Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА ПРОСЕК

СТРАНИЦИ ИЗ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ В КРАЯ НА XII И НАЧАЛОТО НА XIII ВЕК

 

 

II. ( Хриз след 1196 г. )

 

 

Дейността на Хриз след 1196 г. е по-определена. За тоя период източниците дават повече и по-подробни сведения, а при това и изследователите историци са се спрели повече над него. Собствено казано, за последните историята на

 

42

 

 

204

 

Хриз почва от 1196 г., когато пък за времето, предшествуващо тая дата, се преповтаря само казаното от Никита. За периода от 1197 до 1201 г. е особено подробно изследването на Т. Успенски. За да не преповтаряме казаното там, ние ще се ограничим само с късо изложение на Хризовата дейност между тия две дати, като ще се спрем повече само на тия въпроси, които не са достатъчно уяснени или по които съставените мнения ни се виждат неоснователни.

 

Казахме вече, че към 1196 г., след освобождението си, Хриз бил изпратен да защищава Струмица и нейната област срещу българите. Тук той намира удобен момент, за да изпълни отдавна съставения си план: отмята се от византийците и се обявява за независим управител на Струмишко. [37] Оттук той почва нападения над съседните византийски владения.

 

Както отмятането на Хриз, тъй и предприетите от него неприятелски действия срещу империята се улеснявали от тогавашните обстоятелства. По това време византийските войски били заети с война в Мала Азия; при това Алексий имал да се справя и с други външни затруднения: виснела е опасността от Хенрих VI, който готвил поход за подчинение на византийските земи от Драч до Солун. Само след като се освободил от всички тия затруднения, Алексий могъл да потегли на запад, за да накаже струмишкия войвода. Както и Исак обаче, тъй и Алексий имал недостатъка да не изкарва предприетата работа докрай. Алексий събрал значителна войска в Кипсела, но видяхме вече — вместо да потегли с нея срещу Хриз, той се върнал отново в Цариград и оставил, както бележи Никита, „западните провинции в същото бедствено положение, в което се намирали дотогава, без да прекара дори два месеца под открито небе”.

 

Тоя първи поход срещу Хриз вероятно е бил предприет през есента на 1197 г., когато със смъртта на Хенрих VI византийците си отдъхнали от страха, който им задавали неговите намерения. Причините за прекратяването на похода не са известни. Ако тук не е действувала характерната склонност на Алексий да се бои от всяко предприятие, което изисква големи

 

 

37. Старата крепост Струмица се е намирала на запад от сегашния град със същото име, в полите на Благуша планина.

 

43

 

 

205

 

усилия, неговото завръщане в Цариград и разпущаието на събраната в Кипсела войска ще трябва да се обясни с настъпването на зимата или пък с желанието му по-скоро да тури край на дворцовите интриги около неверността на императрица Ефросиния. Последното сигурно твърде много е занимавало Алексий, защото веднага след завръщането си той изпратил жена си в манастир.

 

През следната 1198 г. положението на империята станало още по-лошо. На изток византийците водили несполучлива война с иконийския султан Кайхозроя. Императорът бил тежко болен от подагра и болестта му не позволявала да поеме лично ръководството на действията срещу неприятелите. А между това през 1198 г. Калоян възобновил прекъснатата след смъртта на Асен и Петър война. Български и кумански отреди се явили в Южна Тракия и почнали да нападат дори най-добре защитените крепости. Хриз при това с удвоена смелост продължавал да действува на запад. Той не само безпокоел византийците с непрестанните си нападения, но сполучил да им отнеме някои нови области. Положението било тъй сериозно, че макар и недооздравял окончателно, императорът най-сетне се видял принуден отново да се отправи в Кипсела, където било заповядано да се събере армията. Тоя път Алексий тръгнал с твърдо решение веднъж завинаги да се освободи от неспокойния македонски княз.

 

Хриз обаче твърде разумно използувал времето след прекратения срещу него поход в края на 1197 г., за да заздрави положението си в Македония и да се приготви за решителна борба с императора. Той добре укрепил подчинените си крепости, а освен това отнел от византийците оставената без защита крепост Просек и си направил от нея непристъпно убежище.

 

Почти всички стари автори, които разказват за въпросните събития, говорят за Просек като за непревземаема твърдина и най-укрепено място в цяла Македония. [38] Сам Никита Акоминат ни е оставил превъзходно описание за местоположението на

 

 

38. Т. напр. Йоан Навпактски в едно писмо до Теод. Ласкарис (Визант. временник, т. III, 1896 г. — В. Васильевскій, Epirotica saeculi XIII, стр. 244) казва, че подчинението на Просек от Ласкарис било голям подвиг, тъй като някога царе дигали поход против него и целия свят разтърсвали, но никога не успявали да доведат делото до успешен край, защото, щом виждали само крепостта, напущали обсадата

По-нататък авторът на писмото оприличава Просек на щит и от Аянтовия по-здрав . Даже когато бил обсаден, Просек си оставал в безопасност и заради това стоял по-високо от всички други градове и крепости.

 

Крепостта Просек се е намирала на скалите на вардарската Демир капия, както по-долу ще обясним. Първото известие, което имаме за нея, е от началото на XI в. (Gelzer, Byz. Zeitschrift, II, 42, в хризовула на Василий II).

 

44

 

 

206

 

Просек. „Още самата природа, говори той, дала на това място несравнени предимства. Високи, разсечени на две скали, тъй тясно се сближавали една към друга, че образували тясна, стръмна и оградена с дълбоки пропасти пътека; към всички останали страни на ограденото от тях пространство скалите се спущали стръмно надолу и били непристъпни; свръх това и дълбоката река Вардар ги заобикаляла и образувала около им още една необикновена ограда. [39] Най-сетне съперничащото с природата изкуство направило от Просек една наистина непревземаема крепост. Защото несъкрушима стена преграждала единствения достъп и по тоя начин довършвала това свърхестествено укрепление. Ромеите, като не обръщали никакво внимание на българите, оставили незащитено такова укрепено място. Хриз обаче си устроил там недостъпно за ромеите убежище. Той събрал опитни войници, разположил наоколо метателни машини, набавил си припаси в голямо изобилие и пус-

 

 

39.

Същият пасаж в бонското издание има след. вариант:

Смисълът e един и същ. Просек се намирал на едно скалисто плато, около което се извивала р. Вардар. На едно място скалите се сближавали една с друга и образувала тесен гребен, единствено по който могло да се дойде на платото. Тоя гребен обаче бил естествено пресечен, поради което достъпът в крепостта ставал още по-труден. Може би името си Просек крепостта да е добила от тази именно просечина, която разполовявала скалистия гребен. Горното описание на Просек напомни положението на старите български крепости — Червен, Хисарът, Трапезица, Урвич, Провадия и др.

 

45

 

 

207

 

нал цели стада овци и волове да пасат по хълмовете. Защото крепостта обхващала голямо пространство надлъж и нашир, по нея имало богата растителност, която се напоявала от дъждовете и изобилствувала с гори. [40]

 

Против тъй приготвения за отбрана Хриз се отправил Алексий. От Кипсела той потеглил за Солун, а оттам — на север, към земите на Хриз. Византийската армия била приготвена за сериозен и труден поход, в нея се намирал сномагателен турски отред, изпратен от анкирския емир. [41] При това в свитата на императора се намирали най-добрите византийски военачалници.

 

За плана на похода между военачалниците се явили две мнения. Малцината по-опитни във военното дело, като познавали трудностите, с които би била свързана обсадата на Просек, предлагали да се нападнат най-напред другите по-слаби Хризови крепости и чак след като бъдат превзети те, да се пристъпи към обсадата на Хризовото скалисто гнездо. Те с право очаквали, че на падналия духом Хриз ще бъде по-трудно да се държи в останалата му единствена крепост, а на самите византийци пък, станали пълни господари на всички околности, ще бъде по-лесно да принудят Хриз да се предаде. На тоя план се противопоставили неопитните млади, жадуващи за весел живот, а следователно и за по-скорошно прекратяване на войната царски съветници, които уверявали Алексий, че е безсмислено и недостойно да се бави със завоюването на незначителните крепости, когато има възможност да нападне на самото убежище на бунтовника и с един удар да го унищожи. [42] Алексий, комуто според характеристиката, която неведнъж му дава Никита, също тъй не се нравел лагерният живот, скланя на последното мнение и потеглил срещу Просек. По пътя затам византийците, а особено съюзниците им турци, вършили страшни опустошения, унищожавали посевите на населението и самото него пленявали.

 

Обсадата на Просек свършила с пълна несполука. Пристъпът започнал откъм единствено достъпната част на крепост-

 

 

40. Nic., р. 665—666.

 

41. Id., р. 668—669.

 

42. Id., р. 667—668.

 

46

 

 

208

 

та. Тук според думите на Никита византийските войници показали чудеса от храброст. Неразпоредителността на началстството на армията обаче осуетила всякакъв успех. Когато нападателите се добрали до крепостната стена, оказало се, че им липсват оръдия, с които би могло да се отвори пролом в нея, или пък — стълби за преминаването ѝ. След като се убедили, че е невъзможно с голи ръце да си отворят път, те били принудени да се оттеглят. А между това Хриз отлично се възползувал от положението си, за да разстрои още повече византийската войска. Метателните машини, построени и управлявани от някакъв механик, избягал от гръцка служба, сеели изтребление в редовете на византийците. Една нощ обсадените направили излазка, нападнали гръцкия лагер и разрушили обсадните оръдия. Изненаданите византийци не били в състояние да окажат никакво съпротивление. Българите дори проникнали в палатката на един от военачалниците и отнесли оттам знаците на неговото достоинство. [43]

 

Всичките тия несполуки убедили Алексий, че е невъзможно да се излезе на глава с Хриз, и затова той се обърнал към него с предложение за мирни преговори. Сключеният мир показвал жалкото положение, до което била стигнала Византия. Хриз бил признат за владетел на Просек и Струмица с прилежащите им области. [44] Никита не съобщава в какви отношения застанал след тоя мир Хриз спрямо императора, но най-вероятното е, че той е добил признание на положението си като независим господар в Македония. Че не са му били наложени особени връзки на подчиненост към империята, може да се заключи и от факта, че в условията на мира се предвиждал бракът на Хриз с една византийска принцеса. Чрез тоя брачен съюз Алексий, види се, се надявал, ако не да спечели Хриз за интересите на византийската политика, то поне да отслаби до известна степен неговото неприятелско държане към империята. Въз основа на последното условие в мирния договор, щом като се завърнал в Цариград, Алексий развел една от дъще-

 

 

43. Описанието на обсадата на Просек Никита дава в историята си стр. 569-672.

 

44. Nic., р. 672 —

 

47

 

 

209

 

рите на протостратора Мануил Камица с мъжа ѝ и я изпратил в Просек за жена на Хриз. Тъй се свършил вторият поход на Алексий срещу бившия византийски съюзник. [45] Резултатът на тоя поход бил образуването на ново независимо българско княжество с център Просек и със земите по средното течение на реките Струма и Вардар. Княжеството на Хриз се е простирало на изток до околностите на Серес, на запад до Прилеп, а на север вероятно е допирало до границите на Калояновата държава.

 

Първите две години след договора с Византия Хриз прекарал в мир с източните си съседи. Такова заключение поне трябва да се извади от обстоятелството, че за неговото участие в събитията през казаното време никой от източниците не говори. Центърът на тия събития е вече в североизточната част на полуострова и главни участници в тях са други двама представители на българското национално движение — Иванко

 

 

45. В описанието на тия събития Успенски прави една грешка. Той счита, че, говорейки за събирането на войските в Кипсела през 1197 г. и за приготовленията, които Алексий прави в 1198 г. пак в Кипсела преди заминаването си срещу Хриз, Никита е имал пред вид един и същ факт и че само поради липса на системност в историята му за тия приготовления се говори като за две различни неща. Успенски значи отрича (цит. съчинение, стр. 196 в забележката) приготовленията, които Алексий правил за поход срещу Хриз в 1197 г. Това е неоснователно. Никита говори два пъти за тия приготовления в Кипсела като за факти, които са станали при различни обстоятелства. Първия път Алексий идва в Кипсела, но отлага похода, разпуща войските и се връща в Цариград, както ясно е казано в историята на Никита — без да предприеме нещо

Ние поставихме тоя прекратен поход в края на 1197 г. След завръщането си Алексий се поглъща с разплитане на дворцови интриги, предприема поход (за месец само) против иконийския султан Кайхозроя и чак след това почва отново приготовления за борба срещу Хриз. И тоя път сборният пункт на византийските войски трибвало да бъде Кипсела. Може би това последно обстоятелство е дало на Успенски повод да мисли, че в случаи се касае не за две различни по време и обстоятелства събития. Ние знаем обаче, че при походите на византийците към запад Кипсела често пъти е служила за сборно място на техните войски. Такъв е случаят и в 1195 г., когато Исак, приготовлявайки големия поход срещу българите, очаквал в Кипсела събирането на всичката си войска, но бил хванат там от заговорници и ослепен.

 

48

 

 

210

 

и Калоян. Развоят на тия събития и техният край определят обаче бъдещата роля на Хриз. Заради това ние ще се спрем накъсо върху тях.

 

По време на похода на византийците срещу Хриз или веднага след него Калояновите съюзници — куманите — се явили отново в Тракия. [46] Тяхното нападение тоя път било по-страшно от всички дотогавашни. Като се разделили на четири отреда, те преминали цяла Тракия, нападайки даже и най-укрепените градове. [47] Това голqмо нахлуване на куманите, което откривало

 

 

46. Никита разказва за това нападение, след като говори за похода срещу Хриз (Nic., р. 673).

 

47. Макушев (Op. cit., р. 14—15), като се основава на един не съвсем сигурен източник, приписва това нападение на сърбите, които по това време уж помагали на Хриз. Това не е вярно. Никита говори, че въпросното нападение било дело на скитите, а под името „скити” той разбира куманите. Макушев при това е бил заблуден и от името Македония, с което Никита означава западната област (, p. 673). Под това име обаче трябва да се разбира не днешната Македония, а Южна Тракия със земите край Мраморно море. Днешната Македония още от VII век се е наричала Славиния (Σκλαβινία, вж. за това у Дринов, Поглед върху произхождението на българския народ, Пловдив, 1867 г., стр. 54). Че с името Македония пък още от края на VIII в. се е наричала днешната Южна Тракия, имаме много свидетелства. Така напр. императорът Василий Македонянин се е наричал тъй по името на областта, в която е бил роден (едно село около Одрин, вж. също у Дринов. Op. cit., р. 48 сл.). Името Македония, дадено на Южна Тракия, срешаме и у Ансберт (Op. cit., р. 63, transiebat constanter per Macedoniam, et civitatem Culos dictam cum aliis duabus ... Graecis aufugientibus occupavit indeque progressus ad mare usque intrepidus accessit et oppulentam civitatem Menas dictam ... quae undique mari praeter unum aditum ambiebatur potenter invasit. Въпросът e за едно движение на част от кръстоносците в земите на юг от Одрин към Бяло море). Гл. също Jireček. Heerstrasse, p. 94, и Tomaschek, Op. cit., p. 46.

 

Най-сетне, макар във въпросния пасаж и да е употребено названието Македония, от самото му съдържание може да се извади доказателството, че нападението, за което се разказва в него, е било произведено над днешната Южна Тракия. Пасажът е следният:

т. е.: По това време скитите направиха нападение, по-голямо и по-страшно от всички дотогавашни. Зашото, като се разделиха на четири отреда, прекосиха цяла Македония; след като превзеха дори най-укрепените градове и преминаха непроходимите планини, те пребродиха планината Ганос, където много манастири разграбиха и много монаси избиха.” Центърът на скитското нападение е била значи планината Ганос. Такова име не е носила нито в древпостта, нито в средните векове никоя планина в Македония. В атласите по стара история с такова име е означена планина в Южна Тракия. Тя започва от Мраморного море на югозапад от Родосто, върви успоредно на брега и стига до Тракийския Херсонес на север от Лизимахия. В големия атлас на Kiepert (изд. 1908 г., лист № XVII — Ullyricum et Tliracia) тя е означена с името Ganus mons; на с. -и. в полите ѝ, до брега на Мраморно море, е означена колонията Ganus; в лист № VIII (Asia minor imperatoris Trajani tempore) — Hieron oros и в скоби Ganus mons; в лист № IX (Asia provincia) северната част на планината е означена с името Ganus m., а югозападното ѝ продължение към Трак. Херсонес — Hieron oros. Във всичките тия случаи при нея е отбелязано заселището Ганос. Името Hieron oros с латинския си превод Mons Sacer (както го намираме в атласа на Kiessling) се явява вероятно в римската епоха, но не е могло да измести старото име на планината. Последното продължава да се пази през средните векове и достига дори до наше време. В руската карта 1/126 000 (X, 8) на България и Южна Тракия намираме същата планина, означена с името: Ганос деглар”. Навярно с това име нарича сега планината местното гръцко население. (Селото Ганос и сега съществува на мястото на древното тракийско заселище, превърнато по-сетне в гръцка колония.) Турското име на планината Ганос е „Текир даг”. С това име е означена тя в картата на А. Кривошиев, издадена от Хр. Данов.

 

Горната справка показва значи, че „скитското нападение, за което съобщава Никита, е имало за театър земите в Южна Тракия чак до Мраморното море и Дарданелите. А щом е тъй, то не е могло да бъде дело на сърбите, а на българите и на куманите. Приеме ли се пък това, тогава предположението, че Хриз в борбата си против Алексий получил поддръжка от страна на сърбите, си остава лишено от всякаква опора.

 

Може би заблуждения от рода на посоченото са позволили на някои сръбски историци да считат Хриз за „представител на сръбско въстание около Вардар”. (Вж Анд. Гавриловић, Свети Сава, преглед живота и рада, Београд, 1900 г., стр. 21, а също и М. Вукичевић, Историја српског народа, кн. I, Београд, 1904 г. Вукичевич на стр. 112 говори, че след заминаването на кръстоносците, когато Неман превзел Перник, Стоб и пр., Сърбите — под началството на Хриз — се окуражили и почнали да гонят гърците”. — Едно твърдение, което не може да бъде потвърдено с никой исторически документ.)

 

49

 

 

211

 

периода на нова война на Калоян срещу Византия, ще трябва навярно да бъде поставено във връзка с едно друго събитие, което се подготвяло в северните покрайнини на империята — отмятането на Иванко.

 

Въпреки подозрителното поведение на Иванко през последно време императорът продължавал да му доверява. Из-

 

50

 

 

212

 

вестието за неговото отцепване заварило Алексий в момента, когато той празнувал сватбата на дъщерите си. Една армия под началството на неговия братовчед, протостратора Мануил Камица, потеглила, за да накаже бунтовника. Борбата на Иванко с византийците е достатъчно известна. Иванко сполучил чрез засада да плени Камица, изпратил го на Калоян, а сам той със страшна стремителност продължавал своите нападения, които в късо време предали в ръцете му цялата среднородопска област — от Марица до Бяло море. Тогава начело на нова армия потеглил срещу него сам Алексий. Тоя нов поход навярно пак щял да се свърши несполучливо, ако византийците не си били послужили с измама. Алексий обещал на Иванко да признае властта му над земите, които бил завладял, и го поканил на преговори, като се заклел да тачи безопасността му. Доверчивият Иванко отишъл във византийския лагер, където бил хванат и окован. След това, до края на 1199 г., византийците без всякакъв труд си възвърнали завоюваните от Иванко земи. [48]

 

 

48. Както се вижда от горното, ние поставяме похода срещу Хриз и обсадата на Просек преди похода срещу Иванко. У Успенски (Op. cit.) събитията са забъркани, походът срещу Иванко е поставен там преди похода срещу Хриз. Ние не се наемаме точно да определим хронологическото съотношение между тия две събития, но считаме за нужно да приведем съображенията, поради които не можем да се съгласим с мнението на почитаемия руски учен. Последното е основано на едно похвално слово, казано от Никита по повод на военните подвизи на Алексий. В това слово (издадено от Мюлер в Historiens grecs, II, р. 196—502, преведено от Успенски в поменатото му съчинение, стр. 183—190) се говори най-първо за отмятането на Иванко и потушаването на неговото въстание, непосредствено след това и като за събитие, дошло по време след първого — за похода срещу Хриз и най-сетне — за войната срещу турския султан Кайхозроя. Между двата последни похода се натяква за въстание, което някои недоволници замислили в отсъствието на императора. Редът на тия събития не съответствува на последователността, с която те са изложени в Историята” на Никита. Там след приготовленията за прекратения поход срещу Хриз през есента 1197 г. и интригите около Ефросиния следва непосредствено описанието на похода срещу Кайхозроя (Nic., р. 653 и след.); след това походът срещу Хриз през 1198 (id., р. 665 и сл.), след него въстанието на Иванко (р. 675 и сл.) и най-сетне се разказва за заговора на Контостефановци, който бил разстроен от императрицата в отсъствието на Алексий (р. 687). Освен горните документи запазено е още едно слово на Никита към Алексий (изд. у Sathas, Μεσαιωνίκη βιβλιοϑήκη, I, р. 84—89) по случай завръщането на последния от похода срещу Кайхозроя. Това слово е анализирано от Успенски в друго негово съчинение (Византийски писател Никита Акоминат из Хон. Спб., стр. 193—198), но в дадения случай Успенски не го е взел пред вид. От историята на Никита знаем само за един поход на Алексий срещу турците, станал според нашите предположения в началото на 1198 г. Ако това е тъй, защо тогава за тоя един и същи поход се говори в две, казани в различно време слова? Обяснението наистина е трудно. Във всеки случай обаче най-приемливото е, че второто слово е казано веднага след завръщането на Алексий от изток, тъй като в него освен за заговора се говори само за тоя поход. Инак авторът не би пропуснал да спомене и за другите походи на Алексий. Това той не прави и заключението, което трябва да се извади оттук, е, че походът на изток е станал преди тия срещу Хриз и Иванко. Такъв е редът на тия събития и в Историята”. В словото, издадено от Мюлер обаче за похода на изток се говори като за трети поред след походите против Хриз и Иванко. Как да се обясни това явно противоречие? — Възможно е само едно обяснение: че издаденото от Мюлер слово е казано веднага след похода срещу Иванко, който собствено образува и ядката на неговото съдържание. Не намирайки обаче подвизите на Алексий в тоя поход достатъчни за едно похвално слово (в Историята си Никита осъжда измамата, жертва на която станал Иванко, вж. р. 686—687), той навярно счел за нужно да спомене и другите два по-първи похода — срещу Кайхозроя и Хриз — и оттам да почерпи материал за по-бляскава характеристика на Алексий. В такъв случай на реда, който имат събитията в похвалното слово, не трябва да се доверяваме: не хронологическата последователност, а риторическия ефект е имал пред вид авторът на похвалното слово. Ето защо ние считаме, че по-близо до истината ще бъдем, ако се придържаме в реда, по който тия събития са изложени в Историята на Никита.

 

Има едно обстоятелство, което на пръв поглед може да потвърди мнението на Успенски — че походът против Иванко е предшествовал тоя срещу Хриз. Това е забележката в похвалното слово, че Алексий забавил отиването си против Иванко, понеже страдал от болест в краката”. Това обстоятелство Успенски свързва със съобщението в Историята на Никита, че в 1198 г. преди да тръгне за Кипсела и оттам срещу Хриз, императорът страдал от болест в краката, и оттук вади ззключението, че въпросният поход не е бил отправен срещу Хриз, а срещу Иванко. Алексий обаче страдал от подагра през цялата втора половина на управлението си. По тая причина съобщението в словото за болестта на Алексий едва ли ще трябва да се отнася към същото съобщение от Историята” при разказа за похода срещу Хриз.

 

Уместно е тук да отбележим и друга една погрешка на Успенски. Той съобщава, че окончателното отмятане на Иванко станало след произнасянето на словото (издадено от Мюлер), значи след 1199 г. (Успенский, Op. cit., р. 198.) Против това твърдение говори един пасаж от самото това слово. В неговата заключителна част, отнасяща се до похода срещу Иванко, се казва, че мъжеството на императора обърнало неприятеля в бягство, а пък благоразумието му приближило до отстъпника с мълчалива сила и като хомеровска богиня му застъпило главата и го повлекло към смъртта (Успенскій, id., р. 186—187.) Явно е, че в последните подчертани от нас думи се говори за вероломното хващане на Иванко. С него е било свършено значи в 1199 г.

 

51

 

 

213

 

Въстанието на Иванко ще трябва да се обясни с общото положение на работите в империята, като, разбира се, не се игнорират и мотивите от субективен характер. Честолюбивият велможа, който бе изменил на своя народ, защото не би могъл да се помири с положението си на обикновен войвода при

 

52

 

 

214

 

Асен, не е могъл да цени особено скъпо и новото си положение като прост управител на една византийска провинция. Всичко, което той правил за отбраната на тая провинция, е било негово лично дело. След като му доверило защитата на тракийските земи, византийското правителство, както за това свидетелствува отмятането и на Хриз, престанало да се грижи не само за тях, но и за всичките си погранични земи на северозапад. Естествено е при тия условия, че оставеният сам на себе си пловдивски стратег не е могъл да се не съблазни от примера на просекския княз.

 

Но във въстанието на Иванко е по-важен за нас друг елемент — политиката на Калоян. Никита изрично съобщава, че е съществувал съюз между Иванко и българския цар. [49] Изпращането на пленения Камица при последния е още едно доказателство за тесните връзки, които са се установили между двамата врагове на Византия. Защо след всичко това Калоян оставил своя съюзник сам да се разправя с византийските войски? Защо не срещаме да се говори за никакъв опит на Калоян да помогне на Иванко, когато последният на няколко пъти бил поставян в затруднително положение, докато най-сетне станал жертва на своята доверчивост?

 

На въпрос, аналогичен с тоя, ще се натъкнем и по-нататък. Ще отговорим тук на настоящия с няколко думи. Интересите на Калоян са се схождали с тия на Иванко само в един пункт: стремежа и на двамата да уредят работите си за сметка на Византия. И двамата те обаче са били пречка един за друг. Като началник на пловдивската тема Иванко навярно е бил твърде неудобен за Калоян. Може да се допусне дори, че именно заради това аспирациите на Иванко са

 

 

49. Nic., р. 679.

 

53

 

 

215

 

били насърчавани от Калоян. Калоян несъмнено е имал интерес да желае, щото междуособиците да не престават в съседната империя. Чрез бунта на пловдивския стратег той намирал прекрасен случай да предизвика такива междуособици и да се възползува от тях. Но един път движението на Иванко създадено, Калоян не е могъл да желае успешная му край и следователно да му помага. Защото, както става явно от епилога на това движение, целта на Иванко е била сам да стане господар на областите из Родопите и по Марица. А българският цар не е имал никакъв интерес да предпочете съседството на едно добре организирано княжество пред това на една винаги с колеблива власт византийска провинция.

 

Ние направихме горното отклонение от пряко интересуващия ни въпрос, защото след казаното там ще ни станат поясни по-нататъшните събития, в които е замесена личността на Хриз.

 

Както споменахме, Иванко изпратил пленения Камица при Калоян. Императорът се възползувал от неволничеството на братовчеда си, за да тури ръка на неговите богатства. Всичките му имоти били конфискувани, а жена му и децата му били затворени. Напразно Камица молил императора да плати искания от Калоян откуп за освобождението му. Императорът, както остроумно се изразява Никита, [50] като претеглил в ума си, от една страна, роднинските си чувства към протостратора, а, от друга, парите му, намерил, че вторите тежат много повече, и затова не обърнал никакво внимание на неговите искания. Камица се обърнал тогава със същата молба към зетя си Хриз. Последният заплатил на Калоян искания откуп и Камица се отправил при Хриз.

 

Отиването на Камица в Просек може да се вземе като начало на третия и последен период от историческата дейност на Хриз. От Просек протостраторът подновил молбата си към императора да внесе на Хриз заплатената за откупа сума, но когато и тоя път искането му било оставено без внимание, Камица замислил широк план за отмъщение. Двамата с Хриз почнали да нападат съседните византийски земи, завладели Битолската равнина, превзели Прилеп и в късо време успели

 

 

50. Niс. 707.

 

54

 

 

216

 

да откъснат от Византия цялата Югозападна Македония. След това те свърнали на юг, завзели Тесалия, проникнали в Средна Гърция и стигнали дори до Пелопонес. [51]

 

Императорът съзнал грешката си, когато вече било късно да я поправи. Опасността се състояла в това, че движението на Хриз и Камица в Македония не било изолирано, а се намирало в тясна връзка с плановете и действията на българския цар.

 

В едно произнесено от Никита похвално слово, отнасящо се към събитията, за които говорим, [52] намираме натяквания, които изясняват характера на това движение и неговите връзки с кроежите на Калоян. Тия натяквания позволяват също тъй да се вникне и в интимния смисъл на Калояновите кроежи. За Камица в това слово се казва, че не дочакал, щото императорът да го освободи от плена, но „откупил с цената на всички ромеи безграничните си погрешки във войната, а за свободата си заплатил, като продал своите сънародници [53]. Тия думи посочват известни задължения, които Камица приел пред Калоян. Какви са били те? — По-ясно за тях се говори в друг един пасаж на същото слово, където научаваме, че Камица, летящ подобно на „хомерически кон” по долините на Аксий и Пеней и из равнините на Западна Македония, „получавал, както Мойсей на Синайската планина, пагубни заповеди от варварина, който заповядвал над Хемус, и като следвал наставленията, идещи оттам, почнал да бленува за широко господство [54]. Както и сам Успенски предполага, „варваринът на Хемус” — това е бил българският цар Калоян. В такъв случай отиването на Ка-

 

 

51. Ibid. 708.

 

52. Издадено от Σάϑα, op. cit., p. 90—97, и анализирано от Успенски, op. cit., p. 198—203.

 

53. Σάϑα op. cit., p. 91

 

54. Ibid., p. 92

 

55

 

 

217

 

мица в Просек едва ли ще трябва да се обясни тъй, както е обяснено в историята на Никита: че Хриз внесъл за тъста си искания от Калоян откуп. [55] По-вероятно е предположението, че след безплодните молби към Алексий обиденият Камица със съгласието на Калоян отишъл при Хриз с условие да повдигнат те двамата Македония и Северна Гърция против византийците, когато пък Калоян ще почне неприятелските действия от север.

 

По тоя начин борбата на Хриз и Камица била поставена под ръководството на Калоян и ако не пряко, то косвено е имала неговата подкрепа. В същото време, когато протостраторът и Хриз действували на юг, Калоян заедно с куманите се явил в Тракия. Това ново нападение било тъй смело, че според свидетелството на съвременника варварите биха достигнали дори до самите стени на столицата, ако руското нахлуване в куманските земи зад Дунава не принудило Калояновите съюзници да побързат да се върнат назад.

 

Пожарът, който пламнал по всички краища на Балканския полуостров, заплашвал да помете византийското господство там. Не стигали другите нещастия, но въстанал и управителят на Смолянската област в Родопите — някой си Йоан Спиридонаки. В тоя критически момент Византия дължала своето спасение може би на оттеглянето на куманите поради руското нападение в куманските земи — факт, за който Никита с признателност си спомня. [56]

 

Лишен от помощта на своите съюзници, Калоян навярно не е могъл да продължи нападателната война в замислените ѝ размери. В това време императорът бил болен и не бил в състояние лично да поеме ръководството на войната. Събраните византийски войски били разделени на две. Една армия под началството на Алексий Палеолог потеглила срещу Спиридонаки, който скоро се видял принуден да бяга в Северна България. [57] Другата армия с Йоан Иконополита начело потеглила

 

 

55. Ibid., 707. Сравни у Сата заглавието на словото ἠγορὰσϑη δέ παρά τοῦ Δοβρομήρου Χρύσου ... p. 90.

 

56. Id., p. 691.

 

57. Id., p. 709 — ἐς Μυσίαν. Това обстоятелство показва, че и в бунта на Спиридонаки трябва да се търси пръстът на Калоян.

 

56

 

 

218

 

на юг срещу Камица. Борбата с него не била тъй лека поради по-големите средства, с които той разполагал, и поради съдействието, което получавал от Хриз. За успеха на тоя поход следователно било е нужно преди всичко да се неутрализира Хриз. Византийското дипломатическо изкуство и тук сполучило да подготви победата на византийското оръжие. Хриз бил уговорен да се откаже от съюза си с Камица и да повърне на Византия Пелагония и Прилеп, които бил получил като дял от общите завоевания от протостратора. [58]

 

Какви са били конкретните средства, чрез които византийците успели да отделят Хриз от Камица и да го заставят да се откаже от завоеванията си? Върху същността на тоя въпрос ще се спрем по-долу, а сега ще предадем само съобщенията на източниците. В поменатото похвално слово на Никита се казва, че измамен от разните стратегически движения на императора и попаднал на въдицата на дълбокомислените му планове, Хриз се уплашил от определеното му смъртно наказание и отстъпил страните и градовете, които му бил дал Камица. [59] На това известие в словото, съставено не за да даде безпристрастно описание на събитията, а да представи в колкото е възможно по-светли черти личността на императора, не може да се даде пълна вяра. В историята си, където не е имал ограниченията, които му се налагали като автор на похвалното слово, Никита добавя, че Алексий чрез разни хитрини успял да склони Хриз на страната си, като сватосал за него внучката си Теодора, бивша сгоденица на Иванко, дъщеря на севастократора Исак Комнин, умрял в български плен. Теодора била извикана от Византия и дадена на Хриз. [60] И от двете тия

 

 

58. Id. р. 709

 

59. Σάϑα, op. cit., p. 93—94

 

60. Nic., p. 709. Успенски (Op. cit., p. 195—196, заб. 3) мисли, че Никита по погрешка говори тука за брачен съюз на Хриз с Теодора; според него такъв брак не е сключван при мира между Алексий и Хриз в 1201 година. Успенски мисли, че Теодора е била дадена на Хриз още при мира в 1198 г., след несполучливата обсада на Просек. А понеже Никита говори, че тогава на Хриз била дадена за жена дъщерята на Мануил Камица, Успенски предполага, че последната и Теодора са едно и също лице. След смъртта на пленения от Асен севастократор Исак — предполага Успенски — овдовялата му жена Ана, дъщеря на Алексий, била омъжена за Мануил Камица, който по тоя начин станал пастрок на Теодора; по тая причина съобщението на Никита за брака на Хриз с дъщерята на Камица и за брака му с Теодора в същност имат пред вид един и същ факт, женитбата на Хриз след обсадата на Просек в 1198 г.

 

Горното мнение на Успенски е неприемливо поради няколко причини. Преди всичко женитбата на Камица за Ана, дъщерята на Алексий, е безосновно предположение. Тая женитба е невъзможна, първо, защото Камица е бил близък роднина на Алексий (братовчед, по майка — вж. Nic., р. 707:

Също и y Σάϑα, op. cit., p. 90:

В латинския контекст на Историята” ἐξάδελϕος е преведено с consobrinus — братовчед по майка) и следователно бракът му с Ана би бил недопустим според черковните правила. От друга страна, Никита съобщава, че въпросната Ана тъкмо преди пленяването на Камица е била омъжена за Теодор Ласкарис (Nic., р. 674: τὴν δ᾿ Ἅνναν συνερμόκει Θεοδώρῳ τῷ Λάσκερι), който заедно с Камица замина против Иванко (Nic., р. 677—678). Това обстоятелство най-ясно говори, че Камица не е могъл да бъде мъж на Ана, а още повече — втори мъж. При това от друго съобщение на Никита узнаваме, че след пленяването на Камица от Иванко Алексий конфискува имотите му, а жена му и сина му затворил. (Nic., р. 681: ) Последното би било твърде чудно, ако Камица би бил негов зет. Най-сетне дъщерята на Камица е била омъжена и преди да бъде дадена за жена на Хриз в 1198 г., трябвало да бъде разведена със своя мъж. (Nic. 62:

A това последното би било невъзможно ако Теодора и дъщерята на Камица са едно и също лице; Теодора в 1196 г. (когато била обещана на Иванко) е била съвсем малко — четиригодишно дете) (Nic., р. 623:

 

57

 

 

219

 

събщения излиза, че византийците могли да се справят с Хриз по мирен начин — без война. [61]

 

Оставеният на собствените сили Камица не можал дълго време да противостои на императорските войски. Алексий,

 

 

61. В словото (Σάϑα, op. cit. p. 93) ce говори, че когато императорът потеглил срещу Хриз, последният окаменял върху скалата си като митическата Ниоба (ὡς ἡ τοῦ μύϑου Νιόβη) и се боял да слезе оттам. В тия думи едва ли ще трябва да се търси натякване за ново нападение на Просек; навярно те са риторичен прийом в цветистата реч на дворцовия сановник.

 

58

 

 

220

 

 

който след оздравяването си сам взел участие в похода против него, го изгонил най-сетне и от последното му убежище — крепостта Стан (Στανὸς) в Тесалия. [62]

 

С борба против Спиридонаки и Камица византийците били заети през цялата 1200 и може би началото на 1201 г. През пролeтта на последната година Калоян, добре подготвен за война, се явил в Тракия и като достигнал източните Родопи, върнал се назад, обсадил Варна и я превзел със страшно кръвопролитие. Византийците през всичкото това време не се опитали да го безпокоят. След тоя поход — вероятно през лятото 1201 г. — между него и Византия бил сключен мир. [63]

 

Какви са били условията на тоя мир, не е известно. Навярно въз основа на него Калоян е запазил всичките си направени дотогава завоевания. В „Историята” си Никита говори за тоя мир само в два реда. След като съобщава за завръщането на императора в Цариград, той прибавя: „тогава също той завладя Струмица, като измами Хриз и сключи мир с Калоян”.

 

 

62. Известно е едно писмо на Мих. Акоминат (вж. у Успенски, стр. 205—206 на цит. съчинение), в което атинският митрополит поздравява Йоан Инополит, победителя на Камица, за великодушието, което той показал при усмирение на въстанието. Успенски мисли (стр. 206), че тук се прави натякване за ходатайството на Инополит за примирение между Камина и императора. Такова предположение едва ли ще е вярно. В издаденото от Сата похвално слово на Никита е казано (стр. 92), че когато императорът потеглил срещу Камица, последният станал страхлив като врана” и изчезнал като прах, повдигнат от бури. Тия хиперболични изрази показват, че Камица е избягал. Къде? — В България при Калоян, може би. Думите на атинския митрополит за великодушието на Инополит се отнасят навярно за сподвижниците иа Камица или изобщо за населението в Северна и Средна Гърция, което било подведено от протостратора. А че действията на Камица са срещнали съчувствие у тамошното население, може да се заключи от съответния пасаж от Историята” на Никита, където е казано, че Камица и Хриз, като пробродили Тесалия, повдигнали въстание в Елада и възбунтували Пелопонес” (, p. 708). Бунтът” в Елада и смутовете” в Пелопонес, разбира се, са станали с участието на тамошните жители. Към тях се отнася навярно и великодушието, показано от Инополит, и тях, а не Камица сигурно има пред вид Михаил Акоминат, като говори, че те „по природа не били враждебни на ромеите, но ... вдигнали оръжие поради подстрекателството на бунтовниците и отстъпниците”.

 

63. Василевски отнася тоя мир в 1202 г. (вж. Дринов, цит. съч. р. 110. заб. 1).

 

59

 

 

221

 

В тия думи за сетен път се споменана името на безпокойния просекски княз. Оттук той слиза от сцената, за да не се яви вече никъде в по-нататъшните събития.

 

През пролетта 1204 г. Цариград пада в ръцете на кръстоносците. След това, през лятото същата година, новоизбраният латински император Балдуин предприема обиколка из западните провинции на Византия, за да получи клетва за вярност от градовете и да очисти страната от избягалите цариградски ексимператори — Мурзуфла и Алексий III. В късо време кръстоносците без съпротивление заемат почти всичките византийски земи в полуострова от Цариград до Коринтския провлак. Описвайки обаче всичко това, разказвайки за междуособиците сред водителите на кръстоносците или пък за отношенията им към съседните независими или полунезависими владетели в полуострова, летописите на IV кръстоносен поход никъде не споменават Хриз. [64] От това с увереност може да се извади заключението, че Хриз е слязъл от сцената преди завладяването на Цариград от кръстоносците, следователно преди 1204 г. Какво е станало с него, каква е била участта на неговото княжество?

 

Най-вероятно е, че още в 1201 г. или наскоро след тая дата Хриз е бил лишен от своите владения. Както видяхме от приведеното по-горе съобщение на Никита, при мира между Калоян и Алексий последният сполучил да отнеме от Хриз Струмица, втората по значение след Просек негова крепост. Допустимо е да се предположи, че завладяването на Струмица и нейните околности от византийците е било предвидено в мирния договор. В такъв случай едно от условията на тоя договор ще е било и подялбата на Хризовите владения между Калоян и Алексий, при което Калоян ще е задържал за себе си Просек. Депоседирането на Хриз не ще е било нежелателно за Византия. Във втората половина на своята историческа дейност особено Хриз е бил за империята едно след друго непокорен военачалник, опасен съсед и ненадежден приятел. Него-

 

 

64. Имаме пред вид Rob. de Clary Lа prise de Constantinople и G. de Ville-Hardouin, Conquête de Constantinople.

 

60

 

 

222

 

вите роднински връзки в императорското семейство не били в състояние да го спечелят за интересите на византийската политика. Премахването на Хриз следователно, без да увреди интересите на империята, я освобождавало само от един най-малко безпокоен съсед, като в същото време разширявало владенията ѝ за сметка на неговите.

 

Положението на Хриз в Македония е представлявало още по-големи неудобства за Калоян. В пътя на Калояновите широки държавнически и завоевателни планове Хриз е бил значителна пречка, която, понеже не е могла да се прегъне, трябвало е да бъде унищожена. За да стане тази ни мисъл по-ясна, достатъчно ще е да хвърлим бърз поглед на изложените дотук събития. Още в началото на българското движение из крайдунавските земи Хриз се отдалечава от неговия център и почва самостоятелно да работи на югозапад. Преди да се явят на полуострова кръстоносците с Барбароса, неговите действия там са могли да се считат — и са били формално — като разширение на общото освободително движение, на общата против Византия борба, насоките на която се давали от центъра на въстанието в Северна България. Както и други сподвижници на Асеновци обаче, тъй и Хриз вероятно се е увлякъл от желанието да подели властта с двамата водители на въстанието или пък да си създаде такава власт над българските области, които още не били влезли в пределите на новото българско царство. Не тежката сравнително борба, която севернобългарското движение имало да издържи срещу византийците, явната немощ на Византия да се справи със затрудненията от вътрешен и външен характер, недостатъчната закрепналост на северното движение — всичко това е било достатъчно да даде обилна храна на желания от подобно естество. И когато, от една страна, явилите се на полуострова кръстоносци го откъсват от центъра на въстанието, когато, от друга, всичкото внимание на византийското правителство и всичките му сили са били погълнати от въпроса, по какъв начин да се избави от нежеланите си западни гости, когато най-сетне общото положение на Балканския полуостров е било тъй неустановено и размътено, а бъдещето — тъй неясно, че се е считало за възможно дори завладяването на Цариград от кръстоносците,

 

61

 

 

223

 

Хриз прибягва до тях, едничката авторитетна сила в полуострова, за да поиска покровителство, а може би и признание на властта си над земите, които дотогава успял да подчини. От тоя момент той действува според обстоятелствата като съюзник на Византия или неин неприятел, явява се също тъй според обстоятелствата на служба на империята или като независим владетел, но във всичките тия случаи той със своята дейност е бил изгубен за преките интереси на българското освободително дело. Защото даже и в случайте, когато той не действувал против него, действувал е покрай него или въпреки него, като винаги имал пред очи само личните си интереси. Тия негови интереси са били израз на сепаратните тенденции в общобългарското освободително движение и в такъв смисъл те не са могли да го не спъват и да не влязат в явно противоречие с него. В първия период на освободителната борба (1186—1196 г.) поради недостатъчната закрепналост на създаденото от тях дело Асеновци не били в състояние да отделят сили, за да осуетят Хризовите стремежи. В същото положение се намирал и Калоян през първиге години на своето царуване. Той почва да работи за обединението на всички български земи едва след като вътрешната консолидираност на държавата му позволява да насочи внимание към работите, извършващи се зад нейните предели. Ние показахме от какви съображения е можел да се води Калоян в отношенията си към Иванко, друг един стремящ се към независимо териториално господство български велможа. Ние видяхме, че той се съюзява с него, за да му помогне да раздруса империята, но го оставя, когато неговият бунт вече изиграл тази си отрицателна роля. Също такива или подобни съображения, мислим ние, трябва да се търсят в отношенията на Калоян и към Хриз през 1200—1201 г. От приведените части из похвалното слово на Никита е явно, че ръката на българския цар е направлявала движението на Хриз и Камица в Македония. Независимо от всичко друго това движение е внасяло разстройство във вътрешния живот на Византия, разколебавало е нейното положение във всички области на запад и е ангажирало там военните ѝ сили. За Калоян, който в същия момент е откривал неприятелските действия откъм север, всичко това не е било безразлично. Но

 

62

 

 

224

 

освен казаното не е било мъчно да се предвиди, че веднъж движението на юг създадено, неговото развитие и натискът, който е трябвало да издържи то от страна на византийците, са могли да поставят както самото него, тъй и водителите му под пряката зависимост на българския цар. И изпращайки Камица при Хриз, Калоян сигурно е очаквал тая възможност, която по косвен път, без много жертви и при най-малко харчене на сила би го направила господар на положението в Македония.

 

Приемем ли направените дотук предположения, то последвалите движението на Хриз и Камица събития ще ни се покажат проникнати от своя вътрешна логика. Хриз, подозиращ може би замислите на българския цар, е побързал да използува затруднителното положение на византийското правителство, за да добие още веднъж потвърждение на своята независимост. Само тъй може да се обясни защо той тъй бърже скъсва съюза с Камица и без война се отказва от завоеванията си.

 

Тоя сигурно неочакван от Калоян край не само развалял плановете му, но поставил и за в бъдеще преграда на стремежа му да обедини българските земи. И унищожението веднъж завинаги на тая преграда — Хризовото княжество — се е представило на Калоян като решителна необходимост. Данните из „Историята” на Никита позволяват да се мисли, че депосидирането на Хриз е било условено при сключения между България и Византия мир в 1201 г. На основание на него Алексий ще е завладял Струмица. Познатото ни съобщение говори, че това било извършено с измама, средство, с което византийците винаги изкусно са си служили. Грубата разправа с просекския владетел вероятно е била предоставена на Калоян, който чрез нея е успял да изтласка Хриз от останалата част на неговите земи и сам да ги завладее. Дали последното е станало през същата 1201 г., или по-късно, не можем да определим със средствата, с които разполагаме. Във всеки случай Калоян се е настанил в Хризовите владения рано преди идването на хръстоносщте от четвъртия поход.

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]