Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК

СТРАНИЦИ ИЗ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ В КРАЯ НА XII И НАЧАЛОТО НА XIII ВЕК

 

 

V. ( „Житие княза Стрегана”. Сказания за Стрез в Повардарието )

 

 

В изложението на всички събития, свързани с името на Хриз и Стрез, ние досега съвсем не взимахме пред вид съдържанието на един документ, който пряко засяга нашата тема. Думата ни е за тъй нареченото . [152] С него са свързани и главно на него се дължат всички досегашни предположения за едноличността на двамата просекски

 

 

152. Съобщено от Јорд. X. Константинов, Гласник дружства србске словесности, VIII, стр. 114-146.

 

108

 

 

270

 

владетели. За да станат по-ясни противоречивите и неверни съобщения на тоя документ, ние ще го приведем изцяло.

 

 

 

109

 

 

271

 

 

 

На пръв поглед още прави впечатление езикът, на който е написано житието. Това е език съвсем нов, във всеки случай не по-стар от XVIII в., а може би и по-късен. Обръща внимание при това и особеното име на просекския владетел — „Стреган”. В житието е казано, че той се наричал Стрезо или Стреган, но когато избягал при гръцкия цар, последният му дал името Крез по подобие на древния лидийски цар. Името Стреган е извратено от Стрез. Това извращение навярно е извър-шено от преданието, и то много по-късно от времето, когато е живял Стрез. В житието на Стефан Неман, писано от Стефан Първовенчани, последният, който дълго време давал убежище на бъдещия си неприятел, побратимявал се с него, могъл е следователно много добре да го познава, го нарича само с името Стрез. Със същото име го познават и близките нему по време житиеписци — Теодосий и Доментиан. Името Крез пък навярно е прикачено на Стрез от самия автор на гореприведеното житие. Както личи от самото му съдържание, съставителят му е бил запознат с гръцките и славянските извори за Хриз и Стрез. Обстоятелството, че и в единия, и в другия случай се говорело за владетели на Просек през времена, много близки едно до друго, го навело на мисълта, че в случая се касае за едно и също лице. Обстоятелството пък, че това лице в гръцките извори — „Историята” на Никита, може би е носило странното име Хриз, когато в славянските то се е наричало Стрез, това обстоятелство го е навело на остроумното заключение, че името Хриз навярно ще му е било дадено от гърците и че с него те навярно са искали да го уподобят на Крез Лидийски. [153] Че прекръщаването на Стрез в Крез и неговото отъждествя-

 

 

153. Споменуването на това последно име показва, че житиеписецът не е бил прост човек, който е записвал само някакво запазено предание за Стрез, а учен „граматик” и познавач на апокрифната литература, към чиято съкровищница прибягнал, за да поукраси съчиненото житие на своя Крез.

 

110

 

 

272

 

ване с Хриз е било резултат на „учената” комбинация на неизвестния автор, свидетелствува цялото останало съдържание на житието. В него дейността на Хриз е преплетена с тая на Стрез, но по такъв начин, че навсякъде личат усилията на комбинанатора, който, за да доведе делото си докрай, е изпаднал в явни несъобразности и грешки.

 

Анонимният житиеписец е разполагал с известията за преследването на Стрез от Борил и за неговото бягство от България; от друга страна, той е имал известието и за присъединяването на Хриз към гърците. [154] От тия два явно засвидетелствувани факта той извадил заключението за „Крез”, който — изгонен „заради безчинствата си от Преслав” — бил преследван от българите „дори до Цариград”, където гръцкиятцар го приел и го направил патриций. Житието говори по-нататък за покоряването на цяла Македония чак до Воден от сърбите. В съответните места из Никита ние видяхме, че нападенията в Македония през въпросния период и завладяването на някои македонски земи е било дело на българите при двамата първи Асеновци и при Калоян по-късно. През тея период нито един от двамата първи Немановци не е проникнал на юг по-далеч от Скопие — Стефан Неман само, и то за късо време през 1190 г. Авторът на житието, който е имал пред себе си гръцките извори, е сторил необяснима на пръв поглед грешка, като взел българите или власите, както навярно са се наричали в неговия източник завоевателите на Македония, за сърби. Но тая грешка е имала своето достатъчно основание; житиеписецът, знаещ, от една страна, за настаняването на Хриз като византийски управител в Македония, а, от друга, притежаващ известието за похода на Стрез срещу Стефан, поискал е да намери оправданието на тоя поход с пакостите, които уж сърбите причинили на Византия, като завладели Македония.

 

Друга една невярност в житието е съобщението, че Стрез по подстрекателство от византийците предприел войната срещу Стефан и превзел Скопие, Куманово, Тетово и др. Със-

 

 

154. Н. Радойчић, Летопис, кн. VII (1909 г.), стр. 14, съобщава случай, от който може да се съди, че Акоминат е бил познат на сръбските летописци. При това той също тъй приема, че източници на Житіе кн. Стрегана са били Акоминат и Теодосий.

 

111

 

 

273

 

тавителят не обърнал внимание, а може би и не знаел, ,че „гръцкият цар”, при когото избягал гоненият от българите Крез, не е могъл да изпрати против сърбите Стрез по простата причина, че тази Византия, към чието покровителство бе прибягнал Хриз, през времето на Стрезовото князуване не е съществувала. Взимайки Хриз и Стрез за едно и също лице, той не е могъл да предположи, че в случая се касае за две различни събития, които довеждат до две различни времена, две също тъй различни лица за владетели на една и съща област. При последната комбинация той имал пред себе си известието за Хриз, който с непреднамереното съдействие на византийците се утвърдил за господар на Просек; имал е също тъй и сръбското известие, според което Стрез с помощта на сърбите можал да стори същото. Между тия две съобщения, които са непримирими и взаимно се изключват, той е трябвало да избира. И, както виждаме от резултата, той предпочел първото съобщение: на него сигурно се е сторило твърде невероятно сръбското известие за черната Стрезова неблагодарност.

 

В горните редове ние спряхме вниманието си само върху явните и едри несъобразности и неверни съобщения, които това житие дава. Останалата част от съдържанието му, която се отнася за времето от настаняването на Стрез в Просек чак до неговата смърт, е наивно изложение на събитията по известните ни вече славянски източници. Като се изключи тук съобщението, че след Стрезовото убийство Стефан „поробил Загорската земя”, противоречия и неверности в тая част липсват. И това лесно се обяснява. Известията на гръцките извори за Хриз прекъсват, както видяхме, към края на 1201 г.; за изложение на деянията на своя „Крез” житиеписецът следователно не е бил заставен да се справя с два различни и противоречиви извора: достатъчно му е било да следва само съобщенията на сръбските жития.

 

След казаното дотук е ясно, струва ни се, че приведеното като исторически източник е лишено от всякаква цена. [155] На противоречията му с всички останали истори-

 

 

155. В зависимост от него, струва ни се, ще трябва да бъде поставен и разказът за смъртта на Стрез в „Родословіе сербскωе”, известно по прспнса на иеромонах Иос. Троношац (вж. Гласник, св. V, стр. 35). Привеждаме тоя разказ изцяло:

И тук, както и в „Ж. кн. Стрегана” Стрез е наречен „Крез” и тук, и там се говори, че „Загорского княжество” било присъединено към сръбското жупанство; агонията и последните минути на Стрез и в двата паметника се описват по един и същ начни и с едни и същи изрази (ср. у Ж. Кн. Стрегана, и „своими зубы свой език изгризе и . . . издше” — у „Родосл. сербскωе”).

 

Разказът на Стрез се намира и в тъй наречената „Русская летопис по Никонову списку”. Нейното издание не можахме да намерим, но по съдържанието, предадено от Успенски (Образов. второго бълг. царства, стр. 239—240), заключаваме, че разказът за Стрез там е предаден по оригинала у Теодосий.

 

По Теодосий е сглобен и разказът за Стрез в обнародваните от Ст. Новакович Clanci hronografa trojadica о srbima i bulgarima (Starine X, стр. 53).

 

112

 

 

274

 

чески паметници от дадената епоха не се е обръщало в едни случаи достатъчно внимание, а в други правени са опити да се примирят тия противоречия. Първият опит в това отношение, доколкото знаем, принадлежи на Макушев. Тоя опит обаче още повече е замъглил въпроса, защото, придържайки се в съдържанието на това житие като извор от първостепенно значение, Макушев е дал съвсем превратен смисъл на някои — несъмнено заслужаващи по-голямо доверие - съобщения и игнорирал други. [156] Малко или много към съдържанието на това житие са се придържали досега почти всички изследователи, които са работили над историята на Балканския полуостров през въпросната епоха. И главно на неговото забъркано съдържание се дължи разпространеното мнение за едноличността на

 

 

156. T. напр. Макушев (op. cit. p. 14—15) приема, че Стрез, поставен в Просек от визант. император, бил изпратен от самия него срещу Стефан. Освен това, като приема за вярно съобщението на „Житието”, че сърбите „разпространили

държавата си в Македония чак до Едеса”, и за да потвърди това съобщение, Макушев извращава един пасаж от Никита (edd. Bonn., р. 673), където се говори за българо-куманско нападение в Тракия, и го приписва на сърбите. (Вж. за това разясненията, който направихме за предметния пасаж из Никита в наст. статия.)

 

Чудното е, че и Анд. Гаврилович, на когото са познати всички източници за последния, счита, какво известията на Акоминат „за Стрез” се съгласяват с казаното за него в (вж. А. Гавриловић, Св. Сава, стр. L24—125).

 

113

 

 

275

 

двамата просекски владетели. В него за пръв път се явява това смешение, оттам минава в историческите изследванин, за да го намерим най-сетне дори и в работите на тия учени, които се отнасят с най-малко доверие към цялото останало съдържание на тоя документ. [157]

 

 

*  *  *

 

Дейността на Стрез е оставила дълбоки спомени у населението в Македония. Неговото име, увековечено поради славата на авантюристичните му подвизи, се е врязало в паметта на съвременниците, предавало се заедно с легендата за страшната му смърт на поколенията и е станало ядка на сказания, запазени и до ден днешен. В тия сказания, началото на които се губи из далечното минало, всяко последващо време прибавило отражението на своите вярвания и на своя опит, докато най-сетне личността на Стрез идва до нас в рухото на обикновен български хайдутин от епохата на тъмното ни робство. И, както обикновено става в подобни случаи, заедно с разпространението на спомена за безпокойния македонски княз вековете и народното въображение прехвърлили центъра на неговата дейност по скалите на Вардар, за да го сложат чак в северните покрайнини на голямата македонска река. Интересно ще е да се изучат сказанията за Стрез в Повардарието. Местни сказания навярно ще има немалко. Елементи на народно сказание проглеждат и в гореприведеното „Житие кнѧза Стрегана”.

 

 

157. Т. напр. Успенски (цит. съч., р. 237—238) казва: „Житието на княз Стреган представлява повече бърканица между другите исторически сказания и носи оченидни следи или на забравяне, или на съзнателно изопачаване на фактите”. . . Поради това то трябва да се постави по-долу от другите сръбски сказания, които съдържат сведения за Хриз. Въпреки това Успенски е приел основния елемент на тая бърканица — едноличността на Стрез и Хриз.

 

114

 

 

276

 

Ние тук ще приведем съобщението за едно такова сказание, в което споменът за Стрез е локализиран в долината на Горни Вардар. Вземаме го от книгата „Материали по изучаването на Македония” [158]. След като измине Тетовското поле в направление от югозапад към североизток, р. Вардар близо до с. Егиновци прави силен завой към югоизток и навлиза в една тесснина — „дервент” — между планината Жеден и югоизточните разклонения на Шар. По характера си тая теснина „може да се раздели на две части: първата от тях е между северния край на Жеден и Малорогаческата височина и втората — между кучковския баир, който пълни върха на ъгъла между Вардар и р. Лепенец, и един спуск на Жеден между двата дервента (вж. картата обр. 1, копие от австрийската военна карта 1/200 000). Първата част има изобщо дългообразва форма около северния склон на Жеден, а в частностите си е кривулеста. Дъното и отворът на клисурата са тесни, а склоновете ѝ са стръмни. Лявата страна е прорязана с четири долища, които носят във Вардар дъждовните и снегови води на Рогачевските височини и от които най-голям е Сувий дол, [159] а десният склон се издига над дола като настояща стена, обраснала с храсталак. На тая стръмнина е било построено хайдушкото гнездо на някой разбойник „Стрез войвода”, който владеел този проход на Вардар. Като преграждал с напречна верига (sic) твърде стеснената тук клисура, за да не могат пътниците да избягнат примката му, той се скривал в гнездото си като паяка в стената зад мрежата и щом забелязвал, че жертвата му е вече заловена в примката му, като паяк се спущал, улавял я и след като я обирал, или я пущал, или я турял на една макара, издигал я високо във въздуха и оттам я спускал на земята. [160] Сега на мястото на това хайдушко гнездо стоят развалени стени, които заедно с околните места се именуват „Стрезово кале”. [161] „Аз — гово-

 

 

158. „Материали но изучаването на Македония”. София. Печатница Вълков, 1896 г. Авторът не е посочен.

 

159. На австр. карта „Сувий дол” не е означен. Като се ползуваме от горното описание, означаваме с това име най-големия от потоците, които слизат от Малорогачевските височини.

 

160. Спомен за жестоките шеги, които си позволявал Стрез, като хвърлял във Вардар провинилите се свои хора.

 

161. На австрийската карта тия развалини са означени с името „Градище”. В картата на Д. I. Дарок (Генерална карта Старе Србије и Македоније, 1/25 ООО лист V) цялата височина, която пълни върха на ъгъла, образуван от завоя на Вардар, е означена с името „Градище”.

 

115

 

 

277

 

ри авторът на „Материалите” — не можах да изпитам по-точно кой е бил той Стрез и от кое време е станало това кале. Ако помня добре, чел съм някъде, че българският войвода Стрез е имал своята крепост някъде около Скопие над Вардар. Един старец, добър източник на народни предания, го описваше със същите черти на юнак-разбойник-войвода, в каквито го описват и в историята. Между другото разказът споменаваше, че той

 

Обр. 1

 

имал работи със сръбския княз Лазар (?), с когото бил и в роднински връзки. Може следователно да се предполага, че тоя Стрез е същият оня български войвода с това име.” [162]

 

Както току-що приведеното предание, тъй и Житіе княза Стрегана произхождат от Скопско. Това е достатъчно, за да се предположи, че между едното и другото има известна зависимост. Ние сме уверени, че такава зависимост действително съществува: и в преданието, ив „Житието” Стрезовата столи-

 

 

162. Материали, стр. 253—254.

 

116

 

 

278

 

ца се поставя в теснините на Вардар над Скопие. Макар, както приехме, авторът на „Житието” и да се е ползувал от писмени извори за историята на своя Стреган, той е бил повлиян от преданието. Последното навярно е било канавата, върху която той е изтъкал „Житието”, като го е украсил с добити по книжовен път подробности. Ние поне не се съмняваме, че именно „Стрезовото кале” в Жеденския дервент е имал пред вид той, когато съобщава, че крепостта си Стреган съградил четири часа далеч от Скопие. [163]

 

Но за изследователя, който е длъжен да търси причините на нещата в своята област, предположението, че преданието по чисто външни и случайни обстоятелства е локализирало дейността на Стрез в североизточните склонове на Жеден, не задоволява. Незадоволителността на такова обяснение ще стане още по-ясна, когато се вземе пред вид друго едно известие, което намираме пак в „материалите” на неизвестния автор. Той разказва, че на север от мястото, където преданието поставя Просек, и недалеч от него, „бързият — до влизането в Дервента —- Вардар в това място сс вижда стоящ в продължение на 10—15 минути (?). Види се, тук има някоя вдлъбнатина, и която течението на водата се спира до излизането си от нея. Местните жители тълкуват това явление така: св. Сава, като пътувал някога по тия места, спрял се на полите на Жеден над самият Вардар и легнал да си поспи. За да не го безпокои шумящият Вардар, той му заповядал да утихне и по тая заповед реката утихнала и вечно замлъкнала.”

 

Свети Сава и Стрез! Ние видихме как тясно са сплетени последите момент от живота на просекския княз с подвизите на сръбския светия. Дали обстоятелството, че с двете съседни едно на друго места са свързани предания за две тъй близки едно на друго имена, това обстоятелство дали не говори, че в тия предания има елемент на историческа истина

 

 

163.

Разстоянието от Скопие до „Стрезово кале”, мерено по течението на Вардар, е според австр. карта около 27 км, значи също около 4—5 часа.

 

117

 

 

279

 

или тъмен спомен за събития, които са станали именно в тия места? Просек във всеки случай не може да се търси тук. Съответните пасажи на Йоан Навпактски са достатъчно доказателство, че Стрезовата столица се е намирала някъде по средното течение на Вардар, немного далече от границите на тогавашното солунско кралство. [164] Вероятно тя ще е била някъде по скалите на днешната вардарска Демир капия, [165] и то

 

 

164. В такъв смисъл тълкуваме думите на Йоан Навпактски в писмото му до Теодор Комнин, след като тоя последният завладял Просек: „И той е вече наш, дадена от Бога зашита във всяко отношение и непоколебима отбрана, а на солунците — голяма пречка и страшно нещастие ... И Бог ше направи Просек, тая голяма наша креpост, постоянна опора за нас и те принуди солунците да се подчинят на твоята власт.”

Васильевский, Epirotica saec. XIII, Византийское време, III 1896, стр. 2-14). Ако Просек се е намирал някъде по Горния Вардар, той не би могъл да има за Теодор Епирски в борбата му срещу солунците това значение, което му отдава Йоан Навпактски.

 

Доказателство, че Просек се е намирал в Демир капия, а не нагоре към Скопие, имаме и в хризовулите на Василий II. В първия му хризовул даден на Охридския архиепископ, Просек е поменат в Mъгленското епископство (Gelzer, Byz. Zeitschrift, II, 42). Мъгленската област е на запад от Демир капия.

 

165. Описанието на Никита Акоминат (стр. 665-6) представя Просек разположен на една скала, опасана от р. Вардар и стръмно надвесена над нея. Само в Демир капия Вардар тече между притиснати скалисти брегове. При това Демир капия лежи на еднаква широчина със Струмица, първата Хризова столица. И на север от Демир капия по левия бряг на Вардар се издигат високи скали, но те, както се вижда от приложената тук карта (обр. 2, копирана от аистрийската военна карта 1/200 000), са доста далеч от реката, а при това Вардар не образува около тях значителни кривини. Ако съдим по описанието на Акоминат, би трябвало да дирим Просек по стоящите на изток от Вардар скали на Демир капия. И тук реката на никое място не обгръща скалите тъй, че да образува от тях полуостров, но затова пък три такива полуострова се образуват от трите притока на Вардар, който идат от тоя бряг. (Вж. на картата обозначените места с буквите а, б, в.) Въпреки това обаче Просек ще трябва да се търсн навярно върху десните западни скали на Демир капия. Н. Barth, който през 1862 г. е пътувал по тия места, съобщава, че върху скалите по десния бряг на Вардар били запазени остатъци от голяма крепост с развалини на храм или на митница. Под крепостта върху същия бряг на реката личали следите от стар път, който вървял все по течението на Вардар (вж. Н. Barth, Reise durch das Innere der Europäischen Türkei, Berlin, 1864, s. 127—129). В една наскоро излязла книжка „Добромир Стрез и неговата смърт” от Иерод. Иосиф, Солун, 1911 г., стр. 5—6, се описва местоположението на крепостта твърде подробно. Авторът, който изглежда да е ходил на самото място, съобщава, че развалините на Просек се намират върху скалистото плато на десния бряг на Демир капия на същото място, за което говори и Барт. На нашата карта то е отбелязано с буквата д — между Вардар, Клисурската река и р. Бошава. В описанието на Иерод. Йосиф за мястото на Просек се казва: „Върхът на варовиковата скала . . . заема грамадно пространство и може да побере два града — от юг към север то е 4 часа, от изток към запад — 5. (Сравни с думите на Никита за пространството, което заемал Просек, в настоящата статия). Равно почти, с леко наклонение от юг към север и представлява описанията на трапец. На две-три места го прорязват недълбоки долове и процепи; над с. Клисура се издига права естествена каменна стена, която достига почти до облаци; стърчи също такава и откъм юг; че и двете от две страни на карпата се възвишават. Основите на градската стена се свършват с две поли над Вардар. Цялото пространство на върха е богато с белези от развалини на къщи, кули и черкви; късове от къщни съсъди има много.”

 

118

 

 

280

 

в северната ѝ част (вж. картата обр. 2). В такъв случай на развалините по склоновете на Жеден може би се е издигала някоя от граничните крепости на Стрезовото княжество. Или пък в предприетия поход против сърбите Стрез може би тук

 

 

Обр. 2

 

119

 

 

281

 

е имал съдбоносната си среща със сръбския архимандрит и тук е свършил своите дни? [166] ... Предположения, в които може да има зърно от истина, но на които не може да се настоява.

 

 

*  *  *

 

Забелязахме и по-рано, че в познатата ни историческа дейност на двамата просекски владетели съществува не само външна прилика, но и поразителна еднаквост на ръководните мотиви.

 

Излязъл из средата на новото българско болярство, Доб-

 

 

166. Според приведеното сказание излиза, че под „Стрезово кале” през Дервента е вървял път от Скопие за Тетовско поле и оттам — за Северна Албания. Може би това е бил пътят на Стрезовия поход срещу Сърбия. В австр. карта и в тая на Дерок по левия бряг на Вардар, в полите на Кучковския баир и на Рогачевските височини е отбелязана пътека, която води от Скопие за Тетовско (вж. картата, обр. 1). В новоизлязлата книга на Васил Кънчов (Орохидографня на Македония, изд. Бълг. книжовно д-во под редакцията на А. Иширков, Пловдив, 1911 г.) се съобщава, че в с.-н. част на Тетовското поле по Лешокската река, ляв приток на Вардар, „върви проход през Шарската верига за Призрен. Тука е било най-прякото съобщение на Скопие с Призен в старо време. Край реката близо до с. Лешок има останки от стара крепост, която пазила прохода” (стр. 31). Навярно тази крепост е известният от житието на Ст. Неман (Živ sv. Symeona od krále Štěpána, VII p. 8, y Šafař., Památky).

 

120

 

 

282

 

ромир Хриз отначало стоял в редовете на първите дейци в освободителпото движение. В момента обаче, когато то издига свои признати водители, на който поверява собствените си съдбини и върховната власт над освободените краища, Хриз го напуща, за да заживее на свой собствен риск и сам да завоюва личного си щастие. Обстоятелствата го заставят след това да стане съюзник на Византия в борбите ѝ срещу собствения му народ. Други обстоятелства по-късно му позволяват да се освободи от тоя съюз, да скъса връзките и задълженията, които му налагал той, за да стане косвен, а по-късно и пряк помагач за обезсилването и разпокъсването на империята. Неговата дейност през всичкото това време може да се характеризпра като систематична измяна на всяко дело, на което той се задължавал да служи. Но над всичките тия негови постъпки, които на пръв поглед изглеждат отражение на безпринципността, владее един неизменен принцип — тоя на силно развития и пред нищо неотстъпващ индивидуализъм. Във всички случаи на съюзничество ту с византийци, ту с българи Хриз в същност не е имал намерението да помага нито на едните, нито на другите; той служил само на своите лични интереси. Независимо териториално господство — това е неговият постоянен блян. Съобразно с него той определи своите постъпки, дебне моментите и използува слабостите на своите съседи, него той не губел из пред очи дори и когато, притиснат от необходимостта, но без да има намерение завинаги да ѝ се подчини, се отричал от личната си самостоятелност и ставал изпълнител на чужди внушения.

 

Под същата характеристика може да се подведе и дейността на Стрез. Смъртен враг на Борил и защитник на правото и законността в новоустроеното българско царство, се явява той — беглец при сръбския жупан. Пак такъв и може би несъзнаващ положението си на оръдие в ръцете на Стефан, отива в Македония, за да я откъсне от управлението на узурпатора. И веднага тук изпъква тесният, егоистичният елемент на неговата вражда с българския цар. Той се задоволява да бъде владетел на „половината” от българското царство, след като не би могъл да стане господар на цялото. И цялата му по-нататъшна дейност от тоя момент представлява само едно

 

121

 

 

283

 

непрекъснато усилие да запази своето владение, свободата на действие в него и самостоятелността си спрямо съседите. Той се примирява с Борил, когато чрез това примирие се надявал да увеличи земите си за сметка на латинците. Притиснат от тях, той се отказва от съюза с българския цар и обещава вярност на цариградския император. Три пъти подновява той това свое обещание, за да му измени и трите пъти. Най-сетне, когато лавиранията между двамата царе престанали да му обещават нещо, той не се задоволил вече с това, където скъсал връзките си със сръбския жупан, но обръща оръжието си против него.

 

Всички тия поразително еднакви по вътрешни мотиви и външно проявление постъпки на двамата просекски владетели, без да са достатъчни, за да поддържат мнението за тяхната едноличност, напротив, трябва да се обясняват с еднакните политически и социални условия, господствуващи по всички краища на полуострова през дадената епоха.

 

Още през времето на комниновската мощ във Византия се развиват всички страни на социалния и политическия феодализъм. Средновековната централистична византийска монархия почва да се руши под собствената си тежина. Родените в самата нея сили разчленяват цялостния ѝ организъм и разслабват връзките между отделните му части. На централната власт липсва необходимият авторитет, липсват всички, а най-вече финансови средства, за да поддържа завещания ред. Масата на населението, селячеството особено, което образува грамадната му част, изтощена материално и притегната социално, не е била вече в състояние да противодействува на политическите тенденции. Там, където тя не се увличала от сектантския мистицизъм, който проповядвал отричане от земного, тя приветствувала всеки смел авантюрист, който излизал със зова за непокорство на централното правителство.

 

При това положение, когато държавата запазила само един от атрибутите си - тоя на данъкосъбирач, лесно било за всеки местен династ, управител на област или началник на наемен отред да откъсват по цели провинции от империята и сами да се настаняват там като независими владетели. Нещо повече дори: самите социални и политически условия насажда-

 

122

 

 

284

 

ли подобни стремежи, подхранвали ги и създавали личностите, които се явявали техни изпълнители.

 

До такива резултати довело социалното развитие не само във Византия, но и в съседните ѝ страни. Въстанието на Асеновци през 1186 г. променило само националния елемент в управлението на страната — правата на византийското правителство били унищожени, за да бъдат заместени с тия на националната царска пласт. Но въстанието не могло да измени социалния строй на областите, които отнело от Византия. Той останал същият, а заедно с него се запазили и продължили своето по-нататъшно развитие тенденциите, които той импулсирал.

 

От края на XII в. феодализмът и политическата разпокъсаност почват да се развръщат с еднакъв темп в българските и във византийските земи. Един от първите негови представители са двамата просекски владетели. Тяхното появяване в една и съща област не е случайно. Сепаратните начала, чиито изразители били те, са могли най-свободно да се развиват в отдалечените области и при всички случаи най-напред тях са си подчинявали те. А в края на XII и началото на XIII в. Македония е била областта, която взаимно са си оспорвали българи, византийци и франки, но в която нито едните, нито другите, нито пък третите са могли здраво да заседнат. Това именно обстоятелство е направило възможно там положението на Хриз и Стрез, цялата дейност на които, както неведнъж вече отбелязахме, се е състояла в това — да използуват неприятелството между по-силните си съседи и да се кренят посредством него.

 

Но Хриз и Стрез не са сами. Наред и едновременно с тях ние виждаме да действуват Лев Сгур — в Южна Гърция, Михаил Ангел — в Епир, Слав и Иванко — в Родопите. И общият характер на дейността у двамата просекски князе не е присъщ само на тях. Ние знаем, че тя в същността си не се е отличавала от тая на Михаил Епирски например, за когото сам Хенрих пише, че четири пъти му давал клетва за вярност, но и четирите пъти му изменял, нито пък от тая на Слав, които според думите на Акрополит никога не се подчинявал на околните господари, помагал според случая ту на латинците, ту на българите, ту на епирците, но никога никому не давал

 

123

 

 

285

 

право да разчита на изключителната му привързаност. [167]

 

Дейността на всичките тия династи е отражение на настъпващия феодален строй, когато частните интереси вземат връх над общите и когато навикът да се живее от война и грабеж заедно със стремлението към пълна независимост от една по-висша власт стават общо явление. Образуваната при четвъртия кръстоносен поход латинска империя на полуострова дава един вид законна санкция на тия нови тенденции, а по-нататъшното развитие на живота в балканските страни не само че не ги унищожава, но ги засилва още повече. На отделни представители на царската власт в тия страни се удава през известни моменти да забавят тоя процес, за да започне той след това с още по-голяма сила и да раздроби Балканския полуостров ирез XIV в. на редица независими и полунезависими княжества — плячка на завоевателите турци.

 

 

167. Annales, XIV, р. 42:

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]