1908. Писма отъ Македония

(Пѫтни бележки, наблюдения и впечатления)

 

Петръ Завоевъ

 

Печатница „Либерални Клубъ"

София 1916

 

 

Сканове в .pdf файл (38.2 Мб). Взет от сайта www.strumski.com

 

На васъ легендарни юнаци отъ бойното поле, достойни чада на майка България, които

разсипахте Сърбия и върнахте мечтаната свобода на Македония, посвещавамъ тая книга.

Автора

   Прѣдговоръ
  1. Скопие, 23 юли 1908 год.
  2. 24 юли
  3. 25 юли
  4. 26 юли
  5. Сѫбота, полунощъ
  6. Велесъ, 25 юни 1908 г.
  7. Щипъ, 30 юли 1908 г.
  8. Щипъ, 31 юли
  9. Велесъ, 1 августъ 1908 г.
10. Скопие, 2 августъ 1908 г.
11. Солунъ, 3 августъ 1908 г.
12. Солунъ, 5 августъ 1908 г.
13. Солунъ, 6 августъ 1908 год.
14. 7 августъ
15. 9 августъ
16. Битоля, 12 августъ 1908 г.
17. Прилѣпъ, недѣля
18. Прилѣпъ, 14 августъ
19. Гевгели, 28 августъ 1908 год.
20. Солунъ, 30 августъ
21. Солунъ
22. Битоля, 1 септември
23. Битоля
24. Рѣсенъ, 4 септември 1908 г.
25. Охридъ, 6 септември 1908 год.
26. Солунъ, 10 септември 1908 год.
27. Солунъ
28. Скопие, 16 септември 1908 г.
29. 17 септември
30. Скопие, 28 септември
31. Скопие, 5 септември


 

Прѣдговоръ.

 

На 11 юли 1908 година свѣтътъ бѣ изненаданъ отъ едно чудо, което на пръвъ погледъ бѣше почти невѣроятно: „Султанътъ освободи Македония".. Още на другия день тая земя, прѣживѣла най-безобразнитѣ ужаси, които умътъ побира и оросена съ праведната кръвь на хилядитѣ загинали за свободата ѝ мѫченици, се прѣвърна на театрална сцена, кѫдѣто се разиграха голѣми комедии. Македония, която до 11 юли бѣше почти непристѫпна, за кратко врѣме стана най-свободната страна на свѣта. Охотници, които до тогава мечтаеха само хубоститѣ ѝ, тутакси я изпълниха и разлѣха изъ нея смѣхъ и удивление. Нейнитѣ гори и поля екнаха отъ пѣснитѣ на ликуещитѣ, градоветѣ ѝ се съживиха и изъ улицитѣ имъ почна да се диша свободно. Червениятъ фесъ и европейската шапка се съединиха и окото виждаше пъстри и весели картини, които ставаха по-изразителни при възторжения кликъ на ощастливенитѣ.

 

Между тия, които пожелаха да опитатъ по-отблизо сладоститѣ на хуриета, бѣхъ и азъ. Цѣли два мѣсеца се лутахъ изъ Македония, кръстосахъ я на длъжъ и ширъ, любувахъ се на божествената ѝ хубость. Моята професия и личното познанство съ страната и героитѣ ѝ ми дадоха възможность да присѫтствувамъ на всички по-важни тържества, станали тамъ слѣдъ провъзгласяването на конституцията. Азъ бѣхъ зритель на мили и внушителни сцени, които ме трогваха и изненадваха.

 

И подъ прѣснитѣ непосрѣдствени впечатления и видѣния пишехъ тия писма, които изпращахъ на приятеля си Златанъ. Съ негово позволение сега ги поднасямъ на читателя. Не трѣбва да крия, че ако не бѣше „хуриета", нѣмаше да има и тая книга. Описанията въ нея се дължатъ на стихията му. И сега, когато отъ тоя „хуриетъ" остава само единъ водевиленъ споменъ, а изъ Македония се шири гордия българинъ побѣдитель, струва ми се, че върша дългъ на гражданинъ, като я давамъ въ рѫцѣтѣ на любезния читатель. Въ тая книга всѣкой ще види Македония въ нейната първична хубость, прѣди свирѣпитѣ сърби да бѣха я разорили и развратили.

 

София, 28. IX 1916 год.

 

Петръ Завоевъ.

 


 

 

            Скопие, 23 юли. 1908 год.

 

Любезни Златане,

 

Моето вълнение да влѣзна часъ по скоро въ Македония бѣше много по-голѣмо, отколкото ти подозираше. Отъ 11 юли до моментътъ, въ който стѫпихъ въ тренътъ, изживѣхъ тежки минути, които, ако се бѣха продължили, щѣха да се отразятъ на здравето ми. Както знаешъ, спокойствието ми изчезна. Весдень се лутахъ като сѣнка и броехъ минутитѣ, които ме спираха въ столицата. Всѣка нова вѣсть изъ Македония, всѣко пошушнато събитие, ме трѣвожеше и вълнуваше. Столицата ми се видѣ тѣсна и омърлушена. Носенъ на златнитѣ крилѣ на мечтитѣ и въображението си, азъ влѣзнахъ въ вълнитѣ на новия животъ, който тъй неочаквано настѫпи въ Македония, прѣдъ менъ се мѣркаше сиянието на хубавото бѫдаще и струваше ми се, че наедно съ моитѣ братя и азъ викамъ „яшасънъ”!... Нощитѣ ми носѣха нови страдания. Съньтъ избѣгна отъ мене. Прѣкарвахъ буденъ до зори. Сѣкашъ на другиятъ день щѣха да ме бѣсятъ.

 

Най-сетнѣ мечтата ми се осѫществи. На 22 того трѣбваше да замина за Македония. Ти и всички ония, които дойдохте на софийската гара да ме изпращате, видѣхте въ какво оживление кипѣше тя. Новонастѫпилата ера въ Македония бѣше примамила живущитѣ въ България македонци, които си отиваха... А когато, стисналъ рѫката ти на прощаване, стѫпвахъ въ тренътъ, чувствувахъ се като полубогъ, радостъ озаряваше душата ми и ми се струваше, че ти оставашъ въ пъкъла, кѫдѣто ще наслѣдишъ моитѣ страдания.

 

Тренътъ потегли на полунощь. И прѣзъ блѣдия свѣтликъ на нѣколкото ламби, които огрѣваха перона на гарата, за послѣденъ пѫть видѣхъ твоята висока осанка, която се скриваше задъ група изпращачи.

 

Лѣтната нощь, матово-прозрачна, бѣше прострѣла своя плащь надъ земята. Бѣше топло и хубаво. Прозорцитѣ на нашето купе бѣха отворени и прѣзъ тѣхъ ние, пѫтницитѣ, ясно виждахме сивото поле, отрупано съ купи и кръстци. На лѣво високо прѣдъ насъ се очъртаваха снажнитѣ плѣщи на Витоша, огрѣна отъ лѫчитѣ на луната и облечена до рамѣнѣтѣ съ гѫста зеленина. И струваше ми се, че челото ѝ се цѣлуваше отъ криворогата луна, която вече надничаше задъ него. Небето

 

1

 

 

2

 

бѣше чисто и блѣдо. Сѣкашъ зората настѫпваше. И по него трѣпкаха ония голѣми лѣтни звѣзди, които ти уподобяваше на игриви момински очи. Право прѣдъ насъ се губѣше въ мътната синевина китния Люлинъ и скърбѣше за унижението си. А отъ дѣсно се простираше моровината на Стара Планина, която ту блѣднѣеше, ту пъкъ поимаше цвѣта на луната: матовъ като езерна вода, ладенъ като отмъщение.

 

Тренътъ се носѣше надъ софийското поле. Прѣзъ прозореца нахлуваха ароматитѣ на лѣтото, примѣсени съ облегчителния планински лъхъ. Въ купето бѣхме трима: азъ, г. С. и войводата В. Чакаларовъ. Първиятъ съ едно младенческо упоение бъразше къмъ Македония. Той бѣше оставилъ спокойствието си въ София и отиваше въ Македония, кѫдѣто съ такова нетърпение се очакваха услугитѣ му. В. Чакаларовъ, който въ миналото бѣше нанесълъ страшни поражения на турцитѣ, отиваше въ своя роденъ край да го поздрави съ свободата. Макаръ и нощьта да бѣше напрѣднала, на никого отъ насъ не се спѣше. И какъ можеше това! Не ли новоститѣ на утрѣшния день бѣха по-значущи отъ спокойствието на съньтъ! Ние прѣкарвахме въ разговори или по редъ висѣхме на прозорцитѣ. И не можехме да вдигнемъ очитѣ си отъ тѣхъ. Летящиятъ тренъ ни донасяше все нови и нови картини, които въ лѣтната нощь бѣха чудно хубави — едно широко, разлѣто поле, а близо до насъ тъмни и неопрѣдѣлени сѣнки, които изпъкваха и въ мъгновение изчезваха.

 

Нѣколкото малки станции незабѣлѣзано минахме. Въ съсѣдното до нашето купе се бѣха настанили нѣкакви чужденци, които сладко хъркаха, когато тренътъ влѣзна и спрѣ на царибродската гара.

 

Какво може да се очаква отъ една лѣтна нощь! Когато тръгнахме отъ столицата струваше ми се, че още се не бѣше стъмнило добрѣ. И ето, слѣдъ два часа незабѣлѣзанъ пѫть, ние видѣхме заритѣ на юлското утро: едно хубаво сияние на изтокъ, увито отъ ясно-червенъ ореолъ. Царибродската гара бѣше съживена. Ранобуднитѣ хлѣбари бѣха приготвили симити и ги поднасяха на пѫтницитѣ. Единъ тютюнопродавецъ подаваше главата си изъ гишето на една бутка и съ дебелъ, дрезгавъ гласъ, проточено викаше:

 

— Сарафъ, сарафъ! . .

 

Пѫтницитѣ, по-вечето македонци, въ мигъ обиколиха бутката и размѣняха злато срѣщу турски пари. Сѣкашъ щѣха да сторятъ грѣхъ, ако влѣзеха въ турско съ български монети.

 

По перона на гарата се разхождаше мечтателно единъ сръбски желѣзничарь, който щѣше да поеме кондукторската

 

 

8

 

длъжность при нашия тренъ. г. С. го забѣлѣза и го отрупа съ въпроси:

 

— Све е лепо, да боме . . У турско садъ е лепо ... — чувахъ го когато отговаряше.

 

Звънецътъ би трети пѫть и тренътъ се понесе къмъ Сърбия. Право да си кажа, азъ влизахъ нерадостно въ тая дива страна. Терорътъ и насилията, които сърбитѣ вършѣха надъ пѫтницитѣ македонци при минаването имъ прѣзъ Сърбия ми бѣха доста добрѣ извѣстни. Въ моето въображение тая мръсна страна се мѣркаше като оплътотворенъ порокъ, който ме плашеше. За Сърбия си бѣхъ съставилъ едно обидно мнѣние, впрочемъ не безосновно; защото по-късно се убѣдихъ въ него. Въ нашето купе зацари мълчание. Изглеждаше, че и съпѫтницитѣ ми не се очароваваха отъ свободното кралство. г. С. отиде въ едно първокласно купе да поспи, като ни замоли да го събудимъ когато ще прѣглеждатъ багажа ни, а ние съ Чакаларова взехме мѣрки за всѣкой случай ...

 

Гаритѣ една по друга минаваха, изтокъ все по блѣднѣеше и почна да става студено. Отъ Сливница до Пиротъ тренътъ минава прѣзъ една гиздава и поетична мѣстность. Отъ двѣтѣ страни на желѣзния пѫть се възвишаваха високи, на мѣста огвѣсни планини, покрити съ хубава гора. Около насъ се извиваше сребристата лента на Нишава, а по брѣга ѝ, сгушени изъ диплитѣ на планинитѣ и увити отъ хубость и зеленина, се мѣркаха безпретенциозни села, които изчезваха слѣдъ бързо вървящия тренъ или се спотайваха подъ упорититѣ кълба на сутрешната мъгла. Ала ние, вдълбочени въ мислитѣ си, малко внимание обръщахме на природнитѣ хубости. Насъ ни очакваха други такива и ние при едно изключително настроение, създадено отъ свойственото на българина недовѣрие, градѣхме къмъ тѣхъ.

 

Тренътъ изпищѣ и спрѣ. Слѣдъ минутка въ купето ни влѣзе единъ митнически чиновникъ, послѣдванъ отъ двама стражари и съ принудителна вѣжливость продума :

 

— Молимъ васъ, давайте багажъ.

 

— Коя е тази гара? — запитахъ чиновника.

 

— Пиротъ, госпóдине — отговори учтиво той.

 

Багажътъ ни бѣ прѣгледанъ внимателно. Ние и тримата сѣкашъ се бѣхме съгласили въ едно : куфаритѣ ни бѣха пълни съ разни книги, вѣстници и списания. Въ това отношение се отличавахъ най-вече азъ. Бѣхъ събралъ почти цѣлата наша революционна литература : единъ отдавнашенъ мой блѣнъ се изпълняваше.

 

 

9

 

— Лепо, лепо! . . — смънка ядовито чиновника и освободи купето ни, за да продължи работата си другадѣ.

 

На четири часътъ напуснахме Пиротъ. Навънъ се разведри. Около насъ всичко се виждаже ясно : безкрайнитѣ росни поля, хубавото небе, посипано съ прѣлеститѣ на зората и тамъ далечъ планинитѣ, по които лазеха мъгли. г. С. напусна покоя си и зае мѣсто въ нашето купе, Чакаларовъ разправяше епизоди изъ своя хайдушки животъ, а азъ се занимавахъ съ една сериозна работа : отгатвахъ ребуси. Дъскитѣ на купето бѣха буквално издраскани и нашарени съ разни фигури и обидни за България изрази. Каруцата, съ която пѫтувахме, бѣше българска. На едно мѣсто съ моливъ бѣше написано: „Бугари су варвари !” До него съ тебиширъ, малко отъркано, бѣше надраскано: „Долу Бугарска!”, а по-нататъкъ нѣкакъвъ художникъ бѣше нарисувалъ мѫжь, който коли една жена. Въ срѣдата на мѫжката фигура бѣше написано „Бугарска", а въ женската — „Славна Србия" . . Нѣма съмнѣние, че това дѣло бѣше на сърбитѣ. Тия кучета блъскаха самара и издаваха своята вонеща душа....

 

Сетнѣ окончателно съмна и лѫчитѣ на юлското слънце събудиха природата. Вече чувствувахъ силна умора. Миналъ безпокойно нѣколко нощи, чувствувахъ себе си отпадналъ. Но не се трѣвожехъ. Не ли отивамъ въ Македония? Ето хубавия Нишъ съ своитѣ червени покриви и прашни улици. Ето и Лесковецъ съ прѣкраснитѣ моми. Ние вече напрѣдваме къмъ Враня и турската граница! Вълнението ми се усилва, а наедно съ него заражда се и страхъ. Страхъ прѣдъ неизвѣстностьта, която ни очаква. И почнаха да се мѣркатъ прѣдъ очитѣ ми турскитѣ ужаси, часть отъ които съмъ прѣживѣлъ! Ами ако телеграфа не казва истината?

 

Слънцето почна да пали. Сърбия се бѣше събудила, но ми се видѣ пуста и тиха. Нѣма оная хубава мълва, която се слуша по нашитѣ желѣзни пѫтища. Сръбскитѣ гари сѫ груби и безлюдни. Само меланхолния началникъ ни посрѣща и изпраща съ своя звънецъ. Отъ Лесковецъ се покачи една група пѫтници и зае мѣсто въ нашето купе. Между новодошлитѣ имаше и двѣ жени съ увѣхнала хубость. Мѫжетѣ ни поздравиха на сръбски и ни запитаха кѫдѣ пѫтуваме

 

— За Солунъ — отговорихме му.

 

— Ехъ . . . И ние тамъ . . .

 

Ние вече наближаваме къмъ Зибевче. Сега тренътъ летѣше изъ една котловина, потънала въ разкошъ и зеленина. Край насъ изпъкваха възвишения и тутакси се изгубваха; едвамъ успѣвахме да видимъ кариеритѣ въ тѣхнитѣ поли и мълчаливитѣ

 

 

10

 

работници, които къртѣха камъни. Сетнѣ минахме въ едно поле. То бѣше погорѣло отъ сушата. Тукъ-тамѣ, по брѣга на единъ потокъ, се ширѣха на гѫсти огнища ормани, изъ които пасѣха стада овци. Азъ бѣхъ излѣзналъ на коридора и гледахъ прѣзъ прозореца Прѣшовскитѣ планини, които се вече разтилаха прѣдъ насъ. До мене стоеше единъ отъ новодошлитѣ пѫтници, човѣкъ доволно пълничъкъ, съ малка глава, на която блѣщукаха двѣ лукави очи. Той ме запитваше за нѣщо, но азъ отговаряхъ неохотно. Друго вълнуваше душата ми. Ами ако свободата не е такава, каквато я описватъ? А моитѣ книги въ куфара?

 

— Ристовецъ, Ристовецъ! — обърна вниманието ми моя съпѫтникъ.

 

Погледнахъ. Ние вече бѣхме на сръбската граница, Обаче, тукъ тренътъ не стоя много. Той потегли и слѣдъ двѣ минути изпищѣ и спрѣ на станцията Зибевче. Ние се струпахме на прозорцитѣ и се смаяхме.

 

Една многочислена тълпа, въ която прѣодоляваше фесътъ, смѣеше се гласно и рѫкоплѣскаше. Това бѣше първото доказателство, че ние идваме въ една прѣобразена страна. Турскитѣ чиновници тичаха по перона на гарата и съ радостни лица услужваха на пѫтницитѣ. Въ дъното на гарата двама турски войници, въорѫжени съ маузерки, стоеха на пость. А около тѣхъ сновеше народа. Въ нашето купе дойде единъ турски чиновникъ и, слѣдъ като ни поздрави учтиво, помоли ни да отворимъ куфаритѣ си.

 

— Сега не би трѣбвало да правимъ това — продума той — но митница, знаете . . . Една формалность. . .

 

Когато отворихъ моя куфаръ и книжниятъ складъ се разсипа по него, чиновникътъ се изсмѣ своеобразно и прошушна:

 

— Само такава стока до скоро не пропущахме.

 

— А сега?

 

— О - о! . . Олуръ, олуръ! — Завърши ефендието.

 

Той видѣ въ джоба ми единъ снопъ вѣстници и пожела да ги разгледа. Разтворихъ ги прѣдъ него и го помолихъ да си вземе единъ. Чиновникътъ съ интересъ се зарови изъ вѣстницитѣ. Единъ отъ тѣхъ бѣше далъ карикатурата на султана. Легендата подъ нея бѣше крайно обидна за всесилния монархъ. Чиновникътъ я забѣлѣза и разшири устата си въ непритворенъ смѣхъ.

 

— Хай, хай ! .. какъвъ станалъ — заговори той — това е славно ! ..

 

И дръпна такива дебели псувни по адресъ на дворцовата камарила, които ме слисаха.

 

 

11

 

Сетнѣ турна вѣстника въ джоба си и каза :

 

— Съ ваше позволение тоя брой ще взема. Ще го пазя за споменъ. . .

 

Деньтъ напрѣдваше. Слънцето се бѣше покачило високо на небето и жулѣше немилостиво съ лѫчитѣ си. Зибевче е малка и вехта станция. Ние отидохме въ бюфета, пихме кафе и закусихме. При насъ дойдоха двама турски офицери и пожелаха да се запознаятъ. Когато узнаха, че въ компанията има и журналисти, станаха крайно вѣжливи и услужливи. Тѣ ни почерпиха съ цигари и ни описаха въ кратци новото положение.

 

— Ние сме вече свободни граждани. Тукъ сега е хубаво — казваше единия отъ тѣхъ. — Камарилата сразихме и се отървахме отъ мѫкитѣ. Въобразете си: ние ще живѣемъ всички като братя. Защо да се колимъ, когато можемъ да се погодимъ. Не ли е глупаво да се биемъ за дребулии? Молимъ ви, пишете изъ вѣстницитѣ да се върнатъ изъ България нашитѣ съграждани македонци. И тукъ е вече като по васъ...

 

Обѣщахме на офицерина да сторимъ това и слѣдъ като се разпростихме, заехме мѣстата си въ трена.

 

Ние вече пѫтувахме къмъ Скопие. Неспокойствието все по-вече и по-вече ни обвладаваше. Когато минахме нѣколко станции, при насъ дойде паспортния приставъ, едно младо момче, и ни повърна пасапортитѣ.

 

Сетнѣ сѣдна при насъ и на чистъ български езикъ ни запита:

 

— Какъ ви се вижда нашата свобода?

 

— Още не знаемъ, господине... Ние толкова малко видѣхме отъ нея...

 

— Ахъ, вѣрвайте! — продължаваше пристава — това е чудо!... Ние вече сме свободни граждани... Ние вече имаме свобода! Ето — завърши той — и днесъ ше замине отъ Скопие за Солунъ увеселителенъ тренъ. Народътъ ликува ..

 

Стана ми скучно въ купето. Горещината стана нетърпима. И за да се разхладя, излѣзнахъ въ коридора, кѫдѣто Чакаларовъ, единъ турски офицеръ и кѫсото човѣче, което се качи отъ Ристовецъ, водѣха разговоръ.

 

— Та ти си отъ Македония, а?

 

— Отъ тамъ съмъ, бе брате, отъ Костурско... — заекваше човѣка. — Какъ може иначе?

 

— А защо по-рано говорѣше сръбски?

 

— Охъ, тия сърби! Бѣше ме страхъ, за туй.

 

Сега почнаха опознаванията.

 

— Като си отъ Костурско — питаше войводата — ти слушалъ ли си нѣщо за Чакаларова?

 

 

12

 

— За Чакаларовъ? Зз оня, войводата? Па какъ да не! Азъ го и познавамъ.

 

— Познавашъ ли го?

 

— Разбира се... Той е идвалъ у наше село... Спалъ е въ кѫщата ми. Когато той се биеше, азъ си бѣхъ у дома.

 

— Та познавашъ го, а?

 

Чакаларовъ каза това и поглецна втренчено събесѣдника си. Послѣдниятъ тоже разтвори очи и зийна отъ очудване. Настана една мила сцена. Добриятъ македонецъ позна Чакаларова и като стискаше рѫцѣтѣ му, въ захласъ викаше:

 

— Море, Василе... Ти си бре! Ей, жено, ела тукъ да видишъ Чакаларова...

 

Офицеринътъ, който до тогава гледаше и слушаше всичко, приближи къмъ войводата и като му подаде рѫката си, запита :

 

— Вие сте Василъ Чакаларовъ, а?

 

— Да, господине...

 

— Приятно ми е да ви цѣлуна... Азъ съмъ мно~о слушалъ за васъ. Вашето геройство ми е извѣстно .. Да живѣете...

 

Ние вече наближавахме къмъ Куманово. Слѣдъ четвъртъ часъ града се показа : легналъ въ една котловина, изложенъ на немилостивитѣ слънчеви лѫчи. Колкото пѫти минавахъ край тоя македонски градъ, винаги изпъкваше прѣдъ мене единъ познатъ пейзажъ. Куманово и Плѣвенъ си приличатъ по всичко: и по мѣстоположението, и по височинитѣ, и по праха, и по самиятъ желѣзенъ пѫть, който лъкатуши и се свлича надъ него.

 

Наближаваме пладнѣ. Ние сме вече на станцията Аджарларъ — послѣднята цо Скопие. И тя както всички други гари, е окичена съ червени флагчета и зеленини. И на нейния перонъ, както на всички други, стои на постъ войникъ. Разглеждамъ околностьта и се радвамъ като дѣте. Всичко, което виждамъ, ми е познато. Тамъ, въ ѫгъла на полего, лежи селото съ сѫщото име, кѫдѣто много пѫти въ миналото съмъ нощувалъ. Надъ него се възвишава плоския „Драганъ байръ", съ своитѣ голи плѣщи. Намирамъ го малко опустялъ и снишенъ. Вѣроятно врѣмето го е отъркало. На дѣсно прѣдъ насъ се шири винаги зеленото скопско поле, изъ което сѫ разхвърляни малки, гиздави селца. Далече-далечъ въ мъглитѣ се бѣлѣе дивия Шаръ, по-насамъ сѫ рѫбоветѣ на скопска „Църна гора", а подъ нейнитѣ поли пѫшка въ старостьта си Скопие . . . Неговитѣ укрѣпления лъщатъ на слънцето. Минаретата му се губятъ въ вълни отъ прахъ. Единствено полусрутеното кале стои величествено и чисто надъ него . . . Боже, колко е хубаво всичко това! Въ съзнанието ми се повръщатъ стари видѣния.

 

 

13

 

Слѣдъ дългогодишно изгнание, връщахъ се въ отечеството си не вече като покоренъ и безмълвенъ робъ, а като свободенъ и пълноправенъ гражданинъ. И въ ония мѣста, прѣзъ които въ миналото ходѣхъ съ белегчета на рѫцѣ, сега се връщахъ честитъ и сияющъ отъ радость . . .

 

О, Златане! Влѣзни въ радоститѣ ми! ... Азъ вече стѫпихъ въ Скопие, въ това хубаво Скопие, капризно като невѣста, великолѣпно и прѣлѣстно като цъфналъ макъ.

 

 

24 юли:

 

Въ Скопие пристигнахъ на пладнѣ. Пожелахъ добъръ пѫть на другаритѣ си, които щѣха да пѫтуватъ за Солунъ, а азъ се приготвихъ да влѣзна въ града, Скопската гара гъмжеше отъ народъ. Перонътъ ѝ бѣше пъстъръ като поникнала ливада. Червениятъ фесъ разкошно се съединяваше съ европейската капела. Наредъ съ хубавитѣ офицерски униформи, лъщеха множество дамски рокли, които фъфлеха и се мушѣха между народа. Това по-късно узнахъ, - бѣха любопитни жени-чужденки и ония „прѣлетни пеперуди", които нахлуха тукъ по стѫпкитѣ на свободата.

 

Като пушеченъ залпъ екнаха рѫкоплѣсканията на събралия се народъ. А когато тренътъ спрѣ, едно живо и продължително възклицание: „Яшасънъ хуриетъ ве миллетъ”! се разлѣ надъ гарата. Народътъ се смѣеше и тържествуваше.

 

Едйнъ хамалъ влѣзна въ купето ми и нарами моя багажъ.

 

— Кѫдѣ обичате да идете, господине? — запита ме той.

 

— Кажете да ме заведатъ въ нѣкой хотелъ.

 

— Отъ гдѣ идвате ?

 

— Отъ България.

 

— Тогава въ хотелъ „Балканъ"...

 

Народътъ продължаваше да шуми, когато азъ, слѣдващъ хамала, се мушѣхъ на зигъ-заги изъ салонитѣ и си пробивахъ пѫть. Скоро стигнахме до една кола. Излизането изъ гарата не бѣше съпроводено съ ония обиди и митарства, които сѫществуваха тукь въ миналото. Никакъвъ стражарь не забѣлѣзахъ, никакъвъ „нуфузчия” не се мѣрна прѣдъ очитѣ ми.

 

 

14

 

Когато пристигнахъ до файтона, спрѣхъ се да разгледамъ познатиятъ ми площадъ. Сѫщиятъ прахъ, сѫщитѣ сгради, съ разсипанитѣ основи на едно недоправено здание на лѣво, съ спящитѣ кучета подъ пешкюнитѣ и стрѣхитѣ. . . Само гарата се гордѣеше. Множество червени и бѣли знамена се развѣваха надъ нея и ѝ придаваха тържественъ видъ. Прѣди да се покача на файтона, бидохъ обкръженъ отъ множество любопитни българи, които почнаха да ме разпитватъ за България и за впечатлението, което е направила конституцията. Макаръ да бѣхъ капналъ отъ умора, отговаряхъ на въпроситѣ съ охота. Драго ми бѣше да говоря съ добродушнитѣ македонци, които вече не се страхуваха отъ наблюденията на афиетата.

 

Потеглихъ съ колата къмъ града. Силниятъ пекъ бѣше прогонилъ гражданитѣ на сѣнка. А и умората отъ продължителното веселие слѣдъ обявяването на конституцията ги бѣше посѣтила. И възбуждението до нѣгдѣ бѣше поутихнало. Само града бѣше запазилъ тържествения си видъ. На 100 метра отъ гарата бѣше въздигната една скромна триумфална арка, която била построена въ честь на нѣкакви екскурзианти. Тя бѣше увита въ червенъ и бѣлъ платъ. Цвѣтътъ и гирляндитѣ по нея още бѣха прѣсни. Кѫщитѣ и магазинитѣ отъ двѣтѣ страни на главната улица тоже бѣха разкрасени съ флагове. А на много мѣста надъ улицата висѣха дълги гирлянди, изъ които надничаха живи цвѣтни китки. Близо до гарата е хубавия хотелъ „Турати", откритъ и поддържанъ отъ сръбската държава. Той взима първо мѣсто въ разкрасяването. Надъ покрива му се вѣеха широки двуцвѣтници. Надъ входната му врата висѣха десятки знамена, а до нея на два стълба бѣше разпната широка лента, на която се четѣше :

 

„Хотел Слобода".

 

Това бѣше новото име на хотела. 11 юли го бѣше прѣкръстилъ. До тая лента имаше друга една, на която пропагандиститѣ бѣха написали съ червени букви :

 

„Живела слобода ! . . .”

 

 

Още нѣколко крачки и ние спрѣхме прѣдъ хотелъ „Балканъ". Когато влѣзнахъ въ кафенето подъ него, намѣрихъ го почти праздно. Едно момче се въртѣше около тезгяха и единъ турски офицеръ-кавалеристъ приеха поздрава ми. Даде ми се стая въ първия етажъ, омихъ се слѣдъ това и легнахъ да поспя. Спахъ като кѫпанъ, спахъ дълбоко и унесено. Азъ бѣхъ вече въ Скопие. Моята мечта се осѫществи ... И сънувахъ засмѣни лица, червени фесове, викове: „Яшасънъ хуриеть!..."

 

 

15

 

 

25 юли

 

Градъ Скопие, на турски Искюпъ, е разположенъ на двата брѣга на рѣката Вардаръ, въ дъното на една подковообразна долина, която се притиска отъ всички страни съ невисоки планини. Тъй наречената планина „Църна гора" е въ прямо съсѣдство до него. На изтокъ отъ града се възвишаватъ тъмни планини, по които сѫ накацали множество села. На западъ е възвишението „Водно”, съ селата горно и долно Водно, подъ които блѣщатъ голѣми турски укрѣпления. На югъ се разтилатъ аджарларскитѣ ридища, съ своитѣ голи и мъртви плѣши, а на сѣверъ високо въ облацитѣ се възвишава гигантския Шаръ, съ своя връхъ Люботрънъ. Той и сега е покритъ съ снѣгъ. И въ тая примамлива прѣмѣна грѣе като елмазъ всрѣдъ безбрѣжната чернота.

 

Скопие е много старъ градъ. Неговитѣ основи, струва ми се, датиратъ отъ врѣмето на Юстинияна. До като турската тирания злѣ се е отразила на останалитѣ македонски градове, на Скопие тя малко е повлияла. Като търговски центръ, находящъ се на три граници и шесть друма, той и сега се намира въ цвѣтущо сьстояние. Точна статистика нѣма, но отъ беледието казватъ, че града ималъ 40 хиляди души население. Болшинството сѫ турци, около 20 хиляди души. Слѣдъ тѣхъ идатъ българитѣ — 17 хиляди души. Има около двѣ хиляди власи, цигани и евреи и около 1000 души чужденци, между които 200 души гърци и 50 души сърби.

 

До рѫкополагането на Фирмилияна за сръбски митрополитъ въ Скопие, тамъ нѣмаше никакви сърби. Имаше наистина, но тѣ до единъ бѣха надошли отъ Бѣлградъ : всевъзможни келнерици, хотелиери, бръснари и сръбски проститутки. Слѣдъ коронясването на Фирмилияна, сърбитѣ взеха да изявяватъ лакоми претенции надъ Скопие. Тѣ отвориха гимназия, основно училище, откупиха отъ гърцитѣ една черква и усилиха пропагандата изъ околията.

 

Благодарение на терора и убийствата, които биваха насърдчавани отъ турската власть, въ кратко врѣме сърбитѣ спечелиха нѣколко български села и по тоя начинъ се признаха официално за отдѣлна нация въ Скопие.

 

Градътъ е изпъстренъ съ много старини. На първо мѣсто личи „калето”, което виси надъ лѣвия брѣгъ на Вардара. Забѣлѣжителенъ е каменния мостъ, който съединява двѣтѣ части на града. Старинно нѣщо е доскорошната тъмница „Куршумли-ханъ”, еднообразенъ съ оня въ Пловдивъ, кѫдѣто изгниха и измрѣха толкова много борци за македонската свобода. Забѣлѣжителенъ

 

 

16

 

въ архитектурно отношение е Юстинияновия водопроводъ, който се намира на изтокъ отъ Скопие. Той е една гигантска постройка, по която още личатъ пръстенитѣ водоотводи. Прѣданието казва, че по него е минавала водата, която е снабдявала високата крѣпость. Сега въ тая крѣпость се помѣщаватъ казармитѣ.

 

Въ Скопие има много войска. По нѣкой пѫть достигатъ до 10 хиляди души войници отъ всички родове орѫжие. Скопие е стратегически пунктъ.

 

По настоящемъ (1908 г.) въ Скопие има нѣколко български основни училища, едно срѣдно учебно — педагогическо училище и дѣвическа гимназия. Гърцитѣ иматъ основно училище, власитѣ прогимназия, а сърбитѣ мѫжка и дѣвическа гимназии. Турцитѣ иматъ едно идадие и исляхане (занаятчийско училище) което се помѣщава въ великолѣпна сграда.

 

Конституцията бѣше сварила Скопие съвсѣмъ неприготвено. Властьта, халтава въ тъмното минало, продължаваше все тъй да нехае. Градътъ е планиранъ, но улицитѣ сѫ занемарени. Даже днесъ Скопие нѣма и кметъ.

 

Тукъ горещинитѣ сѫ невъобразими. Прахътъ е пословиченъ. Градскиятъ съвѣтъ е снабдилъ улицитѣ съ вода отъ Вардара и сегизъ-тогизъ ги полива съ маркучъ. Но веднажъ полети, тѣ се обръщатъ на трѣсавище. Лепкавата каль се изкачва чакъ на шапката . . И най-живата фантазия не може да си прѣдстави внушителното количество на скопскиятъ прахъ и каль. Кѫщнитѣ покриви приличатъ на воденици, покрити съ дебела паспалъ. Когато изъ улицитѣ има по-силно движение, облаци витаятъ около кѫщитѣ и увиватъ всичко. Вечернитѣ часове сѫ най тежки. Когато слънцето отива на занигъ, надъ града пада тежка червено-жълта мъгла. И подъ нея човѣкъ до човѣкъ се не вижда. Коситѣ и мустацитѣ побѣляватъ, дишането става тежко. Това сѫ облацитѣ прахъ, които долитатъ отъ полето наедно съ чардата добитъкъ и се приковаватъ надъ стихналото Скопие. Но при все това, въ Скопие никакви епидемически болести не сѫществуватъ. Това е наистина чудно  Ако тукъ тифуса можеше да вирѣе — прѣзъ лѣтниятъ сезонъ живъ човѣкъ нѣмаше да остане.

 

Това е днешното Скопие.

 

*  *  *

 

Случаятъ най-първо ме натъкна на тоя офицеръ. Видѣхъ първо него, за да си съставя обидно мнѣние за турското офицерство и за лишенъ пѫть да се увѣря, колко то на врѣмето бѣше халтаво, дезорганизирано и безволно . . .

 

 

17

 

Първиятъ човѣкъ, когото видѣхъ въ кафенето на хот. „Балканъ”, бѣше тоя офицеръ. Той сѣдѣше на една маса до единъ отъ прозорцитѣ на кафенето и мислѣше. Продълговатото му лице, което завършваше съ малка брада, бѣше изпито и блѣдно. Очитѣ му бѣха голѣми, изразителни, черни и хлътнали въ орбититѣ. Тѣ изпускаха тежъкъ и отчаянъ погледъ, който много говорѣше за страданията на тоя човѣкъ. Когато влѣзнахъ въ кафенето, офицерътъ ме изгледа дружелюбно и продължително, насмѣ се измѫчено и като минавахъ край него, приповдигна се, хвана кавалерийскиятъ си калпакъ и ме поздрави. Тоя маниеръ, никакъ не отговарящъ на турския нравъ, ме изненада. За да получа първитѣ необходими свѣдѣния за офицера, запитахъ момчето отъ хотела, което ми донесе въ стаяа вода за омиване.

 

— Долу въ кафенето сѣди единъ офицеринъ. Какъвъ е той?

 

— Единъ чуденъ човѣкъ — отвърна момчето, което прѣди менъ бѣше дошло отъ София. — Боса команда ...

 

— Отъ кѫдѣ е той?

 

— Отъ Щипъ дойде завчера.

 

— А гдѣ живѣе ?

 

— Тукъ, въ сѫщия хотелъ.

 

Омихъ се, легнахъ и заспахъ. Слѣдъ четиричасовъ сънь се събудихъ бодъръ и подмладенъ. Облекохъ се и застанахъ прѣдъ отворения прозорецъ, който гледаше на улицата и далечъ по планинитѣ. Лѣтниятъ день прѣваляше. Гѫсти прашни мъгли литаха отъ полето и бавно падаха надъ кѫщнитѣ покриви. Въ стаята ми нахлуваше прохлада. Подъ мене бѣше градинката при хотела. Маситѣ изъ нея почнаха да се заиматъ отъ гражданитѣ. Офицеритѣ и тукъ взимаха първо мѣсто. Изъ улицитѣ се движатъ весели лица. Нѣкои старци сѫ изтръпнали. Българитѣ въ опиянение блуждаятъ изъ улицитѣ. Сѣкашъ тѣ още не могатъ да се окопитатъ слѣдъ помпознитѣ тържества, съ които посрѣщнали тукъ конституцията. Увѣренъ съмъ, че мнозина отъ тѣхъ се двоумятъ да ли това е сънь или дѣйствителность. Гледамъ на това оживление и се чудя. Тамъ вѣстникопродавчега тичатъ и продаватъ съ смѣхъ софийскитѣ вѣстници. Единъ полицейски приставъ спира едно отъ тѣхъ, купува си вѣстникъ и разглежда карикатурата му. Сетнѣ съ високъ смѣхъ се скрива въ една улица.

 

Азъ се съмнѣвамъ да ли съмъ наистина въ Скопие . . . До завчера тукъ върлуваха ужаситѣ. За единъ безобиденъ български вѣстникъ извънредния скопски сѫдъ наказваше съ тригодишенъ аресть, а за една султанска карикатура — и главата отиваше. А сега!

 

 

18

 

Нагледахъ се до нáсита на новото Скопие, притворихъ прозореца и слѣзнахъ въ кафенето. Офицеринътъ сѣдѣше на сѫщото мѣсто. Спрѣхъ се до една маса и почнахъ да разглеждамъ нѣкои карикатурни и турски хумористични вѣстници. Когато се занимавахъ съ шарилкитѣ, забѣлѣзахъ, че офицерътъ ме гледа любопитно и скрито се насмива. Слѣдъ това нетърпеливо стана отъ стола и приближи къмъ мене.

 

— Ефендимъ — рече ми — вие днесъ пристигнахте отъ нѣгдѣ. Елате, моля ви, да си поприказваме.

 

Тутакси оставихъ вѣстницитѣ и отидохъ на неговата маса. Сѫщеврѣмено размѣнихме картичкитѣ си. На неговата картичка прочетохъ на френски : „Исанъ бей, сувари мюляазимъ-евалъ." Когато вече сѣдѣхъ срѣщу него, той извади табзкера съ хубавъ „качакъ" тютунъ и ме покани да си свия цигара. А сетнѣ порѫча и шише мастика, кояго, впрочемъ, изпи самъ. Когато прочете моята картичка и узна, че съмъ журналистъ, Исанъ-бей още по-вече се настрои и съ чувство почна :

 

— Значи журналисгъ отъ България! Ахъ, колко ми е приятно, колко много се радвамъ! Ние тукъ напълно дивѣемъ и много рѣдко виждаме лични хора. Та това животъ ли е...

 

— Нима ? — запитахъ азъ — живота, струва ми се, навсѣкѫдѣ е еднакъвъ.

 

— О о ! . . не, не! Вие тамъ въ Бьлгария живѣете въ свобода. А ние се душимъ тукъ . . . Тиранията ни умъртвява...

 

Исанъ-бей заекваше при говора и все по-вече се разгорещаваше:

 

— А защо не отидохте въ Цариградъ ? Тамъ сега е много интересно. Щѣхте да видите и втория секретарь на Н. Величество Императора, Изетъ-паша, който бѣга, и Таксинъ-паша и самия царь баща, който сега е по младотурчинъ и отъ насъ. О — о! . . нашиятъ любезенъ султанъ, когото много обичаме и за когото плачемъ . . .

 

Когато говорѣше това, Исанъ-бей почти лудѣеше. Очитѣ му пръскаха огънь, бузитѣ му се зачервиха и вѣждитѣ му почнаха да трѣператъ. Той жестикулираше съ рѫцѣ и по-вече заекваше.

 

— Защо тъй, ефендимъ ? — запитахъ азъ — нима и за султана . . .

 

— Та страхъ ли ви е, или що? Сега е конституция. Па вънъ отъ това азъ кръвно мразя тая мръсна камарила и не искамъ да зная за нищо . . .

 

— А причинитѣ ?

 

— Ахъ, причинитѣ! Не виждате ли ? Половина човѣкъ съмъ станалъ. Болести ме разяждатъ, неврастения ме съсипва.

 

 

19

 

Тиранията и неправдитѣ ме смазаха . . . Какво мечтаехъ азъ, а какво излѣзе! ..

 

Слѣдъ туй Исанъ-бей съ внимание ми разправи теглата си.

 

Дошелъ отъ Щипъ, кѫдѣто служилъ напослѣдъкъ, да се цѣри тукъ. Когато тиранията сѫществувала, на него никой не обръщалъ внимание. Сега, обаче, билъ доволенъ. Въ болницата го приели и цѣрили. Скоро щѣлъ да замине въ отпускъ за Цариградъ, кѫдѣто били родителитѣ му. Той ималъ и съпруга, но я оставилъ нѣкѫдѣ въ Арабия.

 

Прѣдставеге си какво е моето положение. 11 години служа въ турската армия. Не ми липсватъ нито познания, ниго юначество. Обаче, още съмъ поручикъ. Изглежда, че съмъ заличенъ отъ офицерскитѣ списъци. Моитѣ другари отъ цариградското училище сега сѫ полковници и паши. Но тѣ иматъ или хубави сестри и жени или сами сѫ красиви . . . Ахъ! . . .

 

Събесѣдникътъ стисна юмрукъ и го вдигна заканително нагорѣ. Не зададохъ никакъвъ въпросъ. И понеже мислѣхъ, че имамъ предъ себе си една интересна личность, обтегнахъ фотографическия апаратъ и се наканихъ да фотографирамъ офицерина.

 

— А - а ! — съпротиви се той, като вицѣ апарата. — Искате картина за вѣстника ли?

 

— Не, моля ! Само за споменъ . . .

 

— Да вѣрвамъ ли ? Тогава може. Но почакайте една минута.

 

Исанъ-бей бръкна въ вѫтрѣшния джебъ на палтото си, извади изъ него чифтъ еполети и ги покачи на рамѣнѣтѣ си.

 

— А защо носите въ джеба еполетитѣ си ? — запитахъ изуменъ. — Това може ли ?

 

— Че азъ — забѣлѣза усмихнатъ офицерина — отъ 4 мѣсеца съмъ ги свалилъ. По тоя начинь протестирамъ противъ неправдитѣ и безобразията. И каква полза отъ еполити ? Може и безъ тѣхъ . . .

 

Сетнѣ, като го фотографирахъ, сѣднахме повторно на масата и той порѫча ново шише мастика. Азъ все още го гледахъ изуменъ.

 

— Вие се чудите, не ли? — запита ме Исанъ-бей. — О, разберете . . . Азъ съмъ officier simple — опростотворенъ офицеръ . . .

 

За голѣмо съжаление, фзтографическата плака съ ликътъ на Исанъ-бей при проявяването се развали. Фотографирахъ го втори пѫть, но стъклото пакъ не излѣзе чисто. Най-скѫпоцѣнната картина азъ изгубихъ: защото Исанъ бей не бѣше само клетникъ; той бѣше настоящъ оригиналъ, говорѣше отлично и даже мислѣше на френски.

 

 

20

 

Съ Исанъ бей прѣкарахъ нѣколко весели дни въ Скопие. Обикнахъ тоя човѣкъ отъ душа. А сѫщеврѣмено и той ме дирѣше. Когато се губѣхъ нѣгдѣ, той питаше за мене. А явѣхъ ли се слѣдъ продължително отсѫтствие, разтваряше рѫцѣ, тичаше къмъ мене и трѣвожно питаше:

 

— Нереде сънъ, яху !

 

Нощьта напрѣдна. Надъ Скопие облацитѣ прахъ все по се сгѫстяваха. Градинката при хотела, бѣла и нечиста, се бѣше изпълнила съ публика, която пиеше мастика. Любителитѣ на послѣднята бѣха по-вече. На малкитѣ триножни масички се слагаха отъ прислужницитѣ дълги шишета съ ракия, а около тѣхь се оставяха множество паници съ мезе : разтритъ хайверъ съ сини патладжани, салата отъ домати, малки рибки и кашкавалъ. Турцитѣ, по вечето офицери, висѣха надъ маситѣ и тихо се разговаряха. Тѣ пиеха ракия и ядеха хлѣбъ. Това бѣше тѣхниятъ „Ракѫ кефи".

 

Когато минахъ въ градината, публиката почна да ме пронизва съ очи; тя ми отдаваше внимание като на чужденецъ. Обаче, по-късно научихъ, че съ самото ми слизане въ хотела скопяни вече знаяли за мене. И за това слушахъ да се шушне по маситѣ:

 

— Вѣстникарьтъ, вѣстникарьтъ . . .

 

Намѣрихъ познати хора и сѣднахъ при тѣхъ; тѣ бѣха мои стари учители и съученици. Лека полека нашата маса почна да се трупа съ новодошли. Скоро маситѣ почнаха да се съединяватъ една съ друга, а слѣдъ четвъртъ часъ нашата компания нарастна и зае въ коло половината градина. Тукъ бидохъ запознатъ съ мнозина офицери, съ водителитѣ на скопския младотурски комитетъ и съ нѣколцина първенци граждани. До мене сѣдѣше полковникъ Нисанъ бей, съ когото водѣхме разговоръ върху новото положение. Изказвахъ съмнѣнията си въ искреностьта на младотурцитѣ и описахъ състоянието на духоветѣ въ столицата на Бьлгария, когато я оставихъ.

 

— Да ви увѣрявамъ въ нашата искреность не ми прилича. Вие съ очитѣ си ще видите и ше се увѣрите.

 

— Но ако това е нѣкакъвъ капанъ и за васъ? — запитахъ азъ.

 

— Ахъ недѣйте вѣрва ! Ние сме силни и никой не може да ни съкруши.

 

И като накваси уста съ чашка ракия, допълни :

 

— Ако нѣкои алчаци (подлеци) се опитатъ да направятъ смущения или контра прѣвратъ, ние ще се боримъ до послѣдни сили за запазване на конституцията.

 

 

21

 

Скопие граничи съ Албания. Всѣкой знае, че албанцитѣ винаги до сега сѫ идвали на помощь на реакцията и сѫ ѝ указвали услугитѣ си. За да узная какво е мнѣнието на младотурцитѣ по тоя въпросъ, запитахъ полковника:

 

— На какво сте мнѣние за арнаутитѣ ? тѣ ще мируватъ ли или що ?

 

— Елбете ще мируватъ. Тѣ сѫ, знаете, страхливци. Мекушавостьта и отстѫпкитѣ на султанската власть ги направи юначни и легендарни. Единъ примѣръ, моля.

 

Нисанъ бей ми разправи слѣднето:

 

Прѣди два деня една група арнаути, на брой по-вече отъ 500 души, въорѫжени съ мартини, дошли надъ Скопие и исккали да влѣзнатъ въ града, за да извършатъ насилия. Младотурскиятъ комитетъ, обаче запазилъ хладнокръвие. Изпратени били до албанскитѣ главатари пратеници да имъ извѣстятъ да си отидатъ по селата. Но понеже албанцитѣ не се покорили, всички орѫдия отъ калето били насочени къмъ тѣхъ. Арнаутитѣ се пръснали като пилци.

 

— И така — завърши полковника — ние побѣдихме. До сега всички арнаути идваха въ града въорѫжени. Ние забранихме това. Никакъвъ въорѫженъ турчинъ не може да ходи изъ улицитѣ.

 

Нѣкои отъ българитѣ, които сѣдѣха около мене, ми се видѣха особено мълчаливи :

 

— Защо не говорите и вие — запитахъ едного. — Не се ли радвате на свободата ?

 

— Нека се радватъ сърбитѣ и гърцитѣ — каза ми той. — Всичко това се дължи на насъ. И безъ това ние щѣхме да бѫдемъ свободни. . . .

 

Веселието се разширяваше. Топлата юлска нощь вече лежеше надъ Скопие. Прешнитѣ мъгли почнаха да се вдигатъ и надъ насъ се показа едно чисто синьо небе, по което почнаха да трѣпкатъ звѣздитѣ. Голѣмата ламба „Луксъ", която висѣше надъ градината, се запали и ни огрѣя съ сива свѣтлина. При мене идваха българи и се надпрѣварваха да ми съобщаватъ новини.

 

— Снощи ни викаха въ мезлиша — говорѣше ми единъ отъ тѣхъ — кѫдѣто ни съобщиха, че положението е много спокойно.

 

— Само васъ ли викаха ? — запитахъ.

 

— Не, по 10 души отъ всички народности.

 

— А друго какво ви съобщиха?

 

— . . . . та ако стане прѣвратъ, комитета ни подкани да се съединимъ съ тѣхъ и съ дружни усилия да дадемъ отпоръ на враговетѣ.

 

 

22

 

— Е, какво казахте вие ?

 

— Още нищо. . . Но ние се страхуваме, че има лоши извѣстия.

 

— Като какви. напримѣръ ?

 

— Какви. . . Зная ли азъ. . . Тукъ е турско. . .

 

Ракията бѣше подѣйствувала. Нѣкой отъ компанията, бившъ четникъ, приповдигна се на стола и запѣ високо и проточено

 

„Не жали. майко не плачи,

Че станахъ ази хайдутинъ,

Хайдутинъ, майко, бунтовникъ ! ! ..

 

Гласътъ на пѣсеньта се извиваше около насъ, вълнуваше се и се ширѣше по улицата. Тя привлече тълпа любопитни, които се натрупаха прѣдъ вратитѣ на градината и гледаха „джумбуша". Когато четника спрѣ, гръмъ отъ рѫкоплѣскания заглуши околностьта. Турцитѣ само по единъ начинъ знаятъ да изказватъ своя възторгъ: чрѣзъ рѫкоплѣскания, които тукъ идватъ до съвършенство. Рѫкоплѣскането бива нѣколко вида: подъ тактъ, на отдѣлни прѣкѫсвания и разбъркано.

 

Порѫча се нова ракия, която скоро се унищожи. Въ това врѣме въ градината настана всеобща радость. Публиката се изправи на крака и наедно съ рѫкоплѣсканията викаше : „Яшасънъ хуриетъ!" „Яшасънъ Муксимъбей" ... Едноврѣмено съ това отъ вратата влѣзна единъ дрипавъ турчинъ, който държеше въ рѫката си шише ракия. Косата му бѣше разрошена, бѣлата му брада се развѣваще надъ голитѣ му почервенѣли гърди. а устата му съчетаваха първитѣ думи на рѣчьта.

 

Публиката се размърда и му отворй мѣсто. Дрипавиятъ турчинъ мина прѣзъ срѣдата на градината, отправи се въ дъното ѝ и, като се покачи на единъ столъ, държа една дълга патриотическа рѣчь. Той говорѣше на арабски, та слабо го разбирахъ. Обаче, неговитѣ жестове, които правѣше съ рѫката, въ която държеше шишето съ ракия, вниманието на слушателитѣ, плюсъ това на новитѣ шишета ракия, които се поставяха до краката му, даваше ми да разбера, че тоя дриплю не е обикновенъ човѣкъ.

 

— Кой е той и какво говори ? — запитахъ седящия до мене офицеръ.

 

— Ахъ, вие трѣбва да го знаете ; той е именития нашъ философъ Муксимъ бей, той е славата на Скопие и героя на деня. Даже ние се съмнѣваме да ли той не провъзгласи конституцията у насъ.

 

— А какъвъ е той ?

 

 

23

 

— Сега, както виждате, е обикновенъ пияница. Но е отъ голѣмъ родъ и нѣкога е билъ богатъ. По-късно се влюбилъ въ поезията, която го пропи. И ето до какво дередже го докара. Въ миналото той съчиняваше революционни книги и ги пръскаше между народа. За тоя грѣхъ той много пѫти биваше арестуванъ. Слѣдъ 11 юли една негова мечта се осѫществи. Сега е яръкъ защитникъ на конституцията. Въ нея той вижда спасението на отечеството. Отъ 11 юли и до сега не е изтрѣзнѣлъ. Държалъ е, може би до 100 рѣчи и кѫдѣто се яви, образува митингъ. Ние го обичаме и попържаме, защото разсѫждава умно. И сега говори на тая тема. Той ни дава наставления да пазимъ конституцията, защото султана билъ влъкъ, който дебнѣлъ жертвитѣ си.

 

Муксимъ-бей свърши своята рѣчь, която биде сьпроводена съ трѣскави рѫкоплѣскания, глътна ракията отъ шишето и се отпусна на стола.

 

Обаче, той турна началото на оная буря, която се разрази въ страшни талази. Градината при хотела се прирвърна на площадъ, кѫдѣто се държаха най-разпаленитѣ рѣчи. Ораторитѣ бѣха случайни хора, но умѣеха да настройватъ публиката. Тѣ се редѣха единъ по другъ. Слѣдъ българина, говорѣше турчинъ и пакъ той по редъ. Това бѣше единъ хубавъ нощенъ митингъ, станалъ безъ покани и завършенъ безъ резолюция. Градината се вълнуваше. Публиката вече буйствуваше А когато рѣчитѣ завършваха, рѫкоплѣсканията и виковетѣ : „Яшасанъ” се подемахе отъ хилядитѣ гърла на натрупалата се на улицата тълпа и се разнасяха изъ града ...

 

И тъй до полунощь . . .

 

— Хайде, яху! . . .

 

Обърнахъ се и видѣхъ до себе си Исанъ-бей.

 

— Какво желаете ? — запитахъ го.

 

— Че нѣма ли да вечераме ?

 

— Ахъ, вечера . - . да . . .

 

— А слѣдъ туй да поизлѣзнемъ малко . . . Тукъ има много вариетета . . . Веселие има тукъ . . .

 

Похапнахме на-двѣ на-три и, придружени отъ друга група офицери, излѣзнахме на улицата.

 

Бѣше свѣтло и топло. Уличнитѣ фенери мъждѣеха и хвъргаха червеникава свѣтлина надъ праха. Шумъ и оживление царуваше вънъ. Макаръ и полунощь, народа още бѣше на улицата. Конституцията бѣше облекчила страдащитѣ. Гражданитѣ, възползувани отъ новата ера, бъразха да я използуватъ.

 

Шумно минахме по улицата и се отправихме за хотелъ „Англетеръ". Нощно врѣме кафенето му се привръща на кафе-шантанъ. Когато влѣзнахме въ голѣмия салонъ, остъръ тютюневъ

 

 

24

 

пушекъ ни засръкна. Шантанътъ бѣше пъленъ съ посѣтители, по-вечето офицери и чиновници. Въ дъното, на едно дъсчено възвишение сѣдѣше музикантска група, която свирѣше грубо и грапаво. Отъ врѣме на врѣме отъ тамъ се кълчеха, пѣейки, обигателкитѣ на шантана, едни полуголи млади момичета. Нѣкои отъ тѣхъ бѣха красиви и пъргави, а въ по-голѣмата си часть приличаха на болесть. Едно оплътотворено отвращение, което додѣваше, противоръчеше и омаломощаваше. Всички тия жени бѣха сръбкини и гъркини. По тѣхнитѣ чела бѣха изписани позора и пороцитѣ на душата имъ. Първата и обичната отъ офицеритѣ пѣсень бѣ марсейлезата. Тѣ изпразватъ кесиитѣ си за нея. А когато тя се свири, слушатъ я стоешкомъ. Отъ всѣкиго и на всѣкѫдѣ искатъ тая пѣсень: на улицата, въ шантана, изъ казармитѣ — на врѣдъ тя и се слуша съ унесъ и вълнение! . . .

 

Когато разгледахъ по-добрѣ салона, видѣхъ въ единия му ѫгълъ сгушени нѣколцина свещеници, които пиеха бира и гледаха съ сладостни погледи голитѣ крака на пѣющето на сцената момиче. Азъ се вцѣпенихъ.

 

— Нима тукъ нѣма митрополитъ ? — запитахъ едного отъ офицеритѣ. — Нима властьта . . .

 

— Ахъ, не се трѣвожете — прѣкѫснаха ме. — Тукъ е така. Тия сѫ сръбски попове. Аслѫ тѣхната работа е да киснатъ изъ шантанитѣ . . .

 

— Знаете какво ? — проточи другъ офицеръ. — Нѣкой пѫть ще поканимъ и владиката имъ . . .

 

А другъ отъ компанията допълни :

 

— Важното е, че свещеницитѣ ни конкуриратъ ; тѣ взематъ по-голѣми заплати отъ насъ и ни надмогватъ . . .

 

Слѣдъ това пакъ се почнаха пѣсни и ние минахме на другъ разговоръ.

 

Тукъ научихъ, че въ града имало осемь кафе-шантана, които се посѣщавали отъ турци и бьлгари. Чистоплътностьта на града била нарушена. Прѣди 10 години Скопие стоеше високо въ морално отношение. Сега, обаче, разврата цъфти. Нѣкои казватъ, че пороцитѣ тукъ дошли наедно съ Фирмилияна. Тоя сръбски владика развратилъ града. Въ своята безумна пропаганда си служилъ съ млади сръбкини ...

 

Нощьта напрѣдваше, а и салона почна да се изпразднува. Освободени отъ пѣснитѣ, шансонеткитѣ почнаха да се трупатъ около насъ и да се кискатъ истерично. Между шестима турски офицери. имаше единъ съ шапка. Сигурно, мислѣхъ си, смѣха се отнася до мене. Но като погледнахъ Исанъ-бей, намѣрихъ го въ печално положение: бѣше омърлюшенъ, съ клюмнала

 

 

25

 

глава, съ ожидающе изражение на лицето и плахо гледащъ на женитѣ.

 

— Какво има, ефендимъ ? — запитахъ го. .

 

— Оставете се . . . Всички жени си приличатъ. Азъ ги намразихъ. . .

 

А момичетата на ново почнаха да се кискатъ . . .

 

По-късно Исанъ-бей нищо не скри. Прѣди една нощь гулялъ въ шантана. Момичетата му изпили 170 гроша, като му обѣщавали блаженство, сладострастни пригръдки, удоволствие ... Обаче, на края го измамили. Слѣдъ два часа взели подъ рѫчка любовницитѣ си и си отишли, а добриятъ Исанъ бей останалъ на улицата да подсмърча надъ праздната си кесия . . .

 

Сега тѣ го подиграваха, а той добродушно имъ се усмихваше ...

 

Бѣше много късно, когато се прибрахме въ хотела. Отъ изтокъ зората надничаше. А когато се прострѣхъ на леглото си, единъ снопъ лунни лѫчи нахлу прѣзъ прозореца и се разсипа по пода.

 

Тая нощь спахъ отлично.

 

 

26 юли.

 

        Драги мой,

 

Въ минути на всеобща радость мѫчно е да се познае къмъ кого клонятъ даванитѣ симпатии или омраза. Ала отъ наблюденията ми по всичко си личи че българитѣ сѫ на особена почеть. Турцитѣ сѫ признателенъ народъ. Четвъртъ вѣковната упорита борба на българина му е спечелила заслуженъ респектъ и голѣми похвали. Турцитѣ признаватъ само една значителна и могѫща нация въ Македония; тя е българската. Героитѣ тукъ се уважаватъ. И струва ми се, не лицемѣрно; защото нѣколкото случки, станали тукъ, идватъ да усилятъ у мене вѣрата въ турската искреность.

 

На 10 юли, когато скопяни провъзгласиха конституцията безъ официално разрѣшение на Портата, българския хотелъ „Балканъ" е послужилъ като театрь на революционнитѣ дѣйствия. Тукъ, въ неговата прашна градина, сѫ се държали и продължаватъ да се държатъ всички ония пламенни рѣчи и проповѣди, които настроиха и завладѣха тълпата, които унищожиха

 

 

26

 

султанската власть. За всѣка по-важна акция, младотурския комитетъ взима съгласието на българскитѣ първенци. На турцитѣ е много приятно да дружатъ съ българитѣ.

 

— Ние знаемъ казваха ми нѣкои отъ тѣхъ — че българитѣ сѫ силни и че не си поплюватъ на рѫцѣтѣ. Тѣхната дългогодишна революционна борба ги калѝ, укрѣпи вѣрата имъ въ честитото бѫджще и направи отъ тѣхъ истински юнаци. Ако не ги привържемъ къмъ себе си, ще рече да ги направимъ наши врагове. Па и не бориха ли се само за свободата, която имаме вече?

 

— А сърбитѣ ? — запитахъ азъ.

 

— Ахъ, оставете ! Това е една подла нация. Свобода съ пари и жени се не сдобива. Печалбитѣ въ зададени моменти може да сѫ на страната на тия, които си служатъ съ подобни срѣдства, но въ края всичко ще рухне като картонна кула. Искренносчьта е могѫща и тя печели . .

 

Наистина, сърбитѣ тукъ сѫ за съжаление. Тѣ наново и много рано почнеха стария си занаятъ : подлоститѣ и конспирациитѣ. Двѣ вечери подъ редъ на разноски на тукашното сръбско консулство се даватъ въ прѣименования сръбски хотелъ „Слобода" пищни банкети, на които се канятъ само членоветѣ на младотурския комитетъ. Скопие е пълно съ паднали сръбкини и бѣлградски вѣстникари.

 

Послѣднитѣ сѫ цѣла дузина. Нѣкои отъ тѣхъ тръгнаха изъ градоветѣ на вилаета, а други разпрѣдѣлятъ женитѣ. Тѣ всички живѣятъ на смѣтка на бѣлградското външно министерство. Женитѣ, за очи, минаватъ за учителки, други ставатъ бръснарки, а трети отиватъ като хубави подаръци изъ харемитѣ. . . Прѣди малко ми казаха, че и снощи пристигнали въ хотелъ „Слобода" нова дузина момичета, прѣдназначени за сѫщитѣ цѣли. Ще провѣря това ! Не бива да излагамъ жената и Сърбия на поругание. . .

 

Това, което ме много радва, е обстоятелството, че тукъ и въ цѣлата Турска империя българскитѣ книги и вѣстници влизатъ и се продаватъ свободно. Въ Скопие има вѣстникарски настоятель и вѣстникопродавачи. Когато ходя изъ улицитѣ, отъ всѣкѫдѣ до ушитѣ ми достигатъ проницателнитѣ викове на момчетата, които продаватъ софийскитѣ вѣстници Тѣхниятъ пазарь е голѣмъ ; тѣ се четатъ отъ всички.

 

Нѣкои отъ нашитѣ издатели сѫ се много ухитрили. Така напр. „Балканско Ехо" станало на „Македонско Ехо". Македонцитѣ не разбиратъ вѣстникарскитѣ уйдурми ; тѣ четатъ вѣстницитѣ, които имъ харесватъ по име.

 

 

27

 

Въ бързината да слѣдвамъ впечатленията си, въ вчерашното си писмо не смогнахъ да ти опиша оня скандалъ, който се произведе на 24 того на тукашната гара.

 

Бѣхъ сѣдналъ да обѣдвамъ, когато единъ приятель дотърча при мене и ми съобщи, че на гарата има любопитно тържество, което ще ме интересува много. Взехъ файтонъ и тутакси се отправихъ за гарата. Тукъ една тълпа отъ 2000 руши, насърдчавана отъ офицеритѣ, ругаеше единъ генералъ. Работата се състои въ слѣдното :

 

Музаферъ-паша, бригаденъ командиръ въ Митровица и прѣдседатель на турската комисия по постройката на митровичката желѣзница, на нѣколкократнитѣ покани на мкадотурцитѣ да възприеме тѣхнитѣ идеи, не желаялъ да се съгласи.. За да се отърве отъ него, младотурския комитетъ въ Митровица го арестувалъ и подъ силенъ конвой го довелъ до трена, който билъ готовъ да отпѫтува за Скопие и Солунъ.

 

Пристигнахъ малко късно, та не можахъ да видя какъ биде посрѣщнатъ генерала. Музаферъ-паша сѣдѣше самичъкъ въ едно купе. Видѣхъ го, когато самичъкъ прѣнасяще багажа си при прѣмѣстването му отъ митровицкия въ солунския тренъ. И когато това вършеше, оскърбленията и дюдуканията като градъ валѣха върху него. Нѣколко минути прѣди да потегли тренътъ за Солунъ, Сали-ефенди, подпоручикъ въ Скопие, отиде при пашата и за послѣденъ пѫть го покани да се присъедини къмъ движението. Пашата гласно и твърдо отказа. Тогава другъ единъ мюляазиминъ влѣзна въ купето на генерала и го покани да стане на крака, което послѣдния покорно, извърши. Настана една сцена крайно жестока. Офицеринътъ отвори вратата на купето и като сочеше съ пръстъ генерала, викаше:

 

— Другари, това е единъ прѣдатель!

 

— Прѣдатель ! ... — повтаряше гръмко народа.

 

— Това е едно султанско мекере, единъ илдѫзски плъхъ!

 

— Вѣрно-о-о-о.!. - дереше се тълпата.

 

— Заплюйте го тогава....

 

И запрати пръвъ храчка въ лицето на генерала, който примигна и се обърса съ рѫкава на мундира си.

 

Въ мигъ вратата на купето се омърси отъ храчки. Музаферъ-паша се усмихваше загадъчно и се заканваше:

 

— Ахъ . . . ще видите ...

 

Спрѣлъ се бѣхъ близо до трена и наблюдавахъ тая сцена, въ която единъ турски генералъ бѣше уподобенъ на мечка. И когато гледахъ заплюванията и псувнитѣ, които се отправяха противъ тоя довчерашенъ тиранинъ, струваше ми се, че виждахъ уломкитѣ на сломения деспотизмъ. Тъй приятни и тъй

 

 

28

 

печални едноврѣмено бѣха тия сцени. Музаферъ-паша е билъ малъкъ султанъ до вчера. Прѣдъ него всички сѫ трѣперали. Думата му е била законъ. Ходилъ е изъ улицитѣ и когато е срѣщалъ офицери, биелъ ги е съ камшикъ. Единъ неговъ погледъ е билъ въ състояние да смрази на мѣстото и змията. И тоя звѣръ видѣхъ днесъ да се покорява на заповѣдитѣ на единъ мюляазимъ, да мига когато го плюватъ и да заплашва при това . . . Да заплашва! . . .

 

Слѣдъ като се подиграха съ генерала, офицеритѣ го оставиха да продължи пѫтя си за Солунъ. Въ това врѣме приближи къмъ мене единъ познатъ офицеръ и ме заговори:

 

— Приятно ми е, че сте тукъ ... Ето какво можемъ да направимъ ние.

 

И като пристѫпи по-близо до менъ, подаде :

 

— Какво още има да види той! За неговото интернирване сѫ прѣдупрѣдени всички приятели надолу. Въ Велесъ му се готви блѣскава срѣща.

 

— Нима? — усъмнихъ се азъ.

 

— Ще чуете. . .

 

Не слушахъ вече офицерина. Отидохъ на гишето и се снабдихъ съ пѫтнически билетъ до Велесъ и обратно. Слѣдъ двѣ минути бѣхъ въ трена, а още толкова и той потегли къмъ Велесъ. Изпратиха ни съ виковетѣ : „У а-а-а !.. . и съ подсвирквания. Когато напуснахме града, подадохъ чрѣзъ кондуктора на трена картичката си на генерала, но той отказа да ме приеме. Ала азъ упорствувахъ. Измислихъ хитрость и влѣзнахъ при бѣглеца.

 

Музаферъ-паша бѣше много изплашенъ, но въпрѣки това се държеше достойно.

 

Въ своя разговоръ положихъ на остра критика досегашното турско управление, осѫдихъ илдѫзската камарила, която позореше империята и изказахъ надѣжда, че при новото управление Турция ще заживѣе честито и спокойно.

 

Пашата ме изгледа подозрително и ме запита разсѣяно :

 

— Вие какъвъ сте?

 

— Журналистъ.

 

— Отъ кѫдѣ ?

 

— Отъ България.

 

— А—а ... за туй и вие като тѣхъ . . .

 

И като стана на крака, разпалено заяви :

 

— Чувайте! Младежьта ще погуби империята. Тукъ ще господствуватъ крайнитѣ елементи, тия, които и въ Бога не вѣрватъ. Тукъ ще стане опасно за живота ви. Бѣгайте отъ тукъ.

 

— Но има конституция, ваше прѣвъзходителство и азъ ще стоя.

 

 

29

 

— Както обичате, но азъ не признавамъ изтръгнатата съ насилие конституция. Вѣренъ съмъ на султанътъ и отечеството и прѣдпочитамъ да умра, отколкото да стана орѫдие въ рѫцѣтѣ на измѣнницитѣ.

 

Тренътъ се носѣше изъ прохладната вардарска долина, а въ него единъ, българинъ и единъ паша политиканствуваха.

 

Нѣкакви остри дюдюкания достигнаха до ухото ми. Надвѣсихъ се надъ прозореца и видѣхъ, че бѣхме пристигнали на велешката гара. Едно пъстро множество, развълнувано и свирѣпо, бѣше задръстило широкия перонъ на гарага и се бунтуваше. Виковетѣ : „алчакътъ пристига" и „долу султанскитѣ кучета", кънтѣха около трена. Музаферъ-паша приблѣднѣ, челюститѣ му почнаха да трѣператъ. Звѣрътъ се плашеше.

 

Тренътъ бавно спрѣ и азъ благоразсѫдихъ да слѣзна отъ него. Тутакси едно множество отъ 2000 души обгради първокласното купе, а единъ подпоручикъ отвори вратата му и извика по име пашата. Тържеството почваше. Подпоручикътъ, безъ да отдаде честь, дързостно запита пашата:

 

— Вие още ли нѣма да се съгласитѣ съ насъ ?

 

— Не! — отвърна Музаферъ паша. — Азъ съмъ вѣренъ на монархията и ви прѣзирамъ.

 

Околностьта утихна. Съ отворени уста народътъ очакваше края на драмата. Подпоручикътъ постоя нерѣшително нѣколко минути, сетнѣ изгледа свирѣпо генерала и крѣсна:

 

— Подлецъ!

 

Гръмъ отъ обиди се отправи къмъ генерала. Народътъ лудѣеше. И кой знае коя сила го спираше да не се хвърли върху безащитния войникъ и го разкѫса на парчета . . .

 

Въ това врѣме излѣзе изъ тълпата единъ левентъ капитанъ и като тигъръ полетѣ къмъ пашата. Той се хвърли върху него и въ мигъ отдѣли пагонитѣ отъ рамѣнѣтѣ му.

 

— Подлецъ ! Не сте достоенъ да ги носите вече! — каза разярено офицерина, като запрати сърмата на страни.

 

Викове „браво”!, .яшасънъ хуриетъ!" и трѣскави рѫкоплѣскания се понесоха въ околностьта.

 

Въ тоя моментъ единъ четникъ излѣзна прѣдъ народа и държа пламенна рѣчь. Той сочеше съ пръсть трѣперящия генералъ и викаше :

 

— Ето кои ни обираха и управляваха . . . Ето противъ кои бѣхме възстанали ние . . .

 

Народътъ по-вече се ентусиязира, хвана четника и го понесе на рѫцѣ. Тоя хѫшъ изживѣваше своя триумфъ . . .

 

Слѣдъ четвъртъ часъ тренътъ, изпратенъ съ подсвирквания, се понесе къмъ Криволакъ.

 

 

30

 

Върнахъ се въ Скопие съ солунския тренъ сѫщия часъ, Тукъ научихъ, че въ Гевгели Музаферъ-паша е билъ подложенъ на страшни изпитни. Тълпата хвъргала по него развалени яйца. По лицето му шарили съ мастило думата „шпионинъ". Пашата плакалъ и се молилъ :

 

— Смилете се, правовѣрни ! . . Азъ съмъ невиненъ ...

 

 

Сѫбота, полунощъ.

 

Радость озарява душата ми, Златане! Вълнението ми е безкрайно. Отдѣлихъ се отъ компанията, която продължава да шуми долу и се прибрахъ въ стаята си да ти пиша. Ти трѣбва всичко да знаешъ, а толкозъ по-вече за едно друго тържество, което още продължава да ме вълнува. .

 

Вчера изживѣхъ честити минути отъ своя животъ. Тукъ, въ Скопие, кѫдѣто до скоро царуваха неправдитѣ, суровия фанатизъмъ и арнаутската жестокость, азъ присѫтствувахь на единъ народенъ триумфъ, пъленъ съ сърдечность, съ източенъ блѣсъкъ и едно топло братско чувство. Изживѣхъ минути, които извикаха у мене чувства на безкрайно удоволствие. И ако се наема да пиша за това тържество, то е само да изпълня обѣщанието си ; иначе, какъ може да се пише за работи, които те каратъ да се забравяшъ, които те унасятъ и прѣнасятъ въ сфери пълни съ блаженство, сияние и блѣсъкъ ? И ако не трѣбваше да те увѣдомявамъ за това, когто тукъ става, бихъ прѣдпочелъ да се нося на златнитѣ крилѣ на мечтитѣ си, отколкото да се ровя въ дѣйствителностьта, която може да развали настроението ми съ песимистичнитѣ заключения.

 

Въ Скопие живѣя отъ три деня насамъ и ми се струва, че не живѣя като до сега : единъ кинемотографъ, въ който се редятъ все нови и нови картини : топли, сърдечни, мили и свѣжи; една безкрайна прѣлесть, която ме трогва ; едни неопитани до сега усѣти.

 

Вчера сутриньта се пръсна новината, че нѣколцина войводи, на чело на Христо Матовъ, ще минатъ прѣзъ Скопие на пѫть за Солунъ. Вѣстьта мълниеносно се разнесе изъ гражданитѣ и града тутакси се съживи. Офицерското тѣло се събра на засѣдание и взе рѣшение да се устрои блѣскава срѣща на горскитѣ царе.

 

 

31

 

Жаркото слънце печеше въ силата си. По цѣлото небе, отъ величествения Шаръ, който на сѣверъ грѣеше въ моровото си облекло и до далечнитѣ мориховски планини, се простираше една безкрайна синева, бездънна и трѣптяща. Обаче, пладнешката горещина, която тукъ достига до неимовѣрни размѣри, вмѣсто да обезлюци улицитѣ, сѣкашъ ги съживяваше. Народътъ празднично прѣмѣненъ, на групи се точеше къмъ гарата. Понеже бѣше петъкъ, всички чиновници и офицери, съ червени ленти на гърдитѣ (червенитѣ ленги служеха за отличителенъ знакъ на младотурцитѣ; тѣ украшаваха гърдитѣ на всички) още къмь 11 часа прѣди пладнѣ изпълниха гарата. Тукъ бѣха заели мѣстата си всички български първенци, мнозина отъ освободенитѣ затворници и часть отъ дипломатическото тѣло. Къмъ 12 часа гарата се прѣпълни до толкова съ народъ, че ж.-пѫтнитѣ чиновници съ мѫка вършеха работата си. Украсената съ знамена и зеленини гара грѣеше въ хубостята си. На всѣкѫдѣ весели и усмихнати лица, отъ всѣкѫдѣ шумъ, запознавания, мили и сърдечни рѫкувания. Тукъ бидохъ прѣдставенъ на мнозина офицери, съ които не се познааахъ. Младитѣ забити, съ широкитѣ си униформи, украсени съ червени ленти, ме изненадаха съ любезноститѣ си. Тѣ се кланяха, стискаха сърдечно рѫката ми и се произнасяха много ласкаво за Бьлгария. На гарата въ това врѣме освѣнъ единъ паспортенъ приставъ, никаква друга полиция не се мѣркаше. Видѣхъ нѣколцина войници, които откачваха червенитѣ знамена отъ външнитѣ прозорци на гарата и ги поставяха надь вратитѣ на бюфета.

 

Тренътъ пристигна съ малко закъснение. Когато се зададе отъ къмъ моста на Варцаръ, единъ трѣскавъ викъ, смѣлъ и продължителенъ, се разлѣ наоколо и се понесе надъ полето. Народътъ хвърляше въ въздуха фесоветѣ и шапкитѣ си, рѫкоплѣщеше и се вълнуваше. Слѣдъ минутка тренътъ изпищѣ и спрѣ прѣдъ гарата. Виковетѣ : „да живѣе отечеството и свободата", происнасяни на турски и български, отекваха и се разбиваха въ околностьта. Мъгновено тренътъ биде обграденъ. Навалицата около него стана невъзможна. Слънцето печеше, облаци прахове лазеха надъ главитѣ ни и обилни бразди поть се точеха по лицата. Но тая неприятность сѣкашъ не се забѣлѣзваше. Народътъ все по-вече и по-вече се ентусиазираше.

 

Пръвъ слѣзна отъ трена Матовъ, а по редъ слѣдъ него войводитѣ Тане Николовъ и П. Даскаловъ. Дошлитѣ бѣха изненадани отъ срѣщата, която имъ се устрои тукъ. По лицата имъ се черѣше вълнение. На перона на гарата станаха взаимнитѣ запознавания. Г. Матовъ и другаритѣ му бидоха обиколени отъ членоветѣ на младотурския комитетъ. Македонскитѣ

 

 

32

 

дѣйци и турскитѣ водители на движението се прѣгърнаха и разцѣлуваха. Тоя моментъ бѣше най-тържествения. Народътъ който до тогава необуздано рѣвеше, сега млъкна и онѣмѣ. Слѣдъ запознаванията нѣкой извика, „вървете въ буфета" и множеството, като се люлѣеше, въ мигъ го изпълни. Тукъ биде сервирана закуска съ напитки. При виковетѣ ,да живѣятъ войводитѣ", Матовъ се покачи на една маса и произнесе кратка рѣчь, която стопли на всички сърдцата. Рѣчьта му се съпроводи съ бурни рѫкоплѣскания. На неговата рѣчь отговори Юсуфъ-бей, единъ нѣмски възпитаникъ и крайно интелигентенъ офицеръ. Неговата рѣчь, произнесена на говоримъ турски езикъ, направи силно впечатление.

 

Въ тоя моментъ въ дъното на бюфета се повдигна глъчъ. Нѣкой викаше:

 

— Па зашто не мора ? . . . И я ку говорити. . ,

 

Нѣкакъвъ сърбинъ се мѫчеше да си разтвори устата и да покаже сѫществуването на сръбската нация въ Скопие.

 

— Олмазъ, яху ! — възразяваха му двама турци, като го изтикваха изъ бюфета. . — Ще ни развалишъ настроението. . .

 

Вториятъ звънъ отдавна бѣше билъ и на поканата на чиновницитѣ, че е врѣме тренътъ да отпѫтува, никой не обръщаше внимание. Изглеждаше, че никому не бѣше желателно да се турне край на това съдечно тържество. Би и третиятъ звънецъ и чакъ нѣколко минути слѣдъ това войводитѣ заеха мѣстата си въ купето. Когато тренътъ потегли, нови викове и рѫкоплѣскания, по-могѫщи и възторжени, разтърсиха гарата :

 

— „Да живѣе свободата" ! „Да живѣятъ македонскитѣ войводи" ! . . .

 

Къмъ 1 и половина часа подиръ пладнѣ по площада прѣдъ гарата и по главната улица се проточи едно пъстро множество, което дишаше свободно и отъ сърдце се смѣеше...

 

*  *  *

 

Тази вечерь въ градината при „Балканъ" сѣдѣха група офицери и се черпѣха. До тѣхъ единъ арменецъ дрънкаше на канонъ и звуцитѣ му се носѣха въ топлотата на нощьта. На единъ стълбъ до тѣхъ се развѣваше голѣма карикатура, която изобразяваше бѣгството на Изетъ-паша отъ Цариградъ. Единъ познатъ турчинъ ме съзрѣ и ме извика при себе си. Бидохъ посрѣщнатъ съ рѫкоплѣскания и викове : „яшасънъ хуриетъ".

 

Като сочеше карикатурата, турчина ми викаше.

 

— Погледнете, моля : това е вчерашния всесилникь Изетъ-паша, втори секретаръ на султана. Его каква е сѫдбата на угнѣтителитѣ. Вземете карикатурата и я пазете за спомень.

 

 

33

 

Другъ единъ офицеръ ми показваше български вѣстникъ, който бѣше помѣстилъ портрета на султана. Подъ портрета бѣха написани всички титли на султанъ Хамидъ, съ които той обичаше да се укичва. Тѣ бѣха много: Н. И. В. Султанъ Хабдулъ Хамидъ Ханъ, Елъ-Гаази, Халяфетъ-пенахъ, Шефкетъ-меабъ, Зилъ-ул-Яхъ, Алемъ-пенахъ и пр.

 

— Какъ може това! — гнѣвѣше се турчина. — Тия титли вече не притежава султана. Ахъ, това трѣбва да се опровергае! . . .

 

Управлението тукъ е въ рѫцѣтѣ на младотурския комитетъ. Властьта на валията е суспендирана. Комитетътъ „Обединение и напрѣдъкъ" се състои отъ 6 члена, неизвѣстни никому. Въ града има 35 тайни наблюдателни постове, които сѫ пръснати на разни мѣста. Работата на тия постове е да бдятъ за спокойствието на гражданитѣ. Младотурската организация е особена. За нея слушамъ баснословни подробносги.

 

Много села отъ околноститѣ на Скопие, Велесъ и Куманово, които по-рано съ насилие станаха сръбски, днесъ се върнаха къмъ еказрхията.

 

Затворитѣ сѫ праздни. Тежкитѣ врата на „Куршумлиханъ" сѫ широко разтворени и въ него пладнуватъ кучетата. . .

 

Научихъ, че тукашниятъ австро унгарски консулъ издалъ една заповѣдь. Постановиль е всички шансонетки, австрийски поданички, които пълнятъ тукашнитѣ шантани, часъ по-скоро да напуснатъ града. Новината е трѣвожна. Не зная кѫдѣ ще прѣкарватъ врѣмето си сръбскитѣ свещеници и моя приятель Исанъ-бей. . . .

 

Зората се сипва, Златане. Венера блѣсти каю рубинъ надъ Водно и се оглежда въ прозореца ми. Врѣме е да си почина. А утрѣ ме очаква пѫть. Ще отпѫтувамъ за Велесъ и Щипъ. Моето родно мѣсто! Моето родно мѣсто!

 

 

Велесъ, 25 юни 1908 г.

 

Прѣлестно е лѣтното утро въ Скопие! А особено когато се събудите прѣди изгрѣвъ. Гърдитѣ се ширятъ и поиматъ миризливия лъхъ на въздуха, който долита отъ долината на Вардара и отъ гиздавото „Тахталидже". Сутрешната роса овлажнява почвата и праха се губи. Въздухътъ, синъ и топълъ,

 

 

34

 

на вълни обгражда тѣлото и освѣжава душата. Небето е чисто и прозрачно и по него примигватъ на угасване лѣтнитѣ звѣзди, които тлѣятъ въ гордостьта си. А всичко около тѣхъ се кѫпи въ чудни сини и розови цвѣтове! И изведнажъ по небето се протяга огромна червена брѣзда. Сетнѣ се разширява и обхваща цѣлия небосводъ. Изтокъ пламва въ пурпуръ и сияние и ето надъ „Църна Гора” се показва бавно слънцето: голѣмо колкото гумно, игриво и неспокойно. Природата се събужда. Свободнитѣ граждани сѫ вече изъ улицитѣ, а тамъ въ близката градина, между зеленитѣ гранки на дърветата е отпочнатъ дивенъ птичи концертъ, който весели и омайва.

 

Не зная защо, но сѣкашъ съньтъ ми е избѣгналъ. Завчера прѣзъ нощьта писахъ до късно и пакъ рано се събудихъ. Новоститѣ и разнообразията на тукашния животъ ме държатъ въ възбуждение. Жѫдѣя за него, желая всичко да видя и да зная. . .

 

Не ли трѣбваше да пѫтувамъ! А и кѫдѣ : за моето родно огнище, кѫдѣто първи пѫть видѣхъ хубоститѣ на природата, кѫдѣто прѣкарахъ наи-честититѣ си дѣтски години. . . И това слѣдъ десеть годишно изгнание, слѣдъ единъ нанизъ отъ дълги дни, отживѣни далече.

 

Тоя день бѣхъ особено бодъръ. Обѣдвахъ съ приятелитѣ си и се отправихъ за гарата. Тя бъше все тъй оживена. Червенитѣ фесове грѣеха наредъ съ хубавитѣ европейски костюми и лекитѣ дамски рокли. Пристигна слѣдъ малко тренътъ отъ Митровица и гарата неочаквано се оглуши отъ рѫкоплѣсканията и виковетѣ на публиката.

 

Тренътъ потегли и ме понесе къмъ Велесъ. Въ купето бѣхме двама: азъ и една дама англичанка, която пѫтуваше за Египетъ. Нейната душа не се трогваше отъ очарованието, което се разкриваше отъ двѣтѣ страни на хвърчащия тренъ. Тя се бѣше навела надъ една книга и унесено четѣше. Мѣстѣхъ се отъ прозорецъ на прозорецъ и жѫдно гледахъ картинитѣ, които се рѣеха прѣдъ очитѣ ми. Ето брашнената фабрика край Скопие. До нея циганската махала съ своитѣ ниски и мръсни катуни, а отъ тукъ нататъкъ обширното Скопско поле, по което лъкатуши Вардара. Тежка омара лежеше надъ него. Закованото на зенита слънце изпращаше пламъцитѣ си и изгаряше всичко. Движението на тренътъ облегчаваше до нѣгдѣ горещината. Скоро минахме полето и настѫпихме въ вардарската клисура. Тая мѣстность, която почва отъ Зелениково [*] и свършва до Велесъ, е много гиздава. По всичко тя ми наумѣва искърската тѣснина.

 

 

*. Това Зелениково е географическата точка на приснопамятната „спорна зона".

 

 

35

 

И тукъ желѣзния пѫть се вие и виси надъ пропасти, въвира се въ дълги тунели, пълзи по мостове и се наклонява подъ отвѣсни стѣни, увѣнчани по върховетѣ съ гигантски скали. Цѣлата вардарска клисура прѣдставлява разкошна дѣвствена градина, въ която топора и мотиката още не сѫ влизали. Азъ висѣхъ надъ прозореца на купето и се любувахъ на картинитѣ. Ето желѣзенъ мость, а до него постови войниии, които го пазятъ. Тамъ се мѣрне черната дупка на тунелъ, а по нататъкъ тренътъ пакъ увисва надъ бучещия Вардаръ. И при това разнообразие моята съпѫтничка англичанка не се мръдваше отъ мѣстото си. Чудно английско хладнокръвие!

 

Тренътъ спрѣ на станцията Зелениково. Тя е забулена отъ гѫстъ орманъ и винаги прохлада я оживява. Отъ тукъ се качи при насъ единъ турски офицеръ — майоръ, съ когото влѣзнахъ въ разговоръ. Той бѣше крайно любезенъ старикъ и една грациозна усмивка никога не се махваше отъ мургавото му лице.

 

Хамди-бей — тъй се казваше офицерина — като узна, че съмъ български публицистъ, стана нѣкакъ си интименъ и си развърза езика.

 

— Чудно. наистина ! Кой вѣрваше, че единъ день въ София ще се издава вѣстникъ. . . . А сега. . . .

 

— Защо мислѣхте така ? — запитахъ.

 

— Азъ съмъ отъ София, та знаехъ. . .

 

Слѣдъ това Хамди-бей описа всичкитѣ страдания, на които бѣха подложени и българи и турци въ империята и допълни:

 

— Вашитѣ четници биваха явно избивани. Изъ планинитѣ; тѣ се сражаваха юначно и умираха съ думата „Свобода". А насъ ни арестуваха нощно врѣме, закарваха ни въ Цариградъ и ни хвърляха въ морето. . . .

 

Хамди-бей погледна прѣзъ прозореца, отъ гдѣто се ширѣше гиздавата околность, изъ която Вардара простираше сребърната си снага и въздъхна :

 

— А сега е хубаво, да ! И балканитѣ се очистиха и морскитѣ риби ще измратъ гладни. . . .

 

Сетнѣ, като ми подаде цигара, каза :

 

— Знаете ли, че отъ София ще ни дойдатъ гости съ увеселителенъ тренъ ?

 

— Зная — отговорихъ.

 

— Ще дойдатъ много ваши офицери. Казватъ, че щѣли да дойдатъ и министри.

 

Тренътъ спрѣ на велешката гара и азъ трѣбваше да се раздѣля съ любезния офицеръ и очарователната англичанка,

 

 

36

 

която слушаше бесѣдата ни и се усмихваше грациозно.

 

Безъ всѣкакво митарство излѣзнахъ на външния площадъ на гарата и, като наехъ кола, поспрѣхъ се да се налюбувамъ на познатата ми околность, която ми се видѣ опустяла, унижена и страдаща. Обаче, трѣбваше да бѣгамъ по-скоро къмъ града. Една група просяци, дѣца и жени, на брой по-вече отъ 30 души, ме обиколиха и настояваха за милостиня. Тия гладни хора налитаха къмъ мене ; тѣ бѣха дързостни и упорити. Изпититѣ имъ лица, въ които се четѣше ужасъ и отчаяние, се виеха въ безобразни гримаси. Дългитѣ имъ криви лица като шилове се протакаха подъ очитѣ ми, дрипитѣ имъ се опираха о мене. И понеже не ми бѣ възможно да дамъ милостиня на всички, часть отъ тѣхъ литна слѣдъ моя файтонъ. Тия, които поставаха отъ умора, съ клетви ме съпровождаха. . . . .

 

Ж.-пѫтната линия се плъзга тукъ по дѣсния брѣгъ на Вардаръ и минава прѣзъ срѣдата на града. Обаче, гарата е половина часъ далечъ отъ града.

 

— Кѫдѣ ще нощувате ? — запита ме на чисть български езикъ файтонджията турчинъ.

 

— Заведете ме въ нѣкой хотелъ.

 

— Хотелъ, май, тукъ нѣма, но ще видимъ — каза ми се.

 

Минахме дългото прашно шосе, извихме край казармитѣ и навлѣзохме въ града. Файтонътъ се люшкаше надъ неравния калдъръмъ. Слънцето печеше и ме обливаше въ поть, която вече накваси дрехитѣ ми. Слѣдъ малко спрѣхме прѣдъ едно прашно почернѣло и окапало здание, кѫдѣто трѣбваше да нощувамъ. Надъ входнитѣ му врата висѣше една дървена червена плака, която претендираше да е фирма. На нея бѣше запазена само думата „странноприемница". Тукъ, въ хана, намѣрихъ двама мои съграждани, дошли сѫщия день отъ Солунъ. Установилъ се бѣше да нощува тукъ и единъ освободенъ отъ „Куршумли-ханъ" затворникъ-революционеръ. Омихъ се, почистихъ се отъ праха и излѣзнахъ съ другаритѣ да поразгледамъ града.

 

Велесъ бѣше и може да бѫде прѣкрасенъ. Разположенъ въ една хубава долина на двата брѣга на р. Вардаръ, граничащъ съ обширни плодородни поля, изъ които сѫ пръснати богати села и въ съсѣдство до други населени центрове, той има всички изгоди да напрѣдва. Разположенъ е амфитеатрално. Особено е красива махалата, която виси надъ дѣсния вардарски брѣгъ. Тя на всичко наподобява на В.-Търново : и по нискитѣ гърбави кѫщици, които се кланятъ една на друга и по древнитѣ развалини, които надничатъ надъ тѣхъ. Сега, обаче, Велесъ се намира въ окаяно положение. Турската власть и тирания бѣше разнебитила живота му и бѣше обърнала отъ тоя

 

 

37

 

гиздавъ нѣвга македонски градъ купище развалини... Околнитѣ рѫтлини сѫ голи и скучни; нито едно дръвче не се съзира по тѣхъ. Нѣкога тѣ сѫ били залѣсени, но по-късно унищожението е било немилостиво. И весдень тукъ слънцето пече въ силата си. Никаква прохлада, никакво спасение. Облаци прахъ и жарь се носятъ надъ кѫщнитѣ покриви. А когато камънитѣ се напечатъ, сѣкашъ кълба пламъци изпуска земята и рисковано е да се ходи тогава изъ улицитѣ ... Ето какво е направила немарливостьта на турската власть — тая власть, която знаеше само да гони комити. . .

 

Велесъ имаше около 23 хиляди жители. Но нѣма съмнѣние, тѣ сега сѫ по-малко. Болшинството отъ населението е българско. Сетнѣ идятъ турцитѣ и циганитѣ. Българитѣ въ Велесъ сѫ крайно патриотични. Тѣхната мощь тукъ е чувствителна. И нито страданията, нито повседневнитѣ убийства и арести не сѫ сломили духътъ имъ. Тукъ всички говорятъ български. Може да се рече, че официалниятъ езикъ е българския. Правителственитѣ разпореждания се афиширатъ на турски и български, обявленията на ж. пѫтната компания, които висятъ въ велешката гара, сѫ напечатани на френски и български. Какво не сѫ направили народнитѣ ни врагове да се пишатъ тия обявления на френски и сръбски. Велешани знаятъ, че Сърбия давала нечетно злато да изхвърли компанията българския езикъ. Нищо, обаче, не е помогнало.

 

Сърбитѣ претендиратъ да иматъ нѣшо въ Велесъ. Но само претендиратъ. Тѣ наистина иматъ нѣщо въ мѣстностьта „Азотъ" и въ близкото „Башино село", но това „нѣщо" е добито съ подлости, тероръ, злато и жени. . . Въ центра на града, на най-видното мѣсто до самата ж.-пѫтна линия има хубаво бѣло здание, на което съ голѣми букви е написано:

 

„Сърбска православна школа".

 

Но отъ провѣрката, която направихъ, се оказа, че нито единъ велешанинъ не е изпратилъ дѣтето си въ тая школа, при всичкитѣ изгоди, давани отъ сърбитѣ. Бѣднитѣ българчета боси и по нѣкога гладни, сѫ посѣщавали българскитѣ училища. И винаги съ прѣзрение сѫ гледали на тия чудовища, които съ подлости и пари искаха да печелятъ сърби.

 

Впрочемъ, дългото и несносно тегло бѣше напослѣдъкъ сломило гражданитѣ. Едни отъ първенцитѣ българи бѣха заточени, други избити и избѣгали. Останали и безъ добри водители, гражданитѣ се бѣха разнищили и клонѣха къмъ пропадане. Но конституцията се мерна и възроди града.

 

Слизахме отъ височинитѣ на красивата църква „св. Спасъ" и наближавахме нашата „гостоприемница". Слънцето се бѣше

 

 

38

 

наклонило на западъ и скоро щѣше да легне хубавата лѣтна нощь. На главната улица срѣщнахме нѣколцина велешани. единъ отъ които ми бѣше познатъ отъ България и ни поканиха да идемъ въ хукюмата, понеже щѣло да има любопитни нѣща.

 

— Какви ? — запитахъ.

 

— Ще биятъ Муратъ-ага, убийцата на Четковъ.

 

Заинтересувахъ се за тоя Муратъ-ага и научихъ слѣднята история:

 

Прѣзъ 1907 год. тоя турчинъ билъ подкупенъ отъ нѣкого и убилъ въ срѣдъ чаршията единъ българинъ патриотъ на име Четковъ. Муратъ на врѣмето билъ арестуванъ и осѫденъ. Но при общата амнистия, наедно съ другитѣ арестанти, и той билъ освободенъ отъ „Куршумли-ханъ”. Понеже Муратъ убилъ единъ патриотъ, обичанъ и отъ турцитѣ въ Велесъ, за да угодятъ на българитѣ, младотурскиятъ комитетъ на ново го арестувалъ и всѣка вечерь го подлагалъ на публиченъ побой.

 

Бѣхме пристигнали до хукюмата и се присъединихме къмъ тълпата, която бѣше напълнила двора. Скоро Муратъ биде изведенъ изъ затвора. Двама стражари го доведоха до лобното мѣсто, кѫдѣто бѣха поставени снопъ тояги. Сетнѣ навиха му врата, разголиха го и почнаха боя. До двайсетата тояга Муратъ пищеше, молѣше се и се извиваше. Но по-нататъкъ спрѣ : сѣкашъ ударяха пънъ. Къмъ седемдесетата тояга задницата почернѣ като разтопенъ асфалтъ, а слѣдъ туй швирна черна кръвь, която потече по краката на страдащия. Картината бѣше поразителна. Нѣкои отъ публиката се мръщеха, а по-вечето се смѣеха.

 

— Тъй се слѣдва на такъвъ подкупникъ, тъй !

 

— А бе тѣ мене да оставятъ да го бия . . . Ще видимъ колко ще живѣе — викаше другъ зритель, който спокойно си пушеше цигарата.

 

Между това, стотѣ тояги се удариха и нѣколцина души стражари повдигнаха отплѣсналия се въ безчувствие на земята лешъ и го хвърлиха въ затвора . . .

 

Единственото наказание, което налагаше младотурския комитетъ, бѣше боя. И за най-малкитѣ простѫпки биеха. Размѣрътъ на тоягитѣ бѣше отъ 50—100. И благодарение на това турцитѣ мируваха. Думата „гявуръ" веднага слѣдъ 11 юли почна да се не слуша. Съ боя комитета изплаши „баба-ититѣ" и ги застави да го почитатъ.

 

Стъмваше се, когато се клатѣхме по главната улица и отивахме къмъ хотела. Близо до дървения мость, който съединява двѣтѣ части на града, видѣхъ групи народъ, който се

 

 

39

 

трупаше около приготвени за пѫть файтони. Скоро узнахь, че войводата Тане Николовъ, съ своята чета, който прѣди единъ день останалъ въ Велесъ, се готвилъ да си отпѫтува.

 

Тане и четата му, въ пълно боево снаряжение, тържествуваха. И какъ нѣмаше да тържествуватъ! Подъ дърво и подъ камъкъ до вчера ги дирѣха да ги избиятъ. А сега, въ комитеския си кояфетъ и съ кѫситѣ манлихери на рамо, се ширѣха изъ велешкитѣ улици . . .

 

Четницитѣ ми казаха, че били поканени отъ младотурския комитетъ на гуляй. Вечерата щѣла да се приготви въ близкото село Ораховецъ. Слѣдъ малко четницитѣ заеха мѣстата си въ файтонитѣ и се отправиха на пѫть. Народътъ ги изпрати съ рѫкоплѣскания. При всѣкой четникъ бѣше аташиранъ по единъ офицеръ, а при Танета сѣднаха двама. За забѣлѣзване бѣше, че нито единъ българинъ не придружи четата. Велешани се отнесоха много хладно спрѣмо юнацитѣ. Това обстоятелство обърна вниманието на войводата, който ми каза съ тѫга :

 

— По-вече отъ 15 гроба съмъ оставилъ надъ тоя градъ за свободата му . . .

 

Черпехме се съ ракия на чардака на „странноприемницата”. Нощьта бавно лазеше. Надъ града легна прохладата. Скоро звѣздитѣ една по друга затрѣпкаха. На изтокъ се появи Венера, която шедствуваше като царица. Въздухътъ взе моровъ цвѣтъ. Подъ насъ изъ улицата се точеха групи народъ, а тамъ, на брѣга на Вардара се кѫпѣха дѣца.

 

Когато разговора ни ставаше интересенъ, при мене дойде момчето отъ хана и ми съобщи на ухото, че ме викатъ.

 

— Кой ме вика ?

 

— Не зная — отговори ми.

 

Слѣзнахъ долу и бидохъ посрѣщнатъ отъ група граждани, между които имаше единъ младъ, красивъ четникъ. Това бѣше свети-николския войвода Миланъ Юруковъ, който бѣше сложилъ орѫжието си сѫщата вечерь. Въ Велесъ скоро бѣха научили отъ гдѣ идвамъ. Миланъ пожелалъ да ме види и да се запознае съ мене.

 

Любезноститѣ прѣкратихме и се отправихме въ една хубава гостилница на вечера. Тя бѣше по-рано порѫчана и се състоеше отъ ония деликатеси, които се слагатъ на турската трапеза. Минахме я въ разговоръ за миналитѣ геройски подвиги на Милана. Въ компанията имаше двама офицери, които бѣха участвували въ едно сражение съ него. Тѣ го гледаха съ почитание и се напрѣгаха да разбиратъ думитѣ му. Миланъ бѣше много популяренъ тукъ. Неговитѣ юначни подвиги го бѣха направили легендаренъ. Офицеритѣ гледаха младостьта

 

 

40

 

му, чудѣха се на кѫсия му рѫсть, здравъ и набитъ, и клатѣха глава.

 

Слѣдъ вечерата минахме въ една малка градина, увиснала надъ рѣката. Тукъ ни се сложи кафе. Скоро тя почна да се изпълня отъ граждани и гражданки. Тѣ вече ходѣха свободно изъ улицитѣ и не се страхуваха, че ще закъснѣятъ. Въ миналото тукъ никой безъ фенеръ слѣдъ мръкнало не можеше главата си да подаде на улицата.

 

Полунощь наближаваше. Събралиятъ се народъ се въодушеви отъ невижданата идилия и запѣ. Напѣвитѣ на революционнитѣ пѣсни се носѣха въ околностьта и стихваха надъ бѣлата повърхность на Вардара. Тамъ далечъ се чуха гърмежи : нѣкой веселякъ тържествуваше. . .

 

*  *  *

 

Прибрахъ се въ „гостоприемницата” късно. Момчето запали газева ламба и като излѣзе прѣдъ мене, заведе ме въ една низка задушна стая. Вѫтрѣ имаше четири кревата. На тритѣ се бѣха изтегнали моитѣ другари и унесено хъркаха, а четвъртия бѣше празенъ и ме очакваше. Момчето, сочейки го, каза:

 

— Тука ви е мѣстото.

 

Когато влѣзнахъ въ стаята, напития съ мирисъ отъ поть и избити дървеници въздухъ ме засръкна. Узнахъ, че и тукъ лѣтния човѣшки врагъ изобилствува. Извърнахъ се къмъ момчето и го запитахъ:

 

— Има ли дървеници?

 

— Нѣма, господине. Богъ да ме убие, ако лъжа! . . .

 

— Защо се кълнешъ!

 

— Тъй ние знаемъ . . нѣма — говорѣше на себе момчето, като излизаше изъ стаята.

 

Бѣхъ уморенъ и си легнахъ. Обаче, не заспахъ. Скоро се убѣдихъ въ противното на това, което ми каза слугата. Дървеници не само че имаше, но тѣ бѣха въ невъобразимо количество. Съ самото ми легане ме нападнаха : цѣли пълчища кървопийци, пъргави, гладни и вонѣщи. Станахъ и запалихъ ламбата. Тръпки ме побиватъ като си спомнямъ тоя моментъ. Цѣлото поле на леглото бѣше почервенѣло отъ малкитѣ насѣкоми. А по покрититѣ съ книга стѣни съ хиляди други тичаха, гонѣха се и се криеха. Взехъ ламбата и отидохъ да видя въ какво сѫ положение спящитѣ. Тѣ бѣха за окайване. Лицата имъ, рѫцѣтѣ и всички други открити части на тѣлата имъ бѣха нападнати отъ дървеницитѣ. Свѣтлината създаде паника между червената тая сгань ; дървеницитѣ се разтичаха и въ бѣгството си почнаха да се криятъ на всѣкѫдѣ: въ ушитѣ, въ носа, въ устата ...

 

 

41

 

— Ей, хора — извикахъ — ставайте!

 

Другаритѣ ми се размърдаха. Бившиятъ арестантикъ се сьбуди и се отказа да легне, а останалитѣ се завъртѣха на другата страна и на ново захъркаха.

 

Излѣзнахъ на чардака. Слѣдъ мене излѣзе и Иванъ (тъй бѣше името на затворника). Сивата нощь прѣваляше. Бѣше топло и хубаво. Отъ нѣколко точки на града долитаха до насъ шумъ и пѣсни. По улицитѣ се разтакаха младежи и пѣеха революционни пѣсни. Скоро подъ насъ затрака нѣщо. Гласътъ бѣше твърдъ, монотоненъ и инервиращъ. Имало фурна и хлѣбаритѣ сѣеха брашно за симити.

 

Иванъ бѣше словоохотливъ човѣкъ. Изтегнахъ се на два стола, а Иванъ сѣдна до мене. Запушихме и заприказвахме.

 

Въ това врѣме мина по улицата група младежи, които спорѣха за народнитѣ работи високо.

 

— Е — ехъ ! . . — рече ми Иванъ. — Паднало имъ се да поживѣятъ. Кѫдѣ можеше това други пѫть! — И като се обърна къмъ мене проточи :

 

— Уморенъ ли си ?

 

— Не. . .

 

— Помислихъ, че си заспалъ.

 

— Говори, говори . . Слушамъ азъ.

 

— Искамъ да ти кажа: кѫдѣ можеха да живѣятъ тия младежи тъй ?

 

— Но не ли се отърваха ! . . .

 

Дълго още говорихме съ Ивана. Нощьта отлиташе. Изтокъ почна да румѣнѣе. А когато задрѣмвахъ, мина файтонъ и спрѣ прѣдъ портата на „гостоприемницата". Станахъ и се приготвихъ за пѫть.

 

 

42

 

 

Щипъ, 30 юли 1908 г.

 

Животътъ тукъ се прѣобрази въ всичко. А стана и голѣма скѫпия. Това, което до 11 юли се продаваше за 5 гроша, сега може да се купи за 15. Експлоатиратъ се най вече чужденцитѣ. За завчерашното ми страдание въ велешката „странноприемница" платихъ 12 гроша. Когато забѣлѣзахъ на ханджията, че тая сума е много малка за уютностьта на „хотела" му, той, разбралъ подигравката ми, изкриви уста и отговори :

 

— Е — е! . . . така взимаме ние. . . Кога други пѫть ще ви видя. . .

 

Въ миналото за прѣвозъ съ файтонъ отъ Велесъ до Щипъ, разстояние отъ 35 км., се плащаше най вече петь лева; сега трѣбваше да платя седемь лева и то като една трета отъ цѣлата такса.

 

Нѣкои, както виждашъ, хубаво използуватъ моментитѣ.

 

Пѫтувахме трима, азъ: единъ четникъ въ униформата и съ орѫжието си и единъ мой съгражданинъ. Свѣжестьта на утрото и прохладата, която се носѣше надъ полето, скоро разсѣяха умората ми. Когато потеглихме, Велесъ още се не бѣше събудилъ. Само уличнитѣ кучета, които сѫ въ голѣмо множество и винаги будни, ни слѣдваха и изглеждаха подозрително.

 

Ние пѫтувахме по старото шосе, което приличаше на гробища. Видѣхъ, обаче. и новото, което се прави паралелно съ него. То ще бѫде хубаво и удобно. Но до като се направи, още много файтонджии ще извличатъ колитѣ и конетѣ си изъ пропаститѣ, кѫдѣто тѣ много на често падатъ. Файтонджията, едно младо турче, ми каза, че новото шосе се правило отъ 8 година насамъ и едвамъ успѣли да постелятъ съ чакълъ 5 км. отъ него. Въ продължение на два часа пѫтя се извива възъ единъ стръменъ ридъ.

 

Вървѣхме пѣшкомъ. Пръвъ крачеше комитата. Неговото съорѫжение и дрипавата му униформа го възгордѣваха. Той съзнаваше достойнствата си и стѫпяше ловко и надменно: „комита гиби", както той се изразяваше. Слѣдъ него вървѣхъ азъ, облеченъ въ леки лѣтни дрехи и съ широкопола сламена шапка. Подирѣ ми се мѣркаше червения фесъ на моя съгражданинъ, а най-подиръ, далечъ задъ насъ, се клатушкаше файтонджията, който шедствуваше като видѣние слѣдъ файтона си. Така наредени, ние очудвахме пѫтницитѣ юруци, които слизаха въ града на пазаръ. Тѣ се спираха на страни отъ пѫтя, изглеждаха съ страхопочитание каяфета на комитата, усмихваха се на моята шапка и почтително се кланяха. И въ такива моменти комитата тържествуваше. За да бѫде по-внушителенъ, той засукваше мустацитѣ си, кръстосваше рѫцѣ отзадъ и надуто

 

 

43

 

крачеше. А по нѣкой пѫть отиваше при турцитѣ, подаваше имъ табакерата си да си свиятъ цигара и ги питаше надменно :

 

— Отъ кае сте, море ?

 

— Отъ чифлико, бегъ. . .

 

При думата бегъ той хващаше лѣвия си мустакъ и го изопваше нагорѣ.

 

— Арно, арно. . . . Ойте си по пáто. Нѣма отъ що да се плашете сега. ...

 

А слѣдъ туй извръщаше се къмъ мене и ми смигваше. Сѣкашъ искаше да ми каже: „Виждашъ ли, софиянецо ? Турцитѣ „бегъ" ме наричатъ! ....

 

Ние продължаваме да вървимъ напрѣдъ. Слънцето бѣше изгрѣло. Лѫчитѣ му се метаха надъ насъ и обливаха въ червенина една отъ махалитѣ на Велесъ. Отъ тукъ града имаше най живописенъ изгледъ. Поспрѣхъ се и се полюбувахъ на хубавата картина, която се откройваше прѣдъ очитѣ ми. На дѣсно отъ мене, увито въ хладъ и зеленини, лежеше голѣмото Башино село. Надъ него се извиваше тънъкъ пласть димъ, а въ крайнинитѣ му десятки воденички образуваха красиви цъфнали огнища. Бѣлата кордела на Вардаръ се извиваше между хиляди върби и наводняваше хубавото поле, по което се ширѣха плодороднитѣ градини. Виждахъ ги на дланъ: тѣхнитѣ правилни квадрати, обградитѣ имъ отъ живи плѣтища, надъ които възвишаваха върховетѣ си хиляди тополи. На срѣща е голото плато на велешкитѣ баири, които почваха да се нагорещаватъ, а далечъ задъ тѣхъ се разграничаваше ново поле, въ дъното на което тъмнѣеше Перистеръ. Обърнахъ се назадъ и прѣдъ погледа ми се изпрѣчи ново възвишение. Азъ се уморявахъ. За да ме одобри, четника подскачаше напрѣдъ, плѣскаше рѫцѣ и думаше:

 

— Де, де — е ! . . . Още малко. . . .

 

Мѣстностьта, изъ която ходѣхме, имаше своето очарование. Тукъ бѣха велешкитѣ лозя : пространни, на мѣста стръмни и почти непристѫпни. Тая година по тѣхъ имаше небивало плодородие. Огромнитѣ гроздове надничаха изъ-подъ зелената шума и показваха своята прѣображенска пъстрота : 10 узрѣли зърна на 3 зелени. Нѣгдѣ надъ пѫтя ни простираше гранкитѣ си плодна круша, а около нея се извиваха дългитѣ ластари на нѣкоя лозница, по които висѣха тежки гроздове. Съживяющето утро бѣше скорнало природата. Тя живѣеше въ мощьта си. Близо до насъ се извива чучулига и трѣпка като закована въ въздуха. По-нататъкъ, изъ близкия гѫсталакъ, долитатъ звучнитѣ трели на птичия концертъ, а далечъ задъ ридищата се чува проточенъ и пискливъ викъ, който оттеква въ отвѣснитѣ стѣни на доловетѣ,

 

 

44

 

— това е заканата на пѫдаря, който се спотайва въ своята сѣница.

 

Колкото и да е уморенъ човѣкъ, въ такъво утро и всрѣдъ подобна мѣстность незабѣлѣзано пѫтува.

 

Ето ни прѣдъ постовата кула, която се бѣлѣе до самото шосе. Стражаритѣ при нея отвориха вратата ѝ, поразгледаха ни и мълчаливо се скриха. По пѫтищата на всѣкѫдѣ тукь има подобни кули. Тѣхното прѣдназначение е да пазятъ и надзиряватъ пѫтищата. Обаче, стоящитѣ въ тѣхъ стражари сѫ били цѣло зло за населението; тѣ сѫ вършили най-голѣмитѣ зулуми и насилия. За тия постови кули единъ велешки турчинъ завчера ми каза, че приличали на „възкръснали мъртавци".

 

— И понеже услугата имъ се свършва, ние ще ги обърнемъ на лѣсничейства — завърши той.

 

Насѣдали по трѣвата, ние почивахме прѣдъ кулата. Файтонътъ бѣше останалъ далечъ задъ насъ и трѣбваше да го чакаме. Пѫтя отъ тукъ се спуска въ полето. Мѣстото, на което сѣдѣхме, бѣше най-високата точка между Велесъ и Щипъ. Нашиятъ комита сѣдѣше на страна и чистѣше револвера си.

 

— Защо го чистишъ сега ? — запитахъ го.

 

— За да покажа на ония тамъ (думата бѣше за стражаритѣ отъ кулата) че не ме е страхъ отъ тѣхъ. . .

 

Файтонътъ ни достигна и заехме мѣстата си на него. Когато се спуснахме надолу, комитата зийна и запѣ една мелодична юначна пѣсень. Чевръститѣ ѝ ноти отъ минута на минута се усилваха; тѣ шибаха ушитѣ ни, протѣгаха се около насъ и се губѣха по полето. Файтонджията ни се ентусиазира, плѣсна съ камшика конетѣ и ние полетѣхме вихровно надолу.

 

Картината, която лъсна отъ тукъ прѣдъ мене, бѣше наистина очарователна. Нейниятъ цвѣтъ, сюжета и рамкитѣ ѝ ми бѣха познати — едно далечно познанство, което сега се възраждаше надъ мъглявостьта си. Широко, безкрайно поле, по което бѣха разхвърлени колосални житни кръстци. По цѣлото му безконечно протяжение не се съзираше никаква зеленина никакво сѣнчесто дърво. Само разхвърлянитѣ тукъ-тамѣ хубави селца образуваха привѣтливи оазиси всрѣдъ тая напечена пустиня. Това е прочутото „Овче поле", което служи единъ видъ като житница на Македония. Тукъ се жѫне най едрата осатка; тукъ се ражда ечмикъ, който прилича на кукурузени зърна. Право прѣдъ насъ е Плачковица, която тъмнѣе въ очъртанието си. По-налѣво сѫ кратовскитѣ балкани, съ своя специфиченъ сѣренъ цвѣтъ. На дѣсно отъ насъ е Богословецъ [*], съ селото

 

 

*. На това мѣсто на 1913 год. юначната българска армия разсипа сърбитѣ въ еднодневенъ бой и отвори пѫтя си за Велесъ.

 

 

45

 

подъ сѫщето име, което е сгушено въ една отъ диплитѣ му. На лѣво е славната сушевска планина, а далечъ на югъ, надъ прашнитѣ мъгли, се възвишаватъ върховетѣ на Бѣласица. При това хубаво видѣние азъ се развълнувахъ. Тутакси въ съзнанието ми се заредиха стари и отръкани прѣдставления.

 

„Та това ми е всичко познато! И какъ е неизмѣнно въ своята масивность ! . .

 

Комитата забѣлѣза вълнението ми, спрѣ пѣсеньта и се завърна къмъ мене:

 

— Е — е . .. приятелю! — рече ми — Виждашъ колко е хубаво тукъ. Това сѫ нашитѣ села, това е нашиятъ рай, — и като смигна дяволито, допълни :

 

— Та, ето защо азъ станахъ комита. ..

 

Слѣдъ два часа ние сѣдѣхме на хана въ с. Саръмзалино. На високиятъ чардакъ бѣше поставена маса, около която се наредихме. Скоро ханджията ни донесе обѣда : варени яйца, мътеница и плодове. Нахранихме се съ апетитъ, а особено комитата, който не прѣставаше да разправя за своитѣ геройски подвизи.

 

— И тука азъ съмъ правилъ чудеса — дрънкаше той. — Ехъ, какво е било въ това село! . . .

 

— Я ни разправи да чуемъ и ние — замолихме го.

 

— Може, защо не!

 

И той почна задавяйки се, понеже въ устата му се валяше цѣло обѣлено яйце:

 

— Бѣше прѣди двѣ години. Ние съ четата бѣхме въ Богословецъ,когато куриеръ ни съобщи, че Саръмзалино гори. Ей, тоя ханъ, тамъ било ... — И той ни посочи съ пръстъ срѣщната нова сграда, нѣщо прилично на харемъ и ханъ, кѫдѣто се мѫдрѣше единъ въорѫженъ албанецъ. Дошли турци разбойници, нападнали ханджията — единъ добъръ българинъ — и го убили. Наскачахме ние, стѣгнахме се набързо и се отправихме за тукъ. Звѣздитѣ бѣха изгрѣли, когато обиколихме селото. Въорѫжена милиция ни дойде на помощь. Ние дадохме единъ юрушъ и ханътъ бѣше въ наши рѫцѣ. Тукъ намѣрихме мъртвия ханджия, но разбойницитѣ бѣха избѣгали. Е — ехъ! Да ни паднѣха на рѫцѣ! Сетнѣ, за да си отмъстимъ, запалихме хана. Той пламна като борина и прѣзъ цѣлата нощь огрѣва селото ... Но на, — заекваше четника — не ли стопанинътъ му е бегъ, съгради го по-хубавъ . . .

 

— А защо убиха ханджията? —запитахъ.

 

— Защо ли ? Ей, така! Че билъ българинъ .. .

 

Отъ напеченото поле долитаха горещи вълни, които ни задушваха. Нажежениятъ въздухъ трѣпкаше надъ сламенитѣ селски покриви. Нито най-слаба прохлада не се чувствуваше. Небето

 

 

46

 

като нагорещенъ връшникь бѣше захлупило земята и я изгаряше.

 

Саръмзалино е българско село. Селянитѣ, узнали, че иматъ гости, на групи дойдоха при насъ. Тѣ съ лукаво раболѣпие се отнесоха къмъ мене, а комитата бѣше прѣдметъ на овации. По-вечето отъ тѣхъ бѣха юначаги, съ чисти бѣли дрѣхи и огоени вратове. Казаха ми, че тѣ съставлявали часть отъ организационната селска милиция. Като гледахъ снаженитѣ имъ тѣла, спрѣгнатостьта имъ и видимата култура, която засѣгаше отношенията и маниеритѣ имъ, изпадахъ въ чудо. Прѣди 15 години тия селяни бѣха като добитъци : гладни, голи, съ животински физиономии и раболѣпни отношения. И изведнажъ повратность въ сѫдбата. Не трѣбваше много трудъ, за да разбера всичко. Организацията, тая неизвѣстна мощна верига, която бѣше припасала здраво населението въ Македония, бѣша извършила удивителни работи. Вчерашниятъ безволенъ и безправенъ македонски робъ днесъ бѣше съживенъ и прѣвъзпитанъ. Организацията, вънъ отъ борческата дѣйность, имаше за задача да прѣвъзпита и култивира населението. Тя служеше на македонеца сѫщо тъй, както казармата на искърския шопъ. И веднажъ миналъ прѣзъ нейния лабиринтъ, селянина бѣше съвършенъ, можеше да стане и „даскалъ". Особено въ щипско тя бѣше постигнала чудесни резултати. Тукъ начинътъ на дѣйствието бѣше особенъ. Вѣроломно изгорения Мише Развигоровъ бѣше вложилъ въ дѣлото културата на своята благородна душа и интелигентностьта на умътъ си. И ако се опишатъ само нѣколко характерни случая отъ революционната борба по тия мѣста, свѣтътъ ще види до какво непостижимо съвършенство бѣше достигнала организацията на Мише . . .

 

Дошлитѣ при насъ селяни, като се увѣриха, че около насъ нѣма чуждо ухо, развъразха си езицитѣ.

 

— Е, какъ ? — запитахъ ги азъ — доволни ли сте отъ получената свобода ?

 

Единъ отъ тѣхъ, левентъ юнакъ, смръкна съ носъ и рѣзко отсѣче.

 

— Какъ ще бѫдемъ доволни! Та ние за това ли се борихме ? Така не ни учеха насъ. . .

 

— Но ето конституция вече, свобода — рече нѣкой отъ насъ.

 

— Свобода! — повториха дружно селянитѣ — ние нещемъ такава свобода.

 

— Но четитѣ я приеха вече и сложиха орѫжието.

 

— Ние ще ги наречемъ прѣдатели и ще ги гонимъ . . .

 

Обѣдвахме и си починахме. Файтонжията бѣше впрѣгналъ конетѣ и ни чакаше. На тръгване селянитѣ ни съобщиха, че

 

 

47

 

сѫщиятъ день ще слѣзне въ Щипъ съ четата си войводата Ефремъ Чучковъ.

 

— На войводата си щипяни готвятъ блѣскава срѣща. И ако побъразте, ще можете всичко да видите.

 

За прѣдаването на щипската чета знаехъ още отъ Скопие и даже отиването ми въ Щипъ бѣ по-вече да присѫтствувамъ на тържествата, които ще станатъ около това посрѣщане.

 

Файтонджията се обѣща да кара бързо, но когато се впуснахме изъ нагорещеното и попукано поле, когато неимовѣрната полска горещина ни обръщаше на лоена свѣщъ, която се стопява, конетѣ се отказаха да вървятъ бързо; тѣ се клатѣха надъ неравния пѫть и едвамъ влачеха тежкото ландо.

 

Слѣдъ часъ усилено пѫтуване ние извихме подъ Богословецъ и вече настѫпвахме въ щипската мера. На срѣща ни е Сѣрчиево, сѣкашъ пламнало подъ слънчевитѣ лѫчи, по-нататъкъ трѣпка Нѣманици, въ дола задъ него е Ранченици, а отъ тукъ нататъкъ изъ планината сѫ разпръснати множество други селца, които, впрочемъ, се радватъ на по-лека участь отъ тая на полскитѣ села.

 

Ние плувахме въ поть. Моя чадъръ не бѣше въ състояние да ме прѣдпази отъ горещината. Мозъкътъ ми възвираше. Чувствувахъ умора, лоша дрѣмка: сѣкашъ наближаваше слънчевъ ударъ. А и пространното поле не се свършваше. ..

 

Комитата сѣдѣше на задното сѣдалище на файтона и, макаръ да се точеха дебели бразди поть по лицето му, личеше, че не чувствуваше тегло.

 

— Ей, въ онова село бѣше, е! — почна той, като посочи съ пръстъ планината.

 

— Какво ? — запитахъ.

 

— Искашъ ли да ти разправя ?

 

— Е, хайде кажи де!

 

— Бѣхъ съ четата на Мише Развигоровъ. Идвахме отъ далече и се установихме въ селото да нощуваме. Бѣхме се разпасали и налегали край огнището въ една кѫща, когато часовия ни заби трѣвога. Бре, ами сега! „Какво има море?" — питаме го. „Прѣдали ни —каже. Аскеръ обградилъ селото”.

 

— Нищо — рече Мише и ни заповѣда да се готвимъ за сражение. Ние взехме пушкитѣ и заехме позиции въ селото. Нощьта бѣше тъмна и никой нищо не виждаше. Само кучетата и женитѣ вдигаха шумъ. Единъ селянинъ ни каза, че цѣлъ табуръ войска влѣзналъ въ селото и наближавалъ да обгради кѫщата, кѫдѣто бѣхе. Очаквахме първата пушка, за да дадемъ залповетѣ. И какъ щѣхме да се биемъ? 8 души срѣщу 105. Щѣха да ни изловятъ живи . . . Но чуйте

 

 

48

 

какво стана: изведнъжъ, като изневидѣло, се понесе командата по околнитѣ баири : „О о-огънь. . . „пли” и „гр-ръ. . куршуми като градъ. Настана смущение. Аскерътъ почна да пищи и да се крие изъ кѫщитѣ. Залповетѣ отъ ридищата биеха на месо. Въ мигъ селскитѣ улици, които до скоро бѣха запазени, се освободиха. Ние, четата, усѣтихме каква е работата и съ пѣсни напуснахме селото.

 

— Е, кои ви бѣха дошли на помощь ? — запитахъ.

 

— Жителитѣ на околнитѣ села. Куриеръ имъ съобщилъ, че Мише е обграденъ отъ аскера и тѣ ни спасиха. Юначни сѫ тукашнитѣ селяни — завърши комитата, като ахна радостно.

 

Ние наближавахме къмъ града. Бѣше пладнѣ и слънцето ни изгаряше. Почна да ни измѫчва и жажда, но нѣмаше отъ гдѣ да я утолимъ, понеже това плодовито поле бѣше безводно. Ето ни и прѣдъ най-близката до града постова кула. Нейната едноврѣмешна бѣлота е свлечена, покрива ѝ е пробитъ на нѣкои мѣста. Минахме я безъ да обърнемъ вниманието на постовия стражарь, който работѣше нѣщо на двора. Отъ тукъ пѫтя е по-добъръ и се спуска на долу. Почнахме по-често да срѣщаме пѫтници. Обърнаха ми вниманието нѣколко команди войници, които водѣха товарени съ нѣщо коне. Тѣ се клатѣха слѣдъ конетѣ боси и полуголи. Отъ тѣхната войнишка униформа бѣха останали едни жалки слѣди, които висѣха на масата имъ. Пушкитѣ си носѣха като овчаря тоягата си и едвамъ се влачеха слѣдъ добитъцитѣ. Посърналитѣ имъ лица, печалнитѣ имъ, дълбоко хлътнали очи, несмущаването имъ отъ чужди погледи — всичко това ми даде да разбера, че не само горещината е причина на тоя каяфетъ.

 

— Не се чуди толкова ! — подбутна ме четника — Какви по-окапали ги има ! .. . Но и тѣ ще се оправятъ сега. . .

 

Извихме едно възвишение, минахме нѣколко рѫтлини, прошарени тукъ-тамѣ съ лозя и настѫпихме въ мѣстностьта „Прѣбѣгъ", която виси на дѣсния брѣгъ на Брѣгалница. Прѣдъ гледката, която се мѣрна прѣдъ очитѣ ми, забравихъ и горещина и жажда. Намирахъ се вече у дома, въ моето родно мѣсто, което съ скръбь напуснахъ прѣди години. Душата ми се вълнуваше, сияехъ отъ радость и щастие. Ширналата се прѣдъ мене мѣстность ми бѣше позната. Ей тамъ, на лѣво сѫ хубавитѣ села, които прѣзъ дѣтинството си посѣщавахъ. Сѣкашъ и сега поимахъ омайващия мискъ на маслинитѣ, които прѣзъ априлъ правѣха отъ тия села свъргалище на земното блажество; сѣкашъ и сега слушахъ разбърканитѣ мелодии на пойнитѣ птички, които по цѣли нощи веселѣха нѣвга изъ миризливитѣ гранки дѣтската ми душа. Дѣте бѣхъ тогава и неможехъ тъй хубаво да се взирамъ въ сяйно-блѣдия дискъ на луната,

 

 

49

 

да се любувамъ на пъргавия трѣпетъ на звѣздитѣ, на вѣчно моровия небесенъ плащь и па се вслушвамъ въ кавала на овчаря и въ радостния блей на агънцата ! . . .

 

Едно хубаво далечно видѣние, което се удушваше отъ врѣмето. Право прѣдъ насъ е голотата на „Хисаря", съ своитѣ таинствени и мълчаливи кули. Какъ сѫ неизмѣнни тѣ! Все тъй страшно надничатъ надъ червенитѣ покриви на града, сѣкашъ искатъ да кажатъ нѣкакви незнайни приказки. Около „Хисаря" се извива като сърменъ коланъ рѣката Брѣгалница, прави усилие въ тѣсната клисура между него и „Прѣ-бѣгъ", кѫдѣто все тъй воденичкитѣ скрибуцатъ и се спуска прѣзъ Ново Село изъ полето. На срѣща ми е очъртанието на „Кумлака", все тъй модъръ и съненъ, а отъ тукъ нататъкъ се синѣятъ „Бѣло-Бърдо", „Вардище" и нататъкъ тъмнитѣ ридища, посипани съ плодовити лозя. Всичко това ми се видѣ чудно и неизмѣнно. Само града, растланъ въ подножията на тия височини и сѣкашъ пристиснатъ отъ тѣхната суровость, намѣрихъ го омацанъ и оскърбенъ : едно страшно унижение, което ме нажали. Файтонътъ ни се търкаляше изъ „Прѣ-бѣгъ", но азъ напраздно се силѣхъ да видя познати кѫтчета отъ тая мѣстность. Тя бѣше груба и гола. Нѣкогашнитѣ хубави лозя и китни дървета, които я красѣха, сега бѣха изкоренени.

 

—Защо тъй ? — глухо запитахъ моя съгражданинъ.

 

— Опустошиха ги. . . Тукъ вече нѣма нищо.

 

И пакъ се силѣхъ да открия нѣщо познато. Ето тамъ, между ония драки, е пѫтеката, по която едно врѣме ходѣхъ на нашето лозе. Тя сега е тъй тѣсна, обраснала съ буренъ и неузнаваема. Оня живъ плѣтъ отъ диви рози, лепешъ и кѫпини вече го нѣма. По-нататъкъ е стария брѣстъ, подъ чиято сѣнка нѣкога тъй често съмъ почивалъ. Сега е черенъ и самотенъ. Само голѣмото гарваново гнѣздо се крѣпи между изсѫхналитѣ му клони. . .

 

Сладки усѣти обхващаха душата ми, мили спомени се заредиха единъ по другъ. Боже ! — помислихъ си — какъ бързо лети врѣмето. Сѣкатъ вчера бѣ, когато азъ, слабо и невинно дѣте, скачахъ весело по тия мѣста, гонѣхъ пеперудкитѣ, тичахъ по малкитѣ орѣхчета и прѣмирахъ отъ страхъ, когато змия или мишка прѣсѣчеха пѫтя ми. А когато трънъ наранеше боситѣ ми крака, сѣдахъ подъ сѣнкитѣ на нѣкое дьрво и съ смѣхъ го изваждахъ. . . И сега, и сега тукъ слушахъ сѫщитѣ мотиви : пеперудитѣ пакъ бѣха сѫщитѣ, гласътъ на пѫдара ми бѣше познатъ, чуруликанията на птичкитѣ тоже и сѣкашъ чувахъ ей тамъ нѣкой да брули заразли, като трѣсе дървото. Само стария брѣстъ е изкривенъ и сухъ. . .

 

 

50

 

— По-скоро, по-скоро ! . . . — викнахъ на файтонджията.

 

— А — а! . . бѣше тя — обади се комитата. — Чучката влѣзналъ въ града и ти не можешъ да видишъ тържеството.. .

 

— Кой ви каза ?

 

— Пѫтници, които минаха прѣди малко.

 

Слѣдъ нѣколко минути минахме стария камененъ мость надъ Брѣгалница, извихме плѣтищата на китнитѣ градини, които тукъ красятъ долината и навлѣзохме въ града. Вървехме по главното шосе. Азъ разглеждахъ околностьта и ми идваше да плача. Та това ли е моя прѣхваленъ градъ ? Това ли е хубавото шосе, за което едно врѣме мислѣхъ, че нѣма друго като него? Околнитѣ кѫщи бѣха рухнали и охлузени. На много отъ тѣхъ прозорцитѣ зееха като черни дупки. Моитѣ съграждани посрѣщаха файтона ни съ очудване. Всички почти бѣха дрипави и съ лица, по които глада бѣше турналъ своя печатъ. Нѣкои отъ тѣхъ приличаха на сѣнки. . . Единствени дѣцата тичаха слѣдъ файтона, поздравляваха ни и изказваха своя възторгъ съ махане на фесоветѣ.

 

Файтонътъ ни спрѣ на срѣдъ града. Бѣше недѣля и една група граждани го обиколи. Комитата нарами пушката си, засука мустацитѣ и незабѣлѣзано изчезна ; сѫщото направи и другия съпѫтникъ.

 

— Вие гдѣ ще идете ? — питаше ме файтонджията.

 

Събралитѣ се около мене граждани ме гледаха съ любопитство и мълчеха. Нѣкои отъ тѣхъ познавахъ и крайно ме сърдѣше факта, че тия хора още не можеха да ме откриятъ.

 

— Карай въ хотела — заповѣдахъ. — Тукъ има ли хотелъ ?

 

Но когато файтона потегли, счу се задъ него единъ радостенъ, продължителенъ писъкъ; това бѣше гласътъ на моята стара баба — една древна останка, която единствена всрѣдъ множеството откри своя внукъ.

 

И въ нейнитѣ стари пригръдки файтона ме понесе въ гнѣздото ѝ . . .

 

 

Щипъ, 31 юли.

 

Колкото, Златане, моята радость бѣше голѣма, когато за първи пѫть стѫпихъ на македонска земя, неизказано по-вече се зарадвахъ, когато видѣхъ себе си обиколенъ отъ роднини

 

 

51

 

и приятели отъ дѣтинството ми. Помна, че израстнахъ на рѫцѣтѣ на баба си, която още клатушкаше масивностьта си, макаръ да бѣше минала 80-тѣ години. Като дѣте, тя ме много обичаше. Тя нѣвга за мене бѣше всичко. Нажалехъ ли се отъ нѣщо, при нея ходѣхъ за разтуха ; искахъ ли нѣщо, тя удовлетворяваше дѣтскитѣ ми капризи.Тя бѣше и моя медикъ. Настинехъ ли при играта съ дѣцата, тя се явяваше у дома, като носѣше подъ прѣстилката си шишето съ зейтина. И до като кожата на гърба мине почервенѣеше като варенъ ракъ подъ нейнитѣ попукани рѫцѣ, не ме оставяше. . . И тая баба сега бѣше прѣдъ очитѣ ми. Бѣше се забравила отъ радость. Нейнитѣ старчески, кѫсогледи очи, се разтваряха широко да ме видятъ, но понеже тѣ не ѝ услужваха, пипаше формитѣ по лицето ми съ рѫцѣ : тъй искаше да ме открие тя!

 

— Та нима ти си това ! — чудеше се клетата. — У-у !... Колко съмъ честита... Мислѣхъ, че ще умра прѣди да те видя. . .

 

И едри сълзи капѣха отъ очитѣ ѝ.

 

Другитѣ ми роднини бѣхе тоже интересни. Нѣкои отъ тѣхъ бѣхъ оставилъ дѣца, а сега ги намѣрихъ съ дѣца. Робството ги насърдчаваше само къмъ женитба ; единствено тя не бѣше забранена отъ властитѣ. Скоро минахме въ разговоръ къмъ прѣсното събитие.

 

— Имаме вече свобода — хвалеше се нѣкой до мене. — Сѫщо като въ България. И нощно врѣме ходимъ и никой вече не ни слѣди. . .

 

Другъ тургаше на главата си моята шапка, кокетничеше прѣдъ огледалото и усмихнато питаше:

 

— И ние, като сме свободни, ще можемъ ли да носимъ такива нѣща ?

 

Бѣха се вдѣтенили всички. . .

 

Сѣдѣхъ на кѫщния чардакъ, отъ гдѣто виждахъ по-голѣмата часть на града. Слънцето охладняваше. Полегатитѣ му лѫчи огрѣваха вѣковнитѣ кули на „Хисаря" и една часть отъ махалитѣ на Ново Село, която надничаше надъ коритото на Отиня. Удари градския часовникъ. И звукътъ на неговата камбана все тъй бѣше скрипливъ и неизмѣненъ. Въ махалата, която се спускаше отъ политѣ на „Хисаря", бѣше и моята кѫщица. Даже виждахъ една часть отъ фасадата ѝ и високата ограда около нея. Въ тая кѫща се бѣхъ родилъ; тамъ прѣминахъ дѣтскитѣ дни на живота си ; тамъ почувствувахъ всички земни радости, които съ възмѫжаването ни избѣгватъ отъ насъ; пакъ тамъ, обиколенъ отъ баща и майка, азъ се събудихъ отъ дѣтския си сънь. Желаехъ часъ по-скоро да посѣта

 

 

52

 

тоя милъ кѫтъ. Унесенъ въ мисли и спомени, азъ вече не слушахъ хубавитѣ думи, които се бъбрѣха около мене.

 

Придруженъ отъ единъ свой близъкъ, упѫтихъ се за у дома. Съгражданитѣ ми вече бѣха разбрали за моето пристигане. Мнозина отъ тѣхъ ме познаха и ме спираха на улицата. Размѣняхъ кратки приказчици и крачехъ напрѣдъ. Ето уличката, която води за моя домъ. Какъ е пуста и тѣсна ! Едно врѣме, когато тичахъ по нея съ другаритѣ си, струваше ми се„ че е безкрайно широка. А сега ? Кѫщуркитѣ отъ двѣтѣ ѝ страни бѣха почернѣли и полусрутени. Кирпичитѣ отъ зидоветѣ бѣха разтлани по калдъръма. Пустота и унищожение царѣше тукъ! Почти всички кѫщици бѣха праздни и запустѣли. На нѣкои стопанитѣ бѣха избити, други бѣха избѣгали въ България, а трети гниеха изъ далечни турски тъмници . . . Напрѣдвахъ къмъ дома. На често срѣщахъ познати физиономии, които се мѫчехъ да открия. Всѣкой ѫгълъ, всѣко камъче, всѣка педя земя отъ тая уличка будѣше въ душата ми далечни спомени, които се появяваха и мъгновенно изчезваха...

 

Прѣдъ прага на кѫщи сѣдѣше една старица. Колѣнѣтѣ ѝ се увиваха отъ едни жалки дрипи, лицето ѝ бѣше изсѫхнало и силно набръчкано, очитѣ ѝ гледаха страшно и безнадѣждно. Познахъ тая стара жена ; тя бѣше наша съсѣдка.

 

— Бабо! — викнахъ, — Кѫде е твой Ефтимъ ?

 

Клетницата махна съ рѫка, смънка нѣщо и пакъ загледа прѣдъ себе въ една точка.

 

— Остави я — каза ми се, — тя не е здрава. . .

 

Не знаехъ, че и Ефтимъ, мой другарь отъ дѣтинството, билъ убитъ отъ неприятелска рѫка.

 

Не ми е възможно да ти опиша онова вълнение, което ме обвлада, когато влѣзнахъ въ кѫщи. Движехъ се изъ обрасналия съ буренъ дворъ като сѣнка, качвахъ се бавно по високата каменна стълба, защото краката ми трѣпереха. И когато сѣднахъ на познатия тремъ, неизказано щастие озари душата ми. Около мене пакъ надойдоха познати хора, които любопитствуваха за всичко, които ме разпитваха и се смѣеха.

 

Отъ мѣстото, на което сѣдѣхъ, виждахъ сѫщия неизмѣненъ пейзажъ: надъ мене рухналитѣ кули на „Хисаря", на срѣща ми турската махала, а тамъ далечъ бѣлия ридъ съ лѣтнитѣ войнишки казарми. Подъ мене се виеше рошавата лозница, по която висѣха едри гроздове. До нея е старата черница, окуфела и полуизсѫхнала, а тамъ, въ ѫгъла на двора, се крие малката градинка. Ала пъстротата, въ която тя бѣше облечена въ миналото, сега бѣше изчезнала. Бурени бѣха задушили миризливитѣ цвѣтя. Вече не виждахъ моровата ружа, която грѣеше въ сиянието си надъ пчелнитѣ кошери ; нѣмаше и пъстрото

 

 

53

 

джунджуле, и жълтия шебой, и звѣздицитѣ на снѣжнитѣ топки, и красивия невѣнъ и зеленитѣ клони на розата. Опустошение и срамъ господствуваха въ градината !

 

— Честитъ си билъ пакъ да видишъ родното си кѫтче — рече ми по едно врѣме господинътъ, който живѣеше въ кѫщата.

 

— Защо ? — запитахъ.

 

— Ахъ, не ли щѣха да ни изгорятъ ! Когато убиха Развигорова, запалиха и тая кѫща. И когато пламна единия ѝ край, пакъ я угасиха . . .

 

Сетнѣ пихъ кафе и разгледахъ подробно бащиния си домъ. Разгледвахъ го дълго. Радвахъ се на всичко, радвахъ се като дѣте, което е получило най-скѫпоцѣнния подаръкъ.

 

Смръкваше се. Тукъ нощно врѣме е весело и прохладно. Отъ двора на градския хотелъ долитаха звуцитѣ на арабската музика ; тамъ ще се даде угощение на дошлитѣ днесъ четници. Ще ти пиша, ще ти пиша . . .

 

*  *  *

 

Градъ Щипъ е разположенъ на лѣвия брѣгъ на р. Брѣгалница, всрѣдъ една хубава долина, която се притиска отъ нѣколко възвишения. Едно суходолище, страшно когато прийжда, наречено отъ населението „Отиня", раздѣля града на двѣ части : турска и българска. Почти на еднакво рзастояние отъ Щипъ се намиратъ градоветѣ : Велесъ, Кочани и Радовишъ.

 

Старото име на града е Астибусъ. Благодарение на естественитѣ му укрѣпления, още отъ най-старо врѣме града е билъ избиранъ за важенъ стратегически пунктъ. И сега тукъ турцитѣ държатъ голѣмо количество войска. Градътъ има около 22 хиляди жители. Отъ тѣхъ 12 хиляди сѫ българи, 8 хиляди турци и 2 хиляди евреи и цигани.

 

Щипъ бѣше каймакамлъкъ. Българитѣ тукъ сѫ събудени. Революционната дѣйность въ Македония първоначално е почнала отъ тукъ. Отъ тукъ Гоце Дѣлчевъ, Даме Груевъ и Туше Делиивановъ посѣха за пръвъ пѫть сѣмето на свободата изъ цѣла Македония. И до послѣдния моментъ никаква пропаганда тукъ не можа да успѣе. Паметни сѫ борбитѣ на щипяни съ сърбитѣ. И сега си спомнямъ какъ въ миналото пѫдѣхме изъ града случайно попадналитѣ сърби. Въ такива моменти устройваше се цѣло тържество, въ което взимаха участие и турци и евреи. Помня какъ се покачваха цѣнитѣ на газевитѣ тенекета. Ако пропагандатора слѣзнеше вечерьта въ хотела, усърднитѣ щипяни не се успокояваха, до като не го прогонятъ изъ града: прѣзъ цѣлата нощь тѣ се тълпѣха прѣдъ хотела, дрънкаха тенекета и заставяха нещастния сърбинъ още въ

 

 

54

 

зори на другия день да си отиде. Сръбската държава пръсна безчетно злато да отвори въ Щипъ сръбско училище, но не можа да успѣе. По-късно официалната турска власть явно взе страната на сърбитѣ, но смѣлитѣ граждани съ достойнсгво облъсваха чуждитѣ апетити. За Сърбия Щипъ остана една хубава мечта, а и до послѣдния моментъ за турцитѣ щипяни бѣха страшни противници, които бѣха рѣшили да ги унищожатъ. И тѣ постигнаха своята замисъль: цвѣтущия нѣвга Щипъ сега е прѣвърнатъ на бунище. Пустота и разрушение витаятъ тукъ. Неговитѣ граждани бидоха избити изъ улицитѣ отъ турци и сърби, изпозатворени и изпратени на заточение. Часть отъ кѫщитѣ му се заеха отъ околното селско население, което по едно врѣме бѣше насилвано, кой знае защо, да се прѣсели въ града. Безобразната хидра, която се нарича тирания, само това умѣеше да прави. Тя обръщаше рая въ пустиня, добродѣтельта въ отмъщение и спираше живота. . .

 

Не само къмъ гърцитѣ и сърбитѣ щипяни се отнасяха недружелюбно. Съ сѫщото прѣзрѣние тѣ възнаграждаваха и всички ония чудовища, които подъ булото на революционери прикриваха повратнитѣ си инстинкти.

 

Въ Щипъ има много старини. Най-забѣлѣжителната отъ тѣхъ е „Хисаря", нареченъ още „Маркови кули". Стариннитѣ сгради по него сѫ най-добрѣ уцѣлели до днесъ. За тѣхъ въ народа циркулиратъ много легенди. Старцитѣ разправятъ, че тия кули били градени отъ Крали Марко. Въ продължение на 10 години всички жители отъ околностьта непрѣкѫснато работили на тѣхъ. Отъ полето и до върха на рида е била образувана верига отъ хора — мѫже и жени — които подавали отъ рѫка на рѫка строителния материалъ. Когато майкитѣ работѣли, тѣхнитѣ дѣца се забавлявали отъ бабитѣ. Всѣка баба люлѣяла по 40 дѣтски люлки . . . И до день днешенъ изъ дупкитѣ на кулитѣ дѣцата изваждатъ просо. Въ подножията на „Хисаря" има множество рухнали църкви. Най-запазената отъ тѣхъ е тъй наречената „Фитията". По сѫщото врѣме ще да сѫ били съградени и каменния мостъ надъ Брѣгалница, както и оградата на клисурата, която съединява западната околность съ Ново-Село. Има изъ турската и българската махали и други стари църкви, каквато е църквата „Св. Арахангелъ Михаилъ", съградена отъ Хреля. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ обърнати на джамии. Има сѫщо и единъ древенъ водопроводъ надъ „Отиня".

 

Просвѣтителното дѣло въ Щипъ е напрѣднало. Тукъ има двѣ хубави училища; едното III-то класно при монументалната църква „Св. Николай", другото основно, при

 

 

55

 

църквата „Св. Ар. Михаилъ". Има и нѣколко основни турски училища изъ джамиитѣ. Прѣзъ Щипъ сѫ минали почти всички революционери, които напослѣдъкъ учудиха свѣта съ своето геройство. Щипъ даде юначни хора, които правятъ честь на града. И ако, Златане, ми бѣше работа да се ровя въ миналото, щѣхъ да ти опиша крайно интересни истории изъ близката революционна дѣйность, които сѫ и чудни и невѣроятни.

 

*  *  *

 

. . . Направихъ посѣщение на много официални лица. На всѣкѫдѣ ме приеха радушно и искрено. Всички тукъ се радватъ. Неожиданото чудо е хвърлило въ шеметъ гражданитѣ. Отъ 11 юли насамъ непрѣкѫснато тържествуватъ. Стари и млади сѫ на кракъ. Всички сѫ оставили на страни частнитѣ си работи. Дългото тежко робство е сѣкашъ забравено. Старцитѣ сѫ като безумни отъ радость. На всѣкѫдѣ шумъ, свирни и пѣсни, на всѣкѫдѣ възторжени възклицания : „Яшасънъ хуриетъ". Сънь ли е това? . . .

 

При посрѣщането на своя гражданинъ, войводата Ефремъ Чучковъ, щипяни на ново се отличиха. Тѣ отдадоха заслужената дань къмъ легендарния герой, който винаги се пазеше отъ какъвто и да е шумъ около името си. Триумфалнитѣ арки — скромни останки отъ завчерашното тържество — още се кипратъ на разни мѣста изъ улицитѣ. Гражданитѣ не прѣставатъ да разправятъ за това тържество.

 

Чучковъ, винаги подозрителенъ и не вѣрващъ на турскитѣ обѣщания, послѣденъ отъ другаритѣ си напусна планината. Срѣщата на Чучковъ и осмината му другари била наистина импозантна. И ако тя не бѣше завършена съ една малка неприятность, създадена отъ накърненитѣ честолюбия, турци и българи щѣха да запазятъ единъ наистина хубавъ спомень, който дълго щѣше да стоплюва сърдцата имъ.

 

Два дни прѣди срѣщата Щипъ се вълнувалъ. Турското население, на чело съ каймакама Али Риза-бей и българската младежь, много отъ по рано изработили програмата. Единъ день прѣди пристигането на четницитѣ на шосето подъ „Фитията" се въздигнала скромната триумфална арка, увита съ зеленини и червени ленти, надъ която се развѣвали знамена съ български и турски надписи : „Да живѣе свободата, отечеството и народа”. Градскиятъ хотелъ „Свобода" и околностьта му тоже се разкрасили съ двукольори, надписи и зеленини. Понеже войводата пристигна въ недѣля, всички граждани, безъ разлика на полъ, вѣра и възрасть, облечени празднично, напуснали жилищата си и много отъ рано изпълнили главната градска улица. Бабитѣ, пригърбени отъ тяжестьта на годинитѣ, плакали отъ

 

 

56

 

радость, мушили се между тълпата, за да видятъ по отъ близо „комититѣ". Ханѫми отъ турската махала, прикрили хубостьта си подъ вълнения платъ на фереджетата, възбудено се блъскали между гѫститѣ редове и заимали по-удобни постове за наблюдение. Нито жешкия день, нито прикрития страхъ прѣдъ неизвѣстностьта не спирали това множество да пълни по-вече и по-вече градскитѣ улици.

 

Четата пристигнала на 11 ч. прѣди пладнѣ. Всички четници, възсѣднали на войнишки коне, прѣдводителствувани отъ войводата си, въ пълно въорѫжение, слѣдвани отъ група офицери, се отправили първо къмъ градскитѣ казарми. Слѣдъ взаимното запознаване между чиновници, офицери и четници, кортежа миналъ между два живи плѣта отъ хора и подъ бурнитѣ викове „ура" и да „живѣе свободата" се отправилъ къмъ гроба на загиналия отъ прѣдателска рѫка народенъ герой Мише Развигоровъ. Натискътъ изъ улицитѣ билъ невъзможенъ. Отъ кѫщнитѣ прозорци и балкони гражданитѣ хвърляли китки надъ главитѣ на четницитѣ. Надъ гроба на Развигоровъ се държали нѣколко рѣчи, които просълзили множеството. Отъ тукъ шествието се отправило за кметството, кѫжцѣто четницитѣ били почерпани. Сетнѣ минали въ притвора на църквата „св. Николай", кѫдѣто била сложена закуска.

 

Когато пристигнахъ въ града, гражданитѣ водѣха юнацитѣ тържествено изъ кѫщитѣ на почивка.

 

Вечерьта въ градината на хот. „Свобода" се даде народенъ банкетъ, инициативата за който се взе отъ младотурцитѣ.

 

Четницитѣ тукъ бѣха на особена почеть. Голѣмо внимание се обърна на Ефрема.

 

Къмъ 10 ч. вечерьта, сѣкашъ по даденъ знакъ, се счуха отъ нѣгдѣ нѣколко изстрѣли и тутакси цѣлия градъ се оглуши отъ хиляди и хиляди пушечни гърмежи. Паниката, която тукъ винаги наднича въ душитѣ, тутакси се възцари. Настана страшенъ бѣгъ. Всички тичаха да се скриятъ изъ домоветѣ си. На всѣкѫдѣ изъ града ламбитѣ се изгасиха. Оживенитѣ до скоро улици изведнажъ опустѣха. А гърмежитѣ, усилвани съ всѣка минута, отекваха въ кулитѣ на „Хисаря" и се носѣха надъ града, огрѣванъ сега отъ матовитѣ лѫчи на луната. Четницитѣ тоже се изплашиха. Тѣ не проумѣваха отъ гдѣ и за какво е тоя пукотъ. Офицеритѣ и турскитѣ чиновници обхвана уплахъ. И при страха къмъ неизвѣстностьта, бързо напуснаха градината и си отидоха изъ домоветѣ. Къмъ 11 часа гърмежитѣ спрѣха. Гражданитѣ, които не бѣха вънъ, заспаха при мисъльта, че четницитѣ сѫ избити. . .

 

Тая нощь въ града се дадоха по-вече отъ 20,000 изстрѣли и азъ прѣживѣхъ единъ моментъ отъ миналото : сѫщата тайнственость,

 

 

57

 

сѫщия страхъ — сѣкашъ пожаръ унищожаваше града. . .

 

На другия день рано въ зори четата напусна града и отпѫтува за Скопие.

 

*  *  *

 

Не мога да се нарадвамъ на родното си мѣсто. Весдень ходя. Днесъ посѣтихъ Ново Село, единъ хубавъ, чисто български градецъ, който се намира на 500 метра разстояние отъ Щипъ. Обикалямъ чаршията и на всичко се чудя. И тукъ аскера прави лошо впечатление. Той по нѣкой пѫть доставя хубави зрѣлища. Въобрази си : днесъ една група болни войници носѣха отъ казармата въ болницата на гръбъ. Картината бѣше очарователна. Болнитѣ висѣха на гърбоветѣ на хамалитѣ, а слѣдъ тѣхъ шедствуваха дѣца. Така нагласено, шествието мина прѣзъ срѣдъ града. Но понеже тия работи тукъ сѫ обикновено явление, никой не имъ обръща внимание.

 

Прѣдаде се на властьта и турския разбойникъ Юзеиръ — единъ тѫпъ юрукъ отъ околностьта. Тоя човѣкъ, който изби и ограби множество народъ, се покровителствуваше отъ властьта. Неговитѣ разбойнически инстинкти бѣха изписани по формата му. Пушката му бѣше обкована съ седефъ, кечето на главата му тежеше отъ ограбено злато, сърма и мъниста. Характерното е, че и самитѣ турци се срамятъ отъ него и го прѣзиратъ.

 

 

Велесъ, 1 августъ 1908 г.

 

Работата не ми позволи да остана по-вече въ Щчиъ. Напуснахъ родния си градъ съ тѫга на душата си. Та азъ не можахъ да му се нарадвамъ! Не можахъ да се полюбувамъ на хубоститѣ му, които и прѣзъ юли сѫ възхитителни. Връщамъ се наново въ Скопие. Но прѣди да идя тамъ, искамъ да ти пиша за работи, които, право да си кажа, малко ми се съобщаватъ. Прѣдъ истината, обаче, трѣбва да благоговѣемъ. И хубаво ще направишъ, ако това ми писмо унищожишъ слѣдъ като го прочетешъ.

 

Оная шумна френезия, която бѣше обхванала населението слѣдъ провъзгласяването на конституцията, напослѣдъкъ утихва. Градоветѣ почнаха да поиматъ първичния си изгледъ. Българитѣ

 

 

58

 

сѫ успокоени, четитѣ напуснаха планинитѣ и множеството затворници, които до оня день пълнѣха тъмницитѣ, сега се радватъ на свободата си. Хубавата Македония, която пъшкаше подъ суровия деспотизмъ, е вече прѣродена. И когато затишието настѫпя, спокойния наблюдатель на развиващитѣ се събития може да прѣдугади като на какви нови сътрѣсения ще бѫде подвъргнато измѫченото македонско население, което вече е покварено отъ безразсѫднитѣ агитатори и отъ вихъра на пропагандитѣ.

 

Има силни изгледи, че селското население и крайнитѣ елементи отъ градското, никакъ не е доволно отъ възстановената конституция. Когато народа се посвещаваше въ тайнитѣ на освободителното дѣло, апостолитѣ на свободата му опрѣдѣляха цѣли, които сѫ противни на постигнатия успѣхъ. Селската маса тукъ се борѣше не само противъ монархизма, а и за възтържествуването на народното име. Борцитѣ отъ мѣстното население, които даваха мило и драго за дѣлото, днесъ сѫ надути и недоволни. Понятието „Конституция" имъ звучи много злѣ. Тѣ не могатъ да се помирятъ съ мисъльта, че пакъ турци ще ги управляватъ.

 

Отъ друга страна, революционната организация даваше огромни изгоди на селското население. Послѣдното бѣше господарь на полето и планинитѣ. Жестокостьта на турското управление бѣше сломена чрѣзъ силата на орѫжието и нечутия тероръ. Организацията прѣвъзпита и обогати населението. Изплашенитѣ бегове и аги трѣпереха прѣдъ тайнственитѣ дѣйствия на организацията; тѣ не смѣеха вече да управляватъ обширнитѣ си земи и за нищожни цѣни ги продаваха. Създадено бѣше царство въ царство. Сега, обаче, всички тия удобства падатъ. Конституцията турга кръстъ на миналото. Силата на орѫжието, на терора и тъмнината изчезва — отъ тукъ и недоволството. Чухъ горчиви думи отъ устата на работния народъ по адресъ на четитѣ и организацията. Тѣ наричатъ послѣднята прѣдателка и поведението ѝ пагубно за народа и отечеството. Брожението на нѣкои мѣста противъ четитѣ е много силно. Единъ отъ войводитѣ ми заяви, че е необходимо да се създаде нова организация и новъ тероръ, за да може населението да се убѣди, че дадената конституция е тожедествена съ мечтаната свобода.

 

Фактъ е вече, че македонския народъ ще се разяжда и отъ други червеи. Всички ония мракобѣсници и турски мекерета, които плашеха организацията съ прѣдателствата си, почнаха да се пробуждатъ слѣдъ свободата. Тъй нареченитѣ „чорбаджии”. които нищо общо нѣмаха съ дѣлото и даже услужваха на властьта при прѣслѣдването на четитѣ, сега изпъкватъ на повърхностьта

 

 

59

 

и се готвятъ за водители на народа. На много мѣста нѣкои отъ тѣхъ сѫ вече успѣли да влѣзнатъ като членове изъ общинскитѣ и църковни настоятелства ; най-вече тѣ любезничатъ съ четницитѣ и войводитѣ, на които се прѣпорѫчватъ за патриоти.

 

Намирамъ, че македонския конституционенъ животъ не ще бѫде розовъ. Прѣдвиждатъ се бури и сътрѣсения, които ще ни донесатъ нѣщо . . .

 

*  *  *

 

Въ момента, когато пристигнахъ въ Велесъ, слѣзнаха отъ мѣстностьта „Азотъ" нѣколцина сръбски четници съ войводата си на чело. Около сръбскитѣ четници се навъртаха само турци и то за очи. Гражданитѣ си гледаха работата и не обръщаха никакво внимание на бѣлградскитѣ панти. Вечерьта на четницитѣ отъ страна на младотурския комитетъ билъ даденъ банкетъ. Сърбитѣ се напили и неспирно викали: „Живио крал Петар.”!

 

— Ние ги посрѣщаме съ почеть, а тѣ ни оскърбляватъ— каза ми единъ турчинъ, слѣдъ като ми разправи тая подробность.

 

 

Скопие, 2 августъ 1908 г.

 

 Вчера се завърнахъ отъ Велесъ. Пѫтувахъ съ мѫка, защото не само горещината додѣваше. Тренътъ бѣше прѣпълненъ съ народъ. За забѣлѣзване е, че напослѣдъкъ числото на пѫтницитѣ въ тукашнитѣ тренове е утроено. Идящитѣ отъ Сърбия тренове сѫ прѣпълнени съ македонци, които се завръщатъ изъ роднитѣ си мѣста. Бѣжанцитѣ се завръщатъ съ пѣсни. Турцитѣ любезно посрѣщатъ и изпращатъ гоститѣ.

 

Въ купето намѣрихъ познати хора, които се бѣха нарадвали на свободата въ Солунъ и сега се завръщаха доволни въ България. Съ нѣкои отъ тѣхъ заведохъ разговоръ върху политиката.

 

Съ смѣхъ и закачки минахме краткия пѫть. Софиянци продължиха пѫтя си нататъкъ, а азъ слѣзнахъ на скопската гара. Шумътъ и движението бѣха все тъй неизмѣнни тукъ. Съ мѫка си пробихъ пѫть между навалицата и излѣзнахъ на улицата. И тукъ сѫщия гамъ. Сега Скопие ми се видѣ по-шумно. На всѣка стѫпка срѣщахъ познати хора. Надошлитѣ отъ България

 

 

60

 

македонци пъстрѣха улицитѣ. При тая неочаквана свобода, сѣкашъ слънцето по-свѣтло грѣеше, водитѣ на Вардаръ сѣкашъ подражаваха на общата радость и Люботрънъ, забуленъ отъ мъгли и синева, имаше видъ на усмихнати уста и на очи, прѣпълнени съ топлота и нѣжность.

 

Прѣди да идя въ хотела си, на улицата ме спрѣха нѣколцина турци.

 

— Кѫдѣ бѣхте до сега ? — запита ме единъ отъ тѣхъ.

 

— Въ Велесъ и Щипъ.

 

А другъ отъ тѣхъ, като посочи радостно улицата, по която пъплѣха като мравунякъ хора, забърбори:

 

— Вижте, моля ! Кѫдѣ бѣше това до вчера ?

 

— Така е при свободата, ефендимъ!

 

— О, радваме се ние на всичко! Велико е нашето дѣло. Сега всѣкой се надпрѣваря да се нарече младотурчинъ. Но ние знаемъ нашитѣ приятели.

 

— Нима всички не ви съчувствуватъ ? — запитахъ.

 

— Ахъ, да знаете само.. .

 

И Османъ-ефенди, поручикъ отъ кавалерията, приближи до мене и тайнствено ми прошъпна :

 

— Знаете ли каква бѣше нашата сила когато обявихме конституцията?

 

— Не.

 

— Ще ви кажа : въ Скопие комитета броеше 1200 души; въ Кратово бѣха само 13 души; въ Куманово — 45; въ Велесъ — 72. . . Нататъкъ не зная.. .

 

— Интересно ! — извикахъ азъ. — На какво разчитахте тогава ?

 

— На какво ли ? — На умората и страха, които бѣха обвладали всичко тукъ. . .

 

Турцитѣ ме придружиха до вратата на хотела. Единъ отъ тѣхъ на прощаване ми каза :

 

— Ние силно желаемъ да ни дойдатъ на гости български офицери. Пишете въ вѣстника, яху !

 

Когато влѣзнахъ въ кафенето подъ хотелъ „Балканъ", не знаехъ на кѫдѣ по-рано да се обърна. То бѣше пълно съ четници и граждани отъ България. Отъ всѣкѫдѣ ме поздравляваха, отъ всѣкѫдѣ ме канѣха. Маситѣ му бѣха отрупани съ пъстра публика, която живо се кикотеше. Въ дъното на кафенето се бѣше настанила една компания, която унесено гуляеше. Черното скопско вино се лѣеше при буйнитѣ революционни пѣсни, които кънтѣха въ упушената зала. Бѣжанцитѣ-четници, които пристигатъ отъ България, сѫ гости на скопския градски съвѣтъ. Разноскитѣ, които се правятъ въ хотела отъ тѣхъ, се

 

 

61

 

заплащатъ отъ кметството. Види се за това толкова много шумѣше компанията на комититѣ....

 

Чувствувахъ умора. Упѫтихъ се къмъ стаята си да си поотпочина. Но когато излизахъ изъ кафенето, отъ вѫтрѣ се счу необузданъ гамъ. Обърнахъ се да видя какво е: нѣколко вѣстникопродавчета бѣха влѣзли въ кафенето и прѣдлагаха новитѣ софийски вѣстници. Находящитѣ се въ кафенето бѣха обградили момчетата и се надпрѣваряха да си купятъ вѣстници. Вѣстницитѣ се разграбваха отъ всички ; даже и отъ неграмотни хора. Запитахъ едного отъ тѣхъ защо му сѫ тѣ като не знае да чете. Той велеумно отговори :

 

— Вземи бе брате. . . чети! . . . Кѫдѣ е било това чудо до сега ? Мило ми е да ги държа, ей тъй, въ рѫцѣтѣ си. . .

 

Прибрахъ се въ стаята си и се протѣгнахъ на леглото. Долу въ кафенето компанията продължаваше да се весели. До слухътъ ми долитаха откѫслеци отъ буйни патриотически пѣсни и викове „ура" ! Вълнението ми прогони умората. Станахъ отъ леглото и когато се канѣхъ да излѣзна, вратата на стаята се отвори широко и на прага се изпрѣчи съ разперени рѫцѣ Исанъ бей:

 

— Нереде сънъ бе, яху ?

 

*  *  *

 

Азъ, Исанъ бей и Фадилъ Байрактаровъ, единъ интелигентенъ турчинъ, съ когото се бѣхъ запозналъ напослѣдъкъ, сѣдѣхме подъ липитѣ въ двора на едно турско кафене и разговаряхме за пакостната стихия, която се бѣше разразила надъ Скопие. Прѣди два дена единъ страшенъ пожаръ бѣше унищожилъ скопската чаршия. Прѣди малко бѣхъ на пепелището и нерадостни мисли изпълниха главата ми. Много търговци сѫ разорени, на много бѣдни сѣмейства е изгубена и послѣднята надѣжда за прѣпитание.

 

Не бѣхъ тукъ когато избухналъ пожара и не мога да опиша кървавата му прѣмѣна. Но Фадилъ ми разправи, че зрѣлището било по-вече отъ страшно. Една цѣла чаршия да гори като факелъ ! Прѣзъ цѣлата нощь на пожара града се освѣтлявалъ отъ тъмно-червенитѣ пламъци.

 

— Но въпрѣки туй, ние не се плашимъ — говорѣше Фадилъ-ефенди. — Трудолюбиви съ нашитѣ съграждани и скоро ще наваксатъ изгубеното.

 

И наистина, Скопие въ нищо не се бѣше промѣнило. Всеобщата радость отъ новия животъ на всѣкѫдѣ изпъкваше. Турцитѣ никаква загриженость не проявяваха слѣдъ стихията : сѣкашъ нищо не е било. На другиятъ день слѣдъ пожара тѣ непрѣкѫснаха тържествата : посрѣщнаха блѣскаво скопския войвода

 

 

62

 

Василъ, приеха съ нуждната почить и щипския войвода Чуковъ. Чудно турско спокойствие ! Въобразявамъ си каква паника щѣше да настѫпи на другия день слѣдъ пожара, ако той станеше въ нѣкой български градъ . . .

 

Исанъ-бей, който сѣдѣше на срѣща ми, не прѣставаше да разправя какъ прѣкаралъ послѣднитѣ дни безъ мене. Той прибираше политѣ на вехтата си, прогнила куртка и говорѣше :

 

— Щѣхъ да умра отъ мѫка. Навикнахъ съ тебе и не мога да те забравя. Струва ми се, че ти ми донесе щастието. Повѣрвай ме : лѣкаритѣ ме увѣриха. че ще оздравѣя . . . И за туй турнахъ наново пагонитѣ . . . Но защо не ми съобщи когато замина ? Щѣхъ и азъ да дойда въ Щипъ . . . Ахъ и това горещо лѣто ! . Пожара ? — Знаешъ ли за пожара ? . . . Обаче, нищо. Не ли вариетата не изгорѣха! . .

 

Като дѣте бъбрѣше тоя човѣкъ.

 

Съ Фадилъ-ефенди почнахме разговоръ за скопскитѣ сърби. Фадилъ е родомъ отъ единъ крайдунавски български градъ, свършилъ е русенската гимназия и е билъ нѣколко години чиновникъ въ България. Прѣди двѣ години дошелъ въ Скопие и станалъ драгоманинъ при извънредния сѫдъ. Сѫщеврѣменно е билъ и виденъ членъ на младотурския комитетъ. Послѣднитѣ нѣколко дена сърбитѣ въ Скопие бѣха много умислени. За да узная нѣщо по-вече за тѣхъ, запитахъ Фадила:

 

— На какво сѫ мнѣние нашитѣ „брача".

 

— Чувайте, — рече Фадилъ — съ злато, жени и вино нито политика се прави, нито народность се печели.

 

— Но вие ще да знаете по-добрѣ това : моля, кажете ми: колко сърби има въ Скопие ?

 

— Нито единъ ! — троснато отсѣче Фадилъ.

 

— Значи лицемѣрите. . .

 

— Нито единъ, казвамъ ви. Тия, които наричатъ себе си сърби, не сѫ отъ Скопие. . .

 

Тукъ той ми разправи една любопитна история, която силно насмѣ Исанъ-бей, когато я чу на турски.

 

— Прѣди мѣсецъ — почна Байрактаровъ — дойдоха тукъ по екскурзия отъ Бѣлградъ двамина професори и около 80 сръбски студентки. Професоритѣ мислѣха, че Скопие е наистина настояща столица на Душана. Между другитѣ градски забѣлѣжителности, тѣ посѣтиха и тукашното идадие. Когато екскурзиантитѣ дойдоха въ моя класъ, случи се да имамъ урокъ по български езикъ. Изпитвахъ ученика Енисъ Байчевъ. Продължавахъ спокойно своето занятие, когато при мене приближи единъ отъ професоритѣ-гости и зачудено ме запита :

 

— Вие на какъвъ езикъ учитѣ дѣцата ?

 

— На български — отговорихъ.

 

 

63

 

— Какъ тъй ? Това може ли тукъ? — продължи учениятъ сърбинъ. — Не ли въ Скопие нѣма българи ? . . .

 

Изсмѣхъ се неудържано и възразихъ :

 

— Жертва сте на заблуждението, господине ! Въ Скопие сърби нѣма, а не българи. . .

 

Професорътъ ме погледна загадъчно и ме запита :

 

— Вие какъвъ сте и какъ можете да ми говорите това ?

 

— Азъ съмъ турчинъ, г-не професоре, и ви говоря истината.

 

Слѣдъ тия мои думи, на екскурзиантитѣ се развали настроението. Тѣ напуснаха училището безъ да го разгледатъ.

 

Посмѣхме се гласно, пихме още кафе и се раздѣлихме. Фадилъ-ефенди си отиде по работата, а ние съ Исанъ-бей тръгнахме да разгледаме празднитѣ скопски тъмници. Една отъ тѣхъ, „Куршумли-ханъ", ми бѣше доста добрѣ извѣстна. Въ младостьта си прѣкаралъ бѣхъ нѣколко мѣсеца между четиритѣ ѝ стѣни.

 

Когато стигнахме до мрачния ѝ входъ, видѣхме едного отъ гвардиянитѣ ѝ да се изтѣга на килимче въ входа ѝ. Като видѣ офицерина, той стана и даде темане:

 

— Можемъ ли да влѣзнемъ вѫтрѣ ? — запитахме го.

 

— О — о ! . . буюрунусъ. Какъ не ! . . . Сега всичко може — отговори лаконически пазача.

 

Нѣма българинъ отъ Македония, който да не знае оная страшна приказка, що вѣковетѣ на робството сѫ наредили за тъмната каменна сграда въ Скопие, наречена „Куршумли-ханъ". Съзиданъ въ едно грубо съчетание въ кули и подземия отъ римлянитѣ, турцитѣ прѣвърнаха тоя нѣкогашенъ ханъ въ ужасна тъмница, кѫдѣто прѣзъ бурната революционна епоха изгина и изгни цвѣтътъ на интелигенцията отъ сѣверо-източна Македония.

 

„Куршумли-ханъ" заживѣ по-осезателно въ въображението на македонцитѣ слѣдъ 1895 година. А стана страшенъ подиръ тъй наречената «Винишка афера," въ която слабия характеръ на нѣкои начинающи революционери разкри прѣдъ паметния сѫдъ на полицая отъ Скопие, Дервишъ ефенди, „тайното дѣло" на Гоие Дѣлчевъ, което бѣ развилъ по това врѣме отъ Щипъ. Трѣбваше да се „сандардисатъ" революционеритѣ. И за тѣхнитѣ глави тѣ намѣриха подходящъ бръсначъ. Нищо по-страшно отъ влажнитѣ подземия на „Куршумли-ханъ" не можеше да се изобрѣти. Тая тъмница почна да се пълни съ цвѣта на македонската интелигенция. Тукъ вече гниеха виновницитѣ на „Винишката афера", а малко по-късно и ония отъ „Дѣдинската”. И когато по това врѣме сърбитѣ почваха своята пропаганда въ българското Скопие чрѣзъ млади бръснарки

 

 

64

 

и красиви учителки отъ Бѣлградъ, българитѣ вече знаеха цѣната на своя животъ подъ сѣнката на Хамида.

 

Гюдиръ 1900 год. „Куршумли ханъ" стана единъ видъ школа за македонцитѣ. Тукъ скопския извънреденъ сѫдъ пращаше всѣкой попадналъ му българинъ. А неговитѣ усърдни помощници — приставитѣ Дервишъ-ефенди и Ибрахимъ Айдаръ ловѣха ония, които тоя сѫдъ пропускаше, и пакъ ги пращаха въ „Куршумли-ханъ". Нѣколкото султански амнистии по това врѣме не намалиха значението на .Куршумли ханъ". За него вѣчно имаше храна отъ човѣшко месо. И ако една партида революционери сутрина излѣзнеше на свобода отъ него, вечерь друга, унила и мрачна, влизаше.

 

„Куршумли ханъ” разсипа много революционери, но и създаде много. Турцитѣ пращаха тамъ безразборно всички българи. Ония отъ тѣхъ, които не бѣха „посветени въ дѣлото" вънъ, срѣщаха се въ „Куршумли ханъ" съ апостолитѣ на свободата, слушаха отъ тѣхъ хубавитѣ приказки за татковината, каляваха се да стоятъ несъкрушими прѣдъ идящитѣ бури и, най-сетнѣ, излизаха отъ ужасната тая сграда съ прогнили гърди и получовѣци, но и безстрашни революционери, които поемаха дѣлото на погиналитѣ.

 

Но дойде день, когато и турцитѣ се засрамиха отъ своето не човѣшко дѣло. Хилми паша съзида въ Сколие хигиениченъ затворъ, а малко слѣдъ това, подиръ юлския прѣвратъ, вратитѣ на „Куршумли-ханъ" се разтвориха и влажнитѣ му подземия се освободиха отъ човѣшкитѣ сѣнки. Слѣдъ 1908 год. „Куршумли-ханъ" остана като археоложска рѣдкость и посѣтителитѣ му съ рзавълнувано и ужасено сърдце разглеждаха подземията му, кѫдѣто дълги години гниха много хора.

 

Но тъмни и неопрѣдѣлени сѫ пѫтищата на провидѣнието. Ония, които почнаха пропагандата въ Скопие съ нѣколко красиви бѣлградчанки и въ едно кѫсо врѣме можаха да иматъ тамъ владика, станаха политически господари и на града. Но понеже бѣха чужди въ българскитѣ земи и за сърбитѣ почна да сѫществува стария врагъ. Трѣбваше значи ново плашило за тѣхъ, трѣбваше ново сандардисване. Ето защо мрачната фантазия на Пашичъ и антуража му обърнаха старитѣ тефтери и се спрѣха върху „Куршумли-ханъ".

 

Разрушителитѣ въ Македония нзново прѣвърнаха „Куршумли-ханъ" въ тъмница. Това, отъ което турцитѣ се засрамиха, християнитѣ сърби го възприеха! И влажната тъмница въ Скопие наново се натъпка съ затворници българи. Тамъ вече влѣзнаха не революционери, а граждани на Дебъръ, Прилѣпъ, Щипъ, Велесъ и пр., които имаха една едничка грѣшка, че сѫ българи.

 

 

65

 

Опустѣлата вѫтрѣшность на вѣковния исполинъ, мрачна и груба, смрази кръвьта въ жилитѣ ми. Обикаляхъ крѫглитѣ ѝ коридори и мислено се прѣнасяхъ въ миналото. Тукъ, въ тия каменни подземия, измрѣха отлични български синове; прѣзъ тукъ мина цѣлата македонска интелигенция ; тукъ се вършеха най-невѣроятнитѣ насилия и жестокости надъ арестуванитѣ българи. И като гледахъ тия мрачни 10-педови стѣни, като гадаехъ безумнитѣ надписи и слова по тѣхъ, азъ си припомнихъ и за Афѫзъ паша, свирѣпия кюрдъ, и за нѣкогашния полицейски приставъ въ Скопие Дервишъ ефенди и за бившия директоръ на затвора Хаджи баба, който ежедневно биеше въ двора до шадравана българитѣ затворници. Макаръ и празенъ вече, вонята още обитаваше въ него. Тя ме задушваше, главата ми почна да се върти.

 

— Да вървимъ, да вървимъ !

 

— Защо тъй бързо ? — запита ме Исанъ бей.

 

— Неловко ми е — отвърнахъ му.

 

Сетнѣ отидохме въ новопостроения окрѫженъ затворъ. Той се намира на най-високото мѣсто въ града и е построенъ модерно. Нищо му не липсва. Може да се рече даже, че той е единствения хигиениченъ затворъ на Балканския полуостровъ. Посрѣдствомъ модерни затвори турцитѣ сѣеха култура и реформираха живота въ Македония. Слѣдъ като арестантитѣ били освободени, прѣобърнали го на казарма. Директорътъ му, Рагѫбъ-есренди, ни посрѣшна любезно и биде добъръ да ни разведе изъ него. Той ми разправяше за всичко : въ кой каушъ кои политически прѣстѫпници били затворени, наредбитѣ въ затвора и отношенията му спрѣмо българитѣ. Оказа се, че Рагѫбъ-ефенди съ любовь гледалъ на своята работа и не измѫчвалъ арестантитѣ. Това ми казаха и нѣкои отъ бившитѣ арестанти.

 

Смръкваше се, когато се прибирахъ въ хотела. Надъ Скопие бѣше легнала оная гѫста жълта мъгла, която всичко омърсяваше. Градината при хотела все тъй бѣше оживена. Маситѣ ѝ бѣха заети отъ офицери и граждани, а пияния Мухсимъ-бей, застаналъ на единъ столъ, пакъ говорѣше.

 

— Обѣщахте ми да ми дадете вашата клетва — казахъ на единъ турски чиновникъ.

 

— Готова е, моля! Азъ ви чакамъ.

 

Ето тая клетва, въ която напослѣдъкъ се заклѣ и султана:

 

„Заклевамъ се въ вѣрата и честьта си, че отъ встѫпването си като членъ въ комитета, който има за цѣль съединението на всичкитѣ отомани и прѣуспѣването на отечеството, ще работя честно, придържайки се въ всички закони на комитета;

 

 

66

 

че нѣма да изказвамъ никаква тайна на никого; че нѣма да се поколебая прѣдъ нищо, за да изпълня задълженията и заповѣдитѣ, възложени ми отъ комитета ; че ще убивамъ на първа заповѣдь всички ония, които прѣчать и работятъ противъ закрѣпването на конституцията; че отдавамъ всичкитѣ си физически и материални срѣдства за благото на комитета ; че въ случай на неизпълнение моитѣ дадени обѣщания, ще пролѣя кръвьта си за наказание. Кълня се въ Бога и съвѣстьта си”.

 

Прибрахъ се въ стаята си рано. На една маса въ кафенето видѣхъ Чернопѣева съ двама свои другари.

 

*  *  *

 

Стоя прѣдъ прозореца въ стаята и се възхищавамъ на мекото утро, което е посѣтило Скопие: едно безкрайно ведро небе, единъ ослѣпителенъ блѣсъкъ, единъ лекъ въздухъ, размѣсенъ съ изчезващия мирисъ на къснитѣ цвѣтя. Отъ улицата достига шумъ.

 

Не можешъ да си въобразишъ, мили мой, какъ се живѣе по настоящемъ въ Македония ! Отъ нѣколко деня насамъ бродя изъ отечеството си, ходя изъ селата, срѣщамъ се съ всички и се удивлявамъ. Та това ли е довчерашната робска страна, въ която господствуваха насилията, витаеше костеливата смърть, бѣха спрѣни диханието и живота ! Македония днесъ е привърната на една обширна театрална сцена, на която се разиграватъ удивителни, крайно интересни комедии . . Туй е по-вече отъ чудно ! Довчерашнитѣ тирани и господари на човѣшкия имотъ и животъ, днесъ сѫ като агънца ; жестокосърдечницитѣ и насилницитѣ сега сѫ по-нѣжни отъ свилата и всички ония, които до скоро се безмилостно прѣслѣдваха и изтрѣбяваха, сега се прѣгръщатъ и цѣлуватъ. . . Една свърхземна сила вразуми бѣсното човѣчество. Това, което не можа да се постигне чрѣзъ орѫжиего, ужасътъ на войната, невъобразимитѣ тегла и издавателства, постигна го единъ благъ мигъ. Струва ми се, въ такива моменти и лъвьтъ се укротява; човѣкъ се рѣшава да цѣлуне и кръвясалитѣ очи на тиранина. . .

 

На кѫдѣто и да идя, на кѫдѣто и да се обърна, очитѣ ми виждатъ все нови и нови картини, които ме изненадватъ, които ме зашеметяватъ и ме хвъргатъ въ едно състояние, достойно за удивление, неуподобимо на нищо.

 

Градъ Скопие завчера оставихъ сияющъ, вчера го намѣрихъ очарователенъ. Грозната стихия на пожара малко е по влияла на радоститѣ му. Тя, обаче, е оставила въ слѣди едно небивало опустошение, по-страшно отъ паметното наводнение прѣзъ 1897 год. Загубитѣ сѫ колосални : изгорѣли сѫ по-вече отъ 600 магазина. Осигурителнитѣ дружества сѫ заинтересовани

 

 

67

 

съ една сума отъ 500,000 лева. Само 1/3 отъ изгорѣлитѣ дукяни сѫ осигурени.

 

Съзерцавахъ божествения Люботрънъ, който вече бѣше надѣналъ бѣлата си мантия, когато нѣкой потропа и влѣзна въ стаята ми. Дошлиятъ бѣше мѣстенъ учитель.

 

— Нѣма ли да дойдете на събранието ? — запита ме той.

 

— Какво събрание ще е то ?

 

— Гражданско. Ще се основе конституционенъ клубъ.

 

— Какъ не, какъ не! Да вървимъ.

 

Дворътъ на педагогическото училище чернѣеше отъ народъ, които бавно се изкачваше по стълбитѣ и заимаше мѣстата си въ широкия салонъ. Послѣдниятъ бѣше прѣпълненъ, когато влѣзнахъ вѫтрѣ. На първо мѣсто личеха: владиката Синесии, окончателно побѣлѣлъ и омършавелъ, часть отъ духовенството, управляющия агентството, войводитѣ: Василъ Чучковъ, Пенчевъ и Александровъ, софиянцитѣ : Г. Орошаковъ и П. Глушковъ и едно пъстро множество многочисленъ народъ.

 

Присѫтствувахъ на първото свободно народно събрание въ Скопие. Всички присѫтствующи се вълнуваха, защото всички съзнаваха историческото значение на момента. Засѣданието се откри отъ единъ учитель. Той разви историята на българското възраждане и доказа, че българския народъ е единствения, който най-вече е теглилъ на всѣкѫдѣ и отъ всѣкого. Слѣдъ него говори другъ учитель, който почна съ почитане паметьта на измрѣлитѣ борци съ ставане на крака. Говориха сѫщо и нѣкои отъ войводитѣ. Тѣ развиха цѣльта на свиканото събрание.

 

„Като народъ надаренъ съ политически права — завърши рѣчьта си единъ отъ тѣхъ — не бива да живѣемъ както до сега. Цѣла Македония ще се подраздѣли административно и ще се управлява отъ български конституционни клубове, които ще дѣйствуватъ въ крѫга на законитѣ и ще ратуватъ за прѣвъзмогването на българската нация въ Македония. Тия клубове, слѣдъ като се конституиратъ въ всички градове на Македония, ще изпратятъ прѣдставители за общъ конгресъ, кѫдѣто ще се избере върховно бюро съ сѣдалище въ Солунъ".

 

Слѣдъ това бидоха поканени гражданитѣ да пристѫпятъ къмъ избора на градско бюро, което и стана.

 

*  *  *

 

Готвя се за пѫть. Утрѣ ще тръгна за Солунъ — гиздавия бѣломорски градъ. Каква радость. Какви нови впечатления, Златане!

 

 

68

 

 

Солунъ, 3 августъ 1908 г.

 

Най-горещиятъ день, струва ми се, бѣше вчерашниятъ. Още отъ сутриньта легна на земята една омара, която трѣпкаше и изгаряше. Небето жежеше като почервенѣлъ връшникъ. Изъ улицитѣ и по полето се носѣха вълнитѣ на единъ особенъ вѣтъръ, който напукваше бърнитѣ и лицето. На пладнѣ горещината достигна невъобразима сила. За пръвъ пѫть откакъ съмъ тукъ видѣхъ скопскитѣ улици обезлюдени ; никой не смѣеше да се изложи на огненитѣ слънчеви лѫчи отъ страхъ да не получи ударъ. Когато се качихъ въ трена, помислихъ че влизамъ въ пещь. Излишно е да описвамъ мѫкитѣ, на които бѣхме изложени азъ и една група офицери прѣзъ дългия пѫть до Солунъ. Натъркаляни полуголи по сѣдалищата, ние бѣхме забравили и политика, и свобода и приличие . . . До Велесъ все пакъ виждахме изъ прозорцитѣ на купето зеленина, но отъ тукъ нататъкъ пѫтя стана още по-несносенъ; вървехме като изъ пустиня...

 

Полетата около Тиквешъ, Струмица и Гевгели приличаха на опожарени. Всичко бѣше изгорѣло по тѣхъ. Жива душа се не виждаше тукъ. Само хищнитѣ ястреби надлитаха тренътъ и пискаха гладни и немощни. Съпѫтницитѣ ми, офицери, идещи отъ студенитѣ усои на Шаръ, отъ Митровица и Призренъ, се намираха въ отчаяние. И, ако не бѣше обичната ледена вода, която бѣхме понели отъ Скопие, съ която по редъ си поливахме главитѣ, съмнително бѣше да ли щѣхме да видимъ Солунъ.

 

По-късно ни посѣти една лоша дрѣмка, при която се забравяхме. До станцията Демиръ-Капу положението бѣше несносно. Но отъ тукъ нататъкъ то почна да се измѣнява. Огромното кълбо на слънцето потъваше вече задъ едни високи планини. Вечерната доба докара прохлада, която се провираше прѣзъ отворенитѣ прозорци и разхлацяваше. Окопитихме се. Г-да офицеритѣ се размърдаха и съживиха. Единъ отъ тѣхъ даже запѣ — едно хубаво турско маане, което се протакаше като тегло.

 

Тренътъ спрѣ на станцията Гевгели. Тя бѣше блокирана отъ народъ. Подъ прозорцитѣ на нашето купе бѣше застанала една група, на чело на единъ младъ свещеникъ, която изпращаше нѣкого. Човѣкътъ, който щѣше да пѫтува, бѣше облеченъ въ синя блуза, имаше гѫста черна бреда и голѣми тъмни очи, които изпускаха бистъръ, но разсѣянъ погледъ. Когато тренътъ полетѣ надолу, тоя човѣкъ вече бѣше въ съсѣдство съ мене. Безъ особени етикеции, той се сдружи съ групата офицери и почна да интимничи съ тѣхъ. Въ отношенията му съ тѣхъ забѣлѣзахъ безкрайна нѣжность и внимание; въ думитѣ му звучеше

 

 

69

 

безпрѣкословно съгласие, въ маниеритѣ му — покорность и нѣкакво сродство съ турския духъ. Нѣмаше никакво съмнѣние, че тоя човѣкъ е българинъ. Азъ го гледахъ и, сѣкашъ, въ очитѣ му виждахъ една мѫчна задача, която трѣбваше да рѣша. Когато погледътъ му се кръстосваше съ моя, той свеждаше усрамено глава и лека блѣдность осѣняваша мургавото му лице. Като че ли моето присѫтствие го плашеше Рѣшихъ да го заговоря. Непознатиятъ излѣзна вънъ и застана до единъ прозорецъ. Отидохъ при него.

 

— Вие сте българинъ, не ли ? Запитахъ го.

 

— Да, българинъ съмъ.

 

— Сега ли идвате отъ България ?

 

— Не, отъ по-рано бѣхъ тукъ.

 

— Отъ дълго врѣме ?

 

Човѣкътъ ме изгледа подозрително и като извърна главата си на страни, смънка:

 

— Защо ме разпитвате ?

 

— Интересувамъ се, г-не.

 

— Какъвъ сте вие, та тъй се интересувате ?

 

Подадохъ му картичката си. Когато той прочете името ми на нея, подскокна като ухапанъ и се развълнува. Суровость заблика въ погледа му. Лицето му почна да играе въ спазми и почервенѣ като великденско яйце. Той размаха рѫцѣ и почна да вика.

 

— А ха а-а! . . . Тъй ли било! . . . Вие сте прѣдставитель на най-черната реакция въ България . . . Вие сте звѣрове... Вие, царедворци и сектанти, какво диритѣ въ Македония ? Или и тукъ идвате да развратитѣ народа ?

 

Човѣкъть гоаорѣше възбудено и, сѣкашъ прободенъ съ ножъ, почти ревѣше. Офицеритѣ чуха вика и ни обиколиха. Азъ почнахъ да се смѣя. Неочакваниятъ инцидентъ ме развесели. Моитѣ иронии, въ отговоръ на синдикалнитѣ му глупости го хвъргаха въ бѣсъ. Приятно ми бѣше да се забавлявамъ съ тоя човѣкъ, защото разбрахъ, съ кого имахъ работа. Той билъ социалиста П. — човѣкътъ на напрѣдъка и отстѫпкитѣ, класосъзнателниягъ другарь, за когото много бѣхъ слушалъ, но малко го познавахъ . . .

 

И понеже офицеритѣ му забѣлѣзаха, че не е приятно да се вика, когато събесѣдникътъ му се смѣе, той се затвори въ друго купе, кѫдѣто се кри чакъ до Солунъ.

 

— Не олду, джанъмъ ? — питаха ме подиръ това офицеритѣ.

 

Разправихъ имъ всичко въ подробности.

 

— Елбете, така е. Никой не трѣбва да обича тия, които работятъ противъ отечеството си . . .

 

 

70

 

Нощьта бѣше паднала надъ солунското поле. Къмъ 10 ч. вечерьта подадохъ главата си изъ прозореца и видѣхъ въ далечината божествения Солунъ, полѣнъ съ блѣсъци и красота. Пламъцитѣ на хилядитѣ ламби, разположени амфитеатрално, трѣпкаха като звѣзди. Видѣнието бѣше очарователно. Но неможахъ да му се любувамъ дълго, защото тренътъ изпищѣ и спрѣ на солунската гара.

 

Въ Солунъ идвахъ за първи пѫть. Макаръ и късно вечерь, гарата и площада прѣпъ нея бѣха ярко освѣтени и натъпкани съ народъ. Различнитѣ облекла, чернитѣ шапки и червени фесове, човѣшкитѣ раси и възрасть се съединяваха неправилно и образуваха една пъстра китка. На перона забѣлѣзахъ мнозина софиянци, които бѣха дошли да посрѣщнатъ трена.

 

Едно момче пое куфара ми, а азъ отидохъ да си взема паспорта отъ полицейския приставъ. Тая наредба — да се визиратъ паспортитѣ и тескеретата по гаритѣ — още сѫществуваше. И тя единствена напомняше за страшното минало, което биде погребено отъ конституцията. Кой знае защо, азъ умишлено не искахъ да се съобразявамъ съ тия полицейски разпореждания. И когато тръгнахъ отъ Скопие, не визирахъ паспорта си.

 

— Вашиятъ паспортъ не е редовенъ — каза полицейскиятъ комисарь, когато отидохъ при него.

 

— Защо?

 

— Не е визиранъ и трѣбва да платите глоба.

 

— Никаква глоба нѣма да ви дамъ. Конституцията позволява на гражданитѣ свободно да се движатъ изъ отечеството си.

 

— Но за съжаление — тихо каза комисарьтъ — не можете да получите сега паспорта си.

 

— А кога ?

 

— Дирете го, впрочемъ, въ хюкюмата . . .

 

Потеглихъ навънъ. Когато бѣхъ близо до файтона, който щѣше да ме заведе въ града, нѣкой ме хвана отзадъ и ме заведе на страни.

 

— Чувайте, ефендимъ — викаше ми едно прилично облечено момче — Тая работа ще се нареди. Вие сте добъръ човѣкъ и нѣма отъ какво да се страхуваме. Говорихъ на комисаря и той е съгласенъ да ви повърне паспорта, само слѣдъ като му дадете нѣкой грошъ...

 

Разбрахъ всичко. Лустрото, съ което на 11 юли султанътъ разкраси империята, почваше да се отърква. Възмущението ми отъ тая безочливость, отъ свободното искане рушветъ, нѣмаше край.

 

— Пазете се! — извикахъ на момъка.

 

 

71

 

Вѣроятно е имало нѣщо много страшно въ моя гласъ, та турчето, като хапѣше бърнитѣ си, умилително викаше :

 

— Простете, ефендимъ ! . . . Моля, заповѣдайте, ето ви паспорта.

 

— Мога и безъ него — казахъ му и заповѣдахъ на файтонджията да кара.

 

— Е, не ичунъ бойле, ефендимъ ? — запита ме файтонджията, като се извърна на сѣдалището си !

 

Казахъ му, че ми искаха рушветъ.

 

— Ахъ, кераталаръ! — възмущаваше се агата. — Хуриетъ олду, а тѣ още каратъ стария си занаятъ. Кажете на джемиета и ще го накажатъ.

 

Но сѫщия тоя турчинъ, който се възмущаваше противъ постѫпката на пристава, слѣдъ 20 минути самъ посѣгна на кесията ми: за едно четвъртъ часово возене ми взе бѣло меджидие.

 

Изглежда, че нравитѣ имъ сѫ такива...

 

Влизахъ въ единъ много голѣмъ, но непознатъ градъ. Файтонътъ ми се търкаляше изъ едни не до тамъ широки улици, постлани съ хубави каменни блокчета. Отъ двѣтѣ страни се възвишаваха красиви нѣколко етажни кѫщи, които сега се огрѣваха отъ синия свѣтликъ на въздушния газь. Главнитѣ улици бѣха оживени. Трамвайнитѣ кола, нови и кокетни, още тракаха изъ улицитѣ. Тукъ-тамѣ виждахъ голѣми кафенета, разкошно освѣтени. Тѣ бѣха пълни съ народъ. Недостатъчни да побератъ публиката, послѣднята бѣше насѣдала на маси и по улицитѣ. Какви усмихнати лица, каква радость грѣеше отъ тѣхъ. Нѣкои играеха табла, други смучеха наргилета и унесено разговаряха. Файтонътъ минаваше отъ улица на улица и навлизаше все по-навѫтрѣ въ града. Тукъ красива джамия съ високо, нѣколко пръстенно минере, тамъ здание съ своеобразни куполи и надписи.

 

— Кѫдѣ да карамъ? — запита ме файтонджията.

 

— Въ нѣкой добъръ хотель.

 

Ала не можахме да намѣримъ и лошъ такъвъ. Солунъ бѣше прѣпълненъ съ гости. Мѣстата въ всички хотели бѣха заети. Хората спѣха и изъ коридоритѣ имъ.

 

Най-сетнѣ, можахъ да оставя багажа си въ хотелъ „Вардаръ" и да излѣзна на улицата, кѫдѣто се понесохъ съ тълпата къмъ морския брѣгъ. Тукъ, прѣдъ хотелъ „Д'Англетеръ", намѣрихъ много приятели и познати. Сетнѣ вечеряхъ въ срѣщната гостилница и излѣзнахъ съ една група другари да се поразходя. Тръгнахме по широката улица край морето. Чудна солунска нощь! Прозрачна като стъкло, модра като морето, топла и тиха като наслада. Леко развълнуваното море плискаше

 

 

72

 

вълнитѣ си подъ нашитѣ крака и се ширѣше като сѣнка въ далечината. Надъ него се люлѣеха голѣмо множество хубави варки, отъ кѫдѣто учтиво ни подканяха:

 

— „Хайде на разходка"...

 

Улицата бѣше задръстена съ народъ. Тукъ господствуваха евреитѣ. Бѣше сѫбота и тѣ още се ширѣха вънъ. Между чернитѣ костюми и елегантнитѣ дамски рокли се мѣркаха своеобразнитѣ венециянски носии на еврейкитѣ, които сѫ и шикозни, и възбудителни. Красивитѣ малки глави се увиваха отъ копринени каврачета, облитѣ гърди се разливаха надъ зеления джамфесъ, а подъ подвититѣ поли на широкитѣ рокли се кипрѣха хубавитѣ крачка, обути въ чорапи отъ филдико. Морскитѣ сирени, за които бѣхъ челъ измислици изъ приказкитѣ, бѣха излѣзли на брѣга...

 

Любувалъ се бѣхъ и на други прочути по хубостьта си морски крайбрѣжия. Прѣкарвалъ бѣхъ дълги нощни часове въ мечти и съзерцание край синитѣ брѣгове на Далмация, но тоя солунски брѣгъ, струва ми се, нигдѣ го нѣма.

 

Незабѣлѣзано влѣзнахме въ градината при „Беязъ-Куле". Бѣше натъпкана съ народъ. Свирѣше военна музика и нотитѣ на арабската мелодия, нѣжни и леки, се носѣха надъ стихналата околность и надъ повръхносьта на морето, което миеше краката ни. Тукъ пиеха, смѣеха се и гледаха възбуждающитѣ картини на единъ кинемотографъ, който възпроизвеждаше ужаситѣ на руската революция. Въ дъното на градината единъ се бѣше изправилъ на една маса и, разпаленъ отъ бирата и обкрѫжающата го прлѣсеть, държеше рѣчь на български. Бѣше четникъ нѣкакъвъ. Многочисленитѣ слушатели го търпѣха, наивно се смѣеха и щедро го възнаграждаваха съ рѫкоплѣскания.

 

Не оставаше врѣме за учудване Тукъ всичко можеше...

 

Близо до оркестра на една маса сѣдѣше позната компания. Тукъ бѣше и блѣстящиятъ Д. Ачковъ. Послѣдниятъ бѣше дошелъ въ Солунъ единъ день по-рано. Отъ влизането му въ прѣдѣлитѣ на Македония и до сега още не можеше да се опомни. Радостьта му бѣше неописуема. Бѣше се обърналъ на палаво дѣте, което вѣчно шуми и бърбори.

 

— Море ела вамо, брè, — рече ми той, като ме съзрѣ съ блаженствующитѣ си очи. — Ела да видишъ чудо!...

 

Чудото знаехъ: масата ни бѣше обкрѫжена отъ очарователни дами и госпожици, съ широкополи шапки, увити въ тънъкъ вуалъ и чапкънски изкривени надъ чернитѣ гѫсти коси. Тукъ имаше и прѣлестни ханъми, които вече бѣха хвърлили фереджетата и показваха грациитѣ си на любопитствующитѣ. Тѣ сѣдѣха спокойно наредъ съ съпрузитѣ си.

 

 

73

 

— Море ела вамо! — повтори Дчковъ, когато вече сѣдѣхъ до него.

 

Нощьта напрѣдваше. Прохладата, която долиташе отъ морето, взе да става чувствителна. Понеже трѣбваше да видимъ и други нѣща, Ачковъ ме поведе навънъ.

 

Улицитѣ бѣха почти праздни. Само файтонджиитѣ дрѣмѣха по капритѣ на файтонитѣ си. Обиколихме тукъ—тамѣ и пихме кафе въ вариетето „Алхамбра”. Нищо ново тукъ. Обикновени голи жени, които свирятъ и пѣятъ. . .

 

Умората ме надви. Чакъ сега се сѣтихъ, че нѣмамъ мѣсто за нощуване.

 

— А азъ какво ще правя сега? — Запитахъ Ачкова.

 

— За какво това?. . .

 

— Нѣма гдѣ да нощувамъ.

 

— Море гледай си работата! — Рече ми тържествено той и ме повлече за рѫка...

 

Спахъ на единъ импровизиранъ креватъ въ стаята на Ачкова въ хотелъ „Splendid Palase", високо надъ Солунъ, почти увисналъ надъ кроткия заливъ, отъ кѫдѣто цѣла нощь долитаха, морови огнове. . .

 

На другата сутринь се събудихъ късно. Продължителното напрѣжение и умората ме бѣха успали дълбоко. Заритѣ на южното слънце се провираха межцу разкошнитѣ завѣси напрозорцитѣ и се кръстосваха надъ леглого ми. Облекохъ се и се изправихъ прѣдъ прозореца. Хотелъ „Splendid Palase " е четириетажно модерно здание, потънало въ луксъ и удоволства. Тоя хотелъ е най-хубавиятъ въ Солунъ. Въздигнатъ надъ самия морски брѣгъ, отъ височинитѣ му човѣкъ може да види най-добрѣ Солунъ.

 

Прѣдъ мене бѣше морето, безкройно и неуписуемо въ своята прѣлесть. Надъ модритѣ му води се люлѣеха голѣмо множество ладии и параходи. По-нататъкъ, като заковани за морската повърхность, лежеха коритата на нѣколко турски воени парахода, а задъ тѣхъ, отъ дъното на хоризонта, се подаваха черни точки, които бавно шедствуваха напрѣдъ и незабѣлѣзано израстваха въ голѣмината си. Далечъ въ сининитѣ тъмнѣеше едвамъ уловимото очъртание на Олимпъ, а надъ пристанището и прозореца ми се виеха въ безпорядькъ десетина чайки. Отъ другия прозорецъ на стаята се подаваше нова картина. Далечъ въ сутринното сияние, като вѣковна стража, подаваше зѫбцитѣ си древната солунска ограда: тъмна, увѣхнала, нѣма свидѣтелка на всички игри на сѫдбата, които провидението е разиграло тукъ. Солунъ се бѣше събудилъ. Подъ мене улицата шумѣше. Красивитѣ солунски файтони тичаха по калдъръма

 

 

74

 

и повдигаха страшна врява, която дразнѣше ухото. Вгледахъ се въ съсѣднитѣ турски и еврейски кѫщи. Очарователнитѣ имъ стопанки, сѫщо като мене, сега ставаха отъ сънь. Сѫботната вечерь и радостьта отъ хуриета ги бѣха позабавили на улицата. Засълнати задъ завѣситѣ въ будуаритѣ си, младитѣ госпожи и нѣжнитѣ госпожици, види се мислѣха си, че не ги вижда друго око освѣнъ Божието, та донасяха хубоститѣ си на показъ. Задъ завѣситѣ на всѣкой прозорецъ виждахъ жени въ свободно облекло. Тѣ лѣниво се разтакаха изъ будуритѣ си, спираха се прѣдъ огледалата и дълго оглеждаха въ отражаващия кристалъ божественитѣ си дарове: широкитѣ си черни очи, пълнитѣ алени бузи и гушки, голитѣ рѫцѣ и гърди, люлѣещата се тлъстина и здравия лъхъ на тѣлата имъ.

 

По единъ честитъ случай бѣхъ попадналъ въ ония потайности, които въ мирно врѣме жената старателно крие отъ мѫжкитѣ погледи . . .

 

Другаритѣ ми се бѣха събудили, а Ачковъ неспокойно ме дърпаше за рѫка.

 

— Хайде, не ли ще одимъ!

 

— Кѫдѣ? — запитахъ го.

 

— На гражданското събрание.

 

Слѣдъ четвъртъ часъ едно ландо ни носѣше къмъ българската дѣвическа гимназия. Минахме пристанищната улица, възвихме край нѣкогашната тъмница „Беязъ Куле", обиколихме единъ султански паметникъ и слѣдъ като се проврѣхме подъ барелефитѣ на най-величествения и античенъ солунски монументъ, — триумфалната арка на Александра Македонски, кръшнахме на дѣсно и спрѣхме прѣдъ гимназията — едно низко, ветхо здание, затулено отъ съсѣднитѣ красиви кѫщи. Бѣше недѣленъ день. Свободнитѣ отъ работа българи бѣха изпълнили салона. Първенствуваше тукъ младежьта: симпатична, вълнующа се, настоятелна въ думитѣ си, дързостна въ исканията. Разглеждаше се „проекто-устава на Българския конституционенъ клубъ въ Солунъ". И въ това народно събрание, не лишено отъ хуморъ и наивность, ставаха интересни сцени. Дебатитѣ бѣха оригинални, цъфнали на мѣстна почва. Тѣ се обърнаха на ураганъ при разглежденето § 1 отъ устава. Настоятелството бѣше изхвърлило отъ цѣльта на клуба точката за „ратуване да се постигне областно самоуправление на Македония”, като за това свое дѣяние излагаше оправдателни аргументи. Обаче, младежьта не искаше и да чуе това. Тя защищаваше доводитѣ си, бунтуваше се, заплашваше. И най-сетнѣ сполучи „да спаси честьта на българското име", както се изрази единъ младъ търговецъ. прѣдъ мене. За пръвъ пѫть тукъ видѣхъ небивалия случай събранието

 

 

75

 

да налага исканията си на настоятелството . . .

 

Д. Ачковъ и тукъ блѣсна съ своята щедрость. Къмъ края на засѣданието той подари на клуба 10 наполеона. Но струва ми се, за това си дѣяние той ще се е каялъ. Едно почетно членство на клуба не струва нищо при безмилостнитѣ нападки на порядъчнитѣ наши вѣстници. Така е у насъ, бичуватъ за скѫперничество и саможивство, подозиратъ, когато подарявашъ...

 

Засѣданието се прѣкрати и народътъ си разотиде.

 

Бѣше пладнѣ. Ние, една група софиянци, излѣзохме на улицата и се отправихме за гостилницата.

 

До конституцията българитѣ тукъ бѣха въ окаяно положение. Прѣслѣдвани отъ турцитѣ, убивани отъ гърци, тѣ не смѣеха да се подадатъ на улицата, а камо ли да се заематъ съ по-широка търговия. Освѣнъ хотелъ „Вардаръ" и гостилницата подъ него, които се притежаваха отъ българинъ, нѣмаше друга българска гсстилница въ Солунъ ; а нѣмаше сѫщо и българско кафене и другъ български хотелъ.

 

Бѣхме принудени да се хранимъ въ една гръцка гостилница, находяща се срѣщу хотелъ „Д'Англетеръ".

 

Изглежда, че въ Солунъ гърцитѣ сѫ били галенитѣ дѣца на Хилми-паша. Тѣхнитѣ зулуми и издѣвателства надъ българитѣ сѫ чудни и безчислени. Фантатизмътъ имъ — свидѣтелство на низка култура — тукъ се развиваше въ колосална сила. И слѣдъ конституцията раболѣпствата на гърцитѣ не свършваха. Тѣ и сега както и по старому конспирираха, доносничеха, коварствуваха. Като добро свидѣтелство за моралното падение на гърцитѣ може да послужи една илюстрована карта, която ми попадна на рѫка.

 

До като турцитѣ и българитѣ сѫ издали илюстровани карти съ ликоветѣ на народнитѣ герои Енверъ-бей и Ниязи ефенди, на картата на гърцитѣ се мъдри ликътъ на султанз. Едно раболѣпие, което достига до погнуса! . . .

 

Гостилницата бѣше пълна съ народъ : офицери, странници, туристи отъ всички европейски държави, отличающи се съ своитѣ оригинални костюми.

 

На масата ни се хранѣха и двамина учители отъ мѣстната гимнзаия. Говорѣха върху новитѣ събития. Злобниятъ въпросъ бѣше отпѫтуването въ отпускъ на солунския български търговски агентъ, г. Шоповъ. Една негова нова постѫпка се силно критикуваше.

 

— Азъ зная по-добрѣ какъ стои работата, — се обади единъ отъ компанията.

 

— Разправете ни да чуемъ — замолихме го.

 

— Това го зная отъ положително мѣсто — продължи той.

 

 

76

 

Г-нъ Шоповъ, слѣдъ като подуши, че движението на войскитѣ се усилва, помисли, че ще настѫпи день на клане и поиска отпускъ отъ българското правителства. Послѣднето му го даде. И когато конституцията се провъзгласи, той замина отъ тукъ. Въобразете си. Английскиятъ и австрийски консули до тоя день бѣха въ отпускъ. Щомъ като узнали за новото положение тукъ, побъразха да се върнатъ на постовете си. Зная още и слѣднята подробность. Прѣди да отпѫтува г. Шоповъ, даде дине на тукашното консулско тѣло. На динето сръбскиятъ консулъ, който седѣлъ до г. Шопова, навелъ се надъ ухото му и му прошушналъ !

 

— Истина ли е, че ще отпѫтувате, г. Шоповъ?

 

— О, да! — отговорилъ нашия дипломатъ.

 

— Но какъ позволява това вашето правителство ? Та тия моменти сѫ отъ голѣма важность! . .

 

— Но моитѣ нерви, здравието ми! . . . възразилъ г-нъ Шоповъ.

 

— Азъ зная нѣщо по хубаво — обади се единъ отъ учителитѣ. — Прѣди да отпѫтува за странство, г. Шоповъ прибралъ въ багажа си всички завѣси отъ прозорцитѣ въ приемния салонъ на агентството. Запитанъ защо прави това, отговорилъ : „Щомъ като мене нѣма въ агентството, завѣси не сѫ нуждни"...

 

Смѣхме се отъ сърдце . . .

 

Тоя день до късно прѣзъ нощьта се лутахъ изъ Солунъ. Кръстосахъ го на длъжъ и ширъ, лутахъ се изъ „Пиргитѣ", кѫдѣто цъфтятъ нароветѣ и хубавитѣ жени, возихъ се по море и разглеждахъ забѣлѣжителноститѣ.

 

Случаятъ ми позволи да се запозная съ единъ отъ народнитѣ герои — Ниязи-ефенди. Послѣдниятъ е даволно любезенъ и твърдѣ искренъ офицеръ. Направи ми силно впечатление съ своето добродушие, непринуденостъ въ маниеритѣ и чистосърдечие. Ниязи-ефенди и Енверъ-бей се ползуватъ съ голѣма почить между населението; тѣ се смѣтатъ като виновници на дадената свобода.

 

Вѫтрѣ въ нѣколко деня само тѣ станаха легендарни. На всѣка стѫпка имената имъ се произнасятъ, за геройството имъ пѣсни се пѣятъ, ликоветѣ имъ на всѣкѫдѣ се излагатъ. . .

 

Въ Солунъ е и Яни Сандански. Той живѣе въ хотель „Д'Англетеръ”, дружи само съ турци и посѣщава само тѣхния клубъ. Съобщиха ми, че всички хора, които Сандански е изпратилъ изъ провинцията да агитиратъ противъ България, прѣтърпѣли страшно фияско отъ населението. На нѣкои мѣста тѣ щѣли да бѫдатъ даже линчувани. Снощи е имало събрание на групата Сандански, въ която се е разисквало изхвърлянето отъ

 

 

77

 

тѣхната срѣда на Делирадева, като човѣкъ, които ще ги компрометира. Никакъвъ резултатъ не се постигналъ. Сандански вече мисли за едно помирение съ вѫтрѣшната организация, при която изпраща посрѣдници.

 

Настѫпя отрѣзвение.

 

 

Солунъ, 5 августъ 1908 г.

 

Най-сетнѣ, Златане, получихъ писмото ти. И какви желания изявявашъ! Искашъ да ти пиша за солунскитѣ кучета и просяци. Какъ ми позволявашъ да те занимавамъ съ дребосъци! Но щомъ като искашъ!

 

Въ Солунъ кучетата не сѫ въ изобилие, както въ Скопие и другадѣ. Това се дължи, вѣроятно, на липсата на просторъ за живѣене. Тукашнитѣ кучета сѫ дѣца на улицата: тамъ се раждатъ, тамъ живѣятъ и тамъ умиратъ. Солунскитѣ улици, обаче, сѫ негостоприемни за кучетата. Тѣснотата и невъобразимия шумъ, който по всѣко врѣме господствува на тѣхъ, сѫ прогонили отъ калдъръма кучетата. Тѣхнитѣ мѣста тукъ сѫ заети отъ амбуланткитѣ арабкини, които, приклѣкнали на нѣкое кюше, съ рискъ ежеминутно да бѫдатъ смазани отъ колелата на нѣкой файтонъ или трамвая, продаватъ лимоната и по-черни отъ кожата имъ шекерчета; заети сѫ отъ нѣкой зѫболѣкарь, който е спрѣлъ файтона си въ края на улицата и съ звънецъ събира тълпата. А събере ли се тя, продава своитѣ медикаменти и много спокойно върши наслѣдената отъ баща си работа: публично изважда болнитѣ зѫби; заети сѫ още отъ фантастичното отдеяние на нѣкой дервишъ, който, изпадналъ въ религиозенъ екстазъ, засвидѣтелствува праведната си душа съ извършването на тайнствени фокуси. Кой знае! Може би за кучетата да е опрѣдѣленъ нѣкой площадъ въ крайнинитѣ на града, околностьта на нѣкое теке. . .

 

Иначе, би се разсърдилъ пророкътъ.

 

Съ просяцитѣ въ Солунъ иначе стои работата. Тѣхното количество тукъ е изумително; тѣ биха надминали и вѣроятния брой на кучетата, ако допустнѣхме, че свободно могатъ да се развъждатъ на улицата. Просяцитѣ тукъ се срѣщатъ на всѣкѫдѣ: изъ улицитѣ, въ хюкюмата, въ кафенетата и гостилницитѣ, изъ магазинитѣ, изъ банитѣ и джамиитѣ, въ тълпата, която

 

 

78

 

манифестира, въ салона на публичното събрание, изъ трамваитѣ и параходитѣ, даже и прѣдъ стаята на хотела ви. Тѣ сѫ въ такъво изобилие, че струва ви се, всѣкой пети човѣкъ е и просякъ.

 

Просяцитѣ въ Солунъ сѫ почетно съсловие; тѣ се покровителствуватъ отъ законитѣ и властьта: тѣ се защищаватъ отъ правовѣрнитѣ. Ти може да не дадешъ милостиня на единъ просякъ, но да се погнусишъ отъ неговата мърсота и рани, които красятъ гнилото му тѣло — не можешъ. Въ такъвъ случай рискувашъ да бѫдешъ наказанъ, ако просякътъ се оплачи на полицията. Цѣль подвигъ е, ако дошлиятъ въ Солунъ чужденецъ остане неуврѣдимъ отъ просяцитѣ.

 

Солунскитѣ просяци иматъ единъ девизъ: дързость и отвращение, обичатъ едно — бездѣлието. И понеже знаятъ, че степеньта на хорското съжаление, а наедно съ това и щедрата милостиня, зависятъ отъ по голѣмата грозота на тѣлото, солунскитѣ просяци умѣло използуватъ това. Невъобразимо е обезобразяването на човѣшчото тѣло тукъ : единъ модъръ трупъ, подбухналъ и гноясалъ, често пѫти тика подъ носа ви една червена кость — това е рѫката, която проси милостиня. Ако ти сѣднешъ съ другари на нѣкоя маса, тутакси бивашъ обгражданъ отъ просяцитѣ: кални изкривени лица, отсѣчени уши и издълбани очи, рани, дрипи и воня. Просяцитѣ търкатъ мърсотата си о тебе, додѣватъ, натякватъ. И ти си принуденъ да дадешъ милостиня, за да се отървешъ. Станешъ ли да си вървишъ, цѣла тълпа отъ просяци те прѣслѣдва. И чувашъ сърдцераздирателни стонове, ръждиви писъци, невъзможни извъртвания на гласа. Просяцитѣ иматъ достѫпъ на всѣкѫдѣ : полицията ги обожава, кенлеритѣ изъ кафенетата се страхуватъ отъ тѣхъ.

 

Осакатяването на просяцитѣ тукъ е достигнало своето съвършенство. Казаха ми, че имало особени майстори просяци, които вършили тая ужасна операция. На отбѣлѣженитѣ за просяци дѣца постепенно, но умѣло се осакатявали члѣноветѣ: ослѣпявали ги, отсичали имъ краката; даже ги заразявали съ кожни болести. Ако богъ създава хубоститѣ, майсторитѣ просяци ги обезобразяватъ. Едно просяшко дѣте струва скѫпо; едно око или два крака не струватъ нищо.

 

Просяшката професия е наслѣдствена. Ако бащата или майката сѫ били просяци, синътъ и дъщерята неминуемо наслѣдватъ работата имъ. И упорствуватъ въ нея. По-вечето отъ тукашнитѣ просяци сѫ жени, а може би и мѫже, закрити подъ фереджета. Пепелявиятъ платъ на това наметало мѫчно издава пола на носещия го. Тукъ фереджето нѣма полъ. Пепелянкитѣ сѫ най-отровни на пладнѣ, солунскитѣ просяци — вечерь и

 

 

79

 

прѣзь нощьта. Прѣзъ раннитѣ часове на утрото тѣ изчезватъ; почиватъ изъ бордеитѣ си.

 

По-вечето отъ тукашнитѣ просяци иматъ и други специалности. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ организирани въ опасни разбойнически дружества : едни сѫ неподражаеми крацци и касоразбивачи, други сѫ човѣкоубийци а трети — полицейски детективи. Както виждашъ. съ божественото отпущение на пророка модернитѣ хора злоупотрѣбляватъ.

 

А иматъ и другъ единъ, крайно деликатенъ занаятъ. Фереджето въ турската империя е било и е катанецъ за любовьта, Това божественно чувство тукъ е погребано изъ харемитѣ и подъ широкия плащъ на яшмака. Младостьта невидена изгаря. „До като у насъ въ услуга на любовьта идва всичко: и полето съ своитѣ житни нивя, и гората съ тъмнитѣ си дебри, и благовидната дружба на момата и ергена, тукъ всичко е нагласено по начинъ да прѣчи на любовьта. Ето защо човѣшкия умъ надхитрува законитѣ и постановленията. Модерниятъ животъ лети въ своитѣ сладости ; цивилизацията украсява и улицата. Често пѫти изъ кафенетата се въртятъ прилично облечени ханъми, които прикрито дирятъ изъ публиката нѣкого. Незапознатия съ тукашнитѣ порядки човѣкъ ще помиели, че това е нѣкоя полуумна просякиня. Въ сѫщность, това е просякиня и изпечена проксенентка. Това, което не може да извърши откритото лице, върши го яшмака. Подъ него срама не се вижда. Сводничество заучено, сводничество евтино. По нѣкой пѫть прѣдъ очитѣ ви се простиратъ розови, нѣжни рѫцѣ. Изъ подъ яшмака пръскатъ огънь и страсть двѣ живи, прѣмрѣжени черни очи. Черни кѫдри очертаватъ огнища подъ плата на наметалото. Това е уличната блудницаз, която, ако можете да я разберете, ще ви прѣдложи на ефтина цѣна тѣлото си. И не ти нея, а тя тебе ще слѣдва. Тия проститутки — просякини не сѫ видѣли съврѣменитѣ салони на модернитѣ блудници, но знаятъ тайнитѣ начини на любовьта имъ; не сѫ учили психология, но отъ погледъ разбиратъ желанията на душата ти . . . Развратъ модернизиранъ, развратъ подъ покровителството на корана.

 

Това не сѫ легенди, Златане. Това е неопорочената дѣйствителность, това е оня безформенъ викъ, който на модеренъ езикъ се вика запрѣщение и нужди. Когато днесъ описахъ на нѣколцина софиянци това мое откритие, нарекоха го „вѣстникарска измислица”. Усъмнихъ се въ него и азъ и, за да бѫда смѣлъ въ твърдението си, отидохъ при приятеля на баща ми, Челеби-ефенди, сега полицейски приставъ тукъ.

 

— Чувай, рекохъ му — азъ открихъ една потайностъ, която ти скриваше отъ мене.

 

 

80

 

Челеби-ефенди се изсмѣ и ми отговори :

 

— Възможно е: отдавна знаехъ, чес офийскитѣ журналисти умѣятъ да откриватъ тайни.

 

— Бѫди сериозенъ — възразихъ му. Азъ открихъ и искамъ да ме увѣришъ въ това: солунскитѣ просяци не сѫ ли сѫщеврѣменно крадци, сводници и блудници ?

 

Полицейскиятъ приставъ се забърка;

 

— Какво говоришъ ти ! — смъмра ме. — Ти си младъ и не бива да откривашъ такива работи!...

 

Бедниятъ турчинъ! Познаваше мекбто 10 годишно дѣте и, като ме виждаше сега, струваше му се, че все съмъ на сѫщитѣ години . ..

 

*  *  *

 

Снощи пристигнаха тукъ извѣстнитѣ заточеници въ африканскитѣ тъмници, Тодоръ Лазаровъ отъ Щипъ и д-ръ Кушевъ отъ Велесъ. Понеже пристигнаха ненадѣйно, никаква срѣща не имъ се направи. Скоро, обаче, цѣлиятъ Солунъ узна за тѣхъ. Българитѣ на групи притичваха и заимаха маситѣ прѣдъ кафенето „Д'Англетеръ", кѫдѣто бѣха сѣднали да си починатъ заточеницитѣ. Отъ минута на минута редоветѣ се сгѫстяваха. Честити отъ срѣщата си съ двамата популярни герои, тукашнитѣ българи, окупирали вече цѣлото кафене, се разпуснаха по-вече.

 

Но въ тоя моментъ тукашния директоръ на тайната полиция мълчешкомъ зае мѣсто между редоветѣ на българитѣ, а слѣдъ нѣколко минути кафенето се прошари съ детективи и прѣоблечени стражари. Като се узна това, мнозина помислиха, че се крои коваренъ планъ, понеже въ тоя моментъ тукъ бѣха събрани всички македонски войводи и четници и видни рѫководители на освободителното дѣло. Българитѣ запазиха хладнокръвие.

 

Тукъ вече има не свобода а слободия. Отъ единия край до другия Македония се радва и се смѣе като дѣте. Прѣдъ настѫпилитѣ радости, теглата се забравятъ. Ала станалото тази вечерь на кафене „Д'Англетеръ" ме порази. И азъ се питамъ : „не ли наистина турската конституция е единъ хубавъ байрамъ, която, както всички праздници, скоро ще се прѣкрати?"

 

Цѣлиятъ свѣтъ се смая на 11 юли. Всички се питаха за причинитѣ на това чудо, но никой не ги дирѣше. Народътъ отдаде това събитие на Енверъ-бей и Ниязи-ефенди и замлъкна. И понеже му се искаше да живѣе, той се ползуваше отъ това право тъй, както никога до сега. И защо трѣбваше да се рови въ миналото и да гадае идещето, когато сега му разрѣшаваха да се смѣе?...

 

 

81

 

Единъ отъ секретаритѣ на Хилми-паша, бившъ български войвода, днесъ се кълнѣше прѣдъ мене, че обявяването на конституцията е дѣло на Илдѫзъ-кьошкъ и Хилми-паша. Популярниятъ реформаторъ и сега билъ единствения съвѣтникъ на Енверъ-бей. Послѣдниятъ сега е по обиколка изъ провинцията, но се сношавалъ само съ Хилми паша. А тоя стражаръ на турскитѣ интереси неспирно продължавалъ да работи за благото на империята. Всичкитѣ разпореждания по прѣдстоящитѣ избори въ Македония идвали лично отъ Хилми-паша.

 

—Тукъ силата е невидима — каза реформаторския секретарь. — Има само отговорници . . .

 

Струва ми се, че е така : трѣбваха герои — създадоха се; трѣбваше шумъ — постигна се. Държавата е спасена, Европа се смѣе, Хилми-паша тържествува. Колосаленъ е гения на тоя турчинъ . . .

 

Ала народа — простата турска маса — вѣрва, че има герои. И ги обожава. Пословично е това. Квартиритѣ на Енверъ бей и Ниязи ефенди сѫ винаги прѣпълнени съ просители : едни искатъ повишение, други дирятъ правда, а трети подаватъ заявление за искъ и обиди като на върховни сѫдии. И комично и покъртително . . .

 

 

Солунъ, 6 августъ 1908 год.

 

До като Македония е пъстрото облекло на турската империя, Солунъ е розовиятъ вѣнецъ. Когато първата е житницата, вториятъ е „зарпхането". Солунъ е цвѣтъ, който и прѣзъ зимата цъфти. Солунъ е око, което никога не ослѣпява. Едно вѣчно очарование. И ако тоя градъ на смѣшението се ползуваше до сега отъ човѣшки закони и една пълна свобода, при която нормално да се развива и прогресира, ние днесъ не можеме да го изходимъ пѣшъ, не можехме и да го обгърнемъ съ погледъ.

 

Солунъ винаги се смѣе. Благоухае като роза, макаръ и нѣкои негови квартали да ни отвращаватъ. Тукъ лѣтѣ е горещо, зиме е топло. Пролѣть и есень нѣма, ако не именуваме съ тѣхъ ония хубави дни, прѣзъ които цъфтятъ калинкитѣ и маслинитѣ. А тука тѣ два пѫти прѣзъ годината цъфтятъ. Обидното настояще е осквернило Солунъ, историята го е изчанчила. Надъ древнитѣ развалини и останки стърчатъ щикътъ и насилието.

 

 

82

 

По край запазенитѣ тукъ-тамѣ старомодни носии и обичаи, се съзира феса, спокойствието и кефа. Червенината на феса е само раздразнителна. Червеното не е мода, а срамъ. Спокойствието е низка култура, кефътъ е наслѣдствена болесть. Солунъ е хубавъ, когато го гледашъ отъ вѫтрѣ; наскърбява, когато го наблюдавашъ отъ далечъ. Далечината не е само история, а и старость. Старостьта е прѣгърбила Солунъ.

 

Въ спокойни дни Солунъ има около 175 хиляди души население. Сега тази цифра се възкачва на 200 хиляди. Свободата е блудница жена, която лъсти и привлича. Излъстени тукъ има много : и старци, които опитватъ силата на своята мѫдрость, и младежи, за които смутътъ и революцията е вино, и жени, които дирять приключения, и едно голѣмо число европейци, които обичатъ тайнственостьта на изтокъ като измислицата. Солунъ е легенда.

 

Отъ населението на града 90 хиляди души сѫ евреи, 60 хиляди турци, 10 хиляди гърци, 8 хиляди българи, а останалитѣ 7 хиляди сѫ една смѣсица отъ човѣци, която е безъ начало и край : една черна сгань, която е безъ цвѣтъ, безъ вѣра, безъ народность, безъ отговорности. Човѣкъ, който се крие, не си казва името ; човѣкъ, който дири печалби — турга си двѣ. Въ Солунъ най-добрѣ се крие, въ Солунъ може да се печели. Тая 7 хилядна мѫтна тълга, която сега е нарастнала на 30, е естественото украшение на Солунъ. Тукъ е англичанинътъ съ своитѣ бръснати мустаци и хладнокръвие. Тукъ е германеца съ своя бѣлъ шлемъ, който се чувствува като у дома си. Тукъ е барцелонскиятъ анархистъ, францускиятъ апашъ, руския хулиганъ, Бай-Ганю, Газда Джуро, критскиятъ разбойникъ. Тукъ сѫ още черния прѣдставитель на Африка, алепскиятъ просякъ, съ своето голо и продупчено съ игли тѣло, левантинецътъ, мистикътъ отъ Багдатъ и Сирия, дервишътъ отъ свещения Дамаскъ — едно люлѣеще се разнообразие. Нѣщо, което очаровава и плаши. Очаровава, защото е пъстро и шумно ; плаши — защото е безкрайно и неопрѣдѣлено.

 

Една енигма .. .

 

И всичко това се точи изъ улицитѣ, наблюдава, додѣва, крещи : „Яшасънъ ватанъ" и рѫкоплѣщи. Това безцвѣтно множество сега е господарь на Солунъ. Полицията е вече робъ.

 

Въ миналото испанцитѣ раздрусваха стѣнитѣ на Солунъ, сега цѣлиятъ свѣтъ го тръвожи. Едно врѣме Александъръ Македонски отблъсваше нападателитѣ. Сега турската управия ги привлича. Властьта е медъ, чужденцитѣ сѫ мухи. Полицията тукъ е въ недоумѣние. Подхлъзнала се веднъжъ, тя вече пада. Затворитѣ се изпраздниха, за да се напълни Солунъ. Сега Солунъ е затворъ.

 

 

83

 

Онова количество отъ 90 хиляди човѣци сѫ работницитѣ въ тоя пчелникъ. Евреитѣ другадѣ, може би, сѫ само търговци, тукъ сѫ и роби. Тѣ сѫ въ чаршията, тѣ сѫ на улицата, тѣ сѫ надъ лодкитѣ въ морето и въ хамбаритѣ въ параходитѣ. Тѣ сѫ навсѣкѫдѣ: мравки, които не почиватъ, човѣци, които страдаятъ и допринасятъ. Ако биха били свободни, идѣха да станатъ господари. Робството и страданията имъ идватъ не отъ безсилието. Съгласието ги укрѣпва, страхътъ ги разчленява. Едно вѣчно движение, което не достига край. Възсъздаване и унищожение — една сплѣтня, която вика, но нѣма гласъ. Тая еврейска маса едно е могла да постигне : да даде физиономията на Солунъ. Все е нѣщо. „Солунъ е еврейски градъ" — викатъ нѣкои. Солунъ е толкова еврейски, колкото и турски. Опрѣдѣление нѣма. Сѫботата тукъ е всеобщъ праздникъ. Чаршията се затваря, улицитѣ опустѣватъ, държавнитѣ учреждения не работятъ. Спира онова дихание, което се вика уличенъ животъ. За молитвитѣ въ синагогата трѣбва спокойствие и тишина. Само късно подиръ пладнѣ на тоя день движението се възстановява. И тукъ вече окото се плѣнява. Невъобразимо съединение отъ прѣмѣни и обичаи.

 

Шейсетъ хилядното турско население тукъ нѣма работа. Или работи надъ своя кефъ. Турцитѣ сѫ търтеитѣ въ пчелника. Еднитѣ донасятъ, другитѣ ядатъ. И първитѣ доволни, и вторитѣ честити. Такива сѫ заповѣдитѣ на пророка. А пророкътъ е всичко : началото и края, съединителното звено между смъртьта и живота. Бездѣлниченето е философия. Да мечтаешъ за небесенъ рай, а да го виждашъ на земята, ще рече да се намѣришъ на топлото си легло, слѣдъ като се събудишъ отъ страшенъ сънь. Турцитѣ умѣятъ едно : да се съобразяватъ, за да живѣятъ. Турцитѣ сѫ философи и то по право.

 

Гърцитѣ не зная какво правятъ, но дѣйствителностьта ми идва на помощь, за да узная това. Виждамъ ги добрѣ облечени и охолни. Облеклото не е порокъ, но не е и добродѣтель. Охолностьта е отблѣсъкъ на тъмна душа. Древнитѣ охолници бѣха папи и царе, настоящитѣ сѫ насилници, които минаватъ за човѣци. Царската форма ослабна, насилницитѣ възтържествуваха. Да се облача човѣкъ добрѣ, трѣбва да има съ какво, а за да има — трѣбва да работи. Охолностьта е изключение. Тукашнитѣ гърци не работятъ, а се обличатъ добрѣ. Едно правило, което не се изучава въ университета. Тукашнитѣ гърци вършатъ едно — посрѣдничатъ. Така учеше и Платонъ, сѫщото учеше Сократъ и Софоклъ, а възпѣваше го и Пиндаръ. Посрѣдничеството е занятъ, който се извършва безъ фирма, а се храни и пои съ човѣшко месо и кръвь. Нѣкои отъ тукашнитѣ търци се занимаватъ и съ друго. Почиватъ на плѣщитѣ на великото

 

 

84

 

минало на дѣдитѣ си и продаватъ античнитѣ имъ останки: единъ смѣть, който още вони, защото само слънцето го е пекло.

 

Ония 8 хиляди българи, натикани въ квартала на проституцията — едно умишлено дѣяние, за да се компрометира българската нравственость — въ „Кукушката махала”, теглятъ: това зная за тѣхъ. Теглото за тѣхъ е наслѣдственъ даръ, безъ което не могатъ. Волътъ впрѣгатъ въ хомотъ, българинътъ въ вериги отъ закони. Едното е длъжность, другото — великодушие ...

 

Солунъ има едно южно небе и едно величественно море. Тукашното небе е върховния лѣкарь. Морето е богатството. Въ Солунъ прѣзъ лѣтнитѣ мѣсеци настѫпва горещина, която достига до невъобразими размѣри. И ако при нея и при мърсотата, която лъха отъ еврейскитѣ квартали, посѣти града нѣкоя епидемия, вѫтрѣ въ двѣ седмици Солунъ ще погине. Но небето пази солунянитѣ. Тукъ епидемии нѣма. Болести тоже. Една висша благодать.

 

Въ Солунъ има една митница, която е съкровищницата на империята. Отъ тукъ ежедневно се изливатъ потоци злато, които се занасятъ въ Цариградъ. За Солунъ нищо не остава; даже трохитѣ. Законътъ е такъвъ. Солунската митница е много висока, по висока отъ Олимпъ. И боядисана съ ярка мазилка, която се вижда на далечни пространства. Нея виждатъ въ Берлинъ, въ Виена и чакъ въ хладния Петербургъ.

 

Въ Солунъ има и една кула — една мрачна сѣнка на вѣковетѣ, впрочемъ, почистена и варосана. Тамъ, гдѣто споменътъ е тяжесть, боята е сила. Нѣкѫдѣ се боядисватъ очи и даже съвѣсти ; тукъ само стѣни. Една голѣма скромность!

 

Споменахъ въ описанието си много пѫти тая кула. Именува се „Беязъ-куле". Но това е етикетъ; примамка на въображението. Нейното име е друго; нейното име е страшно ! И ако сега не можешъ да го чуешъ отъ гражданитѣ, можешъ да го намѣришъ въ турскитѣ сѫдебни архиви. Въ ония торби и кесета, които висятъ въ тавана на правителствения домъ. Истинското име на тая мрачна останка на древностьта е „Канлѫкуле" — „Кървава кула" ! Едвамъ може да се намѣри по-справедливо име за оная назѫбена страхотия, която отъ съграждането си и до днесь непрѣстанно оглежда грозотата си въ морскитѣ води ! „Кървава кула”! Кървава и по форма, и по положение!

 

Когато тоя камененъ исполинъ е билъ съграденъ, около него е имало само вода. Ония хубави улици, палати, булеварди и градини, които сега я обграждатъ, сѫ послѣшна работа. Жилище на властелинъ, тя самотно е тъмнѣела надъ водитѣ, готова да изпуска и приема бѣглеци. Самовластнитѣ управници

 

 

85

 

и тиранитѣ обичатъ самотата и потайноститѣ. Нищо по-хубаво за тѣхъ отъ тая здрава каменна сграда. Историята казва, че тукъ, въ нейната тъмна вѫтрѣшность, сѫ ставали най-сериознитѣ сплѣти. Тукъ сѫ влизали герои и не сѫ излизали никакъ, освѣнъ ако нѣкой рибарь не е намиралъ труповетѣ имъ изхвърлени отъ морскитѣ вълни. Тукъ сѫ се скривали най-хубавитѣ щерки на Елада, Сирия, Леванъ и Македония. Тукъ сѫ се лѣли рѣки отъ кръвь.

 

Въ извѣстни дни това страшилище е приличало на кланица. И ако сѣнкитѣ не бродятъ изъ нея, то е, за гдѣто още не е станала развалина.

 

Една е мисъльта, която плаши и вледенява солунчани : мисъльта за „Кървавата кула".

 

— Мълчи, че ще те дамъ на вратаря на „Кървавата кула" — е било заплашването на майкитѣ.

 

— Обичашъ ли да се поразходишъ въ салонитѣ на „Кървавата кула"? — заплашвали заптиетата.

 

Венециянскитѣ дождове и тукъ сѫ хвърлили сѣнката на ужаситѣ си. Тая кула е тѣхно дѣло. Задъ нейнитѣ високи стѣни всѣко въздихание е било нѣмощь, всѣка сълза — кръвь. Въ стотинитѣ и хамбаровидни тъмници сѫ стѣнали нараненитѣ, въ влажнитѣ ѝ подземия, пълни съ мухъль и смрадь, сѫ обитавали полуголи и оковани въ желѣзни вериги обвиненитѣ въ измѣна, въ любовна интрига или прѣдателство. Може ли иначе! Какво ще стане съ държавитѣ, ако всѣкой сополко дрънка, каквото си иска? Прави сѫ били дождоветѣ и управителитѣ, като сѫ градили тия кули. Трѣба да има мѣра въ всичко, а най-вече въ говора и мисъльта . . .

 

Само една врата има „Кървавата-кула” — тая, която е „отъ къмъ булаварда”. Обаче, това „отъ къмъ булеварда" е за нового врѣме. Когато вратата се поставяла, булевардъ е нѣмало. Само вода е обграждала самотната сграда. По нѣкога прѣдъ тая врата сѫ спирали леки едномачтови чунове. Отъ тѣхъ сѫ слизали прикрити човѣшки сѣнки и сѫ се скривали въ кулата. Само нѣкои отъ тѣхъ сѫ излизали прѣзъ сѫщата врата. За другитѣ е имало другъ изходъ. Ей, тамъ на върха, нѣщо като триѫгъленъ прозорецъ. Широкъ, колкото да се спровре едно голо тѣло. Въ полумрака се е отварялъ, съ единъ силенъ махъ се е хвърляло нѣщо отъ тамъ, което слѣдъ кратко врѣме е изплисквало надъ вълнитѣ. Единъ мъртвецъ. Та какво отъ това? Като не умѣе да си държи устата!

 

По-късно отъ „Кървавата-кула" турцитѣ направиха тъмница. И като стара блудница тя се прѣмѣни въ новитѣ си одежди и заживѣ като страшилище въ умоветѣ на хората. Подходяща длъжность за една стръвница. Въ турската империя

 

 

86

 

трѣбваха подобни тъмници. Воловъ и Левски вече работѣха въ сѣверна България. Турцитѣ ловѣха съмишленицитѣ имъ и ги изпращаха на заточение тукъ. А връщаха ли се? Не, умираха въ мѫки. Погребалниятъ маршъ пѣеха морскитѣ вълни, а гробаритѣ бѣха рибаритѣ. Всѣка сутринь тия жестоки евреи намираха въ солунскитѣ окрайнини да плаватъ надъ водитѣ по нѣколко човѣшки трупове. И като на мъртавци, правѣха имъ добро: вързваха тяжесть на вратоветѣ имъ. Тъй впрочемъ имъ бѣше заповѣдано.

 

Сега „Кървавата-кула" е „Бѣлата-кула". Бѣла е само варьта. Ако я изтриете, ще откриете кървавитѣ камъни подъ мазилката. Въ нашата цивилизация има лоши часове. Тѣ сѫ именно ония, въ които срамътъ покрива грубоститѣ.

 

Добрѣ, че и турцитѣ се усрамиха. . .

 

Сега „Кървавата-кула" е воененъ складъ. Голѣмо унижение!

 

Пожелахъ веднажъ да видя отъ вѫтрѣ това страшилище.

 

— Не се качвайте горѣ, ефендимъ! — замоли ме чиновника, къмъ когото се отнесохъ. — Стръмно е много и ще ви се завие свѣтъ. . .

 

Модернизираха се тия турци . . .

 

Днитѣ, които прѣживѣвамъ тукъ сѫ чудни: тѣ сѫ първи слѣдъ конституцията. Струва ми се, че никой пѫть нѣма да ги забравя! Това сѫ дни на възторгъ и безграниченъ ентусиязъмъ, това сѫ дни, въ които чувствата плуватъ надъ разсѫдъка и душата се шири като морето и като него се люлѣе и тътни. Гостенинъ съмъ на Солунъ, но ми се струва, че вече съмъ станалъ неговъ гражданинъ. Винаги при нови и нови впечатления, азъ забравихъ да почивамъ, отучихъ се да прѣкарвамъ по 7—8 часа въ леглото. Вълненията на солунчани сѫ и мои вълнения, радоститѣ имъ— и мои радости.

 

Това сѫ първитѣ дни на свободата — на дълго мечтаната свобода, която мина надъ грамади човѣшки трупове, ненадѣйно се вѣсти и тъй капризно заживѣ. Гиздава планета на синьото небе. Сега солуняни славатъ тая свобода. И какъ я славатъ! Това не е вълнение на тълпа, а едно всеобщо опиянение, всеграждански припадъкъ, при който царуватъ изненадитѣ. Чудя се на видѣнията и не мога да се начудя. Струва ми се, че жителитѣ на Солунъ сѫ луди, че тоя голѣмъ градъ е обхванатъ отъ нѣкакъвъ страненъ бѣсъ. Отъ „Пиргитѣ" до „Бешъ-Чинаръ" и отъ портата до зѫбѣститѣ градски стѣни — всичко се слива въ едно — една смѣеща афектирана тълпа, която на всѣкой мигъ е готова да експлодира, да вика „Яша"! и да безчинствува, ако иска нѣкой да я настрои и поведе.

 

Солунъ се пробужда много рано. Сѣкашъ той не спи. Свободата е разбъркала оня вѣчень клупецъ, който твори днитѣ

 

 

87

 

и нощитѣ. Тукъ нощи нѣма. Мимо ужасната горещина, която на пладнѣ достига невъобразими размѣри, улицитѣ не се изпразватъ. За благоразумие и дума не може да става. Много на често, залуталъ се изъ крайнинитѣ на града, азъ се спирамъ на нѣкой ѫгълъ и наблюдавамъ проходящитѣ. Честити хора Никаква скръбна слѣда не помрачава лицата имъ. Сѣкашъ свободата е лепнала на тѣхъ смѣещи се маски. Облечени леко, гражданитѣ тичатъ напрѣдъ, по-вечето безъ да знаятъ на кѫдѣ и защо. Рѣдко виждахъ на вратоветѣ имъ корави яки. Обилнитѣ бразди поть, смѣсени съ багрилото отъ червенитѣ фесове, се просмукваха отъ скорбелата и я разлагаха. Якитѣ по тоя начинъ се обръщатъ на смачкана хартия.

 

Денѣ изъ солунската чаршия е почти непроходимо.

 

Какъвъ шумъ, какво оживление владѣе тукъ! Минавамъ изъ тѣснитѣ улици и на всѣка стѫпка се блъскамъ или въ нѣкой носачъ, или въ нѣкой арапинъ, амбулантъ, или пакъ се обграждамъ отъ група полуоткрити ханъми, на които очитѣ приличатъ на жертвеници, а погледитѣ имъ сѫ стрѣли. Богатитѣ солунски магазини по всѣко врѣме сѫ пълни съ народъ.

 

Посѣтителитѣ имъ сѫ отъ всички граждански съсловия и народности; а най-вече тия прѣлестни туркини, които се лутатъ не толкова да си купятъ потрѣби, отколкото да се нарадватъ на свободата и да видятъ „комититѣ". Вгледашъ ли се въ лицата на тия жени, ще забѣлѣжишъ сѣнката на скуката и отчаянието. Нѣма нищо по жестоко отъ постановлението да се насилва любовьта, да се крие красотата. Дългото робство е обърнало отъ туркинята нѣжна жена, харемътъ е възбудилъ сладострастието и разширочилъ фантазията. Лалето цъфти на непристѫпни канари, безкрайното женско очарование вирѣе въ тайнственностьта на харема....

 

При-вечерь прохладата е край морето. Азъ отивамъ тамъ. Какъ да опиша хубоститѣ на това южно море, което ме радва и весели! Малкиятъ катеръ, който плува отъ порта до „Беязъ-куле", отъ тамъ до „Пиргитѣ" и обратно, е подъ пара. Качвамъ се на него и заемамъ мѣсто на палубата. Гърдитѣ се разтварятъ широко и поематъ вечерната освѣжителна прохлада. Слънцето, далечъ задъ гърба ми, трѣпти и бавно потъва въ тъмнитѣ води, Една необятна синева, люлѣеща се на вълни, се протѣга прѣдъ очитѣ ми. На срѣща пепелявъ ридъ се забива дълбоко въ водитѣ, задъ него димеще се поле, а далечъ-далечъ въ полумрака едвамъ се различаватъ мътнитѣ рисунки на божествения Олимпъ. На морския брѣгъ почва да се трупа тълпата. Около кораба изпъкватъ надъ водната повръхность моровитѣ кълба на медузитѣ, прилични на разпнатъ коприненъ чадъръ, леки и бавно подвижни, очарователни и нѣжни. А надъ всичко това

 

 

88

 

се носятъ вълни отъ влага, която се пори отъ лекокрили чайки и други хвъркати стръвници.

 

Катерътъ потеглюва. Около менъ сѫ насѣдали десятки хора, които шумятъ и се смѣятъ. Тѣхнитѣ носии, цвѣтътъ на лицето имъ — всичко това съставлява едно красиво съединение на грѣшки и противорѣчия, които отъ себе правятъ оня хубавъ букетъ, що може да създаде само естеството и случая. Подъ мене, изъ подъ нѣкаква мушама, повдигатъ врѣва жени, която съ всѣка нова минута се усилва. Слѣдъ малко се чува тънъкъ смѣхъ, а подирѣ и пѣсень: нѣжна, тиха люлѣеща се — сѫщо като вълнитѣ, надъ които катерътъ неусѣтно се плъзга — пълна съ страсть, грация и очарование...

 

„Фелекъ бана нелеръ еттинъ. аманъ, аканъ!"

 

или:

 

„Аманъ дерменджи,

Достумъ дермеиджи,

Кара гьозлеръ

Сенинъ олсунъ" . . . и пр.

 

Това сѫ еманципирани ханъми, които отъ долния етажъ на катера славословятъ свободата и величаятъ разюзената любовь. По-нататъкъ нотитѣ на пѣсеньта се повишаватъ сѫщо като чувствата и се шириятъ и се простиратъ въ полумрака, до като се слѣятъ съ звуцитѣ на нѣкой канонъ или дааре, долитащи отъ вѫтрѣшностьта на морето.

 

Отивамъ до „Пиргитѣ" и съ сѫщия катеръ се връщамъ.

 

Ношьта, топла и прозрачна, е вече обгърнала Солунъ. Въздушниятъ газь е запаленъ и матовата му свѣтлина облива улицитѣ и хората, които се тълпятъ изъ тѣхъ.

 

Сега животътъ почва изъ главнитѣ улици. Площадътъ на „Свободата”, надъ който се още развѣватъ полуувѣхналитѣ гирлянди, е натъпканъ съ народъ.

 

Маситѣ прѣдъ кафенетата „Д'Англетеръ” и „Олимбосъ" тоже. Сѣдамъ при нѣкои познати. До насъ нѣкой софиянецъ, дошелъ тукъ да се порадва на свободата, шумно разправя на слушащитѣ го нѣкакви легенди. До него група офицери сѫ обкрѫжили нѣколцина четници. Това сѫ довчерашнитѣ врагове. Единъ честить случай сприятели тия хора. Сега пиятъ бира, кикотятъ се и разправятъ за миналото, когато се гонѣха изъ балканитѣ, готови да се разстрѣлятъ. Задъ тѣхъ мълчаливо сѣди нѣкой дервишъ, съ зеленъ кюнецоформенъ каукъ, а наоколо — нови и непознати лица, които ви гледатъ и се хилятъ.

 

Улицата все по се задръства. Тълпитѣ шедствуватъ. Ето една група еврейки, облечени въ формата на бабитѣ си; тѣ крѣскатъ високо и даватъ пѫть на тълпата босоноги матрози,

 

 

89

 

които отиватъ изъ варкитѣ и корабитѣ. Слѣдъ това минава нѣкакво шедствие съ музика и знамена. Насѣдалитѣ ставатъ на крака, рѫкоплѣщятъ и силно крѣскатъ: „Яшасънъ хуриетъ”! Шедствието отминава къмъ „Беязъ-Куле", а тѣснината па площада се запълня отъ нѣкоя разкошна карета, въ която сѣдатъ 3—4 ханжми. Прѣзъ небрѣжно матнатитѣ яшмаци се виждатъ блаженнитѣ лица съ чернитѣ очи и правитѣ нослета. Това сѫ женитѣ на некой турски паша, които правятъ вечерната си разходка. Набраното прѣзъ деньтъ, трѣбва да се излѣе — видѣното на улицата, трѣбва да се приповтори въ харема . . .

 

Нощьта е напрѣднала. Ставамъ отъ масата и се чудя гдѣ да идя. Въ градината при „Беязъ-куле" има арабска музика, а сигурно ще се държатъ и рѣчи. Въ градския театъръ има прѣдставление. Турската национална драма — кукли съ душа — ежевечерно се разиграва Хаджи-Азасъ и Карагьозъ ще се помиряватъ. Тамъ, или тамъ? Върви безцѣлно. Случая не е слѣпъ. Цѣлиятъ Солунъ е театъръ. . .

 

А като вървишъ, ще видишъ много нови нѣща : тамъ албански водитель, прокуденъ отъ отечеството си до скоро, облеченъ въ своята национална носия ; на маситѣ прѣдъ нѣкое кафене насѣдали сръбски четници и войводи, въ одеянието на лейбгвардейския на негово сръбско величество полкъ, а изъ улицата се разтакатъ гръцкитѣ евзони, облечени като древни пирати и слѣдвани отъ тълпа любопитни дѣчурлига. Фустанелитѣ имъ сѫ малко жълти и прокѫсани — слѣдствие на дългата упорита борба противъ тиранията... все едно слѣдствие...

 

 

7 августъ.

 

Завръщамъ се въ стаята си отъ улицага, дѣто бѣхъ зритель на едни дивни сцени на излишенъ патриотизъмъ и на едно небивало народно вълнение. И вмѣсто да се възползувамъ за отмората си отъ късната нощь и отъ приятната морска прохлада, която на облаци нахлува прѣзъ отварения прозорецъ въ стаята ми, сѣдамъ да ти прѣдамъ, о Златане, прѣснитѣ си впечатления отъ моментитѣ, въ които Солунъ наново слѣдъ 11 юли се развълнува — една жива френезия, едно всеобщо бушуване, на които — това още ми е чудно — бѣхъ мълчаливъ свидѣтель.

 

 

90

 

Солунъ, както вече знаешъ, има радостьта да носи еврейска физиономия, подъ която изкустно се прикриватъ лъжата, спекулацията и дързоститѣ. Но колко, обаче, тая еврейска дързость е силна тукъ, тоя часъ саминъ почувствувахъ.

 

Между едно голѣмо множество, насѣдало по маситѣ на площада на „Свободата", бѣхме се изгубили и ние — нѣколцина съотечественици, нѣкои отъ които оправяха политиката, а други съзерцаваха хубоститѣ на Солунъ. Низъ тѣсния отворъ на площада неспирно се търкаляха каляски, които носѣха къмъ градинитѣ около „Беязъ-Куле" охолнитѣ солунчани. Групи, коя отъ коя по-пъстри и блажени, като въ кинемотографъ се нижеха прѣдъ очитѣ ни. Красиви чужденки, усмихнати широко и сластно, съ кѫси рокли и леки наметала, които се развѣваха надъ начинающата имъ гръдна голота ; чернооки кадѫни, съ открити лица и погледи, сияющи отъ радость и чистота; младежи съ засукани мустачки, съ вирнати назадъ червени фесове и съ източна шикозность въ хода и движенията — всичко това се нижеше прѣдъ насъ, губѣше се, потъваше, за да се замѣсти съ други видѣния, по интересни, по свѣтли и по-живи. Подъ насъ морскитѣ вълни разбиваха гребенитѣ си въ пристанищния брѣгъ и, обърнати на бѣла пѣна, се разливаха надъ тъмнитѣ води. Далечъ задъ сивия морски просторъ огнената маса на слънцето загиваше въ воднитѣ синини, а по-отблизо до слуха ни достигаха лекитѣ мелодии на арабската музика, приспиващи душата и пълни съ вълнение, божествена слась и опиянение.

 

Щѣхъ да стоя дълго, увлеченъ въ тия прѣлести, ако настаналото смущение между множеството ме не бѣше извадило отъ съзерцанието. Отъ приморския булевардъ достигаха тѫпи и проядени викове, пълни съ тържество, които се люлѣеха отъ вечерния вѣтрецъ. Слѣдь тѣхъ други, по-буйни възклицания, примѣсени съ смѣхъ, достигаха до насъ и пакъ се изгубваха въ пространството. Часть отъ публиката, която бѣше насѣдала по маситѣ, бързо отърча по направление на виковетѣ. Сторихъ сѫщото и азъ. Слѣдъ нѣколко минути едно безбройно еврейско множество прѣсѣче площада и изпълни кафенето „Олимбосъ Паласъ". Влѣзнахъ вѫтрѣ и азъ. Широката зала на това кафене се изпълни отъ едно дрипаво множество, което се вълнуваше, което крѣщеше и не се разбираше. Друга една тълпа, по-многочислена отъ тая въ залата, която бѣше задръстила приморския площадъ, сѫщо ревѣше и се бунтуваше. Въ дъното на кафенето, надъ тезгяха, се бѣше покачилъ единъ младъ момъкъ, който правѣше усилени жестове съ рѫцѣ и се мѫчеше да говори. Ала никой го не слушаше. Въ кафенето всѣкой бѣше ораторъ. Тукъ всѣкой говореше на най-близския до него.

 

 

91

 

Еврейската врѣва бѣше невъзможна. Картинитѣ, които виждахъ, бѣха и трогателни, и хумористични и плачевни ; бѣха по-вече отъ оригинални и рѣдки. И да разбирахъ еврейския езикъ, пакъ не бихъ могълъ да узная цѣльта на това еврейско движение; защото то не приличаше нито на манифестация, нито на митингъ.

 

Прибѣгнахъ до помощьта на единъ турчинъ :

 

— Защо е тая гюрултия ? — запитахъ.

 

— О — о !... Еврейски изборъ е това!

 

— Изборъ ли? че тъй ли се произвеждатъ изборитѣ тукъ?

 

— Слѣдъ хуриета, евреитѣ тукъ се раздѣлиха на двѣ групи — двѣ политически партии: националисти и социалисти. Послѣднитѣ, дошли отъ чужбина по слѣдитѣ на свободата, впиха се въ месата на тукашнитѣ си сънародници и пожелаха да ги модернизиратъ. Но солунскитѣ евреи сѫ консерватори. Тѣ погледнаха подозрително на социалиститѣ и ги афронтираха. Наближаватъ изборитѣ. Социалиститѣ иматъ свой кандидатъ за народенъ прѣдставитель и националиститѣ свой — младия адвокатъ Карасо. Подшушналъ нѣкой на националиститѣ, че социалистическиятъ кандидатъ ще се подържа и отъ младотурцитѣ. Това обстоятелство оскърбило националиститѣ. Сега послѣднитѣ се събраха да опрѣдѣлятъ прѣждеврѣменно своя депутатъ за бѫдащата наша камара.

 

До като турчина ми разправяше това, младия ораторъ продължаваше да се дере отъ тезгяха. По едно врѣме усилията му успѣха. Той въдвори необходимия редъ. Сега рѣчьта му потече гладко и ясно, но не продължи дълго. Когато извика хилядократно повтореното: „Яшасънъ Карасо"!, единъ другъ момъкъ приближи до тезгяха, хвана за палтото оратора и го смъкна долу. Сетнѣ жилаво скокна на мѣстото му и почна да се дере. Когато се вършеше тая сцена, въ залата се повдигна адски ревъ. Обаче, всѣкой стоеше на мѣстото си. Новиятъ ораторъ, види се, ругаеше Карасо, защото неговитѣ думи не отиваха по-далечъ отъ устата му. И когато завърши съ противенъ на първия възгласъ: „Долу Карасо!" нѣколко чифта здрави рѫцѣ го хванаха и като топка го изхвърлиха изъ кафенето. На трибуната сега настѫпи безредица. Всѣкой се качваше на нея, мѫчеше се да говори, но никой го не слушаше. Кафенето ехтѣше отъ викове: „Да живѣе Карасо"! „Долу Карасо!"

 

Нѣкой извика:

 

— Вървете вънъ!

 

И еврейската тълпа съ диви викове и закани опраздни кафенето и задръсти площада „На свободата". Тукъ имаше 10,000-на навалица. Маси, столове — всичко отиде подъ краката

 

 

92

 

на демонстрантитѣ. Прозорцитѣ и балконитѣ на околнитѣ кѫщи тоже бѣха почернѣли отъ народъ. Въ вечерния сумракъ се носѣха крѣсъци, дѣтски плачъ и писъцитѣ на нѣкоя натисната въ тълпата жена.

 

Тълпата се прѣдвождаше отъ сѫщия оня младежь, който пръвъ възпѣ славата на Карасо въ кафенето. Сега дрѣхитѣ му бѣха разкѫсани, лицето му окървавено; личеше си, че бѣше прѣтърпѣлъ физически насилия. Тоя момъкъ се покачи на раменѣтѣ на двама свои сънародници и съ неравни викове и рѫкомахания обясняваше на вълнующата се маса, колко много е великъ Карасо, колко много добродѣтели ще стори на народа, ако послѣдниятъ го избере за депутатъ.

 

— Карасо — викаше ораторътъ — е лѫчъ на утрѣнното слънце, който разлива пурпура си въ зората. Карасо е капка бисерна роса, залепена на ветвитѣ на нара. Карасо е звѣзда, която води моряка изъ тъмнитѣ нощи всрѣдъ вълнитѣ на безкрайното море. Карасо е божествена прѣлесть, лѫчисто сияние, което огрѣва надъ отечеството и народа ни, за да възроди и създаде славата му. Изберете Карасо! . . .

 

Какъ трѣщи подпаленъ барутенъ погребъ, тъй и настроената отъ тая патетична рѣчь тълпа избликна въ трѣскави крѣсъци и рѫкоплѣскания. Площада трѣпереше. Безчисленото множество, по-вечето работници и пристанищни хамали, нечисти, съ небръснати лица, съ кирливи разкѫсани дрехи, издаваше едногласенъ продължителенъ кликъ :

 

— Браво Карасо! Да живѣешъ Карасо! . . .

 

Тълпата бѣше въ апогея на вълнението си. Карасо тържествуваше . . . Но злобата не бѣше избѣгала ; тя дебнѣше, очакваше. Трѣбваше каль за чистотата. Трѣбваше масло за огъня. Въ тоя моментъ изъ вѫтрѣшностьта на кафенето „Олимбосъ" нѣколцина социалисти, застанали по маситѣ, нададоха трѣвожни викове. Тѣ казваха на изненаданата тълпа:

 

— Не слушайте подкупенитѣ оратори. Тѣ не казватъ истината . . . Карасо е подлецъ, Карасо е куче! . . .

 

Настѫпи вцѣпенение. Сетнѣ се повдигна глухъ ропотъ и единъ дрезгавъ гласъ, въздигнатъ изъ срѣдата на тълпата, повѣляваше:

 

— Братя, какво чакате още! Дръжте кучетата . . .

 

Тъмната маса се залюлѣ и тичешкомъ нахлу въ кафенето. Въ мигъ вратитѣ и прозорцитѣ му бѣха прѣвърнати на кѫсове. А подирѣ : невъзможни писъци, хвърчене на маси и столове надъ улицата, сърдцераздирателни охкания, плачъ, чевръсти псувни . . .

 

Карасо бѣше доволенъ . . .

 

 

93

 

Когато небивалото това изстѫпление се извършваше, изъ околнитѣ улици се мѣркаха нѣколцина полицейски пристави и стражари, но тѣ нито даваха видъ, че сѫ дошли да разтърваватъ.

 

Приближихъ едного отъ приставитѣ и го запитахъ:

 

— Ефендимъ, защо не ги разтървете ? Тѣ ще се избиятъ...

 

— О, о! . . Тѣ не се биятъ! Вдигатъ шашарма, но не се биятъ, налитатъ, но не се удрятъ . . .

 

— Но ваша длъжность е да ги помирите.

 

— Олмазъ, яху. Ние не смѣемъ да се намѣсимъ въ изборнитѣ работи. Сега е хуриетъ. Ще кажатъ, че имъ разваляме митинга.

 

Сетнѣ, като ме изгледа по-интересно, продължи:

 

— Вие какъвъ сте?

 

— Българинъ.

 

— Ха, приятно ми е . . .

 

И като се усмихна, запита:

 

— У васъ при такива случаи полицията намѣсва ли се ?

 

— О-о . . У насъ!

 

Слѣдъ 10 минути кафенето бѣше праздно. Само маситѣ, парчетата отъ разчупенитѣ стъкла, разкѫсани фес