Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина

Книга II, 1890

 

4. Единъ документъ за Българската История

 

Отъ А. Шоповъ.

 

Книжна икона (штамба) на св. Иван Владимир
(Гильфердингъ, т. I, стр. 217)
Кратко житие на св. Иван Владимир
Пространно житие (похвално слово) на св. Иван Владимир

 

На разстояние единъ часъ и половина отъ Елбасанъ, Албания, близо до Дураццо, въ Диррахийската епархия, се намѣрва манастирь Св. Иванъ Владимиръ, който има важно значение за българската история, защото освѣтлява една нейна страница. Тоя манастирь въ настоящето врѣме е западнѫлъ, обѣднѣлъ, нападанъ и обиранъ всѣки день отъ албанци не християни; въ него има 4—5 души монаси подъ игуменството, въ настоящето врѣме, на единъ монахъ отъ влашко происхождение. По ония мѣста има доста влашки села, така щото и повечето монаси въ мънастиря биватъ власи. Иванъ Владимиръ се почита отъ албанскитѣ християни за светецъ и голѣмъ чудотворецъ. Книжната икона, штамбата, която изображава по-главнитѣ негови подвизи и чудотворства, а между прочемъ и черти изъ неговия животъ заедно съ неговата смърть, заслужва подробно описание, защото е рѣдкость, даже, струва ми се, неизвѣстна на хората, които изучватъ исторически документи и пишѫтъ истории. Штамбата има 82 сантиметра дължина и 58 широчина. На срѣдата е изобразенъ цѣлъ, стоешкимъ, въ царското си одѣяние, съ корона на главата и скиптъръ, кръстъ и лавра въ рѫката, Св. Иванъ Владимиръ, носещъ въ лѣвата си рѫка отсѣчената си глава. А наоколо, въ особни търкала, сѫ изобразени подвигитѣ и чудесата му. Най-долѣ на штамбата е помѣстенъ слѣдниятъ текстъ — на дѣсно на славянски, а на лѣво на гърцки:

 

 

 

116

 

 

Ний ще приведемъ и гръцкия текстъ, защото той съдържа нѣщо повече отъ славянския:

 

 

Надъ горѣприведенитѣ два, славянски и гръцки, текстове се намиратъ слѣднитѣ редове:

 

 

 

117

 

 

Въ прѣводъ значи: „Настоящето изображение съ околнитѣ подвиги и чудеса на светаго въ царѣхъ Иоанна Владимира се штамбоса въ врѣмето на блаженѣйшия и словеснѣйшия Патриархъ на първа Иустиниана Диррахийски и всея Българий Господина Господина Висариона, когато бѣше игуменъ въ манастиря на новата крѣпость, т. е. на Св. Иоаннъ Владимиръ, прѣподобнѣйший Иеромонахъ Господинъ хаджи Григорий, съ иждивението на сѫщия игуменъ и на монаха Козма новоскитиотский отъ келията на свети Георгий. На 1868 година".

 

Що значатъ думитѣ

= „патриархъ на първа Иустиниана Диррахийски и всея Българий Господина Господина Висариона"? — Диррахийска Митрополия се нарича Митрополийското сѣдалище въ Елбасанъ, отъ Диррахи = Дуррацо, дѣто прѣди врѣме е прѣбивавалъ митрополита. Но защо въ тая штамба Диррахийския, т. е. Елбасанския Митрополитъ да носи титлата „патриархъ на първа Иустиниана и вся Българий”. Това ето какъ се тълкува. Штамбата, която описваме е штамбосана въ 1868 година. Человѣкътъ, който имѫ добрината да ни снабди съ тая штамба е родомъ отъ Елбасанъ, влахъ, прѣкаралъ половинъ вѣкъ около манастиря Св. Иоаннъ Владимиръ; той устно ни разсказа че штамбата е прѣпечатана отъ прототипа на 1868 година въ Св. Гора, въ манастиря Св. Лука, дѣто се намѣрвалъ монахъ, който умѣялъ да печата и прѣпечатва разни изображения. У тоя монахъ и до сега се намѣрвала мѣдната дъска, отъ която се прѣпечатвали штамбитѣ. Той задържалъ у себе си тая мѣдна дъска съ изображението и чудесата на Св. Иоаннъ Владимиръ, заедно съ всичкитѣ приготвени штамби, защото игуменътъ на манастиря Св. Иоаннъ Владимиръ не му испратилъ обѣщаното възнаграждение. Монахътъ отъ Св. Горския мънастирь Св. Лука испратилъ въ Елбасанъ само нѣколко екземпляра отъ прѣпечатаната штамба и явилъ да му пратѭтъ паритѣ и да си приберѫтъ прототипа и штамбитѣ, но никой не се обадилъ, защото игуменътъ не можалъ да намѣри срѣдства. Така щото, мѣдната дъска съ изображението на светеца останѫла у казания монахъ на Св. Горския манастиръ Св. Лука. Екземплярътъ, когото ний описваме, е именно отъ нѣколкото прѣпечатани штамби, които светогорскиятъ монахъ е испратилъ за проба въ Елбасанъ. Сѫщиятъ Елбасанецъ, който ни достави штамбата, ни разсказа, че връзъ прототипа и връзъ штамбитѣ останѫли отъ старо врѣме не е било „патриархъ на първа Иустиниана Диррахийски и всея Българий Господина Господина Висариона” а „патриархъ на първа Иустиниана Охридский и всея

 

 

118

 

Българий Господина Господина . . . . . .” (не можа да ни каже името на Охридския патриархъ). За да обозначѫтъ, при кой Диррахийски митрополитъ се е прѣпечатвала штамбата, нѣкои лица отъ Дирахийската митрополия се ухитрили и заличили връзъ прототипа „ Охридский и всея Българий Господина Господина . . . . . .”  и написали „Диррахийски и всея Българий Господина Господина Висариона”. Диррахийски, т. е. Елбасански митрополитъ и до сега е Висарионъ, а игуменъ на манастиря Св. Владимиръ е билъ до прѣди 7 години сѫщия Хаджи Григорий, който се споменува въ штамбата. Днешниятъ игуменъ е иеромонахъ Артемий, родомъ влахъ.

 

По-горѣ казахме, че въ срѣдата на штамбата е изобразенъ Св. Иванъ Владимиръ. Надъ него, въ крѫгообразна лента, е напечатанъ съ едри гърцки букви тропара му, а подъ него, тоже въ крѫгообразна лента, слѣдующия редъ:

= „За голѣма похвала, слава, те счита, царю, албанския градъ Елбасанъ, паство отъ бившитѣ ти (подвѣдомственни)”. Подъ образа на светеца се намѣрва, въ друго едно колело, поддържано отъ двѣтѣ страни отъ ангели, , съ сѫщия надписъ и по гръцки, а още по-долѣ видътъ на града Елбасанъ. Отъ двѣтѣ страни по краищата на штамбата има по шестъ други колела, въ които едно слѣдъ друго сѫ изобразени, съ славянски и гръцки надписи, чудесата и подвигитѣ на светеца:

 

Прѣди да съобщимъ по-голѣми подробности изъ житието на св. Ивана Владимира, ний въ кратки думи ще кажемъ що е събрала до сега и що знае историята за него. Извѣстно е, че въ десетия вѣкъ сърбскитѣ земи се били раздробени и распрѣдѣлени на: Сърбия, Захлумия, Травуния, Зета и Диоклея или Подгория. Въ Диоклея Жупанъ е билъ младиятъ Иоаннъ Владимиръ, синъ на Хвалимира.

 

(Гильфердингъ, т. I, стр. 217):

„Въ него врѣме, казва извѣстния Диоклийски епископъ, въ българския народъ възстанѫлъ нѣкой си Самуилъ, който взелъ титла императоръ, много се сражавалъ съ гърцитѣ и ги изгонилъ изъ цѣла България, така щото въ негово врѣме гърцитѣ не смѣли да се доближаватъ до неѭ... А юношата Владимиръ, катр наслѣдилъ кралството, растнѫлъ, украсенъ съ всѣка мѫдростъ и светостъ. И така, въ врѣмето когато Владимиръ билъ младъ и управлявалъ областьта, която наслѣдилъ отъ баща си, Самуилъ Български съ голѣма войска се явилъ въ Далматскитѣ земи и нападнѫлъ владѣнията на Владимира. Тоя краль, като билъ человѣкъ святъ и нежелаялъ никой отъ неговитѣ да погибне, смиренно отстѫпилъ и се оттеглилъ

 

 

119

 

съ всичкия свой народъ въ гората, която се нарича Крива. Тогава императоръ Самуилъ, като видѣлъ че неможе да го надвие, оставилъ часть отъ войската си въ подножието на тая гора, а другата часть повелъ за да обсади града Дулциний . . . Между това, императоръ Самуилъ пратилъ до краля Владимира извѣстие да слѣзе отъ гората и да се прѣдаде съ всичкия народъ, който билъ съ него; но Владимиръ отказалъ. Тогава единъ отъ жупанитѣ на областьта му, като се уподобилъ на Юда прѣдатель, заповѣдалъ да кажѫтъ на императора: Господарю, ако е угодно на твое Величество, азъ ще ти прѣдамъ краля. Императорътъ му обѣщалъ за това голѣми богатства и почести. Тогава Владимиръ (вѣроятно като узналъ за измѣната) събралъ всичкия народъ, който билъ съ него и казалъ: братия, азъ трѣба да испълнѭ думитѣ на Евангелието, което казва, че добриятъ пастирь душата си ще положи за своитѣ овце. По-добрѣ азъ да положѫ душата си за всички васъ и доброволно да прѣдамъ тѣлото си на наказание, отколкото вий да погибнете отъ гладъ или мечъ. Като казалъ тия и много още думи, той се поклонилъ на народа и отишелъ при Самуила. Императорътъ тоя часъ го испратилъ въ изгнание въ Охридската страна, въ мѣстото, което се нарича Преспа, дѣто се намѣрвалъ неговиятъ дворецъ, слѣдъ което събралъ всичката си войска, дълго държалъ въ обсада г. Дулциний, но неможалъ да го прѣвземе. Разгнѣвенъ, императорътъ се оттеглилъ отъ тамъ и започнѫлъ да граби, да гори и разорява цѣлата Далмация . . . Между това, Владимира държали въ вериги въ Самуиловата столица Преспа. Денѣ и нощѣ той се прѣдавалъ на постъ и молитва и въ видѣние му се явилъ Ангелъ Господенъ, който го укрѣпявалъ и му предвѣщавалъ що ще бѫде съ него, че Богъ ще го избави наконецъ изъ тъмницата и че той чрѣзъ мѫченичеството ще достигне царство небесно и ще получи вѣнецъ неувядаемий и блаженството на вѣчния животъ. Укрѣпенъ отъ видѣнието на Ангела, Владимиръ още по-вече се посвещавалъ на молитва и постъ. Случило се тогава щото дъщерята на Императора Самуила, по име Косара, като съкрушила сърдцето си и се възвисила отъ Духъ Светий, отишла при баща си и започенѫла да проси позволение да отиде съ слугинитѣ си да омие главитѣ и краката на затворницитѣ и плѣнницитѣ. Като получила съгласието на баща си, тя отишла въ тъмницата и извършила добро дѣло. Тя видѣла Владимира, видѣла неговата красота, неговото смирение, тихость и скромность, видѣла че той билъ испълненъ съ разумъ и мѫдрость Господня, и се спрѣла да говори съ него; и думитѣ му й се показали по-сладки отъ меда. И така, не отъ плътска страсть, а отъ страдание къмъ неговата младость и красота, и като слушала че той е краль и кралски родъ, тя го възлюбила, поклонила му се и си отишла.

 

 

120

 

Тя се рѣшила да го избави отъ веригитѣ и като отишла при императора, паднѫла прѣдъ краката му и казала: „Отче мой и господарю! азъ знамъ, че ти имашъ намѣрение да ме задомишъ, споредъ обичая; и така ако е угодно на твое Величество, дай ми за мѫжъ Владимира, твоя узникъ, или знай, че азъ по-скоро ще умрѫ отколкото да се оженѭ за другиго." Като чулъ това, императоръ Самуилъ, който много обичалъ дъщеря си, а при това и знаялъ че Владимиръ е отъ кралски родъ, много се зарадвалъ и съгласилъ се на молбата й. Той веднага пратилъ за Владимира и когато го омили въ банята и облекли въ царски дрѣхи, заповѣдалъ да му го заведѫтъ, погледнѫлъ го милостиво и, като го цѣлунѫлъ прѣдъ бояритѣ на своето царство, далъ му дъщеря си. Като отпразднувалъ свадбата на дъщеря си по царския обичай, императорътъ прѣвъзвелъ Владимира въ кралски санъ, върнѫлъ му земята и царството на бащитѣ му, като му прибавилъ и всичката Драчска страна. Послѣ той се обърнѫлъ къмъ Драгомира, брата на Владимира, и заповѣдалъ да му кажѫтъ да слѣзе отъ горитѣ (които му служили за убѣжище, вѣроятно Черна гора) и да се върне въ земята си, Травуния, за да събере изново народъ и да насели владѣнието си, което и било испълнено.” (Гильфердингъ, т. I, стр. 217).

 

Слѣдъ смъртьта на Самуила, Иоаннъ Владимиръ, е билъ повиканъ отъ Иоанна Владислава въ Пресна и убитъ на 22-й Май 1015 година.

 

Освѣнъ горѣописаната штамба, има още едчнъ, много пó-важенъ и пó-интересенъ, источникъ за епохата на Самуила и Иоанна Владимира; това е една книжка, за която мимоходомъ само споменуватъ Гилfердингъ и Иречекъ и която носи названието: =„Правило на Иоанна Владимира”, прѣпечатана въ 1858 година въ Венеция. Както ще види читательтъ пó-долѣ, похвалното слово и житието на Иоанна Владимира, помѣстени въ това „Слѣдование”, сѫ прѣведени на гърцки отъ славянски; славянскиятъ имъ текстъ обаче е не извѣстенъ днесь, до насъ е дошълъ само гърцкиятъ имъ прѣводъ. Цѣлото заглавие на въпросната книга е:

= „Правило на святий славний царь, великомучениш и чудотворецъ Иоаннъ Владимиръ, напечата се най-напрѣдъ съ иждивението на почитаемия Г-нъ Иоаннъ Папа отъ гр. Неокастро; а сега се прѣпечата по изданието на Глики отъ 1774 година. Венеция 1858”. Страница 42+5. Слѣдъ едно кратко, не съ важно съдържание, прѣдисловие и слѣдъ

 

 

121

 

портрета на Св. Иоана Владимира, въ тая книжка се започева сѫщото правило на светеца. Въ правилото се забѣлѣжва между прочемъ и това, че Иоаннъ Владимиръ на нѣколко мѣста се въспѣва

Най-интересното въ тая книга сѫ житието и похвалнотото слово на Иоанна Владимира. Прѣдъ видъ голѣмата важность на тия два документа за българската история, ний ще ги прѣведемъ тука: едина, краткото житие, въ съкратенъ видъ, а другия, похвалното слово или пространното житие, въ най-подробенъ, дума по дума, прѣводъ. Паметьта на светеца се празднува на 22 Май. Краткото житие, съдържа слѣдующето:

 

„Отечеството на светѣйшия и славнѣйшия между царетѣ Иоаннъ е едно село въ епархията на Българитѣ; то се казва Владимиръ, отдѣто светецътъ е получилъ и наименованието си Иоаннъ Владимиръ. Той е отъ царски родъ, отъ благочестиви и православни родители. Баща му се е именувалъ Нееманъ, синъ на Симеона, първия благочестивъ и святъ български, Охридски царь, който е изучилъ непорочната и православната вѣра на Господа нашего Иисуса Христа, Истиннаго Бога и Спасителя на всички, отъ светитѣ седмочисленници: Климента, блаженнѣйшаго Наума, Кирилла, Методия и отъ другитѣ светѣйши равноапостоли и просветители на тия страни. Тия послѣднитѣ сѫ били и проповѣдници на истината, и съ божественна ревность сѫ положили голѣми трудове и сѫ обърнѫли въ православието заблуденитѣ народи на Массалианскитѣ и Богомилскитѣ българи еретици, които бѣхѫ въ Мизия, Албания, Далмация, Иллирика и въ Сърбия. Отъ тия просвѣтители бѣше и свети Симеонъ, Българскиятъ царь, дѣдата на чудотворния нашъ светецъ, бащата на когото бѣше, както казахме пó-горѣ, Нееманъ, а майка му Анна, гъркиня, и двоицата происходящи отъ царски родъ и царствующи въ тия страни на Албанскитѣ Трибали и околностьта. Тая свѣтлѣйша звѣзда се роди въ селото Владимиръ отъ най-вѣрни родители, отъ царя Неемана и отъ царица Анна — свѣтлѣйший плодъ на богоблагословенъ и благодатенъ корень. — Той отъ рано блѣстѣлъ съ благодѣтели

 

 

122

 

 и благодати, съ бдения, пости и милостини; още отъ дѣте станѫлъ съсѫдъ чистъ и святъ, жилище на всесветаго Духа. Въсиитанъ билъ добрѣ и богоугодно отъ тогавашния светѣйши и мѫдрѣйши Охридски архиепископъ. Родителитѣ му го оженили за дъщерята на царя Самуила, но той пазилъ дѣвство, занимавалъ се съ богоугодни дѣла и живѣлъ благодѣтелно. Слѣдъ смъртьта на родителитѣ си, щомъ станѫлъ самовластенъ царь, той распространявалъ вѣрата, настанявалъ учители, проповѣдници и водители, които да учѫтъ, поучаватъ и обръщатъ езичницитѣ и подвластния нему народъ въ православие. Съградилъ манастири, църкви, странноприемници и болници. Единъ день намислилъ да съгради въ близката гѫста и непроходима гора домъ триипостасному Богу, за което и, заедно съ троица велможи, тръгнѫлъ да избере мѣстото. На велможитѣ казалъ, че отива ужъ на ловъ, но като ловилъ, самъ билъ уловенъ отъ Бога. Водимъ и освѣтленъ свише, съзрѣлъ въ лѣса единъ орелъ, носящъ връхъ крилата си прѣсвѣтълъ кръстъ. Затичалъ се да го стигне, но орелътъ влѣзалъ въ дълбочинитѣ на лѣса и се спрѣлъ. Това не било орелъ, а архангелъ, който заболъ кръста на мѣстото, дѣто въ настоящето врѣме се намѣрва всечестниятъ гробъ на мироточивитѣ мощи на светеца. Владимиръ слѣзълъ отъ коня и, заедно съ велможитѣ, се поклонилъ на распнѫтия Христосъ; не слѣдъ много заповѣдалъ да съградѭтъ на това мѣсто църква, въ която ходилъ да се моли седемь пѫти на день. Постоянно правилъ бдения и съпругата му, по причина, че никакъ не се събиралъ съ неѭ, го заподозрѣла да не би да се срѣща съ друга жена. Вслѣдствие на това тя подклажда брата си, който става неприятель на дѣвственника и търси случай да го убие, за да вземе царството му и да утвърди тогавашнитѣ ереси. Той билъ таенъ еретикъ, сѣме ханаанско. Императоръ Василий, който въ онова врѣме плѣнилъ и покорявалъ българскитѣ и сърбскитѣ страни, поискалъ да влѣзе и въ царството на Иоанна, който въорѫженъ съ благодатьта Божия и съдруженъ отъ войската си, посрѣщнѫлъ Гърцитѣ и ги повърнѫлъ надирѣ. Той ги побѣдилъ и станѫлъ господарь на всичка България, Сърбия, Иллирия и Албания. Но при завръщанието си въ Албания, шурей му нашелъ врѣме и, като вървѣли по пѫтя, извадилъ саблята си и замахнѫлъ да му отсѣче главата. Но напраздно, не успѣлъ. Св. Иоаннъ се обърнѫлъ, далъ му собственната си сабля и му казалъ: „вземи и, въ името на истината и православието, отсѣчи ми главата; готовъ съмъ, като Исаака и Авела, да станѫ жъртва за вѣрата въ Христа". Немилостивиятъ взелъ царската сабля, замахнѫлъ и обезглавилъ Св. Иоанна, който, о чудо! взелъ въ рѫцѣтѣ си светата си глава и, безъ да слѣзе отъ златообузданната мѫска,

 

 

123

 

съ пѣние продължавалъ пѫтя си. Войницитѣ му се чудили, плакали и тичали да хванѫтъ убиеца, но той побѣснѣлъ и ялъ месата си. Излѣвли свещенници, архиереи, велможи и началници да посрѣщнѫтъ свѣтлѣйшия царь, бащата на сирачетата и покровителя на вдовицитѣ, който, като пристигнѫлъ на мѣстото, дѣто му е сега тѣлото, слѣзълъ отъ мѫската, принесълъ главата си и казалъ: „въ рѫцѣтѣ ти прѣдавамъ духа си”. Тогава се чули отъ небесата пѣснопѣния и въздухътъ се напълнилъ съ благоухание. Архиереитѣ, иереитѣ, войницитѣ и всичкиятъ народъ погребали дѣйственното и царско тѣло. Много бѣдни и сирачета плакали, защото се лишили отъ такъвъ защитникъ и покровитель. Много болни и хроми цѣлували светото тѣло и получавали изцѣление. Убиецътъ шурей, за примѣръ и доказателство, се раскѫсалъ и изгаснѫлъ. А причинителката на убийството, лукавнѣйшата му съпруга и царица, се покаяла, проливала сълзи и просила прощение. Слѣдъ погребение тѣлото на мѫченика, сградили великолѣпенъ храмъ, който впослѣдствие отъ землетресението се срутилъ и възобновилъ въ 1465 г. отъ Карла Теопия, внукъ на тогавашния царь, на Франкитѣ. Всѣка година става голѣмъ съборъ въ паметьта на светеца. Отъ врѣмето на мѫченичеството и успѣнието му сѫ се изминѫли 780 години. Както сме слушали отъ стари хора, мнозина и много пѫти сѫ се мѫчили да взематъ светитѣ мощи и да ги изнесѫтъ изъ манастиря и отнесѫтъ отъ тая страна, но не могли. Единъ пѫть Франкитѣ ги взели и шестнадесеть мѫски пукнѫли, додѣто ги занесѫтъ до мѣстностьта Скумви. Хвърлили ги тогава въ рѣката Скумвионъ, щото по рѣката да слѣзѫтъ до морето, но, о чудо! рѣката се върнѫла назадъ и ковчега съ тѣлото се явилъ въ Куссия, дѣто много плти въ сияние се явявало на селянитѣ. Вѣрнитѣ взели тѣлото и съ лития го занесли въ манастиря. Светецътъ всѣкой день прави чудеса и не търпи въ манастиря си прѣлюбодѣяние и блудство . . .”

 

Слѣдъ това писательтъ или проповѣдникътъ сеобръща къмъ св. Иоанна Владимира и го моли да ходатайствува прѣдъ Бога за да закриля страната и да избави народа. Въ конеца на житието е казано:

 

„Това е хубавиятъ и кратки синаксаръ на светеца; голѣмата книга съдържа повече отъ „Послѣдованието", но тя се изгуби; а въ сърбскитѣ книги се намѣрва пò-добрѣ житието и чудесата на светеца, съ светитѣ молитви на когото, Христе Боже нашъ, чрѣзъ светая приснодѣва Мария славная владичица наша Богородица, помилуй и спаси насъ. Аминъ”.

 

Това е съдържанието на краткото житие на св. Ионна Владимира. За по-пространното житие т. е. за похвалното слово Гилфердингъ пише слѣдующето: „това житие е напечатано въ Мосхополъ и принадлежи къмъ величайшитѣ библиографически

 

 

124

 

рѣдкости. Сърбскиятъ археологъ г. Верковичъ, който е билъ въ Елбасанъ, ми достави прѣписъ отъ екземпляра, който се съхранява въ тамошния манастирь. Прѣдполагамъ, че ще направи голѣма услуга на изслѣдователитѣ на югославянската старина съ прѣпечатванието, при първа възможность, това любопитно сказание. Въ него на двѣ мѣста се говори че е ваимствовано отъ български (т. е. славянски) источникъ. Гърцката редакция, както се вижда отъ езика, е доволно нова. Не ще ли се намѣри нѣкогашъ славянския подлинникъ”? (А. Гильфердингъ, т. I, стр. 219).

 

И дѣйствително, казанното похвално слово е важнѣйший исторически документъ, паметникъ за старата българска писменность. Много е жално, че не се е запавилъ сѫщиятъ старобългарски текстъ, но твърдѣ е възможно да се открие единъ день по нѣкои манастирски тавани и скривалища, или между прашасалитѣ книжа на нѣкой антикарь. Гърцката редакция не е съвършенно на староеллинския писменъ езикъ; срѣщатъ се много непълни, неясни и безграмотни редове и фрази, буквалниятъ прѣводъ на които се прѣдставляваше много мѫченъ. При всичко това, прѣдъ видъ важностьта на документа, ний привождамо тука пълния прѣводъ, като мислимъ, че съ това ще бѫдемъ полезни на ония, които се занимаватъ съ изслѣдвания по българската история:

 

На святия между царетѣ великомученикь Иоанъ Владимиръ, знаменосителния мироточецъ и чудотворецъ".

 

„Благослови отче”.

 

„Днесь ни свиква, о Божественно и священно празднующе съсловие, христоименито събрание, чадолюбивия тоя между царетѣ храбъръ мѫченикъ на истината, Иоаннъ Владимиръ, въ тоя голѣмъ, духовенъ и всесвещенъ храмъ. Тоя годишенъ и знаменателенъ праздникъ привлича христолюбивитѣ множества съ обикновеннитѣ си благодѣяния. Настанѫ врѣмето на свещенната и благодатна паметь, която раздава божественни дарове. За това, като заобикаляме честнѣйшия и мироточивъ свещенъ ковчегъ на чудотвореца Владимира, всички духовно нека се веселимъ. Съ насъ заедно се радватъ ангелитѣ, небесата се веселѭтъ, краищата на вемята играѭтъ, България съ Иллирия и цѣлата Албанска земя радостно тържествуватъ. Днесь вемното се смѣсва съ небесното, горното съ долното съпразднува; всичко съучаствува въ веселбата, всичко за слава на Иоанна се радва, всичко принася славословие. И самитѣ пророци съгласно съ пѣсни рѫкоплѣщѭтъ; единъ отъ тѣхъ казва:

 

 

125

 

Прѣдметъ на всичко това е чудния и мироточивия бивши царь на България и на Иллирия, истинния мѫченикъ на прѣвѣчното слово, благодатния Иоаннъ, когото ний днесь искаме да похвалимъ, но не можемъ. И колкото повече се стараемъ да достигнемъ това, толкова повече се отдалечаваме отъ възможностьта; защото ний, като человѣци, какъ можемъ достойно да почетемъ ония, които сѫ по-горѣ отъ человѣка, а най-вече мѫченицитѣ, а толкова повече Владимирското присносияюще велико свѣтило, гордостьта на вселенната, украшението на църквата, поборника на кръста, защитника на истината, Иоанна, непобѣдимото орѫжие на вѣрнитѣ царе и войници? Иоанна, вѣнецътъ на благочестивото царство; Иоанна, готовиятъ цѣлитель и утѣшитель на немощнитѣ и притесненитѣ; Иоанна, покровителя на обремененитѣ и изобличителя на лъжцитѣ; Иоанна, нашето утѣшение, изобилие за оскѫднитѣ, покровитель на сиротитѣ, питатель на вдовицитѣ, пазитель на стадото, благословение за гумното, изобилие на лозята, защита на заробенитѣ, крѣпость на воюющитѣ, насищение на гладнитѣ, унищожение на богомилитѣ, на еретицитѣ, на массалианитѣ, истребление на заблуждението и възвишение на вѣрата. Той, гоненъ и обезглавенъ отъ безбожнитѣ еретици и отъ сродницитѣ си, на мѫчителитѣ си надви, и слѣдъ смъртьта си дѣйствително живѣ и съ собственнитѣ си рѫцѣ честната си глава отсѣчена като носи, бързо тукъ вѫтрѣ дойде, убийцитѣ зачуди, завистницитѣ погуби и отъ врѣменното това царство се прѣсели въ вѣчното и безсмъртното. Сега се намѣрва съ ангелитѣ около прѣстола на величието безъ да отсѫтствува отъ насъ; невидимо между насъ се намѣрва и богато дарява приходящитѣ. Колко сѫ славни чудесата! Съ какви думи да прославѭ царя и мѫченика, истинния и многочудния мироточецъ ? Какъ да въспѣѭ чудесата му? Раздроби се пърстьта на великомученика, а самъ останѫ невредимъ. Раздра се естеството, но вѣрата не се изгуби. На едно мѣсто сѫществува, а отива по цѣлия свѣтъ, когато се призовава. Тамъ на небесата при Бога стои а въ сѫщото врѣме и оттука неотсѫтствува. Тамъ се моли, а тукъ при насъ празднува. Тамъ служи, а тукъ чудодѣйствува. Мощитѣ спѭтъ, а дѣлата проповѣдватъ. Езикътъ мълчи, а чудесата викатъ. Кой е видѣлъ толкова работи, или кой е чулъ

 

 

126

 

нѣкога коститѣ да бѫдѫтъ погребени, а чудесата да се виждатъ по цѣлия свѣтъ. Нека се срамуватъ идолопоклонницитѣ, нечестивитѣ и еретицитѣ, като слушатъ, че духоветѣ се страхуватъ отъ мощитѣ. Голѣмо е твоето търпѣние, светий Иоанне Владимире, защото съ мѫченичеството си и съ държение кърста като скиптъръ, ти прѣтърпѣ неправедна смърть за царя Христа. Какво ще кажѫтъ сега ония, които отъ малко притѣснение и опасность оставятъ сладчайшия Исусъ Христосъ и се отказватъ отъ него? Нека гледатъ дѣйствието на вѣрата: . Дивенъ е въ светиитѣ, който прѣдназначи да израсте отъ царски корень такова чадо и да се яви тука въ тая крѣпость за да царува надъ Алба, да владичествува надъ всичката Иллирийска и Далматийска земя. Оловото и житието на светията се прѣведохѫ на гръцки отъ езика на Българитѣ. Историята, която говори за него е слѣдующата. — Дарбитѣ се излѣхѫ като дъждъ върхъ Иоанна. По причина, че отъ ранната си още възрасть бѣ всецѣло благодатенъ, дадохѫ му името Иоаннъ, което прѣведено ще рече „благодатъ Божия”. Земното му отечество бѣше главното и прочуто нѣкога, отсамната страна на Дунава, отечество на Мизитѣ, което като цвѣтуще и многолиственно растение, даде на свѣта Иоанна. Родителитѣ му бѣхѫ отъ царско племе и се славѣхѫ повече въ вѣрата, отколкото въ благородството. Баща му се именуваше Нееманъ, царь на Триваллитѣ, а майка му Анна, родомъ гъркиня. Благочестието обаче не се започеваше отъ майката и бащата, то имаше пó-дълбоки корени; то се започеваше отъ прародителитѣ, т. е. отъ врѣмето когато се почнѫ апостолското проповѣдвание по сѫщитѣ начала на християнската вѣра и когато спасителното слово, чрѣзъ божественната проповѣдь, се яви въ Мизийската страна — сирѣчъ отъ врѣмето на св. Климентъ и другитѣ съ него богомгьдри отци, които обиколихѫ Българската земя съ светото Евангелие; отъ врѣмето когато първъ между християнскитѣ български царе се яви царъ Симеонъ, който съ голѣмо усърдие, тщателно изучи ония богоносни отци и се покава сътрудникъ въ прѣдлежащето велико дѣло за распространение непорочната и православна наша вѣра и за унищожение Богомилската и Массалианска ереси, отъ които бѣше заразена тогава цѣла България и околнитѣ неи страни. Въ всичко това, Симеонъ най-много се показа сътрудникъ на блаженния св. Климента, защото другитѣ, т. е. Кирилъ и Методий, бѣхѫ се поминѫли, оставили тоя животъ. Прочее, роденъ отъ такива родители, Иоаннъ не ги посрами, нито се показа пó-доленъ отъ тѣхъ, а бѣше испълненъ съ небесна благодать, кротъкъ и смиренъ, тихъ, благоговѣенъ и най-скроменъ; той усърдно се стремѣше отъ нищожното и суетното къмъ

 

 

127

 

възвишеното и небесното. Така щото, явно, бѣше за всѣкого, че напрѣдваше и че щѣше да се покаже достоенъ приемникъ на бащината си багряница и на царството. И въ тая възрасть, Богъ показа какъвъ ще бѫде Иоаннъ, който като растѣше на тѣло, въ сѫщото врѣме украсяваше нравитѣ и мѫдростьта си съ въздържание страститѣ; той показваше отъ самото зачало напрѣдъка и успѣха, който щѣше да постигне отпослѣ. Като напрѣдваше всѣки день и часъ въ възрасть и благодать, безъ да се събира съ дѣцата на велможитѣ, напротивъ като странѣше отъ тѣхъ, водимъ отъ св. Духъ, Иоаннъ бѣше прѣдаденъ на молитва и други добродѣтели. Той бѣше изучилъ свещенното писание и другитѣ нуждни свещенни книги, въспитавалъ се бѣше въ божественното учение и наставление чрѣзъ почитание всичко, което украсява человѣческитѣ нрави. Билъ повѣренъ на единъ войвода да се упражни въ тогавашнитѣ орѫжия, и той скоро, въ кратко врѣме, тъй изучилъ военното искуство, щото всички се чудили на юначеството му. Толкова напрѣднѫлъ, щото добродѣтельта, благочестието и молитвата, придружени отъ силата, направили царевича най-уменъ и съ практика. Като постоянно отбѣгвалъ отъ лошитѣ сношения, той билъ най-приятенъ и най-привлекателенъ за всѣкого. Като достигнѫлъ на въврастъ и щомъ се въспиталъ и изучилъ добрѣ, родителитѣ му го оженили за дъщерята на Самуила, Български и Охридски царь, и той не се отказалъ, защото билъ покоренъ на родителитѣ си; но при всичко това, той пакъ пазилъ съвършенно дѣвство и търсилъ сгодно врѣме да обърне и съпругата си въ добродѣтельта, въ която той самъ се намѣрвалъ. Като останѫлъ, слѣдъ смъртьта на блаженнитѣ си родители, на царството и на властьта, великия тоя Иоаннъ удивляваше всѣкого съ своята готовность. Веднага повика царскитѣ намѣстници и всичкитѣ си подданници и имъ даде наставление да испълняватъ волята Божия, назначи учители да учѫтъ и поучаватъ въ православието покорния му народъ и нѣмаше въ ума си освѣнъ распространение благочестието и правата вѣра на Христа Бога нашего всѫдѣ въ владѣнията си. Слѣдъ това, почнѫ съ мѫдри думи, съ духовно и небесно поучение, черпено отъ свещенното писание, да наставлява и убѣждава и съпругата си въ това именно, че дѣвственностьта щедро се награждава отъ Бога и че ония, които ѭ запазѭтъ, могатъ да се наричатъ вече не земни, а небесни и съжителни на ангелитѣ. Той ѝ говорилъ и много още други работи, нуждни за небесния и бѫдѫщия животъ, съ цѣль да ѭ направи цѣломѫдра, безстрастна и нравственна. Така щото тя, споредъ както казва историята, му отговорила: това дѣвство, о сладчайший мѫжу, естественно е дадено и на нѣкои

 

 

128

 

птици и животни; възможно е и намъ да се даде; да благодаримъ на Бога, който ти е далъ това небесно желание.

 

Съ подобни думи Иоаннъ водилъ съпругата си къмъ цѣломѫдрие. Това му сѫ били цѣломѫдрениитѣ дѣла. А любовьта къмъ бѣднитѣ и милостинята, която постоянно давалъ на немощнитѣ и нуждающитѣ се, подаянията на гладнитѣ, състраданието къмъ болнитѣ, тъй безбройни и неизсказани въ българския синаксарь, кой да разсказва? Той билъ благъ и цѣломѫдръ тѣлесно, па още пó-благъ и пó-приятенъ душевно; дѣлата на ангелския му животъ и на нескверностьта го показали по-горѣ отъ естеството и веществото. Едно само отъ дѣлата му ще разскажѫ, което, тъй както си е, безъ прибавление, ще призовѫ къмъ подражание и най-немарливитѣ и лениви хора. То е слѣдующето. Не далече отъ царския дворецъ и царскитѣ покои имало едно малко здание, въ което нощѣ никой не ходилъ: защото мѣстото било страшно и тъмно, и мѣстоположението заобиколено отъ рѣки. Мѣстото било много диво, защото, по причина на лѣса и на гѫститѣ дървета, нито мѣсечината нито слънцето го освѣтлявали. Не се виждало да ходѭтъ хора; само звѣрове и диви животни се събирали, което се вижда и сега, при всичко че врѣмената се измѣнихѫ и мѣстото отодавна е уравнено и исчистено. На сѫщето това мѣсто, отъ боголюбиви мѫже се съгради и въздигнѫ много голѣмъ храмъ въ името на светеца, на когото и светитѣ мощи отпрѣди седемстотинъ и повече години се намѣрватъ тукъ, т. е. отъ създание мира ЅТЗ. Прочее, когато слѣдъ смъртьта на баща си царувалъ по тия страни тоя всеблаженний Иоаннъ Владимиръ, единъ день, придруженъ, споредъ обичая, отъ троица велможи, възсѣднѫлъ коня и, като вървѣли, съгледали една птица, прилична на орелъ, вързъ главата на която свѣтилъ сълнцевиденъ и блѣскавъ кръстъ. Като слѣдвали пѫтя си въ лѣса, видѣли че честниятъ кръстъ се спрѣлъ на казаното мѣсто, дѣто светецътъ слѣзълъ и, заедно съ единонравнитѣ нему и благочестиви велможи, паднѫлъ съ плачъ и въждѣление на колѣне и се поклонилъ. Честниятъ кръстъ се яви блаженному Иоанну, сѫщо така както се е явилъ и царю Константину, отъ Бога, като залогъ на блаженното и безсмъртно царство, което щѣлъ да наслѣди. Св. Иоаннъ направилъ тукъ молебенъ домъ и дохождалъ не единъ, а, споредъ писанието, седемь пѫти на день, влазялъ въ лѣса и колѣнопрѣклонно правилъ обикновеннитѣ си молитви. Тамъ той положилъ и една икона на распнѫтия Иисуса и, съ силата на честния и животворящъ кръстъ и на прикования връзъ него Владика Христа, самъ дързостно влазялъ въ лѣса прѣзъ нощьта и непрѣстанно, въ тайно, правилъ бдения и всенощни моления. Но понеже е невъзможно да се укрие свѣтилника, а трѣба да

 

 

129

свѣти и да се вижда — да блѣсне по-ясно и по-ясно, най-вече за хората въ двореца и жилището му, и така, споредъ обѣцанието на Господа нашего Иисуса Христа, да се прослави небесния отецъ, — какво става? Слушайте. — Въ онова врѣме, гърцкия самодържецъ Василий Багрянородни, (?) като нападнѫлъ и плѣнилъ Българитѣ, повдигнѫлъ голѣма война противъ теста на Св. Иоанна, царя Самуила, който живѣлъ въ Охридъ, и противъ братията му. Приготви се и българскиятъ царь Самуилъ съ троицата си братия, които се именували Моисей и Давидъ и господствувахѫ надъ българскитѣ, сърбскитѣ и германскитѣ земи, надъ странитѣ на Мизийцитѣ и по-нататъкъ надъ сѣвернитѣ страни. Приготвихѫ и тѣ войска и лагери, множество народъ. Като станѫль страшенъ бой и отъ двѣтѣ страни, испърво Гърцитѣ надвили Българитѣ и почнѫли да влазять и въ вѫтрѣшнитѣ български царства до голѣмия градъ Лихнида, който се нарича сега Охридъ, даже и въ странитѣ на всеблаженния Иоанна: въ Далмация, Албания, Сирмия и въ Иллирика. Но Византийскиятъ царь Василий Багрянородни сбъркалъ, защото, по причина юначеството на Иоанна, по причина храбрата му войска и благочестието му, при това и по причина непроходимостьта на планинитѣ, стръмнинитѣ на зѫбеститѣ върхове и тѣснинитѣ на ония мѣста, всичко, измислено отъ Византийцитѣ, като паяжина се раздрало прѣдъ храбрия герой Иоанна и тѣ сами (Византийцитѣ) побѣдени се вѫрнали надирѣ. А това по причина че тѣ се хвалили съ орѫжия и конници, а той, споредъ писанието, съ съюза на Бога и съ името на Господа нашего; въ това име тѣ паднѫли, а той, като побѣдитель, въскръснѫлъ и се прославилъ. И не само между съсѣдитѣ си станѫлъ прочутъ, а и отъ далечнитѣ се похвалилъ. Той прочее живѣлъ както подобава на человѣкъ, който има съвършенно посветенъ ума си на оня великий Царь и Богъ, за когото желаялъ да пролѣе, ако му се случи, и кървьта си и да умре за любовьта му, да принесе жъртва и себе си. И тъй, повече като небесенъ отколкото като земенъ человѣкъ, той, отъ любовъ къмъ Бога, размишлявалъ върху това и се вдавалъ въ заповѣдитѣ и оправданията Господни. Завистливия обаче нашъ врагъ, онзи, който искалъ и му билъ даденъ праведния и непорочния Иовъ и който разбойнически противодѣйствува на трудоветѣ на праведнитѣ, лукавия дяволъ, казвамъ, станѫлъ иротивъ праведния и подклалъ ненависть и вражда въ брата на царицата, съпругата му, къмъ съпруга и́. Той, движимъ отъ сатаната, исхитри неправедна смърть противъ праведния, като се прѣструвалъ въ зачалото че го обича; въ сѫщность той криялъ въ себе си злодѣяние. Той дѣйствително билъ вълкъ, които криялъ подъ кожата си отрова, най-вече като се тласкалъ и отъ Далида,

 

 

130

 

най-лукавата и злонравна съпруга. И двоицата били еретици и държали коренитѣ на отровната ересь на Богомилитѣ и Массалианитѣ, които не искали да се покланятъ на икони, защото били иконоборци и неприятели на кърста. Единъ день Иоаннъ слазялъ съ нечестивия си шурей отъ Охридъ къмъ клисурата; нечестивия изважда саблята и нечакано ударя зетя си. Той несполучилъ и затова самъ светецътъ му далъ саблята си за да отсѣче собственната му глава. Св. Иоаннъ, о чудо! грабнѫлъ отсѣчената си света и всечестна глава и, ездещецъ, тичалъ; войницитѣ му го слѣдвали до самия тоя лѣсъ, дѣто билъ молебния домъ съ честния и животворящия кръстъ. За удивление и очудвание на мнозина слѣзнѫлъ отъ мѫската и, държащъ светата си и побѣдителна глава, колѣнопрѣклонно ѭ сложилъ и казалъ: А злочестивиятъ убиецъ толкова се уплашилъ, щото веднага побѣснѣлъ и се лишилъ окаянний, и отъ настоящия и отъ бѫдѫщия животъ. Праведния повидимому пада, но въ дѣйствителность хвърква къмъ Всевишния заедно съ светитѣ ангели, живота на които е и подражавалъ на земята. Народътъ като се научи за неправедното заколение на добрия царь, покровитель, и баща, всички се затекли: войската, управителитѣ, началницитѣ, велможитѣ, архиереитѣ съ кръстове, клирици и миряни, и, съ благовония и пѣснопѣния, погребли дѣвственното, царското и най-чистото му тѣло. А надъ гроба му слѣзло свѣтило и много чудеса станѫли: слѣпи прогледнѫли, луди оздравѣли, болни се исцѣлили, миро изврѣло, па и до днесь прави неисказани чудеса. Явно се вижда, че това е мѫченикъ на истината, за която се е и праведно увѣнчалъ, защото Божия промисълъ награждава правдата. По такъвъ начинъ като живѣлъ и свършилъ пѫтя си, затекълъ се къмъ Бога, когото бѣ и възлюбилъ; и сега не го гледа вече изобразенъ, а самолично се явява прѣдъ лицето му, гледа по-чисто и по-ясно блѣсъка на блаженната Троица. И за това трѣбаше съ похвални думи да се въсхвали отъ насъ тоя праведникъ, поборникъ и учитель на благочестието, въздържанния, кроткия, мирния, побѣднтеля, който е царувалъ на земята и е билъ не само противъ грѣха, но и противъ всичко що е земно и въображаемо, непобѣдимия въ сраженията, побѣдителя на заблуждението и всегдашния побѣдоносецъ; защото като се въсхвалява праведния, ще е драго на человѣцитѣ, а чрѣзъ жъртвата и молитвитѣ на мѫченицитѣ пращаме безкръвна жъртва на Бога. Прочее, като имаме подобенъ покровителъ при Владиката Христа, нека празднуваме днесь не по еллински (идолопоклоннически), а по християнски; не съ плътьта, а съ душата; нека бѫдемъ достойни за праздника на светията, и които иматъ помежду си злоба, нека,

 

 

131

 

за любовьта на великомѫченика, се простѭтъ и примирѭтъ, нека съ милостиня и добри дѣла умилостивѭтъ Бога. Нека съ добритѣ си дѣла подражаемъ светията за да сполучимъ безсмъртния животъ и вѣчното блаженство. Нека викнемъ прочее на побѣдоносеца ний всички, смиреннитѣ и грѣшнитѣ, които сме се събрали тука: о мѫчениче Христовъ, и войниче и приятелю, и служителю, който си получилъ голѣма благодать и дерзновение отъ Бога; по обичай и сега припадаме и ти се молимъ всички вѣрни, които празднуваме честнѣйшата твоя паметь; бѫди молитель за насъ грѣшнитѣ, които неможемъ да се прѣдставимъ прѣдъ Владиката Христа; като покровитель, моли се за християнския народъ, който немилостиво се мѫчи; не преставай съ всичкитѣ святии да говоришъ: пощади стадото си, пастирю добрий, помилвай църквата си, человѣколюбче, защото страшно се колебае и опасно се раздробява; умилостиви се надъ създанието си, което постоянно е робство; помилвай чадата си, защото се намалихѫ; погледни, Владико, на своя народъ, защото се уничтожава; виждь насилието и бѫди человѣколюбивъ; виждь болестьта и дай изцѣление; виждь риданията и покажи милость. Бѫди утѣшителъ, многомилостиве, не дѣй се гнѣви до край и не дѣй ни погубва, а слѣдъ като ни накажешъ, исцѣли ни; распърснѫлъ си, събери; отхвърлилъ си, помилвай; прѣдалъ си, освободи; заточилъ си, пакъ възвърни. Не си напомнювай беззаконията на народа, защото Ти си само безгрѣшенъ, Ти си само человѣколюбивъ, Ти, Владико, само си многомилостивъ, Ти си животъ и у тебе е источника на живота, у тебе е държавата и силата; защото Ти си Богъ нашъ, Ти си Пастирь и Спаситель на свѣта. Помилвай и отхвърли робството на людиетѣ си; та тъй, като се веселимъ, да славимъ Тебе Отца, и Сина, и Святаго Духа, едното Божество и царство, нинѣ, и присно, и въ вѣки вѣковъ. Аминъ."

 

 

Както въ житието тъй и въ похвалното слово на Св. Иоанна Владимира се срѣщатъ нѣколко анахронизми, по-главнитѣ отъ които сѫ: че Иоаннъ Владимиръ се нарича синъ на Неемана и внукъ на Симеона, че Василий Българохтонъ се назовава Василий Багрянородний и пр. Гилфердингъ въ своята „История Сербовъ и Болгпръ” (стр. 219) дава нѣкои разяснения за тия анахронизми, но ний се ограничаваме тука съ указание само на сѫществуванието имъ.

 

[Back to Index]