ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ
Петър Петров, Христо Темелски
 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
МАКЕДОНИЯ В ДИОЦЕЗА НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ

1. Изграждане на Българската екзархия
2. Екзархийското дело на кръстопът
3. Утвърждаване на екзархийското ведомство в Македония и Одринско
4. Просветно-културна дейност на Българската екзархия в Македония и Одринско
5. Българската екзархия и ВМОРО


1. Изграждане на Българската екзархия

След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, през 1870 г. българското църковно-национално движение достигнало своя щастлив апогей. В петък, на 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, полузависима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден ­ 28 февруари, събота, Тодоровден, великият везир Али паша извикал членовете на двустранната българо-гръцка комисия и им връчва по един екземпляр от фермана. Българските представители Гаврил Кръстевич и Иванчо Хаджипенчович веднага отнесли ценния и дългоочакван документ в столичния квартал “Ортакьой”, където се помещавал привременният български Свети синод, и го предали на владиците [1].

Мълвата за издаването на фермана тутакси обиколила българското население в Цариград. На другия ден, 1 март 1870 г., Неделята на православието, българската “Дървена църква” и дворът й в квартал “Фенер” били препълнени от радостни и възбудени богомолци. След божествената литургия и благодарствения молебен епископ Иларион Макариополски и Петко Р. Славейков произнесли вдъхновени слова. Веднага към всички по-големи общини полетели възторжени телеграми: “Честита Ви българска народна йерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!”. Навред настъпила всеобща радост и възбуда, организирани били спонтанни повсеместни тържества, ликували, пирували и съчинявали благодарствени адреси до султана и Високата порта. Така например на 12 и 13 март 1870 г. в Кукуш имало народни празненства с църковна служба и подходящи за случая речи в училището, произнесени от главния учител Кузман Шапкарев, от общинския писар К. П. Груев и от изтъкнатия кукушанин Д. Г. Станишев [2]. На 8 март с.г. охридчани отслужили тържествена църковна служба и понеже добре знаели предимственото значение на родния си град в бъдещото устройство на Българската църква, упорито започнали да настояват да им бъде изпратен по-скоро екзархийски митрополит [3].

Цариградската патриаршия посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност [4]. Това обаче не отговаряло на истината, тъй като в султанския ферман от 27 февруари 1870 г. е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 г. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на вселенския патриарх, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея. В духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви са съставени и останалите пунктове на султанския ферман [5].

Единствено чл. 10 от фермана създавал известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Този именно член определял духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочвал само част от епархиите, там където българското население било преобладаващо: Русенска, Силистренска, Преславска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска (без град Варна и без близо двадесет села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа), Сливенски санджак без градовете Анхиало и Месемврия (дн. Поморие и Несебър), Созополска каза без селата по крайбрежието, и Пловдивска епархия без градовете Пловдив, Станимака (дн. Асеновград), девет села и четири манастира [6]. За останалите области със смесено население (именно македонските) се предвиждало да се проведе всенародно допитване и ако 2/3 от православното население пожелае, може да се присъедини към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийският диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато. От друга страна чл. 10 от султанския ферман отнемал от Цариградската патриаршия обширни и богати български епархии, лишавал я от значими финансови приходи и поставял твърда бариера против гръцкото влияние всред българската възрожденска нация [7]. Именно поради това Патриаршията започнала енергични протести пред Високата порта, а когато те останали без резултат, била замислена интригата за налагане на схизмата.

Въпреки противодействието, което оказала Цариградската патриаршия, българските дейци по църковния въпрос в Цариград пристъпили към изграждането на екзархийското ведомство. На 13 март 1870 г. бил избран Привременен смесен екзархийски съвет (в който влизат десет миряни ­ между тях и Велю Милошев от гр. Ресен) и петимата владици. Съветът бил утвърден със султански указ на 30 март с. г. [8] Основната му задача била да изработи проектоустав за управление на Българската екзархия. Същевременно Високата порта разрешила свикването на Църковно-народен събор в Цариград, който да разгледа и приеме проектоустава и да избере първия екзарх. За целта Привременният смесен съвет изработил и изпратил до епархиите правилник (наречен “Повод”) за избиране на представители за събора [9].

На 5 февруари 1871 г. било проведено поредното, 42-ро заседание на Съвета, което по решение на участниците в него прераснало в първо предготвително заседание на Църковно-народния събор. Разгорещени дебати възникнали около законността и целесъобразността на участието на представителите от т.нар. спорни епархии, които не са упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 г. под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград временният Свети синод отправил призив към българските общини в тези епархии да изпратят свои избраници на събора. На 3?о предготвително заседание (проведено на 12 февруари 1871 г.) бил поставен въпросът за тяхното участие в заседанията. След изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах под името Методий и старозагорски митрополит) от Пелагонийска епархия и на Г. Кръстевич за единството на българския народ, мнозинството гласувало да участват всички заедно и пълноправно. Така от македонските епархии в събора участвали следните представители: Костадин П. Шулев (заменен през юли 1871 г. с Лазар Йовчев) от Велешка епархия; Георги Гогов от Воденска епархия; Костадин (Коста) Сарафов от Неврокопско; Петър Димитров и Коста Петров Даскалов от Нишавска (Пиротска) епархия; архимандрит Виктор от Нишка епархия; Михаил Манчев от Охридска епархия; Тодор Йовчев Кусев от Пелагонийска (Битолска) епархия; хаджи Георги М. Бучков (заменен от 9 април 1871 г. от Костадин поп Гутов) от Поленинска (Дойранска) епархия; Симеон Георгиев Груев (от 12 март 1871 г. заменен от Стоян Костов) и иконом поп Георги от Скопска епархия; поп Тодор Илиев Тилков от Струмишка епархия; Захари Хаджигюров и Христо Димитров Тодоров от Самоковска епархия и Димитър Ангелов и иконом поп Апостол Поликарев от Кюстендилска епархия [10].

На 23 февруари 1871 г. Църковно-народният събор бил тържествено открит в Екзархийския дом в Ортакьой. В него взели участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Председател на събора станал най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар-писар ­ младият юрист Марко Д. Балабанов. Проведени били 37 редовни заседания, като на 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан Уставът за управлението на Българската екзархия. На последвалите заседания бил приет и каталогът на кандидатите за екзархийски митрополити. В него влезли и някои духовни дейци от Македония, които имали големи заслуги за църковно-народното дело. Това са архимандрит Мелетий Зографски, родом от Струмица; архимандрит Виктор, нишки представител; архимандрит Натанаил Зографски, родом от с. Кучевища, Скопско; йеромонах Йеротей, родом от Кюстендил, игумен на Рилския манастир; йеромонах Неофит Рилски, родом от Банско; архимандрит Павел Симеонов, родом от с. Българооблаци, Костурско; хаджи Павел Божигробски, родом от с. Кониково, Воденско; Генадий, бивш велешки митрополит; хаджи поп Исай; архимандрит поп Михаил, родом от с. Галичник, Дебърско; йеромонах Иларион Зографски и йеромонах Евгений Мишайков, родом от с. Пътеле, Леринско (братов син на митрополит Панарет Пловдивски) [11]. Почти такъв брой кандидати били вписани и от немакедонските епархии, което красноречиво говори, че Първият църковно-народен събор с пълно право зачитал правото и приноса на македонските епархии в църковно-народната борба.

Съборът се саморазпуснал на 24 юли 1871 г., след като безрезултатно чакал два месеца позволение да избере екзарх. На 7 август с. г. представителите на спорните епархии в Македония подавали до великия везир колективно прошение, в което заявили: “Ние ще бъдем неотделни от Българската екзархия и молим да предпишите на местните власти да се съобразяват с предписанията на султанския ферман.” [12]

На 11 февруари 1872 г. Високата порта наредила на Привременния смесен съвет да избере екзарх, въпреки че Екзархийският устав все още не бил одобрен. Изборът станал на следващия ден, като за такъв бил избран най-възрастният архиерей Иларион Ловчански. Обаче по внушение на Портата и чрез натиска на някои политически кръгове той си подал оставката и на 16 февруари с.г. бил проведен втори избор, на който избрали за екзарх видинския митрополит Антим. Така Привременният смесен съвет завършил работата на Първия църковно-народен събор. На 23 февруари Високата порта утвърждила избора и на 17 март с. г. екзархът пристигнал в турската столица и поел поста си [13].

Изграждането на Екзархията било посрещнато с възторг и надежди от населението в македонските епархии. В едно писмо до Антим I прилепският народен деец Тодор Кусев въодушевено заявил: “Очите на целия български народ са умилително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата църква. От Вас се чекат да избришите горките народни сълзи. Вие сте що ке утешите, омекчите и изведете на добро пасище отруденото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без народност и пастири стадо Христово ­ българския народ.” [14]

На 11 май 1872 г., празника на светите братя Кирил и Методий, екзарх Антим I в съслужение с трима владици отслужил тържествена служба на Фенер, в края на която прочел акт, с който се провъзгласява възобновението на независимостта на Българската православна църква. С разрешение на Високата порта били ръкоположени и назначени първите екзархийски митрополити (от тях двама за македонските епархии ­ Иларион Кюстендилски и Виктор Нишки). На 28 юни 1872 г. Портата изпратила в Екзархията бератите на новите владици, които поетапно заминали за епархиите си. В началото на есента последвали нови избори и  ръкоположения ­  на Дамаскин Велешки, Доротей Скопски, Натанаил Охридски, Мелетий Софийски и Евстатий Пелагонийски [15].

Веднага след избирането на екзарха кукушани поискали да се присъединят към Екзархията и да си изберат свой митрополит. Населението от Радовиш и околията също подало молба до Българската екзархия и заедно с жителите на Струмица молило час по-скоро новоизбраният велешки митрополит Дамаскин да пристигне в епархията си, в която да бъдат включени и тези два града. От своя страна жителите на Скопие подали тъжба до Екзархията, че Високата порта бави издаването на берата на новоизбрания им митрополит Доротей, а населението от Воден се оплакало, че каймакаминът им пречи да се присъединят към Българската екзархия. Солунчани също подали молба да бъдат включени в екзархийския диоцез и дори провели епархийски избор за свой архиерей, като с най-много гласове за такъв бил избран отец Наркис. Костурска околия, която отхвърлила зависимостта на Цариградската гръцка патриаршия, изпратила молба да й бъде изпратен каталогът на кандидатите за митрополити, за да си изберат едного от тях. Така македонските епархии силно се раздвижили и залели Екзархията с молби за присъединяване към нея и за изпращането на екзархийски митрополити и свещеници [16].

Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници още на 13 май 1872 г. свикали Патриаршески събор в Цариград, на който екзарх Антим I бил низвергнат, митрополитите Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански афоресани (отлъчени от църквата), а Иларион Макариополски бил предаден на вечна анатема и на огнена геена. Но след като видяла, че това изобщо не смутило българските църковни дейци, Цариградската патриаршия подготвила и свикала на 29 август 1872 г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември с. г. провъзгласил Българската църква и българския народ за схизматични [17].

И след създаването на Българската екзархия църковно-народната борба в македонските епархии продължила с пълна сила ­ този път за прилагането на чл. 10 от султанския ферман. Българското население от Серско, Драмско и Мелнишко започнало да изпраща протести и прошения до турската столица, за да иска присъединяването си към Екзархията. Неврокопските българи също се отказали от Патриаршията и от драмския гръцки митрополит и припознали за свой духовен архипастир екзарх Антим I. Същото направили и редица неврокопски села [18]. Интересна случка се разиграла през 1872 г. в драмското българско с. Плевня. Селяните посрещнали драмския митрополит въоръжени с тояги и ножове “като някой злодей и разбойник и го изгонили от селото си, а багажа му хвърлили в калта” [19].

По политически съображения Високата порта бавела издаването на бератите на вече избраните и ръкоположени митрополити ­ Доротей Скопски, Натанаил Охридски и Евстатий Пелагонийски (Битолски), въпреки че екзарх Антим I упорито настоявал за това. От своя страна населението на Скопска епархия настойчиво молило Високата порта да позволи на новоизбрания им екзархийски митрополит да пристигне в епархията, “защото им е нужен” [20]. Най-после през втората половина на 1873 г. турското правителство разрешило провеждането на истилями (допитвания) сред населението на Скопската, Охридската и други български епархии в Македония. Скопският гръцки митрополит Паисий започнал енергична дейност сред пасомите си, за да обърне резултата в полза на Патриаршията. Той накарал насила цели села да подписват махзари (заявления), че желаят да останат под върховенството на Цариградската гръцка патриаршия [21]. А когато преброителите започнали работа по цялата епархия, владиката раздавал рушвети наляво и надясно, но усилията му останали напразни. Почти цялото християнско население на епархията поискало присъединяване към Екзархията. Изключение направили само 60 къщи в Тетово, около 150 къщи в Скопие (от тях всичките власи), около 50 къщи в Куманово и няколко къщи във Враня. От селата в епархията само 10-11 останали да признават гръцкия митрополит [22]. Резултатите от проведеното допитване в Охридска епархия били обобщени в доклада на солунския валия от 26 февруари 1874 г. Предпочитания към Българската екзархия изявили 12 682 християни, а само 2862 предпочели да признават Цариградската гръцка патриаршия [23]. Най-голям бил броят на екзархистите от Охридска каза, следван от Ресенска и Крушевска нахия. Единствено в Преспанска нахия висшегласието било в полза на Патриаршията, поради което Смесеният екзархийски съвет очаквал нови усложнения [24]. Получените резултати от истилямите в Скопска и Охридска епархия явно показвали, че Българската екзархия ще спечели с голямо болшинство допитванията и в останалите македонски епархии. Това обезпокоило турското правителство, което решило да спре провеждането на истилями сред българското население в Македония [25].

Църковно-народната борба в най-западната част на Македония (Дебърска епархия) отбелязала своя апогей след създаването на Българската екзархия. През декември 1872 г. населението от епархията отправило прошение за присъединяване към новата българска йерархия. Подобни прошения били направени и през лятото на 1874 г. [26] Допитванията там станали през лятото на 1875 г. Според първоначални сведения само в Дебърска каза две села и 20 къщи от града останали под егидата на Патриаршията [27]. Цялостният доклад от допитването обаче се забавил, а по-късно Високата порта не го признала, защото намерила “нередност” при съставянето му. Революционните събития в България отклонили вниманието на турското правителство и Дебърска епархия, както и Поленинска и Струмишка, не успели да получат свои екзархийски митрополити [28].

Въпреки затрудненията от страна на Цариградската патриаршия и Високата порта, Българската екзархия бързо разгърнала широка творческа църковно-просветна и културна дейност, която затвърдила етнографските граници на българската нация, признати и от Великите сили. До 1878 г. в Македония имало екзархийски митрополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общини действали в Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр, Одрин и др., които признавали Екзархията и под нейното ръководство изграждали църковно-просветното дело [29].

След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не се понравило на Високата порта, която дипломатично поискала отстраняването му, подработвайки за тая цел видни цариградски българи. Без много шум на 12 април 1877 г. той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с. г. импровизиран “избирателен събор в Екзархийския дом” в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил за нов екзарх младия ловчански митрополит Йосиф I (1840 ­ 1915) [30].


2. Екзархийското дело на кръстопът

Екзарх Йосиф I застанал начело на Българската екзархия в един изключително труден момент: била обявена Руско-турската освободителна война; съдбата на поробения български народ се решавала по бойните полета; Високата порта засилила подозрението и недоволството си към Екзархията; нарушено било единството на Св. синод и бил разстроен Екзархийският смесен съвет; дългоочакваното Освобождение било помрачено от решенията на Берлинския конгрес. Преди всичко бил нарушен екзархийският диоцез, който бил разпокъсан на пет части. Някои от тях като Нишка и Пиротска епархия преминавали към сръбската църква, а Северна Добруджа (Тулчански окръг) влязъл във ведомството на Румънската църква. Освен това на практика Екзархията загубила първенството си в Македония и Одринско, защото турското правителство, по настояване на Цариградската патриаршия, не признала екзарха за духовен глава на българите, останали в пределите на Османската империя. Именно поради това на митрополитите Натанаил Охридски и Кирил Скопски, изгонени от епархиите им още преди началото на войната, не било позволено да се завърнат в тях [31].

Това объркано и неизяснено положение неизбежно изправяло Българската екзархия пред редица проблеми. Най-главният от тях бил относно седалището на екзарха, който след Руско-турската освободителна война се оказал почти сам в Цариград. Ето защо той се преместил временно в Пловдив, където с известно прекъсване стоял година и няколко месеца, докато се реши този въпрос [32]. В Пловдив екзарх Йосиф I развил активна църковно-дипломатическа дейност. Той водил продължителни разговори с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков, с генерал Столипин, с проф. Марин Дринов и редица други дейци на Временното руско управление. Като родолюбив българин проф. М. Дринов изказал мнение пред руския посланик в Цариград  граф Лобанов-Ростовски, че екзархийският диоцез трябва да бъде разширен. Според него “няма да има никакви затруднения да се присъединят към Екзархията и Дебърската, Полянинската и Струмишката епархии, където подготвителните работи за това присъединяване бяха извършени от турското правителство и единствено завършекът на това дело бе спрян... Относно Мелнишката, Мъгленската и Воденската епархия, в които няма нито едно гръцко село, може би, ще се наложи да се направи проверка на населението... за присъединяването към Българската църква. Относно Сереската, Костурската, Драмската, Солунската и Адрианополската епархии, в които се срещат и гръцки села, този въпрос според мен е трудноразрешим по смисъла на желанията на българите.” А когато през октомври 1878 г. Европейската комисия, натоварена с изработването на Органическия устав на Източна Румелия, се преместила от Цариград в Пловдив, екзарх Йосиф I провел срещи с представителите на отделните държави в нея и подробно им разяснил своето схващане за запазване на единното църковно ръководство на българския народ [33].

Руската дипломация поддържала становище, че седалището на Екзархията трябва да се намира в София или Пловдив, за да се създадат условия за вдигане на схизмата, която внесла разделение всред православните народи. На това мнение били редица български възрожденски дейци. Проф. М. Дринов пък стоял на гледището, че Екзархията трябвало да има за седалище град Охрид. Според екзарх Йосиф I “Македония е населена от 8 части българи и една част гърци” и по население и по дух тя била “страна българска”. В нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи, затова екзархийският център трябвало да се запази в столицата на Османската империя [34]. Това мнение на екзарха постепенно взело връх, тъй като било подкрепено от всички български църковно-народни дейци и от населението в Македония и Одринско [35].

В същото време Учредителното събрание в Търново приело и записало в конституцията на Княжеството (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява “неразделна част от българската църковна област” [36]. Въз основа на това положение било осигурено редовно постъпление на средства както от епархиите в свободна България, така и от държавното съкровище, които щели да се използват за поддържане на екзархийското дело в Македония и Одринско. За законното и редовно субсидиране на Българската екзархия министърът на външните работи и изповеданията д-р Георги Вълкович изработил особен правилник (с 10 члена), който бил одобрен от княз Александър I Батенберг на 13 януари 1882 г. Неговият приемник, министър д-р Константин Стоилов, изтъкнал, че е необходимо “да се развие у македонските българи чувствата на народно самосъзнание, трябва малко и голямо да знае, че е българска кръв и да се гордее с това”. За осъществяването на тази цел той препоръчал да се наблегне на просвещението на македонските българи чрез откриването на училища и чрез създаването на “една добра организация, която ще да ни държи в течение на работите на Македония и ще е в състояние в един даден момент беззабавно и успешно да тури в действие по цяла Македония и Албания една заповед, излязла от княжеското правителство.” [37]

Необходимо е да се отбележи, че тези финансови постъпления били законно право на Екзархията като общобългарска институция и тук в никакъв случай не може да се намеква за някаква пропаганда, каквито били другите народностни и религиозни пропаганди в Македония и Одринско, поддържани и насърчавани от османската власт във вреда на българското население [38]. Интересното в случая е, че Българската екзархия в Цариград функционирала като официална османска институция, а финансово била издържана от Княжество България. В първите години тази помощ била символична ­ само 30 000 лв., като през 1882 г. били отпуснати 100 000 лв., а от следващата увеличени на 170 000 лв. [39] Станало законна практика всяка година в българското министерство на Външните работи и изповеданията, а по-късно и в Св. синод в София, да се изпраща проекто-бюджетът на Екзархията. Той бил разглеждан на няколко нива и след това гласуван в Народното събрание [40]. Отпусканите средства, набирани от българските данъкоплатци, били значителни и служели както за издръжката на екзарха и Екзархийското управление в Цариград, така и за заплати на учители и свещеници, намиращи се под екзархийското ведомство.


3. Утвърждаване на екзархийското ведомство
в Македония и Одринско

На 9 януари 1880 г. екзарх Йосиф I напуснал Пловдив и се прибрал в Цариград, където започнал активна дейност по изграждането на екзархийското управление. Упорито и системно той подавал изложения и молби до Високата порта, за да получи право да изпрати духовни началници в епархиите, които имали български владици преди войната ­ Охрид, Велес и Скопие. Освен това чрез т. нар. истилями (допитвания) населението в Дебърска, Струмишка и Кукушка епархия също изявило волята си да премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бързала да удовлетвори исканията на българите и непрекъснато възпрепятствала изпращането на екзархийските архиереи. Така започнала една дълга и безконечна “игра” на отлагане, забавяне и отклоняване, което било обикновена практика в системата на османското управление [41].

Какви били целите и задачите на Българската екзархия в Цариград, след като църквата в свободното Княжество вървяла по друг път на развитие и през 1883 г. променила и приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.? “Задачата на Екзархията е, се казва в едно поверително изложение на екзарх Йосиф I от 23 март 1900 г. до самоковския митрополит Доситей, наместник-председател на Св. синод в София, да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 год., именно да придобие ведомство в смесените епархии, които се оспоряват от Патриаршията. На Екзархията, следователно, предстои да оделотвори тежката историческа задача ­ да прибере под свое ведомство всички българи във вилаетите на Европейска Турция, да развие у тях съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал: всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под крилото на праотеческата си черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в империята. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюването на това право тя си служи с най-законните средства ­ мирна културна еволюция чрез черквите и училищата” [42].

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Тези негови твърдения били основани на статистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания. Позовавайки се на фермана от 1870 г., на истилямите-допитвания и на състоянието на българските църковни общини още през 1883 г. екзарх Йосиф I отбелязал 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е. семейства) можело да се състави самостоятелна Екзархия (т. е. църковна област), способна да съществува независимо от Българското княжество [43]. Този план обаче останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез. В началото на 1883 г. Йосиф I се опитал да състави Св. синод при Екзархията в Цариград и с него да разреши някои въпроси, свързани с устройството на църквата и със запазването на нейното седалище в турската столица. Той извикал при себе си двама владици от Източна Румелия ­ Панарет Пловдивски и Серафим Сливенски, които одобрили решението седалището на Екзархията да остане в Цариград, а в столицата на Княжеството София екзархът да бъде представляван от един наместник или делегат, избиран измежду владиците в тамошните епархии. Високата порта остро се обявила против свикването на Синод и той преждевременно бил разпуснат [44].

С явна цел да създаде условия за отстраняването на Екзархията от Цариград, Високата порта поискала настоятелно от екзарха да определи своето становище към църквата в Княжеството във връзка с чл. 39 от Търновската конституция и внесените в Екзархийския устав изменения, съгласно които архиереите от Княжеството имали правото да участват в избора на екзарх и в екзархийския Св. синод. Той трябвало да заяви дали приема църковния устав на Княжеството като валиден и за себе си, или се смята за отделен и независим от църквата в свободна България. От турска страна очаквали, че екзарх Йосиф I ще се ангажира с категоричен отговор, който пък би дал основание на Портата да обяви фермана за невалиден и да поиска вдигането на Екзархията от Цариград, тъй като тя нямала ведомство в преките владения на султана. Екзархът обаче веднага прозрял намеренията на правителството и отговорил крайно предпазливо и доста тактично. Той заявил, че отношенията между Екзархията в Цариград и църквата в Княжеството са чисто духовни и че църковният закон в България има сила само за там, но не и за църквата в империята, която се управлявала от временни правила, тъй като Екзархийският устав, изработен от Църковно-народния събор през 1871 г., все още не е бил одобрен от Високата порта [45].

Турското правителство не останало доволно от този отговор и продължило да търси конкретен повод за отстраняването на Екзархията от своята територия. През октомври 1883 г. екзарх Йосиф I не бил поканен на прием в двореца по случай обрязването на султанските деца, на който присъствали всички духовни началници на признатите в империята религиозни общности. Това открито и демонстративно пренебрежение било сметнато като подготвителна стъпка за отстраняването на екзарха от Цариград. То предизвикало изключително силно брожение сред българското население в Македония и Одринско и недоволство в Княжеството и Източна Румелия. В тоя решителен момент обаче Русия застанала на страната на Българската екзархия. Високата порта била принудена да лавира и на 17 декември 1883 г. екзарх Йосиф I бил поканен на аудиенция в двореца. На посочената дата екзархът бил приет лично от султан Абдул Хамид II ­ повече от шест години двамата не се били срещали лично. В дълга беседа Йосиф I успял да разпръсне всички подозрения и да засвидетелства, че “поданиците му българи и всичкия български народ, който е в неговата държава, му е верен”. Аудиенцията преминала много добре, като обаянието и откровеността на българския екзарх пленили султана и през цялото си управление той бил винаги отстъпчив и благосклонен към “дипломата в расо”. Валидността на фермана от 1870 г. била зачетена, седалището на Екзархията в Цариград било запазено; дадено било и обещание, че църковно-народните права на българите във вилаетите ще бъдат зачитани и занапред [46].

През цялата 1884 г. екзарх Йосиф I непрекъснато настоявал за изпращане на български владици в Македония и едва в края на годината Високата порта разрешила да бъдат назначени такива в Охрид и Скопие. Обаче берати не им били издадени и съответно те не могли да заминат за епархиите си. В Министерския съвет половината от министрите “остават при възгледа, че ферманът е даден в други времена и при други условия и че не е в интереса на Империята да се толерира Екзархията. Срещу отстъпването на двете епархии протестира енергично и Патриаршията, срещу това отстъпване излязоха и сърбите, които пръв път се явиха противници и съперници на българите” [47]. Освен това последвалите събития ­ Съединението, Сръбско-българската война (1885 г.), детронирането на княз Александър Батенберг и идването на Фердинанд Кобургготски в България ­ още повече усложнили нещата.

Твърдата национална и туркофилска политика на Стамболовото правителство и страхът от бъдещи усложнения принудили турското правителство да промени политиката си към Българската екзархия в Цариград. Именно поради това на 27 юли 1890 г. то издало берати за назначените митрополити ­ Синесий в Охрид и Теодосий в Скопие. През същата година Високата порта отменила военното положение в европейските вилаети на империята, съществуващо още от времето на Руско-турската освободителна война. На Екзархията било разрешено да започне издаването на свой печатен орган “Новини” (по-късно преименуван на “Вести”) [48].

В средата на 1891 г. по заповед на великия везир Кямил паша било издадено предписание до валиите в Солун и Битоля, с което им било наредено да не пречат на българите, които се отказват от Патриаршията, сами да уреждат църковните и училищните си дела чрез духовните председатели на общините. В резултат на това разпореждане само за няколко месеца повече от 150 села и градове заявили писмено пред местните власти, че се отказват от Патриаршията и минават под ведомството на Екзархията. След свалянето на Кямил паша през октомври 1891 г. новият велик везир Джеват паша дал наставления за ограничаване на движението на българите за отказване от Цариградската патриаршия, обаче то продължавало да се развива твърде успешно. Това от своя страна улеснява издаването на още два берата през пролетта на 1894 г. за Велешка и Неврокопска епархии, едната имаща право на български владика по силата на фермана от 1870 г., а другата била отхвърлила гръцката духовна власт още през 1869 г. [49] Три години по-късно, през 1897 г. Портата възнаградила неутралитета на България по време на турско-гръцката война с берати за нови трима владици в Битоля, Дебър и Струмица [50].

В Одринска епархия Българската екзархия имала свой епископ, но той нямал султански берат. В останалите епархии с българско или смесено, но преобладаващо българско население ­ Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Кукушка (Полянинска), Сярска, Мелнишка и Драмска ­ екзарх Йосиф I успял да наложи председателите на църковните общини да бъдат признати за екзархийски наместници с права да уреждат всички църковни и училищни работи [51].

През периода 1897-1912 г. утвърждаването на ведомството на Българската екзархия срещнало редица непреодолими пречки. Напразни били усилията на екзарх Йосиф I да издейства берати за митрополити в Серес, Солун, Одрин и Гюмюрджина. Високата порта, подтиквана от Цариградската патриаршия, взела страната на сръбската пропаганда, която започнала да се разраства в Северна Македония. През 1897 г. Патриаршията назначила за протосингел на скопския гръцки митрополит Амвросий сръбския архимандрит Фирмилиян. Година по-късно Амвросий бил преместен от Скопие, а Фирмилиян станал управляващ епархията. Високата порта привидно не позволила Фирмилиян да бъде поставен за титулярен митрополит, но по-късно отстъпила, когато руският посланик в Цариград Иван Ал. Зиновиев се застъпил за него, а българското правителство тихомълком дало съгласието и отказало да подкрепи Екзархията. Така на 15 юни 1902 г. Фирмилиян бил ръкоположен за скопски митрополит, намиращ се под ведомството на Цариградската гръцка патриаршия [52]. През 1910 г. по искане на сръбския крал Петър I Карагеоргиевич Патриаршията отстъпила на сърбите и Велешко-Дебърската епархия, начело на която бил поставен за управляващ сръбският епископ Варнава, който по-късно станал сръбски патриарх.

След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. гърци и сърби започнали въоръжен поход срещу Екзархията и нейното паство в Македония и Одринско. Костурският гръцки митрополит Карвангелис особено се отличил в това бясно преследване на екзархистите. На 24 март 1905 г. гръцки четници нахлули в с. Загоричене (дн. Василиас), Костурско, и избили 69 невинни жертви, за да сплашат привържениците на Екзархията. Положението на екзархистите се подобрило отчасти след 10 юли 1908 г., когато бил извършен младотурският преврат. С разрешение на Високата порта екзарх Йосиф I съставил Св. синод и Мирски екзархийски съвет [53]. Агресивното държане на младотурците сближило политически българи и гърци, а това съответно довело до подобряване на отношенията между Българската екзархия и Цариградската патриаршия.

Идеалът на екзарх Йосиф I и неговата “велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и “да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията” били реализирани в значителни мащаби. До Балканските войни в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от “екзархийски наместници”: Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка) Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В този широк диоцез се наброявали около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници [54]. Интересното в случая е, че, както посочва екзарх Йосиф I, Екзархийският устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Високата порта (в случая нямало никакъв отговор за него ­ нито положителен, нито отрицателен). Въпреки това “в епархиите, дето ферманът е приспособен, Екзархийския устав е приложен изцяло, с изключение на третата му част за дажбите, които ще се събират от християните на венчило.” [55]


4. Просветно-културна дейност на Българската екзархия
в Македония и Одринско

Българската екзархия, съвместно със свободното Княжество България, поела трудната и отговорна задача да работи за културно-просветното издигане и национално укрепване на българското население в Македония и Одринска Тракия. Тя станала обединителен център и негов законен духовен и политически представител пред Високата порта. Въпреки тежките изпитания, които изживяла по време на Освободителната война и в първите години след нея, Екзархията успяла да се запази като български национален институт в Османската империя, опирайки се на фермана от 1870 г. и на масовата поддръжка на местното българско население. Освен това тя получавала редовно и значима материална и политическа поддръжка от свободна България [56].

В резултат на енергичните и настоятелни постъпки на екзарх Йосиф I, Българската екзархия възстановила правата си на попечител на българските училища в пределите на Османската империя. Активизирали се църковно-училищните общини в Македония и Одринска Тракия. Отново били отворени вратите на закритите по време на Руско-турската освободителна война училища. По инициатива на екзарха и под негово ръководство постоянно нараствал броят на просветно-образователните институции и се издигало качеството на тяхната дейност. Значителна роля играе дружество “Просвещение”, основано през 1880 г. в Солун, а така също и “Училищното попечителство”, което представлявало екзархийски комитет за организиране и ръководство на просветната дейност (1882-1883). Това попечителство било създадено по идея на българското Министерство на външните работи и изповеданията, за да “ръководи учебното дело или въобще народното дело в Македония и Одринский вилает” [57]. Скоро то било трансформирано в Училищен отдел при Българската екзархия (1883-1884), под чиито грижи и ръководство възникнала огромна мрежа от различни по степен и характер училища (вкл. и богословски), библиотеки, читалища, книжарници, дружества, пансиони и др. Съгласно със задачите, залегнали в плана за широка и организирана дейност за изграждане на класни училища и гимназии в Македония и Одринско (изработен през 1880 г. от просветните дейци Кузман Шапкарев, архимандрит Методий Кусев, Н. Спространов, Хр. Бучков и др. и одобрен от Екзархията и Княжеството), Солун бил определен като учебен и културен център за Македония, а Одрин ­ за Тракия [58].

Изборът на Солун за просветно средище на българите не бил случаен, тъй като този град бил не само административен, но и стопански и културен център на българското население в Македония. През есента на 1880 г. било поставено началото на Солунската българска мъжка гимназия, която приела името на славянските просветители светите братя Кирил и Методий. Поддържана от Екзархията и от Солунската българска община, тази първа гимназия станала мощна духовна сила на българското население против елинизма. Тя възпитала стотици кадри и дала тласък за развитието на учебното дело и в най-отдалечените краища на Македония [59]. През 1882 г. била открита в Солун и българска девическа гимназия “Св. Благовещение”. Първа управителка (директорка) на гимназията станала дъщерята на Димитър Миладинов Царевна Миладинова, която била руска възпитаничка. Тя полагала големи старания и отдала всичките си сили и любов за доброто уреждане на гимназията и за издигане на културния живот в града [60].

Главен просветен център на българите в Тракия станала Одринската българска мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”, открита през 1891 г. Тя носила името на бележития възрожденец и посрещала част от материалните си нужди от ежегодните лихви на завещаните от д-р Берон средства за учебни цели. През 1899 г. тази гимназия станала пълна, със седем класа, като подготвила учители за българските училища в Тракия [61]. В пансионите на гимназиите в Одрин и Солун намерили подслон, прехрана и възпитание хиляди български деца от всички краища на Европейска Турция.

През учебната 1898-1899 г. българската класическа гимназия в Битоля станала пълна със седем класа. По това време успешно се развивали и двете български педагогически училища в Скопие и Сяр, петокласните девически училища в Битоля и Скопие, откритата малко по-късно търговска гимназия в Солун и др. Средните учебни заведения в Македония и Одринско се изграждали по примера на двете български гимназии в Солун, които като първи били най-добре уредени с пансиони, трапезарии, библиотеки, кабинети, учебни пособия и др. В навечерието на Балканската война българските средни училища (гимназии) достигнали цифрата 12. [62]

По идея на екзарх Йосиф I през учебната 1883-1884 г. било открито свещеническо училище в Одрин. През следващата учебна година такова училище било открито и в Прилеп, но то просъществувало само една година и било преместено и слято с Одринското. Последното след упорити настоявания на Екзархията било преместено в Цариград, като на 22 септември 1892 г. станало официалното му откриване. В началото на 1892/1893 г. духовното училище било отделено от четирикласното и станало самостоятелно, като негов патрон станал големият български светец Иван Рилски. За пръв ректор бил назначен архимандрит Методий Кусев, който току-що се бил завърнал от учението си в Русия. През учебната 1895/1896 г. цариградската семинария станала пълна, шестокласна и в нея се изучавали 31 предмета. В тази семинария постъпвали на учение главно българчета от Македония и Одринско и много малка част от свободна България. Почти всички семинаристи били пълни стипендианти на Екзархията и в продължение на шест години се учели, хранели и обличали безплатно. За периода от 1900 до 1913 г. семинарията завършили около 200 души. Те станали учители, свещеници, монаси, служители в екзархийската канцелария и в отделните митрополии, а други продължили образованието си главно в руски духовни академии. Измежду завършилите семинарията изпъкват редица църковни и просветни дейци като митрополитите Видински Неофит, Врачански Паисий, Неврокопски Борис, Търновски Софроний, Ловчански Антим и др.; проф. архимандрит Евтим Сапунджиев, проф. Иван Марковски, академик Иван Снегаров и др. [63]

Класни училища (прогимназии) с втори, трети и четвърти клас били открити във всички градове и централни селища в Македония и Одринско, а основни (начални) училища до четвърто отделение, някои от тях със забавачници, имало в почти всички по-големи български села [64].

През 1888 г. екзарх Йосиф I получил от Високата порта разрешение да назначи четирима инспектори към Училищния отдел, по един за Солунски, Скопски, Битолски и Одрински вилает. Понеже те не получавали винаги разрешение от властта да пътуват в своите райони, задачата по надзора и ръководството на училищното дело по места била възложена на главните учители от училищата в централните селища. С цел да се подобри ръководството на училищата, Екзархията наредила да се създадат към българските църковни общини училищни комисии. Първата комисия била създадена в Солун в края на 1889 г. Подобни сформирали в Битоля, Скопие, Одрин и други по-големи градове. С изграждането на училищните комисии се засилило демократичното начало в ръководството на училищното дело. По-късно, когато седем български епархии били оглавени от екзархийски митрополити, към съответните митрополии бил назначен по един училищен инспектор. В централното ръководство, Училищния отдел на Екзархията, инспекторите били двама и периодически предприемали няколкомесечно пътуване из диоцеза на Българската екзархия за ревизия и контрол на учебното дело [65].

До края на 1913 г. Екзархията успяла да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици. От всичките преподаватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция [66]. Възпитаниците на екзархийските училища не могли да разчитат на офицерска кариера или да заемат значителни служби в османската администрация, независимо от степента на образованието им. Малка част от тях продължили да учат в Русия и някои европейски университети. Почти всички тръгнали по пътя на народни учители и споделили нерадостната участ на сънародниците си.


5. Българската екзархия и ВМОРО

Постепенно младата българска интелигенция поела в свои ръце националното дело. Въпреки че Екзархията била привърженик на еволюционната политика, редица свещеници и учители създали и ръководели тайни революционни комитети, като формирали интелектуалния елит на национално-освободителната организация (ВМОРО). Така с легални средства Българската екзархия подготвила Македония и Одринска Тракия за евентуално бъдещо обединение с българската държава.

Изпращането на чети от България в Македония и създаването и изграждането на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) обаче било в разрез с мирната еволюционна политика на Българската екзархия. Възникнали редица противоречия между революционните дейци от организацията и самата Екзархия. Тези противоречия били противоречия по форма, а не по съдържание и нямали отношения към самата Екзархия като институция. Те се разграничавали в методите на борбата ­ еволюция и революция, легалност и нелегалност и т.н.

Силно притеснен от засилилата се революционна обстановка, през пролетта на 1903 г. екзархът се обърнал към българския монарх с лична поверителна записка. В нея той посочил, че “политическото обединение е идеал, който пълни традициите, книжнината и сърцата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия надежди особено наякнаха и закрепнаха от осем години насам, когато София стана средище на копнежите на македонските българи. Явиха се революционни апостоли”, като “мизерията и отчаянието” били революционният титан-апостол. “Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и я отвръщат от духовната автономия, която е задача на Екзархията. Културните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала мнозина от нейните органи не устояха: тероризирани и незакриляни, маса учители и духовници се повлякоха от течението”. Изплашен от бурното развитие на събитията, Йосиф I съветвал Фердинанд да не вкарва България във война с Турция, защото “една такава война ще бъде катастрофа за целокупния български народ. Моментът е съдбоносен, и затова мерките трябва да бъдат решителни и ефикасни.” [67]

След избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. екзархът употребил голямото си влияние и авторитет пред Високата порта и западните дипломати, акредитирани в турската столица, за спасяване на редица градове и села от разграбване и масови екзекуции. Неговите молби и ходатайства пред турското правителство нямали чет. Като истински българин той искрено скърбял за разстроеното екзархийско дело, което градил десетки години. Пред своите подчинени той непрекъснато повтарял: “Не революцията ще спаси Македония, а еволюцията, просветата.” [68] Пет години по-късно, с поверително писмо от 20 август 1908 г. той съобщил на министъра на външните работи и изповеданията ген. Ст. Паприков, че “комитетско-четнишката политика тури в окови целия ни обществен и културен живот” [69].

Неоснователни са обвиненията към българския духовен глава, че по време на революционните събития в Македония и Одринска Тракия, по настояване на турското правителство той изпратил окръжни до своите пасоми да запазят мир и спокойствие и да останат верни поданици на султана. Не трябва да се забравя, че самата Екзархия била турско учреждение, а Йосиф I ­ поданик на империята и висш османски служител. Една погрешна стъпка от негова страна и нямало да съществува нито той като духовен глава, нито Българската екзархия като църковна институция на поробените българи от вилаетите. Екзархът трябвало да бъде лоялен към султана и Високата порта, за да запази екзархийското дело от пълен погром и православните българи във вилаетите от масово унищожение. Някои тогавашни революционни дейци не разбирали това и дори се стигнало дотам, че в началото на март 1909 г. в Цариград пристигнал Яне Сандански да накаже със смърт екзарха. Но когато се видял на 7 март с. г. с българския духовен глава, той бил запленен от големия дипломат и мъдрия политик и “стана негов най-горещ адмиратор и приятел” [70].

За защита на българското християнско население от вилаетите екзарх Йосиф I нямал нито ден спокойствие. В продължение на близо четири десетилетия той имал многобройни срещи и разговори със самия султан Абдул Хамид, с великите везири, с различните министри и висши държавни чиновници, с политически, военни и религиозни дейци, с посланиците на всички европейски държави, акредитирани в турската столица, с журналисти и учени, и т. н. Той не знаел що е умора и постоянно сновял между Високата порта и чуждите посолства. Навред бил посрещан и изпращан с почит и уважение, като също бил посещаван от високи гости в Екзархийския дом.

Малко известно е обстоятелството, че екзарх Йосиф I нито веднъж не е посетил своите пасоми в Македония и Беломорска Тракия, по причина на възбрана от страна на подозрителната Висока порта. Последната ясно е разбирала какво би представлявало едно посещение на екзарха в македонските епархии. Това би било един изключителен триумф на екзархийското дело, една внушителна манифестация на българщината, доминираща многократно над останалите народности. От спомени на съвременници ясно се вижда с каква голяма популярност се ползвал Йосиф I всред македонските българи. Неговият фотопортрет висял във всички митрополии, архиерейски наместничества, канцеларии на екзархийски храмове, училища и читалища; за него знаели и млади и стари; неговото име се произнасяло като име на светец и древен пророк. Въпреки тези пречки да посещава своето паство, екзархът приемал с отворени обятия всички българи идващи в Цариград и разговарял с тях по цели часове за положението и обстановката в родните им места; поддържал огромна лична и служебна кореспонденция с духовници, учители и първенци от Македония и Одринско; интересувал се ежедневно за положението във вилаетите.

Неспокойният и несигурен живот във вилаетите карал мнозина екзархийски свещеници да се изселват в свободна България, оставяйки своите пасоми без духовни пастири. Възмутен от това, екзарх Йосиф I издал Окръжно от 10 февруари 1912 г., в което забранява на митрополитите и управляващите епархиите да разрешават на екзархийските свещеници да напускат енориите си и да се изселват в свободните български земи: “Нарушителите ще се преследват и наказват според правилата и наредбите на Св. Църква, която строго порицава и осъжда наемничеството в пастирското служение” [71].

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Темелски, Хр. Султанският ферман от 27 февруари 1870 г., основаване и дейност на Българската екзархия в Цариград. ­ Сп. Духовна култура, 1995, кн. 8, с. 20.

2. В-к Право, бр. 7 от 11 април 1870 г.

3. Кирил Патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията, С., 1971, с. 59.

4. Събев, Т. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С., 1973, с. 77.

5. Темелски, Хр. Султанският ферман..., 21­22.

6. Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. ­ Сп. Родина, 1996, кн. 2, с. 86.

7. Темелски, Хр. Султанският ферман..., с. 22.

8. Мишев, Д. Църковен архив. С., 1931, кн. III, с. 130.

9. Маркова, З. Българската екзархия 1870 ­ 1879. С., 1989, с. 38.

10. Темелски, Хр. Църковно-народният събор..., 90­92.

11. Протоколи на Българският народен събор в Цариград през 1871 г. С., 1911, 156­161.

12. В. Македония, бр. 33 от 17 август 1871 г.

13. Стамболски, Хр. Автобиография, дневници и спомени. Т. II (1868­1877). С., 1927, с. 190 и сл.

14. В. Право, бр. 16 от 27 юни 1872 г.

15. Кирил Патриарх Български. Цит. съч., с. 461.

16. Пак там, 462­463.

17. Миларов, С. Н. История на българския народ 679­1877. Пловдив, 1885, с. 246 и сл.; Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до наши дни. - ГСУ БФ, т. XVI, 1938-1939, с. 70.

18. Иванов, Ан. Борбите на българите за черковно-училищни правдини в гр. Неврокоп. С., 1926 (отд. отп. от сп. Училищен преглед, 1926, кн. 7 и 8, с. 15).

19. Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 367.

20. Снегаров, Ив. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на професор Р. Груич “Скопска митрополиа”. ГСУ, БФ, т. ХVI, 2, 1938/1939, 114­115.

21. Пак там, с. 115.

22. Кънчов, В. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. ­ В: Кънчов, В. Избрани произведения, т. II, С., 1970, с. 170. Според официални турски документи 8131 семейства от Скопска епархия (без Тетовска околия) пожелали да се присъединят към Българската екзархия, а само 537 семейства останали под върховенството на Патриаршията. Вж. Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 116.

23. Дорев, П. Народните борби в Македония. ­ Сп. Македонски преглед, 1936,кн. 3­4, 5­6.

24. Маркова, З. Цит. съч., с. 95.

25. Кънчов, В. Цит. съч., с. 116, бел. 2.

26. Маркова, З. Цит. съч., с. 96.

27. В-к Напредък, бр. 50 от 12 юли 1875 г.

28. Маркова, З. Цит. съч., с. 97.

29. Събев, Т. Цит. съч., с. 173.

30. ЦДИА, ф. 989 к (Екзарх Йосиф), оп. 2, а. е. 25, л. 13­15; вж. и Митев, Й. “Записката” на митрополит Методий Старозагорски като извор за свалянето на екзарх Антим I. ­ ИИИ, кн. 28, 1985, 236­252.

31. Темелски, Хр. Строител на Българската църква. ­ Сп. Духовна култура, 1995, кн. 7, с. 6.

32. Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I ­ жизнен път и дело. ­ В: Екзарх Йосиф в спомени на съвременници. С., 1995, с. 25 и сл.

33. Георгиев, В. и Ст. Трифонов. История на българите (1878 ­ 1944) в документи. Т. I (1878 ­ 1912), част втора: Българите в Македония, Тракия и Добруджа. С., 1996, с. 144.

34. Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 72 и сл. (по-нататък: Дневник).

35. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат. Сп. Родина, кн. 3, 1996, с. 33.

36. Гюзелев, В. Българската държавност в актове и документи. С., 1981, с. 222.

37. Георгиев, В. и Ст. Трифонов. Цит. съч., с. 148.

38. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I..., с. 37.

39. Георгиев, В. и Ст. Трифонов. Цит. съч., с. 149.

40. Илиев, Ат. Спомени. С., 19926, с. 384 и сл.

41. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I ..., с. 36.

42. Пасков, Ил. Изложение на екзарх Йосиф I до Св. Синод на Българската църква за църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897-1900 г.). ­ ИДА, кн. 59, 1990, с. 398.

43. Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I..., с. 28.

44. Арнаудов, М. Живот и дейност на екзарх Йосиф. С., 1965, с. 108.

45. Арнаудов, М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията (1870 ­ 1915). Т. I, С., 1940, с. 510 и сл.; Дневник, с. 116 и сл.

46. Арнаудов, М. Живот и дейност..., с. 115 и сл.; Дневник, 126­127.

47. Пасков, Ил. Цит. съч., с. 400.

48. Темелски, Хр. Строител на..., с. 7.

49. Арнаудов, М. Живот и дейност..., с. 115 и сл.; Юб. сб. Йосиф I Екзарх Български (1877-1902). С., 1904, 89­90.

50. О., М. и Б. Поглед върху деятелността на Българската екзархия 1877 ­ 1902 г. Лайпциг, 1902, 37­38.

51. Темелски, Хр. Султанският ферман..., с. 25.

52. Темелски, Хр. Новооткрити документи по Фирмиляновия въпрос от 1902­1904 година. ­ Военноисторически сборник, 1993, кн. 5, 142­143.

53. Арнаудов, М. Живот и дейност на .., с. 271.

54. Поверително писмо на екзарх Йосиф I до министър-председателя Иван Евс. Гешов от 5 април 1912 г. ­ Църковноисторически и архивен институт (ЦИАИ), инв. №10978, л. 147.

55. Пасков, Ил. Цит. съч., с. 404.

56. Вж. подробно това у О., М. и Б. Цит. съч., с. 5 и сл., 37 и сл.

57. Георгиев, В. и Ст. Трифонов. История на българите...., с. 148.

58. Георгиев В. и Ст. Трифонов. Екзарх Български Йосиф I. Писма и доклади. С., 1994, 20­47.

59. О., М. и Б. Цит. съч., с. 10 и сл.

60. Пак там, с. 37 и сл.

61. Пак там, с. 157 и сл.

62. ЦИАИ, инв. №10978, л. 146.

63. ЦИАИ, инв. №10978, л. 146.

64. Юб. сб. Йосиф I..., с. 93.

65. Лафчиев, Ст. Н. Спомени за Българската екзархия. С., 1994, с. 37.

66. ЦИАИ, инв. № 10978, л. 146. По-подробно за дейността на Екзархията в Македония вж. Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (1878-1944). Т. I, С., 1994, 71­89, 116­150 и 241­262.

67. Националноосвободителното движение на македонските и тракийските..., I, с. 215.

68. Снегаров, Ив. Екзарх Йосиф като политик. ­ В: Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I в спомени ..., с. 399.

69. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 154, л. 33.

70. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат..., 42­43.

71. ЦДА, ф. 176, оп. 2, а. е. 1071, л. 20­22.