъ „елекъ” — и двата много тѣсни и къси; едно „джубе” — дълга, безрѫкавна горня дрѣха съ широки поли; поясъ за кърста и фесъ за главата. Праздничното облѣкло на тукашната българка е много раскошно: чинтелитѣ и елека се правятъ отъ коприненъ платъ, минтана отъ хубаво малиново или зелено кадифе, а джубето отъ хубаво червено сукно; всичкитѣ сѫ богато нашарени съ златенъ шевъ и златоткани ширити. Джубето се носи въ студено време и когато е то облѣчено, отпрѣдъ се опасва съ завиачка — т. е. пристилка. На главата си тетовкитѣ най-често носятъ фесове съ златоткани пюскюли и редъ жълтици около челото. Съ редове жълтици сѫ покрити и гърдитѣ на младитѣ тетовки. Пълно и хубаво женско облѣкло струва отъ 30—50 т. л., и още толкова сѫ потребни за да се покриятъ главата и гърдитѣ съ жълтици. За такъвъ сиромашки и стѣсненъ отъ всѣка страна градъ това извънредно раскошно облѣкло е не на мѣстото си и много съсипва горкитѣ мѫже. Освѣнъ това, туй облѣкло не е наше народно облѣкло и тукашнитѣ българки би постѫпили много умно, ако се откажатъ отъ него и приематъ друго по-легко за мѫжетѣ имъ.
Всѣка тетовка пише вѣждитѣ си и искуственно черни косата си. Много е чудно защо тукашнитѣ жени желаятъ да иматъ само черни коси, когато при голѣмата хубость, съ която Богъ ги е надарилъ, тѣмъ много би приличала и русата коса. (I, 1891, № 24).
С. Лешокъ. Облѣклото на българската селенка изъ Тетовско е все бѣло и нашарено съ шевъ отъ черна вълна, чървенъ гайтанъ и
69
чървено и зелено сукно. То се състои: 1) отъ една „кошуля” направена отъ дебело памучно платно, тѣсна и дълга до глезенитѣ; политѣ ѝ на заднята страна сѫ нашарени, отъ пояса надолу, съ шевъ отъ черна вълна, по който лъщятъ „вильоветѣ” — свѣтлюшки или тилелейки, а на прѣднята страна тѣ сѫ шарени само по края. Отъ рамената до края на рѫкавитѣ на кошулята има сѫщо такъвъ шевъ колко три пърста широкъ, а по нѣкога е шарена и всичката долня половина на рѫкавитѣ. Кошулята е, тъй да рекѫ, основното облѣкло на тетовската българска селенка и нейнитѣ шарени задни поли и рѫкави всѣкога сѫ оставени да се гледатъ. (I, 1891, № 43).
Надъ кошулята селенкитѣ облачатъ „елече”, което е безъ рѫкави и съ отворена пазва, и което е нашарено съ златотканъ ширитъ по подражание на сѫщата дрѣха у тетовката. Надъ елечето се облича „горника”, който сѫщо е безъ рѫкави, дълъгъ колкото дължината на рѫцѣтѣ; горника се прави отъ бѣлъ клашникь и се шари съ разноцвѣтно сукно, червенъ гайтанъ, свѣтлюшки и тель (тѣсни-дълги металически пластинки). Раскошно нашарений горникъ е празднична дрѣха за голѣми дни; горника за обикновенно носение е по-малко нашаренъ и има имена: „сая”, „солтевере”, „кюрдия” и „шубара”. Горника не се закопчава и оставя да се види шева на пазвата на кошулята, на елечето и на прѣдната часть на кѫсото поясче, опасано надъ кошулята. Надъ горника се носи завиячка, нашарена по краищата съ разноцвѣтни вълни и тель и опасана слабо, за да се спуща на доло и да оставя шарената прѣдница на пояса открита. Ако пъкъ поясчето не е шарено, тогава то се покрива съ мъничка пристилчица, наречена „скутина” и нашарена съ вълненъ шевъ, свѣтлюшки. На главитѣ си носятъ тънки и бѣли кърпи, които по-многото пѫти сѫ намѣтнати. Българкитѣ селенки, навсѣкѫдѣ изъ Тетовско, твърдѣ много употрѣбяватъ паритѣ — най-често бѣлитѣ, за украшение. Нашити на тѣсни сукнени ивици, паритѣ се окачатъ на главата, на коситѣ, на гьрдитѣ и пр. Ивицитѣ съ паритѣ на главата се казватъ „сокай”, а тѣзи, които носятъ подъ брадата — „подбрадникъ”. Чорапитѣ си селенкитѣ шарятъ съ тель и златни конци и ги правятъ съ къси расцѣпени гьрла. Обущата имъ сѫ по-много кондураджийски.
Горното облѣкло е облѣклото на българкитѣ изъ селата на И. С. Изтокъ, на Изтокъ и въ една часть отъ селата на Югъ и на 3. С. чападъ отъ Тетово. Селенкитѣ на селата, които сѫ по-близу до Гостиваръ, носятъ различно отъ горното облѣкло, за което азъ ще помѣна кога говоря за тѣзи села.
Облѣклото на българина—селенинъ въ Тетовско се състои : отъ „чакшири”, направени отъ бѣлъ или черъ клашникъ ; отъ „джемаданъ”, направенъ отъ червено сукно и шаренъ съ гайтанъ и копринено-златенъ шевъ; отъ кѫса „долама” отъ бѣлъ клашникъ; отъ едно черно „гуниче” (като люлката на тетовци); отъ „кожухче” или „салта”, направена отъ черно сукно и подшита съ лисици и най-после — отъ голѣмъ червенъ поясъ. Любими обуща на тукашния български селенинъ сѫ цървулитѣ.
70
Своитѣ дрѣхи селенкитѣ си изработватъ все сами; сами тѣ изработватъ и плата за дрехитѣ на мѫжете си. [1, 1891, № 44].
Дрѣхитѣ на челопекскитѣ българки сѫ най-красивитѣ и най-нашаренитѣ помежду дрѣхитѣ, които по-горе описахъ и които се носятъ отъ българки—селенки въ селата на тъй наречений „Долни Пологъ”. Рѫкавитѣ на кошулитѣ сѫ закопчени на долнята страна и на раменитѣ иматъ красивъ шевъ, приличенъ на еполети. Шева на горника, на завиячката, на скумината, на пояса и украшенията на главата тукъ сѫ доведени до голѣма красота и иматъ твърдѣ прелестенъ изгледъ. Момитѣ и младитѣ невести носятъ кадифени обуща съ златенъ шевъ [II, 1891, № 16].
Женското облѣкло на българкитѣ—селенки въ по-голѣмата часть отъ селата на Горний Пологъ е следующето:
1. Кошуля, отъ домашно или европейско платно, на която политѣ сѫ бѣли (безъ шевъ), а рѫкавитъ и пазвата шити съ бѣли металически и съ сини зелени копринени конци и толкозъ щото платното не се вижда подъ шева.
2. Навирачка — това е кошуля безъ поли, направена за улеснение и икономия тъй като цѣлитѣ кошули, заради бѣлитѣ имъ поли, трѣбва по-често да се перѫтъ, което поврежда шева имъ по пазвата и рѫкавитѣ. Навирачкитѣ се обличатъ надъ съвършенно бѣлитѣ кошули.
3. Клашникъ — долня безрѫкавна дрѣха, дълга колкого дължината на рѫцетѣ ; прави се отъ бѣлъ вълненъ платъ и краищата и предницата му сѫ шити съ бѣли металически и цветни копринени конци, а отъ раменете му висатъ назадъ дълги ресни ивици, прилични на рѫкавичета. Зиме намѣсто клашника се носи безрѫкавенъ кожухъ, направенъ само отъ кожи и нашаренъ отъ голата страна съ ивици отъ цвѣтно сукно.
4. Поясъ — отъ платъ или отъ сукно ; той е тѣсенъ, кѫсъ и на краищата си има по 10—12 дръжки, плетени съ металически конци, а на дръжкитѣ висятъ кѫделки отъ разноцвѣтна вълна, които съ дръжкитѣ се казватъ „китки”. При опасването пояса се кръстосва веднъжъ отъ задъ и киткитѣ си оставатъ да висятъ на бедрата. Пояса се носи надъ клашника.
5. Завиячка — тъкана е отъ разноцвѣтна вълнена прежда. Понѣкога тя е толкова широка, щото се превръща на сѫщи поли.
6. Превързка — малка платнена шапчица, на която сѫ нашити стари пари.
7. Кърпа — отъ бѣло тънко платно, нашарена е съ металически конци и „аспри” (тилилейки, свѣтлюшки). По-старитѣ жени носятъ шарени забрадки безъ никакви украшения.
8. Главина — видъ шапка, по-дълга отзадъ; сукнена е и шарена съ металически конци. Тя се носи отъ по-старитѣ вмѣсто превързка.
9. Шамия — бѣла тънка кърпица, обнизана съ пари, коята младитѣ невѣсти носятъ окачена отпредъ на пояса си.
71
10. Герданъ — сукнена ивица съ стари пари за гърлото.
11. Вързки — ивици съ пари; тѣ сѫ накичени по между дребно оплетени витки на младитѣ невѣсти.
12. Сокай — дълга колкото клашника сукнена ивица, 4—5 пръста широка, на долния край малко порасширочена и свършена съ рѣси; шита е съ металически конци и се носи отъ по-старитѣ жени спусната подъ виткитѣ на косата.
13. Калчиня — чорапи съ кѫси, разцѣпени гърла; плетени сѫ отъ цвѣтни вълнени прежди, а за младитѣ шарени и съ металически конци.
14. Тузлуци — сукнени, шарени съ металически конци гърла за краката отъ чорапитѣ до колѣното.
На ушитѣ си селенкитѣ—българки изъ всичко Тетовско носятъ окачени по 3—4 стари пари.
И въ Горний Пологъ българкитѣ сами приготовляватъ дрехитѣ си, даже сами ги шиятъ и украсяватъ.
Мѫжкото облѣкло е еднакво за всичкитѣ българи изъ Тетовско.
Въ най-крайнитѣ тетовски села на з. и на ю. и. носятъ дрѣхи различни отъ горнитѣ. За тѣхъ ще помѣна когато дода при тѣзи села. [II, 1891, № 18].
113. С. Духъ. — Българкитѣ въ Духъ носятъ слѣдѫющето облѣкло:
1) Кмишъ или кошуля, направена отъ хасе; политѣ ѝ сѫ широки и сѫ направени отъ много ивици, широки около 4 пръста.
2) Долама, направена отъ вишнево сукно и шита по пазвата, гърбътъ и рѫкавитѣ съ златни конци отъ 7—8 вида цвѣтове. Политѣ на доламата сѫ ошити отъ тѣсни ивици на брой отъ 32 до 40, по между които има по 3—4 реда червенъ гайтанъ.
3) Митанъ, направенъ отъ коприненъ платъ и шитъ съ златни разноцвѣтни копринени конци по пазвата и рѫкавитѣ.
4) Джубелъ — той е митанъ безъ рѫкави.
5) Прищелка — това е завиячка, която се описва отпрѣдъ надъ доламата.
6) Пещемалъ и кърпа, които сѫщо се опасватъ надъ доламата повечето по праздничнитѣ дни. Пещемалътъ е коприненъ, а кърпата отъ онѣзи, които се носятъ на глава.
7) Поясъ, който се казва „бресъ” ако е вълненъ и „пашъ” ако е коприненъ. Пояса е много голѣмъ и се опасва на широко надъ долама.
8) Тозлуци, направени отъ сукно и шити съ златни и копринени конци. Носятъ се на краката отъ чорапитѣ до колѣнетѣ.
9) Калчина или чорапи, плетени отъ разноцвѣтна вълнена прежда и златни конци.
10) Фюторъ — фесъ съ редове златни пари.
11) Тасъ — направенъ отъ сребро, съ изображения на светци и херувими и обнизанъ по крайтъ съ сребрени пари, окачени на много вережки. Тасътъ се носи надъ фюторътъ, но така щото да остави да
72
се видятъ златнитѣ пари. Надъ фююрътъ и тасътъ носятъ шарена кърпа, която забраждѫтъ подъ брада. Коситѣ си оплитатъ на 4 плетенки и ги оставятъ да висятъ на гѫрдитѣ имъ, по 2 на рамо. Обеци (ушники) не носятъ и за това не си пробиватъ ушитѣ.
Горний видъ облѣкло носятъ и българкитѣ въ с.с. Леуново, Ничворово, Маврово, Врутокъ, Печково, Горно-Еловци и други нѣкои отъ селата на западъ отъ Тетово. Кошулята и пояса се наричатъ съ арнаутски имена само въ с. Духъ, а въ другитѣ села тѣ се именуватъ по-български. [II, 1892, № 30].