Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

МНИМОГО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА СЕЛДЖУШКИ ТУРЦИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ XIII В.

 

 

VI. ВЪПРОСЪТ НА ГАГАУЗИТЕ

 

    3. ЕТНИЧЕСКИ ПРОМЕНИ В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ТУРСКАТА ЕПОХА. АСИМИЛАЦИЯ В ДЕЛИОРМАНА

 

 

Характерното за началния период на османското разширение в Балканския полуостров е, че то е било съпроводено с унищожение, разпиляване или плен на местного население. Запустелите земи бързо били заемани от малоазийски преселници. От това явление, засвидетелствувано във всички покрайнини, попаднали тогава под османската власт, [271] е била засегната и Североизточна България. Тук турците проникнали за пръв път в 1388 г., когато принудили търновския цар Ив. Шишман да им отстъпи гр. Силистра. [272] Целта на

 

 

271. Конкретни известия за това по времето на Мурад I и Баязид I (1359—1402) у Chalcocondylas, ed. Darkó I 94. 9 сл.

 

272. Leunclavius, Historiae Musulm. Turcorum. Francof. 1591, Col. 273 сл.

 

305

 

 

714

 

Мурад I в случая е била да раздели по тоя начин земите на търновското царство от ония на добруджанското княжество и да направи невъзможно всяко съгласувано действие между техните владетели, които през това време били в таен съюз помежду си и със сръбския княз Лазар. [273] Тъй Мурад могъл спокойно да разполага със силите си за решителния удар, който се готвел да нанесе на сърбите. Завзетата тогава от турците област, която обхващала разклоненията на Източния Балкан с градовете Шумен и Провадия и достигала Дунав при Силистра и Тутракан, съвпада тъкмо с тая част от Североизточна България, където и до днес турският елемент е най-многоброен. Верни на дотогавашната си завоевателна метода, турците ще да са осигурили и нейното владение чрез поселението на свои колонисти. Че още тогава в земите около Силистра и Шумен са били настанени турци, свидетелствува обстоятелството, че още през първите години на XV в. тук се споменава турско войнишко население. [274] Появяването на Махмуд Бедреддин в същата тая област три десетилетия по-късно и отзвукът, който неговите проповеди намерили в нея, [275] също тъй може да се обясни само с наличността на турско-мохамедански жители. Още по-късно, може би през XV или през XVI в., тая първоначална османска колонизация ще да е била засилена с нови елементи от Азия. Те наложили етническия си отпечатък и над някои съседни покрайнини, както е случаят с областта Тузлук — югозападно от Шумен. [276]

 

Размерите на първоначалната турска колонизация в Североизточна България обаче не трябва да се преувеличават. Тази област става подвластна на османците, след като те вече владееха цяла Тракия и приморската част на Македония. Именно там са били погълнати турските елементи, които Мала Азия тогава е могла да изпрати на запад. След ожесточените борби

 

 

273. Подробно за това в моята статия за Боженишкия надпис, Сп. БАН 22 (1921), стр. 103 сл.

 

274. Тъй наречените Akindschi, гл. Leunclavius, ц. с., col. 311.

 

275. Fr. Babinger, Scheich Bedr-Ed-Din etc. 31, 36, 41, а също и Rumelische Streifen, 43 сл.

 

276. Иречек, Пътувания, ц. с., 882; според Gadžanow, Vorläufiger Bericht, 3, турците в тая област са малоазийски преселници от вилаета Кастамуни.

 

306

 

 

715

 

между селджушките емири и османските господари през последните две десетилетия на XIV и първата четвърт на XV в., а особено след страшното опустошение, на което Мала Азия е била изложена от ордите на Тамерлан, в нея вече не е могло да има излишък от население за една по-широка колонизация в новите владения на султанате в Европа. Потокът на турската емиграция към Балканския полуостров през тоя период следователно все повече е намалявал, докато най-сетне навярно и съвсем спрял. Тъй се обяснява и фактът, че в ония балкански области, които падат тогава под турска власт, турско население с изключение на градовете и до най-ново време почти нямаше.

 

Османското завоевание през 1388 г. е поставило старите севернотюркски елементи из Североизточна България в съседство, а някъде и в непосредствено съжителство с азиатски пришълци от същата раса, като заедно с това ги отделило напълно от населението на останалите български земи. Малоазийските колониста са били пръснати в една зона, която като дъга ограждала Добруджа и Делиорман откъм юг и запад и опирала в брега на Дунав. Татарите, които наскоро след това от Южна Русия нахлуват в Северна Добруджа, довършват обкръжаването и откъм север.

 

Но потомците на някогашните узи, печенези и кумани съвсем не са били единствените жители на тъй блокираната област. Въпреки всички превратности, от които тя е била сполетяна през втората половина на средновековието, българите и сега са образували преобладаващата част от населението ѝ. Още в договора, сключен в 1387 г. между генуезците и последния добруджански княз, като поданици на тоя владетел се споменават само българи и гърци. [277] Тъй като по онова време, както и по-късно, през течение на цялата османска епоха, гърците са живеели само в пристанищните градове на Добруджа, те са представили незначителна част от населението ѝ. Споменаването им в договора ще трябва да се обясни с това, че те са били актив-

 

 

277. В. Златарски и Г. Кацаров, Договорът на княз Иванко, син Добротичев, с генуезците от 1387 г. Известия на Бълг. история, дружество III, 1911, стр. 28. Латинският текст на договора е взет от изданието на Silv. de Sacy.

 

307

 

 

716

 

ният търговски елемент в тая област. Самото обстоятелство пък, където в случая не става дума за нейни жители туранци, може да се обясни или или с това, че те са били малочислени и не са играли особена роля в стопанския ѝ живот, или пък, че изложени на влиянието на българското мнозинство, ако не езиково, битово са били изравнени с него. На това последно заключение навежда известието на един среднобългарски паметник, където куманите направо са отъждествени с българите. [278] Въз основа на други известия Дринов, а след него Иречек и Милетич показаха, че в Делиормана и в южната част на Добруджа, както и в съседните им покрайнини, където турският елемент в най-ново време бе подавляващ, през първите векове след завоеванието той значително е отстъпвал на българския. [279]

 

Какво е станало с това старобългарско население там?

 

Една част от него е била унищожена още при завоеванието или след него. Друга е била отвлечена в робство към Мала Азия. И най-сетне трета е потърсила спасение в емиграцията. Изселването на българско население из Североизточна България е започнало още със завладяването ѝ от турците. Едно известие за случай от род е запазено относно Дръстър (дн. Силистра). Жителите на тоя град в 1391 г. се съгласили да го предадат на Баязид под условие, че ще им бъде позволено да го напуснат и заминат за съседните още свободни български земи. [280] Това емиграционно движение траело дори до средата на миналия век. През тоя период маси селско и градско население от Североизточна България дирели спокой-

 

 

278. Љ. Стојановић, Стари српски хрисовули, акти и т. н. Споменик срп. Акад. III, 1890 — .

 

279. Дринов, Историческо осветление върху статистиката на народностите в източната част на Българското княжество. Съчинения I 524 сл.; К. Иречек, Етнографски промени в България от основаването на княжеството. Мсб. V. стр. 504 сл.; Милетич, Старото българско население в Североизточна България, София 1902, стр. 5 сл. Съвременни известия за това в писмото на Р. Giorgio до трансилванския княз Сигизмунд Батори от 1595 г. Гл. V. Macuscev, Monumenta historica Slavorum meridionalium II. Belgrad, 1882, 241 сл.

 

280. Leunclavius, п. т., col. 310 сл. Гл. по-подробно у мене — Съдбините на средновековния Дръстър, Сборник Силистра и Добруджа, София, 1927, стр. 188 сл., отпечатана и тук като последна статия.

 

308

 

 

717

 

ствие и сигурност през Балкана, където техните потомци и досега образуват една диалектична трупа сред останалите тамошни българи. Потокът на преселниците се разлял в земите около Бургаския залив, като достигнал на юг до околностите на Лозенград, Одрин и Хавса. [281] Навярно от тоя поток са довлечени и споменатите по-горе сургучи в Одринско. Техният език, напълно тъждествен с тоя на гагаузите, показва, че те са отломък от тях.

 

Други части от старото българско население предимно из зоните, съседни с Дунав, предпочитали по-сигурно убежище отвъд бреговете на голямата река. Тъй още през XV в. се споменават българи на Серет в днешна Бесарабия. [282] Според друго известие дванадесет хиляди българи след Варненската битка (1444 г.) избягали във Влашко, а половин век по-късно турците искали от влашкия княз да върне назад други няколко хиляди такива бежанци. [283] През средата на XVII в. един българин, католически епископ, в бележките си за Южна Бесарабия съобщава, че там наред със „схизматиците” от други народности живеели и българи, които били наричани добруджанци. [284] И днес в югоизточно Влашко (окръзите Илфов и Яломица) се намират десетки български села от тъй наречените „гребенци”, остатъци от които живеят и по българския бряг на Дунав между Русе и Силистра. [285]

 

Причините, които са предизвикали разпиляването на това старо население към съседните земи, са достатъчно известии. Към насилията на османците се прибавили и тия на татарските поселници, а още по-късно и вилнежите на въоръжените татарски тълпи, които идвали из отвъддунавските земи, за да участвуват във военните експедиции на султаните. [286] Войните,. които турците през епохата на XVI—XIX в. водели със своите

 

 

281. Милетич, п. т. стр. 30 сл., също Иречек, Етногр. промени, 507.

 

282. I. Bogdan, Cronice inédite, Bucureşti; сравни с Мсб IX (1893), 271.

 

283. St. Romansky, Carte ethnographique de la Nouvelle Dobroudja roumaine. Sofia, 1915. 8 сл.

 

284. Доклад на Филип Станиславов у Euseb. Fermendzin, Acta Bulgariae ecclesiastica. Agram 1887, p. 264.

 

285. Милетич, ц. с., 158 сл.; Romansky, п. т., 10 сл.

 

286. Дринов, ц. с., 529.

 

309

 

 

718

 

северни съседи, още повече съдействували на изселническия процес. [287]

 

Но почти пълното изчезване на старото българско население в някои от тия североизточни области през турската епоха не се е дължало само на емиграцията. Ония части от него, които въпреки всичко са се задържали на родната си земя, са били подложени на неизбежна асимилация.

 

В Делиорман тя е била двойна. Тук заварените от османското завоевание севернотюркски остатъци са били навярно доста многобройни. При езиковата си близост със завоевателите единствена пречка за пълното им сливане с тях се е явявало религиозното различие, тъй като без всяко съмнение тия потомци на печенези, узи или кумани през течение на многовековното си пребиваване върху териториите на средновековна България не са могли да останат със своите първобитни вярвания. Сега, за да се изравнят с господствуващия народ, те трябвало да приемат исляма. Тъй останалото тук българско население се видяло всред една не само другоезична, но и друговерска среда. Лишено от всякакви права и изложено на насилията на ислямските си господари, за него не оставало друг изход, освен също тъй да приеме вярата, а след това постепенно и техния език. За тая двойна асимилация немалко съдействували и еничарите. Техните необуздани формации, които се явили в североизточните български земи през същия XVI в., оттогава не преставали да бъдат за тях едно постоянно зло. [288]

 

Днешното турско-мохамеданско население в Делиорман следователно е образувано от три различни слоя: 1) севернотюркски, 2) османски и 3) асимилиран славянобългарски. Какво е било численото отношение между тях, това не може да се определи. Сигурно е само, че османският ще да е бил незначителен и именно това обяснява предимно севернотюркския

 

 

287. Balt. Walter, Descriptio rerum Michaeli, princ. Walachiae, у А. Papia Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentu Romania I. 22. Виж също Дневника на граф De Langeron у Е. Hurmuzaki. Documente privitoare la istoria Românilor. Supl. I, t. III, 176 сл., 297, 380; също Скалъковскій, Болгарскія колоніи в Бессарабіи, Одесса, 1848, 12 сл.

 

288. Macuscev, т. 249 сл., Дринов, 544. За еничарите в Делиорман вж. А. Явашов, Разград. Неговото археологическо и историческо минало, София 1930, стр. 88 сл.

 

310

 

 

719

 

характер на делиорманския. И ако все пак различието между него и османския не е тъй голямо, това навярно се дължи не толкова на влиянието, упражнено върху му от втория слой, колкото и на онова, което идвало от Шумен. През XVIII в. тоя град се издига като голям военен център, а рано преди това и като първо средище на мохамеданската духовна култура в Североизточна България. От него османският език прониквал все по-дълбоко в делиорманския, като не само го трансформирал, но и все повече стеснявал площта на разггространението му. [289]

 

За това, че у днешното турско население в Делиорман е погълната много българска кръв, свидетелствуват и някои запазени сред него тъмни легенди. Според тях голяма част от делиорманските турци са някогашни българи, потурчени, „за да се спасят от меча” („калъч качканда”). [290] За грабежи и кланета над българи християни дори и в тамошните градове говорят официални турски документи и от по-ново време — втората половина на XVIII в. [291] В други случаи потурчването ставало чрез бавен всекидневен натиск, при който българското население, изоставено без всяко ръководство и подкрепа от погърчената църква, постепенно се примирявало с мисълта, че е безполезно да държи за старите си вярвавия, щом като вероотстъпничеството могло да го отърве от положението му на безправна рая. Смесените бракове, доброволни или не, съдействували за преминаването в новата религия. [292] Тъй в течение на

 

 

289. Gadžanov, Vorläufiger Bericht, 13.

 

290. А. Явашов, Текето Демир Баба. Разград 1934, стр. 5.

 

291. Явашов, Разград, стр. 91 сл.

 

292. Особен интерес в това отношение представя съобщението на граф D'Hauterive, който през последната четвърт на XVIII в. на път от Цариград за Яш минал през Делиорман. Тук той срещнал села наполовина турски, наполовина български, където мюсюлмани и християни живеят съвместно, без да се гнусят един от други, дори се женят помежду си, заедно пият лошо вино, нарушават рамазана и великите пости, не знаят, както и техните свещеници, значението на кръста или на „иллах аллах” и т. н.”. Любопитно е да се отбележи, разказва по-нататък френският пътешественик, че в тая индиферентност на двете религии, в което внимание се обръща главно на практическата леснота, се проявява склонност към мохамеданството. Вероотстъпничеството между християните напредва до такава степен, че в България (авторът навярно има пред вид местата, през които минал, М.) сега има десет пъти по-малко християни, отколкото преди 40 години, при това, без да е имало изселване. — Г. Запетов, Едно пътуване от Цариград до Яш в Молдава през зимата 1785 г. Периодическо списание, кн. 66, стр. 399 сл.

 

311

 

 

720

 

няколко века след завоеванието почти цялата тая област била ислямизирана и потурчена. [293] Сред населението на чисто турски села в Делиорман преданията за това, че жителите им понякога са били българи, се потвърждават от изоставени и изчезнали християнски църкви и гробища по ония места. [294]

 

След Делиорман тоя процес засегнал и съседните му покрайнини. Днес напр. е установено, [295] че турското население в Герлово представлява потурчени и ислямизирани българи. В северната част на тая последна област потурчването е било завършено навярно в XVIII в., както за това свидетелствува не само нейната топонимия и много чисто български остатъци в говора на тамошните турци, но и запазени сред тях български фамилии имена. [296] В южната част на Герлово, както и в Делиормана,

 

 

293. Не е излишно да напомним по този въпрос и мнението на някогашния турски държавник Мидхат наша: „On doit considérer que parmi les Bulgares”, пише той...” il y a plus d'un million de Musulmans. Ces Musulmans ne sont pas venus de l'Asie pour s'établir en Bulgarie, comme on' le croit communément, ce sont les descendants de ces Bulgares convertis a l'islamisme à l'époque de la conquête et dans les années qui ont suivi. Ce sont les enfants d'un même pays d'une même race, venus de la même couche. Il en est parmi eux qui ne parlent d'autre langue que le bulgare”. Midhat Pacha, La Turquie dans son passé, sont présent, son avenir. Revue scientifique de la France et de l'étranger. Juin 1878. № 49, стр. 1152. Твърденията, че всички намиращи се в България турци са от български произход, са преувеличени. Сам Мидхат паша произхожда според Иречек, Пътувания 268, от едно казълбашко село, чието българско име Завет се запазило. Babinger, Encyklop. d. Isl. III. 555 мисли, че семейството на Мидхат паша било от гр. Русе, на границата на Делиорман, и че било бекташийско. На турския държавник му е било без съмнение известно нещо за потурчването на тамошното българско население и той обобщил това за цялата страна.

 

294. Gadžanov, п. т. 11 сл. разказва, че в с. Саръ̀ Хебиб (Кеманларско) наредил няколко турци да копаят на едно място, което било посочено от разказвача на едно ново предание, и открил старохристиянско гробище с каменни кръстове. За такива случаи гл. също у Иречек, Етнографски промени, стр. 507, и Пътувания, 841 сл.

 

295. Иречек, Етнографски промени, 507; Милетич, ц. с., 7; Gadžanov, ц. с., 6 сл.

 

296. Милетич, п. т. 12 сл.; Gadžanov, 6; също и в неговия Zweiter vorläufiger Bericht (Anzeiger d. philos.-histor. Klasse d. Wien. Akad. 1912. № III, стр. 5).

 

312

 

 

721

 

където потурчването е било извършено много по-рано, българските езикови следи са само от лексикален характер. [297]

 

За това, че в Делиормана ислямът е наслоен върху християнска почва, свидетелствува и широкото разпространение на казълбашеството и бекташизма в тая област. [298] Своеобразният пантеизъм, а също и християнските елементи в техния мироглед са заличавали в много отношения границата между християнство и мохамеданство и поради това за местното българо-християнско население е било много по-лесно да се нагоди към ученията на тия секта, в които намирало отразени много от унаследените си вярвания и представи, отколкото да възприеме ислямската ортодоксия, която из основа ги отричала. [299] Тоя преход и външно е бил улеснен от известния обичай на бекташите да присвоят християнски светилища, като прибират в пантеона си и техните светци. Не е чудно следователно, че прочутите мохамедански свети места в Делиормана се издигат на местата на по-стари християнски църкви и манастири. [300]

 

 

297. Kowalski, ц. с., 23 сл.; Gadžanov, Vorläufiger Bericht, 8.

 

298. Гаджанов, Мохамедани православни и мохамедани сектанти в Македония, Македонски преглед, г. I (1925), кн. 4, стр. 61. Babinger, Rumelische Streifen, 44 сл.; С. Бобчев, За делиорманските турци и за казълбашите. Сборн. на Бълг. акад. на науките, т. 24, стр. 8 сл.

 

299. Приведеното по-горе място от Пътеписа на D'Hauterive за турците в Делиорман, които пиели вино, нарушавали рамазана и изобщо не спазвали предписанията на Корана, несъмнено се отнася за казълбашите. На сближението с тях се е дължало и отбелязаното от тоя автор вероотстъпничество на тамошните българи.

 

300. Както е случаят напр. с текето на Демир Баба, Babinger, ц. с., 50, и с някогашния дервишки манастир при с. Теке Козлуджа (Новоназарско), издигнат над древен християнски храм, гл. В. Иванова, Старобългарски надпис от с. Теке Козлуджа. Изв. на Бълг. археол. институт VII, стр. 319 сл.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]