Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

МНИМОГО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА СЕЛДЖУШКИ ТУРЦИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ XIII В.

 

 

VI. ВЪПРОСЪТ НА ГАГАУЗИТЕ

 

    1. ПОТОМЦИТЕ НА ИЗЗЕДДИНОВИТЕ ТУРЦИ ВЪВ ВИЗАНТИЯ

 

 

Някои учени поставят въпрос за селджушкото поселение в Добруджа във връзка с тоя за произхода на днешните гагаузи — християни, които говорят турски.

 

По-рано землището на гагаузите е било доста пространно.

 

То обхващало по-голямата част от Средна и Южна Добруджа, като достигало на юг до линията Варна—Провадия, а гагаузко било населението и в равнината около старата българска столица Плиска, североизточно от Шумен. Християнското население на градовете Варна, Балчик и Каварна допрели стотина години с редки изключения се е състояло от гагаузи, а главно те образували християнския елемент и в полетата. След Руско-турската война в 1828—1829 г. по-голямата част от това гагаузко население е била повлечена от масовото изселване на българите от Източна България към заддунавските земи. В Бесарабия гагаузите намерили тогава ново отечество и днес техният брой там се изчислява на 60—70 хиляди души.

 

В крайморските добруджански градове, пък отчасти и във вътрешността гагаузите още преди преселението са се намирали под влиянието на по-културния, макар и далеч по-малоброен гръцки елемент и постепенно се асимилирали от него. Повечето от гърците, които до неотдавна живееха в тия градове, бяха от гагаузки произход. След създаване на новата българска държава останалата част от тия градски гагаузи

 

278

 

 

687

 

бързо се българизира. Днес запазено гагаузко население има само в някои села из тамошното приморие и общият му брой едва ли надминава шест-седем хиляди души.

 

Мнението, че гагаузите са потомци на някогашните селджуци, доведени в Добруджа от Саръ̀ Салтък, можеше да бъде поддържано, докато разказът на Локман за преселението им не будете никакви съмнения. [178] Сега когато се оказва, че съответното място у тоя турски автор не заслужава доверие и че никакви малоазийски преселници не са обитавали Добруджа през XIII в., това мнение се лишава от единствената си опора.

 

В същност то не би могло да бъде поддържано дори ако известието на Локман, тъй както е дадено, бе напълно достоверно. В него изрично е казано, че наскоро след като Саръ̀ Салтък и неговите съплеменници се установили в Добруджа, те заедно с Иззеддин заминали за Крим. Това значи, с други думи, че след татарския поход в 1265 г. селджуци в Североизточна България не са останали и че днешните гагаузи не могат да бъдат техни потомци. [179]

 

От друга страна, докато от разказа на Локман е съвсем ясно, че хората на Иззеддин и Саръ̀ Салтък били ревностни

 

 

178. Първият, който изказа това мнение, бе, доколкото ни е известно, Брун, ц. с. II 333. Заслугата на Баласчев се състои в това, че го доведе ad absurdum. Построенията на тоя последния бяха възприети доста лекомислено от А. Манов, Потеклото на гагаузите и техните обичаи и нрави. Варна, 1938. По понятни причини особена слабост към тая селджушка теория показаха румънскнте учени. Гл. Vulpe, ц. с., 249 и G. Bratianu в увода на преведената на румънски работа на Баласчев.

 

179. Интересното е, че Баласчев, гл. стр. 114 сл., който приема изцяло горното съобщение на Локман, отрича достоверността му именно на тая негова част, в която се говори за изселвалето на Саръ̀салтъковите турци в Крим. Причината за това недоверие, както сам съобщава, е, че Огузнамето съдържало и други „погрешни изводи”, напр. че майката на Иззеддин била сестра на Михаил Палеолог, че при похода си към Тракия Берке обсаждал Цариград и т. н. Баласчев не смята за нужно да обясни защо от целия разказ у Локман е приел изцяло и без всякаква у говорка тъкмо съобщението за Саръ̀ Салтък, което тъй малко се съгласува с някои от останалите места на същия разказ. Що се отнася до роднинските връзки между Иззеддин и Михаил Палеолог, противно на съмненията на Баласчев, те не изглеждат тъй невероятии, щом се има пред вид съобщението на Грегора, I 94, за това, че султанът тайно изповядвал християнството, което наследил от родителите си

 

279

 

 

688

 

мохамедани, общо познато е, че днешните гагаузи са фанатизирани християни. За да се приеме, че са потомци на преселените от Мала Азия селджуци, необходимо е да се допусне, че християнството у тях е изместило исляма. Но в такъв случай се явява въпросът — кога е могло да стане покръстваието им и от какво е било предизвикано?

 

Предположението, че те са били принудени да се откажат от старата си религия, е изключено. През последните десетилетия на XII в. най-малко Добруджа е могла да бъде земята, в която българската държава би си позволила религиозни насилия. Татарите тогава бяха нейни непосредствени съседи и известно е, че за да се спаси от непрестанните им нападения и грабежи, тя трябваше да признае върховенството на татарските ханове. При тия условия едва ли някои от търновските царе би посмял да посегне над религиозното съзнание на техните единоверци. А не би могло да се допусне, че покръстването е извършено със средствата на мирната пропаганда, тъй като по онова време ислямът в Добруджа бе намерил една могъща опора в близкото съседство с едва-що мохамеданизираните кипчашки земи отвъд Дунав. При това тогава, както и по-късно, до самото отоманско завоевание, България бе разкъсвана от религиозни смутове. Православната църква в нея сама трябваше да се брани срещу атаките на различни сектантски учения и най-малко при тия условия бе способна тя на религиозно мисионерство сред неверните. Не по-благоприятно бе положението и на тогавашната Цариградска църква; далеч от всяка мисъл да разпространява християнството сред мохамеданите в тъй отдалечени области, тя имаше друга, по-съществена грижа — да спасява от ислямизиране земите, които турците една след друга изтръгваха от Византийската империя.

 

Но отговорът на поставения по-горе въпрос за произхода на гагаузите се търси и другаде. Локман разказва, че когато заговорът на Иззеддин бил разкрит, „ония от спътниците. приближените и слугите на султана, които не се съгласили да станат вероотстъпници, свършили живота си във византийските тъмници” [180]. Не са ли гагаузите, както някои други предпо-

 

 

180. Димитров, ц. с., 35; Μπαλἁσζεϕ, 26.

 

280

 

 

689

 

лагат, потомци именно на ония селджуци, които, за да избягнат отмъщението на Михаил VIII, се видели принудени да станат християни? [181] Покръстването на останалите във Византия Иззеддинови съплеменници е засвидетелствувано и от византийските автори, от които научаваме още, че те били „зачислени във византийската войска” [182]. Техните потомци, нарича ни „туркопули” — Türkenkinder, продължавали да си остават войнишко население и Ник. Григора на няколко места в съчинението си спомня за произхода им. [183] Сведенията, които той и съотечественикът му Пахимер ни дават за тях, се отнасят към началото на XIV в., време на неприятелствата между Византия и каталаните. В битката при Aproi те образували предния отряд на визаитийския боен ред и на измяната им се приписвало страшното поражение, което претърпяла тогава императорската войска. [184] В нея те служили като наемници, откъдето и слухът, че постъпката им в случая се дължала на това, че не им били плащани заплатите. [185] Според друго обяснение на туркопулите станало известно искането, отправено до императора от кипчашкия хан, те да му бъдат предадени, понеже били негови поданици. [186] Очеведно ханът обосновавал правото

 

 

181. Брун II 333; ср. с. Смирнов, ц. с. 17.

 

182. Greg. I 101. 18: .

 

183. Освен в горното място още и I. 229. 11 сл. и 254. 5 сл. Според Gregoras 101. 16, Иззеддиновите селджуци сами отказали да последват султана (οὔτε συναπήχϑησαν), когато той бил отведен от татарите; като били свикнали с визаитийския начин на живеене, те заедно с християнското благочестие приели и своето кръщение. Очевидно думите на Pachym. II. 574. , се отнасят не до тия туркопули, както строежът на предишната фраза на това място позволява да се помисли, а до аланите, които по онова време, на брой 16 хиляди души, наистина бяха дошли във Византия от земите на кипчашкото ханство (Pachym. II. 307. 1 сл). За вярата на туркопулите Пахимер се задоволява да каже само това, че те от „неотдавна били християни” (ἐξ ὑπογύου Χριστιανοί).

 

184. Pachmym. II. 550. 5.Според Gregoras, I. 229. 24 сл. туркопулите, заедно с които тогава действували и аланите, образували лявото крило на византийската армия. За това, че те и аланите съставяли в нея особен отряд, Pachym. II. 523. 24 сл.

 

185. Pachym. III 550. 14.

 

186. П. т. 550. 17.

 

281

 

 

690

 

си над тях с това, че те били част от турците, който заедно с Иззеддин били настанени в кримските му владения.

 

След битката при Aproi, когато византийската власт в Тракия била из основа раздрусана, туркопулите завзели някои крепости в тая провинция и от тях вършели грабежи над околното население. [187] Наскоро след това те минали на страната на каталаните, към които се била присъединила и една голяма група турци, дошли от Мала Азия начело със своя вожд Халил, [188] и заедно с тях участвували във всички каталански подвизи из Тракия. След като в продължение на двегодишни вилнежи тя била превърната в пустиня, цялата тая многохилядна разбойническа банда се запътила през егейската крайбрежна област за Тесалия. [189] По-нататък обаче туркопули и турци отказали да следват каталанските си другари. Тогава помежду им било постигнато споразумение, награбената плячка поделена и съюзниците се разделили. Халил заедно със своите турци се отправил назад към Дарданелите за Мала Азия, а туркопулите се запътили към Сърбия, в чиито земи със съгласието на краля ѝ се поселили. [190]

 

За тия потомци на Иззеддиновите хора имаме данни и от друг характер. Пахимер съобщава, че след битката при Aproi те минали на страната на каталаните заедно с жените и децата си. [191] Аланите обаче, дотогавашни техни другари по оръжие, недоволни от тая постъпка и за да угодят на императора, успели да заловят семействата на някои от тях и ги предали на византийците. [192] Същият автор на още няколко места в книгата си се връща върху тоя случай и от това, което там казва, се вижда, че тия отвлечени семейства на туркопулите били изпратени в Цариград. [193] Част от тях обаче аланите за

 

 

187. П. т. 574. 10

 

188. Greg. I. 220. 2 сл.; ср. с. 232. 10.

 

189. За действията на каталаните гл. и G. Schlumberger — Expédition des Almugavares ou routiers catalans en Orient de l'an 1302, à l'an 1311, Paris 1929. За туркопулите там стр. 153. Авторът неизвестно защо ги смята за „sectateurs de Mahom.”, стр. 170.

 

190. Greg. I. 254. 10.

 

191. Pachym. II. 590. 11.

 

192. П. т. 590. 12.

 

193. Pachym. II. 609. 5.

 

282

 

 

691

 

държали при себе си и с това предизвикали кървавата разправа, която туркопули и каталани им устроили, когато по-късно, напущайки византийските земи, те се били запътили на север, за да постъпят на служба у българския цар Теодор Светослав. [194] Между това императорът Андроник II се оказал готов да освободи доведените в Цариград семейства на туркопулите, стига тия последните срещу тъй оказаното им благоволение да се отделят от съюзниците си каталани. [195] Думата си той, както изглежда, изпълнил, защото наскоро след това иаучаваме, че при туркопулите се намирал втория син на Иззеддин, Константин Мелик, който по това време също живеел в Цариград. [196] След бягството на баща си той заедно с останалите си сънародници приел християнството и също като тях се считал на византийска военна служба. [197] Макар че получавал достатъчно заплата от императора, той предпочел да застане начело на своите хора, които царската милост не успяла да откъсне от каталаните. [198]

 

Броят на всички тия, останали във Византия сънародници на Иззеддин, не е бил особено голям, макар сега, четиридесет години след времето на султана, те чрез естествен прираст да са се увеличили. [199] В битката при Aproi техният отряд се е състоял от 1000 души. Толкова се присъединили и към каталаните. [200] По-сетне, когато се отделили от тях, Мелик отвел в Сърбия 1000 конници и 500 пехотинци. Разликата между тия цифри ще трябва да се обясни с това, че сега, когато туркопулите потеглили на запад, към войската им са били зачислени

 

 

194. П. т. II. 600. 11 и 601. 11; за това и у Greg. I. 232. 24 сл., който нарича аланите Massagetai.

 

195. Pachym. II. 609. 1.

 

196. П. т. II. 612. 12.

 

197. Greg. I. 254. 7. Такъв e смисълът на израза у тоя автор, че те

 

198. Greg. I, 248. 5. Авторът добавя, че Мелик „като нарушил дадената на императора клетва и отхвърлил връзките и законите и благочестието”, избягал при враговете на ромеите. Преди неговото бягство над туркопулите началствувал някои си Ταχαγτιὰρις, Pachym. II. 632. 12 сл.

 

199. За това бележи сам Gregoras на същото място 248. 9.

 

200. Pachym. I. 590 казва, че те били над хиляда (ὑπὲρ τοῦς χιλίους ὄντες). Greg. I. 248, 6 определя по-точно числото им — хиляда и сто души.

 

283

 

 

692

 

ни всички годни да носят оръжие мъже. Ако следователно те не са били повече от 1500 души, общият брой на цялото това население в началото на XIV в. не ще да е надминавал осем или десет хиляди.

 

В Сърбия те били приети под условие да предадат оръжието и всичките си коне и да заживеят като обикновени поданици на нейния крал. В случай на война обаче те трябвало да му дават определен от самия него контингент войници. [201] По-нататъшни сведения за тях ни дават сръбските извори. Отначало тия туркопули лоялно изпълнявали поетите задължения. Но, четем в житието на крал Милутин, съблазнени от „славата, величието и богатството, което му било дадено от Бога”, те се вдигнали срещу му, навярно с надеждата да повторят онова, което в съюз с каталаните бе им се удало в Тракия. Тоя път обаче пресмятанията им се оказали погрешни. Милутин бърже се справил с тях. След това едни от туркопулите били наказани със смърт, други изпратени на заточение, а останалите, чийто брой не бил малък, „дадени в робство на сръбската земя” [202]. Между ония, които заплатили с главите си изневярата, би ли техният вожд, синът на Иззеддин — Мелик. [203] Всички тия известия са тъй ясни и определени, че изключват всякакъв спор както относно положението на останалите във Византия Иззеддинови поданици, тъй и относно областта, в която били настанени. Те трябвало да живеят като население от военни наемници, в каквото са били и наследниците им четири десетилетия по-късно. Поселенията им навярно са се намирали някъде из Югоизточна Тракия, по-точно в земята между Долна Марица и Цариград. Иначе не би им било възможно след битката при Апрой да минат заедно със семействата си на страната на каталаните, чието свърталище по онова време е бил Галиполският полуостров, както не би било възможно и на аланите, които тогава също са били настанени в Одринско, да сложат ръка на друга част от жените и децата на бившите си другари по оръжие. Що се отнася до Добруджа, тя и

 

 

201. Greg. I. 254. 13.

 

202. Б. Даничић, Животи кральева и архиепископа српских, Загреб, 1866, стр. 144. Тия последните вероятно са били превърнати в крепостници.

 

203. П. т., 354. В сръбския текст е наречен Melekil.

 

284

 

 

693

 

сега, както и по времето на Михаил Палеолог и Иззеддин, не е била византийска; заедно, с Южна Бесарабия и голяма част от Северна Тракия тя се е намирала в пределите на българската държава, а освен това е лежала и далеко извън земите, където са се разигравали горните събития. [204] Още по-далеко е останала тя от местата, в които се е приключила съдбата на остатъците от Иззеддиновите турци на Балканския полуостров. Самият факт, че туркопулите след раздялата си с каталаните потърсили гостоприемство у сърбите, без да помислят да се запътят към Добруджа, е най-доброто свидетелство за това, че в тая област те никога преди това не са били и не са имали нищо общо с нея. Да се допусне следователно, че тия туркопули са били настанени в Добруджа късно след Иззеддин, [205] е толкова погрешно, колкото и да се вярва на легендата, че техните бащи са били тук от Саръ̀ Салтък.

 

 

204. За това, че по времето на Светослав Тертер (1300—1322) българите владеели областта около Бургаския залив, включително Агатопол гл. Pachym. II. 601. 3. Относно Бесарабия — G. Bratianu, Recherches sur Vicina 104 sqq.

 

205. Както намираме това у Васильевскій, Введеніе в житіе св. Стефана Сурожскаго, Труды III. Спб. 1915, стр. CLXXXIV.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]