Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

БУРЖОАЗНО-ИДЕАЛИСТИЧЕСКИТЕ И РЕАКЦИОННО-ФАШИСТКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ

 

от Петър Хр. Петров

 

( Исторически преглед, год. VII, кн. 4 и 5 )

 

 

В доклада си пред V конгрес на БКП другарят Вълко Червенков отбеляза, че настъплението срещу капиталистическите елементи в икономиката на страната ни трябва да се съпровожда с организирано и умело настъпление и на идеологическия фронт; че враждебните на марксизма-ленинизма идеологии нямат право на съществувание; че те трябва да бъдат разбити на пух и прах и да бъдат изкоренени от нашата действителност, тъй като иначе е немислима победата на социализма. Пред Българската академия на науките бе поставена следната задача, легнала в резолюцията на V конгрес на БКП по марксистко-ленинската просвета и борбата на идеологичния фронт: „Да организира научната разработка на проблемите на нашата действителност, като се обърне особено внимание върху необходимостта от час по-скорошното пълно разобличаване и разкритикуване на буржоазно-капиталистическите извращения и фалшификации на българската история от дълбока древност досега, които се съдържат в историческата литература, и се напише научна, т. е. марксистко-ленинска история на България, доведена до наши дни.”

 

Наистина българската буржоазна историография натрупа богат фактически материал и даде много ценни специални изследвания, особено в областта на средновековната ни история. Обаче класовата ограниченост и методологическата безпомощност на българските буржоазни историци им попречи да разработят научно нашата история, да осмислят натрупания фактически материал, да се занимават с историята на народните маси, с въпросите на класовата борба и със закономерностите на нашето историческо развитие.

 

Иначе не можеше и да бъде. В „Материализъм и емпириокритицизъм” Ленин с гениална яснота посочва, че в антагонистическою буржоазно общество буржоазните учени и професори могат да дадат най-ценни фактически, специални изследвания в областта на отделните частни науки, но когато се касае до теоретически обобщения и тълкувания на фактическия материал, особено до създаване теории за развитието на човешкото общество, на тях „не трябва до се вярва нито една дума”, защото тези учени и професори не са нищо друго освен „учени слуги на капиталистическата класа”. И Ленин продължава: „Задачата на марк-

 

339

 

 

394

 

систите и тук, и там е да съумеят да усвоят и преработят ония завоевания, които се правят от тия „слуги” (вие не ще направите напр. нито крачка в областта на изучаването на новите икономически явления, без да се ползувате от трудовете на тия слуги), и да умеят да отсекат тяхната реакционна тенденция, да умеят да провеждат своя линия и да се борят с цялата линия на враждебните нам сили и класи.” [1]

 

Следвайки това Лениново указание, трябва да бъде взето от българската буржоазна историография всичко ценно, което тя е дала, особено в областта на фактическия материал, като нито за миг не трябва да бъде прекратявана решителната борба срещу буржоазните извращения и фалшификаиии до тяхното пълно изкореняване. Особено внимание трябва да се обърне на теоретиците-историцч и на първо място на проф. Петър Мутафчиев, един от най-ярките представители на българската буржоазна историческа мисъл.

 

 

*

 

Необходимо е преди всичко да се проследи идейният път на Мутафчиев, за да могат да бъдат разбрани по-добре и корените на неговите исторически схващания.

 

Син на дребен занаятчия, израсъл в бедност, Мутафчиев на младини като учител влиза в редиците на социалистическото движение. Скоро обаче той се озовава в лагера на враговете на класовото работническо движение, ръководено от партията на тесните социалист — отначало се присъединява към групата „Пролетарий” и участвува в редактирането на в. „Пролетарий” (1905—1907), като води злостна борба срещу тесните социалисти. След това (1908—1910) минава в групата около сп. „Съвременник”, за да се озове наскоро в лагера на широките социалисти.

 

Като сътрудник на сп. „Съвременник” Мутафчиев води злостна борба срещу тесняшката партия, обвинява я в консерватизъм, в проповядване у нас на социалистическите идеи като „недосегаеми догми”, в прилагане на тези идеи в тяхната буква, а не в техния дух, говори за „своеобразни пътища” на нашето развитие, за това, че социализмът у нас „задушавал” работническото движение; връх на злобата срещу тесняците са думите му: „...в техните логически построения субективното желание и втълпените идеи”, „а не обективните факти са, които заемат централно място”. [2]

 

Във всеки ред на цитираната статия личи омразата на Мутафчиев към социалистическото и работническото движение, личи опортюнизмът и влечението към реформизъм. Критиката срещу тесняшката партия е критика, отдясно, критика на онова здраво и революционно, което правеше от партията на тесните социалисти марксистка партия. Тук са корените на Мутафчиевата по-сетне явно антинародна дейност. И в другите си статии от това време

 

 

1. В. И. Ленин, Избрани произведения, София, 1946 г., т. V, стр. 295—296.

 

2. П. Мутафчиев, Към разпад или към обновление?, сп. Съвременник, год. II, кн. 2, стр. 147—157.

 

340

 

 

395

 

(1909—10 г.) Мутафчиев провежда същата опортюнистическа линия: не революция и радикални промени, а реформи и парламентарни борби. [1]

 

Тези възгледи на Мутафчиев, както и известни кариеристични стремежи и желанието да се добере до Университета го доведоха до положението да стане най-отявлен защитник на интересите на българската буржоазия, да се превърне в неин „учен слуга”. Това стана след 9 юни 1923 г., когато реакционната българска буржоазия прибягна за защитата на класовото си господство до средствата на откритата фашистка диктатура. Героичната борба на българския народ през септември 1923 г. за смъкване фашизма завърши с неуспех. Първото в света антифашистко въстание бе подавено в кръв. Реакционната българска буржоазия се постара да получи идеологическа опора и оправдание на реакционните си стремежи със съответните реакционни теории и фалшификации. От българските учени се искаше да докажет непоклатимостта и вечността на съществуващия строй, да докажат, че в дребнособственическа България няма класови противоречия и класова борба, а само българска нация и общонационални идеали. Трябваше да се докаже, че България върви по свой собствен, специфичен за нея път на развитие; трябваше да бъде разчистен, „научно” оправдан и обоснован всеки опит за завоюване на чужди територии. Накратко: от българските буржоазни учени се искаше да станат верни слуги на великобългарския шовинизъм.

 

Челно място в изпълнението на тези задачи бе отредено на българската буржоазна историография. С особено усърдие и ревност се отличи проф. П. Мутафчиев, който от 1923 г. до смъртта си (1943 г.) предано защищаваше интересите на фашизираната българска буржоазия.

 

Преподавател в Университета и Военната академия, подпредседател на фашисткия съюз „Отец Паисий”, известно време един от редакторите на списанието му, редактор на едно от най-ярко фашистките списания у нас — „Просвета”, сътрудник на чужди и наши списания — главно „Демокрация”, „Философски преглед”, „Отец Паисий”, „Просвета”, „Златорог” и др., в редица сказки и беседи из страната Мутафчиев развива огромна обществена дейност. Назначен преподавател по византийска история, той не се занимава вече с византийските си изследвания, а насочва цялото си внимание към българската история. Изпод перото му излизат редица обобщаващи теоретични трудове, опити за осмисляне историческата ни действителност, опит за написване философия на българската история, редица полемични трудове срещу буржоазни учени в съседните страни. Навсякъде у поставилия се открито и съзнателно в служба на реакцията Мутафчиев личи съзнателно войнствуващият идеалист, буржоазно-партийният историк: идейният път на бившия опортюнист е завършен.

 

Особено ярко проличава истинският реакционен и фашистки лик на Мутафчиев, когато се касае за отношението му спрямо

 

 

1. П. Мутафчиев, Поскъпването на живота, сп. Съвременник, год. II, кн. 1, стр. 8.

 

341

 

 

395

 

Съветския съюз. След Великата октомврийска революция отнoшението към Съветския съюз служи за разделна линия между лагера на мира и прогреса и лагера на реакцията: всичко гнило и реакционно веднага взе рязко отрицателно отношение към Съветския съюз.

 

Още с встъпителната си лекция от октомври 1923 г. Мутафчиев се нареди в лагера на враговете на Съветския съюз. Разбирайки под „изток” Съветския съюз, Мутафчиев обяви, че Октомврийската революция е „страшен катаклизъм” че Русия „заради интересите на едно несигурно бъдеще пожертвува настоящето, колкото и незадоволително да е то” [1], че на нея ѝ липсвало „чувството на реализъм, съзнанието за разлика между желаното и постижимото” и пр. Не желаейки да види великия революционен преврат, извършен чрез революцията, оплаквайки пропадането на царско-помешчическия строй, Мутафчиев отсече: „Рухна всичко, настъпи царството на хаоса.” [1]

 

Неукротим бяс срещу СССР лъха от следните думи: „Всеки опит да се повърне неговото (на Изтока — П. П.) развитие из пътища, които човечеството отдавна е напуснало, ще увеличи само неговите мъки, както и опитът да се изпревари развитието оставя вече там само развалини. Защото стара истина е, че както историческият прогрес не се състои в повръщане към миналото, тъй не се създава той с желания и теории и че останалият назад не може никога да бъде водач.” [8]

 

Напразни бяха усилията на Мутафчиев да съживи изоставената и отдавна погребана теория на Шпрингер, че социализмът е крачка назад, т. е. средновековие. Колкото за това, че изоставащият не можел да стане водач, историята каза думата си: от изостаналата полуфеодална царска Русия израсна великата страна на социализма, всепризнат вожд на лагера на мира и прогреса.

 

Мутафчиев не пожела да види в революцията закономерен акт от обществено историческото развитие на Русия. За него революцията беше не резултат от неразрешими по друг начин социални противоречия, в резултат от духовната отчужденост между града и селото [2] и от обстоятелството, че болшевиките — „едно активно, идейно и организационно здраво стегнато малцинство” — фанатично вярвали в своята мисия и използували момента на „преходни и тъмни настроения на масите”. Успехът на революцията се дължел на „безогледната воля и изкусна стратегия” на болшевишката партия, поради това и „осъществяването на програмата ѝ можеше да стане само чрез многостранно насилие. То продължава с изгледите да стане нещо перманентно.” [3] И тук няма нищо ново — към обшия реакционен вой срещу СССР и Мутафчиев присъедини своя глас.

 

Решителните мерки, които съветската власт взе спрямо контрареволюционерите, накараха световната реакция да беснее, да се за

 

 

1. П. Мутафчиев, Изток и Запад в европейското средновековие, Г. С. У., И. Ф.. XXI, 2. стр. 23, 26, 27.

 

2. П. Мутафчиев, Градът и селото, сп. Просвета, год. V, кн. 5. стр. 530.

 

3. П. Мутафчиев, Творческата роля на човека в историческия процес. сп. Просвета, год. III, кн. 1, стр. 14

 

342

 

 

397

 

Давя от хули и клевети. За антисъветска дейност беше изгонен от Русия старият политически грешник В. А. Мякотин. Мутафчиев не пропусна случай да го възвеличае като голям революционер-народник, кореспондент на „Руское богатство”, и да използува изгонването му, за да клевети, че в Русия заедно със стария режим „не паднали и ограниченията за научна мисъл.” [1]

 

Колко силно Мутафчиев е мразел съветската страна, личи от факта, че пишейки статия по случай 60 години от Освобождението ни, той не намира за необходимо поне да спомене, че Русия, руският народ са наши освободители. [2]

 

Връх на клеветата и злобата към Съветския съюз е статията „Краят на един ред” [3], където Мутафчиев пише: „...на мястото на някогашните държави, като Турция, Хабсбургската империя и Русия, чието население представяше мозайка от най-различни народностни групи, се явиха по тоя начин (след Първата световна война — П. П.) нови държавни обединения, етнически немалко разнородни, без обаче да имат нито политическите, нито културните традиции на първите, нито пък да са способни да осигурят на своите народи по-раншното им материално благоденствие. Тия държави-наследници, именно поради това че бяха изкуствени създания, трябваше да заживеят с непрестанни страхове от разпадането си. Сами издигнати с насилие, те можеха да живеят единствено чрез него, като го издигнат в основен държавен принцип и му подчинят цялата си вътрешна и външна политика. Принудата за тях се яви едничкото средство, за да държат в подчинение останалите в пределите или другородни маси” (стр. 132).

 

Само заслепен от злоба реакционер е могъл да постави съветската страна на едно ниво с другите страни, да клевети страната, дето най-добре е разрешен националният въпрос, в национално потисничество, да клевети, че се крепи на насилие страната, в която народът сам е господар на съдбините си. Статията е писана по повод анексияте на Австрия и Чехия от страна на Германия и Мутафчиев на цели четири страници (135—138) се старае да оправдав и възхвали тази разбойническа постъпка. Горепосоченият цитат е опит за оправдаване всяко нападение срещу трите споменати страни. Така Мутафчиев се помъчи да обоснове правото на германския фашизъм за нападение срещу СССР.

 

Наред със злостните си клевети срещу СССР Мутафчиев не пропуска случай да хвали фашистките режими, особено фашистка Италия. За него тя е „една от вътрешно най-здравите европейски страни”. Тук „стихията на слепите инстинкти” (пролетарската революция — П. П.) била „обуздана от надигналата се срещу ѝ човешка мисъл и воля, която отклонила движението по други, набелязани от самата нея пътища” [4].

 

 

1. П. Мутафчиев, † В. Я. Мякотин. сп. Просвета, год. III, кн. 9, ар. 221.

 

2. П. Мутафчиев, Една равносметка. сп. Просвета, год. III, кн. 6, стр. 641—654.

 

3. Сп. Просвета, год. IV, кн. 2, стр. 129—139.

 

4. П. Мутафчиев, Творческата роля . . . стр. 14.

 

343

 

 

398

 

 

*

 

Трябва да се признае, че през първия период на научната си дейност до 1923 г. Мутафчиев проявява все пак известен буржоазен обективизъм. Тематиката му е предимно из вътрешната история на Византия и България, в духа на руското дореволюционно византиноведение. През този период са написани и най-ценните му работи: „Селското земевладение във Византия”, „Владетелите на Просек”, „Боженишкият надпис”, „Войнишки земи и войници във Византия през XIII—XIV в.” и др., а също и редица трудове по археология.

 

Във „Владетелите на Просек” Мутафчиев говори за безскрупулното управление на византийската бюрокрация от императора до обикновения чиновник, за това, че „растящата сила на аристократическите родове, които се опирали на едрото земевладение, създава във Византия началото на феодализма”, за „подаряване на цели области в наследствено владение” (стр. 4).

 

Навсякъде ясно е казано, че в средновековна България и Византия е съществувал феодализъм, че причината за падане на България под турско робство трябва да се търси в разцвета на феодализма у нас по това време. Неправилно обаче Мутафчиев говори за „социален и политически феодализъм”. Феодализмът като обществено-икономическа формация е единен и неделим. Тук е именно коренът на по-сетнешните отстъпления на Мутафчиев, когато той твърди, че поотделно у нас се създали социалната и политическата страна на феодализма, но никога те не се съединили в едно единно цяло.

 

И в другите си трудове, особено в „Боженишкият надпис”, писан през 1922 г., Мутафчиев говори за съществуването на феодализъм у нас, за „провинциални боляри и земевладелци или дребни местни владетели, които са разполагали с правото на съд, администрация и данъци в своите земи” (стр. 95). И по-нататък: „Според средновековното право владението на земята е било свързано с упражнението на известна публична власт” (стр. 98).

 

Макар и да не може да даде правилно научно обяснение на ролята на личността и да преувеличава ролята на владетелите (говорейки често за индивидуализма и амбициите им), все пак мисли, като: „самите социални и политически условия... създавали личностите, които се явявали техни изпълнители” [1] и не е възможно, когато условията са назрели, „една личност да отклони развитието” от начертания му път [2], сочат за доближаване до научното схващане за ролята на личността в историческия процес.

 

Признавайки съществуването на феодализма в България, Мутафчиев косвено признава и закономерността в нашето историческо развитие. Може да се каже, че работите му от този период са точни, показват добро познаване на фактическия материал, показват ерудицията на автора им и въпреки редица грешки [3] са ценен влог в българската историография.

 

 

1. П. Мутафчиев, Владетелите на Просек, Сб. БАН, год. I, кн. 1, стр. 84.

 

2. Цит. съч. стр. 4.

 

3. Вж. М. В. Левченко, Византийския временник, М.—Л. 1949, т. II, стр. 330; Б. Т. Горянов, Византийски временник, М.—Л. 1950. т. III, стр. 38.

 

344

 

 

399

 

Станал „учен слуга” на буржоазията, Мутафчиев се заема с фалшифицирането и изопачаването на родната ни история, за да я постави в услуга на реакцията. Имайки предвид резултатите от Балканската и Първата световна война, Мутафчиев пише: „Големите нещастия убиват или възраждат” и затова „народите напрегнато мислят и търсят”, обръщат миналото си и стигат до „себеопознание”. За да отклони вниманието на народа от нерадостното настояще, той му сочи славното минало, зове към национално единство, към завета на дедите — „една бъдеща възмога на народа ни е мислима само, доколкото бъдем способни да събудим у себе си националния патос на онова велико време и понесем неговите идеали” [1] И Мутафчиев съветва така да се преподава историята, че да въздействува върху душата на младия човек, да остави „следи върху духа, нравственото съзнание, изобщо върху „духовната същност на човека” [2].

 

Историята на Мутафчиев е не само обшообразователен предмет, но и „средство за гражданско възпитание и държавата е длъжна да знае в какво ще възпитава бъдещите граждани.” [3]

 

Ясно е, че буржоазната държава иска да възпитава гражданите си не в духа на пролетарския интернационализъм и класовата борба, а в националистически дух, в насъскване нациите една срещу друга, т. е. в духа на „националните идеали”, в „заветите на дедите”. От своя страна това ще рече тия идеали и завети така да бъдат обработени, че действително да зашищават класовите интереси на буржоазията. И Мутафчиев учи: „В нашите учебници по отечествена история, особено тези за малки деца, би трябвало да се изтъкват предимно положителните личности (к.м.— П. П.), като се премълчава лошото (к. м. — П. П.), даже и когато то действително е съществувало.”' Позволил веднъж да се правят такива разкрасявания и опошлявания на историята ни, Мутафчиев съветва, когато се преподава за „поробените български земи”, да се затвърдява „у учениците съзнанието, че ги считаме („поробените земи” — П. П.) за части от нашето отечество, каквато и да е днешната им политическа съдба”. [4]

 

Все с оглед на възпитанието в националистически и шовинистически дух Мутафчиев позволява и съветва дори при излагането на историческите факти: „Ако в случая се допусне тенденция или се нагодят други (факти — П. П.), това може да бъде оправдано само от гледището на ефекта, който с това се преследва: да се повиши

 

 

1. П. Мутафчиев, Днешна България и духът на нашето възраждане, Сп. Просвета, год. V, кн. 10, стр. 1169—1170.

 

2. П. Мутафчиев, Образователната проблема у нас. София, 1937 г., стр. 24.

 

3. П. Мутафчиев, История и училищни исторически музеи, сп. Просвета, год. II, кн. 3, стр. 352.

 

4. П. Мутафчиев, Нашите учебници по отечествоведение, София, 1930 г., стр. 28.

 

345

 

 

400

 

чувството на привързаност, което трябва да се възпитава у децата към тия откъснати от нас покрайнини.” [1]

 

Но и това е недостатъчно. Мутафчиев счита, че в нашата история има факти, „чието премълчаване е от известно гледище даже желателно, тъй като на детето (съветът важи и за старите — П. П.) трябва да се представят предимно положителните (к. м. — П. П.) страни на миналия ни живот — тия, които могат да предизвикат удивление и гордост, а заедно с това и упование, и вяра в бъдещето. Ако се касаеше за пропуски на тъмни (к. м. — П. П.) страни от нашето минало, едва ли някой би упрекнал авторите.” [1]

 

Не може да има никакво съмнение, че приведените пасажи са открит апел за фалшифициране на историята ни, апел да бъде ликвидирана историческата наука като наука и бъде превърната в оръдие за защита на цели, незащитими със средствата ѝ и диаметрално противоположни на задачите ѝ. Трябва да се очаква, че Мутафчиев сам е изпълнявал съветите, които е давал на другите, и е довел до крайност „нагодяването” на историческите факти и събития с оглед „положителните” и „тъмните” им страни и с оглед на задачата, която преследва: да впрегне българския народ в националистическата колесница на българската буржоазия. Въпреки ерудицията си и доброто познаване на историческите факти Мутафчиев не се поколеба да прибегне до извращаване на историческите събития, до жертвуване научната си обективност в угода на реакционните си политически разбирания.

 

 

*

 

Фашизмът беше идеология на господствувашата крупна буржоазия в България. Защитата и укрепването на фашизма беше възможно само в борба срещу марксизма. Не е възможно старият политически грешник да не е знаел, че марксизмът е непобедим в открит бой. Срещу историческия материализъм Мутафчиев излезе с войнствуващия си непримирим идеализъм, като не се поколеба и тук до прибегне до фалшификации, вероятно пак с „оглед на ефекта”, който е преследвал: да отрече марксистко-ленинското учение за обществено-икономическите формации, да отрече исторически преходния характер на капитализма, да отрече класите и класовата борба, да отрече историческата закономерност на общественото развитие.

 

След като излага принципите на вулгарния материализъм, Мутафчиев сочи, че промените в живота на обществата ставали като че ли под знака на истинско предопределение. Подлостта и безчестието на Мутафчиев се състои в това, че той умишлено не прави разлика между историческия и вулгарния материализъм, приписва недостатъците на последния на първия, високомерно обявява историческия материализъм за едностранчив възглед върху обществения живот, тъй като пренебрегвал ролята и значението на духовните ценности, на идейния фактор, и свежда всичко до икономиката и материалните интереси. Историческият материализъм, пише Мутафчиев, „всецяло отричаше творческата роля на „човека” и значението

 

 

1. П. Мутафчиев, Нашите учебници . . . стр. 11, 28.

 

346

 

 

401

 

на духовното начало в осъществяването на историческия процес”. [1]

 

Всеки що-годе запознат с марксизма-ленинизма знае какво огромно значение отдават класиците на марксизма на прогресивните идеи, на духовните ценности. Още Мерке е казал, че „теорията става материална сила, щом тя завладее масите”. Ленин подчертаваше, че „без революционна теория не може да има и революционно движение”, а Сталин обръща особено голямо внимание на организиращото, мобилизиpащото и пpеобразуващото значение на новите идеи и теории. Също така историческият материализъм никога не е отричал творческата роля на човека. Класиците на марксизма всякога са учели, че в историческия процес действуват хора, надарени със съзнание и воля, че народът, трудещата се маса е истинският създател на историята, че народът е активната, творческа наст от обществото, че той е не само производителна, но и бореща се, противопоставяща се на експлоататорските класи сила.

 

Явно е, че Мутафчиев пренебрегва историческата истина и най-безотговорно изопачава историческия материализъм. Ако ли пък не е знаел всичко това, „невежеството не е аргумент”, казва Ленин. Решил на всяка цена да отрече, че историческият материализъм е единствената най-вярна наука за законите на общественото развитие, Мутафчиев сочи няколко примера, които не могли да бъдат обяснени с „материалните условия на съществуването”. Един от тях е въпросът за възхода и упадъка на древната Римска империя.

 

Известно е, че тая империя се сгромоляса вследствие на революцията на робите и варварските нашествия, че коренните изменения на материалния живот в империята бяха причина за упадъка на империята, на нравите на римляните и предизвикаха разпространение на християнството. Въпреки че това марксистко научно обяснение на въпроса отдавна е дадено, Мутафчиев твърди, че историческият материализъм не можел да даде обяснение на този въпрос.

 

И това, което било невъзможно за историческия материализъм, за Мутафчиев не е затруднение — той отговаря : „Някога незначителният и неизвестен Рим стана господар на света, защото неговите хора имаха реалистичен ум, който ги учеше, че постепенността на придобитията е първо условие за тяхната трайност. Те знаеха във всеки момент какво искат и защо им е нужно то. Знаеха и да се насочват към него по най-леките пътиша. Окажеше ли се обаче необходимо, те бяха способни на всяко усилие и на всяка жертва. На интересите на общността бе подчинено у тях всичко, на първо място — интересите и желанията на всеки отделен индивид. Той се претопяваше в цялото, за да излезе от него прочистен и прероден (нещо като възкресение Христово — П. П.). И съответно на своите сили и дарования сам намираше мястото си в градежа на общото. Тъй принудата обикновено се явяваше ненужна. Мястото ѝ бе заето от съзнанието за дълга. И в изпълнението на тоя дълг личността

 

 

1. П. Мутафчиев, Творческата роля . . . стр. 12.

 

347

 

 

402

 

намираше пълното си вътрешно удовлетворение, изживяваше най-възвишените си радости. Ззщото в него виждаше и смисъла на индивидуалното си битие.” [1]

 

Учените измислици на Мутафчиев, нямащи нищо общо с живата историческа действителност, не спират дотук. Дори и липсата на материалните си средства Рим запълвал чрез силата на духовного начало в себе си, а упадъкът му започнал, когато това духовно залинело. На друго място Мутафчиев пояснява: „Възходът на Рим бил дотогава, докато децата били възпитавани от бащите и майките си. Настана обаче момент от нейния (на Римската империя — П. П.) живот, когато образованието беше предоставено на най-унизената част от старото римско общество — на робите. И оттогава почна упадъкът на Рим, упадък, който с нищо не можеше да бъде спрян.” [2]

 

Излиза, че упадъкът на древния Рим се дължел не на разлагането на робовладелческия строй и оттам — на класовата борба между роби и робовладелци (а според Мутафчиев принудата била ненужна), а в расистките приумици на Мутафчиев — възпитанието на децата от робите и пр. А може би и днес би съществувала Римската империя, ако преди 18 века се беше родил човек с Мутафчиевия ум, който да научи благородните римляни сами да възпитават децата си?

 

И другите примери получават същото ненаучно, идеалистическо обяснение, а при това Мутафчиев се хвали, че знаел още много факти, на които историческият материализъм не можел да даде научно обяснение и които трябвало да се обясняват само с „духовного”.

 

„Доказал” силата на духовното, Мутафчиев отсъжда: „Погрешно е да се счита човечеството за роб на стихийните сили, които по свои закони направляват съдбините му.” Движещите сили на човешкото развитие „извират от духовното начало у човека, представляват сбор или равнодействуваща от неговото съзнание и воля... Обществата могат да отслабят, изменят или дори да спрат известни тенденции в развитието си, да извикват на живот други, да слагат на това развитие определените от самите тях задачи, да моделират съобразно с последните и своето битие.” [3]

 

За да защити идеалистическите си схващания, Мутафчиев с нескрито задоволство се спира на измяната на партиите на II Интернационал. Според него народите се стъписали пред социалната революция, „битието” на милионите пролетарии в Западна Европа се оказало далеч недостатъчно, за да трансформира тяхното „мислене” в очакваното направление. „И излезе, че това „мислене” е по-независимо от „битието”, отколкото можеше да се предполага. Вижда се следователно, че не слепите сили на материалната действителност и стихийната игра на породените в нея противоречия са, които творят историята на обществата. В най-благоприятния случай те чертаят само широките ѝ контури, бележат общите ѝ тенденции.

 

 

1. П. Мутафчиев, Творческата роля... стр. 9.

 

2. П. Мутафчиев, Образователната проблема у нас, стр. 27.

 

3. П. Мутафчиев, Творческата роля ... стр. 9.

 

348

 

 

403

 

Решаващият фактор в нея си остава накрай човекът с цялата сложност от нравствени, мисловни и волеви качества и прояви. Самите те пък далеч не се оказаха обикновени „надстройки”, определен продукт на дадени производствени отношения. Върху формирането на човешкия дух — безразлично дали въпросът е за народи или за отделни индивиди — могат да влияят най-различни фактори, между тях, разбира се — и материалната действителност. Но в тоя процес обикновено се стига до един предел. Зад него вече духът може да се почувствува освободен от тая външна зависимост; неговото развитие тогава се извършва или подхранва от сили, създадени от самия него. И от тоя момент творението се превръща в творец.” [1]

 

Отдавна Маркс, а също така и другите класици на марксизма доказаха, че „не съзнанието на хората определя тяхното битие, в напротив, тяхното обществена битие определя съзнанието им”. Словесните хитрувания на Мутафчиев не са в състояние да прикрият ненаучността и безплодността на идеализма. Може би и сам Мутафчиев не е вярвал в идеалистическите си презумици. Иначе не може да се обясни защо на друго място той пише: „Фетишизмът ... е характерен изобщо за низшите степени на човешко развитие. На фетиши се кланят само умове, чието познание на света е твърде първобитно и затова са склонни да приписват на творението творческата сила на негозия създател.” [2] Мутафчиев току-що доказваше, че творението се превръща в творец. Съгласно законите на формалната логика (щом А = В, В = С, то и А = С) трябва да се приеме: писаното от Мутафчиев е чист фетишизъм, а самият той се намира на низша степен на човешко духовно развитие, кланя се на фетиши и познанията му за света са твърде първобитни и затова е склонен да приписва на творението творческата сила на неговия създател.

 

 

*

 

Сметнал, че е ликвидирал с историческия материализъм, Мутафчиев се зае да окастри историята, да я изпразни от съдържанието ѝ, да отрече, че историята, ако иска да бъде истинска наука, трябва да се занимава с историята на производителите на материални блага, на народите; че първата задача на историята е изучаването и разкриването закономерностите на производството, законите на икономическото развитие на обществото. Той сведе историята до изучаване културната история на народите — всичко останало бе вторично, неважно.

 

Така напр. най-характерното във Византия била изтънчената византийска култура, имаща корените си в класическата древност. Културисторикът Мутафчиев ликвидира историята на балканските страни, които естествено били по-малко културни: „Средновековната история но тоя европейски изток е на първо място историята на Византия и на нейната култура.” [3] Нашата история бе сведена

 

 

1. П. Мутафчиев, Творческата роля..., стр. 13.

 

2. П. Мутафчиев, На кръстопът. сп. Отец Паисий, год. VIII, кн. 4, стр. 178.

 

3. П. Мутафчиев, Изток и Запад, стр. 6.

 

349

 

 

404

 

до византийското влияние у нас и до дадения му национален отпор. [1]

 

Така се стига до прословутата Мутафчиева „философия” на българската история, публикувана в сп. „Фисофски преглед”, год. III (1931), кн. 1, стр. 27-36. Накратко съдържанието ѝ се заключава в следното: „Всяко културно състояние носи в себе си един религиозен мироглед и се развива съобразно с него” (стр. 31). Прабългари и славяни, от които се образувал българският народ, дошли на п-ова като „варвари” и „варварството” ги обединявало. Византия, в чиито предели те се населили, била чувствувана като „представителка на една враждебна култура”. Българската държава намирала оправданието си в поддържане и съхраняване езическата традиция. От нея тя черпела и своята вътрешна сила и затова езическият период бил най-устойчивата епоха в българската история.

 

Когато обаче приели християнството, българите трябвало фатално да се насочат по пътищата, които и Византия следвала. Но белата била в това, че Византия била едновременно и една враждебна политическа сила. Самозапазването и развитието на християнската българска държава било възможно само в борба срещу Цариград. Историческата мисия на българската държава била да обедини балканското славянство. Но Византия притежавала обилни материални средства и висока култура и макар и побеждавана по бойните полета, винаги накрай оставала непобедима. За да ѝ отнемат оръжията, с които си служела срещу тях, българските държавни и духовни водачи трябвало „съзнателно” да заемат от нея всичко, с което тя ги превъзхождала. Тук започвал и трагизмът в нашата история: нарасналото съперничество и засиленото заимствуване от Византия изместили нашето развитие от естествените му пътиша и го тласкали в насоки, които носели само гибел. Така средновековната българска държава вършела измяна към самата себе си, защото прахосвала силите си в стремежа си да се изравни по сили и средства с Византия. Епохите на подем у нас блестели с бързите си и неочаквани постижения затова, че с присаждането на готови чужди образци се спестявали усилията и бавният труд на постепенното и истинско творчество. Самите подеми съдържали елементите на бъдещото разложение.

 

Безумие било, дето българите вярвали, че със своите собствени сили биха завоювали Византия (а за две империи нямало място на п-ова), защото силата на Византия била в нейната опора върху античната традиция, която тук била всичко, а в България липсвала. Едва навлизащият в стадия на истинската цивилизация, български народ не е могъл да разбере византийската богословска мъдрост и потърсил отговор на въпросите, които размътвали съзнанието му, откъснато от вярата на дедите; той прибягва до ученията на източните секти и така се родило богомилството като религия, насочена срещу официалната религия, проповядвана от устроената по византийски образец черква.

 

 

1. П. Мутафчиев, Изток и запад, стр. 23.

 

350

 

 

405

 

Християнството имало да изиграе една голяма мисия: „да създаде идеологически условия за пълно сливане на двата етнически елемента” — славяни и прабългари. То обаче не само, че не ги обединило, но създало ново разделение — духовно, защото наред с християнството в България нахлул и византинизмът. Последният срещнал тук „жилавата реакция на една народна маса, запазила привързаността си към своето минало” (стр. 33). Това раздвоение особено се засилило поради причини от социален характер — наред с присаждането на елементи от „духовния” и „политически” византинизъм вървяло несъзнателно и спонтанното увлечение от византийските образци. Тук вече се проявявал „законът за подpажението”—от увлечението били засегнати горните, ръководещи слоеве на българското общество — цар, боляри и духовници, които във всичко подражавали на византийските си събратя и не искали да останат по-назад от тях също и в социалните си стремежи. Така в България нахлули опаките и тъмни явления на византийския живот, без да бъдат възприети и съответните противоядия.

 

Така византинизмът прекъснал приемствеността в държавната и духовна традиция, рушел „вътрешната структура на някогашното еднородно българско общество, неговото сцепление и материалната му основа” (стр. 34). В духовно отчуждение си водачи масите видели представители и проповедници на една враждебна разрушителна сила и ги отрекли. А заедно с тях отрекли и държавата, която те управлявали. Така държавата загубила необходимата си вътрешна опора и трябвало да се сгромоляса под най-малкия удар. Затова когато изглеждало, че тя се намира на върха на могъществото си, държавата с това вече създавала условия за главоломното си падение.

 

Вътрешната съпротива на масите винаги намирала своя духовен израз в богомилството. Извикано да задоволи верските потребности на народа, то отрекло ортодоксията на византинизма във всичките му форми и прояви. Накрай понеже ортодоксията била идеология и оръжие на византинизма, а последният имал своите прояви и в социалния живот на средновековна България, то богомилството, насочено срещу ортодоксията, застанало в открита опозиция срещу византинизираната българска държава. Но богомилството не се оформило като антидържавно и антисоциално учение; то отразявало инстинкта на народното самосъхранение и самобитност и затова богомилите според случая били ту „проповедници на пораженството”, ту „идейни подбудители на движения за национално освобождение и държавна независимост”.

 

Преславското царство станало жертва на разложението, предизвикано от византинизма. Самуиловата държава била създадена от трескавата реакция, предизвикана срещу византинизма. По-малката жизнеспособност на Второто царство се обяснявала с по-слабата съпротива, която то било способно да окаже на византинизма.

 

Същото се наблюдавало и в областта на духовния живот. Преводният или подражателният с малки изключения характер на

 

351

 

 

406

 

литературата обяснявал бързината и блясъка на постиженията, но заедно с това и тяхното безплодие и увяхване. Липсвали жизнените сокове на родната почва. Подражанието и робското заимствуване пречели за истинско творчество. Образованите българи задоволявали и историческите си интереси с преводи от византийски хроники, а никой не се сетил да изложи на книга битието и преживяванията на своя народ. В България не било кодифицирано обичайното право, а били заети законите, изложени във византийските юридически сборници.

 

Накрая някои особености, отличаващи нашата история от тая на сърби и руси, се дължели на по-непосредственото и силно влияние на византийската култура.

 

„Научната” система на Мутафчиев, наречена „философия” на средновековната българска история, е част от идеалистическия фетишизъм на автора ѝ и като система е не само ненаучна, но и дълбока реакционна. Ненаучна е, защото почива на ненаучна идеалистическа основа, защото в нея няма и помен от това, което съставлява същността и предмета на историята: отрича се историческото развитие на обществата, отрича се закономерността в това развитие, измества се, замазва се въпросът за класовата борба, отстраняват се народните маси от историческия живот.

 

Не може да има съмнение, че тази „философия”, приложена към българската история, ще даде саката, невярна картина на историческия ни живот. Не може да има съмнение, че методът на злостния реакционер и войнствуввщ идеалист е порочен, неверен, ненаучен метод, че той страда от цяла редица недостатъци, по-важни от които са:

 

1. Идеалистически подход приразглеждане и обяснява не на историческите събития. Творецът, движещата сила в историята според Мутафчиев са духовното начало, съзнанието на обществата, тяхното единство и сцепление, традициите им, тяхната религия. Мутафчиев не желае да признае, че „съзнанието на хората се определя от тяхното обществено битие” (Маркс), не желае да признае, че духовният живот на обществата, техните идеи са надстройки, които имат корените си в съответния обществен строй и които се менят заедно с неговите изменения. „Базата — казва др. Сталин — е икономическият строй на обществото в даден етап на неговото развитие. Надстройката — това са политическите, правните, религиозните, художествените, философските възгледи на обществото и съответствуващите на тях политически, правни и други учреждения. Всяка база има своя, съответствуваща на нея надстройка... Ако базата се изменя и ликвидира, след нея се изменя и ликвидира и нейната надстройка, ако се ражда нова база, след нея се ражда съответствуввщата ѝ надстройка.” [1]

 

Мутафчиев е далеч от това научно разбиране за надстройките. „Материалното благоденствие — пише той — е наистина важно условие, за да бъде един народ силен и здрав. Но все пак то не е

 

 

1. И. В. Сталин, Относно марксизма в езикознанието, в. Работническо дело. бр. 174 от 23 юни 1950 г.

 

352

 

 

407

 

единственото, а още по-малко — най-същественото. Много по-важно е дали духовното начало у него е непохабено.” [1] Под „духовно” той разбира „нераздвоеното и цялостно съзнание за неговата общност”. Това съзнание става решаващ фактор, то твори общественото битие — „съхраняваща сила (в историята — П. П.) е преди всичко съзнанието на обществата, духовният им ръст, тяхното вътрешно сцепление, нравствената им устойчивост.” [2]

 

Това съзнание е основата на цялата Мутафчиева философия, с него се обяснява цялата ни история: нераздвоено ли е то —народът ни е отивал към успехи, раздвои ли се — идвало падението. Хитро казано, наистина! И да те тъпчат, продължавай да се подчиняваш, за да вървиш към „успехи”! Така напр. подвизите на Самуиловите войводи били възможни, само защото били вдъхновявани от съзнанието на масите, които беззаветно следвали водачите си [3], а неуспехът на селското въстание на Ивайло се дължал на това, че народът загубил вяра в своя водач и безразлично му било из коя среда ще произлиза неговият цар. [4] Мутафчиев не се поколеба дори да нарече Ивайло предател на собствения си народ. А как тогава да си обясним факта, че само при вестта за появата на на някой нов Ивайло селските каси са се надигали и са го следвали— с тяхното нераздвоено съзнание ли, или с бедственото им материално положение и експлоатацията, на която са били подложени?

 

Но съзнанието на обществата не идвало от само себе си — то се коренело в миналото им, в тяхната история, традициите им.

 

Вярно е, че традицията оказва известно влияние в историческото развитие: болшевиките се явиха наследници и продължители на революционните традиции на руския народ; революционните традиции на нашата партия са гаранция за нейната вярност към пролетарски интернационализъм, гаранция за нейната болшивизация. Да се приписва обаче на традицията решаващо значение, първостепенна роля в историческия процес — това е чистопробен идеализъм, мутафчиевски фетишизъм.

 

А Мутафчиев това и прави. Той провъзгласява, че „най-съществената и здрава спойка във всяка народностна общност са невидимите духовни връзки, въплътени в народния бит, в наслоенията на безименната, но свето съхранявана традиция, в общите преживявания и копнежи.” [5] Силите пък на всеки народ се измервали с това, доколко неговият живот „почива на дълбоки и здрави традиции.”[6] Въз основа на тази си мисъл той търси и вижда си-

 

 

1. П Мутафчиев, Една равносметка, сп. Просвета, год. III, кн. 6, стр. 647.

 

2. П. Мутафчиев. Към ново възраждане, сп. Отец Паисий. год. VIII. кн. 1, стр. 5.

 

3. П. Мутафчиев, Македония и македонските българи, сп. Просвета, год. VI кн. 10, стр. 1155.

 

4. П. Мутафчиев, Съч., т. 11, София, 1943 г., стр. 144.

 

5. П. Мутафчиев, Делото и примерът на Паисия, сп. Отец Паисий год. VIII, кн. 7, стр. 335.

 

6. П. Мутафчиев, Към ново възраждане, стр. 4.

 

353

 

 

408

 

лата на Византия в запазввнето на „античната традиция” [1], а на България — в туранските ѝ институции и форми. [2] Упадъкът на страната ни започнал, когато сме се отклонили от туранските си форми и институции. Дори „държавната традиция у прабългарите е била свързана със спомените за Атила и започвала със създадената от него империя”. [3] Затова и прабългарите били държавнотворният елемент в новата държава. Изпитвайки смъртен страх от революциите, Мутафчиев учи, че „най-важното условие за здраво развитие и трайни постижения е постепенността” [4], а традицията се явявала „най-вярната задръжка срещу увлеченията от крайности.” [5]

 

Но и традицията не идвала от само себе си — тя се коренела в края на краищата в религията, защото „всяко културно състояние носи в себе си един религиозен мироглед и се развива съобразно с него” (из филооофията му — П. П.).

 

Мутафчиев не признавава религията за надстройка, която е извикана на живот от нуждите на даден обществен строй и която се изменя заедно с промените, ставащи в него. За Мутафчиев религията е база, върху която се изгражда цялото обществено битие. Не е чудно при това положение, че храбростта на траките се обяснява с дълбоката вяра в задгробния живот [6], че с исляма се обясняват завоеванията на арабите [7], че „върху религията е бил основан и целият бит на прабългарите, техният социален и политически строй. Ето защо те ревниво я пазели и мъчно се поддавали на чужди религиозни пропаганди.” [8] На религиозна основа като че ли е поставено и образуването на славяно-българската държава в 681 г. — когато Константин IV Погонат отишъл във Варна (дн. Сталин) на църковен събор, войниците му се върнали обратно, защото се били побояли, че на събора се готвело нещо противно на религиозните им убеждения [9] и това дало възможност на Аспарух да ги разбие.

 

Не желаейки да приеме ясното указание на Енгелс, че в средновековието, когато религията обхваща всички форми на идеологията, всяко обществено и политическо движение трябвало да вземе религиозна форма, Мутафчиев обяви всички ереси, вкл. и богомилството, само за религиозни движения [10], а по адрес за смятащия ги за социални движения се отправят епитети като „ненаучност”, „втълпени идеи” и др. [11]

 

2. Отричане закономeрностите в нашето историческо развитие. Прилагането на диалектическия материализъм

 

 

1. П. Мутафчиев, Изток и Запад, стр. 6—7.

 

2. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 256-7.

 

3. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 91.

 

4. П. Мутафчиев, Дух и завети на възраждането. Сп. Отец Паисий, год. VII, стр. 199.

 

5. П. Мутафчиев, На кръстопът, стр. 178.

 

6. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 17.

 

7. Цит. съч., стр. 81.

 

8. Цит. съч., стр. 102.

 

9. Цит. съч., стр. 94.

 

10. Цит. съч., стр. 116.

 

11. П Мутафчиев, Един наш правен историк. ГСУ, ИФ., т. XXIX, стр. 32 и 41.

 

354

 

 

409

 

към явленията на обществения живот даде възможност зад привидните случайности и разнообразия да бъдат открити обществените закономерности, движещите сили в общественото развитие. Историята можа да бъде разбрана като единен, закономерен в разнообразието и противоречивостта си процес, процес по възходяща линия, въпреки всичките му отклонения, забавяния, повръщания и ускорявания, от низшите към по-висшите форми, процес на непрестанно сменящи се война и мир, реакции и революции, застой и упадък или прогрес. Историята за първи път стана наука — научно бе доказан исторически преходният характер на всички досегашни обществени формации и необходимостта и неизбежността на социализма.

 

Ето защо е така силна злобата и омразата на цялата буржоазна сган срещу марксизма, главно срещу теоретичната му основа — диалектическия материализъм. Ето защо всички буржоазни учени, в това число и Мутафчиев, се стараят да „докажат” липсата на закономерност в общественото развитие, да отрекат марксистко-ленинското учение за обществено-икономическите формации.

 

Мутафчиев навсякъде виждал „странната липса на приемственост, последователност и равномерност в политическия и духовен живот на българите”. [1] Повод за това му давали честите териториални промени в средновековната българска държава. Но „странностите” се виждали не само в областта на държавното битие. Такива „странности” се виждали и в областта на духовния живот, в появата на значителна по обем книжнина през X и XIV в. „Вижда се — заключава Мутафчиев, — средновековното минало на България представя една странна върволица от бързо сменящи се мощ и безсилие, синтеза от противоречия, крайности и кризи, от буйни и неочаквани издигания и главоломни падения.” [2]

 

Но не само в средновековната ни история Мутафчиев вижда „странности” — такива се виждали навсякъде в нашето развитие. „Казал би човек — пише той, — че сме живели, за да творим парадокси, да доказваме, че сме способни да извратим или да стигнем тъкмо до опакото на всичко онова, което навсякъде и у всички представя цел на всяко естествено и здраво развитие.” [3]

 

Няма нищо „необикновено” и никакви „странности” в нашата история. „Странното” се състои в това, че Мутафчиев на всяка цена иска да отрече съществуването на закономерност в историческото ни развитие, не иска да види в това развитие историческия процес. И никакви странности не би имало, ако вместо всевъзможни идеалистически философии се беше заел с изучаването развоя и особеностите на феодализма в България.

 

И не народът ни твори парадокси и е способен да достига винаги опакото, в самият Мутафчиев, който до 1922 г. Признаваше

 

 

1. П. Мутафчиев, Към философията на българската история, сп. Философски преглед, год. III, кн. 1, стр. 28.

 

2. Цит. съч., стр. 30.

 

3. П. Мутафчиев, За културната криза у нас, сп. Просвета, год. I. кн. 4, стр. 385.

 

355

 

 

410

 

и доказваше съществуването на феодализма в средновековна България и Византия, а през следващата 1923 г. заяви: „Феодализмът, чиято същност бе съединението на политическата власт със землевладението, вътрешно не се създаде никога във византийските земи.” [1] Като се има предвид, че Мутафчиев ликвидира нашата история и я сведе само до влиянието на Византия върху нас, ясно е, че той отрече съществуването на феодализма и у нас. „Феодален строй, такъв, какъвто е познат в средновековните романо-германски страни, у нас, както и в съседната ни Византия, никога не се е създал.” [2] И не само подобен на западноевропейския, но той отрече съществуването въобще на всякакъв вид феодализъм у нас.

 

Покрай явното неразбиране същността на феодализма явно проличава тенденциозната цел: да се отрече съществуването на феодализма, а чрез това — и съществуването на закономерност в нашето развитие. Характерно е, че фактите, с които Мутафчиев борави из книгите си, ясно говорят за феодални отношения. Срещу красноречивия език на грамотите на българските царе той се задоволява да каже, че 1/3 от тях били фалшифицирани.

 

Истинската злоба към диалектическия материализъм проличава у Мутафчиев, когато някой буржоазен учен се добере до научното разрешение на даден въпрос. Така напр. поради това, че Н. П. Благоев счита, че икономическите условия наложили класовото разслоение, а борбата между класите довела до създаването на славянобългарската държава, Мутафчиев с пренебрежително високомерие и зле скрита злоба бележи: „Прочел Енгелсовата „Произход на семейството, частната собственост и държавата” и решил, че с помощта на диалектическия материализъм и класовата борба ще може да обясни появата на държавата у прабългари и славяни.” [3]

 

Злобата и сарказмът не са аргументи, също както и „невежеството не е аргумент” (Ленин).

 

3. Преувеличаване ролята на личността в историческия процес. И тук идеалистът Мутафчиев стои на ненаучни позиции. Показвайки омразата си към широките народни маси, Мутафчиев ги счита за инертна маса, която без водачи е обречена на жалко съществувание. „От никой народ не може да се иска повече от това да следва първенците си” [4] или пък: народът трябва „да следва навсякъде и докрай своите водачи.” [5] Такова отношение сочи за безсилие на буржоазията, за страха ѝ от народните маси. То е признак, за това, че партиите и дейците ѝ нямат опора в масите. И Мутафчиев като всеки буржоазен историк се заема да пише не история на народите, а история на бележитите исторически личности, които уж творели историята, които били главната движеща сила в историческия процес. „Личността —

 

 

1. П. Мутафчиев, Изток и Запад, стр. 17.

 

2. П. Mутафчиев, Съч. т. I. стр. 251.

 

3. П. Mутафчиев, Един наш правен историк, стр. 28.

 

4. П. Мутафчиев, Една равносметка, сп. Просвета, год. III. Кн. 6, стр. 649.

 

5. П. Mутафчиев, Делото и примерът на Паисия, стр. 337.

 

356

 

 

411

 

пише Мутафчиев — ...е жива творческа сила в историческия процес. Тя е мерило и гаранция за всичко.” [1] И тая личност, разбира се, не от народните маси, по мутафчиевски е творческа сила. Дори нейните индивидуални дарования и сили, от една страна, и обективните възможности, от друга, не ѝ пречели да моделира по свое усмотрение историческия процес. [2]

 

Мутафчиев бе убеден монархист. По повод изказано в един учебник мнение, че републиката е по-добра форма на управление от монархията, тъй като може монархът да е най-некадърен и пак да управлява, той пише: „Приведеният пасаж е явна агитация срещу установената у нас конституционно-монархическа форма на управление в полза на републиката.” И за да защити монархията, Мутафчиев прибягва до уклончивия въпрос: „Нима при монархическите управления няма случаи, когато един престолонаследник е бил отстраняван от властта, щом се оказвал „най-некадърен”? [3]

 

Като субективист-идеалист Мутафчиев смята за необходимо да хвали едни и да осъжда и проклина други исторически дейци. В светли краски са дадени образите на Аспарух, Тервел, Кардам, суровия и неумолим Крум. мъдрия Борис, властолюбивия Симеон, Самуил, Асеновци, Иван Асен II и др. Петър е духовно низшият син на Симеон. Борил е бездарен узурпатор и жалък престъпник. Константин Асен се отличавал с некадърността си. Жена му, византийката Мария, била крайно честолюбива, коварна и безогледна в подбора на средствата и т. н. В подобна светлина са представени и византийските императори: дивият Фока, гениалният Иракли, слабохарактерният и с високи представи за властта си Лъв VI, притежаващият феноменална упоритост и неукротима енергия Василий II и др.

 

Застанал на такива ненаучни позиции по отношение ролята на личността, Мутафчиев счита битката при Беласица за смъртен удар за Западното българско царство, не защото българите изгубили цвета на войските си, а „защото тя предизвикала края на Самуила” [4]. Вместо да се заеме с търсене на истинската причина за падането на Самуиловата държава, Мутафчиев използува случая пак да прави реакционни заключения: „Липсвала властната воля на един вожд, какъвто бил Самуил. А оставен сам на себе си, българинът тогава, както и през всички епохи на своята история, овладян от малодушие, се оказал негоден за по-нататъшни подвизи.” [5] Нещастието на „партията на независимостта” (VIII в.) пък се състояло в това, че не могла да намери в средата си човека, чийто ум, воля и пълководски дарби биха били достатъчни, за да се разрешат сложените от времето задачи. [6] Нещастието на българския народ през турското робство, когато бил погърчван, било,

 

 

1. П. Мутафчиев. За културната криза, стр. 396.

 

2. П. Мутафчиев, Творческата роля... стр. 15.

 

3. П. Мутафчиев, Нашите учебници, стр. 18.

 

4. П. Мутафчиев, Съч., т. 1, стр. 290.

 

5. Цит. съч., стр. 294.

 

6. Цит. съч., стр. 123.

 

357

 

 

412

 

че нямало водачи, нямало кой да го упътва, за да го научи да пази себе си, да пази народността си. [1] Нещастието и в съвременната си обстановка Мутафчиев вижда в отсъствието на водачи, дорасли за призванието си, и се чуди как иначе здравият и бодър български народ не е излъчил досега нужните му водачи, а е оставил съдбините си в ръцете на духовно недорасли свои синове. [2] Тук вече става дума за водачи от типа на фашистките изверги Хитлер и Мусолини, каквито Мутафчиев е желал да види и в нашата страна.

 

С липсата на водачи се обяснявало и разпространението на разни политически идеи: „Негова (на бълг. народ — П. П.) ли е вината, ако и днес — отчаян и обезверен — той е превърнат в благодатна среда за учения и проповеди, чието практическо осъществяване може да не означава края на държавна и народна независимост.” [3] Явно е, че става дума за комунистически идеи, само че осъществяването им носи национална независимост и народно благоденствие.

 

4. Буржоазен национализъм и великобългарски шовинизъм. Расизъм. Философията на Мутафчиев не е само ненаучна, но и дълбоко реакционна. Реакционна е затова, защото е предназначена да фалшифицира историята ни, да подмени въпроса за класовата борба с въпроса за борбата срещу чуждо културно влияние. Мутафчиевата философия е национализъм в действие, зле замаскиран опит да бъде използувана миналата ни история за оправдание и защита господството на буржоазията. Другарят Сталин, най-добрият познавач на националния въпрос, разкрива, че национализмът е буржоазна идеология, че буржоазният национализъм има в основата си подменянето, замълчаването на класовата борба, лъжливата проповед за хармония на интересите, насъскване нациите една срещу друга, представяне интересите на буржоазията като общонародни интереси, „интереси на родината”.

 

Мутафчиевата философия е догматична система, метафизична схема, пренебрегваша живата действителност със ставащите в нея промени и изменения. Като всеки догматик Мутафчиев се стреми с мъртвата си схема да покрие живия живот, да го нагоди според системата. Системата обаче, съшита с белите конци на буржоазния национализъм, пръщи по всички шевове, когато се докосне до живата действителност, и безуспешни излизат всички опити на Мутафчиев да приведе историческите факти в съответствие с философската си система.

 

За да обясни съюза между славяни и прабългари, Мутафчиев е принуден да признае, че последните се намирали на еднаква степенна развитие и дори търси славянска кръв в Испериховия род. [4] Неправилно обаче се търси причината за това сближение във „варварството”, в езичеството и още тук, забравил, че езическият период

 

 

1. П. Мутафчиев, Де, кога и как... сп. Отец Паисий, год. I, кн. 12 и 13, стр. 213.

 

2. П. Мутафчиев, За културнaта криза, стр. 390—391.

 

3. П. Мутафчиев, Една рaвносметка, стр. 650.

 

4. П. Мутафчиев, Съч , т. I, стр. 95—96.

 

358

 

 

413

 

бил най-славната епоха в нашата история, Мутафчиев създава цяла пропаст между славяни и прабългари: първите са подчинени и подвластни, вторите — „ръководители и заповедници”; грамадна разлика имало между тях, състояща се в „език, религия и битови традиции”. И Мутафчиев пояснява: „Това раздвоение се явявало благоприятна почва за антагонизми и могло да размътва вътрешния мир.” [1] Тук Мутафчиев е забравил и за съюза между славяни и прабългари, и за обединяващото ги „варварство” и продължава да обяснява събитията от VIII в. не със стремежа на отделните аристократически родове да се доберат до ханската власт, за да я използуват за своите собствени интереси, а с антагонизма между славяни и прабългари, който антагонизъм „повече от полустолетие раздрусвал вътрешния мир, поставяйки в опасност дори и самото съществувание на държавата.” [2] В този смисъл той пояснява: „Изглежда, че борбата е била за решително преобладание на един от тия два елемента в младата държава и че взаимного им съперничество в известни моменти изключва всякакви изгледи за помирение.” [3]

 

Знае се, че славянският княз Славун е бил един от най-изтъкнатите представители на партията на независимостта. Това признава и Мутафчиев и излиза, че всички прабългари са били привържениии на другата партия — провизантийската. Забравил ли е Мутафчиев, че туранските му боили ревниво пазели езическите си традиции и не правили никакви компромиси с тия традиции? А съюзите с Византия и участието в провизантийската партия не е ли компромис? Може би, за да избегне такъв конфузен въпрос, а също така решил, че е отредил голяма роля на славяните в новата държава, Мутафчиев скоро се отказва от расовия антагонизъм: „В ожесточените междуособици — пише той,— главен фактор при които били прабългарските боили, тия славяни не са взели дейно участие.” [4]

 

Езическата реакция при Омуртаг Мутафчиев обяви за национално дело и ѝ придава антиславянски характер, защото „масата от последователи на новата религия (християнството — П. П.) се е състояла от славяни, така те се явяват носители на един религиозен мироглед, решително несъвместим с духовните начала и битови установления на прабългарското езичество — затова езическата реакция при Омуртаг е добила силно изразен противославянски характер.” [5] Този антагонизъм между прабългари и славяни е нужен на Мутафчиев, за да може да ги обедини чрез християнството. И тук ново противоречие: ту християнството изиграло отрицателна роля, понеже с него нахълтал византинизмът и се създало ново деление — духовно, ту пък научаваме, че Борис направил от

 

 

1. П. Мутафчиев, Делото на Кирил и Методий в културната мисия на българския народ, сп. Просвета, год. VII, кн. 7, стр. 757.

 

2. П. Мутафчиев. Българи и румъни ... ГСУ, ИФ. т. XXIII. стр. 123.

 

3. Цит. съч., стр. 128-129.

 

4. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 149—150.

 

5. Цит. съч., стр 170—171.

 

359

 

 

414

 

християнството могъщо средство за духовно обединение на разнородните части на своя народ, което заличавало последните битови и идеологически различия между славяни и прабългари. [1]

 

Правилно отбелязва Мутафчиев, че преди покръстването християнството не е проникнало широко сред народа, че то е било необходимо на ръководителите на държавата, за да служи като идейна опора на държавата и затова било наложено насила — дори два века по-късно в България все още се срещат езичници. Тук Мутафчиев пак влиза в противоречие със собствените си твърдения: та нали при Омуртаг славяните масово приемали християнството?

 

Макар че правилно схваща въпроса за налагането насила на християнството, Мутафчиев използува този очевиден факт, за да прави реакционни изводи и заключения. Така напр. народът само външно възприема християнството, а в душата си остава езичник: в душата на българите съжителствували неизживени езически представи с разхвърлени и повърхностно усвоени християнски елементи. На това съжителство, пише Мутафчиев, „се дължеше постоянно раздвоеното съзнание и нравствената неиздържливост на българина, неспособен да намери у себе си нито определена мярка за доброто и злото в живота, нито достатъчно сила, за да следва винаги и докрай повеленията на един вътрешен закон. Все на същата основна причина се дължеше и хаотичността на народната ни душа, благоприятна почва за всевъзможни навеи и за увлечения от най-различни крайности. Духовният анархизъм и липсата на достатъчни морални устои или задръжки си останаха едни от най-характерните наши национални черти.” [2]

 

За да обясни появата на богомилството, Мутафчиев счита, че книжовната дейност при Симеон била достъпна само за избраници, а недостъпна за народа, не могла да задоволява нуждите му и затова последният прибягнал до чужди извори — теза, в която има нещо вярно, но която по никакъв начин не може да обясни произхода на богомилството. Когато обаче говори за книжнината при Симеон, Мутафчиев забравя за слепоподражателния характер на тази книжнина и обявява, че просветата и грамотността при Борис и Симеон „престават да бъдат привилегия само на известни обществени слоеве.” [3] И тук противоречието е налице! Освен това не е ясно как от слепоподражателния характер на тая литература е „лъхало и бодрото съзнание, че българският народ е призван да изпълни една велика мисия: да бъде духовен вожд на славянството.” [4]

 

С това противоречията не се „изчерпват. Произволното тълкуване на историческите факти, тяхното изопачаване се среща още по-често. Къде са корените на тези фалшификации? — В национализма

 

 

1. П. Мутафчиев, Съч , т. 1. стр. 198 и 203.

 

2. П. Мутафчиев, Поп Богомил и св. Иван Рилски, сп. Философски преглед, год. VI. кн. 2, стр. 100.

 

3. П. Мутафчиев, Делото на Кирил и Методий, стр. 762.

 

4. П. Мутафчиев, Съч., т. 1, стр. 218.

 

360

 

 

415

 

на Мутафчиев, в опита да бъде подменен въпросът за класовата борба с въпроса за борбата срещу византинизма.

 

Национализмът на Мутафчиев е истинско „покрустовско доже” за средновековната ни история. Подобно на Покруст Мутафчиев преценява всички събития от гледна точка на национализма си.

 

Границите на българското славянство били: от дунавските устия до Егея и Охрид, от Странджа до Морава, Шар и Дрин. Укрепването на българската държава било възможно само ако тя приберяла под скутите си балканского славянство. „Тъй веднъж за винаги бе определена историческата мисия на туранска България: да даде политическа организация на това славянство, да стане негова държава.” [1] Същите граници на българската държава чертае той и в свое време, през 1941 г., когато хитлеристките пълчища нахлуха в България, Мутафчиев се провикна: „Още със създаването си като народ ние поехме тук, в европейския югоизток, една мисия, която тепърва имаме да изпълним.” [2]

 

Силата на държавата била в обединението на българското славянство, а това обединение било възможно само в борба срещу Цариград. Така Мутафчиев обяви всички войни в нашата история за обединителни и справедливи. Проява на бесен, необуздан национализъм са думите на Мутафчиев за Крум. „Делото, започнато при Средец, е, могло да бъде завършено и утвърдено единствено при Босфора. Идеологическият път, изминат от Крума, за да стигне до това съзнание, се превръща отсега нататък в път, по който бе осъдена да се движи и цялата ни по-късна история. Всяко развръщане на националните ни сили срещаше противодействието на Византия и всеки опит да се отстрани или сломи това противодействие неизбежно трябваше да свърши с усилието да се овладее Цариград. Трагизмът в историяте на българския народ се състоеше именно в това, че тази наложена от необходимостта цел винаги се оказваше непостижима...” [3]

 

Може би на мястото на многоточията Мутафчиев си е спомнил непостижимия блян на Фердинанд да се короняса в Цариград. Но ако за Фердинанд не може да се говори, то за Симеон може да се каже всичко: „За две империи в Балканския полуостров нямало място. Едната от тях трябвало да бъде унищожена. И тъй като силата била у българите, на тази участ трябвало да бъде обречена Византия.” [4]

 

Цялата философия на Мутафчиев е сведена към това: общият враг е Византия, от нея идват всички злини и с нея е трябвало да се бори целият български народ. За класи и класова борба тук няма място — има място само за една борба — борба срещу Византия

 

Мутафчиев е виждал класовото разслоение и жестоката експлоатация, на която е бил подхвърлен българският народ от страна на феодалната върхушка. Виждал е и жестоката класова борба,

 

 

1. П. Мутафчиев, Делото на Кирил и Методий, стр. 756.

 

2. П. Мутафчиев, Развръзката, сп. Просвета, год. VI, кн. 9, стр. 1119.

 

3. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 145.

 

4. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 232.

 

361

 

 

416

 

която е движела общественото развитие, виждал е установяването и развитието на феодализма. Вместо обаче да потърси обяснекието на тези въпроси в общественото битие, Мутафчиев прави всичко възможно да ги заобиколи. Никаква класова борба — това било само духовно разединение между културно раздвоеното българско общество. Образованите слоеве се отчуждават от народните маси и се увличат от чужди културни идеали. Масите, изоставени сами на себе си, търсят удовлетворение на духовната си жажда в извори, които носят немалко отрова. Така народният организъм заболял и започнало разложението на средновековната ни държава. [1] Напразно се мъчи Мутафчиев да обяснява с нераздвоеното и цялостно съзнание на масите периодите на подем и обратно: напразно се труди да докаже, че силата на прабългарите се състоялв в това, че не личният или съслоеният интерес, а интересите на общността и на държавната цялост стоели на преден план. [2]

 

Всички нещастия в нашата история Мутафчиев търси не в нашата конкретна обществено-икономическа обстановка, а вън — в заемките от Византия. Така напр. въвеждането на Еклогата у нас за него не се явява като необходимост, като закон, който трябва да затвърди и узакони съществуващи положения, а като нещо чуждо, ненужно, което само вреди. С въвеждането на чуждо право се била прекъснала връзката с народните предания и запазените в тях правни обичаи. Настъпил бил конфликт между чужди закони и народи и традиции и това станало постоянно явление в нашата история. „Принуден да се подчинява на закони, които се му били чужди и които поради това не е можал вътрешно да приеме, българинът се превърна в духовен бунтар — отрицател на всяка влвст и на всеки авторитет. Вековете на чуждо робство подсилиха още повече тая негова черта, а новото време — когато националната ни държава заради устройството си трябваше да прибягва до чужди образци — още повече я утвърди.” [3]

 

Преценявайки богомилството с националистическите си разбирания, Мутафчиев вижда в него не социално движение, идеология на експлоатираната селска маса, а само религиозно движение, национална реакция срещу нахлуването на византинизма. Ако във „философията” си то не беше антидържавно и антисоциално движение, в статията „Поп Богомил и св. Иван Рилски” Мутафчиев го обяви за „философия на пълното отрицание”. Накрая той счита богомилството наред с византинизма за главен виновник за пропадането на държавата, тъй като богомилството „задържа народа ни завинаги отвърнат от живите и непосредствени задачи на неговия исторически живот, разруши вътрешното му сцепление и обрече на парализация неговите творчески сили” (стр. 105). Определил го като философия на отрицанието, Мутафчиев счита богомилството за напълно безразлично към съдбините на народа: то могло само да руши и подкопава, но никога не било способно

 

 

1. П. Мутафчиев, Македония и макед. българи, стр. 1153—1154.

 

2. П. Мутафчиев, Съч., т. I. стр. 100.

 

3. Цит. съч., стр. 164.

 

362

 

 

417

 

нищо да съгради. И Мутафчиев изказва мисълта, че съзнанието на народа винаги оставало „разпънато между две еднакво безплодни и от гледището на националните ни интереси — еднакво вредни крайности — богомилството, от една страна, и византинизма — от друга” (стр. 105).

 

А какво представлява измисленият от Мутафчиев „закон за подражанието”? — Разбира се — пак опит за изопачаване на историята.

 

По примера на Византия Борис, Симеон и Петър подарявали земи на манастирите [1]; по примера на Византия се устроило и Второто българско царство, понеже през време на робството били забравени националните устройствени форми; така се наложили в нашия живот византийските политически форми, несъответствуващи на народния бит и светоглед [2]; по примера на Византия и под нейно влияние се оформило и българското болярство; по примера на Византия търновските царе щедро раздавали на българските първенци всевъзможни византийски чинове и титли със съответните византийски външни отличителни знаци [3]. Дори социалните отношения били устроени по примера на Византия. Затова те не съответствували на народния бит и традиции.

 

Непокорството на болярите, сепаратистичните им стремежи се обясняват пак със заразявашия пример на Византия. „Съблазнителният пример на Византия с честите ѝ преврати вече успял да ги разврати и затъмни у тях съзнанието за дълга им.” [4] Тук оказали влияние и нагоните към своевластие на неооузданите кумани, заселили се в България. На куманските първенци били подражавали българските боляри и така се подривали устоите на българската държава [5].

 

Излиза, че всичко у нас е ставало по подражание. Ако следователно държавата ни би следвала своите естесвени, национални пътиша на развитие, всичките тези неща не биха съществували или ако бяха съществували, народът с лекота би ги понасял, защото биха били негови, родни, в съответствие с бита и традициите му. Но дори и чужди да са устройствените форми, Мутафчиев все пак не желае да посочва нещата такива, каквито са. Въпреки ясните указания на Козма за непосилната експлоатация, на която са били подложени селските маси, Мутафчиев твърди, че данъците, плащани в натура, не били особено тежки [6].

 

Преценявайки всичко от националистическа гледна точка, Мутафчиев обявява феодалните бунтове при Петър I за остра реакция на българските националистически среди срещу проникването на византинизма [7]. Същевременно той кори болярите за това, че потъпкали съзнанието за държавна общност [8]. Отношението на

 

 

1. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 251.

 

2. П. Мутафчиев, Съч. т. II, стр. 119—120.

 

3. Цит. съч., стр. 120—121.

 

4. Цит. съч., стр. 45.

 

5. Цит. съч., стр. 100—101; също Нашите учебници ... стр. 49.

 

6. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 255.

 

7. Цит. съч., стр. 245—6.

 

8. П. Мутафчиев, Съч., т. II, стр. 150—151.

 

363

 

 

418

 

Мутафчиев към болярите се равнява на майчински укор. Осмели ли се някой обаче да посочи техния истински лик, Мутафчиев беснее — това било „Партизанска слепота на известни течения и среди, чиято агитация днес тъй безогледно и безскрупулно трови душата на нашия народ, експлоатира тъмните му инстинкти и настройва масите срещу всичко, що стой над тях.” [1] Все по същите съображения Мутафчиев говори, че болярите не се различавали много от заможните селяни, и обявява за тенденциозна и зле скроена легенда всички сведения и изказвания за разкоша в царския двор и у болярите. [2]

 

Особено ясно национализмът на Мутафчиев проличава, когато биват засегнати въпроси из областта на новата българска история. Надсмивайки се над други учени, че не разбирали какво значат понятията нация, народ и др., Мутафчиев търси национално съзнание в българския народ още в IX и X в. Същевременно обаче той твърди, че нацията е създадена по исторически път културна общност със свои заложби и индивидуалност и собственно историческо призвание [3], като с това доказва, че сам той не е на ясно що е нация и кои са характерните ѝ белези. В Мутафчиевото разбиране за нацията е ясно, че няма място за класи и класова борба — нацията е духовно и социално единство, в което се притъпяват всички противоречия, където има място за всички, чието благо е благо за всички, и затова можело да се постигне само с жертвоготовността на всички [4]. Идилична картина на класов мир в класовото капиталистическо общество Мутафчиев рисува със следния цитат: „Нацията се явява единствено убежище, а наред с това — най-пълна и съвършена човешка общност, която може да примири в себе си противоречията между своите членове... Не могат да се чувствуват добре и спокойни за своето бъдеще класата, съсловието и индивидът, когато линее цялото, от което те са част.” [5]

 

Боравейки с такива ненаучни понятия, Мутафчиев сведе нашето възраждане само до борба за духовна свобода и църковно самоуправление [6], обяви се против национал-революционното движение, а революционерите обяви за „фантасти, попаднали под властта на заета отвън книжна мъдрост.” [7]

 

Ако все пак Мутафчиев е принуден да говори за противоречия и борби в нашето историческо развитие, те също изникват на културна основа: византинизмът бил заменен с гърцизма, а след Освобождението на мястото на гърцизма изстъпила европейщината. Насъсквайки българския народ срещу гръцкия, Мутафчиев обявява гърците за жители на градовете и за образци на хитрост и разпуснатост, а българите за жители на селата и за представители на

 

 

1. П. Мутафчиев, Нашите учебници ... стр. 42

 

2. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 254—255.

 

3. П. Мутафчиев, Национализмът и международното културно сътрудничество, сп. Просветa, год. VI, кн. 7, стр. 860.

 

4. П. Мутафчиев, Дух и завети на Възраждането, стр. 199.

 

5. П. Мутафчиев, Днешна България и духът на нашето възраждане, стр. 1179.

 

6. П. Мутафчиев, За културната криза ..., стр. 391.

 

7. П. Мутафчиев, Дух и завети на Възраждането, стр. 199.

 

364

 

 

419

 

грубата физическа сила. „Тъй става ясна и една особена черта в психологическия комплекс на българина като исторически сложена индивидуалност: недоверието или омразата му към гърка и всичко гръцко — чувства, които като че ли живеят у нас със силата на някакъв вложен в кръвта ни инстинкт... Вековното неприятелство между българи и гърци... се дължеше и на антагонизма между две култури, всяка една от които се явяваше отрицание на другата — културата на селото и тая на града.” [1]

 

Считайки, че народът през време на Възраждането започнал да се чувствува единен, защото с побългаряването на градовете се заличавала разликата между града и селото, Мутафчиев взе отрицателно отношение към Освобождението, защото то уж прекършило тази линия на развитие: градът наново се увлича от чужди културни идеи — от европейщината, селото наново се отчуждава и все повече и повече се отдава на настроения антидържавни и антинационални, които през 1919—1923 г. достигнали до идеологически крайности и варварски прояви [2]. Но зверската злоба срещу свободолюбивия български народ не спира с това. Когато се заговори за охолния живот на буржоазията, Мутафчиев наново беснее, „защото се подхранва чувството на вражда и завист в тъмната душа на нашия селянин и без това вече достатъчно насъскван от известни политически демагози срещу „охолните и празни” жители на градовете.” [3] И Мутафчиев зове да стихнат всички разногласия пред националисте интереси, да се обединят всички около общонационалните интереси, зове към „собствена национална идеология”.

 

Поражението във войните Мутафчиев приписва пак на увлечението по чужди идеи и на отричането на националното начало в нашия живот. Самото поражение той използува пак да прави реакционни заключения: народът ни „се залюшка без цел и посока, напълно дезориентиран, играчка на случайности, разкъсан от идеологически увлечения и крайности, каквито само отчаянието може да роди.” [4]

 

Считайки държавата за „израз на волята у своя народ” [5], Мутафчиев оправдана „определените ѝ отношения към едни или други идейни течения сред представяното от нея общество.” [6], като подчертава, че спрямо тези, които се обявяват против държавата на буржоазията, последната „може да стигне до насилието, вземайки по този начин външните форми на една национална революция” [7].

 

Няма съмнение, че Мутафчиев не вижда или по-скоро не желае да види какво представлява нацията; не желае да види класите и

 

 

1. П. Мутафчиев, Градът и селото... сп. Просвета, год. V, кн. 5, стр. 521.

 

2. Цит. съч., стр. 529—530.

 

3. П. Мутафчиев, Нашите учебници ... стр. 14.

 

4. П. Мутафчиев, Образователната проблема ... стр. 20.

 

5. П. Мутафчиев, Национализмът и международното културно сътрудничество, стр. 660.

 

6. Цит. съч., стр. 862.

 

7. П. Мутафчиев, Днешна България и духът на нашето възраждане, стр. 1178.

 

365

 

 

420

 

тяхната борба; не желае да посочи истинската причина за бедственото положение и експлоатация, на която бил подложен народът, а прехвърля вината върху чужди културни влияния и върху някаква си отчужденост между града и селото; насъсква българския народ срещу съседите му; не желае да посочи истинските причини за войните и последиците от тях; търси разпространението на политическите идеи или в тъмните чувства на българина, останали още от покръстването, или в нещо подобно, но не и там, дето е техният корен — обществено-икономическата обстановка. Накрая той отправя апел за саморазправа с будните народни синове, нежелаеши да бъдат впрегнати в буржоазния хомот.

 

Замазването на класовите противоречия и замълчаването на класовата борба са само едната страна от национализма на Мутафчиев. Другата страна е бесният му, необуздан шовинизъм, който се изразява в насъскване на българския народ срещу съседните страни и в оправдаване опитите на българската буржоазия да заграби едни или други земи. В речта си във военния клуб на 21. X. 1928 г. пред фашисткия съюз „Отец Паисий” Мутафчиев, след като изказва съжалението си, че границите на България били далеч по-тесни от тия при Симеон, очертава границите на българския народ: от дунавските устия до Егея и Охрид, от Странджа до Морава, Шар и Дрин. В съветите си за преподаване историята той казва, че тия земи трябва да се считат за български без оглед на политическата им съдба. Към тези думи във въпросната реч той прибавя: „Бъдещето на нашия народ лежи в полетата. Тази истина съдържа указание и за насоките, в които нашата държава трябва да търси разширението си.” [1] Всеки що-годе запознат с географията на Балканския полуостров и с новата българска история знае какво значеха тези думи. Те бяха зов за насилствено заграбване на съседни земи от българската буржоазия.

 

Когато Мутафчиев заговарва за „лошото положение на народа ни”, то е не за да му помогне и го спаси от бедственото състояние и жестоката експлоатация, а за да отклони вниманието му по посока на „несбъднатите национални идеали” и да затегне оше повече хомота около врата му. С нещастния край на водените от България войни, учи той, „се затвориха изгледите за по-добро бъдеще на целия народ” и заедно с това се сложиха и прегради за развитието на силите и стремежите на всеки едного от членовете на националната ни общност... Нашата земя се оказа вече тясна за тия, които живеят в нея. Във войните ние загубихме големи и плодородни области.” [2]

 

Все с цел да отклони вниманието на българския народ от бедственото му положение, Мутафчиев учи, че разрешението на социалния въпрос е „въпрос национален (въпрос за естествените и стопански необходими граници и пътища; въпрос и за земята, която от векове е кърмила нашето племе и трябве да му принадлежи) и иска „да се разкъсат рамките, в които мирните

 

 

1. П. Мутафчиев, Нашите учебници ... стр. 8.

 

2. П. Мутафчиев, Образователната проблема ... стр. 6.

 

366

 

 

412

 

договори преди 20 години стегнаха нашето развитие” [1], защото „в сложените около ни изкуствени граници ние не можем да се развиваме. Не бъдат ли изменени те, то въпреки силно намаления прираст на населението ни ние сме обречени на задушаване.” [2] Тук Мутафчиев критикува не несправедливостта на мирните договори, а иска да оправдае завоевателните стремежи на българската буржоазия и да докаже историческото ѝ право над Добруджа и Македония. „Цяла Добруджа — пише той— в геополитическо отношение представя неделима част от българската земя. Владението дори на най-малък къс от тая област от страна на една друга държава фатално ще я тласка към завоеванието на останалата територия между Дунава и Балкана.” [3] Колко несъстоятелно е това твърдение, личи от днешните приятелски отношения между нас и HP Румъния. Мутафчиев обаче продължава: „Люлка, в която се ражда и бива отгледана средновековната българска държава, Добруджа в течение на много векове си остава нейна ядка, средище на политическия и духовен живот на българския народ. Едновременно с това поради особеното си географско положение тя е била опора на националнета българска независимост, нейна крепост и последно убежище ... Надвиснеше ли опасност над Добруджа, българската държава се разлюляваше от основа, в загубата на тая област вече означаваше сигурен и близък край на българското съществуване.” [4] За шовинистичните изстъпления на Мутафчиев сочи фактът, че д-р Димитър Крънджалов, редактирайки IV том от съчиненията му (сб. „Добруджа”), е счел за необходимо да изхвърли всички пасажи, които били неуместни за днешните ни отношения с HP Румъния.

 

Но Мутафчиев не само с Добруджа свързва съществуването на българската държава. Същото, само че в още по-големи размери, той прави по отношение на Македония. „Македония е оная част от общото българско отечество, в която народът ни етнически и духовно бе и през течение на вековете си остана най-цялостно запазен. В нея националната ни стихия винаги намираше най-могъщите си въплъщения и в подемите си достигаше върхове, които като светли знаци вечно ще сияят в мрачините на нашето близко и далечно минало.” [5]

 

Когато със спогодбата в Крайова беше разрешен добруджанският въпрос, Мутафчиев заяви: Със загубата на Северна Добруджа, Тракия, Тимошко и Моравско българите се били почти примирили. „Но на Македония, гдето тъй силно биеше българското сърие, не можехме да изменим. Тя заживя в душите ни с мистичния ореол на една свещена българска земя и нейното име стана символ на дълг, който чакаше и трябваше да бъде изпълнен.” [6]

 

 

1. П. Мутафчиев, Образователната проблема ... стр. 12.

 

2. П. Мутафчиев, Към ново възраждане, стр. 4.

 

3. П. Мутафчиев, Съч , т. IV, стр. 90.

 

4. Цит. съч., стр. 82.

 

5. П. Мутафчиев, Македония и македонскиге българи ... стр. 1153.

 

6. Цит. съч , стр. 1162.

 

367

 

 

422

 

Не може да има съмнение в това, че Мутафчиев постави историческата наука всецяло в услуга на завоевателните стремежи на българската буржоазия, като изследванията му бяха тясно свързани с вулгарния шовинизъм на фашистката пропаганда.

 

Интересно е да се отбележи, че след военно фашисткия преврат през 1934 г. Мутафчиев, проповядвайки установяването на фашистка диктатура у нас, забравя по-раншните си писания за „заветите на дедите” и във фашисткия вестник „Млада воля” от 25. IV. 1935 г. пише: „Живеем във време на трескав копнеж. Зад нас е тъй тъмно, че за повръщане към миналото никой не трябва и да помисля. Поне никой, у когото тупти българско сърце.” Захвърлил под миндера всичките си апели за възраждането като себеопознание, за възмога чрез опознаване на миналото и понасяне идеглите му, за собствена национална идеология, Мутафчиев, който изгради цялата си философия на историята ни върху „национални устройствени форми”, с един замах унищожи цялото си „творчество”, цялата си философия и дори негодува, когато някои „хвърлят вината само върху формите и институтите”, които сега той нарича само „една външност”.

 

Безсилен да съчетае фашистката идеология и фашистката форма на управление с миналата ни история, Мутафчиев отсича: „Стара истина е, че всеки народ има управлението, което е заслужил.” [1]

 

Съставна част от национализма на Мутафчиев е неговият расизъм. Расовата теория има антинаучен, реакционен характер. Предназначението ѝ е да оправдае класовия гнет и империалистическата политика на заграбване и национално потисничество.

 

Не можейки или не желаейки да си обясни защо във време на война славяните били много жестоки и избивали пленниците си, когато не могли да ги закарат със себе си, а в мирно време не държали роби или пък се отнасяли с тях като с гости, Мутафчиев обяснява тези съобщения не с обществения строй на славяните, а с тяхната расова обособеност. „Във всички тия различни известия — пише той — е отразена странната двойнственост на славянската душа и днес изтъкана от крайности и несъвместими противоречия.” [2]

 

По повод разказа на Ибн-Фадлан, че волжките българи избивали най-добрите помежду си, за да ги изпратят да служат на техния бог, Мутафчиев дава воля на реакционните си расистки разбирания. „Някакъв страшен атазизъм е запазил тоя обичай и досега у нас. Само че под влияние на варварските си нагони към равенство, които дължим може би на славянската си кръв, смисълът му днес е значително променен: в най-новата си история ние унищожаваме или обричаме на отшелничество ония, които се издигат високо над главите ни, защото не можем да понасяме тяхното превъзходство.” [3] Ясно проличава расистката злоба, насочена срещу цялото славянство. Напразно се мъчи Мутафчиев да прокарва тезата, че социализмът бил присъщ само на славянството — историята,

 

 

1. В. Млада воля, 25. IV. 1935 г.

 

2. П. Мутафчиев, Съч., т. I, стр. 53.

 

3. Цит. съч., стр. 102.

 

368

 

 

423

 

каза вече своята дума и тази дума е коренно противоположна на Мутафчиевите клевети.

 

Расизъм е да се гледа на прабългарите като на държавнотворен елемент, да се свързва държавната им традиция със спомените за Атила. Расизъм е с расов антагонизъм да се обясняват междуособиците от VIII в. и мнимото гонение на славяните при Омуртага. Расизъм е да бъдат считани прабългарите за последователни защитници на националните български интереси и да бъдат търсени прабългари в синовете на комит Никола. „Прабългари са били, ако се съди по имената им, не само прочутият Кракра, но и неколцина други войводи, които, както по-долу ще видим, останали и последни борци за българската независимост.” [1] А може би и немският агент у нас Борис III, ако се съди по името му и по аналогия на Мутафчиевото изказване, също е бил прабългарин?

 

Все благодарение на същия расизъм научаваме, че дълбоко в човешките души се корени „чувството за племенна или народностна принадлежност”, което, като „се навдигне”, разпиляват се всевъзможните идеологически надстройки — тоя „преходен идеологически баласт” [2].

 

Проява на расизъм е и омргзата към националните малцинства. Мутафчиев предлага някои народностни групи като гагаузи и др. да бъдат считани като част от българската нация при преподаването по история. Други народностни групи, напр. циганите, за него са низша раса и той се възмущава, когато се преподава, че у нас всички били равни пред законите: как може, крещи той, един циганин да е равен на един министър, който е народен представител и създава законите. [3] Мутафчиев не е чужд на политиката на национален гнет и денационализация на малцинствата. Той съжалява, че нашата държава не е изгонила от страната ни „някои чужди народностни групи”, нито пък е направила нещо, за да приобщи „други по-тясно към своята националност” [4].

 

Но Мутафчиев не е мразил само националните малцинства. Следният, ненуждаещ се от коментарии цитат ясно показва колко силна е била омразата му к към българския народ. „Демокрацията се изражда в демагогия и носи непоправими беди за обществата, в които се гъделичкат тъмните чувства на масите. Демокрация не значи господство на тълпата. Демокрацията дава път за развитие и проявяване на способностите и истинската демокрация се отличава именно с това, че първенството в нея е дадено на аристокрацията на духа.” [5]

 

 

*    *    *

 

От всичко гореизложено се вижда, че проф. Петър Мутафчиев е бил венценосецът на българската буржоазно-фашистка историческа

 

 

1. П. Mутафчиев, Съч., т. I, стр. 261.

 

2. П. Mутафчиев, Днешна България ... стр. 1179.

 

3. П. Mутафчиев, Нашите учебници ... стр. 17.

 

4. П. Мутафчиев, Към ново възраждане ... стр. 5.

 

5. П. Мутафчиев, Нашите учебници ... стр. 16.

 

369

 

 

424

 

ческа мисъл у нас. Цели 20 години чрез официалната наука фашиствуващият професор е насаждал в главите на нашата интелигенция, а чрез нея и в народа ни фашистка идеология. Не ще съмнение, че влиянието и обаянието на Мутафчиев върху интелигенцията ни е било огромно. Доказателство за това са редицата хвалебствени рецензии, писани по повод излизането на книгата му, а също и редица статии, писани по случай смъртта му.

 

Колко силно е било влиянието на Мутафчиев на нашия исторически фронт, личи от рецензията на д-р Хр. Гандев върху Мутафчиевата „История на българския народ” [1]. След като определя книгата на Мутафчиев като „истинско постижение за науката и литературата ни едновременно”, д-р Гандев продължава: „Тук е разрешен в отрицателен смисъл тъмният досега поради повърхностното му разглеждане въпрос за съществуването на феодален строй през Първото българско царство... Той (Мутафчиев — П. П.) изтъква на преден план чисто религиозното естество на богомилството”, и накрая : „Много поколения читатели и историци не ще могат да преодолеят ясните внушения на тази силна книга, защото тя е не само научен труд, но и органично сътворен духовен свят.” [2]

 

Нямат мярка в хвалебствията си буржоазните учени проф. Г. П. Генов [3], Симеон Радев [4], проф. Ст. Брашованов [5] и др. Д-р Дим. Крънджалов се помъчи да докаже, че методът на Мутафчиев се основава на „безрезервно отхвърляне на всичко, което представлява хитрост, повърхност и демагогия” [6], а Ив. Дуйчев, най-големият почитател на Мутафчиев, обяви последния за „една от най-бележитите личности в нашия духовен живот през последните две десетилетия” и го нареди между „най-видните духовни водачи на нашия народ” [7]. В тази луда хвалебствена надпревара проф. д-р Л. Диков обяви Мутафчиевата „История” за „евангелие на българщината” [8], а Г. Константинов се провикна от страниците на „Просвета”: „Осиротя интелигенцията ни, осиротя и българската земя... Изчезна един истински, безукорен и възвишен патриот, един призван учител, един белязан от провидението човек.” [9]

 

 

1. В. Зора, бр. 7189, 18. VI. 1943 г.

 

2. Трябва да се отбележи, че д-р. проф. Хр. Гандев е отхвърлил тези си схващания и на историческата дискусия даде правдива, вярна и издържана критика на Мутафчиев, като посочи истинския му реакционен лик.

 

3. Проф. Г. П. Генов, † Проф. Петър Мутафчиев, сп. Отец Паисий, год. XVI, кн. 4, стр. 105—109.

 

4. Сим. Радев, Цар Самуил в българската история на проф. П. Мутафчиев, в. Зора, 6р. 7107, 7 март 1943 г.

 

5. Проф. Ст. Брашованов, Живот — доблест, сп. Просвета, год. VIII, кн. 10. стр. 593—600.

 

6. Д-р Д. Крънджалов, Личността и заслугите на проф. Петър Мутафчиев, сп. Просвета, год. VIII, кн. 10, стр. 589—597.

 

7. Ив. Дуйчев, Обаянието не проф. П. Мутафчиев, сп. Просвета, год. VIII, кн. 10, стр. 583—586.

 

8. Проф. Л. Диков, Петър Мутафчиев, сп. Просвета, год. VIII, кн. 10. стр 557—588.

 

9. Г. Константинов, † Петър Мутафчиев, сп. Просвета, год. VIII. кн. 10, стр. 577.

 

370

 

 

425

 

И след 9. IX. 1944 г. д-р Г. Крънджалов продължи хвалебствията си в предговора на редактирания от него IV том от съчиненията на Мутафчиев. Недосатъчна е критиката, която и историците-марксисти Т. Влахов [1], А. Каждан [2], проф. д-р Дим. Ангелов [3] и др. направиха върху отделни съчинения на Мутафчиев. И досега все още не е посочен истинският, реакционно-фашистки лик на Мутафчиев.

 

Не ще съмнение, че от Мутафчиев трябва да бъде взето всичко ценно, което той е успял да даде, но за Мутафчиев теоретика, расиста, националиста и великобългарския шовинист няма място в нашата историческа наука. Мутафчиевщината като буржоазна идеология трябва да бъде горена с нажежено желязо, трябва да бъде разбита на пух и прах. Тя няма право на съществуване в нашата действителност.

 

 

1. Т. Влахов, Състояние и задачи на българската историческа наука, София, 1948 г., стр. 9—14.

 

2. А. Каждан, История на българския народ, I и II от проф. П. Мутафчиев, сп. Вопросы истории, Москва, 1948, кн. 9, стр. 131—132.

 

3. Д. Ангелов, История на Византия, ч. 1, София, 1950 г., стр. 32—33.

 

[Previous]

[Back to Index]