Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга XI,  София, 1894

 

11. Спомени за унията на 18 декември 1860 год. [*]

 

Отъ Черновѣждъ. (Петър Панталеев Карапетров)

 

 

На 3-и априли 1860 год. прѣстанѫ да се споменува името на цариградския гръцки патриархъ въ българския храмъ въ Цариградъ и напоконъ въвъ всичкитѣ български храмове въ турската държава. Това значеше, че патриархътъ не се припознава вече за духовенъ глава на българския народъ, а пъкъ въ Турско духовнитѣ глави сѫ и граждански, политически прѣдставители на народитѣ си прѣдъ Високата Порта. Та и стремленията на българитѣ бѣхѫ такива — да си добиѭтъ природенъ българинъ за духовенъ началникъ, да се припознае българскиятъ народъ за народъ отдѣленъ отъ гръцкия. А турското правителство не можеше така лесно да разрѣши това питанье; макаръ и да се показваше разположено къмъ българския народъ, то все се не рѣшаваше, каква посока да вземе въ дадения случай. Па много му прѣчехѫ за това и сплетнитѣ на нѣкои отъ посланицитѣ на голѣмитѣ европейски държави. Нѣкои отъ тия посланици съвѣтвахѫ Високата Порта, че въ нейна полза ще бѫде, ако се раздѣлѭтъ българитѣ отъ гърцитѣ, а други ѝ казвахѫ,

 

 

*. Тия спомени съмъ написалъ не само като съврѣменникъ, но и като близенъ очевидецъ ; билъ съмъ въвъ вървежа на работитѣ и въ много отъ тѣхъ съмъ участвувалъ. Описалъ съмъ работитѣ, както съмъ ги виждалъ, както съмъ ги разбиралъ, както ги знаѭ. Може би и да съмъ пропустнѫлъ нѣкои маловажни обстоятелства, но мислѭ, че за това нѣма да ме обвинѭтъ, защото отъ онова врѣме сѫ се нзминѫли 25—30 години, анъкъ само отъ кратки записки и бѣлѣжки, които съмъ запазиль, можахъ да се ползувамъ, като допълняхъ съсъ спомѣнитѣ си повечето подробности. Въ забѣлѣжкитѣ съмъ вмѣстилъ прѣписи отъ бератитѣ на униатскитѣ владици, молбата на кукушкитѣ българи до папата, както и молбата за цариградскитѣ за съединението съ римо-католическата черква и още два-три други документа, отъ които едни напълно, други накратко. Всичкитѣ тия документи вмѣстихъ въ забѣлѣжкитѣ, защото сѫ само за обяснение и вече сѫ обнародвани въ нѣкои вѣстници и списания. Молѭ още живитѣ съврѣменници и участвувавши въ униатскитѣ работи, да допълнѭтъ и поправѭтъ моитѣ бѣлѣжки. Бившето съединение на нѣкои българи съ римо-католическата черква трѣбва да се запише, колкото се може по-обстоятелно и по-вѣрно въ новата история на българската черква. Не трѣбва да се гледа на личноститѣ, нито пъкъ да се осѫждатъ нѣкои хора, но трѣбва да се иматъ прѣдъ видъ тогавашнитѣ обстоятелства, при които се е прибѣгнѫло къмъ унията. Както ще видимъ, по-сетнѣ се прибѣгва и къмъ покровителството или съединението съ англиканската черква. За унията имаше много хубави записки покойниятъ униатски архиепископъ Рафаилъ Поповъ, ала се не знае, що ги сторихѫ наслѣдницитѣ му. Имаше доста записки по унията и униатскиятъ свещеникъ Иванъ Ваклидовъ отъ Казанлъкъ, ала какво сѫ станѫли, не знаѭ. Запискитѣ на архиепископа Рафаила, както и на свещеника Иванъ Ваклидовъ, не може да се откаже, че ще бѫдѫтъ по-пълни, по-обстоятелствени. — Ч.

 

Приноси, които бихѫ спомогнѫли за пó-добро и всестранно разяснение на събитието, ще бѫдатъ обнародвани въ Сборника съ особена готовность. — Ред.

 

 

327

 

че, възъ основа на правдинитѣ на гръцкия патриархъ, припознати съсъ султански фермани, раздѣляванье на православната черква въ Турско не бива да стане. По тия и по други още нѣкои причини мохамеданското турско правителство се не рѣшаваше отеднажъ да се намѣси въ черковно-управителнитѣ работи на христианскитѣ султанови подданници. А поради нерѣшителностьта на Високата Порта, да вземе въвъ внимание справедливитѣ български оплаквания противъ гръцкото духовенство и да удовлетвори законнитѣ искания на българитѣ да си иматъ свое родно духовенство, повечето отъ цариградскитѣ българи и мнозина отъ областнитѣ, особено учителитѣ и младежитѣ, захванѫхѫ да мислѭтъ за съединение съ римо-католическата черква, само и само да се избави българскиятъ народъ отъ гръцката патриаршия и да се поднови нѣкогашната българска черква. За съединението съ римо-католишката черква най-много настояваше и приготвяше почва вѣстникъ „България", който прѣди една година Драганъ Цанковъ бѣше захванѫлъ да издава въ Цариградъ. На 28 мартъ 1859 год. се издаде първиятъ му брой. Уредницитѣ, писачитѣ, сътрудницитѣ на тоя вѣстникъ имахѫ за главна цѣль, да се избави еднажъ българскиятъ народъ отъ гръцката патриаршия, да се признае той отъ Високата Порта за особенъ народъ, [1] както споменѫхъ, и да си има народенъ глава, когото да признава за висши духовенъ началникъ на черквата си. Въ това врѣме бѣше такова убѣждението не само на Цанкова, ами и на всичкитѣ разбрани и родолюбиви българи, отъ които още мнозина има живи. [2] Тия народни работници бѣхѫ ради да направѭтъ приврѣменно всѣкакви вѣроизповѣдни отстѫпки, само и само Високата Порта да припознае за особенъ народъ българското население отъ европейскитѣ ѝ области.

 

За постиганье тая цѣль вато най-лесно срѣдство прѣдпочете се съединението съ римо-католишката черква, още повече че тогава френскиятъ царь Наполеонъ III, като царь на най-голѣмата католишка държава въ Европа, бѣше на върха на славата, на могѫществото, на голѣмствого си. Той заповѣдваше на свѣта, а неговата дума или думата на посланицитѣ му при турския султанъ не можеше да се повърне

 

 

1. Въ турската държава цариградскиятъ гръцки патриархъ е духовенъ и народенъ глава на всичкитѣ народи (гърци, българи, сърби, арнаути, власи, караманци и нѣкои араби), които изповѣдватъ източната православна вѣра, и това вѫзъ основание на правдинитѣ, които му сѫ подтвърдени съсъ султански фермани. По тая причина Високата Порта не признава никакви други народни названия, народни черковни общини, освѣнъ гръцката, и всичкитѣ православни народи нарича румъ милети (римски, ромейски, гръцки народъ). Така и българския народъ, до учрѣждението на българската екзархия, наричаше румъ милети, както и сега още съ това название нарича ония българи, които се намиратъ подъ духовното вѣдомство на гръцката цариградска патриаршия.

 

2. Противъ мисъльта за съединение съ римо-католишката черква най-напрѣдъ се обади габровскиятъ учитель Теодоръ Стояновъ Бурмовъ, а слѣдъ него калоферскиятъ — Ботйо Петковъ. Тѣ пишехѫ статии въ издавания отъ Александъръ С. Б. Екзархъ „Цариградский Вѣстникъ," който бѣше орѫдие на гръцката патриаршия и на руското посолство въ Цариградъ. Като нѣмаше другъ, Бурмовъ и Петковъ по неволя пишехѫ въ тоя вѣстникъ, а когато дойде въ Цариградъ, Бурмовъ захванѫ да пише въ поврѣменното списание „Български Книжици,” издавано отъ българската община въ Цариградъ; въ това списание вече бѣше се обадилъ и Гаврилъ Кръстьовичъ противъ унията. Въ това врѣме и Савва С. Раковски въвъ вѣстника си „Дунавский Лебедъ," издаванъ въ Бѣлградъ, захванѫ да напада съединението съ Римъ.

 

 
328

 

Всѣко просто съобщение отъ френския посланикъ до Високата Порта бѣше султанска заповѣдь за турскитѣ министри. Но тия причини поведението, което държахѫ мнозина родолюбиви българи, споредъ тогавашнитѣ обстоятелства, бѣше оправдателно относително приеманьето на унията, па и нѣмаше другъ изходъ. А че е очаквана помощь отъ Наполеона и френското правителство, това се вижда и отъ молбитѣ, вмѣстени въ 4-та и 5-та забѣлѣжки.

 

Вѣстникъ „България" макаръ и да се печаташе въ българската печатница, която се намираше подъ храма, въ сѫщата сграда, на католишкия манастиръ Санъ Бенедето въ Цариградъ на Галата, макаръ многажди и да обнародваше статии съ черковно-католишко съдържание и да нападаше явно православната черква [3], това се вършеше по неволя, защото тогава така изисквахѫ обстоягелствата. Ако не бѣше печатницата въ католишкия манастиръ и ако се не обнародвахѫ такива статии, не можеше да се пише и противъ гръцката патриаршия, противъ гръцкото духовенство, защото патриархътъ веднага можеше да затвори печатницата и да спре вѣстника, а инакъ френскиятъ посланикъ покровителствуваше вѣстника. Едвамъ подиръ двѣ-три години българскитѣ вѣстници въ Цариградъ захванѫхѫ да пишѫтъ по-свободно противъ гръцкото духовенство. Въ урежданьето на тоя вѣстникъ вземахѫ участие повечето отъ най-родолюбивитѣ въ онова врѣме български учители, търговци и младежи. Наистина, римо-католишката черква е очаквала облага отъ раздѣлението на двата едновѣрни народа (българи и гърци), обаче българскитѣ родолюбци другояче мислехѫ, други кроежи крояхѫ; тѣ мислехѫ да направѭтъ приврѣменно съединение съ нея, а откакъ се припознае папата за глава на черквата и откакъ съсъ съдѣйствието на Наполеона Високата Порта припознае българския народъ за особенъ, отдѣленъ отъ гръцкия, и се уреди българската черква, при сгоденъ случай, българитѣ да се откажѫтъ и отъ папата, както по късно сторихѫ и повечето арменокатолици. Сега друго е питаньето, да ли такава мисъль е била осѫществима или пъкъ нѣкои непрѣдвидѣни лошави сетнини сѫ

 

 

3. Тия статии първообраано се пишехѫ на френски отъ католишкия свещеникъ отецъ Фавериалъ (френецъ отъ ордена на лазариститѣ), а пъкъ Цанковъ и мнозина други българи ги прѣвождахѫ на български. Многажди тия статии ясно и открито се коснувахѫ дори и до догмитѣ. Въ тѣхъ се проповѣдваше и учеше за ороизхождението на Свети Духъ и отъ Сина, за причастието и още други такива. Казваше се, че цариградскиятъ патриархъ, който не е канонически, нито пъкъ има каноническа власть надъ българитѣ, никога не ще да допустне да се учрѣди едно самостоятелно българско черковно управление, а султанътъ не може да стори такова нѣщо, защото не е нито папа, нито патриархъ. Високата Порта никога не ще да се съгласи да припознае една българска самостоятелна иерархия, която ще е една башибозушка иерархия още и отъ страхъ, да не би българитѣ послѣ да поискатъ да се освободѭтъ и отъ султана. Ония, които се противѭтъ на съединението съ римската черква, сѫ5 руски орѫдня, хора егоисти, които се увличатъ отъ руски пари и за тия пари вършѫтъ работата на Русия въвъ врѣдъ на собствения си народъ. Та и да се прѣдположи, че българитѣ ще се сдобиѭтъ съ една иерархия безъ папата, тая иерархил нѣма да ги ползува много, защото и българскитѣ владици сѫ като гръцкитѣ безъ добра отхрана и безъ благочестие, тогава като, ако българскиятъ народъ се отнесеше до папата и припознаеше неговата власть надъ себе си, щѣше да има кой да наблюдава надъ българскитѣ владици, и българската община щѣше да има единъ изкусенъ кормчия. За повече подробности могатъ да се прочетѫтъ бройоветѣ на вѣстникъ България отъ първата, втората и третата годишнини — 1859, 1860 и 1861.

 

 

329

 

щѣли да послѣдватъ? Прочее, нито Драганъ Цанковъ, нито сътрудницитѣ и дописницитѣ на вѣстникъ „България", нито ония, които сѫ били съгласни съ него за съединението съ римо-католишката черква, не сѫ чинели това по вѣроизповѣдно убѣждение или по нѣкакви користни цѣли, но по нужда, по неволя.

 

Споменѫхъ по-горѣ, че римо-католишката черква очакваше облаги отъ Българско, защото лазариститѣ (католишки орденъ) се опитахѫ, и прѣди появяваньето на вѣстникъ „България”, нѣкакси тайно, неусѣтно да напомнѭтъ за черковнитѣ сношения на нѣкогашнитѣ царье съ папитѣ. Това тѣ сторихѫ чрѣзъ нѣкои българчета ученици въвъ френското училище на Бебекъ, което се управяше отъ тѣхъ. На тия невинни момчета бѣхѫ дадени да прѣведѫтъ нѣкакви „документи по българската черковна история", които се и напечатахѫ въ мѣсецослова на българската книжнина за 1859 година. Но щомъ се узна, че тия документи не сѫ вѣрни, че повечето отъ тѣхъ сѫ изопачени или измислени, настоятелството на българската книжнина тутакси спрѣ разнасяньето на мѣсецослова, и отъ всичкитѣ екземпляри се отрѣзахѫ листоветѣ, които съдържахѫ казанитѣ документи. За тия документи вниманието на настоятелството биде обърнѫто отъ учения българинъ Константинъ Райновъ (отъ Самоковъ), койго бѣше тогава началникъ на цензурата въ Цариградъ. Азъ нѣмамъ сега тоя мѣсецословъ, ала помнѭ, че едната страница на единъ листъ, който се не отрѣза, защото на другата страница имаше друго съдържание, биде залѣпена съ хартия, за да се не чете напечатаното, останѫло отъ документитѣ. Тоя мѣсецословъ се напечати въ печатницата на Д. Цанкова и Б. Миркова. И въ мѣсецослова за 1857 год., който се продаваше за въ полза на българската книжнина, бѣше вмѣстена една кратка българска история, ако се не лъжѫ, написана отъ Д. Цанкова; въ нея сѫщо тъй бѣхѫ прокарани нѣкакви католишки възгледи, ала и тоя мѣсецословъ сега като нѣмѫмъ, не могѫ утвърдително да кажѫ, какво бѣше съдържанието. Тоя мѣсецословъ бѣше печатанъ въ печатницата на Цариградския Вѣстникъ, на която ступанинъ бѣше Ал. С. Б. Екзархъ.

 

Мисъльта за унията захванѫ явно да се разпространява наскоро слѣдъ появяваньето на вѣстникъ „България," още прѣди да се изхвърли името на гръцкия патриархъ изъ българскитѣ храмове. Справедливо е да се каже, че малцина бѣхѫ ония българи, които разбирахѫ, що е уния съ римо-католическата черква. Но на-скоро се прѣдстави случай да се запознамтъ хората нагледно съ нея. Поради нетърпимитѣ вече злосторства на гръцкото духовенство, още прѣзъ мѣсецъ юли 1859-та год. жителитѣ на градъ Кукушъ, близо до Солунъ, бѣхѫ се обявили за униати. [4]

 

 

4. Молбата, която кукушкитѣ българи изпратили до папата, за да ги „приеме въ стадото си и подъ крилата си," е доста дълга. Тя е обнародвана въ 25-я брой на вѣстникъ България, год. I, 12 септември 1859 год. Откакъ се оплакватъ отъ гръцкото духовенство и отъ владиката си Мелетия (гъркъ), кукушанитѣ свършвать така:

 

„ ... за да можемъ да запазимъ вѣрата си цѣла и неповрѣдима, както сме я приели отъ прѣдѣдитѣ си, и да запазимъ себе си отъ развратното гръцко духовенство, ние твърдо рѣшихме да го оставинъ и да се обърнемъ до негово светѣйшество папа Пия IX и да припознаемъ него и неговитѣ наслѣдници на апостолското сѣдалище за духовенъ началникъ надъ насъ по слѣдния начинъ:

1) ние приемаме съпричастието на сѣдалището на св. Петра, върху което Иисусъ Христосъ основа черквата си, на което е върховно седнѫлъ Пий IX и управлява тая истата черква Христова. Въ истото врѣме ние истинно вѣрваме, че Пий IX е истинни наслѣдникъ на св. Петра и вѣрваме нашата източна черква такава, каквато сме я приели отъ светитѣ отци и отъ светитѣ вселенски събори.

2) Ние желаемъ и слѣдователно молимъ Пия IX, да се не направи никакво измѣняванье въ обредитѣ (обичаи, тържества и богуслужение) черковни, въ прѣподаваньето на таинствата, въ състоянието на нашитѣ свещеници и въ езика, по които ще ставатъ черковнитѣ молитви между насъ, който езикъ е старобългарски или словенски езикъ.

3) Нашата епархия ще се въвѣри на единъ архиепископъ, избранъ по нашитѣ общи желания, на което избрание ще помолимъ Пия IX да даде своето одобрение.

4) Архиепископътъ и духовенството, които щѫтъ да управляватъ епархията и енориитѣ, трѣбва да сѫ всички българи подъ заповѣдьта и покровителството на Пия IX и на наслѣдницитѣ му.

5) Училищата трѣбва да са подъ управлението и грижитѣ на архиепископа и на епитропитѣ. Българскиятъ езикъ съ народнитѣ си букви ще бѫде всѣкога главенъ езикъ и основата на учението на юношеството. Учителитѣ щѫтъ да се избиратъ отъ архиепископа и отъ народа.

 

По тоя начинъ ние молимъ негово светѣйшество Пия IX да ни приеме въ стадото си и подъ крилата си. Такова е съединението, което искаме съ апостолското сѣдалище, за да могѫтъ и другитѣ наши съотечественици да ни подражаѭъ и да излѣзѫтъ отъ подъ властьта па безредното и безсъвѣстно гръцко духовенство. Дано Богъ така да може да се прославя отъ насъ и отъ всичкитѣ други българи. Най-послѣ ние молимъ негово светѣйшество Пия IX да пригласи за наша полза френското правителство да ни защищава при изрядния нашъ самодържецъ Абдулъ-Меджида противъ всѣко неправедно притѣсняванье и гонение, които зломисленото безсъвѣстно гръцко духовенство може да вдигне иротивъ насъ. Най-сетнѣ, като сме увѣрени, че нашитѣ покорни молби ще да се чуѭтъ, ние се подписваме съсъ всичко почитание. Кукушъ, 12 юли 1859 год.”

 

Тая молба е изпратена на папата чрѣзъ отца Тюрока, началникъ на лазариститѣ въ Солунъ.

 

 

330

 

За да ги отвърне отъ съединението съ римската черква, патриаршията имъ назначи за владика българинътъ архимандритъ Партени, тогава управитель на българското училище при българския храмъ въ Цариградъ. Архимандритъ Партени, родомъ отъ Дебъръ, бѣше се училъ въ московската духовна академия. Той биде рѫкоположенъ въ патриаршеския храмъ на 29 октомври сѫщата година, и на-скоро тръгнѫ за Кукушъ. Съ пристиганьето на владиката Партения въ тоя градъ, съединението съ римо-католишката черква не успѣ. Които се бѣхѫ обявили за униати, се повърнѫхѫ въ източнага православна черква. Тука трѣбва да се каже още, че, както по настояваньето на руското посолство въ Цариградъ, Високата Порта се не рѣшаваше да припознае българска самостоятелна черква, отдѣлна отъ гръцката, така и по настояваньето на сѫщото това посолство гръцката патриаршия рѫкоположи и изпрати българина Партения за владика на Полянинската епархия, само и само да се не вмъкне католичеството между българския народъ.

 

Сега на предмета. Откакъ българитѣ прѣстанѫхѫ да споменуватъ въ храмовегѣ си името на гръцкия патриархъ, руското посолство отъ една страна насърчаваше българскитѣ първенци въ Цариградъ и съвѣтваше ги да постоянствуватъ на законнитѣ искания на българския народъ, а отъ друга това сѫщото посолство съвѣтваше гръцката патриаршия да не отстѫпва нищо на българитѣ. И патриаршията слушаше, безъ да обръща внимание на опасностьта отъ унията за православната черква: патриаршията гледаше да запази само положението си. При всичко, че тая послѣднята слушаше съвѣтитѣ на руското посолство, гръцкитѣ учени хора, духовни и свѣтски, съ разни книги и вѣстници увѣрявахѫ свѣта,

 

 

331

 

че Русия е подсторила българитѣ да искатъ да се отдѣлѭтъ отъ източната православна черква (разбира се гръцката). Отъ тия гръцки брътвения мнозина високопоставени хора и турски министри се заблудихѫ, та дори и Високата Норта захванѫ да съчувствува на мисъльта за унията; турското правителство захванѫ да признава, че съ унията ще се тури единъ прѣдѣлъ между едноплеменнитѣ и едновѣрнитѣ руси и българи. И живѣещитѣ въ Цариградъ бѣжанци поляци, отъ които мнозина занимавахѫ високи граждански и военни служби при Бисоката Порта, като естествени неприятели на Русия, не бѣхѫ чужди отъ тия сплетни; и това не толкова по вѣроизповѣдни причини, колкото отъ омраза къмъ Русия. Нѣкога си, прѣзъ 1845 год., и отецъ Неофитъ Бозвели, както и отецъ Иларионъ Ст. Михайловски, имали сношение съ живѣещитѣ въ Цариградъ поляци, особено съ Чайковски — турски Садъкъ-паша.

 

Въ такова [*] положение бѣхѫ работитѣ. когато въ първитѣ дни на мѣсецъ декември 1860 год., по съвѣтитѣ на нѣкои българи, заточениятъ въ Цариградъ българинъ попъ Димитъръ отъ Балчикъ побѣгнѫ отъ гръцката патриаршия и отиде въ манастира Санъ Бенедето, гдѣто се обяви за униятинъ, и така се избави отъ всѣкакви прѣслѣдвания отъ патриаршията (Прѣзъ 1845 год. и отецъ Неофитъ Бозвели се е крилъ въ тоя манастиръ, когато патриаршията щѣше да го заточи въ Света-Гора, заедно съ отца Илариона Ст. Михайловски). Варненскиятъ гръцки владика бѣше заточилъ попъ Димитра за това, че прѣди шесть мѣсеци бѣше го рѫкоположилъ за свещеникъ българскиятъ владика Иларионъ Макариуполски, епископъ при българския храмъ въ Цариградъ. Попъ Димитровото бѣганье и спасяваньето му въ католишкия манастиръ Санъ Бенедето ускори деня за прогласяваньето на унията.

 

Тоя день бѣше 18-ятъ день на мѣсецъ декември 1860 год., недѣля. Макаръ и да валѣше силенъ дъждъ, повече отъ двѣ хиляди души цариградски българи, прѣдвождани отъ случайно находещия се въ Цариградъ архимандритъ Иосифъ Соколски, игуменъ на габровския манастиръ, заедно съ дякона си Висариона отъ сѫщия манастиръ, архимандритъ Макари отъ Копривщица, таксидиотинъ въ Самоковъ на Хиландарския манастиръ и прѣдставитель на самоковци по българо-гръцката черковна разпра, попъ Тодоръ отъ Видинъ, попъ Григоръ отъ Казанлъкъ, свещеници при българския храмъ въ Цариградъ, извѣстния вече попъ Димитъръ отъ Балчикъ, Рафаилъ Попъ-Добрьовъ отъ Стрѣлецъ, дяконъ на владиката Авксентия, и още други нѣкои духовни лица, Никола Евтимовъ Сапуновъ отъ Габрово и Манолъ Ивановъ отъ Стара-Загора (настоятели на българския храмъ въ Цариградъ), Иванъ Бозвели отъ Казанлъкъ, Димитъръ Бракаловъ отъ Калоферъ, Иванъ Караджовъ (Клинката) отъ Клисура, Стоянъ Джейковъ отъ Копривщица, Димитъръ Пеновъ отъ Т.-Пазарджикъ, Драганъ Цанковъ отъ Свищовъ, Д-ръ Георги

 

 

*. Вж. Мемуаритѣ на Чайковски въ X томъ на МСб. Ред.

 

 

332

 

Мирковичъ отъ Сливенъ, мнозина стари и млади интелигентни и търговци българи отъ Балкапанъ-ханъ и отъ други търговски ханове въ Цариградъ, се прѣдставихѫ на папския намѣстникъ и цариградски католишки архиепископъ контъ Павелъ Брунони въ кѫщата му на Дера; при Брунони бѣше и арменокатолишкиятъ патриархъ Антони Хасунъ. Тука присѫтствувахѫ и много владици и свещеници, и отъ двѣтѣ духовенства — латинското и арменокатолишкото. Българскитѣ архимандрити Иосифъ и Макари, заедно съ Цанкова и Мирковича, подадохѫ едно заявление на архиепископа Брунони, писано на френски; това заявление прочете велегласно Христо Владиковъ отъ Казанлъкъ. Въ това заявление, между друго, надълго и нашироко се казваше още, че българскиятъ народъ желае да се повърне въ пазвата на католишката черква, заради това го молѭтъ да ходатайствува прѣдъ папата, да поднови българското свещеноначалство (иерархия), съ условие обаче, че обредитѣ, обичаитѣ и словенското богуслужение ще си останѫтъ сѫщитѣ. Въ такава смисъль почти говорѝ по гръцки и Хаджи-Мина Пашовъ отъ Сливенъ. Въ отговоръ на Хаджи-Мина арменокатолишкиятъ патриархъ каза по турски, че Брунони и той ще посрѣдничатъ при папата, за да се поднови българската иерархия, безъ да се покѫтнѫтъ религиознитѣ обреди и обичаи на българския народъ, и при Високата Порта, за да припознае бѫдѫщия български свещеноначалникъ. За всичко това се състави актъ, който се подписа отъ всичкитѣ присѫтствували и отъ двѣтѣ вѣроизповѣдания, духовни и свѣтски лица, а българитѣ подписахѫ и една молба за папата, прѣдварително приготвена и написана на френски [5]. Подиръ едно славословие, което се

 

 

5. Ето тая молба:

 

„На цѣлъ христиански свѣтъ е познато, че въ старо врѣме българскиятъ народъ имаше една народна каноническа независима иерархия, която бѣше съединена чрѣзъ връзки на покорность съсъ светата всеобща римска черква и бѣше припозната отъ тая послѣднята за каноническа и независима. Особени обстоятелства, съединени съ непозволени срѣдства, допустнѫхѫ на гръцкия цариградски патриархъ да лиши българския народъ отъ това каноническо учрѣждение и да присъедини на своя цариградски прѣстолъ правата му. Отъ нея епоха насамъ българитѣ не прѣставахѫ да протестуватъ явно и съ въздишанье отъ сърце противъ това грабванье на тѣхнитѣ най-свещени права. Сегашниятъ нашъ народъ, като изповѣдва сѫщитѣ убѣждения, счита това право за неотемлемо и неизсрочвано и, одързостенъ отъ увѣренията, дадени отъ Н. Ц. Величество Султана, нашия господарь, въ Хатихумаюна отъ 6/18 февруари 1856 год., увѣрения, които обезпечаватъ на всичкитѣ жители въ турското царство свободата на съвѣстьта, протестува днесъ, както сѫ всѣкога протестували неговитѣ прадѣди, и толкова повече, че той съзнава опасностьта за общенародната нравственость и за умственото развитие отъ противозаконнитѣ угнетения и злоупотребления на гръцкото духовенство. Съблазненъ отъ безнравственото поведение и отъ развратния животъ на гръцкитѣ владици, отъ които много има на тоя часъ да отговарятъ прѣдъ сѫдилището за дѣтоубийство и насилванье, и ревнивъ за упазванье православната вѣра въ оная чистота, въ която му е била прѣдадена отъ прадѣдитѣ му и въ която и тия послѣднитѣ сѫ я приели отъ светитѣ апостоли и отъ вселенскитѣ събори, българскиятъ народъ, докаченъ въ религиозната си съвѣсть отъ всичко това, рѣши да скѫса връзкитѣ, които го свързватъ съ гръцкия цариградски патриархъ, да се откѫсне отъ неговата незаконна власть и да обяви, както обявява сега всенародно, че почита и припознава, сега и до вѣка, светата българска цариградска черква за своя истинна духовна майка. Българскиятъ народъ желае, чрѣзъ посрѣдството и грижитѣ на тая света черква, да се поднови старата му каноническа и независима иерархия, а нейниятъ началникъ, както и наслѣдницитѣ му, да носи титлата български патриархъ. Като припознава речения свещеноначалникъ за глава на всичкитѣ български черкви, на всичкото българско духовенство, на което, както и на реченитѣ черкви, ще е той управитель, съобразно съ черковнитѣ правила и царски закони, българскиятъ народъ желае, щото подновяваньето на неговата каноническа независима иерархия да се извърши подъ покровителството на светата западна римска черква, която въ старо врѣме е припознавала българската иерархия за каноническа и независима По тия причини, ние долуподписанитѣ, на които народътъ е далъ пълномощие да направимъ потрѣбнитѣ постѫпки, за да подновимъ свързката съсъ светата западна римска черква, чрѣзъ посрѣдството на началника на тая черква, който е истински наслѣдникъ на св. Петра и върховенъ началникъ на христианската римска черква, обявяваме тържествено, че припознаваме за свети догмитѣ и обредитѣ, които слѣдва светата западна римска черква, че обѣщаваме пълна и чистосърдечна вѣрность къмъ негово светѣйшество папа Пия IX и къмъ неговитѣ наслѣдници, които ще дойдѫтъ слѣдъ него въ това високо звание, както и къмъ неговото духовенство. Отъ друга страна ние, както и българскилтъ народъ, като познаваме декретитѣ на светата западна римска черква, увѣрени сме, че черковнитѣ ни обреди и богуслужението ни, а така и обичаитѣ на духовенството ни и начинътъ на исповѣданието догмитѣ, ще останѫтъ небутнѫти, споредъ както е рѣшено и дозволено отъ флорентийскиятъ съборъ относително догмитѣ и обредитѣ на източнитѣ черкви. Долуподписанитѣ молѭтъ прочее негово светѣйшество папа Пия IX, като приеме, спротивъ горѣизложения начинъ, съединението и общението на нашата българска черква, да благоволи да припознае, безъ всѣкакво ограничаванье, нашата каноническа и независима иерархия. Най-послѣ, ние покорно молимъ негово светѣйшество да благоизволи да се погрижи да пригласи Негово Величество френскиятъ царь, като по-старъ синъ на черквата да посрѣдствува прѣдъ Негово Царско Величество султана, да се припознае нашата иерархия за независима и отъ турското правителство, и да укаже то усърдно покровителство противъ интригитѣ, които могѫтъ да дойдътъ отъ гръцкото духовенство или отъ друга нѣкоя страна. Сѫщо молимъ френското правителство да благоизволи да ни даде покровителството и добритѣ си услуги, както ги дава на другитѣ народи въ турската държава, които припознаватъ западната черква. Като туряме надеждата си въ христианската любовъ на ваше светѣйшество, ние подписваме съ най голѣма синовна почесть.”

 

— Тая молба е обнародвана зъ 92-и брой на в. България отъ 23 дек. 1860 год., втора годишница.

 

 

333

 

изпѣ въ съборния католически храмъ, по случай на станѫлото, архимандритъ Макари каза по български, между друго, че желанията на българитѣ да си добиѭтъ народна иерархия не могѫтъ да се удовлетворѫтъ отъ Високата Порта, ако тия послѣднитѣ се не съединѭтъ съ римо-католишката черква, Слѣдъ архимандрита Макария единъ католишки свещеникъ каза по гръцки една рѣчь, която бѣше почти тъждествена съ ония на говорившитѣ. Откакъ всичкитѣ присѫтствуващи българи подписахѫ молбата до папата или, както я наричаше вѣстникъ „България,” акта за съединението на българския народъ съ римската черква, всичкитѣ си отидохѫ радостни и весели. Архимандритъ Макари се назначи за приврѣмененъ управитель на българо-униатската община.

 

На другия день, понедѣлникъ, захванѫ да се приготвя единъ приврѣмененъ храмъ за „съединенитѣ българи.” Както прѣди единадесеть години българинътъ князъ Стефанъ Богориди бѣше далъ кѫщата си на Фенеръ за храмъ на православнитѣ българи, така и сега единъ богатъ арменокатоликъ, турски службашъ, отстѫпи едно свое голѣмо здание на Галата за храмъ на българитѣ униати. Въ тая кѫща нѣкога си е живѣлъ арменокатолишкиятъ патриархъ. Въ продължение на шесть дни цѣлиятъ доленъ катъ на сградата се приготви за българоуниатски храмъ; на Коледа (25 декември, Рождество Христово) тоя храмъ се освети и тържествено се извърши първото богуслужение. Христо Ваклидовъ каза една съобразна съ обстоятелството рѣчь. Тая рѣчь е обнародвана въ 93 брой на в. „България" отъ 31 дек. 1860 год., втора годишнина. Навалицата отъ българи униати и други любопитни бѣше толкова голѣма, че не можеше да се побере не само въ храма, ами и въ доста широкия дворъ. На богуслужението присѫтствувахѫ и много поляци и маджари офицери на турска служба, както и много далматинци моряци, сѫщо тъй

 

 

334

 

турски службаши. Садъкъ-паша (полякътъ генералъ Чайковски) изпрати миралай (пълковникъ, колонелъ) Юрданъ-бей (тоже полякъ) да честити на униатскитѣ главатари за избавлението на българския народъ отъ фанариотското духовенство и за освобождението му отъ руско влияние.

 

Униатитѣ се радвахѫ и веселѣхѫ, а пъкъ другитѣ си еднородци наричахѫ гърци и руси. Поводъ за тия названия бѣше обстоятелството, че всичкото българско духовенство въ Цариградъ, включително владицитѣ Иларионъ и Авксенти, бѣше се съгласило да стане съединението съ римокатолишката черква, а така сѫщо бѣхѫ се съгласили и повечето отъ по-старитѣ български търговци и първенци — чорбаджиитѣ, ала намѣрили за добрѣ да изпратѭтъ по-напрѣдъ нѣколцина отъ духовнитѣ лица при българския храмъ, както и настоятелитѣ му, младежитѣ и мнозина първомайстори отъ съсловията (еснафитѣ), за да извършѫтъ и подпишѫтъ акта за съединението, па, като видѭтъ какви сѫ условията, (макаръ и да бѣха извѣстни), да се присъединяктъ и тѣ и цѣлиятъ български народъ. Обаче, като се научилъ за станѫлото рускиятъ посланикь въ Цариградъ, князь Лобановъ (сега такъвъ въ Виена), тутакси побързалъ да зарѫча на българскитѣ владици и първенци да не прииматъ унията, ами да протестуватъ противъ станѫлото вече съединение съ римокатолишката черква, защото той щѣлъ да настои прѣдъ Високата Иорта да се даде на българитѣ независима отъ патриарха и отъ папата иерархия. Българскитѣ владици и първенци послушахѫ съвѣтитѣ на руския посланикъ и, съ едно дълго възвание (отъ 22 декември 1860 год.) къмъ българския народъ, [6] осѫдихѫ станѫлото съединение. Мнозина отъ подписавшитѣ

 

 

6. Това възвание биде напечатано на особни листове, които се разнесохѫ между цариградскитѣ българи и изпратихѫ въ областитѣ. То не е написано доста прилично, ала, види се, съчинителлтъ му като че нарочно е искалъ да си послужи съ тогавашния езикъ за в. „България," който въвъ възванието, както ще видѫтъ читателитѣ, се нарича „Латиния." Ето, между друго що е казано въ това възвание:

 

„. . . . . Съотечественици! Здравата и голѣмата часть на народа стои вѣрно на народната си вѣра и постоянствува въ рѣшимостьта си да добие по законенъ и честенъ начинъ онова, което желаемъ, по исканьето на вѣроизповѣданието ни, сирѣчъ народна независима иерархия. Всички ние имаме основателни надѣжди, че високото правителство на Н. Ц. Величество августѣйшия ни царь нѣма да остави българскиятъ народъ да се онеправдава отъ гръцката патриаршия, но ще му удовлетвори законното желание. Постѫпката, за която поменува извънреднилтъ листь на „Латиния," е постѫпка на хора безъ характеръ." (Това се отнася за станѫлото съединение на 18 декември, за което вѣстникъ България извѣсти съ единъ извънреденъ листъ). „И може ли наистина да бѫде другояче? Ето главнитѣ лица, които я извършихѫ съсъ свойствената имъ безхарактерность и низость. Първиятъ е извѣстниятъ Драганъ Цанковъ, който, като гледа, че цѣльта, която гони съ папищашкитѣ калугери, не ще да се достигне, и той ще остане въвъ вѣчно прѣзрѣние, гонимъ отъ всѣкиго българина, гдѣ да си е лъжи изрече въ мерзения си листь, за да смути и обезкуражи народа, дано го потегли нѣкакъ на страната си. Низостьта и развратностьта на тоя лъже-българинъ е извѣстна между нашитѣ съотечественици. Вториятъ е Георги Мирковичъ сливенецъ, нѣкой си докторъ, който, като не можа да се ползува отъ докторията си, прибѣгнѫ при папищашкитѣ калугери, като станѫ събратъ на Цанкова по дѣлата и чувствуванията си. За него е доста да се каже, че той самси е свидѣтелствувалъ много пѫти, че е человѣкъ безъ вѣра, но че той ужъ съвѣтва българитѣ да припознаѭтъ папата поради нѣкои си негови политически съображения. Третилтъ е Манолъ Ивановъ отъ Загра. Тоя човѣкъ се е досега умюхлюзвалъ три пѫти. Въ отчаяното състояние, въ което се сега намѣрва, той е готовъ и пó-голѣма стѫпка да направи, а не само папата да припознае за глава на черквата и за намѣстникъ Христовъ. Четвъртиятъ е Никола Евтимовъ Сапуновъ. Какво е и що е тоя човѣкъ, него го габровцитѣ доста знаѭтъ. На четворицата тия може да се приложѫтъ, като помагачи, нѣкой си Стоянъ Джейковъ копривщенецъ, познатъ за глупавата си послущность, и Иванъ Клинкѫта отъ абаджийския еснафъ, който имъ биде въ тоя случай орѫдие, та излъга нѣкои отъ събратията си (еснафи) да вземѫтъ участие въ недостойната постѫпка.”

 

(За Цанкова, Мирковича, М. Иванова и Ст. Джейкона, азъ съмъ споменѫлъ нѣщо въ 10-та забѣлѣжка, както ще видѭтъ читателитѣ; за Иванъ Караджовъ Клинката клисурець ще кажѫ, че бѣше единъ отъ най-довѣренитѣ лица на дѣда Илариона Макариуполски, какъвто бѣше му и Ник. Ев. Сапуновъ, габровецъ, и тѣ безь негово одобрение и позволение не щѣхѫ да отидатъ да се съединяватъ съ римо-католишката черква, за която едвали бѣхѫ и чували. А пъкъ Никола Ев. Сапуновъ е човѣкътъ, койго отъ прѣди 13—14 години още е радилъ за съгражданьето на българския храмъ въ Цариградъ и е билъ единъ отъ най-първитѣ български дѣятели въ тоя градъ). Слѣдъ това се споменува, че тия безсрамни хора били, които

 

„отъ два-три мѣсеци непрѣстанно ходили да смущаватъ умоветѣ на еснафитѣ тютюнджии, абаджии и проч., като ги лъгали и убѣждавали различно, че Портата нѣма да припознае на българитѣ независима иерархия, заради това трѣбвало да се отнесѫтъ до папата, сторили пó-рѣшителна постѫпка: съгласили се съ арменокатолическия патриархъ да имъ даде едно кюше въ единъ арменокатолишки храмъ, обѣщали на попъ Тодора 1000 гроша мѣсечина и на Макария 2500 гроша, когото послѣ и български патриархъ да направѭтъ,(”)

 

въвъ възванието се казва още, че

 

„безсрамнитѣ агенти и служители на папищанството отиватъ та излъгватъ народа, че всички българи, търговци и владици, сѫ се съгласили на унията и всички до единъ си дали вече подписитѣ, и му казватъ въ еди-кой день да се намѣри всѣки на едикоя църква. Най-простодушнитѣ или най-вѣтърничавитѣ и лудитѣ послушватъ, та отиватъ, но и пакъ всичкитѣ били около 150 души, въ числото на които се намѣрили и нѣколко арменци и други хора по любопитство. Простодушниятъ старецъ Иосифъ, игуменъ на габровския манастиръ, отишелъ и той съ дякона си Илариона (погрѣшно казано, вмѣсто Висарионъ), като билъ коварно излъганъ отъ съотечественика си Никола Ев. Сапуновъ. Това е многочислениятъ народъ, това е народното духовенство, за които споменува санбенедетската утребка Латиния.”

 

Откакъ се разправя за нѣкаква кражба на черковни одежди, книги и други работи отъ българския храмъ въ Цариградь, която кражба била извършена отъ попъ Тодора и агентитѣ на папищанството, че хората били събрани въ една католишка черква, гдѣто арменскиятъ патриархъ казалъ слово на турски, та увѣрявалъ новообръщенитѣ да не мислѭтъ, че щѫтъ иматъ покровителството на коя да е чужда сила, но че си оставатъ пакъ рая по подданство, а по вѣра католици, и че простодушнитѣ бахчованджии и тютюнджии се повръщали да си искатъ подписитѣ назадъ, възванието свършва така:

 

„Съотечественици! Ето какъ е работата. Народътъ е чистъ отъ това безчестие. То пада върху четирмата горѣречени агенти, сирѣчъ върху Др. Цанкова, Г. Мирковича, М. Ивановъ и Н. Евт. Сануновъ. Кой изъ насъ не желае да си добиемъ народна независима иерархия, както иска вѣрата ни? Но работата не е да я добиемъ съ измѣнение на вѣра, по желанието на подкупенитѣ, безсъвѣстнитѣ и най-главнитѣ неириятели на милото ни право, а съсъ законенъ и честенъ начинъ, както иска цѣлиятъ нашъ народъ и както е благоприлично прѣдъ человѣцитѣ. Въ това законно исканье трѣбва да бѫдатъ положени старанията на всѣкой истиненъ българинъ, него желаемъ и искаме и всички ние, и, съ божията воля, милостьта на възлюбления ни господарь, султанъ Абдулъ-Меджида, нѣма да ни остави, безъ да изпълни това горещо желание на всичкитѣ истинни българи, вѣрнѣйши нему подданници. Господъ да продължи на многая лѣта благитѣ му дни.”

 

— Съ единъ извънреденъ листъ отъ 25 декември 1860 год., вѣстникъ България отговори на горното възвание. Както всѣкога, така и сега, съ обикновения езикъ се хулехѫ и укорявахѫ подписавшитѣ възванието, като се указваше и на обстоятелството, че униятитѣ вече били припознати званично за отдѣлна община, а пъкъ православнитѣ българи напраздно се надѣяли за независима иерархия.

 

 

335

 

това възвание търговци и първомайстори, прѣди четири дена бѣхѫ подписали и акта или молбата до папата за съединението. Съ обнародваньето на това възвание рускиятъ посланикъ постигнѫ цѣльта си; защото владицитѣ и първенцитѣ, като осѫдихѫ станѫлото съединение, нѣкои духовни и мнозина свѣтски, бивши върли унияти, отказахѫ се отъ унията. Тогава князъ Лобановъ не щѣше вече нищо да знае, особено откакъ почти цѣлиятъ български народъ осѫди станѫлата уния, надѣвайки се за обѣщаната въвъ възванието независима иерархия.

 

По-късно, владицитѣ и първенцитѣ познахѫ, че Лобановъ ги е излъгалъ, ала вече не щѣхѫ тепърва да приемѫтъ унията. Но тѣ постѫпихѫ другояче. Прѣзъ мѣсецъ януари 1861 година православнитѣ български владици и първенци се отнесохѫ до клона на Евангелическия Съюзъ въ Цариградъ съ едно заявление или, както го наричахѫ, меморандумъ. Въ

 

 

336

 

това заявление тѣ излагахѫ на клона основанията, по които българскиятъ народъ може да има своя независима иерархия и като указвахѫ на притѣсненията, които тоя народъ търпи отъ високото гръцко духовенство, молехѫ Съюза, да помогне, щото Високата Порта да припознае отдѣлна, независима българска черква. Поради споменѫтото заявление, настоятелството на Съюза се отнесло до посланицитѣ на шестьтѣ протестантски държави въ Цариградъ съ молба да подкрѣпѭтъ по приятелски начинъ прѣдъ Високата Порта справедливитѣ български искания. Но казанитѣ посланици не приехѫ да се застѫпѭтъ за българитѣ, макаръ и да ставахѫ постѫпки (тайно) при английския посланикъ, за да се съедини българската черква съ англиканската. Английскиятъ посланикъ съръ Ханри Булверъ никакъ не обърнѫлъ внимание и не щѣлъ да му се говори за такова съединение. Той изказалъ съчувствие къмъ българитѣ и ужъ се врекълъ да поговори съ другитѣ посланици на протестантскитѣ държави да ходатайсгвуватъ при Високата Порта, да накара патриарха да уважи ако не всичкитѣ, поне нѣкои отъ българскитѣ искания. Л пъкъ издаваниятъ въ Цариградъ английски вѣстникъ „Левантъ Хералдъ,” орѫдие на английското посолство, казваше, че българитѣ, ако не станѫтъ протестанти, по-добрѣ ще бѫде да станѫтъ униати, отколкого да иматъ една народна черква, която би могла лесно да стане орѫдие на Русия. Обстоятелството, че сѫ ставали постѫпки за съединение на българската черква съ англиканската, което никой отъ тогавашнитѣ съврѣменници и народни дѣйци не може да откаже, е доказателство, че въ онова врѣме малко се обръщаше внимание на срѣдствата, но се радеше за постиганье на цѣльта.

 

Рускиятъ посланикъ не оставяше да се съедини българскиятъ народъ съ римокатолишката черква, за да не би, чрѣзъ това съединение, Франция да добие влияние между българитѣ, като се припознаѭтъ за отдѣленъ, самостоятеленъ отъ гърцитѣ народъ и като захванѫтъ сами да се грижѫтъ за напрѣдваньето и благосъстоянието си, и по такъвъ начинъ да се изгуби руското влияние между най-многобройния православенъ, още и словенски народъ въ турската държава. Въ интереса на Русия всѣкога е било, православнитѣ христиански народи въ турската държава да пазѭтъ само вѣрата си и само Русия да знаѭтъ за покровителка. Ако бѣхѫ искренни съвѣтитѣ и обѣщанията на руския посланикъ, пита се, защо той не направи постѫпка при Високата Норта, за да се не заточаватъ българскитѣ владици Иларионъ и Авксенти, които патриаршията заточи подиръ четири мѣсеца, и то съсъ съдѣйствието на турското правителство.

 

Но, да се върнемъ пакъ при униатитѣ. Високата Порта припозна българоуниатската община и даде ѝ печатъ, а останѫлитѣ униати си карахѫ работата. Незабавно се учрѣдихѫ при храма имъ: писалище за издаванье пѫтни тескерета (паспорти), нѣщо, което много трудно и скѫпо ставаше чрѣзъ гръцката патриаршия; училище съ хранилище (пансионъ) за българоуниатскитѣ дѣца; съвѣтъ за управление народно-черковнитѣ

 

 

337

 

работи на униатитѣ и всичко щото бѣ потрѣбно за напрѣдваньето на общината имъ. По-късно се изпратихѫ млади момчета на учение въ Римъ, Загребъ, Краковъ, Бейрутъ и въ други католически семинарии, за да се приготвѭтъ за бѫдѫщи свещеници на българоуниатитѣ. [7] Наскоро приехѫ унията само по нѣколко души въ Одринъ, Казанлжкъ, Солунъ, Енидже-Вардаръ и въ други още нѣкои български градове, ала това бѣше за малко врѣме. Изобщо българското население въ Турско нито помисляше за съединение съ римокатолишката черква, защото мисъльта за една независима иерархия бѣше се вече вродила и вкоренила въ българския народъ.

 

За да се даде потикъ на унията, прѣзъ мѣсецъ мартъ 1861 год. униатската община въ Цариградъ изпрати въ Римъ стария 75 годишенъ архимандритъ Иосифъ Соколски, придруженъ отъ дякона Рафаилъ, Д-ръ Георги Мирковичъ и Драганъ Цанковъ, прѣдвождани отъ католишкия свещеникъ отецъ Евгени Борè, началникъ на лазариститѣ въ Цариградъ, за да се рѫкоположи за свещеноначалникъ на българитѣ униати. Архимандритъ Иосифъ бѣше простъ и почти безкниженъ човѣкъ; той едва можеше да прочита и да си записва името, ала все се считаше за многознаещъ и достоенъ за владика (та и за това бѣше дошелъ въ Цариградъ); той добрѣ знаеше реда на богуслужението, а пъкъ много молитви, кондаци, тропари и пр. и пр. четѣше все изустъ; въ срѣда и петъкъ той не ядѣше сиренье, масло, млѣко и риба, макаръ въ другитѣ дни да не ядѣше и месо, отъ което бѣ се отрекълъ прѣди много години. Дѣдо Иосифъ не разбираше, що е западна римо-католишка черква и що е източна православна черква; той не знаеше, че има голѣма разлика между римския папа и цариградския патриархъ. Като виждаше въ мѣсецослова, че има и папи светци, както и патриарси, дѣдо Иосифъ съсъ всѣкого се прѣпираше и казваше, че вѣрата е еднаква. Той си живѣеше така просто, както си бѣ живѣлъ и въ габровския манастиръ. Откакъ вече бѣше станѫлъ владика, споредъ обичая, армено-григорианскиятъ патриархъ му дойде на честито — да му направи визита, но случи се, та тоя послѣдниятъ завари българо-униатския архиепископъ легнѫлъ въ хубавата трѣва на двора подъ едно дърво на хладъ; това бѣше прѣзъ мѣсецъ май. Другъ пѫть, когато и главниятъ равинъ му дойде на честито, дѣдо Иосифъ се почуди, какъ може да бѫде, щото еврейскиятъ владика да ходи при християнския. Той не разбираше отъ никакви вѣжливости — етикеции; такива нѣща се виждахѫ смѣшни на дѣда Иосифа.

 

Петината пратеници пристигнѫли въ Римъ на 22 мартъ; посрещнѫлъ ги кардиналъ Барнаба. Подиръ четири дни пратеницитѣ се прѣдставили на папата, цѣлували му нозѣтѣ, а дѣдо Йосифъ му казалъ, разбира се на български, че българитѣ се връщатъ въвъ вѣрата на бащитѣ си и дѣдитѣ си, и че българскиятъ народъ билъ благатъ и

 

 

7. Ниедно отъ тия момчета не прие духовно звание, освѣнъ днешния вратчански български православенъ митрополитъ Константинъ.

 

 

338

 

честитъ, додѣто се покорявалъ на папата, ала откакъ се отдѣлилъ отъ голѣмото христианско домородство, той гниелъ отъ сиромашия и гладъ. Папа Пий IX отговорилъ, че съ голѣмо удоволствие приема българскитѣ пратеници, че му се нажалило отъ радость, когато чулъ, какво една часть отъ българитѣ се върнѫла въ бащината си вѣра, и че това връщанье е едно отъ най-голѣмитѣ му утѣшения. Подиръ това папата казалъ, че идещата недѣля самъ ще рѫкоположи архимандрита Иосифа за владика, и то за да послѣдва примѣра на папа Никола I, който рѫкоположилъ първия българо-униатски архиенископъ. Когато да си тръгватъ, папата казалъ на архимандрита Иосифа: „сбогомъ, български патриарше!" Рѫкоположението на дѣда Иосифа се извършило тържествено, обаче папата му не даде титлтга патриархъ, както бѣше го нарекълъ на изпращанье прѣди нѣколко дни, ами го нарече „архиепископъ и апостолски намѣстникъ на съединенитѣ българи." Папата се врекълъ, че ще даде титлата патриархъ на българския архиепископъ, щомъ съединенитѣ българи станѫтъ петь стотинъ хиляди, за да има подъ неговата власть нѣколко епархии. Папата подарилъ на архиепископа Соколски скѫпоцѣненъ потиръ и владишки одежди по източния обредъ, а римскитѣ жители дали на дѣда Посифа една дароносица за споменъ. На Цанкова и Мирковича папа Пий IX далъ ордени за заслугитѣ имъ на римо-католишката черква.

 

Пратеницитѣ се върнѫхѫ въ Цариградъ прѣзъ мѣсецъ априлъ. Тѣ бидохѫ посрещнѫти много тържествено. Архиепископъ Иосифъ Соколски, придруженъ отъ мнозина духовни и свѣтски лица, посѣти католишкия архиепископъ и папски намѣстникъ въ Цариградъ, контъ Павелъ Брунони, и арменокатолишкия патриархъ Антони Хасунъ. а слѣдъ нѣколко дни посѣти и министритѣ на Високата Порта. Всичкитѣ тия посѣщения станѫхѫ тържествени, както въ такива случаи ставатъ въ Цариградъ, когато патриарситѣ на другитѣ народности ходѭтъ при министритѣ, или да се прѣдставѭтъ султану. Съ други думи, архиепископътъ Соколски на всѣкѫдѣ се приемаше като патриархъ, какъвто и бѣше въ гражданско отношение, и отдавахѫ му се патриаршески почести, каквито се отдавахѫ и на другитѣ главатари на немохамеданскитѣ народности въ Турско. На Въскресение Христово, 23 априли 1861 год., дѣдо Иосифъ тържествено извърши владишко богуслужение въ българо-униатския храмъ. По настояваньето на френския посланикъ, на 1 юни 1861 год., султанъ Абдудъ-Меджидъ издаде бератъ (указъ), съ който припозна архиепископа Иосифа Соколски за патриархъ на българитѣ, които се съединихѫ съ католишката черква [8] обаче въвъ всичкитѣ си други званични книжа турското правителство наричаше

 

 

8. Ето какво е съдържанието на султанския бератъ, даденъ на архиепископа Иосифа Соколски:

 

„Понеже благоговѣйнѣйшиятъ свещеникъ Иосифъ се опрѣдѣли патриархъ да управлява черковнитѣ работи на ония отъ българския народь, подданници на Царското Ми Правитедстоо, които се съединихѫ съ католишката черква, и понеже сѫщоврѣменно е твърдѣ вѣренъ подданникъ на Царското Ми Правителство и пъленъ съ благоразумие и искреность, това достоинство (качество) му се припозна и отъ Царската Ми Държава; слѣдователно, като заповѣдахъ чрѣзъ Царското Си Ираде, да се даде на речения патриархъ бератътъ ми, за да може да се отправя и да поднася такрири на Високата Норта, споредъ нуждитѣ, както за черковнитѣ, така и за другитѣ нуждни прѣдмети, даде се и му се отстѫпи тоя Царски Бератъ."

(1-й зилхидже 1277 год. отъ Егира - 1 юни 1861 год. отъ Р. Хр.).

 

 

339

 

униатитѣ булгаръ католикъ миллети (българо-католишки народъ). Ако цѣлиятъ български народъ бѣше се съединилъ съ римо-католишката черква, нѣма съмнѣние, турското правителство нѣмаше да го нарича и католишки, както не нарича православенъ, ортодоксъ, и гръцкия народъ; това название станѫ, защото останѫхѫ и православни българи, та да се различаватъ еднитѣ отъ другитѣ.

 

Съ издаваньето на берата, българитѣ униати добихѫ сѫщо такива правдини въ гражданско отношение, каквито иматъ гърцитѣ, арменцитѣ и арменокатолицитѣ; тѣ бидохѫ вече припознати за особенъ, отдѣленъ народъ отъ гръцкия. До издаваньето на берата за пó-важнитѣ работи само, българитѣ униати се сношавахѫ съ Високата Порта чрѣзъ арменокатолишкия патриархъ, но сега вече захванѫхѫ да се сношаватъ сами на право, чрезъ своя патриархъ. Високата Порта припозна и назначения за капукехая (прѣдставитель, пълномощникъ или повѣреникъ на единъ кннзъ или патриархъ) на българо-униатитѣ Николчо Евтимовъ Сапуновъ, когото бѣхѫ си избрали за такъвъ наскоро слѣдъ съединението. Униатитѣ пакъ се поокопитихѫ и съживихѫ; мнозина интелигентни отъ православнитѣ българи пакъ се повърнѫхѫ въ униатската общипа. Рѫкоположихѫ се и единъ-двама нови свещеници и дякони; рѫкоположи се и Теодоръ Икономовъ отъ Жеравна за дяконъ на дѣда Иосифа и се прѣименува на негово име — Иосифъ. Лазариститѣ щѣхѫ да го изпратѭтъ въвъ Франция да се учи. Теодоръ Икономовъ бѣше пѣвецъ при униатската черква. Той бѣше дошелъ въ Цариградъ, за да си издѣйствува да отиде нѣкѫдѣ въ чужбина да се учи, а именно въ Русия. Но, слѣдъ много обѣщавания, най-сетнѣ му отказахѫ отъ руского посолство, защото вѣроисповѣднитѣ му убѣждения били съмнителни. Та и наистина, Икономовъ бѣше отъ ония хора, които малко обръщахѫ внимание на вѣрата, па много и явно говореше противъ черковнитѣ наредби.

 

Но това не бѣше за дълго врѣме. Щомъ се издаде бератътъ, и званично се припознахѫ българитѣ униати за особенъ народъ, а архиепископъ Соколски — за тѣхенъ патриархъ (въ гражданско отношение), по турски милетбашия (глава, началникъ на народа), рускиятъ посланикь скрои другъ кроежъ: да се открадне дѣдо Иосифъ и да се отведе въ Русия, а когато стане това, то и унията сама по себе си ще падне. И, дѣйствително, кроежътъ се изпълни. Петко Р. Славейковъ, нѣкогашенъ дописникъ на вѣстникъ „България", въ това врѣме изпратенъ въ Цариградъ за прѣдсгавитель на Враца и Севлиево по българскитѣ черковни работи, дошелъ да се види съ дѣда Иосифа, като съсъ старъ познайникъ и приятель, па му прѣдложилъ, ако обича, и да се поразходѭтъ. На дѣда Иосифа се дощѣло да поизлѣзе, защото, откакъ станѫлъ владика, дотегнѫло му да седи като затворникъ, макаръ въ хубава и най-богато наредена кѫща, та послушалъ

 

 

339

 

Петка и, безъ да се обади нѣкому, излѣзълъ и тръгнѫлъ съ Петка па разходка. Петко го завожда на едно скеле (пристанище) и поканва го да се качѫтъ на единъ каикъ (лодка), да се повозѭтъ по морето. Тѣ влѣзли въ каика, па, по заповѣдь отъ Славейкова, каикчията се отправилъ на Буюкъ-дере (село на десния брѣгъ на Босфора), гдѣто се намира лѣтната кѫща на руския посланникъ, и то безъ да знае дѣдо Иосифъ, кѫдѣ отива. Като пристигнѫли тука, намѣрили приготвения за Одеса руски параплувъ. Славейковъ поканилъ дѣда Иосифа да влѣзѫтъ да го поразгледатъ, и влѣзли; но щомъ влѣзли въ параплува, той тръгнѫлъ и се спрѣлъ въ Одеса, гдѣто и двоицата излѣзли. Дѣдо Иосифъ занесълъ съсъ себе си и султанския бератъ, който му бѣше даденъ прѣди 5—6 дни. Славейковъ остави дѣда Иосифа въ Одеса, а той самъ наскоро се върнѫ въ Цариградъ; по-сетнѣ дѣдо Иосифъ биде изпратенъ въ Киевъ въ единъ манастиръ, гдѣто се поминѫ, ако се не мамѭ, прѣзъ 1880 год. [9]

 

Подиръ нѣколко дни оставихѫ униатската община и архимандритъ Макари, попъ Христо отъ Троянъ, попъ Теодоръ отъ Видинъ, попъ Димитъръ отъ Балчикъ, попъ Григоръ отъ Казанлъкъ и дяконъ Иосифъ (Теодоръ Икономовъ), който се раздякони, и слѣдъ нѣколко дни рускиятъ посланикъ го изпрати въ Русия да се учи. [10] Останѫ само попъ Станчо

 

 

9. Откакъ стигнѫль въ Одеса, нѣкоиси накарали дѣда Иосифа да напише или, пóправо, написали му едно писмо до униатитѣ; въ това писмо той ги кани да се откажѫтъ отъ унията. Между друго, дѣдо Иосифъ казва въ писмото си:

 

„Ние се рѣшихме да се съгласимъ съ папищашкитѣ калугери; а най-повече защото тѣ като не щѣхѫ отъ насъ никаква жертва, като не ни принуждавахѫ да измѣнимъ ни най-малко вѣрванията, обредитѣ и обичаитѣ за нашето вѣроизповѣдание, давахѫ ни надежда, че въ скоро врѣме ще се освободимъ отъ фенерската патриаршия и ще получимъ народната си независима иерархия, ако само се съгласимъ да почитаме папата за покровитель на нашето българско духовенство. Това тѣхно желание, като нѣмаше нѣкоя важность, ние се съгласихме. Съгласихме се, и нашата постѫпка бѣше благородна, защото ние имахме прѣдъ очи народното добро, общата полза. Но нашата цѣль, нашитѣ стремления и желания се разсипахѫ въ прахъ. Папищашкитѣ калугери криели подъ своитѣ на гледъ добри обѣщания друга цѣль, и тая тѣхна цѣль била да ни погубѭтъ насъ, бѣднитѣ българи, да ни грабнѫтъ отъ пазвата на нашата православна вѣра и да ни хвърлѭтъ въ пропастьта, която така изкусно приготвили — да ни прѣдадѫтъ въ желѣзнитѣ рѫцѣ на жестокия папа, отъ когото никога не щѣхме да се освободимъ. Ние горко оплакваме сега нашето заблуждение, разкайваме се и отричаме се отъ унията. Съвѣтваме и васъ, любезни наши чада, които сте станѫли, подобно намъ, жертва на коварнитѣ иезуитски обѣщания, да се откажете отъ унията и отъ всичко що е папищашко. Не лъжете се отъ името уния и не вѣрвайте ония, които казватъ, че въ унията ще намѣрите спасение отъ фанариотскитѣ угнетения. Нашето спасение отъ фанариотитѣ е въ нашата твърдость и рѣшимость, а унията не е нищо друго освѣнъ примка, въ която иезуититѣ се стараѭтъ да ни пъхнѫтъ съ измама. . . . Общото наше желание е да си добиемъ народна иезависима иерархия. Досега другитѣ наши братя постоянствувахѫ въ желанието си. Нека се съединимъ и ние съ тѣхъ и нека се надѣемъ, че милостивиятъ нашь царь Абдулъ-Меджидъ, комуто Богъ да подари дълги дни, като се увѣри въ законностьта на българскитѣ искания, ще ги удовлетвори.”

 

10. По примѣра на дѣда Иосифа, и тия бивши униатски свещеници, съ едно дълго писмо къмъ съотечественицитѣ си се оплакватъ, че били измаменн. Писмото на дѣда Иосифа е написано майсторски, но това е пълно съ неоснователни брътвения и, да се не рече, съсъ съвършенно невѣрно излаганье на обстоятелствата. Това писмо е обнародвано въ „Български книжици," четверта година. Въ писмото си, между друго, ето що казватъ:

 

„ . . . . Когато измамихѫ и заведоха дѣда Иосифа въ Римъ, прѣдъ нась рекохѫ, че щѫтъ го водѭтъ въ Бейрутъ да го рѫкоположѫтъ тамъ униатски епископъ.”

 

Това не е вѣрно, защото всѣкому бѣше извѣстно, че дѣдо Иосифъ отива въ Римъ, па и сами подписавшитѣ писмото, освѣнъ дяконъ Иосифъ, който още не бѣ рѫкоположенъ, ходихѫ дори въ параплува да го изпратѭт.

 

„Въ Римъ като завели, накарали го да служи съ папата, не по наша литургия, но по друга, която му приготвили, и да чете Вѣрую съ притурката и отъ Сина. Това имъ не стигало, но искали да му обръснѫтъ и главата."

 

Това за вѣрванье ли е?

 

„Ние видѣхме, че нашето скренно желание, да се освободимъ отъ фенерското иго чрѣзъ унията, ще ни тури подъ друго, пó-лошо, и ще измѣни религиознитѣ ни вѣрвания, и рѣшихме да се оттеглимъ отъ униатската черква, ако и да има единъ отъ насъ, архимандритъ Макари, да взима отъ нея 20 хиляди гроша. Намъ ни бѣше тежко да ни бори съвѣстьта и да мислимъ, че ще ни проклина потомството. Дѣдо Иосифъ побѣгнѫ отъ едно чисто разкаяние, че иезуитската пропаганда е съ лошо намѣрение, споредъ както свидѣтелствува и неговото писмо. Сега папищашитѣ го хулѭтъ, че билъ безчестенъ човѣкъ, че имъ взель пари и пр. Ние знаемъ, че той остави въ рѫцѣтѣ на Джейкова за униатската черква 30 хиледи гроша, които не можа да си вземе, и че, когато той липса, униатската черква бѣше въ най-голѣма скудость откъмъ пари. Папищашитѣ като видѣхѫ, че унията не върви, спрѣхѫ да даватъ пари, и самъ вѣстникъ „България,” който толкова лъже, бѣше спрѣнъ, защото Данковъ не щѣше да го издава за пó-малко отъ петь хиляди гроша въ мѣсеца. Боре даваше само двѣ, каго осѣщаше, че и тѣ сѫ нафиле. Тоя вѣстникъ носи името Цанковъ или Ваклидовъ, а се списва отъ папищашкитѣ калугери, и главниятъ му редакторъ е калугерътъ Аверианъ. Той почнѫ пакъ да се издава, защото Хасунъ се обѣща да дава, заедно съ поляцитѣ, но три хиляди гроша въ мѣсеца, освѣнъ двѣтѣ хиляди на Боре. Не се лъжете, братя българи, ние познахме всичко и се завърнѫхме въ пазвата на православната черква, защото имахме искренно желание да помогнемъ на народа си, а не да го загубимъ. Бѫдете увѣрени, че иезуитскитѣ орѫдия, Драганъ Цанковъ, Георги Мирковъ, Христо Ваклидовъ, Манолъ Ивановъ и Джейковъ вършѫтъ работата на иезуититѣ само и само за пари. Тѣ сѫ хора низки и безбожни. Тѣ само сега оставатъ при папищашитѣ, за да ковѫтъ синджири за милия ни народецъ . . . . „

 

Не е вѣрно, че архимандритъ Макари ималъ да взима 20 хиляди гроша и дѣдо Иосифъ 30 хиляди отъ униатската община, защото, прѣди всичко, за подържаньето на тая община, пари се изпращахѫ отъ разни католически общества въ Европа, и това независимо отъ обстоятелството, че единъ калугеринъ така лесно ще се прости съ 20 и съ 30 хиляди гроша, които не сѫ малко пари! И Макари, и Иосифъ, ако въ друго отпошение бѣхѫ прости, но по отношение на парата, тѣ бѣхѫ твърдѣ разумни, и щомъ се свършеше мѣсецътъ, бързахѫ да си приберѫтъ заплатата, както и другитѣ попове. Дѣдо Иосифъ и Макари, като архимандрити, получаваха по 600 гроша на мѣсеца, а другитѣ попове по 360 гроша. Откакъ станѫ дѣдо Иосифъ владика, получаваше отъ касиера на общината колкото пари му трѣбвахѫ, и заплатата му щѣше да се опрѣдѣли, когато му се издаде бератътъ, обаче, слѣдъ петь дни отъ получваньето на берага, той побѣгнѫ. На Цанкова никога не сѫ давани пари отъ униатската община за поддържаньето и издаваньето на вѣстникъ България, който той отстѫпи прѣзъ мѣсецъ май (1861 год.) на Христо Ваклидовъ ужъ да го управлява и издава. Но Ваклидовъ дори не довърши третята годишнина, и вѣстникътъ спрѣ за нѣколко врѣме, само и само защото абонатитѣ не изплащахѫ абонаментитѣ си. Пó-късно се опрѣдѣлихѫ пари за издаваньето на тоя вѣстникъ, та Цанковъ прѣзъ мѣсецъ априлия 1862 год. захванѫ да го издава и пакъ прѣстанѫ, когато се свърши четвертата годишнина на 1 априли 1863 год. А пъкъ името Аверианъ е погрѣшно казано. Статиитѣ се пишехѫ отъ лазариста Фавериалъ, за когото вече сноменѫхъ въ третята забѣлѣжка, и отъ френски ги прѣвождахѫ кога Цанковъ, кога Ваклидовъ, кога други нѣкои българи. Само статиитѣ съ черковно-духовно съдържание се пишехѫ отъ Фавериала (ако се не лѫжа, отецъ Фавериалъ е сега въ Солунъ или въ Битоля; у него има много материали за българската история), а другитѣ части на вѣстника се пишехѫ отъ разни хора, на които се плащаше твѫрдѣ малко нѣщо. Додѣто Драганъ Цанковъ самъ издаваше вѣстникъ „България,” той задължнѣ до шия, безъ да се смѣтатъ паритѣ на брата му Стаматъ, около 50 хиляди гроша, които тоя послѣдниятъ не можа вече да вземе и останѫ безъ хлѣбь. Горкиятъ Стаматъ Цанковъ, тоя добъръ човѣкъ, се поминѫ въ голѣма сиромашия въ германската болница въ Цариградъ. Колкото се отнася за Драгана Цанкова, ать вече казахъ, на и хората го знаѭтъ, че той много пѫти нѣмаше петь пари да мине моста, па и много пѫти е обѣдвалъ или вечерялъ само съ вода, а човѣкъ, който се подкупува, чини ми се, че не ще да е въ такова състояние, въ каквото го описахъ, и още повече, че той не бѣше и разкошенъ човѣкъ. Той бѣше инатинъ, какъвто е и досега. Манолъ Ивановъ и Стоянъ Джейковъ бѣхѫ търговци и състоятелни, честни хора, та нѣмахѫ нужда да се подкупватъ, а пъкъ д-ръ Георги Мирковичъ не само че бѣше богатъ, но и много пари изкарваше отъ професията си, понеже минуваше за единъ отъ добритѣ лѣкари въ Цариградъ. Немислимо бѣше и е, такъвъ просвѣтенъ човѣкъ да се подкупва за промѣняванье на вѣра, като че той не знае, що ще се каже вѣра! На Христо Ваклидовъ е плащано за вѣстникъ „България” като на работникъ, сътрудника, но ако не е билъ той, то пъкъ другиму щѣли да плащатъ, разбира се, на такъвъ, който би се съгласилъ да пише както му заповѣдватъ и който, прѣди всичко, би сподѣлялъ и одобрявалъ мисъльта за унията.

 

 

341

 

отъ Сливенъ. [11] Сѫщоврѣменно търновецътъ Хаджи Никола Минчооглу, почетенъ члѣнъ на единъ полицейски сѫдъ обадилъ на полицията, че униатскиятъ капукехая, Ник. Ев. Сапуновъ, нѣкогаси въ Габрово укривалъ

 

 

11. Попъ Станчо бѣше свещеникъ въ храма на извѣстния гръкъ Георги Цукала въ Пловдивъ. По едно врѣме, като се скарали за нѣщо ступанинътъ на храма и свещенодѣйствуващиятъ въ него, попъ Станчо оставя Пловдивъ и дохожда въ Цариградь съ двѣтѣ си дѣца Радка и Николчо, та става униатинъ. Откакъ вече всичкитѣ българи свещеници се оттеглихѫ, той захванѫ да извършва богуслужението въ униатския храмъ. Но, за да не би и той да остави унията, Др. Цанковъ се ожени за дъщеря му Радка. Цанковъ мислеше, че по такъвъ начинъ, ще, не ще, попъ Станчо нѣма да бѣга. Обаче, не се минахѫ петь-шесть мѣсеци, и попъ Станчо остави унията, та отиде при гръцката патриаршия, а не при православнитѣ българи. Съ него заедно отиде и синъ му Николчо, кой го се учеше въ едно френско училище на Пера. За постѫпката на баща си — че е отишелъ при гърцитѣ, та не при българитѣ — отъ ядъ и срамъ, това 20 годишно момче Никола Попъ Станчовъ, се разболѣ и се поминѫ. Хората казвахѫ, че Никола зарѫчалъ на баща си да го погребе съ български попове, но попъ Станчо го погребе съ гръцки. Слѣдъ освобождението п. Станчо бѣше се върнѫлъ ьъ България и, когаго Цанковъ бѣше министръ, прѣзъ 1884 год., той дохожда и въ Срѣдецъ.

 

 

342

 

бунтовници и билъ тѣхенъ съучасникъ, именно: по извѣстното въстание на дѣда (капитанъ) Никола въ Търновско прѣзъ 1856 год., въ приготвяньето на което участвувахѫ много младежи отъ Търново и отъ градоветѣ и селата на търновската область. (Извѣстно е, че откакъ турскитѣ стражари разбихѫ въ габровската планина четата на дѣда Никола, която състоеше отъ 10—20 души, турскитѣ власти хванѫхѫ и затворихѫ много младежи отъ Търново и отъ околнитѣ градове). При всичко, че въ онова врѣме, и много по-рано, Ник. Ев. Сапуновъ е билъ въ Цариградъ, гдѣто заедно съ други родолюбиви българи е радилъ за отварянье на български храмъ, полицията го хванѫ и затвори. Но като се не намѣрихѫ никакви доказагелства за виновностьта му, по настояваньето на френския посланикъ, Високата Порта рѣши да се пустне Сапуновъ. Додѣто да пристигне до надлежнитѣ власти заповѣдьта за освобождението му отъ затвора, Никола Евтимовъ Сапуновъ се намѣри въ тъмницата умрѣлъ отъ отрова.

 

Слѣдъ като побѣгнѫ дѣдо Иосифъ, по прѣпорѫка на арменокатолишкия патриархъ, Високата Порта възложи на свещеника Петъръ Арабаджийски (българинъ-католикъ отъ пловдивскитѣ села) да управлява народнитѣ и духовнитѣ работи на съединенитѣ българи, безъ да го рѫкоположихѫ за владика; папата му даде само единъ владишки пръстень. Наскоро остави унията и попъ Станчо, който отиде при гръцката патриаршия, та богуслужението захванѫ да извършва, по източнитѣ обреди поляшкиятъ свещеникъ Филипъ Малчински, но униатската община захванѫ вече да се разтуря. За да се позакрѣпи колко-годѣ тая община, католишкиятъ архиепископъ Павелъ Брунони рѫкоположи за свещеници за останѫлитѣ българи униати дяконъ Иванъ Ваклидовъ отъ Казанлѫкъ, задяконенъ по-сетнѣ, и извѣстния ни дяконъ Рафаилъ Попъ-Добрьовъ отъ Стрѣлецъ, който ходи съ дѣда Иосифа въ Римъ.

 

За поддържанье на духовеиството и за всичкитѣ други разноски по управлението на общинага пари се изпращахѫ отъ разни католишки общества въ Европа, но най-много отъ поляшкитѣ общества въ Франция и Австрия. Въ Парижъ бѣше се съставило и едно дружество отъ поляшки и френски госпожи, подъ прѣдседателството на полякинята княгиня Чарториска, за да събира помощи и черковни утвари за бѫдѫщитѣ българоуниатски храмове. Събиранитѣ помощи и утвари въ Франция се изпратихѫ до папата. И френскиятъ царь Наполеонъ III

 

 

342

 

подарилъ десеть златни и десеть сребърни потири за българоуниатскитѣ храмове, а отъ Австрия се изпратихѫ черковни книги за източно-православно богуслужение. Азъ не помнѭ, да ли въ тия книги въ осмия члѣнъ на символа на вѣрата се четѣше „отъ Отца и Сина изходящаго", ала пъкъ и добрѣ помнѭ, че до пристиганьето имъ никакъ не бѣше ставало дума за догматическата притурка „и Сына”. Сега вече въ събранията на българо-униатската община никой другъ се не слушаше, освенъ турския миралай (пълковникъ) Юрданъ бей, чрѣзъ когото се изпращахѫ паритѣ отъ поляшкитѣ общества. Опрѣдѣлихѫ се пари и за в. „България", който Цанковъ захванѫ пакъ да издава прѣзъ мѣсецъ априли 1862, както вече се каза въ 10-та забѣлѣжка. За издаваньето на в. „България" и прѣзъ тритѣ му годишнини само Цанковъ се грижеше, дори и когато Ваклидовъ го издаваше и управляваше. Той отъ нигдѣ нѣмаше никаква помощь, освѣнъ оная отъ подписницитѣ (абонатитѣ) на вѣстника. По-късно и самъ князъ Чарториски съсъ съпругата си дохожда въ Цариградъ, за да види въ какво състояние се нахожда българоуниатската община. Въ единъ недѣленъ день тѣ присѫтствувахѫ и на богуслужението, придружени отъ Садъкъ паша, извѣстния ни вече Чайковски, заповѣдникъ на двата турски казашки полкове, и отъ всичкитѣ находещи се въ Цариградъ на турска военна и гражданска служба поляци.

 

По едно врѣме на Петъръ Арабаджийски се додѣя да управлява униатската община, та си даде оставката. Макаръ роденъ католикъ и отхраненъ въ Римъ, тоя добросъвѣстенъ и честенъ човѣкъ не можеше вече да търпи вънкашнитѣ вмѣшателства, а най-вече ония на поляцитѣ, които, като даваха пари, имахѫ право до нѣгдѣ да се бъркатъ въ управлението на общината, ала, въ нѣкои случаи, вършехѫ и нецѣлесъобразни работи. Тука трѣбва да се спомене, че, макаръ и да бѣше му позволилъ папата да остави католишкитѣ обреди и да приеме православнитѣ, Петъръ Арабаджийски ни еднажъ не извърши богуслужение въ униатския храмъ, нито пъкъ влѣзе въ него. Нему се видѣше дори грѣшно да чете напечатанитѣ съ кирилица книги; тѣ бѣхѫ за него схизматически.

 

Вмѣсто българокатолишкия свещеникъ Петъръ Арабаджийски, съ бератъ отъ 10 февруари 1864 год. Високата Порта назначи извѣстния ни вече свещеникъ Рафаилъ попъ Добрьовъ за патриаршески намѣстникъ и народоначалникъ на българитѣ, съединени съ католишката черква. По съвѣта на нѣкои високостоещи духовни католишки лица, той покани съ едно писмо нѣкогашния си старецъ, български владика Авксентия, който вече бѣше заточенъ, да приеме унията, че ще стане на цѣла България началникъ и апостолски намѣстникъ. Владиката Авксенти никакъ не обърнѫлъ внимание на това писмо; той дори го изпратилъ обратно въ Цариградъ до едного отъ българскитѣ народни прѣдставители по черковнитѣ работи, та се и обнародва. Понеже отъ начало още Рафаилъ останѫ вѣренъ на католишката черква, той биде рѫкоположенъ въ Цариградъ за архиепископъ на българоуниатитѣ, и на 2 декември 1865 год. му се издаде султански бератъ, съ който се припознава

 

 

344

 

за серъ епископъ (главенъ епископъ, архиепископъ) на българоуниатитѣ въ Турско. [12] Архиепископътъ Рафаилъ не седѣше постоянно въ Цариградъ; той ходеше въ Одринъ и въ Солунъ, додѣто за тоя послѣдния градъ се рѫкоположи и изпрати за униатски епископъ архимандритъ Нилъ отъ градъ Русе. На друго мѣсто въ Турско нѣмаше вече българоуниати. По-късно Рафаилъ рѫкоположи и брата си Стояна за униатски свещеникъ и го прѣименува Софрони; него изпрати въ Одринъ, гдѣто бѣхѫ останѫли още нѣколко души униати, които управляваше другъ единъ Рафаиловъ братъ.

 

Архиепископътъ Рафаилъ, който бѣше доста просвѣтенъ, па и честенъ човѣкъ, умѣ да спести голѣмо количество отъ паритѣ, които изпращахѫ католишкитѣ общества за поддържаньето на българоуниатската община. Съ тия пари той съгради изново особенъ българоуниатски храмъ на Галата, макаръ вече и да не бѣхѫ останѫли въ Цариградъ българи униаги, освѣнъ ония, които бѣхѫ назначени по-прѣди на служба на общината и на които се плащаше. По разни причини, всичкитѣ прогласени за униати се оттеглихѫ, и отъ унията останѫ, така да се каже, само единъ споменъ; тя сѫществуваше, като видна община, додѣто бѣше живъ Рафаилъ, а подиръ неговата смърть и на брата му, тя се забрави почти, макаръ още и до сега въ Одринско и Солунско да сѫществуватъ нѣкакви незначителни българоуниатски общини. Цанковъ, Мирковичъ, Ваклидовъ и други униатски главатари още прѣзъ 1862 и 1863 год. единъ подиръ другь бѣхѫ оставили униатската община и се отдалечихѫ отъ Цариградъ, като си намѣрихѫ частна работа въ областитѣ. Цанковъ отиде въ Русе, Мирковичъ — въ Видинъ, а Христо Ваклидовъ — въ Браила, гдѣто захванѫ да издава вѣстникъ „Българска Пчела." По-късно, и тримата тия се съединихѫ съ православнитѣ си сънародници и захванѫхѫ пакъ задружно да работѭтъ за възстановяваньето на българската независима иерархия.

 

Най-сетнѣ, нека се спомене и това, че, додѣто още се крѣпѣше българоуниатската община, нѣколко гръцки владици, за да избѣгнѫтъ отговорностьта прѣдъ началството си за извѣстни прѣстѫпления, ставахѫ униати, и извършвахѫ богуслужение въ българоуниатския храмъ, ала

 

 

12. Ето какъвъ бѣше бератътъ, издадень на Рафаила:

 

„Султанъ Абдулъ-Азисъ ханъ, синъ на Султанъ Махмудъ хана. - Тоя благороденъ знакъ на Царската Ми власть, тоя блистателенъ мой знакъ се издава за слѣднитѣ работи: католишкиятъ главенъ архиепископъ въ Столния Ми градъ и неговитѣ околности, понеже съобщи чрѣзъ званиченъ такриръ (докладъ, писменно прѣдставление), че инокътъ Рафаилъ, носещъ тоя Мой Царски Указъ и приврѣмененъ началникъ, опрѣдѣленъ за управлението на духовнитѣ работи на българоуниятитѣ въ Моята Държава, поради способностьта си за доброто уиравление на дѣлата на речената община, се наименовалъ и рѫкоположилъ за главенъ епископъ на тая община; като се прѣгледахѫ архивитѣ и се видѣ, че, споредъ съдържанието на вмѣстяванията, Моятъ Царски Указъ се билъ издалъ въ първата декада презъ 1230 год. за речения инокъ, като управитель на българоуниятитѣ; слѣдователно, съобразно съ Моя Царски Указъ, издаденъ нарочно за това, тоя Мой Царски Указг се издаде за принознаваньето на речения инокъ Рафаилъ, на когото, като главенъ епископъ (серъ епископъ) се врѫчва, да управя, както се рече пó-горѣ, духовнитѣ работи на българоуниатитѣ въ Моята Държава и когато стане нужда да прави прѣдъ Високата Ми Порта изискванитѣ постѫпки за нужднитѣ работи, които интересуватъ тая община. — Написа се въ първата декада на Шабанъ 1282 год.” (2 декември 1865 год.).

 

 

345

 

напоконъ пакъ се повърнѫхѫ въ гръцката патриаршия. Тия владици бѣхѫ: Хрисантъ, епископъ на одринския гръцки митрополитъ, драмскиятъ и неаполскиятъ гръцки владици, Мелети и Вениаминъ, и срѣдецкиятъ гръцки владика Доротей, българинъ отъ Копривщица. Имаше и единъ българинъ архимандритъ Пахоми, който прѣзъ 1861 год. бѣше народенъ прѣдставитель на търновската епархия по българскитѣ черковни работи. Откакъ остави унията, Пахоми отиде въ гръцката патриаршия, а напоконъ, за да не отговаря за нѣкакво-си прѣстѫпление, той се потурчи. Доротей е оня владика, който по-прѣди бѣше вратчански епископъ, а сетнѣ го назначи патриаршията за срѣдецки митрополитъ, но защото срѣдечани не щѣли да го приемѫтъ, той отрѣзалъ брадата и косата на попъ Тоша, па му наложилъ на главата фесъ. Поради тия и други Доротеови лудории, срѣдецкиятъ управитель се принудилъ да го изпрати въ Одринъ. Но за да се избави отъ отговорностьта прѣдъ гражданскитѣ власти и духовното си началство, Доротей се обяви за униатинъ и като такъвъ пристигнѫ въ Цариградъ; той се спрѣ въ католишкия манастиръ Санъ-Бенедето. Подиръ нѣколко мѣсеци Доротей се отказа отъ унията и отиде пакъ при гръцкия патриархъ, който му прости. Но по-късно той пакъ остави патриаршията, та се присъедини къмъ православнитѣ българи. Слѣдъ като се учрѣди българската екзархия, Доротей биде назначенъ и изпратенъ за български владика въ градъ Скопье.

 

    Панагюрище, 30-и декември, 1890 год.

 

[Back to Index]