Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

МНИМОГО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА СЕЛДЖУШКИ ТУРЦИ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ XIII В.

   ( Българско издание: Българска Академия на Науките и Изкуствата, LXVI, 1, 1941 (?) )

     Немско издание: P. Mutafciev, Die angebliche Einwanderung von Seldschuk-Türken in die Dobrudscha im XIII. Jahrhundert, Sofia, 1943, 129 p.)

 

 

I. ИЗВОРИ И УЧЕНИ ТЕОРИИ

 

 

Византийският историк Георги Пахимер разказва, че поради заплахите на турския хан Хулагу, чиято власт към средата на XIII се простирала над Туркестан, Персия, Месопотамия и южните кавказки земи, а от могъществото му вече треперела цяла Предна Азия, султанът Иззеддин, владетел на съществуващата в Мала Азия още от XI в. селджушка държава, със семейството си и свитата си избягали при тогавашния византийски (никейски) император Михаил VIII Палеолог. Някога тоя последният като емигрант бил намерил убежище при двора на Иззеддин и сега султанът от своя страна очаквал от него поддръжка в нещастието си. Императорът не счел за разумно да лишава своя гост от илюзиите му и не само го приел с радост и големи почести, но го оставил да живее, както бил свикнал, позволил му да носи външните знаци на достойнството си, да запази и телохранителите си и поддържал у него надеждата, че ще му помогне да си възвърне престола. Сам Иззеддин, който постоянно живеел с тая надежда, следял работите в отечеството си, а правел и опити да се помири с Хулагу. Тия намерения на бежанеца не били обаче по сметките на Палеолог, който, изглежда, искал да го има като удобно оръжие на азиатската си политика и поради това взел мерки, за да го не изпусне от ръцете си. За тая цел свитата и семейството на султана били изпратени в Никея, а сам той — грижливо пазен под предлог, че искат да осигурят безопасността му — трябвало да следва императора при обиколките му из различните области на империята.

 

199

 

 

608

 

Между това по-голямата част от турците, бивши поданици на Иззеддин, се примирили с новото положение.

 

Други обаче, привързани към номандския си бит и чужди на навиците на всяка оседнала общност, като не искали да се подчинят на монголите, минали на византийска територия и заели тук някои укрепени погранични места. [1]

 

Императорът, когото привеждало в страх самото име на татарите, сега вече негови източни съседи, гледал на всяка цена да бъде в мир с тях и навярно тази била главната причина, за да бъде особено бдителен към поведението на Иззеддин. Залъгвайки го с празни обещания за възстановяването му, той обаче вземал мерки да обезпечи източните си земи от възможните татарски нападения. Поради това той оказал внимание и на прибягналите на византийска територия номади. Те, както изглежда, били настанени в източните византийски покрайнини с правното положение на военно граничарско население и със задачата да бранят тамошните области срещу възможните татарски нападения. [2]

 

Пришълците обаче зле се отплащали за оказаното им гостоприемство и често се предавали на грабежи над туземното мирно население и предизвиквали това последното да им връща със същата мярка. [3]

 

Около това време, 25 юли 1261 г., латинците били изгонени от Цариград. В столицата на възстановената Византийска империя Михаил VII довел и Иззеддин. Султанът обаче до такава степен се предал тук на разпуснат живот, че не се стеснявал да устройва заедно с близките си хора пиянски оргии по запустелите улици на града, който през десетилетията на латинското господство бил загубил значителна част от населението. Освободен тъй от грижи за бежанеца, императорът

 

 

1. G. Pachym., ed. Bonn I 133.3:

 

2. П. т. 133, 13:

 

3. П. т. 133.6:

 

200

 

 

609

 

от своя страна се заел да уреди отношенията си с татарите. Сближението с тях било затвърдено и чрез брачни връзки — една незаконна дъщеря на Михаил VIII била дадена за жена на Апага (Ἀπαγά), син и наследник на Хулагу. [4] Все тогава приятелски отношения завързал той и със султана на Египет. След като говори по-нататък за редица други събития из външната и вътрешната история на империята през периода 1261—1263 г., Пахимер се връща отново към разказа за султан Иззеддин, който „станал напаст за населението на Македония и Тракия” [5]. Прекарал дълго време в Цариград с очаквания да се върне в отечеството си, бившият селджушки владетел трябвало най-сетне да се убеди, че надеждите, които възлагал на помощта на Михаил VIII, са напразни. Поради това намислил сам да си помогне. Когато веднъж императорът отсъствувал от столицата си, султанът влязъл във връзка с някой свой роднина, който „заемал видно положение в земите на: север от Черно море” [6], и го замолил да гоизбави от императора, „който му се представил за приятел, а го пазел като истински враг”. Ако искал да му помогне, писал Иззеддин на сродника си, той трябвало да влезе във връзка с българския цар Константин Асен, да сключи договор с него и го убеди да нападне Византия. Сам Иззеддин щял да нареди работата тъй, че да бъде по това време на път с императора; тоя последният следователно лесно можел да бъде пленен, стига заедно с българите на Константин неговият роднина да спечели за това предприятие и татарите от ханството на Капчак [7], които по онова време бяха господари над цялата Средна и Южна Русия със земите отвъд Урал. От по-нататъшния разказ на Пахимер научаваме, че въпросният сродник на Иззеддин бил иегов вуйчо или чичо. [8]

 

След като се сговорил по такъв начин тайно с него, сул-

 

 

4. П. в. 174, 3 сл. Византийската принцеса собствено била изпратена за жена на Хулагу, но понеже той умрял преди пристигането ѝ, тя трябвало да се ожени за Апага.

 

5. П. т. 229.3:

 

6. П. т. 229.11:

 

7. П. т. 229.18:

 

8. П. T. 230. 7:

 

201

 

 

610

 

танът писал на Михаил VIII, който тогава се намирал някъде из Македония, че е обхванат от силното желание да го види и че ако той, императорът, не му позволи да отиде при него, Иззеддин и без разрешение щял да тръгне. Без да подозира измамата, Михаил съобщил на Иззеддин, че ще го чака. За да избегне всякакво подозрение, султанът оставил в Цариград семейството и съкровищата си и потеглил на път, придружен само от неколцина прислужници.

 

Споменатият негов вуйчо между това се бил срещнал с българския цар, разкрял му у говорения план и го убедил да даде съдействието си. Повикани били и множество капчашки татари, на които била обещана голяма плячка. И когато императорът, вече свършил работите си на запад, бил на път към столицата си, татари и българи се изсипали в тракийските земи, които подложили на страшни опустошения. Михаил VIII изведнъж се озовал в крайно опасни положение. Войските му били разпуснати, той сам имал със себе си малобройна свита и поради това немислимо било със сила да отбие нападателите. Преследван от тях и изоставен от повечето измежду спътниците си, всеки един от които гледал да се спасява, както може, той трябвало да бяга по скрити пътища, докато най-сетне след много премеждия се добрал до планината Ганос (дн. Текирдаг) на брега на Мраморно море, откъдето на един кораб успял да стигне в Цариград. Част от хората му, разпилени из Тракия, попаднали в плен, докато други, които носели царската хазна, се добрали до крепостта Енос. Заедно с тия последните бил и Иззеддин.

 

Татарите и българите, начело на които се намирал и самият цар Константин Асен, като научили за това, обсадили Енос и заплашвали да го разрушат, ако султанът не им бъде предаден. Виждайки безнадеждното си положение, обсадените трябвало да приемат поставеното им условие. Българският цар дал тържествена клетва, че градът ще бъде пощаден. Иззеддин бил освободен и отведен. [9]

 

Същия тоя разказ с някои нови и любопитни подробности намираме и у по-късния византийски историк Nicephoros Gregoras.

 

 

9. П. т. 231. 5 сл.

 

202

 

 

611

 

От него научаваме, че след като избягал при Михаил Палеолог, Иззеддин поискал от него „едно от двете: или да му помогне срещу татарите, или да отстъпи в трайно владение на него и на спътниците му част от византийската територия, тъй като освен жената и децата си той водел със себе си и многобройна прислуга, а освен това носел и големи богатства и скъпоценности.” [10] За императора и двете тия искания били еднакво неудобни. Да почне заради султана война с могъщня Хулагу значело да изложи на явна опасност държавата си, и без това обкръжена от доста неприятели. Не по-малко неразумно било обаче да отстъпи земя (γῆς κληροδοσίαν ἀπονέμειν) на един човек като Иззеддин, „шеф на много сатрапи и свикнал да заповядва”. В такъв случай съвсем естествено би било тия подчинени му от по-рано турски сатрапи да потърсят своя господар и разпилени навсякъде, блуждаещи като планети в нощта, да се стекат около своя извор на светлина и пътеводител, като по такъв начин се превърнат в непоправимо зло за византийците. [11] Поради всичко това Михаил държал султана в очакване и не преставал да го храни с надежди.

 

Разказвайки по-нататък за събитията около освобождением на Иззеддин, Григора донякъде се откланя от Пахимер. Понеже епирският деспот Михаил по онова време отново нарушил мира с империята, Михаил VIII лично заминал на запад, за да уреди положението, като през време на отсъствието си от столицата, за да попречи на възможното бягство на Иззеддин, заповядал тоя последният да бъде излратен в гр. Енос, където около му била устроена негласна стража. Въпреки това обаче Иззеддин успял да влезе въз връзки с българския цар Константин Асен и да го убеди да почне война срещу византийците, като му обещал, в случай че бъде освободен, да му се отплати с много пари. Константин, който и без това бил твърде неприятелски настроен срещу Михаил, по чиято заповед бил ослепен братът на неговата жена Ирина, законният наследник на византийския престол, Йоан IV Ласкарис, не се нуждаел от особени увещания, за да се вдигне срещу импе-

 

 

10. Niceph. Gregoras, ed. Bonn. I. 82. 11.

 

11. П. т. 82. 18.

 

203

 

 

612

 

рията. Той засилил войските си с 20 хиляди придунавски татари и по времето, когато Михаил се връщал от Тесалия към столицата си, бързо се втурнал на юг. Татарите се разсеяли из цяла Тракия чак до морските ѝ побрежия, „за да не може нищо, нито животно, нито човек, нито императорът да избегне от ръцете им”. Българският цар се надявал да плени Михаил, когато тоя последният бил на път към Цариград. Тая надежда обаче останала напразна. Императорът успял да избегне готвеното му покушение, стигнал планината Ганос до морето и на един случайно намерен там латински кораб се добрал до столицата си. След като изтървали тъй императора, татарите се погрижили да приберат поне Иззеддин. Те се запътили към Енос, решени, ако гражданите доброволно им предадат султана, да се задоволят само с него; в противен случай да разорят града и отведат в плен цялото му население. Изплашени от това, което ги очаква, гражданите освободили Иззеддин и татарите се оттеглили. При връщането си към север обаче те подкарали пред себе си като добитък безкрайно множество от жителите на Тракия, тъй че известно време след това в цялата тая област рядко могло да се видят нито волове, нито орачи, тъй много тя била лишена от жители и добитък. Едничкото нещо, което оставало на императора, за да отмъсти за бедствието, тъй неочаквано сполетяло земите му, било да затвори жената и децата на султана и да конфискува неговите богатства. „Мнозинството (ὁ ὄχλος) от неговите хора, в по-голямата си част храбри мъже, след като били възродени чрез християнското кръщение, били зачислен и към византийската войска.” [12]

 

За това татарско нападение в Тракия и за освобождението на султан Иззеддин разказват и някои източни, переписки и арабски летописци. Техните съобщения обаче в сравнение с ония на Пахимер и Григора са съвсем къси, сухи и не съдържат почти никакви нови данни. При това, докато в едни от тях [13] освобождението на Иззеддин е поставено през гoдината

 

 

12. П. т. 101. 16.

 

13. Напр. Рукнеддин Бейбарс, Елмуфадала и Ердзехеби, гл. Тизенгаузен, Сборник материалов относящихся к истор. Золотой орды. T. I. Извлеченія из сочиненій арабских, Спб. 1884, с. 103, 191 и 203.

 

204

 

 

613

 

1262—1268 и се приписва на войските на кипчашкия хан Берне, в други [14] татарският поход из Тракия е отнесен към 1269—1270 г., по времето на Менгу Темир, племенник и наследник на Берке.

 

Особено място всред всички тия извори по интересуващия ни въпрос заема тъй нареченото „Огузнаме”, едно изложение на ранната турска история, познато досега на учения свят по „Преработката” на Сеид Локман, придворен поет на султан Мурад III (1574—1595 г.). Съчинението на Локман е запазено в един-единствен препис, някога притежание на известния учен историк Йосиф Хамер, а сега пазен във Виенската народна библиотека. Хамер бе първият, който използува данните на това съчинение за Иззеддин, [15] а ексцерти от него, придружени с латински превод, биват издадени по-късно в отделна книга от Jocob Lagus [16]. Преди повече от четвърт век Ив. Димитров обнародва в български превод тия страници на виенския ръкопис, които съдържат историята на Иззеддин, [17] а немного отдавна същият текст бе издаден на гръцки от Г. Баласчев. [18] Въпреки всичките ми усилия книгата на Lagus, днес една библиографска рядкост, ми остана недостъпна и поради това при занятията ми с тоя въпрос трябваше да си служа само с преводите на Димитров и Баласчев, между които впрочем съществена разлика няма.

 

Султан Иззеддин, разказва Локман, заплашен поради интригите на своя брат Рукнеддин от всесилния хан на персийските татари Хулагу, събрал съкровищата си и заедно със семейството и слугите си през гр. Аталия (на малоазийския бряг на Средиземно море) отплувал за Цариград, където византийският император го приел с големи почести. Тук той до такава степен се отдал на празен живот и удоволствия, че

 

 

14. Еннуйвери и Бедреддин Махмуд Елайни, п. т. 154 и 511.

 

15. Отначало в своята Histoire de l'Empire Ottoman, Paris 1835, t. IV, p. 13 sqq., a след това в Geschichte der Goldenen Horde. Pest 1840, p. 174 sqq.

 

16. Seid Locmani ex libro turcico qui Oghuzname inscribltur excerpta primus edidit, latine vertit, explicavit etc. Jac. Joh. Lagus. Helsingforsiae 1854.

 

17. Ив. К. Димитров, Преселение на селджушки турци в Добруджа около средата на XIII в. Списание на Бълг. акад. на науките X (1915), с. 29 сл.

 

18.

 

205

 

 

614

 

забравил за отечеството си. Скоро след това във византийската столица пристигнал и военачалникът му, Али Бехадир, заедно с началника на султанските конюшни, Огурлу бей; те също водели своите близки и прислугата си. Императорът проявил и към тях особено внимание и ги оставил на служба у техния господар — султана. Али Бехадир оказал големи заслуги на империята: при едно нападение на враговете ѝ в Румелия той бил изпратен срещу тях и успял да ги прогони. Това още повече засилило към него благоволението на императора, който го обсипал с подаръци и почести. Въпреки всичко обаче както Иззеддин, тъй и Али Бехадир не се чувствували в новото си положение особено добре и един ден рекли на императора: „Ние сме хора турци и не можем постоянно в град да живеем. Ако ни се определяше някъде навън място и земя, завели бихме от Анадола нашите сродни турски семейства, за да летуваме там и да зимуваме ...„ Императорът им даде за поселение страната Добруджа ..., земи годна за жилища, без горещини и с хубав климат. Тогава те тайно изпратиха известие на сродните си турски семейства в Анадола. Под предлог да зимуват те заедно със Саръ̀ Салтък слязоха от Изник и Изникмид и дойдоха в Скутари (на брега на Босфора срещу Цариград — б. М.); минаха много турски семейства и дълго време в Добруджа имаше два-три мюсюлмански града с 30—40 бюлюка турски семейства; те даваха отпор на враговете на императора и ги побеждаваха.” [19]

 

По-нататък турският автор разказва, че когато една нощ Иззеддин и Бехадир, който и след това продължавали да живеят в Цариград, пирували със свои сънародници, някои измежду тия последните имали неблагоразумието да кажат: „Понеже сега хората на султана се увеличиха до 10—20 хиляди, ако се случи сгода да бъде премахнат императорът, цялата му земя ще остане на султана.” Виночерпецът обаче, който бил грък, донесъл казаното на императора. Тоя последният тогава заповядал да заловят Али Бехадир и Огурлу бей, първият от които бил наказан със смърт, а вторият ослепен. Иззеддин пък бил изпратен в една силна крепост, където го

 

 

19. Димитров, 33; Μπαλάστζεϕ, ц. с. 25.

 

206

 

 

615

 

държали затворен. Ония от неговите приближени и служители, които склонили да се откажат от исляма и да станат християни, били пощадени, а всички други — оставени да гинат в тъмниците.

 

Братът на Иззеддин, Рукнедин, същият, който чрез интригите си пред Хулагу бе успял преди това да му отнеме престола, сега, разказва Локман, неочаквано проявил състрадание към него и се отнесъл към кипчашкия хан Берке с молба да спаси неволника. Берке охотно се отзовал на тая покана, а голяма войска изпратил и „ханът на Крим”. Татарите минали замръзналия Дунав, стигнали до крепостта, където Иззеддин бил затворен, и го освободили. Берке, който, изглежда, по-късно застигнал войските си, дори обсадил Цариград и принудил византийците да просят мир. След това „татарската войска отвела султана при Берке хан, който му оказал големи почести, отрупал го с нежности и често разделял с него трапезата си”. „Добружанските турци пък със Саръ̀ Салтък той (Берке) отвел в Деш-и-Кипчак, дал Сюлджад и Судак на султана като тимар (ленно владение), а на другите турци земи за поселение ... По-сетне той подарил на Иззеддин още някои местности в Крим. Дълго време ислямът се простирал от Крим чак до Кара Богдан (Молдава, М.). И днес още в (Молдава?) стои джамията му (на Иззеддин? М.) с негово име.” [20] Преминаването на Саръ̀ Салтък в Европа и заселването му в Добруджа е поставено у Сеид Локман в 662 г. от Хиждра (от началото на 1263 до октомври 1264 г. сл. Хр.).

 

Както се вижда от гореизложеното, известията на двамата византийски историци и на споменатите арабски летописци се покриват само в някои места с разказа на Сеид Локман. Въз основа на това като безспорни факти могат да се считат бягството на иконийския султан Иззеддин във Византия, неговото пребиваване там и двуличното поведение на Михаил Палеолог към бежанеца. Засвидетелствуван от всички споменати извори, исторически факт се явява по-нататък татарският поход в Тракия, освобождението на Иззеддин и отвеждането му в земите на кипчашкото ханство. Относно датата на тия съ-

 

 

20. Димитров, п. т., с. 31—35; Μπαλάστζεϕ, 23, sqq.

 

207

 

 

616

 

бития двоумение също тъй не може да има: от реда, в който те са изложени у двамата византийски историци, се вижда, че бягството на Иззеддин при Михаил VIII се отнася към времето непосредствено преди Цариград да бъде отнет от латинците, т. е. към 1259—1260 г. или най-късно към първата половина на 1261 г. Колкото пък за освобождението на Иззеддин, изложението на същите двама автори позволява да се заключи, че то е станало две-три години по-късно, следователно към 1263 или 1264 г. — един извод, който се потвържава от повечето измежду споменатите арабски и персийски известия, както и от хронологическото указание у Локман. [21]

 

Особеното в препредадения откъслек от съчинението на тоя късен турски писател е известието за преселението на селджушките турци под началството на Саръ̀ Салтък и за тяхното настаняване в Добруджа. Интересното в случая още е, че това известие се явява като че ли най-съществен момент в целия разказ на Локман и навярно поради това в увода към него е особено подчертано. В тоя увод за патилата на Иззеддин не става дума. След като споменава за „семейството ва селджуците” от рода на огузите, което завладяло земите на Рум (византийска Мала Азия), а след това — и за рода на Чингис хан, който също извършил „похвални дела”, авторът предупреждава читателите си, че ще им говори за „един свет мъж, Саръ̀ Салтък ..., който заедно с някои турски семейства минал в Румелия и се заселил в добруджанския край”. [22] Дори целият откъслек, чието съдържание приведохме, е озаг-лавен тук не като повествование за Иззеддин, а за „преселението на Саръ̀ Салтък-Деде с двадесет хиляди турци от Бялата планина Актам и за тяхното настаняване в Бабадаг—Добруджа” [23].

 

Въз основа на тоя разказ на Локман още Хамер се произнесе, че това е „първого поселение на турци в Европа” [24].

 

 

21. Ников, Татаробългарски отношения, Годишник на Соф. университет XV—XVI (1921), с. 9, отнася тоя татарски поход към зимата 1264—1265 г.

 

22. Димитров, 29; Μπαλάστζεϕ, 23.

 

23. Μπαλάστζεϕ, 23; ср. у Димитров, 28 сл.

 

24. Hammer, Gesell, d. Gold. Horde, 176; повторено по-сетне и от H. Howorth, History of the Mongols. II. 1, London 1880. p. 122.

 

208

 

 

617

 

Наистина турският автор съобщава, както видяхме, че наскоро след като турските колонисти със Саръ̀ Салтък се настанили в Добруджа, те били вдигнати от татарите и заедно с освободения от плен Иззеддин преместени някъде към Крим. Това съобщение обаче се явява обезсилено от друго място на неговия разказ, където изрично е отбелязано, че след появата на селджушката колония в Добруджа там още „дълго време имало два-три мюсюлмански града и 30—40 бюлюка турски семейства”. От тия думи може да се извади заключението, че не всички доведени от Саръ̀ Салтък турци са били отведени в отвъддунавските татарски земи и че мнозина, може би по-голямата част от тях, са останали в Добруджа.

 

В подкрепа на това заключение се използуваха известията и на други двама източни автори. Единият от тях, арабинът Абулфед, на едно място в своето географско съчинение споменава „Исакджи (Sacdji, Sacdjy) град в земята на власите, подвластен на Цариград ..., разположен близо до мястото, където p. Thona се влива в Черно море, и с жители, които в мно-зинството си изповядват ислям.” [25] Тоя споменат от Абулфед град е несъмнено днешният Исакча на Дунав в Северна Добруджа, нещо, което се потвърждава и от по-нататъшните данни на автора за положението на тоя град. [26]

 

Абулфед е завършил своето съчинение в 1321 г. [27] Ако следователно още тогава Исакча е носил това турско име и по-голямата част от жителите му били мюсюлмани, съвсем естествено е да се предположи, че те са били потомци на доведените в Добруджа шест десетилетия по-рано селджуци на Саръ̀ Салтък.

 

Още по-убедително доказателство за континюитета на това

 

 

25. Géographie d'Aboulféda, traduit de l'arabe en français par M. Reinaud. II. Paris 1848, p. 316.

 

26. Абулфед съобщава за Isacdji, че ce намирал на пет дни разстояние от гр. Акерман (на Черно море, рум. Cetatea Alba), на двадесет дни път по сухо от Цариград и лежал на „югозапад” от устието на Thona, „на същата страна, както и Цариград”. П. т. 316. По-нататък авторът (с. 318) бележи, че гр. Търново (du pays des Valaques, думата e за днешното Търново, столица на Второто българско царство) лежал на запад „на разстояние около три дни от Isacdji”.

 

27. С. Brockelmann, Encyclopädie des Islam. I. 90. sqq. под Abulfida.

 

209

 

 

618

 

доведено през GOте години на XIII в. селджушко население в Добруджа и за запазването му до епохата на османското завоевание на Балканския полуостров се счита свидетелството на друг арабски географ, Ибн-Батута, който към 1330—1332 г. от Сарай, столицата на Кипчашкото. ханство, пътувал за Цариград в свитата на една византийска принцеса, жена на хан Узбек. [28] Ибн-Батута съобщава, че из пътя си минали през един град — „Баба Салтък”, който бил „най-крайният от турските градове” и получил названието си от името на някакъв „съзерцател и пророк” (contemplatif ou devin). [29] Без всяко съмнение тоя „пророк” не е никой друг освен познатия ни от разказа на Локман „свет мъж” Саръ̀ Салтък; в многобройни легенди, с които по-нататък ще се запознаем, той наистина се явява с имената Салтък баба, Салтък деде, Султан баба и т. н. И тъй като в споменатия увод на Локман за Саръ̀ Салтък е казано, че настанил своите хора в добруджанския Бабадаг, [30] а, от друга страна, тъй като според една от тия легенди (у Евлия Челеби, средата на XVII в., за нея също ще стане дума по-нататък), същият Саръ̀ Салтък бил погребан в Бабадаг, където според преданието и досега се намира гробът му, напълно естествено бе да се сложи убеждението, че споменатият у Ибн-Батуга град Баба Салтък е днешният Бабадаг в Северна Добруджа. Със своето турско име и мохамеданското си население, което продължавало да пази благочестив спомен за своя някогашен първенец, тоя добруджански град следователно е съществувал вече рано преди османското завоевание на Балканския полуостров. И тъй като единственото познато известие за турска ко-

 

 

28. Времето, през което Ибн-Батута пребивавал u Цариград, се определя от думите му, че Андроник II тогава вече бил монах (ц. С., 441 сл.) Както е известно (Greg. I. 427, 10 и Cantacuzenus. ed. Bonn. I. 306. 8), Андроник II бил принуден да абдикира през май 1328 г. Две години по-късно, значи в 1320 г., той приел монашеството (Greg. I. 442. 4. Cantac. I. 399. 19) и през февруари 1332 г. умрял. Ибн-Батута е бил в Цариград между двете последни дати.

 

29. Voyages d'Ibn-Batutah, Texte arabe accompagné d'une traduction par C. Defrémery et B. Sanguinetti. T. II. Paris 1877, p. 416. Изданието на. H. v. Mžik, Die Reise des Arabers Ibn Batuta durch Indien und China, Hainburg 1911, не ни e достъпно.

 

30. Димитров, 29; Μπαλάστζεϕ, 23.

 

210

 

 

619

 

лонизация в тая област преди XIV в. е онова у Локман, считаше се, че с това то добива безспорно потвърждение. [31]

 

В тоя смисъл се използуваше и изложението на друг късен турски писател — Кемал паша Заде, от първата половина на XVI в., автор на едно съчинение върху Историята на войната на Сюлейман I с маджарите. В увода на книгата, където се засягат събития от много по-старо време, четем следното: Когато Ертогрул бег, [32] син на Сюлейман шах, видял да расте могъществото на монголите, „той се оттеглил в къта на неизвестността, като сложил настрана инструментите на войната. Отстъпвайки на неумолимата необходимост, той показал приятелско лице на съседите си неверници” и повел мирен и тих живот в областта на Согут. „Но свидетел на смутовете, които опустошавали земята на Рум (Византия, М.) и Сирия и като видял, че самото небе изглеждало размътено и проклетите бухали заели мястото на императорския феникс, той откачил меча си от стената, развързал лъка си и поставил седлото върху гърба на своя бърз кон. Тогава ходът на битката се разбърка. Ония, които още търсеха скъпоценностите на плячката и желаеха да заслужат скъпата награда за походите, се потопиха в морето на приключенията и като се натовариха на кораби в Синоп и Самсун, отправиха се към Румелия. Веднъж стигнали в Добруджанската равница, те се събраха около притежателя на трона на светостта, на царя в земята на чудесата, султан Саръ̀ Салтък, един от ония прославени светци под царска външност, които блестят толкова с възвишените си добродетели, колкото и със своите военни качества. След като се наредиха под заповедите на тоя владетел на съкровищата на благочестието, на тоя поклонник от царството на свещената война, те дадоха разумно ухо на неговите достопочтени заповеди. А той, без да държи сметка за разстоянията и мъчнотиите, вършеше непрестанни нападения в земята на българите и власите. При-

 

 

31. Трябва да се отбележи, че много интересният пасаж, който започва от с. 118 с думите „В подкрепа на това заключение. . . ,” дотук е бил пропуснат в немския провод на тази статия, обнародван в СпБАН LXVI (1943), I. Той трябва да се има пред вид там на с. 11. Ред.

 

32. Баща на Осман, който в края на ХШ в. полага началото на османската държава във Витиния (Мала Азия).

 

211

 

 

620

 

дружен от огузките си конници, той се хвърляше в полето на походите и като допущаше на угощението на плячката всички изгладнели, насищаше техния страшен апетит. Прочутата равнина на Кипчак беше тогава под господството на един от внуците на Чингис хан, Берке хан, чиято благословена глава бе се украсила със славния венец на исляма. При едно нападение в Молдава начело на своята буйна орда той бе удържал победа над неверните в тая земя. Акерман и Килия, разположени на бреговете на Дунав, служеха за станища и места за почивка на войските от исляма. Тяхното присъствие в тия земи е още засвидетелствувано от гробовете и мавзолеите на техните началници — паметници, които времето е пощадило ... Огузите от десния бряг на Дунав и татарите от левия не даваха нито една минута покой на неверните. Като вършеха денонощно нападения в земите им, те ги покриваха с кърви и пепелища.” [33] При наличността на всички тия тъй различни по произход и време известия не е чудно, че появата на една селджушка колония в Добруджа през XII в. се счита и до днес за факт, който не подлежи на съмнение. [34] След Хамер, който пръв използува разказа за Саръ̀ Салтък у Локман, без да се усъмни в неговата достоверност, тоя въпрос до неотдавна бе подлаган на внимателно и цялостно изследване. Учените, които са се спирали над него, са вършили това само мимоходом било във

 

 

33. Kemal Pacha Zadeh, Histoire de la campagne de Mohacz. Publiée par Pavet de Courteille, Paris 1859, p. 77 sqq.

 

34. Гл. напр. Henry Howorth, History of the Mongols. II. 1, London 1880 p. 122. Ф. Брун, Черноморье. II. Одесса 1880, с. 142 и 333; Смирнов. Крымское ханство под верховенство отоманской Порты, Спб. 1887, с. 12 сл., Васильевский. Введеніе в житіе св. Стефан Сурожскаго. Труды III. Спб. 1915, с. CIXXXIV; Pavet de Courteille, в коментара на споменатото по-горе съчинение на Kemal Pacha Zadeh, с. 177, бел. 4; Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, 2. Aufl. 1882, Bd. III, p. 237; Slatarski, Gesch. des Bulgaren, Lpz. 1918, p. 142 sqq.; същият в Сборник Dobroudja, géographie, histoire, ethnographie etc. Sofia 1918, p. 53; Ников, Татаробългарски отношения, Годишник на Соф. университет XV—XVI (1919—1920), с. 8, а също и в Бележки за Югоизточна България през епохата на Тертеровци. Периодическо списание, 70 (1909), с. 572 сл.; Fr. Babinger, в Encyclopädie des Islams IV, p. 184, и в Rumelische Streifen, Berlin 1938, p. 44, бел. 2; G. Bratianu, Vicina et Cetatea Alba. Bucarest 1935, p. 35; R. Vulpe, Histoire de la Dobroudja, Bucarest 1938, p. 394.

 

212

 

 

621

 

връзка с някои събития из историята на Кипчашкото ханство, било с отделни моменти из миналото на черноморските земи. И, общо взето, те приемали разказа за селджушкото поселение тъй, както е даден в „преработката” на Локман. [35] Но тъй като според изричното съобщение на тоя автор, ако не всички, поне по-голямата част от турците на Саръ̀ Салтък наскоро след преселението им из Мала Азия са били отведени в Крим, считаше се, че тяхното пребиваване в Добруджа не се отразило върху по-нататъшната политическа съдба на тая земя, нито пък е оставило особени следи в етническия състав на населението ѝ. ,

 

Едва преди десетина години на тоя въпрос бе посветено специално изследване от Г. Баласчев, [36] който в изводите си далеч надмина онова, което другите преди него смятаха за възможно да допуснат. Той претендира да знае например, че „флотът на селджушките турци, който заедно с Иззеддин бил избягал във византийските води, хвърлил котва при бреговете на Черно море недалеч от Карбона (днешния Балчик) и Варна, а също тъй и при устието на. Дунав и стоварил там много семейства на бежанците селджушки турци” (със Саръ̀ Салтък). Императорът „посочил тая земя на съплеменниците и съратниците на султана, за да може чрез тях да отбива нападенйята, срещу държавата, които идвали от северните и западните страни”. И наистина преселниците образували върху западното крайбрежие на Черно море „огузка държава”, която „помагала на Михаил VIII в неприятелствата му срещу българите, а също и срещу честите нападения на татарите из отвъддунавските земи”. Баласчев по-нататък оставя без внимание съобщението на Локман за това, че от участта на Иззеддин се интересувал самият му брат Рукнеддин, който писал на хан Берке да предприеме нещо за освобождението му, и предпочита (единствено

 

 

35. Доколкото ни е известно, съмнение в достоверността на Локмановото съобщение е изказано досега само от Васильевскій, Введение в житіе св. Стефан Сурожскаго. Труды III, Спб. 1915, с. CLXXXIV, и К. Iireček, Überreste der Petschenegen und Cumanen. Sitzungsberichte d. Böhm. Gesellschaft d. Wiss. 1889, p. 19.

 

36. Споменатата по-горе негова работа, която бе представена като доклад в III конгрес на византинистите в Атина.

 

213

 

 

622

 

при тоя случай!) известието на Пахимер, според което Иззеддин поискал помощ от един свой вуйчо, който — за това вече говори Григора — живеел около „долното течение (πέριξ τῶν κατωτέρων ὀχδῶν) на Дунава”. Тоя роднина на султана според Баласчев (с. 11) не е бил никой друг освен същия Саръ̀ Салтък, водач на заселените в Добруджа турци. [37]

 

Както видяхме, според Локман освобождението на Иззеддин било извършено от голяма войска, изпратена от Берке и от хана на Крим. Григора и Пахимер споменават само, че в тоя поход освен татарите участвувал и българският цар Константин Асен със свои отреди. При все това Баласчев приписва главната роля в това предприятие на „конницата на огузките турци”, която — неизвестно откъде знае той — действувала с оная на татарите и „на брой повече от 20 хиляди” души от Добруджа нахлула в Тракия през Източния Хемус, докато пък българският цар с войските се насочил през пò западните му проходи (с. 12).

 

Много по-важно обаче от всички тия тълкувания и добавки, с които Баласчев предава разказите на своите извори, са неговите заключения. Казаното от Локман, че след освобождението на Иззеддин Саръ̀ Салтък заедно със своите хора се вдигнал от Добруджа и заминал към Крим, според Баласчев не заслужавало доверие не само защото във „въпросната преработка на Огузнамето се срещали и други погрешни съобщения”, но и защото въпросното известие на Локман не намирало потвърждение в съчиненията на византийските летописци от XIII в. Най-важното било обаче, че „не съществувала никаква причина, която би могла да принуди селджушките турци да разтурят държавата си в Добруджа, природно една богата земя”, и да търсят друго отечество (с. 14). Пряко доказателство пак за това, че Саръ̀ Салтък със сънародниците си не напускал Добруджа, било и приведеното по-горе известие за града Саръ̀ Салтък, който несъмнено бил днешният Бабадаг (с. 15). Това значело, че „държавата на огузите” съществувала и през XIV в.

 

 

37. Предположението, че въпросният чичо (ϑείως) на Иззеддин е бил Саръ̀ Салтък, бе изказано впрочем още от Димитров, ц. с., 28, от когото го възприе и Slatarski, Gesch. d. Bulg. 142 и Сборник Dobroudja 53 и История на бълг. държава, III 510.

 

214

 

 

623

 

Стигнал веднъж до тоя извод, за Баласчев вече не е никак мъчно да представи познатото през тая по-късна епоха добруджанско княжество на Балик и Добротица като турско-селджушко или огузко политическо образуване. Самият Балик можел „да се счита за непосредствен или най-близък приемник на създателя на това княжество Саръ̀ Салтък” (с. 17). Трайността на тая „държава на огузите” Баласчев обяснява с това, че тук в Добруджа селджуците „срещнали своите едноплеменници Οὐζῖδες, т. е. куманите”. „Държавата на огузите”, счита той, била главната база на предприеманите всяка година грабителски нападения на татарите в земите на тогавашното българско царство.

 

След като представя по тоя начин цялата история на добруджанското княжество през XIV в. като част от турската история, Баласчев в заключителните страници на съчинението си не пропуща да хвърли поглед и върху етническите отношения в Добруджа през по-ново време и специално върху потеклото на днешните гагаузи. Според него (с. 19, бел. 2) името „гагауз” произлизало от Кейкавус, прозвище, с което у Локман е наречен султан Иззеддин. Гагаузите следователно не са нищо друго освен преки потомци на доведените някога в Добруджа от Саръ̀ Салтък малоазийски турци.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]