Изток и Запад в европейското средновековие

Петър Мутафчиев

 

МНИМОГО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА СЕЛДЖУШКИ ТУРЦИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ XIII В.

 

VI. ВЪПРОСЪТ НА ГАГАУЗИТЕ

 

 

ИЗВЛЕЧЕНИЕ

 

Напоследък при занятията си с историята на североизточните български земи аз трябваше да се справя между другото и с едно известие, в което се разказва за една колония от няколко десетки хиляди селджушки турци, които през XIII в. се били настанили в днешна Добруджа. И тази вечер искам да изнеса накъсо пред вас резултатите на моите издирвания по тоя въпрос.

 

Създадената през втората половина на XI в. държава на селджуците в Мала Азия бива изложена към средата на ХIII в. на страшния натиск на татарите, който под властта на Хулагу един от приемниците на Чингис хан, владееха над Туркестан, Персия и Месопотамия. Поради заплахата на Хулагу тогавашният селджушки султан Иззеддин бил принуден да напусне земята си и да търси убежище при византийския император Михаил VIII Палеолог. Султанът се надявал, че ще намери тук помощ, за да се върне на загубения си престол, но неговите надежди се оказали напразни. Михаил Палеолог не по-малко се опасявал от могъществото на Хулагу и тъй като считал, че Иззеддин с домогванията си могъл да развали отношенията му със силния татарски владетел, изпратил го в крепостта Енос при устието на Марица, където трябвало да живее под строго наблюдение. Султанът обече успял оттук да завърже сношения с българския цар Константин Асен и с един друг от наследниците на Чингис хан — Берке, който тогава заповядвал над тъй нареченото Кипчашко ханство (Chanat von Kiptschak) в днешна Южна Русия. Войските, изпратени от Берке и Константин Асен, освободили Иззеддин, който бил отведен в Крим.

 

За тия събития разказват двама византийски историци, единият от които Георги Пахимер е бил тяхен съвременник и

 

323

 

 

732

 

неговото известие съвпада напълно със съобщенията на цяла редица източни летописци.

 

Съвсем изолирано всред всички тия исторически извори стои обаче известието за същите събития в съчинението на Сеиид Локман, един турски автор от края на XVI в. Това съчинение представлява преработка на тъй нареченото Огузнаме, в което се излагала историята на селджуците. Самото Огузнаме и до днес не е публикувано. Що се отнася до „преработката” на Локман, тя преди повече от сто години бе открита от учения историк Joseph v. Hammer, който и пръв използува нейните данни в своята Geschichte des osmanischen Reiches, а след това и в Geschichte der goldenen Horde. Още по-късно, в 1872 г., извлечения от съчинението на Локман, между които и разказът за Иззеддин, бяха издадени в отделна книга от финландския учен Jacob Lagus.

 

У Локман приключенинта на Иззеддин са предадени с подробности, каквито липсват у споменатите византийски автори. Султанът, разказва се между другото тук, след като дълго време оставал в бездействие в Цариград, казал веднъж на императора: „ние сме хора турци и не можем в град да живеем. Затова много ще ти бъдем благодарни, ако ни дадеш някъде земя. Тогава бихме довели от Анадола наши сънародници, за да се поселим в нея, та там да летуваме и зимуваме. Императорът им дал областта Добруджа. Тогава Иззеддин пратил тайно известие до сънародниците си. Те начело с някой свет човек Саръ̀ Салтък (Sari Saltik) през Никея и Никомедия слезли в Скутари, на азиатския бряг на Босфора. Какъв е бил по-нататъшният им път, не се съобщава; казано е само, че преселниците се настанили в Добруджа, където след това дълго време имало „два-три мюсюлмански града и 30—40 бюлюка турски семейства”, и че когато няколко години по-късно татарите на Берке освободили Иззеддин, те отвели в Крим и тия турци заедно с техния главатар Саръ̀ Салтък.

 

Тъй както това преселение на селджуци е представено у Локман, то навярно би било отминато от учените като незаслужаващ особено внимание епизод, ако наред с него не се поставяше и едно друго известие. Арабският географ Ибн-Батут, който през 1330—1332 г. пътувал от столицата на

 

324

 

 

733

 

кипчашкия хан, гр. Сарай на Волга, за Цариград покрай северните и западните брегове на Черно море, съобщава, че минал през град Баба Салтък, наречен тъй по името на един погребан в него светец. Още Jos. Hammer бе изказал предположението, че тоя град е днешният Бабадаг в Северна Добруджа, където и досега се намира едно тюрбе — мавзолей на познатия ни вече Саръ̀ Салтък. Тъй изтълкувано, известието на арабския автор значи, че доведените от С. С. турци не ще да са напуснади Добруджа, както е казано у Локман, и че ако не всички хора, една част от тях заедно със своя ръководител са останали в нея, като нарекли тук на негово име града, в който той по-късно починал.

 

Това заключение изглеждаше тъй естествено, че ето вече цели сто години се приемаше от всички и никой не помисляше да го подложи на каквото и да било съмнение. Нещо повече дори. Въз основа на тия две известия у Локман и Ибн-Батут някои учени излязоха дори с твърдението, че познатото българско княжество в Добруджа през XIV в. (das drit pulgery), както го нарича в спомените си съвременният му баварски войник (Krieger, Johannes Schiltberger), е било създадено именно от преселниците на Саръ̀ Салтък и че от самото му начало, та до неговото унищожение от османците при завоеванието на Балканския полуостров това княжество е представлявало една чисто турска държава.

 

Занятията ми с целия тоя въпрос ме доведоха до твърдото убеждение, че горният извод заедно с предпоставките, на които е основан, е съвършено погрешен.

 

Преди всичко разказът за Саръ̀ Салтък, тъй както ни е познат от „Преработката” на Локман, буди редица съмнения.

 

Против достоверността на тоя разказ говорят на първо място много несъобразности и противоречия из самото му съдържание. Тук ще се задоволя да посоча само някои от тях.

 

1. Преди сто години, по времето на Хамер, пък и след него бе позволено да се мисли, че Михаил Палеолог е могъл да настани С. С. и съплеменниците му в Добруджа. Днес обаче се знае, че тогава, през 60-те години на XIII в., както и през целия XIV в. до завоеванието на Балканския полуостров от османците, византийските владения по западното крайбрежие

 

325

 

 

734

 

на Черно море никога не са прехвърляли линията на Източния Хемус, а до първите десетилетия на XIV в. Добруджа е била неразделна част от Търновското българско царство. Михаил Палеолог следователно не е бил в състояние да „отстъпи” на преселницнте на С. С. една област, която не му е принадлежала.

 

2. Наименованието Добруджа по време на разглежданите събития не е съществувало. То представлява турска форма на славянобългарското Добротица, както се е наричал предпоследният княз на тая област, и без всяко съмнение ѝ е било дадено от османците към края на XIV в., когато те станали нейни господари. Подробностите, с които у Локман са описани приключенията на бежанеца, селджушки султан, показват, че сам Локман (респективно съставителят на Огузнамето) е черпил сведенията си от извор от време, близко до онова на Иззеддин. Но тъкмо затова не може да се допусне, че в тоя първоначален извор Добруджа е била спомената. Нейното име като област, където се настанили колонистите на С. С., е било внесено в първоначалния текст най-малко цял век по-късно, и то заедно с разказа за тяхното преселение. Това обстоятелство обаче само по себе си е достатъчно, за да породи не само въпроса, дали наистина Добруджа ще е била земя, в която преселниците се настанили, но и дали подобно преселение, поне тъй както е представено у Локман, изобщо е станало.

 

3. В известието у Локман е казано между другото, че в експедицията за освобождението на Иззеддин взел участие със своя войска и „ханът на Крим”. Тоя последен израз е ново свидетелство за това, че съчинявайки разказа си за С. С., авторът на това известие не е имал никаква представа за политические отношения в земите около северните и западните брегове на Черно море по времето, към което неговият разказ се отнася. В XIII в. кримските земи не са били обособени държавно, а са се намирали заедно с всички днешни южноруски покрайнини под непосредствената власт на великите кипчашки ханове.

 

За да се убедим напълно, че историята на селджушкото население в Добруджа е измислена от начало до край, нужно е да разгледаме и някои чисто легендарни известия, в които С. С. се явява главно действуващо лице.

 

326

 

 

735

 

Тук трябва преди всичко да бъдат взети под внимание няколко места от тъй нареченото Sejâhetnâme, „Книга за пътешествията”, на прочутия османски писател Евлия Челеби (средата на XVII в.). У Евлия Челеби С. С. се явява не племенен водач, както е представен у Локман, а мохамедански дервиш (монах), ученик на прославения траксоксански (sic, В.К. „трансоксиански”?) светец Мехмед Йесеви (средата на XII в.), а наред с това и последовател на Хаджи Бекташ, който по времето на султан Оркан дал благословията си на основания тогава корпус на еничарите. Вече от тия данни се вижда, че животът и дейността на С. С. обхващат един период почти от два века, обстоятелство, което само по себе си свидетелствува, че имаме работа с един чисто легендарен образ. И действително Евлия Челеби разказва за С. С. фантастични истории: как той прострял своята молитвена черга, седнал на нея със своите 70 дервиши и тъй преплувал Черно море от Мала Азия до Крим и как след това се запътил да проповядва исляма сред татарите, като при изпълнение на мисията си стигнал чак в Данциг, където убил „патриарха св. Никола”, и като взел неговото име и външност, продължил дейността си в ония земи. Според Евлия Челеби Саръ̀ Салтък собствено се наричал убитият данцигски патриарх, а същинското име на ислямския мисионер било Мохамед Бухара. От балтийските и руско-полските страни нашият герой дошъл в Добруджа, където убил един змей, спечелил с тоя си подвиг за исляма добруджанския крал и голяма част от народа му и свършил най-сетне живота си в Калиакра на Черно море, като не пропускал да ознаменува началото на задгробния си живот с едно ново чудо: на другия ден след смъртта му намерили тялото му в седем отделни ковчега. При вестта за това чудо в Калиакра се явили няколко крале, всеки един от които отнесъл и погребал в земята си по един С. С. Поради това гробовете на тоя свят мъж се намирали в седем земи; в Швеция, в балтийските земи (Данциг), в Чехия, в Молдавия, в Тракия (гр. Бабаески) и най-сетне в Калиакра, където „кралят на Добруджа” го погребал в същата пещера, в която С. С. убил змея, и издигнал на това място голям дервишки манастир. На друго място в книгата си Евлия Челеби отново се спира на живота и дейността на С. С. и съобщава, че в Русия и Полша неговият

 

327

 

 

736

 

герой обърнал в исляма повече от 600 хил. татари, докато в Добруджа броят на ония, които спечелил за Мохамедовата вяра, не бил повече от 40 хиляди.

 

Както виждате от гореказаното, чертите, с които С. С. се явява у Евлия Челеби, са съвсем различни от ония, с който ни е представен у Локман. У първия главно поле на неговата дейност се явяват северните балтийски и руско-полски земи, към които накрая го отправя и Локмановият разказ. Обстоятелството, че неговото пребиваване в Добруджа и у двамата автори е представено само като малотраен епизод, показва, че ядката на всички сказания за С. С. трябва да се търси в някогашните татарски земи по северните крайбрежия на Черно море и по-специално в Крим. Доказателство за това е и едно друго място у Евлия Челеби. Той съобщава там, че еснафът на многобройните бозаджии в Цариград през негово време се състоял от „татарски цигани”. Те считали С. С. за свой покровител, понеже вярвали, че бозата — национално татарско питие — била негово изобретение.

 

Народните легенди, ако не отразяват тъмни спомени за преживени исторически събития, представляват построения на примитивния човешки ум, предизвикани от нуждата да се обясни една дейстнителност, чието начало се губи в мрачините на дадечно минало. Именно от това гледище трябва да се разглеждат и приведените сказания за С. С. Дали той е историческа личност или чисто митически образ, в случая е без значение. Сигурното е само това, че той е въплъщение на мохамеданското мисионерство в северните татарски земи.

 

Както е известно, татарите от ханството на Кипчак до средата на XIII в. са били в масата си езичници. Ислямът е бил официално приет у тях по времето на хан Берке. Но съвсем погрешно би било да се мисли, че разпространението на новата религия е във връзка със споменатото освобождение на Иззеддин и преселението на неговите турци в кримските земи. Ние имаме безспорни сведения, че склонността на Берке към исляма е датувала от по-рано и че формалното му обръщение в тая вяра е станало няколко години преди селджушкият султан да бъде отведен от византийски плен.

 

При все това несъмнено е, че носители на Мохамедовото

 

328

 

 

737

 

учение сред татарите са били турци от страните южно или югоизточно от Черно и Касиийско море. Позната е антиислямската политика на другия татарски владетел Хулагу, чиято власт още към средата на XIII в. вече се разпростирала над целия Туркестан, Персия, Месопотамия и над Централна Мала Азия. Султанът Иззеддин и неговите близки не са били единствените, които трябвало да бягат от неговите преследвания и заплахи. Навярно още преди Иззеддин мнозина от неговите поданици са подирили спокойствие вън от отечествотоси. Владенията на Берке, непримирим неприятел на Хулагу, са представяли за тях най-сигурно убежище и именно на тая усилена, емиграция на турски елементи из южните презморски земи ее е дължал усиленият ръст на мохамеданската пропаганда в Кипчашкото ханство. Саръ̀ Салтък, когото легендите у Евлия Челеби представят като пришълец от Бухара, който през Мала Азия и Черно море стигнал в Крим, е бил може би един от най-видните измежду тия мисионери. А може би, както вече казахме, той е само персонификация на ислямското разширение в североизточните европейски земи. Това последно предположение е по-вероятно, защото чрез него се обясняват и много от чертите, с които легендата е облякла С. С. Познато е, че татарите от Кипчашкото ханство бяха първите воини на исляма в тази част на Европа и няколко века наред под техния натиск се тресяха тъкмо ония земи — Русия, Полша, Източна Прусия, които в преданието у Евлия Челеби са представени като поле на религиозно-мисионерската дейност на Саръ̀ Салтък. Убийството на „патриарха” св. Никола в Данциг е символ на тържеството на татарско-мохамеданското настъпление в тия страни с християнска култура.

 

Явява се въпросът, как в такъв случай ще трябва да се обясни поверието, което включва и Добруджа в кръга на ония земи?

 

Отговорът не е труден. Днешната Северна България и особено Добруджа през втората половина на същия XIII в. бяха едни от страните, който най-много и най-често бяха изложени на вилнежите на татарите. В самия край на XIV в. обаче върху териториите на Кипчашкото ханство връхлитат от своя страна ордите на Тамерлан и тяхното нашествие предизвиква

 

329

 

 

737

 

разпиляването на татарите от Крим и от южноруските степи. Някои от тях се пръскат на северозапад, където незначителни техни остатъци и сега живеят в Подолия и по-нататък — из някогашните руски губернии Вилненска, Гродненска, Плоцка, Минска и т. н. Друга по-голяма част отстъпва на запад, където заема Бесарабия и Северна Добруджа. В тая последната те образуваха значителен дял от населението дори до средата на миналия век. Център на тази татарска колонизация е била областта около Бабадаг, която в географските карти и у пътешествениците от XVI—XVII в. се означава с името „Добруджанска Татария”.

 

Именно от тия татари е било донесено тук и поверието за Саръ̀ Салтък, а във връзка с това е произлязла по-сетне и легендата за неговото пребиваване в добруджанските земи. Известно е, че когато един народ е принуден да изостави някогашните си обиталища, за да се настани в други земи, той донася със себе си своите вярвания, почитта в старите си богове или местни светци, като локализира спомените за тях в нови светилища. Тъй е било и в дадения случай. Считан от северните татари за техен племенен светия и борец за вяра, Саръ̀ Салтък е бил пренесен от тях и в новото им отечество. Не е било мъчно след това да се яви и легендата, която трябвало да засвидетелствува, че тук той не е бил чужденец. Че всички предания за С. С. водят към един първоначален севернотатарски извор, се вижда и от един друг факт. След Добруджа втората област, където паметта на С. С. се явява на особена почит, е Одринско, по-точно околността на града Бабаески, където през последните десетилетия на XV в е бил настанен значителен брой кримски татари.

 

За разпространението на култа към С. С. тук, в Балканския полуостров, особено много е допринесла пропагандата на дервишите-бекташи една религиозна мохамеданска секта, в чиито вярвания са примесени християнски елементи. Съществен елемент в техните вярвания е била особената почит към погребалните места на ирочути светии. Затова при всеки техен манастир се е намирал гробът на някой такъв светец. Ако в Добруджа най-известните бекташки общежития са били свързани с паметта на С. С., то е, защото поради нейното татарско

 

330

 

 

739

 

население тоя ислямски светец е бил тук най-популярен. Характерно за бекташите освен това е и присвояването на по-стари християнски светилища, което се обяснява с особения успех на тяхната пропаганда всред населения с християнски традиции.

 

Ето защо и всички места тук, в балканските земи, където е било локализирано почитанието на С. С., са места на някогашни християнски светилища. Такъв е случаят с гробницата на С. С. в Бабадаг, в която според известието на полския пътешественик Отвиновски (1557 г.) местното българско население вярвало, че почиват останките на християнския св. Никола. В пещерите на Калиакра, където според известието на Евлия Челеби се намирал друг гроб на Саръ̀ Салтък, също с бекташки манастир при него, местните българи и досега вярват, че е погребан все тоя християнски светец. Тъй е и с третия гроб на С. С. в Бабаески. Според едно известие на пътешественика Вранчич (1553 г.) издигнатото над него тюрбе (мавзолей) било някогашна християнска черква, все на името на. св. Никола.

 

Легендата за многото ковчези, в които се оказали останките на С. С., и за разните места, в които той бил погребан, ще е създадена от бекташите. Ние споменахме за връзките на тия последните с еничарите — през османската епоха преден отред на воинствуващия ислям. Поверието за гробовете на С. С в северните европейски земи може би е оживявало спомените за някогашните военни предприятия на татарите там, а може да е идвало да оправдае или осмисли завоевателните пориви на техните приемници, османците, към светите земи, където останките на ислямския светец чакали да бъдат освободени от властта на неверните. Не е чудно, че в едно съчинение от първата половина на XVI в. (История на битката при Мохач от Кемал паша заде), написано, за да прослави Сюлейман Великолепни, в чието време завоевателната сила на османското царство бе достигнала своя връх, авторът представя тоя султан, че продължава борбата срещу неверните, незавършена от С. С. и от татарския хан Берке.

 

Що се отнася до гробовете на С. С. в подчинените на османците балкански земи, тяхното „размножение” е във връзка

 

331

 

 

740

 

с чисто вътрешни потреби на бекташите. Поради особената почит, на който се радвал сред тях С. С., много от техните монашески братства, с течение на времето разпилени из различните части на полуострова, претендирали за честта да имат пред себе си неговите останки. Легендата за големия брой ковчези, в които се оказало неговото тяло, е била повикана, за да отстрани в случая споровете, които са могли да внесат съмнение и смут в душите на вярващите. Тъй по желание всяко място могло да има свой гроб на светеца. Не е чудно поради това, че докато Евлия Челеби знае само за седем такива гроба, други по-късни легенди ги изчисляват на 12, та дори на 40.

 

Първоначалната идентификация на С. С. със св. Никола също тъй не само не е чудна, но представлява ново доказателство за това, че култът на тоя мохамедански светец има за родина северните черноморски земи, където е изместил своя християнски предшественик. Познато е, че в източнохристиянската агиология св. Никола се явява морски светец, покровител на търговците, мореплавателите и всички, чийто живот е свързан с дейността по моретата или големите реки. А още преди татарите да заседнат по крайбрежията на Черно и Азовско море, тия места са били обсипани с търговски центрове и колонии — посредници в морската търговия между варварския север и културните средиземноморски страни. Оттук и особената ночит, на която се радвал тук св. Никола, запазена сред русите и до най-ново време. Че това почитание е минало сред татарите още по времето на тяхното езичество,за да се нагоди по-сетне към техните мохамедански представи и се слее с тях, се вижда, от една страна, от сказанията за тоя светия сред днешното татарско население в Крим, записани от руския фолклорист Мочулски, а, от друга — от приведеното вече място из легенда у Евлия Челеби за чудесното преминаване на Черно море от Саръ̀ Салтък и неговите дервиши при пътуването му от Мала Азия за Крим. Приликата между св. Никола, който според християнското предание можел свободно да се разхожда по морските вълни, и ислямския светец, който на чергата си плувал по морето, тук е пълна. В Добруджа, поради чието положение между Дунава и Черно море св. Никола също тъй е бил на особена ночит, неговата идентификация

 

332

 

 

741

 

със С. С. с намерила прочее една предварително подготвена почва.

 

След Добруджа втората балканска страна, където бекташизмът добил особено разпространение, е била Албания. В цели нейни области населението ѝ следва бекташкото учение; също както в Добруджа, бекташизмът и тук е трябвало да се приспособи към старата християнска традиция и да възприеме в пантеона си нейните светци. Интересното е, че между тях намираме и св. Наум, ученик на Кирил и Методий и другар и сътрудник на Климент Охридски. Манастирът на св. Наум на югоизточния край на Охридското езеро, създаден там навярно още преди българската епоха в X—XI в., съществува и сега. Още през средните векове славата на тоя славянски светия е проникнала далеко в албанските земи, за да се запази там и след тяхното мохамеданизиране. И днес бекташите — турци из областта на Лерин и албанци от покрайнината на Корча ю.-з. от Охридското езеро — вярват, че тоя „Schednaun”, както го наричат те, не е никой друг освен двойник на Саръ̀ Салтък. Германските журналисти, които преди известно време при пътуването си из Македония посетили това светилище, намерили там един италиански колега, който съвсем сериозно ги уверявал, че мощите, които се пазят в тоя манастир били собствено не на св. Наум, а на някакъв албано-ислямски, народен светец. Други съчинени от албанските бекташи легенди сочат гроба на С. С. в християнския манастир „Хотища”, в крайний югозападен дял на Македония (Костурско), трети при гр. Кроя (Средна Албания) и т. н.

 

Бекташизмът е бил широко разпространен и в Мала Азия. Това обаче, което е особено забележително и представя лишно доказателство за верността на хипотезата ни относно севернотатарския произход на сказанията за С. С., е фактът, където тоя светец е непознат на турците в Мала Азия. Очевидно там не е попаднал нито един от ковчезите със смъртните му останки. А това съвсем не е чудно: сред малоазийските турци мохамеданството е било по-старо, отколкото в Кипчак и следователно не се е нуждаело от татарските светци, тъй като е имаго свои, също по-стари от тях. В Албания обаче условията са били съвсем други. В тая страна, спечелена за

 

333

 

 

742

 

исляма едва в ново време, бекташизмът навярно е бил носен от татарски елементи. За татарски влияния тук подсеща и един друг факт. Бозата, татарско изобретение, е днес национално албанско питие и вече не татарски цигани, както по времето на Евлия Челеби, а предимно албанци са най-прочутите бозаджии в балканските земи.

 

 

*   *   *

 

След всичко казано дотук известието на Локман за селджушко поселение в Добруджа през XIII в. вече не може да има значението, което досега му е било отдавано. Очевидно е, че в това известие са отразени пренесените през по-късно време в Добруджа татарски поверия за Саръ̀ Салтък, а вплитането на това известие в разказа за приключенията на Иззеддин е резултат на учено съчинителство.

 

Но аз по-горе споменах за едно място из „Пътеписа” на Ибн-Батут, които говори за града Баба Салтък. Ако казаното там от него се отнася до днешния Бабадаг и следователно ако тоя последният е съществувал преди края на XIV в., времето на татарската емиграция в Добруджа, не падат ли с това всички изнесени дотук мои съждения и изводи?

 

Че светецът Баба Салтък, на чието име е бил наречен споменатият от Ибн-Батут град, е познатият ни Саръ̀ Салтък, в това не може да има съмнение. Работата обаче е там, че освен името си този град на Ибн-Батут няма нищо общо с добруджанскня Бабадаг и колкото странно да е, но повечето от учените, които вярват в тяхната идентичност, а чрез нея доказват и достоверността на Локмановия разказ за селджушкото население в Добруджа, не познават непосредствено или не са се отнесли достатъчно внимателно към съответните страници из „пътеписа” на арабския автор. Иначе те навярно биха били по-предпазливи н заключенията си.

 

В описанието на Ибн-Батут съвсем ясно е казано, че градът Баба Салтък е лежал някъде съвсем близо до гр. Судак и от него нататък започвала една пустинна област, за преминаване на който авторът трябвало да пътува цели 18 дни, след

 

334

 

 

743

 

което му били нужни други 20, за да стигне до Цариград. В описанието на обратния си път от византийската столица до резиденцията на хана Узбек на Волга Ибн-Батут повтаря тия данни относно положението на града Баба Салтък. Градът Судак, в съседство с който той се е намирал, съществува и днес — при черноморския бряг на Крим, между Теодосия и Ялта. Пустинната област пък, която започвала от него нататък, това е тъй наречената днес Ногайска степ, която започва от провлака на Перикоп и се простира на запад през Бесарабия чак до дунавските устия. Градът Баба Салтък е лежал следователно никъде в Крим и в никой случай не може да бъде идентифициран с добруджанския Бабадаг.

 

От друга страна, сигурно е, че поне със сегашното си турско-татарско име Бабадаг се е явил цели двеста години по-късно, в края на XV в. Османският географ Хаджи Калфа (края на XVII в.) съобщава, че той бил основан от Султан Баязид II след похода му в Бесарабия в 1484 г. и че първите му жители били татари, привлечени из непосредствената околност. Преди това мястото на новия град било необитаема пустош. В същия смисъл намираме едно съобщение и у Евлия Челеби. Но сам суеверен бекташ, тоя последният разказва по този случай една забавна история: Баязид сънувал, че на „това място бил погребан С. С. и след като заповядал да копаят, гробът на на светеца с „татарски надпис” наистина бил намерен. Свиканите от султана архитекти издигнали над него мавзолей с джамия, около която бързо израснало голямо селище.

 

Интересното е, че у европейските пътешестненпци от XVI— XVII в. основаният от Баязид II Бабадаг се нарича просто Баба, което на турско-татарски значи „дядо”, а също и „свет човек”. Също тъй го намираме означен и в географските карти на оиая епоха. Поради това допустимо е неговото днешно название да не е било във връзка с името на Саръ̀ Салтък, а с това на никой друг светец. Планинското възвишение, което се издига непосредствено на юг от тоя град, е означено в австрийската географска карта с името „Коюн баба”. А известно е, че тъй се е наричал друг прославен бекташки светец, чието „тюрбе” (гробище) се почита в гр. Османджик, Северна Мала Азия. Навярно малоазийската бекташка традиция в Бабадаг

 

335

 

 

744

 

дълго време се е борила с татарското предание, докато накрая трябвало да отстъпи пред него.

 

Заключението, до което стигнах — че известието за селджушкото преселение в Добруджа със Саръ̀ Салтък е една измисдица, създадена под влияние на татарските легенди за тоя светец и на бекташката пропаганда и след това произволно вплетена със събитията из историята на султан Иззеддин, това заключение след всичко гореизложено, струва ми се, не подлежи на съмнение.

 

Тъй като османските турци идват в близък досег с татарите едва след края на XIV в., може да се предположи, че легендите за С. С. са минали сред тях още около това време или през първата половина на XV в. А като се има пред вид, че, оригиналното Огузнаме се е явило именно през тоя период (при Мурад II, 1421—1451 г.), много вероятно се явяваше за мен предположението разказът за Иззеддин и Саръ̀ Салтък, тъй както го намираме в „Преработката” на Локман, да е зает изцяло именно от това съчинение. Авторът на последното навярно е имал на разположение някой още по-стар извор, в който между събитията из историята на селджуците са били изложени и патилата на султан Иззеддин, но от неоформените по онова време бекташки легенди на него навярно е било познато също тъй, че дейността на С. С., който дошъл от Мала Азия, е била свързана освен с Крим още и с Добруджа. И в желанието си да обясни обстоятелствата, които са го довели в Добруджа, той сплел данните на двата съвършено различни извора к тъй е създал разказа — източник на толкова много недоразумения сред новите учени историци на Европейския Югоизток.

 

До всички тия констанции, изводи и заключения, както виждате, аз стигнах по чисто умознателен път. Поради това, колкото основателни и да бяха за мене, те все си оставаха теоретични. За да се провери истинността им, нужно бе да се узнае дали разказът за Саръ̀ Салтък, тъй както е даден у Локман, се намира в оригиналното Огузнаме, и ако това се окаже тъй, дали същият този разказ се намира в някой по-стар извор за историята на селджуците, откъдето е могъл да бъде зает.

 

336

 

 

745

 

При една среща с моя уважаван колега и приятел проф. Дуда аз му заговорих за заключенията, до които вече бях стигнал. Оказа се, че той не само притежава в своята частна библиотека фотографски снимки от ръкописа на цялото Огузнаме, но е приготвил за издание и съчинението на Ибн-Биби върху историята на малоазиатските селджуци, на което съчинение Огузнамето е само една парафраза. Г-н Дуда ще ви съобщи сам резултата от сравнението между съответните текстове в тия две съчинения, а също и изводите, които се получават от това сравнение.

 

 

Декември 1941 г.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]