Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

МНИМОГО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА СЕЛДЖУШКИ ТУРЦИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ XIII В.

 

 

II. КРИТИКА НА ИЗВОРИТЕ

 

 

Струва ми се, че въпросът за това селджушко преселение в Добруджа, както досега е бивал поставян и разглеждан, едва ли може да бъде задоволително разяснен. Ние видяхме вече, че като се оставят настрана риторическите, но доста бедни по съдържание тиради на Кемал Заде, същественият познат досега и достъпен за научното изследване извор, в който се разказва за това преселение, е съчинението на Локман. Това съчинение обаче произхожда от време три и половина века по-късно от събитията, които тук ни занимават. Локман тук говори наистина, че в разказа за Саръ̀ Салтък той

 

215

 

 

624

 

предавал неотстъпно съответното място на Огузнамето. Но и да се окаже неговото твърдение напълно вярно, с това мъчнотиите не се изчерпват. Защото тогава ще трябва да се сложи въпросът за изворите и достоверността на самото Огузнаме, което според господствуващото мнение, поне в тая си редакция, за която се предполага, че съдържа съобщението за Саръ̀ Салтък, ще се е явило не по-рано от средата на XV в., т. е. близо двеста години след времето на Иззеддин. [38]

 

Като предоставяме на учените езиковеди грижата да сравняват съответните текстове у Локман и Огузнамето и да дирят изворите на това последното, ние ще се задоволим с критиката на данните, които се съдържат в известието на Локман тъй, както то е стигнало до нас. И тук, още в самото начало, трябва да отбележим, че това известие далеч не заслужава доверието, което досега му е било оказвано.

 

Сгюменахме по-горе, че освен у двамата византийски историци Пахимер и Григора събитията, които тук ни занимават, са отбелязани и в съчиненията на редица източни автори. Всички те с по-големи или по-малки подробности съобщават за пребиваването на иконийския султан Иззеддин във Византия и за обстоятелствата, при които той бил освободен и отведен в земите на кипчашкото ханство. Също както у Пахимер и Григора обаче, нито у един от тия източни автори не е отронена нито дума за каквото и да било турско преселение в Добруджа през онова време. Пахимер говори наистина за преселническо движение сред селджушките

 

 

38. Димитров, ц. с. 28, който в случая привежда мнението на Lagus. Работите на Ch. Schéfer, Quelques chapitres de l'abrégé de Seldjouq Naméh (Publications de l'École des Langues Orientales vivantes, III ser., v. V.) и на Houtsma, Recueil des textes relatifs à l'histoire des Seldjoucides. Leiden 1891—1902, не ми са достъпни, също както и работата на P. Wittek в Ztschr. der Islam XX, според когото (гл. неговата статия Herschaftsbereich der Seldschuken zu Ende des 12. Jahrh., Byzantion X(1935), p. 13. бел. 1). Огузнамето представлявало преработка на съставеното на персийски съчинение на Ibn Bibi върху Историята на румските селджуци. За автор на тая преработка Wittek счита някой си Jazygyoghlu Ali. За това съчинение на Ibn Bibi гл. също Wittek, Deux chapitres de l'histoire des Turcs de Roum. Byzantion XI (1936), p. 285 sqq. Известие върху това съчинение също от Н. Duda, Zur Geschichtsschreibung über die Rum-Seldschuken, Ztschr. d. Deutschen Morgenländischen Gesellsch. (1935), Bd. XVI, p. 19 sqq.

 

216

 

 

625

 

номади, които не искали да останат под властта на татарите и поради това минавали на византийска територия, но както вече споменахме, у него изрично е отбелязано, че емигрантите спирали в малоазийстте византийски области, където правителството на Михаил Палеолог разчитало да ги използува като граничарско население срещу възможните татарски нападения. [39] Нито най-малък намек не намираме у тоя автор подобни колонисти да са минали и в Балканския полуостров. А преселението на една турска маса от няколко десетки хиляди души, [40] нейното движение през цялата византийска Мала Азия, пристигането ѝ в Скутари, срещу Цариград, и след това — прехвърлянето ѝ оттам в Балканския полуостров би било нещо, което, ако действително е станало, както за това четем у Локман, не би било премълчано от Пахимер, който по онова време е живеел в Цариград и чието съчинение излага тъкмо съвременните му събития. Ония, които приемат известието на Локман с всичките му подробности, не виждат нищо чудно в това, че Михаил Палеолог определил за поселение на емигрантите областта Добруджа. За да обяснят обаче това, някои от тях се виждат принудени да допускат, че тази област е била тогава византийска, и търсят да установят кога тя е могла да бъде загубена от Търновското българско царство. [41] Други пък — из среди, за които е важно да представят, че Добруджа още рано през средните векове е излязла из пределите на българската държава, използуват именно разглежданото съобщение на Локман като главно доказателство за това, че към средата на XIII в.

 

 

39. Pachym II. 133. 10 ; гл. по-горе тук.

 

40. За броя на турците преселени със С. С., у Локман се говори на няколко места. В началото на разказа му (Μπαλάστζεϕ, с. 23) е казано, че те били „10—20 хиляди”. По-нататък се съобщава, че след настаняването им в Добруджа там дълго време имало „30—40 бюлюка турски семейства” (Μπαλάστζεϕ, 25; Димитров, 33), когато пък при съобщението за заговора срещу Михаил VIII е казано, че „хората и свитата на султана” след преселението на Саръ̀ Сатълковите турци се били увеличили до „десет-двадесет хиляди мъже”. Тоя последен израз позволява да се предположи, че общият брой на преселниците е бил неколкократно по-голям. Може би поради това Hammer, Hist. de l'Empire Ottoman. XVI, 247, пише, че С. С. довел в Добруджа „сто хиляди турци”.

 

41. Μπαλάστζεϕ, с. 9, бележка 3.

 

217

 

 

626

 

тя вече не е принадлежала на българите и се намирала под византийска власт. [42]

 

За разяснението на този въпрос е нужно да се спомнят тук някои моменти от българо-византийските отношения през дадения период. Известно е, че по времето на Иван Асен II Добруджа се е намирала в пределите на българската държава. Под името Gebiet von Karbona – Karvunska Chora [43] — тя се споменава в грамотата, [44] с която тоя владетел потвърждавал правото на дубровничаните за свободна търговия по цялата територия на българското царство. При възшествието на втория от наследниците му, Михаил II Асен, то загубило голяма част от своите земи, но тия загуби са били само на юг и запад. Особено болезнено са почувствували българите загубата на Македония и на родопските покрайнини. В 1254 г. Михаил Асен се опитал да ги възвърне, обаче накрая трябвало да се примири с непоправимото. Всички крепости по северните склонове на Родопа, най-известните между които били Станимака, Кричим и Чепино, останали под византийска власт. [45] При все това българите запазили Пловдив, а също и черноморската област заедно с Месемврия. Когато няколко години по-късно, след смъртта на Михаил Асен, в България пламнала война за овдовелия царски престол, избраният от болярите Константин Тих (Асен), отстъпвайки под натиска на своя противник Мицо, зет на Иван Асен II, бил принуден известно време да търси убежище на византийска територия в крепостта Станимака. [46]

 

 

42. Vulpe, ц. с. 394, според когото византийците при Михаил Палеолог успели не само да отвоюват Цариград от латинците, но и да „завладеят целия западен бряг на Черно море, включително Добруджа чак до устията на Дунава”. Гл. също Bratianu, ц. с., 80 сл. и Tafrali, La Roumanie transdanubienne. Paris 1918, p. 94

 

43. Karbona, български Karvuna, ce наричал тогава днешният град Балчик на черноморския бряг, северно от Варна.

 

44. Ильинскій, Грамоты болгарских царей. Москва 1911, с. 13. 5; ср. също в Споменик Срп. Акад. III 1890, с. 191:

 

 

45. G. Acropol., ed. Heisenb. 108. 15; 133. 19. 127. 10 sqq

 

46. Pachym. I. 350. 2;

 

218

 

 

627

 

Накрая междуособицата свършила с тържеството на Константин. Победеният в нея Мицо се отеглил в Месемврия. [47]

 

Но добрите отношения между новия български цар и Византия не траяли дълго. След смъртта на Теодор II Ласкарис, 1258 г., престолът бил заграбен от Михаил VIII Палеолог, който заповядал да ослепят законния император Йоан IV, брат на българската царица. Поради това в търновския двор пламнала непримирима омраза към узурпатора. Под влиянието на жена си Константин Асен почнал война срещу Михаил. В нея, както изглежда, българите първоначално имали успех. Но щастието скоро им изменило. Крепостта Станимака, която била превзета от тях, отново паднала във византийски ръце, а загубен бил тоя път и Пловдив. [48] Свръх това Мицо още по-рано предал на византийците Месемврия, [49] а завзета била от тях и цялата област около Бургаския залив. Според изричното свидетелство на Пахимер завоеванията на византийците тогава се разпрострели само до Стара планина. [50] На север от тая линия те по

 

 

47. Pachym. I. 350. 6.

 

48. Pachym. I. 210. 18, Както по-горе споменахме, Станимака в 1257—1258 г. e била византийска. Ако Пахимер съобщава, че сега в 1262—1263 г., Михаил VIII я отнел от българите, те значи са успели да я завладеят, а това е могло да стане само в началото на тая война.

 

49. Pachym. I. 350. 6.

 

50. П. т. 210. 19: . С израза y тогавашните византийци e била наричана собствено днешна Средна гора. При тая война действията срещу българите в южната черноморска област били ръководени от византийския военачалник Михаил Главас Тарханиот (Pachym. I. 350. 8). Според поемата на Мануил Фил (гл. Хр. Лопарев, Визант. поэт Мануил Фил к исторіи Болгаріи в XIII и XIV в., Спб. 1891, стр. 22 и 123—130) Тарханиот отнел тогава от българите градовете Агатопол, Созопол и Девелт. За превземането на Девелт съобщава и Пахимер. Що се отнася до първите два града и до неизвестната по местонахождение Κανστρίτζης, за тяхното превземане от византийците Пахимер (I. 348. 17) разказва във връзка с новите неприятелства, които избухнали между българи и византийци по-късно, след смъртта на българската царица Ирина и след брака на Константин Асен с Мария, сестриница на Михаил Палеолог (около 1261—1270 г., гл. Ников, Българо-унгарски отношения, Сборник на Бълг. акад. на науките XI, 1919, стр. 171, бел. 4). Причина за тая война бил отказът на императора да отстъпи на българския цар Месемврия и Анхиал, които Константин Асен трябвало да получи като зестра при новия си брак. И сега, както в 1262 г., войната била почната от българите. В началото ѝ те, изглежда, успели да превземат някои от гореспоменатите градове.

 

219

 

 

628

 

онова време (1262—1263 г.) не достигнали. Добруджа следователно с цялото черноморско крайбрежие на север от Хемус останала далеко извън покрайнините, които тогава паднали под властта на Михаил Палеолог.

 

А, както вече знаем, именно през тоя период (1262—1263 г.) Локман отнася преселението на Саръ̀ Салтъковите турци, които с разрешението на императора заели „страната Добруджа”. Очевидно е, че Михаил VIII не е бил в състоявие „да даде” на поселниците една област, която не му е принадлежала. Поради това основаното именно на тия думи на турския автор предположение, че Михаил Палеолог при завладяването на Цариград в 1261 г. разширил властта и над западното черноморско крайбрежие чак до устията на Дунав, се явява съвсем безосновно. При наличността на приведените известия у Пахимер разглежданото място у Локман хвърля първата сянка на съмнение върху достоверността на целия разказ на тоя автор за Саръ̀ Салтък и неговите турци.

 

Добруджа не се намирала пряко или косвено под политическата власт на Византия нито тогава, през 60-те години на XIII в., нито когато и да било по-късно. През цялата тая епоха Хемус си оставаше преградата, зад която византийците не се осмеляваха да отидат. [51] През първите десетилетия на XIV в. в пределите на Търновското царство се намирала дори част от днешната Бесарабия, областта отвъд дунавските устия, [52] нещо, което би било невъзможно, ако добруджанските земи тогава не влизаха в състава на българската държава.

 

 

51. Особено интересно в това отношение е едно известие на G. Pachmeres (II. 447. 14 сл.): когато през 1306 г., разказва той, византийският престолонаследник Михаил, син на Адроник II, с многобройна войска настъпил срещу българите и стигнал до Ῥεάχουβις, вестта за неговите успехи хвърлила в паника императорския двор. В Цариград знаели, че Ῥεάχουβις се намирало северно от Хемус, в околностите на българската столица Търново. Ако принцът се е намирал вече там, мислел Андроник, той и войските му са били застрашени от неминуема гибел. Успокоение настъпило едва когато се разяснило, че въпросът бил не за Ῥεάχουβις (днешната българска Оряховица) при Търново, а за едноименната някогашна крепост при дн. Стара Загора (византийската Βέροια), южно от Хемус, в чиито теснини не една византийска армия дотогава бе намерила гроба си.

 

52. Гл. за това Brătianu, Vicina, p. 72, 111 и сл.

 

220

 

 

629

 

Като доказателство за това, че Византия през втората половина на средновековието (XIII—XIV в.) е разполагала с политическо верховенство над добруджанските земи, се привежда фактът, че от второто десетилетие на XIV в. насам те се явяват под църковната юрисдикция на цариградския патриарх. [53] По онова време обаче в Добруджа бе възникнало отделно княжество, чиито владетели са скъсали връзките с търновската църква само защото вярвали, че по тоя начин ще се освободят напълно и от властта на търновските царе. Опасността, че по тоя начин те биха могли да попаднат в политическа зависимост от Цариград, е била изключена: положението на Византия през тая епоха бе тъй тежко, че тя се виждаше безсилна да защити от чуждо завоевание дори своите средищни земи в Европа и Азия. Няколко десетилетия по-късно примерът на добруджанските князе е бил последван от видинския цар Срацимир. Известно е, че той също отдели Западна България от Търновската патриаршия, за да я подчини на Цариградската църква. [54] Въз основа на тоя факт обаче днес никой не би посмял да твърди, че тая област е попаднала под политическото върховенство на византийския император. И в двата случая имаме работа не с някакво териториално разширение на Византия в български земи, а със стремежите на отделни техни владетели да подчертаят пълната си независимост от духовното и политического влияние на Търново, стремежи, които доведоха до разпадането на някога единното българско царство на три отделни държави. Добруджанското княжество бе само една от тях — „третата България” (das drit pulgery), както в самия край на XIV в. я наричаше баварецът Шилтбергер. [55]

 

Но обстоятелството, че Добруджа по онова време не е била византийско владение, още не е доказателство против достоверността на разглежданото съобщение у Локман. Могло би да се предположи, че Михаил Палеолог, за да се отърве

 

 

53. За това свидетелствуват многобройни документ у Miklosich et Müller, Acta pairiarchatus C/litani, I et II.

 

54. Също там, 1. 28, документ № 345.

 

55. Reisen des Johannes Schiltberger aus München in Europa, Asien und Africa von 1394 bis 1427. Hrsg. v. Karl VI. Neumann, München 1859, p. 93.

 

221

 

 

630

 

от неудобството да остави водените от Саръ̀ Салтък турци да се настанят където и да било на византийска територия, нарочно ги е отправил към подвластната на българския цар „Карвунска област”. В подкрепа на подобно предположение би могло да се приведат няколко обстоятелства: на първо място лошите отношения, които, ние по-горе говорихме за това, са съществували тогава (1262—1263 г.) между империята и българите, а след това и думите на Локман, че настанените в Добруджа пришълци водели борба с неприятелите на империята и ги побеждавали. Подобни  неприятели, срещу които турците на Саръ̀ Салтък били в състояние да действуват от новото си отечество, са могли да бъдат само българите и татарите от кипчашкото ханство. [56] Само по себе си допустимо е предположението Михаил Палеолог да е поискал по тоя начин да създаде в гърба на българите една сила, готова да се хвърли върху тях всеки момент, когато те биха се опитали да заплашват империята. Що се отнася до татарите, Добруджа поради своето положение е била за тях най-удобната преходна земя към византийските провивции в балканския юг и поради това именно там турците на Саръ̀ Салтък са могли да бъдат особено полезни на императора.

 

Всички предположения и догадки от този характер обаче, колкото на пръв поглед да изглеждат вероятни и убедителни, падат пред наличността на няколко обстоятелства. Преди всичко търновският цар не би приел без съпротива изпратените от императора някакви пришълци. Тяхното настаняване в една българска област е могло да бъде извършено само насила, чрез война. А за неприятелство между двете държави, предизвикано от някакво турско поселение в балканските земи, у византийските историци и на първо място у Пахимер липсва всякакъв помен. Наистина мълчанието на историческите извори за известни неща и събития още не значи, че такива изобщо не са ставали. Но както Пахимер, тъй и по-късният му съвременник Григора споменават за тъй маловажни явления и случки из вътрешния живот и външната история на тогавашва Ви-

 

 

56. Μπαλάστζεϕ, ц. с., с. 10, не оспорва това, Hammer, Gesch. d. Goldenen Horde 176, говори въз основа на Локман само за подвизите на Али Бехадир срещу българите преди преселението на турците на Саръ̀ Салтък.

 

222

 

 

631

 

зантия, та е трудно да се допусне, че биха отминали мълком едно събитие, каквото би бил походът на много хиляди турци през византийска територия срещу една съседна страна. [57]

 

И все пак ние не бихме отдавали особено значение на тоя argumentum ex silentio, ако той не се подкрепяше от някои странични обстоятелства. Ще оставим настрана въпроса, доколкото тия турски колонисти в Добруджа са били в състояние да „оказват отпор” или да „побеждават враговете на императора”, между които в даденото време са били и татарите на могъщия хан Берке. По-важно в случая е нещо друго. Видяхме, че според същия разказ на Локман не минало много, откакто тия селджушки преселници, съюзници на Михаил VIII срещу българи и татари, вършили усърдно възложената им от него служба, а техният върховен шеф Иззеддин, както за това свидетелствува Пахимер, трябвало да се спасява от плен у императора с помощта на същите тия българи и татари. Все според Локман пряк виновник за нещастията на Иззеддин е бил неговият брат Рукнеддин: за да заграби сам властта над селджушкото султанство, той злепоставил Иззеддин пред Хулагу. Да се допусне след това, както Локман по-нататък иска да ни увери, че същият тоя Рукнеддин по „божие внушение” сам се е обърнал кът Берке хан с молба да спаси брата му, е толкова мъчно, колкото и да се вярва, че „вуйчото” на Иззеддин, комуто Пахимер приписва въпросното посредничество, е бил самият Саръ̀ Салтък, който до този момент все съгласно с разказа на Локман се е проявявал като неприятел на кипчашките татари и на техния хан. Рукнеддин при това е бил васал на Хулагу и — при дълбоката ненавист, която е разделяла тоя последния от Берке хан [58] — едва ли би посмял да търси как-

 

 

57. Струва ми се съвсем излишно да оспорваме вече споменатото твърдение на Γ. Μπαλάστζεϕ, ц. с., 9 сл., за „флота на селджуците”, който „хвърлил котва при бреговете на Евксинския понт недалеко от градовете Карбона и Варна и при бреговете на Дунава” и свалил там турците на Саръ̀ Салтък. Авторът е трябвало да измисли всичко това, за да обясни на читателите си как от Мала Азия през Босфора преселниците са могли да се доберат до далечната Добруджа.

 

58. Гл. известията у Тизенгаузен, ц. с., 59, 77 сл. и 98. Ср. също G. Soranzo, II papato, l'Europa cristiana e i Tatari. Milano 1930, p. 177, 181 сл. и Grousset, L'Empire des steppes. Paris 1939, p. 440 сл. За всичко това гл. още и у Смирнов, Крымское ханство, 19.

 

223

 

 

632

 

вото и да било съдействие у кипчашкия хан. Далеч по-разумно, пък и по-безопасно за него би било да се отнесе той с тая молба към самия Хулагу, от когото Михаил VIII в даденото време много повече се е боял и чиято дума самб би била достатъчна, за да бъде Иззеддин освободен. Както вече имахме случай да отбележим, освобождението на Иззеддин е засвидетелствувано от всички извори, засягащи тия събития. Вероятно е заедно с него да са били отведени от татарите и някои негови сънародници, ако такива са били намерени от тях някъде във византийска Тракия. Но съвсем наивно и зле съчинено е известието на Локман, който иска да ни убеди, че от войските на Берке са били вдигнати, за да бъдат надарени със земи в Крим, и турци, които дотогава са живеели в Добруджа, където все според същия автор те дотогава са се проявявали само като неприятели на своите кипчашки съседи.

 

Но вътрешните несъобразности и противоречия в разглежданото известие на Локман не се изчерпват само с гореизложеното. Както видяхме, според това известие Иззеддин и военачалникът му Али Бехадир обосновавали пред императора молбата си — да разреши на сродните им турски семейства да се преселят на византийска територия — с това, че сами те, султанът и Бехадир с техните близки, като „хора турци, не могли постоянно в град да живеят”, поради което се нуждаели от „земя някъде навън”, „за да летуват и зимуват”. Това значи, че двамата видни емигранти настоявали да бъдат освободени от необходимостта да свикват с чуждия на тях градски живот и копнеели да се разположат нашироко, сред юртовете на своите съплеменници. Въз основа на това, след като у Локман четем, че императорът склонил на молбата им и им „дал за поселение Добруджа, земя годна за жилища, без горещини, здрава и с хубав климат”, очаквали бихме да чуем, че и сам Иззеддин се е запътил там не само за да живее на воля, но и за да се почувствува отново господар, макар и на една малка част от някогашните свои поданици. Оказва се обаче обратного: султанът оставил преселниците да заминат със Саръ̀ Салтък за определената им от императора земя, а сам той предпочел да си остане в Цариград, където, вижда се, съвсем не му било неудобно, тъй като тук не му пречели да минава

 

224

 

 

633

 

времето си във веселие и пиянство, както за това освен Пахимер свидетелствува и самият Локман.

 

При това положение още по-малко вяра заслужава и оная част от разказа на османския автор, където е дума за заговора, който приближените на Иззеддин кроели срещу Михаил VIII. Надеждите за успеха на това предприятие, научаваме тук, се градели главно на големия брой хора, с които Иззеддин разполагал. Понеже с „божията помощ хората и свитата на султана се увеличиха, имат десет до двадесет хиляди мъже, ако се издебне удобен случай и се намери и премахне императорът, царството над Цариград и над тая земя (над Византия, значи) всецяло ще остане на султана”. Очевидно е, че хората, за които в случая става дума, са преселените със Саръ̀ Салтък турци. Авторът на това съобщение обаче не се запитва по какъв начин подобен преврат във византийската столица, където Иззеддин е живял само с неколцина близки, е могъл да разчита на успех, дори ако Михаил Палеолог би бил премахнат, щом като хилядите мъже, на които Иззеддин в решителния момент е трябвало да се опре, са се намирали в тъй отдалечената от Цариград Добруджа. [59]

 

Във връзка с всичко това необходимо е да се обърне внимание на още едно обстоятелство. Земята, в която Саръ̀ Салтък и едноплеменниците му са били изпратени, е означена у Локман изрично с името „Добруджа”. Това име в един разказ за събития от XIII в. не можеше допреди няколко десетилетия да буди особени подозрения у учените, мнозина от които вярваха, че то е останало на тая земя от дълбоката древност [60] или най-

 

 

59. Μπαλάστζεϕ, който е забелязал абсурдността, към която води горното известие, се е помъчил да я отстрани с една измислица. Според него (ц. С., стр. 10) броят на Иззеддиновите привърженици (ὀπαδῶν) само „в Цариград достигнал до 20 хиляди мъже”. Кога и откъде се е явила и какво е правела във византийската столица тая маса от турци, които иначе „не можели в град да живеят”, Баласчев не счита за нужно да обясни.

 

60. Още Leunclavius, Historia musulm. Turcorum, Francoforti 1591, col. 272, считаше, че то произхожда от името на града Doberos, споменаван у Zosimus. Едно пеонско племе Δόβηρες, в чиято област между Долна Места и Струма се е намирал тоя град, се споменава у Herodot, 5.16. Предположението, че името Добруджа идва от Δόβηρες, се среща също у Hammer, Gesell. d. Gold. Horde, 176; Howorth, 122, гл. също и y Huart, Encyclop. d. Islam, 1. 1119, Dobrudscha.

 

225

 

 

634

 

малко, че ѝ е било дадено рано през средновековието. [61] Днес обаче подобни  мнения мъчно биха могли да намерят прием, тъй като не може да има никакво съмнение, че названието Добруджа е произлязло от турската форма на името Добротица както се е наричал предпоследният княз на тая област и наскоро след чиято смърт (около 1387 г.) тя е била завладяна от османите. [62] Но щом като това е тъй, възможни са само две

 

 

61. Както мислеше напр. Ф. Брун, Черноморье II. Одесса 1880, с. 327 и 334 сл., според когото името си Добруджа тая област получила поради нейното плодородие. Интересното в случая е, че Брун виждаше доказателство за съществуването на това име още рано преди османската епоха в обстоятелството, където то било споменато у Локман във връзка със събитията по времето на Иззеддин през XIII в. Васильевскій в своя отзив за съчинението на Успенскій (Образованіе второго болгарскаго царства), Журн. Минист. Народ. Просвещения № 204, с. 203, бел., диреше произхода на същото име в израза τοῦ Πὲτρου χώρα, както у Acropol., ed. Heisenb. 20.22, е означена областта около Преслав и Проватон, която в края на XII в. била отделена под управлението на Петър, брат на Асен и един от създателите на Второю бълг. царство. J. Bromberg, On the name of Dobrudja and of some of its parts. Byzantion XIII., 29 сл., вижда едно „потвърждение на разказа na_Acropolites” (а оттук и на мнението на Василевски ?) в един „вероятно незабелязан” от мене факт, а именно че в документите у Miklosich — Müller I, Nr. 244, р. 522, било споменато мястото Πωτρίν. Мога да уверя г. Bromberg, че тоя факт съвсем не ми е неизвестен, както не ми е неизвестно местното име τὸ Πετρίον в поемата на Мануил Фил (Хр. Лопарев, Византійскій поэт Мануил Фил к исторіи Болгаріи. Спб. 1891, 174). С двете тия имена е означена някогашната крепост Petrič, чиито развалини се намират на югозапад от Девненското езеро (гл. Иречек, Пътувания 852 и Das christliche Element in der topograph. Nomenklatur der Balkanhalbinsel, Sitzungsber. d. Wien. Akad. 136 1897, p. 80). Местното име Petrič се среща и досега не само веднъж в българските земи, напр. едно село в околността на София, друго при Златица (за него и Anna Comn., ed. Reiffersch. II 256. 7), един градец в долината на Струма (споменат също у Anna Comn. II, 41.27). Днешният Бачковски манастир се е наричал в миналото ἡ ἅγια μονὴ Θεοτόκου τῆς Πετριτζονιτίσσης по името на една съседна крепост, която е носела същото име Petrič (Πετριτζός) (гл. L. Petit, Typicon de Grégoire Pacourianos pour le monastère de Petritzos, Bačkovo en Bulgarie. Приложение на Визант. временник XI, 1904, p. 1.4 и 1.5, също и Й. Иванов. Асеновата крепост над Станимака и Бачковският манастир. Изв. Бълг. археол. д-во II, 1911, с. 193 и 205). Тъкмо поради това името на казаната крепост във Варненско Πέτριν или τὸ Πετρίον няма нищо общо с наименованието Добруджа.

 

62. По-подробно за това вж. моята работа Dobrotič — Dobrotica et la Dobroudza. Revue des études slaves VIII (1927) fasc. 1—2, p. 36, също и бележката на L. Lamouche в същото списание, VIII (1927), р. 90 sqq. Интересно е да се отбележи, че както в миналото, тъй и сега името Добруджа продължава да бъде предмет на най-абсурдни тълкуваиия. Докато Брун (гледай предишната бележка) считаше, че то означавало „богата и плодородна земя” (от славянското добър), а други — че означавало тъкмо обратного — „камениста и неплодородна област” (Danesco, гл. у Tafrali. La Roumanie transdanubienne, Paris, 1918, p. 18), трети го представят като един compositum от славянското dobъrъ (=gut) и турското budžak = Winkel (Tafrali, а. 19). Румънецът J. Jonescu, Excursion agricole dans la pleine de la Dobroudja, C-ple 1850, p. 13, вярваше, че Dobrudza била „турска дума, която значела безлесна земя”, а Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, II Aufl. (1882), Bd. III, 213, че същото име било дадено на областта „seiner Wasserlosigkeit wegen”. Напоследък върху тоя въпрос доста обширно се спря J. Bromberg в споменатата в предишната бележка негова работа. Той, стр. 32 сл., отхвърля еднакво мненията на Брун, Василевски, Иречек и Дринов (последните двама подкрепени и от мене в гореспоменатата ми работа) и поднася едно обяснение, което е по-фантастично от всички други. Между болярите на Галицкото княжество през втората четвърт на XIII в. той намерил един с името Доброслав Судич, който успял да заграби властта над част от териториите на това княжество. Малко по-късно той бил заловен и затворен от законните галички князе, но — предполага Bromberg — при настъпилте в Русия смутове поради татарското нашествие в 1240 г. може би успял да се освободи и подобно на много други „авантюристи от своята раса” през Бесарабия да стигне в земята отсам дунавските устия, където след минаването на ужасите на татарското нашествие „може да си е създал собствено княжество”. От „Dobroslav Sudyč, съкратено на Dobro Sudyč могло да произлезе Dobrudič, с което пък до „Dobrudža” имало само една стъпка. Чудното е, че авторът, който сам съзнава „колко изкуствено и безосновно е това обяснение”, все пак занимава читателите си с него, за да го противопостави на догадките на G. Brătianu, Recherches sur Vicina et Cetatea Alba, Bukarest 1935, p. 81. Тоя последният пък, за да отрече българската националност на Добротица, епоним на Добруджа („il serait oiseux d'épiloguer sur sa nationalité”!) намира близки именни форми, еднакво в тракийската древност (споменатото известие на Herodot за Dobérus, гл. предишната бележка), както и в архивите на средновековната Рагуза.

 

226

 

 

635

 

предположения: или че наименованието Добруджа действително е стояло в извора, от който е попаднало у Локман (респективно у автора на Огузнамето), и в такъв случай тоя извор не може да е по-стар от края на XIV и началото на XV в., обстоятелство, достатъчно, за да постави под съмнение осведомеността му върху събития от средата на XIII в., или пък че земята, в която Саръ̀ Салтък и неговите турци са се заселили, е била някоя друга, означена в тоя извор с друго име. В такъв случай обаче ще трябва да се приеме, че Локман (или все едно авторът на Огузнамето) по свое разбиране е заменил

 

227

 

 

636

 

това име с названието Добруджа, а то значи, че цялата история за селджушкото поселение в добруджанската област е измислица, плод на „ученото” съчинителство било на Локман, било на някой друг негов предшественик.

 

Плод на също такова късно съчинителство е и друго място в същия разкав на Локман, където се говори, че освен от Берке голяма войска за освобождението на Иззеддин била изпратена и от „хана на Крим”. По времето, когато Иззеддин живеел като пленник във Византия, всички черноморски земи — от дунавските устия, та до Кавказ и на изток зад Урал — се намирали под пряката и непосредствена власт на великите ханове на Кипчак и следователно не е имало никакъв отделен „хан на Крим”. Едва три десетилетия след смъртта на Берке неговият племенник Ногай, който успял да заграби властта над голяма част от обширната кипчашка империя, изтръгнал от нейния законен представител и владението на Крим. [63] Но това не траяло дълго. Със смъртта на Ногай единството било възстановено. В пълен упадък ханството на Златната орда идва към края на XIV в. и едва след това при разложението му, което настъпва през XV в. в неговите територии възникват няколко татарски държави. Една от тях е било и Кримското ханство.

 

При наличността на тия добре познати факти ясно е, че авторът на разглежданото известие за освобождението на Иззеддин не е имал отчетлива представа за вътрешното положение на северните татарски земи към средата на XIII в. и че ако още през оная ранна епоха говори за отделен „хан на Крим”, то е, защото е отнесъл към нея състоянието им по времето, в което сам е живеел. А това от своя страна е ново доказателство, че тоя разказ със съдържанието, с което е достигнал до нас, е съчинен не по-рано от първите десетилетия на XV в.

 

Колкото се отнася до твърдението на някои учени, [64] че Саръ̀ Салтък лично се е заел със задачата да спечели българския цар и татарите за военната акция с цел да бъде освободен Иззеддин, то се основава на произволното съединение на

 

 

63. Смирнов, ц. с., 99 сл., 123 сл.; Grousset, 479; Hammer, Gesch. d. Gold. Horde 258; Howorth о. c. 122.

 

64. Димитров, 28; Μπαλάστζεϕ, Zlatarski. Gesch. d. Bulg. 142.

 

228

 

 

637

 

две съвсем различни известия — това у Локман за турската колония в Добруджа и на оная част от текста на Пахимер, където се говори, че предприятието за освобождението на Иззеддин било подготвено от вуйчото на султана, „който заемал видно положение в земите на север от Черно море”

Силогизмът, на който горното твърдение се основава, е съвсем прост: измежду видните турци, които тогава са живеели някъде около Черно море, е познат само сънародникът на Иззеддин, Саръ̀ Салтък, следователно той ще е лицето, за което Пахимер говори. Преди да се приеме този извод обаче, нужно е да се отговори на въпроса, ако това е тъй, защо у Локман, който представя Саръ̀ Салтък не само като племенен вожд, но и като „свет човек” и който следователно към заслугите на своя герой би могъл да прибави и тази за спасението на султана от неволничество у неверния император, не е спомената нито дума за участието му в това освобождение? Пахимер, от друга страна, е имал достатъчно ясни представи за географското положение на черноморските земи и ако, говорейки в случая за „вуйчото”, на Иззеддин, е имал пред вид вожда на предполагаемите селджуци в Добруджа, той не би казал, че въпросният роднина на султана е живеел „на север” от Черно море, тъй като на всички образовани византийци по онова време, както и нам днес, е било добре известно, че не там, а по западните черноморски брегове е лежала областта, която днес зовем с това име. [65]

 

Да се правят догадки за личността на казания Иззеддинов роднина е в известен смисъл — при въпросите, които тук специално ни занимават — излишно. Той може да е бил някой виден селджушки първенец, който по същите причини, каквито бяха довели Иззеддин във Византия, е потърсил подслон в земите на кипчашкото ханство. Тая емиграция на селджушки турци от Мала Азия към Крим е била обуславяна от взаимните

 

 

65. Твърдението на Баласчев (гл. по-горе), че Григора пишел какво „вуйчото” на Иззеддин живеел „на долното течение на Дунав” (πέριξ τῶν κατωτέρων ὀχῶν τοῦ Δουνάβενως), е напълно погрешно. У Григора за този вуйчо на Иззеддин няма нито дума. Григора казва, че сам Иззеддин без никакво чуждо посредничество се обърнал към българския цар и го помолил да му помогне.

 

229

 

 

638

 

отношения между двете сили, които през даденото време разпореждаха със съдбата на земите и народите северно и южно от Черно море. Ние вече споменахме, че тогавашният хан на Златната орда, Верке, се е намирал в лоши отношения с Хулагу, хан на татарите от Предна Азия. Докато Берке се отнасял благосклонно към исляма, а по време на разглежданите събития вече и формално приел тая религия, [66] Хулагу е бил един от нейните най-големи неприятели и оказвал явно предпочитание към християнството. Той дори търсел сътрудничеството на Рим за общи действия срещу египетското султанство, по онова време единствената политическа сила на исляма на изток, под властта на която освен земите около Нил се намираха също тъй Сирия и Палестина. Само късогледството на тогавашните представители на римската курия и на западноевропейските владетели осуетяват тая обща борба, която би могла не само да осъществи всички идеали на кръстоносните походи, но и да отстрани пречките ва разпространение на християнството към Средна Азия и да подготви съвсем други съдбини за част от азиатския и целия източноевропейски свят. [67]

 

За да намали опасностите за държавата си от тая политика на Хулагу, тогавашният египетски султан Ел-Мелик-Еззахир Бейбарс не преставал да настоява пред Берке за съюз и дружни действия срещу общия им неприятел. За тая цел между двамата мохамедански владетели били разменени няколко посолства. [68] Михаил Палеолог, който поради географското положение на земите си е трябвало да определи тъй или иначе отношенията си към своите трима съседи, първоначално държал с Хулагу и веднъж дори арестувал посолството на Берке, което, придружено с пратеници на Ел-Мелик, през Цариград се връщало към волжките земи. [69] Навярно това ще с била една от причините, за да вземе Берке под покровител-

 

 

66. Гл. у Tïesenhausen, Materialy, p. 189. Според приведеното там съобщение из летописа на Ел. Муфаддала на 11 май 1263 г. двама посланник на Берке дошли в Александрия и съобщили, че Берке вече приел исляма. Известията в този смисъл на други двама източни автори — Еннуйвери Еддзекеби и Ибн-Кесира — п. т. 152 и 203.

 

67. Гл. за всичко това G. Soranzo, ц. с., 168 сл. и Grousset, 420 и сл.

 

68. Съобщението за тях у Тизенгаузен, и. с, 59 сл.; 75, 98, 152 и т. Н.

 

69. Пак там. стр. 62 (Летопис на Абулфаддала) и 126 (Летоп. на Шафи).

 

230

 

 

639

 

ctbqto си делото на Иззеддин срещу византийския император. За приятелството на Михаил VIII с Хулагу свидетелствува и обстоятелството, че той към 1262—1263 г. изпратил една от своите дъщери за жена на хана. [70] Няколко години по-късно, за да спечели на страната си Ногай, чието могъщество вече бе засенчило хана на Златната орда, той изпратил в неговия харем друга от дъщерите си. [71]

 

При тъй обтегнатите отношения между двамата монголски владетели Берке се явявал единствен покровител, а земите му — убежище за всички ония поданици на Хулагу, които имали причина да се боят от тоя последния или трябвало да се спасяват от неговия гняв. Сам исламски прозелит, Берке ще да е оказвал широко гостоприемство и на ония свои единоверци, които не са се чувствували сигурни в страните, над които се е простирала властта на задкавказкия му съсед. [72]

 

Много вероятно е следователно политическите отношения в тогавашна Мала Азия да са принудили мнозина от тамошните селджушки първенци да емигрират през Черно море към покрайнините, подвластни тогава на Златната орда. Ние и по-нататък, и във връзка с други въпроси ще имаме случай да се спрем на ролята, която тия мохамедани, турски преселници из предноазиатските земи, са играли сред татарите по северните черноморски крайбрежия. Такъв емигрант може да е бил и онзи виден (ἐπίδοξος) роднина на Иззеддин, на чието ревностно застъпничество султанът дължал освобождението си. Леснотата, с която Берке склонил да участвува в това предприятие, намира обяснението си в казаното по-горе: за Берке походът към Тракия се е явявал акт, насочен колкото срещу Михаил Палеолог, по онова време приятел, а може би и съюзник на Хулагу, толкова и срещу самия Хулагу, истински виновник за тежкото положение на изгонения от земите си селджушки султан.

 

 

70. Pachym. I. 174.13 сл.; когато младата жена пристигнала в двора на Хулагу, тоя последният вече се бил поминал, поради което тя трябвало да стане съпруга на сина му Ἀπαγά.

 

71. Pachym. I.231 и 344.9.

 

72. С едно ст посолствата си до египетския султан Берке сам съобщава, че бил почнал война с Хулагу, тогава езичник, „за да възстанови факела на правоверието”, гл. Абулфаддала у Тизенгаузен, ц. с., 59.

 

231

 

 

640

 

Но струва ми се, че всички тия сами за себе си безспорни съображения и догадки се явяват ненужни пред наличността на едно известие, което не само отстранява всякакъв спор по въпроса, но заедно с това обяснява по най-прост начин и особеното внимание на кипчашкия хан към Иззеддин, след като тоя последният бил отведен в Крим. В един стар турски ръкопис [73] се разказва, че дядото на Иззеддин, султанът Алаеддин Кейкобад, имал три дъщери, едната от които била омъжена за Берке хана. Това, с други думи значи, че вуйчо на Иззеддин е бил самият Берке хан. Въпросът, защо в такъв случай Пахимер не е назовал кипчашкия хан със собственото му име, а го е означил само с роднинството му със селджушкия екссултан, не е от естество да хвърли съмнение в тоя извод. В ония места на своята „История”, където разказва за отношенията между Византия и кипчашките татари през даденото време, Пахимер никъде не споменава името на Берке.

 

Изнесените дотук особености в разказа на Локман, струва ни се, показват, че имаме работа с един документ, далеч не тъй надежден, както досега изобщо се е смятало. Основната част на тоя разказ, в която се говори за бягството на Иззеддин от земите му и за неговото освобождение с помощта на Берке, несъмнено има за подложка някой по-стар и напълно достоверен източен извор. Всичко останало обаче — на първо място известието за преселението на селджушки турци в Добруджа и може би за готвения заговор срещу Михаил Палеолог, [74] както навярно и някои подробности във връзка с освобождението на Иззеддин — представлява от себе си измислица, съчинена и вплетена в първоначалния разказ през време, много по-късно от събитията, за които се отнася.

 

 

73. Съдържащото се в него съобщение у Смирнов, Крымское ханство стр. 19. Според Смирнов ръкописът се намирал в библиотеката на Отделението по източните езици при Руската акад. на науките, № 323. За тоя ръкопис и Бар. Розен, Император Василій Болгаробойца. Извлечение из Яхы Антиохійскаго, Спб. 1883 (Приложеніе к XLIV т. Записок Русс. Ак. Наук, Спб. 1883), стр. 76. Розен казва, че той „в същност е превод на Историята на Ал-Макин с много прибавки из други автори и с някои съкращения”. Писан бил след 1453 г.

 

74. Г. Баласчев отхвърля онова известие на „Преработката” на Огузнамето, където се говори, че заедно с освободения Иззеддин татарите отвели от Добруджа в Крим и Саръ̀ Салтък с неговите сънародници, тъй като в същата „Преработка” се съдържали и други „неверни известия” (напр. че майката на Иззеддин била сестра на Михаил Палеолог, че в похода за освобождението на султана участвувал и сам Берке, който тогава обсадил Цариград, и т. н.). Основание да отрече достоверността на тия известия Баласчев намира в това, че те „не се потвърждавали от съобщенията на византийските летописци от ХIII в.” Въпреки предпочитанието, оказвано от него на тия византийски „летописци” (такъв в случая е само историкът Пахимер!), Баласчев обаче смята за възможно да защити достоверността на съобщението в „преработката” на Огузнамето за готвения заговор срещу Михаил Палеолог — нещо, за което у съвременника Пахимер не е спомената нито дума — с предположението, че тоя заговор „грижливо бил скрит от властта”; тъй слухът за него не проникнал във византийското общество и поради това не могъл да стигне до Пахимер и Григора. Баласчев не си задава въпроса, как е могла да остане тайна за тогавашните византийци вестта за тоя заговор, щом като все в същата „Преработка” ни се съобщава, че заради участничеството в него императорът заповядал да убият тъй много заслужилия му във войните с неприятелите на Византия Али Бехадир и да подложат на други тежки наказания всички служители или близки на султана, които не склонили да се отрекат от исляма.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]