Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

 

ГОДИШНИКЪ НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТЪ

ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТЪ КНИГА XXI. 2.

 

ANNUAIRE DE L'UNIVERSITÉ DE SOFIA

FACULTÉ HISTORICO-PHILOLOGIQUE TOME XXI. 2.

 

ИЗТОКЪ И ЗАПАДЪ

въ

ЕВРОПЕЙСКОTO СРѢДНОВЕКОВИЕ

 

ВСТѪПИТЕЛНА ЛЕКЦИЯ

отъ

П. Мутафчиевъ.

 

L'ORIENT ET L'OCCIDENT

DANS LE MOYEN ÂGE EUROPÉEN

 

LEÇON D'OUVERTURE

par

P. Moutaftchiev.

 

СОФИЯ

ПЕЧАТНИЦА „ИВ. К. БОЖИНОВЪ” НА СП. и Н. БОЖИНОВИ

1925

 

 

 

Изток и Запад в европейското Средновековие

 

   ( Годишник на С.У., ИФФ. кн. XXI, 2. 1925

   Встъпителна лекция, изнесена на 25.10.1923 )

 

 

Подъ понятието Европа въ обикновения езикъ у насъ се разбиратъ не всички земи, които въ географско отношение образуватъ европейския материкъ, а предимно тия отъ тѣхъ, въ които живѣятъ тъй нареченитѣ романо-германски народи. Сѫщо така, когато се говори за европейска култура, има се предъ видъ културата, чиито представители сѫ все сѫщитѣ народи. И понеже тя е създадена въ процеса на тѣхния исторически животъ, чието непосрѣдствено начало съвпада съ изхода на древностьта, то и представата за срѣдновековна история обхваща най-обикновено тая на западна и срѣдна Европа. Съобразно съ това е добилъ изключително господство възгледътъ, че тамъ, на Западъ, столѣтия подъ редъ бѣ намѣрила огнището си творческата деятелность на човечеството, както по-рано, презъ древностьта, такива огнища едно следъ друго бѣха Египетъ и Месопотамия, Гърция и Италия.

 

Най-нагледна илюстрация за силата на тоя вкорененъ възгледъ сѫ нашитѣ школски учебници. Както старата история въ тѣхъ е история на египтяни, асировавилонци, гърци и римляни, тъй и срѣдновековието е изложено тамъ като история на романо-германския Западъ.

 

А между това действителностьта е съвсемъ друга: презъ цѣлата епоха, която отдѣля древностьта отъ новото време, тоя Западъ далечъ не бѣ срѣдище на най-високата култура, нито пъкъ като сила можеше да претендира на това всемирно-историческо значение, което му е отредено днесъ. — Едновременно съ тоя романо-германски или римо-католически свѣтъ, но независимо и съвсемъ отдѣлно отъ него, презъ срѣднитѣ векове сѫществуваше другъ единъ, пространствено не по-малко широкъ, а вѫтрешно много по-богатъ и много по-могѫщъ по стройното съчетание на cилитѣ, върху които се крепѣше и по въздействието, което на всички страни упражняваше. Това бѣ свѣтътъ на още

 

127

 

 

4

 

недостатъчно изучения и за това често зле преценявания византийски Изтокъ.

 

Различието между тия два свѣта сѫществуваше още въ епохата, когато земитѣ имъ бѣха обединени въ голѣмата империя на древния Римъ. Всеподчиняващата римска държавность не бѣ въ състояние да премахне това различие. Напротивъ, именно то бѣше причината за нееднаквитѣ сѫдбини, които сполетѣха дветѣ части на империята следъ окончателната имъ раздѣла.

 

Римъ падна, защото въ неговото общество отъ земевладѣлци, колони, пролетарии и роби не можеха да бѫдатъ разрешени социалнитѣ противоречия и защото, следъ обособяването на Източната империя, той бѣ лишенъ отъ последнитѣ материални средства, съ които можеше да крепи своето могѫщество. Обществото, изникнало върху развалинитѣ му, имаше да се развива отъ тамъ нататъкъ върху една тройна основа — античната традиция, християнството и варварството, като подъ това последно понятие се разбира съвокупностьта на битовитѣ форми, общественитѣ и политически институции и мироглеца на новитѣ народи, които бѣха се настанили изъ старитѣ римски провинции или около тѣхъ.

 

Единъ отъ тия три елементи, античната традиция, все повече потъмнѣваше, докато отъ цѣлата сложность отъ форми и представи, които лежаха въ нея, остана само споменътъ за нѣкогашната обединяваща власть на римския императоръ. Опитътъ на Карла Велики да превърне тоя споменъ въ живъ исторически фактъ се провали още при неговитѣ близки приемници и съ това романогерманскиятъ свѣтъ падна до последната степень на политическа разпокѫсаность и анархия. Тѣ означаваха победа на варварството, което създаде феодализма съ всичкитѣ негови познати особености и последици: понижение на материалната култура, закрепостяване на селенитѣ, пъленъ упадъкъ на градския животъ и развитие на натуралното стопанство, при което земята оставаше почти едничка форма на капитала.

 

Следъ като връзката съ древностьта бѣ скѫсана, задачата да задоволява всички духовни нужди на западното човечество се падна на християнството. Черквата постепенно се превърна въ могѫща социална сила и това породи у нейнитѣ представители аспирациитѣ къмъ земно господство.

 

128

 

 

5 

 

Свѣтското могѫщество на папитѣ обаче, съ което западното срѣдновековие достигна своя върхъ, предизвика и реакцията срещу черковно-феодалния строй. Създадено бѣ едно ново културно огнище — градоветѣ, и една нова сила - градското съсловие, което имаше да играе решаваща роль занапредъ. Излизащо вече отъ своята затвореность, срѣдновековното човечество на Западъ не можеше да се задоволява повече отъ идеитѣ на християнската философия, а още по-малко да търпи черквата като всеподавеща сила. Откритието на класическата древность съ нейната свѣтска цивилизация даде чаканото откровение, което трѣбваше да замѣни черковното, и Ренесансътъ завеща на новото време задачитѣ за пълното освобождение на човека.

 

Бързиятъ и общъ прегледъ на пѫтя, изминатъ отъ Западътъ, стига, за да се съзре тукъ единъ основенъ мотивъ: срѣдновековието започва съ упадъка на античната традиция, достига пълния си разцвѣтъ, когато тя е почти съвсемъ заличена, за да свърши най-сетне, когато човечеството се издига до степеньта, при която свѣтската култура на древностьта можеше отново да бѫде разбрана и приета за основа на живота.

 

Подробноститѣ на това развитие изнасятъ и друга характерна за Запада особеность — Тукъ липсваше единъ общъ и рѫководещъ центъръ. Като че ли една обща задача е била разпредѣлена на други, по-малки, всѣка отъ които бѣ се паднала на отдѣлна страна или народъ. Въ това разпредѣление на ролитѣ и несъзнателно сътрудничество постигнатитѣ на едно мѣсто резултати се използуваха за общото развитие. Християнството направи отъ Римъ едно естествено срѣдище на цѣлия тоя свѣтъ, но поради едностранчивостьта на началата, които вечниятъ градъ застѫпваше, той се оказа неспособенъ да поеме неговото водачество. Дори и въ чиститѣ въпроси на вѣрата Римъ не остана едничкиятъ факторъ и изворъ: той най-често възприемаше и универсализираше създаденото покрай и независимо отъ него. [1] Въ областьта на политического и умствено развитие на еднакви заслуги можеха да претендиратъ всички народи отъ западния срѣдновековенъ свѣтъ, защото всѣки отъ тѣхъ бѣ внесълъ своето при разрешението на проблемитѣ, които тогавашниятъ животъ бѣ поставилъ.

 

129

 

 

6 

 

Всичко това е твърде добре известно, но то бѣ само на Западъ. Историческата сѫдба на европейския Изтокъ остана съвсемъ друга.

 

Първата особеность тукъ бѣ, че презъ цѣлото срѣдновековие тоя Изтокъ имаше единъ центъръ — Византия. Тоя центъръ бѣ не само духовенъ и културенъ. Той бѣ организиранъ и държавно и това именно обстоятелство направи неговото значение тъй голѣмо и въздействието му тъй неотразимо. Отдѣлни народи създаваха тукъ собствени политически организми, чийто животъ следваше свои пѫтища, вѫтрешнитѣ имъ отношения не само въ единъ пунктъ останаха различни, нееднаква бѣ и тѣхната външна история, но общата насока на развитието имъ и едроочертанитѣ явления на тѣхния битъ не еднажъ бѣха резултатъ на влиянието, което упражняваше върху имъ това общо срѣдище. И ако тукъ сѫществуваха значителни различия, твърде често се длъжаха тѣ на степеньта на това влияние, на неговата посрѣдственость или непосрѣдственость и на реакцията, която самитѣ тѣ бѣха способни да му окажатъ. Срѣдновековната история на тоя европейски Изтокъ, следователно, е на първо мѣсто история на Византия и на нейната култура.

 

Византия живѣ въ срѣдновековието, но това, което я отличаваше отъ всички ней съвременни политически образувания, бѣ — че тя не стана една напълно срѣдновековна държава. Преди всичко тя не възникна въ срѣднитѣ векове; външно и вѫтрешно тя си оставаше старата Източноримска империя, преживѣла буритѣ на великото преселение, за да продължи сѫществуванието си при една промѣнена историческа обстановка. Тъй незабѣлѣзано, бавно и безъ видими сътресения се приспособяваше тя къмъ тая нова обстановка, че историцитѣ и сега още спорятъ по въпроса, коя епоха тукъ трѣбва да се приеме за предѣлъ на древностьта и кога собствено Източната римска империя се превръща въ византийска.

 

И тука именно е причината на всички особености които ѝ налагатъ единъ тъй своеобразенъ отпечатъкъ. Отъ тритѣ елемента, върху чието взаимно отношение или последователна смѣна се градѣше срѣдновековната история на западнитѣ народи, античната традиция тукъ не само че никога не изчезна, но въ известенъ смисълъ си подчини варварството и християнството,

 

130

 

 

7 

 

като сама се преобразува подъ влияние на възрѣнията, които тѣ носѣха съ себе си [2]. Тая примѣсь отъ варварски и християнски елементи въ византийския животъ бѣ причината, задето той, въпрѣки непрекѫснатата приемственость, вѫтрешно тъй малко подхождаше на древностьта, когато пъкъ именно това присутствие на силни антични възпоменания въ него бѣ причина, задето той тъй много се отличаваше не само отъ живота на съвремения му Западъ, но и на всички останали срѣдновековни общества.

 

Докато въ тия последнитѣ дълги векове подъ редъ Библията бѣше едничъкъ изворъ на вдъхновение и знания, образованитѣ византийци почти никога не бѣха забравили произведенията на класическитѣ писатели. Илиадата не по-малко отъ Свещеното писание оставаше тѣхна настолна книга. Свѣтовното положение на Империята сѫщо не позволи, щото крѫгозорътъ на нейното общество тъй много да се стѣсни, както това стана на Западъ. Запознатитѣ съ Птоломея византийци се отнасяха на времето си съ презрителна насмѣшка къмъ съчинението на единъ монахъ, който, въ желанието си да създаде една христианска космология, бѣ поискалъ да докаже, че вселенната прилича на единъ преграденъ на две съндъкъ, чийто капакъ образувало небето и въ чиято долня половина се намиралъ адътъ. [3]

 

Измежду всичко обаче най-силни следи бѣ оставила древностьта въ държавното съзнание на византийцитѣ. Тѣ се считаха не само формални наследници на римското държавно достояние. Тѣ вѣрваха, че сами сѫ римляни (ромеи, както тѣ се наричаха) [4] и името, съ което днесъ ги означаваме, бѣ имъ неизвестно като общо название. Съ това гордо съзнание, което никакви превратности не можеха да затъмнятъ, се обяснява между другото и тѣхното надменно-презрително отношение къмъ всички останали народи. Дори и когато Византия лежеше полуповалена предъ тѣхъ, тѣ оставаха за нея жалки варвари. Тѣхнитѣ владѣтели пъкъ тя третираше като узурпатори, които бѣха длъжни да просятъ признание за властьта си отъ цариградския самодържецъ, — едничъкъ законенъ земенъ властелинъ. И трѣбва да се признае, че въ случая византийцитѣ не живѣеха съ една красива илюзия. Престижътъ на императора имъ особено презъ първата половина на срѣдновековието бѣ тъй голѣмъ

 

131

 

 

8 

 

че владѣтели дори отъ далечния западъ считаха за голѣма честь да получатъ отъ него нѣкоя почетна титла. [5]

 

Заедно съ правата на древния Римъ Византия бѣ наследила и неговата универсалность. Всички племена и раси, които я населяваха, равни въ държавно-правно отношение, бѣха обединени по-вече или по-малко отъ една култура. И заинтересувани въ съхранението на нейнитѣ блага срещу варварството, което царуваше надъ останалия свѣтъ, тѣ ce нуждаеха отъ нѣщо, което да символизира и затвърди тѣхната общность и принадлежность къмъ едно цѣло, както се нуждаеха и отъ една сила, която да го запази. Стегнатата държавна организация, която спояваше тая етнично-разнородна маса, съгласуваше силитѣ ѝ или ги уравновесяваше, бѣ прочее тукъ нѣщо по-вече отъ една необходимость и за това представительтъ на тая организация трѣбваше презъ всички времена да бѫде нѣщо по-вече отъ единъ обикновенъ свѣтски владѣтель. Това обяснява, защо идеято за държавностьта въ Византия стоеше надъ всичко, защо, наследила отъ Римъ института на абсолютната монархия, тя никога не поиска да се освободи отъ него и защо, най-сетне, тя никога не падна въ това състояние на безредие, въ което векове подъ редъ Западътъ бѣ осѫденъ да живѣе.

 

Както въ Римъ презъ последнитѣ столѣтия, тъй и въ Византия сѫществуваха обществени класи, но царската власть стоеше надъ тѣхъ. Пѫтьтъ къмъ длъжноститѣ и свързанитѣ съ тѣхъ почести и блага бѣ отворенъ тукъ за всички и правата на богатството и кръвьта нѣмаха тукъ никакво значение. Една политически-влиятелна земевладѣлска аристокрация се формира едва презъ последнитѣ два-три века на византийската история, но тази аристокрация далече нѣмаше това значечие, каквото си бѣ извоювала на Западъ. Средъ пропития съ съсловни предразсѫдъци срѣдновековенъ свѣтъ, Византия остана едничкото мѣсто, дето за способноститѣ бѣха отворени всички пѫтища и дето не еднажъ селянинътъ и простиятъ войникъ достигала императорския престолъ. [6]

 

Въпрѣки тая демократична сѫщность на византийската монархия, а може би и именно поради нея, монархическиятъ принципъ тамъ стоеше неизмѣримо високо и отвлѣчената личность на монарха бѣ оградена съ сиянието на недосѣгаемостьта

 

132

 

 

9 

 

и светостьта. Единъ мистиченъ церимониалъ, какъвто Европа никога до тогазъ не бѣ видѣла, съпровождаше неговитѣ действия, тълпитѣ колѣничеха предъ него, акламираха го като живо въплощение на божеството. [7] Това траеше обаче, докато властьта му на дѣло изпълняваше провиденциалното си назначение и самъ той имаше здрава рѫка, за да води империята. Въ противенъ случай заговорътъ или стихийно пламналиять бунтъ го свличаха отъ трона и сѫщитѣ тия тълпи, въ отплата за поруганата си ввра, се издѣваха надъ него или надъ трупа му, за да посрещнатъ все съ сѫщитѣ изрази на всепокорность неговия замѣстникъ. Противоположно на Западъ, въ Византия личноститѣ можеха произволно да бѫдатъ смѣнявани, безъ съ това да бѫде компрометиранъ представяниятъ отъ тѣхъ принципъ, и противно на азиятския Изтокъ, въ нея живѣеше една абсолютна идея за държавностьта, на която всички, и на първо мѣсто нейниятъ върховенъ представитель, трѣбваше да служатъ.

 

При тоя особенъ строй на византийския животъ мѣстото, което тукъ бѣ отредено на черквата, трѣбваше да бѫде съвсемъ различно отъ онова на Западъ. Докато тамъ тя стоеше надъ държавата, тукъ въ Византия тя се намираше въ нея, поради това зависѣше напълно отъ нея и трѣбваше да бѫде послушенъ неинъ органъ. Въ противоположность на римския първосвещеникъ, чиято духовна власть надъ католишкия свѣтъ бѣ се създала далечъ преди времето, въ което изникнаха първитѣ тамошни монархии и независимо отъ всѣка свѣтска сила, цариградскиятъ патриархъ дължеше своето значение само на това, че резидираше въ столицата на Империята, отразяваше блѣсъка на свѣтския глава и разчиташе на неговата сила. По тая причина, когато на Западъ папитѣ сваляха и качваха свѣтскитѣ владѣтели, вселенскиятъ патриархъ оставаше само единъ видъ придворенъ епископъ на императора или неговъ вѣроизповѣденъ министъръ.

 

Тъй създаденото положение на източната черква имаше за нея извънредно много външни, и вѫтрешни последици.

 

Западнитѣ учени съ особенъ интересъ отбелѣзватъ необикновеното за католицизма явление, което винаги се повтаряше въ православния Изтокъ. Всѣка нова държава тукъ, превъзмогнала еднажъ затрудненията по вѫтрешното

 

133

 

 

10 

 

си закрепване, почувствуваше веднага нуждата да се освободи отъ черковното върховенство на Цариградъ и си създаде независима черква. Въ тоя стремежъ нѣмаше нищо странно. Православнитѣ държави, съседи на Византия, не можеха да се подчиняватъ на единъ черковенъ глава, който самъ бѣ проводникъ на една чужда държавна идея и орѫдие на често пѫти враждебна тѣмъ свѣтска власть. Тѣ предпочитала да си създадатъ свой и то на сѫщитѣ начала. [8] Поради това „вселенната”, чийто духовенъ началникъ цариградскиятъ патриархъ се титулуваше, въ действителность не бѣше почти никога по-широка отъ територията, надъ която заповѣдаше неговиятъ свѣтски господарь, и се увеличаваше или намаляваше споредъ успѣхитѣ или пораженията на последния. И тукъ именно лежеше причината, задето срѣдъ православния свѣтъ не можа да се създаде тая морална общность, която тъй тѣсно обединяваше народитѣ на католически западъ. Тамъ черквата бѣ наистина една интернационална сила, нейнитѣ интереси не бѣха свързани съ сѫдбинитѣ на никой народъ и никоя държава, а възприетиятъ отъ нея латински езикъ се превърна въ могѫщо средство, което улесняваше обмѣната на идеитѣ и поддържаше въ тамошното човечество живо съзнанието за голѣмото цѣло, което то образузаше. Въ византийско-славянския свѣтъ православието свръзваше народитѣ, само доколкото трѣбваше да ги противопостави като цѣло на католицизма и мохамеданството. Вѫтрешно обаче то ги дѣлѣше, защото черквата тукъ бѣше свързала своята участь съ държавата, отъждествила се бѣше съ нея: нейнитѣ части трѣбваше да си съперничатъ, да обосноваватъ необходимостьта отъ отдѣлното си сѫществувание и, следователно, да теоризиратъ правата на отдѣлнитѣ народи за духовно и политическо обособление. Това роди на европейския Изтокъ идеята за националностьта векове преди тя да бѫде създадена на Западъ: когато къмъ началото на X в. западното човечество се съзнаваше като едно християнско общество, българскитѣ духовни водачи вече защищаваха правото на своя народъ да чете, пише и се моли Богу на своя роденъ езикъ. [9]

 

Тая чисто държавно-служебна роль на византийската черква се изразяваше още по-ясно въ вѫтрешнитѣ отношения

 

134

 

 

11 

 

на царството. Чрезъ нейното усърдие се бѣ затвърдила цѣлата сложность отъ представи за божествения произходъ на царската власть. Тя търсѣше небесна санкция за нейнитѣ решения и по заповѣдь предаваше на анатема тия, които се осмѣляваха да вдигнатъ рѫка противъ самодържеца. Естествено, при честитѣ династически революции, всички тия черковни проклятия се замѣняха съ тържествени благословии, колчемъ щастието на единъ претендентъ го довеждаше до трона. [10] Християнската съвѣсть на византийското общество не намираше нищо неприлично въ тоя опортюнизъмъ, защото той бѣ сѫщностьта на византийския моралъ, въ който християнството, безъ да внесе свои сѫществени елементи, бѣ викано често пѫти да оправдава това, което и безъ него сѫществуваше. — Признавано отъ населения, чийто всѣкидневенъ животъ бѣ регулиранъ отъ едно подробно и строго законодателство, византийското православие бѣ изгубило въ значителна степень моралната си основа. По-точно, — тя въ много случаи бѣ станала излишна. Това, което то би си позволило да учи, се заповѣдваше отъ свѣтския законъ. Това пъкъ, което се допущаше отъ закона, то не всѣкога смѣеше да обяви за неморално. Още въ самото начало на своята история Византия бѣ родила единъ великъ наставникъ — Иоана Златоустъ. Смѣлиятъ му езикъ обаче бѣ го пратилъ два пѫти на заточение — последниятъ пѫтъ, за да се не върне вече — и неговата участь бѣ достатъчно поучителна, за да предпази за дълго време византийското духовенство отъ бѫдащи увлечения. [11] За да се разбере въ случая голѣмата разлика съ Запада, достатъченъ е единъ паралелъ : едва двадесетина години преди тая случка миланскиятъ архиепископъ Амвросий не бѣ позволилъ на императора Теодосий Велики да пристѫпи прага на храма, защото по негова заповѣдь бѣ станало избиването на нѣколко хиляди солунци, провинени въ бунтъ срещу властьта. Императорътъ, комуто черквата длъжеше тържеството си надъ арианството и изтрѣблението на езическото богуслужение, трѣбваше да отстѫпи унизенъ и да се подложи на дълговременно покаяние. А Амвросий не бѣ глава на римската черква, както Златоустъ бѣ на цариградската, и императорътъ Аркадий, който бѣ си позволилъ едно тъй

 

135

 

 

12 

 

властническо отношение къмъ последния, бѣ само единъ слабъ господарь.

 

Занемарило тъй съдържанието, византийското християнство бѣ потърсило да се прояви зъ формата и за това създаде богуслужение, въ което обредностьта достигна крайни предѣли. Отстранено пъкъ отъ дейна и самостойна роль въ живота, то поиска да идеализира това свое състояние и издигна като най-висша добродетель отшелничеството. И за това тъй голѣмиятъ контрастъ съ Запада. Докато най-прославенитѣ фигури на католицизма бѣха проповѣдницитѣ и реформаторитв, тукъ, на Изтокъ, стълбове на православието оставаха предимно отшелницитѣ. Една отъ най-характернитѣ чърти на западното християнство бѣ, че то не познаваше отшелничеството и съзерцателната леность, когато на Изтокъ, въ известни страни и епохи, тѣ се превръщаха въ цѣло социално бедствие. [12]

 

Aзъ споменахъ вече, какъ идеята за народностьта бѣ пробудена на Изтокъ отъ особеного положение, което въ Византия черквата бѣ заела къмъ държавата. Самата Византия обаче, основана върху римския принципъ на универсалностьта, не можеше да стане национална държава. Гърцитѣ и погърченитѣ азиятци и варвари въ нея образуваха едно незначително малцинство срѣдъ населенията ѝ отъ най-различни племена и раси. И това обстоятелство опредѣли на нейното християнство една съвсемъ особена историческа роль: превърнато въ единъ видъ идеология на държавностьта ѝ, то трѣбваше съ чувството за вѣроизповѣдната общность да замѣсти всредъ тия разнородни населения липсващето съзнание за общностьта на произхода. Реаленъ изразъ на това вѣроизповѣдно, а следователно и държавно, единство трѣбваше да бѫде точно установената догматика. И именно поради това, тукъ всѣко, дори и най-малкото, отклонение отъ нея бѣше и се съзнаваше като държавно отцепничество, къмъ което свѣтската власть не можеше да остане безгрижна. Това бѣ причината, която заставяше византийскитѣ монарси да отдѣлятъ тъй голѣмо внимание на черковно-догматичнитѣ въпроси, да бѫдатъ законодатели въ областьта и на религиознитѣ отношения, да предписватъ на своитѣ поданици, въ какво тѣ сѫ длъжни да вѣрватъ, да бѫдатъ следователно въ едно и сѫщо време

 

136

 

 

13 

 

и императори и папи. [13] Но тоя византийски цезаропапизъмъ, тъй страненъ за западния свѣтъ и тъй противоположенъ на папския цезаризъмъ тамъ, имаше историческо оправдание много по-голѣмо отъ това на последния. Защото, докато стремежътъ на папитѣ къмъ теократична монархия бѣ резултатъ на една необуздана амбиции и имаше за последица раздухване на политическитѣ междуособици, цезаропапизмьтъ на византийскитѣ императори, изхождащъ отъ интервент в на една свѣтска цивилизация, не бѣ нищо друго освенъ опитъ да се намѣри средство за сцеплението на етнично-разнороднитѣ елементи и се осигури тѣхното сътрудничество подъ крилото на единната свѣтска власть.

 

Като се изтъкватъ всички тия явления, тъй характерни за византийската култура, и непрекѫснатата връзка съ старината, като най-сѫществена чърта въ историята на Византия, възниква единъ основенъ въпрось. Кое именно спаси тамъ античната традиция и защо Източно-римската империя не само че сама устоя на трусоветѣ, всрѣдъ които се сгромоляса нейната западна съsедка, но и победоносно запази сѫществуването си още цѣло хилядолѣтие?

 

Първата причина тукъ бѣ нейното географско положение. На варварски нашествия бѣха изложени, отначало поне, само нейнитѣ европейски земи, главно Балканскиятъ полуостровъ, и еднички тѣ изпитаха социално-стопанскитѣ сътресения, причинени отъ унищожението и пръсването на тѣхното старо население. Нейнитѣ голѣми източни провинции обаче — Мала Азия, Сирия и Египетъ, бѣха пощадени презъ V—VI в. в. отъ това нещастие. Оттеглена тамъ, тя можеше безъ особена опасность за себе си да чака стихването на бурята, вилнѣеща на Западъ. А независимо отъ това, че тия източни земи останаха по тоя начинъ едничко убѣжище на старата култура, самитѣ тѣ имаха грамадно икономическо значение. Наистина, едрото земевладѣние и тукъ, както и въ Западната империя, бѣ погълнало дребната собственость, а селскитѣ маси, еднакво пригнетени, както и на Западъ, бѣха престанали да бѫдатъ достатъчна опора на държавата. Плодородието на тия области обаче бѣ тъй голѣмо, а индустрията и търговията тъй високо развити, че въ стопанско отношение тѣ представяха най-напредналата и богата часть на стария свѣтъ [14]. Градоветѣ по Понта, сирийското и

 

137

 

 

14 

 

малоазийско крайбрѣжия бѣха стоварища за произведенията, които Изтокътъ и Западътъ пращаха на свѣтовния пазаръ, a тѣхната търговска флота плуваше по всички известни морета. Отъ времето на Юстинияна цѣли шесть вѣка подъ редъ Византия имаше монопола на копринената индустрия и остана едничкиятъ доставчикъ на скѫпитѣ тъкани и дрехи, които тъй жадно се търсѣха отъ изостаналия назадъ Западъ. Колосалната търговска и промишлена дейность на тоя вън-европейски Изтокъ бѣ превърнала много отъ неговитѣ градове въ грамадни центрове. Александрия, Бейрутъ, Антиохия, а отчасть и Солунъ, които брояха по стотици хиляди жители, не отстѫпваха на много отъ днешнитѣ европейски градове, когато столицата, Цариградъ, — поради несравненото си географско положение и колосалнитѣ си укрепления устоялъ на всички пристѫпи, — съ своето милионно население и съ богатствата, които бѣха струпани въ него, надминаваше всичко, що срѣдновековниятъ умъ бѣ въ състояние да си представи. Единъ испански евреинъ, който презъ втората половина на XII в. бѣ пропѫтувалъ тогавашния свѣтъ, не можеше да намѣри думи, за да изрази изумлението си отъ несравнимото зрѣлище, което босфорската столица бѣ развърнала предъ него. — „Черковнитѣ съкровища, пишеше, той представятъ неизброимо количество пари, които се трупатъ въ кули и укрепени мѣста, както нийде другаде на земята. . . Въ тоя градъ се стичатъ всѣкакви приходи отъ цѣлото царство и съ тѣхъ се пълнятъ засводени съкровищници. . . Постройки и съкровища отъ такъвъ видъ и въ такова количество човекъ нийде не може да намѣри” [15]. Нѣколко десетилѣтия по-късно, при IV кръстоносенъ походъ, суровитѣ и полудиви латински рицари и барони, споредъ думитѣ на едного отъ тѣхъ [16] „не можеха да помислятъ, че на свѣта е могло да има единъ тъй богатъ градъ”. „На проклетитѣ латинци, пишеше все около това време единъ византиецъ, се струва рай земята, въ която ние живѣемъ” [17]. Като истински химнъ за величието на вековната източна столица звучатъ думитѣ на другъ единъ византийски писатель, два и половина века по-късно: „Тоя царственъ градъ е срѣдище и обща съкровищница на цѣлата вселенна. Той доставя на всички всичко необходимо; нему, като на господарь, служи всѣка земя, всички морета и всички вѣтрове. И виждаме да идватъ тукъ

 

138

 

 

15 

 

отъ всѣкѫде въ изобилие транспорти съ храни, зиме и лѣте, пролѣть и есенъ. И пѫтуватъ непрестанно къмъ него кораби и триреми, возещи всѣкакви плодове и произведения на всички изкуства. И всичко, което е добито отъ когото и да било, дето и да било, не може да достави радость на тия, които го иматъ, ако тѣ не сѫ въ състояние да го изложатъ на достоенъ показъ въ великото и всесвѣтско зрѣлище на тоя градъ” [18]. А тогава, срѣдата на XIV в., когато тия възторжени думи бѣха писани, Империята представяше само сѣнката на миналото си величие и Цариградъ носѣше неизличимитѣ следи на бурята, що бѣ се разразила въ него при латинското завоевание.

 

Държавата, подъ чиято закрила бѣ се струпало всичкото това богатство, естествено трѣбваше да вземе дѣлътъ си отъ него. Византия бѣ класическата земя на монополитѣ, привилегиитѣ и протекционизма и ние, които вече познаваме намѣсата на държавната власть въ стопанския животъ на обществата, не можемъ дори и да си представимъ, колко многостранна бѣ тая намѣса тамъ и какъ държавата се явяваше не само митничарь, но и доставчикъ на сурови материали за индустрията и на хранителни припаси за населението, търговецъ и индустриялецъ въ едно и сѫщо време. Приходитѣ, които отъ всичко това се стичаха въ нейнитѣ каси, надминаваха за тогавашното време всѣка мѣрка. Презъ XII в. византийската държавна хазна получаваше годишно отъ монополитѣ, митата, наемитѣ на държавни сгради и търговията, само въ Цариградъ, повече отъ 550 мил. зл. лева, когато общитѣ приходи на империята все по сѫщото време надминаваха три милиарда [19]. А тя тогава бѣ изгубила вече Египетъ и Сирия. Приблизителна представа за значението на тия цифри и за колосалната финансова сила на Византия ние бихме придобили, само когато вземемъ предъ видъ, че стойностьта на паритѣ тогава бѣ най-малко осемь пѫти по-голѣма отъ съвременната. Нейната монета се ползуваше съ свѣтовенъ курсъ, дълго време тя ревниво пазеше привилегията едничка въ свѣта да сече златни монети и задължаваше варварскитѣ народи и владѣтели да си служатъ съ тѣхъ. Въ крайни случаи тѣ можеха да издаватъ и свои, но винаги по установения отъ нея типъ и съ образа на нейнитѣ императори [20].

 

139

 

 

16 

 

Именно това финансово могѫщество даде възможность на Източната империя да преодолѣе опасноститѣ, на които Западната не можа да устои и да се справи съ всички неприятели, които нейното богатство непрекѫснато привличаше и вековетѣ единъ следъ други нахвърляха върху ѝ. Неизчерпаемитѣ ѝ съкровища ѝ позволяваха да държи грамадни армии отъ наемници и бързо да замѣства съ нови еднажъ унищоженитѣ. Благодарение на сѫщитѣ срѣдства тя подупваше владѣтелитѣ, отъ чиито народи се боеше, раздѣляше последнитѣ на непримирими партии, а когато никое отъ тия срѣдства не помагаше, нейното злато винаги намираше единъ противникъ задъ гърба на всѣки народъ, който почваше да ѝ става опасенъ. И спокойно за крайнитѣ резултати, византийското правителство можеше да наблюдава отдалечъ самоизтрѣблението на народитѣ, които само бѣ нахвърлило единъ срещу другъ. [21]

 

Азиятскиятъ Изтокъ прочее бѣ далъ на Византия срѣдствата на материалното ѝ могѫщество, а предимно въ сѫщия Изтокъ тя черпѣше и духовни сили. И съ това се обяснява голѣмиятъ примесъ отъ азиятски елементи въ нейната култура, който трѣбваше да се увеличава, колкото по-вече последнята биваше принудена да търси все по-нови и съвършенни срѣдства за самозащита и колкото по-вече наследството на древностьта се оказваше недостатъчно да запълни потрѣбитѣ на едно пò друго време. Бавното ориентализиране на Византия [22] още по-вече я отчуждаваше отъ индогерманския западъ, но даже и въ тоя случай тя оставаше вѣрна на късноримската традиция. Защото пѫтьтъ къмъ Изтокъ бѣ поетъ решително още отъ Диоклетиана, който бѣ разбралъ, че едничко тамъ ще намѣри основитѣ и учрежденията, що би предали на римския държавенъ колосъ тъй нуждната му сила и вѫтрешно равновесие.

 

Но не бѣ само Изтокъ, дето Византия намираше елементитѣ на своята мощь. Когато по-късно, въ VIII в., възстанови авторитета си въ балканскитѣ земи, тя се сблъска тамъ въ областьта на социалнитѣ отношения съ нѣщо ново, на което славянитѣ, вече заседнали въ тия земи, упорито държаха и съ което я превъзхождаха Това бѣ тѣчното общество отъ свободни земедѣлци. Нѣкогашнитѣ земевладѣлски отношения, които тѣ при нашествието си бѣха помели,

 

140

 

 

17

 

вече не можеха да бѫдатъ възстановени. [23] А затвърдена еднажъ въ балканскитѣ провинции тая нова социално-стопанска форма, чрезъ масови мирни преселения, се разпространи и на Изтокъ, въ Мала Азия, чиито полета поради това сѫщо промѣниха своя видъ. Презъ епохата следователно, когато въ латинския Западъ класата на свободното и стопански независимо селачество вече изчезваше, на византийския Изтокъ тя се въземаше за нова историческа мисия. И пъленъ упадъкъ за Византия настѫпи чакъ тогава, когато тя — загубила поради арабското завоевание часть отъ своето търговско-индустриално могѫщество, — видѣ следъ това отново да погива тая класа отъ свободни селяни и за втори пѫть да се навдига едрото земевладѣние.

 

Нѣкои историци, които се спиратъ надъ тоя последенъ моментъ отъ исторического ѝ развитие, сѫ готови да видятъ въ него отношенията на феодализма. [24] Сѫщиятъ възгледъ понѣкога прозира и въ преценката на съответнитѣ явления отъ българската история. [25] - Нищо по-погрѣшно отъ това. Феодализмътъ, чиято сѫщность бѣ съединението на политическата власть съ земевладѣнието, вѫтpешно не се създаде никога въ византийскитѣ земи. [26] Въ това именно лежи едно отъ най-голѣмитѣ различия между Византия и държавитѣ, намиращи се подъ знака на нейната култура, отъ една страна, и Запада отъ друга. Едри земевладѣлци тукъ малко или много имаше въ всички времена; въ епохата на упадъка тѣ, като черковни или свѣтски магнати, владѣеха почти всичката земя, но феодали тѣ не бѣха, защото съ политически суверенитетъ надъ земитъ си тѣ не разполагаха. Отдѣлни силни люде използуваха вѫтрешни неуредици или външни затруднения, за да се обявятъ за политически владетели на малки или голѣми области, но феодали тѣ сѫщо тъй не бѣха, защото основа на тѣхната власть не бѣ земевладѣнието. Тукъ липсваше при това тази сложна система на сюзеренство и васалитетъ, която тъй добре характеризираше феодалнитѣ отношения на Западъ. [27] Въ Византия къмъ края на нейната история се бѣха създали по отдѣлно социалниятъ и политическиятъ елементи на феодализма, но тѣхното съединение и, следователно, сѫщинския феодализъмъ тя не видѣ, а неговото право винаги ѝ остана безкрайно чуждо. [28]

 

141

 

 

18 

 

Особената картина, каквато представяше европейскиятъ източенъ свѣтъ, е причина за много превратни схващания и преценки. — Дълго време се държеше, пъкъ и сега не е съвсемъ изоставенъ възгледътъ, който обвинява византийския животъ въ неподвижность, а византийската култура въ пълно безплодие. Въ тоя възгледъ има нѣщо само наполовина вѣрно. — Въ Византия не виждаме наистина това буйно и разностранно развитие, което се наблюдава въ срѣдновековната история на Западъ, но тукъ, у нея, то не бѣ и тъй необходимо, както тамъ, Западното срѣдновековие започна съ хаоса, предизвиканъ отъ рушението на ст-рата цивилизация, при което взетитѣ връхъ необуздани сили на новото имаха да водятъ упорита борба, за да се одолѣятъ и да създадатъ по тоя начинъ възможноститѣ и условията за единъ новъ разцвѣтъ на мирното човешко творчество. Въ тая борба тѣ се обезсилваха взаимно или изглаждаха, заедно съ това първоначалниять хаосъ се улегваше, но неукротенитѣ окончателно стихии изъ длѫбинитѣ му не преставаха да го раздрусватъ и да произвеждатъ най-разнообразни промвни върху неговата повърхность. Поради това и голѣмата пъстрота на явленията, които тамъ се смѣняха. Византия въ тоя хаосъ никога не падна и за това ней бѣха спестени усилията за освобождението отъ него. Въ нея винаги имаше ецна крепка власть, която пазѣше реда и обуздаваше анархията. Дветѣ начала, свѣтско и духовно, които на Западъ бѣха възникнали независимо едно отъ друго и не можеха тъй лесно да се примирятъ, въ нея бѣха се развили едно отъ друго и за това случайнитѣ имъ конфликти нѣмаха никакви сѫдбоносни последици. До епохата на Ренесанса, който тури край на западното средновековие, тя остана най-културната страна въ свѣта. Единъ ренесансъ въ такъвъ смисълъ тя не можеше да преживѣе, защото старината тукъ никога не бѣ падала въ продължителна и пълна забрава. Римското право, чието възраждане създаде на Западъ такъвъ превратъ въ гражданскитѣ и политические отношения, — въ Византия почти винаги се ползуваше съ безспоренъ авторитетъ. Преходътъ отъ натуралното стопанство къмъ паричното, съ което за Запада се отвори една нова епоха, за Византия на можеше да бѫде никаква проблема, тъй като паричната размѣнна форма тукъ винаги сѫ-

 

142

 

 

19 

 

ществуваше. Вѫтрешното освобождение на човека, постигнато на Западъ, съ цената на толкова усилия и жертви, тукъ оставаше единъ не особено остъръ въпросъ, понеже религията, която владѣеше тамъ напълно човешкото съзнание, тукъ се изразяваше главно въ спазване на външноститѣ и сухитѣ догми и защото единъ наистина византийски опортюнизъмъ отдавна бѣ направилъ възможно съжителството на евангелскитѣ догми съ хомеровскитѣ или хезиодовски теогонични представи и съ пропитата отъ езически мистицизъмъ философия на Платона. И днесъ демоничнитѣ фигури на мнозина отъ представителитѣ на италиянския Ренесансъ будятъ изумление съ необузданитѣ си пориви и страсти, съ многостраннитѣ си интереси и съ неподаващия се на никакви ограничения моралъ. Редко сѫ обаче тия, които знаятъ, че византийската история е изпъстрена съ такива характери и че, преди да се роди въ Италия, човекътъ на Ренесанса отдавна живѣеше въ Византия, дето още въ XI в. срещаме напримѣръ единъ Михаилъ Пселъ, юристъ, философъ, историкъ, политикъ, теологъ и медикъ, и, едно следъ друго или въ едно и сѫщо време — адвокатъ и професоръ, калугеръ и дворцовъ интригантъ [29].

 

Византия бѣ достигнала следователно тая степень на цивилизация, при която животътъ на обществата тече равно, постигайки чрезъ незабѣлѣзано вѫтрешно преобразувание това, на което е способенъ. Въ нея всѣко време носѣше и разрешаваше своитѣ малки или голѣми задачи и промѣнитѣ се извършваха, безъ да избиватъ силно на повърхностьта на нейния животъ или да разклащатъ основитѣ му. Гражданскитѣ институции на Византия, нейното право, военната и административна организации не оставаха едни и сѫщи. Социалната ѝ структура — сѫщо. Византийското общество преживѣ глухата борба между поземленитѣ магнати и дребната селска маса и когато последнята бѣ изтласкана отъ сетнитѣ си позиции, то видѣ въ мятежитѣ на Зилотитѣ да се навдигатъ презъ XIV в. вълнитѣ на едно социално движение, чиито последици днесъ никой не би могълъ да отгатне, тъй като турското завоевание тури край на всичко.

 

Малко по другъ е въпросътъ за безплодието на византийския животъ. — Духовното богатство, съ което Западътъ влѣзе въ новото време и което му позволи да развърне тъй

 

143

 

 

20 

 

много сили, бѣ на разположението на Византия векове подъ редъ, но въпреки това тя не създаде отъ него никакви нови ценности. Тя приличаше на единъ грамаденъ музей, дето времената и цивилизациитѣ, които бѣ наследила, бѣха оставили своитѣ съкровища, но всички тия реликвии стояха тамъ като надгробни паметници, които тя благочестиво пазѣше, снимаше отъ тѣхъ мъртви копия, безъ да почувствува духътъ, който бѣ ги вдъхновявалъ, безъ да бѫде въ състояние да се зарази отъ творческия пламъкъ, който продължаваше да тлѣе въ тѣхъ и сама да стане способна за самостойно творчество. Всичко това е вѣрно, но въ него не се съдържа самата истина. Право е, че нито въ областьта на науката, нито въ тая на художествената литература Византия не създаде нищо, което да преживѣе вековетѣ. Но, когато се изтъква всичко това, не трѣбва да се забравя, че тя не живѣеше вънъ отъ своето време и че духовното блуждение на срѣдновековния човекъ можеше да намѣри на край само едно убѣжище — християнството. То не бѣ изпълнило още своята културно-просвѣтна роль и тогавашниятъ умъ, неспособенъ да се проникне напълно отъ истинитѣ на една свободна философия, недостатъчно закрепналъ и смѣлъ, за да поеме самъ тъмнитѣ путища къмъ върховетѣ на познанието, — се възвръщаше винаги къмъ него, като къмъ изворъ и край на всѣка мѫдрость. При тази възрасть на човечеството образованостьта можеше да обогати само формално ума, да развие въ него диалектичната способность. И въ това отношение образованитѣ византийци бѣха останали наистина ненадминати. Въ тънкитѣ теологични спорове и въ дипломатическото изкуство, дето именно тия способности имъ бѣха най-необходими, тѣ превъзхождаха всички свои съвременници, които — безразлично дали живѣеха на Изтокъ или на Западъ — си оставаха безпомощни варвари. Тази степень на развитието подготвя човешкия умъ за момента, когато той би се почувствувалъ достатъчно силенъ, за да се освободи отъ авторитета. Тъй узрѣлъ се показа той едва въ края на средновековието, когато Византия вече не сѫществуваше. А какво би направила тя, ако сѫдбата не бѣ тъй корава къмъ нея, показва факта, дето тя предаде на Запада не само съкровищата на древностьта, които едничка бѣ запазила, но и първитѣ учители на Възражданието. И при

 

144

 

 

21

 

все това тази византийска култура не бѣ тъй безплодна, както се мисли. Тамъ, дето преданието или пъкъ самото християнство не се проявяваха като сдържещи сили, тя създаде творения, нѣкои отъ които и до днесъ не сѫ надминати. Най-велики паметници на срѣдновековната архитектура оставатъ не готическитѣ катедрали въ Кьолнъ и Милано, нито романскитѣ домове на Шпайеръ, Триръ и Майнцъ, а цариградската света София. Живописьта на ранния Ренесансъ въ Италия представляваше развитие не на западноевропейского искуство и непосредственитѣ предшественици на Джиото бѣха неизвестнитѣ византийски майстори отъ XI и XII векове.

 

Но, когато се разисква върху развитието или неподвижностьта въ историческия животъ на дадени общества и за ценноститѣ, които една култура е създала или не, и отъ това гледище се присѫжда нейната продуктивность или безплодие, никога заключенията не трѣбва да се правятъ безъ огледъ на възможноститѣ за спокойно творчество, съ които тя е разполагала. Това условие Византия въ противоположность на Запада никога не доби. Презъ течение на срѣдновековието тоя последниятъ никога не се видѣ застрашенъ отъ вънъ тъй, както Византия. Нейниятъ дългогодишенъ животъ бѣ непрекѫсната борба съ врагове, които заплашваха цѣлата сложность на нейната култура и не еднажъ превръщаха въ пепелища най-цвѣтущитѣ ѝ провинции: тукъ се смѣняха готи, хуни, авари, славяни, българи, араби, маджари и руси, а следъ тбхъ — печенеги, кумани, татари, нормани, латинци и турци. По-малко или по-вече на сѫщитѣ изпитания бѣха изложени всички държави на европейския Изтокъ. Нему бѣ се паднала незавидната и тежка участь да образува бариерата срещу опустошителнитѣ пороища отъ варвари, които Азия непрекѫснато изсипваше. Благодарение на тоя заслонъ Западътъ можеше спокойно да се предаде на едно истинско творчество, но за това пъкъ непрестанната опасность и вечната война не позволиха на европейския Изтокъ да развърне и часть отъ силитѣ си, за да постигне това, на което бѣ способенъ: една голѣма задача за него бѣ дори да запази сѫществуващето. И, понеже говоримъ за Византия, ако на най-малко промѣни бѣха изложени общитѣ форми на нейния животъ — то бѣ не само защото сдър-

 

145

 

 

22 

 

жащето начало на традицията тукъ се проявяваше най-силно, но и защото въ тия изпитани форми и отношения византийското общество виждаше залога за съхранението си и чувствуваше, че не може да се отрече отъ тѣхъ, безъ да предизвика кризисъ, който при постоянната външна опасность би заплашилъ самото му сѫществуване. И за това, дори и когато времето внасяше ново съдържание въ тѣхъ, тѣ продължаваха да се държатъ и възпитаниятъ въ опортюнизъмъ византийски умъ винаги намираше възможность чрезъ компромисъ да изглади несъответствията. Това примирение на старо съ ново и постоянното приспособяване на едното къмъ другото трѣбваше да стане основниятъ мотивъ въ византийската история. И, само следствие отъ една необходимость, то бѣ, което не позволяваше на противоположности да се развиятъ и изострятъ, което предупреждаваше стълкновенията; то ѝ предаде тая външна монотонность, която е най-много пречила и още пречи да се разбере нейното вѫтрешно, подвижно съдържание.

 

Своитѣ най-добри сили и най-голѣми умове Византия трѣбваше да привлича на служба за самозапазването си и за това пълководци и държавници тя създаде повече отъ когото и да било другъ. Полето на мирното културно творчество обаче тя обикновено бѣ принудена да предоставя на посрѣдственоститѣ. И тѣ вършеха, каквото можеха: пазѣха ценноститѣ, които не бѣха въ състояние да разработатъ и умножатъ. Но нима това самб по себе си не бѣ една огромна историческа заслуга? И не показва ли то съ какви голѣми запаси отъ енергия и широки интереси разполагаше това общество, което въ една тъй сурова и мрачна епоха използуваше рѣдкитѣ години на затишие и покой, за да отдаде заслужена почить на занятията, що даваха храна на духа? — Когато се говори за срѣдновековния Изтокъ, той трѣбва да се сравнява само съ съвременния му западенъ свѣтъ. А кой може да посочи тамъ хора отъ типа на единъ Ив. Кантакузинъ напр., който еднакво срѫчно държеше перото и меча, или пъкъ на нашия царь Симеонъ, който

 

. . . когато нѣмаше кого да надвива,

пишеше книги, за да си почива?

 

146

 

 

23 

 

*   *   *

 

Върху интересния въпросъ за влиянието на византийската култура надъ съвременниятъ ѝ Западъ азъ на мога сега да се спирамъ. Достатъчно е само да спомена, че не еднажъ тоя последниятъ намираше у нея готови решенията, които самъ търсѣше, a нѣкои негови земи, особено Южна Италия и Венеция дълго време се намираха подъ трайното ѝ въздействие. Народитѣ обаче, които образуваха сѫщинския византийски свѣтъ, бѣха тия, които тя бѣ приобщила къмъ себе си чрезъ православието — балканскитѣ и източнитѣ славяни.

 

Това положително и добро, което тѣ ѝ длъжеха, е твърде известно, за да има нужда да се занимаваме съ него. По-важно би било да се изтъкне съ нѣколко думи другото.

 

Най-близки съседи на Византия и най-силно изложени на нейното влияние бѣхме ние, българитѣ. И за това нашего срѣдновековие въ културно-историческо отношение представяше непрекѫсната борба на началата, присѫщи на нашия битъ, и тия, застѫпвани отъ Византия. Въ тоя основенъ фактъ намира обяснение цѣлата ни срѣдновековна сѫдба, тъй странно прошарена съ трескаво-бързи подеми и главоломни падения. По силата на историческия законъ, споредъ който една по-съвършена култура винаги си подчинява по-неразвитата, въздействието на Византия надъ насъ бѣ спонтанно и непреодолимо. Но независимо отъ това ние бѣхме принудени да правимъ и съзнателни заемки. По тази причина държавенъ строй, черковна организация, образованость и мирогледъ, всичко това, изникнало първоначално изъ българска почва и съ задачата да служи на нацията и нейната държава, се превръщаше накрай въ византийско и, следователно, насочваше се противъ своята сѫщность. Както Преславъ, тъй и Търново, се създаваха като национални средища, за да свършатъ като разсадници на византинизма. Българскитѣ царе се издигаха като представители на исторически стремежи, основно противоположим на тия, които Византия застѫпваше, но накрай, увлечени отъ византийските представи за власть, тѣ се окичваха съ атрибутитѣ на източния императоръ и ставаха негово малко подобие. Опиянени отъ тъй бързо постигнатото външно

 

147

 

 

24

 

и привидно величие, тѣ не можеха да се освободятъ отъ мечтитѣ да заематъ сами мѣстото на византийскитѣ си съперници и обилно разхищаваха силитѣ на своя народъ въ безплодни пристѫпи срещу цариградскитѣ стени. Следъ тѣхъ идѣше болярството, заемащо титлитѣ, външния блѣсъкъ и мирогледа на византийскитѣ си събратя, а после — духовенството, което, почнало съ задачитѣ да служи на своя народъ, се заразяваше твърде скоро отъ формализма и праздния животъ на византийскитѣ си образци. Азъ нѣмамъ възможность да разгледамъ сега въпроса, доколко ние като народъ бѣхме въ състояние да възприемемъ византийската култура въ нейната цѣлость и главно — въ нейната сѫщность. За това намъ липсваха всички условия, а главно — историческитѣ, които въ Византия бѣха всичко. По тази причина, макаръ държавата ни да се византинизираше, ние спрямо Византия винаги си оставахме варвари, както бѣха такива и всички останали народи. И обстоятелството, че ние по-силно отъ всѣки другъ бѣхме повлияни отъ нея, това обстоятелство имаше за най-голѣмъ резултать само това, че нашата самобитность се разлагаше, пресъхваха живитѣ струи на националното ни строителство и постепенностьта на развитието ни ставаше невъзможна. И тъй като неотразимото влияние на византинизма си подчиняваше предимно и най-леко върховетѣ на срѣдновековното ни общество, когато пъкъ маситѣ, винаги по-консервативни, оставаха съ особеноститѣ на своя битъ и мирогледъ, това направи безплодна цѣлата ни тогавашна просвѣта и изрови между управляващи класи и народъ оная пропасть, която погълна старата българска държава, отречена отъ самитѣ тия, на чиято опора и защита трѣбваше да разчита.

 

Страната, въ която византинизмътъ намѣри последно прибѣжище, бѣ Русия. Първитѣ негови завоевания тамъ почнаха още въ самото начало на руската история. Приетото отъ Византия християнство го засили, но истинска сила стана той тамъ, когато Византия вече не сѫществуваше. Крайно неразвитата руска срѣда бѣ твърде непригодна, за да се разрасте въ нея това, което образуваше сѫщностьта на византийската култура, и тя се яви тукъ само въ сухитѣ си и безжизнени форми. Останала едничката православна държава на Изтокъ, Русия се почувствува

 

148

 

 

25

 

приемница на византийската държавность. Една византийска принцеса, представителка на сетнята византийска династия, стана жена на Ивана III и донесе съ себе си тукъ всички права върху босфорското наследство и всичкия пиететъ къмъ учрежденията на падналата империя. Държавната мощъ на Русия, която въ разширението си поглъщаше разнороднитѣ племена, намѣри въ космополитичнитѣ идеи на византийската държавность своето върховно историческо оправдание. Всичко това направи отъ православието и самодържавието основа на руския строй, която и реформитѣ на Петра Велики не бѣха въ състояние да разклатятъ. Въ известенъ смисълъ тѣ дори я усъвършенствуваха и затвърдиха. Твърде характерно за голѣмия руски реформаторъ бѣ, че той, който искаше да откѫсне Русия отъ Изтокъ и я поведе изъ пѫтищата, по които се развиваше Западътъ, извърши постѫпката, на която не бѣ се осмѣлилъ никой византийски самодържецъ. – Той унищожи и сѣнката отъ самостоятелность на руската черква, премахна нейния представитель, обязи се самъ за императоръ и патриархъ и по този начинъ доведе византийския цезаропапизьмъ до най-висшия му предѣлъ [30].

 

Виновенъ ли бѣ византинизмътъ за това, че Русия и до най-ново време запази отношенията, съ които той бѣ живѣлъ въ една друга епоха и при съвсемъ особена историческа обстановка? — Когато търсимъ отговора на тоя въпросъ, не трѣбва да се забравя вече казаното: „самодоволниятъ квиетизъмъ” на Византия произтичаше отъ едно истинско и съзнато превъзходство. Обратното бѣ въ Русия. Въ основитѣ на нейния битъ лежеше пъстрата смѣсица отъ примитивни славянски или азиятски начала съ свойственитѣ тѣмъ идеологични надстройки, но всичко това не ѝ пречеше съ сѫщия самодоволенъ квиетизьмъ и наивна вѣра въ великата си световна мисия да счита, че варварството, което тя тъй ревниво бѣ откърмяла, е повикано да обнови „гнилата западна цивилизация” или да я замѣсти.

 

Само единъ страшенъ катаклизъмъ можеше да разпръсне всички тия илюзии, които мирната действителность и вековетѣ не бѣха въ състояние да отстранятъ. . .

 

149

 

 

26

 

*

 

Двата свѣта, на които при началото на срѣдновековието се разпадна европейското човечество, оставатъ раздѣлени и днесъ. И кризата, въ която това човечество сега е хвърлено, още по-силно разкрива дълбоката граница помежду имъ. Само че тѣхнитѣ мѣста днесъ сѫ размѣнени. Дълбоко раздрусаниятъ Западъ има предимството на нѣкогашната Византия — той разполага съ една сила, която поддържа неговото равновесие и способность за съпротива. Това е уважението къмъ една хилядолѣтна култура, въ чието създаване всички съсловия и класи иматъ своя голѣмъ дѣлъ и чиито ценности и блага тамъ никой не смѣе да отрече или пъкъ съ леко сърдце да изложи на унищожение Тази сила по-нататъкъ е чувството на историческа отговорность, което не позволява заради интереситѣ на едно несигурно бѫдаще да се пожертвува настоящето, колкото незадоволително и да е то. По тази именно причина западниятъ човекъ търси изходътъ отъ тежкото настояще въ възможно по-безболезненото разрешение на противоречията. Това, което днесъ най-добре характеризира европейския Западъ, е не само неговата висока култура: то е чувството на реализъмъ, съзнанието за разликата между желанно и достижимо, то е най-сетне вѫтрешната дисциплина, еднакво силна у отдѣлната личность и у цели общества.

 

Всичко това липсва въ нѣкога византийския Изтокъ. Поради редица нееднакви причини културното развитие въ различнитѣ му земи бѣ спрѣно презъ течението именно на тия векове, които настѫпиха следъ срѣдновековието и които бѣха най-плодоносни за западната цивилизация. И когато старитѣ възрения на тоя източенъ свѣтъ, извехтѣлитѣ и преживѣли времето си негови учреждения и форми се сблъскаха съ новото време и трѣбваше да издържатъ едно върховно изпитание, рухна всичко, за да настѫпи царството на хаоса.

 

Може би едно ново бѫдаще се ражда въ мѫкитѣ на настоящето. Но ако то трѣбва да донесе едни по-съвършени форми и отношения, несъмнено е, че задачата за тѣхъ ще се разреши само отъ обществата, които водѣха и сега още водятъ човешкото развитие.

 

150

 

 

27

 

Въ това отношение на закъснѣлия Изтокъ предстой само една задача. — Да догони тия, които сѫ го изпредили, и се изравни напълно съ тѣхъ. Всѣки опитъ да се повърне неговото развитие изъ пѫтища, които човечеството отдавна е напустнало, ще увеличи само неговитѣ мѫки, както и опитътъ да се изпревари развитието, остава вече тамъ само развалини. Защото стара истина е, че както историческиятъ прогресъ не се състои въ повръщане къмъ миналото, тъй не се създава той съ желания и теории и че останалиятъ назадъ не може никога да бѫде водачъ.

 

 

25 Октомври 1923.

 

 

[Previous] [Next] 

[Back to Index]


 

1. Т. напр. учението за произхода на Св. Духъ и отъ Сина (filioque), въ което бѣ открита догматичната основа за отдѣлянето на източната черква отъ западната, далечъ не бѣ изобретение на ватиканскитѣ теолози. Римъ възприе това учение късно и едва следъ като то, — излѣзло отъ Испания — вече бѣ минало въ черковното употрѣбление на всички западни страни. Гл. Hergenröther. Photius, Regensb., 1867. I. 692 сл.; Harnack, Lehrbuch der Dogmengeschichte. Freibg. i. B. 1888, II. 298.

 

2. Ср. C. Neumann, Die Weltstellung des byzant. Reiches vor den Kreuzzügen. Lpz. 1394. Vorw. VII ; отъ сѫщия Byzantinische Kultur Und Renaissancekultur, Stuttgart, 1903, 31.

 

3. Козма Индикоплевстъ. За него Gelzer, Byz. Kulturgeschichte Tübingen 1909, 106; Успенскій, Исторія визант. имперіи. Спб. 552 сл. Отзивътъ на Фотия за Козма: у Krumbacher, Gesch. d. byz. Litteratur. 2, A. 413.

 

4. Твърде ясно изразено това съзнание у Соnst. Porphyregen. De thematibus, ed. Bonn. Императорътъ-литераторъ счита съвременнитѣ си византийци

— Възмущението y Никифора Фока, задето билъ титулуванъ отъ папа и гръцки, а не римски императоръ у Luitprand, Legatio, ad L. Diac. hist. ed. Bonn 36328: Imperatorem . .  .universalem Romanorum, Augustum, magnum, solum Nicephorurn scrips sse Graecorum, hommem quemdam barbarum, pauperem Romanorum non piguit. О caelum, о terra, о mare! Sad quid . . . faciemus hominibus istis sceleratis, criminosis. Pauperes sunt, et si eos occidimus, manus nostras sanguine vili polluimus; pannosi sunt, servi sunt, rustici sunt; si eos flagellamus non ipsos, sed nos dedecoramus, qui nec Romana scutica deaurata, nec huiusmodi sunt crueibus digni . . , 35436: sed Papa fatuus, insulsus, ignorat Constantinum Sanctum Imperialia sceptra huc transvexisse, Senatum omnem, cunetamque Romanam militiam.

 

151

 

 

28

 

5. Случаятъ напр. съ Теодориха Велики и съ Хлодвика. Гл. Gasquet, L'empire byzantin et la monarchie franque. Paris 1888 134 сл. и Сh. Diehl, Justinien et la civilisation byzantine au VI siècle P. 1901, 129 сл. За отношението на византийцитѣ къмъ императорската титла на Карла Велики Gasquet, id. 290. Презъ X в. Luitprand трѣбвало да чуе твърде неприятни думи по адресъ на Отона I, който се осмѣлилъ да възобнови титлата „западенъ императоръ” (Legatio id. 344 сл.), а дори и въ XII в. Фридрихъ Барбароса си оставалъ за византийцитѣ само , Nicetas, ed. Bonn 26024 5254. Гордото съзнание y византийцитѣ за вечностьта на тѣхната империя е изразено отъ патриарха Николая Мистикъ въ едно отъ писмата му до Симеона; Гл. Златарски. Писмата на патр. Ник. Мистикъ до бълг. царь Симеона Мсб. XI. 18 сл.: „и перси, и авари и сарацини не еднажъ се опитвали да завладѣятъ столицата на Константина, но съ това тѣ ускорявали само собствената си гибель и Цариградъ продължавалъ да се радва на божията закрила. — Даже и въ епохата на най-голѣмия упадъкъ византийскитѣ императори живѣеха съ самомнението, че сѫ „по-голѣми и славни отъ владѣтелитѣ на всички други народи”. Cantac. II 5313.

 

6. Дори и въ късновизантийската епоха, когато една богата, честолюбива и влиятелна аристокрация бѣ успѣла да завоюва изключително мѣсто въ управлението, не бѣха рѣдки случаитѣ, когато до най-високитѣ държавни длъжности се издигаха лица изъ простия народъ, както бѣ случая съ братята Музалоновци при Теодора II Ласкарисъ (Georg. Acrop., ed. Heisenberg 1244 сл.; Pасhуm. I 3912, 4914, 245) или съ Алексия Апокавкъ, членъ на регентството на малолѣтния Иоанъ V и противникъ на Кантакузина (Сantас. ed. Bonn. I. 11724).

 

7. Особено характерни за византийското схващане на императора като божи представитель на земята сѫ описанитѣ у Codinus черковно-придворни церимонии на Прокипсиса и Перипатоса. Гл. Codinus, De offic. ed. Bonn. гл. 6 и 11, особ. стр. 49 сл., 67 сл. За тѣхъ и Heisenberg Aus der Gesch. und Lit. d. Palaiologenzeit (Sitzungsber. d. Bayer. Akad. 10. 1920). 82 сл.

 

8. Qu a Imperium sine Patriarche non staret. (Theiner, Vetera monumenta slavorum meridionalium historiam illustrantia. Romae 1863. I, 2110). Съ тия думи въ писмото на Калояна до Инокентия III е изразено общото схващане на народите, закърмени въ византийското православие.

 

9. Черноризецъ Храбъръ въ словото си .

 

10. Твърде интересенъ е въ тоза отношение случаятъ въ междуособицата при двамата Андрониковци. Когато презъ пролѣтьта 1321 год. младиятъ Андроникъ избѣгалъ въ Одринъ и тукъ събралъ войска за борба съ дѣда си, стариятъ императоръ „като свикалъ намиращитѣ се тогава въ Цариградъ архиереи и като размѣнилъ

 

152

 

 

29

 

съ тѣхъ мисли, какво трѣбва да прави, убедилъ ги да обявятъ за отлѫченъ отъ черквата всѣкиго, който сега или въ бѫдаще би се присъединилъ къмъ внука”

Сantac, I 949). Когато нѣколко месеца следъ това тоя последниятъ поискалъ прошка, Андроникъ Стари отново свикалъ архиереитѣ и „вдигналъ отлѫчването, обявено по-рано надъ младия царь и надъ сътрудницитѣ му, като заповѣдалъ, щото внукътъ отново да бѫде и се нарича царь”.

 

11. Не еднажъ и следъ това между византийскитѣ самодърѫци и патриарситѣ, като представители на черквата и пазители на канонитѣ, избухваха конфликти, но жертва въ тѣхъ винаги ставаха само тия последнитѣ. Достатъчно е да си спомнимъ за това сѫдбата на нѣкои отъ най-виднитѣ цариградски патриарси, като напр. Германъ I (715—730), Никифоръ (806—815), Фотий и Николай Мистикъ. Презъ средата на XI в. единъ цариградски патриархъ — Михаилъ Кируларий, бѣ си въобразилъ, че неговото достоинство като глава на православната οἰκουμένη никакъ не е по-низко отъ това на свѣтския самодържецъ. Тая си необикновена претенция и той обаче трѣбваше да изкупи съ загубване на санътъ си и съ заточение (Ср. Суворовъ. Византійскій папа. Москва 1902. 118 сл. и Н. Скабалановичъ, Византійское государство и церковь въ XI вѣкѣ. Спб. 1884. 385 сл.).

 

12. С. Neumann, Byzantinische Kultur und Renaissancekultur, с. 20, счита че византийското монашество изгуова социално влияние и се обрича на самозатваряне и отшелничество отъ времето на иконоборството. Вѣрното е само, че отъ тогава то престана да играе всѣкаква дейна роль въ живота. Що се отнася до отшелничеството, то бѣ се разпространило на Изтокъ рано преди тая епоха, още презъ IV—V в. (Гл. St. Schiwietz, Das morgenländische Mönchstum, I. 1-8. II. 19 et passim., Delehaye, Les Stylites, Comptes rendus du 3-е congrès scient. á Bruxelles 1895).

 

13. Впрочемъ схващането, тъй ясно изразено въ прочутитѣ думи на Лъва III до папата Григорий II — , бѣ се формирало у християнскитѣ императори още преди началото на византийската история. Споредъ Евсевия още Константинъ Велики се държалъ като „поставенъ отъ Бога върховенъ епископъ на черквата”. (Gfrörer, Byz. Geschichten II 298), а на неговия синъ Констанций принадлежатъ думитѣ; „това, което азъ искамъ, трѣбва да има силата на църковенъ законъ”. (Gelzer, Das Verhältnis von Staat und Kirche in Byzanz, Ausgew. kleine Schriften 53). Окончателното тържество на православието надъ арианството се дължеше само на намѣсата на Теодосия Велики. Нѣма нищо чудно следователно, ако по времето на голѣмитѣ монофизитски борби въ V в.

 

153

 

 

30

 

източнитѣ императори използуваха вече признатия си авторитетъ въ религиознитѣ дела, за да наложатъ единството въ вѣрванията. Самата намѣса на Юстиниана I, Ираклия и Констанса II въ вѣроизповѣднитѣ спорове на по-късното време не бѣ нищо друго освенъ последни опити, чрезъ съгласието въ догматичнитѣ схващания, да не [sic] възстанови вече разлагащето се държавно и културно единство са [sic] стария християнски свѣтъ. Отъ това гледище Юстинианъ не бѣ само единъ, увлѣченъ въ теологични спекулации, дилетантъ. На първо мѣсто той бѣ държавникъ, за когото единното вѣроизповѣдание се явяваше необходима идейна основа на единната държава, у чиито поданници липсващето съзнание за племенно родство трѣбваше да бѫде замѣстено съ нѣщо друго. (По въпроса за вѣроизповѣданието, което въ Източната империя замѣстваше националностьта, азъ се изказахъ по-нашироко въ статията си „Гърци, византийци и елини”, Демократия III кн. 4 стр. 86 сл.). Иконоборството въ догматично отношение свърши съ тържеството на черквата, но въ правно отношение то подчерта за сетенъ пѫть рѣшаващото значение на свѣтскага власть, на чиито представители черквата, както въ 737 тъй и въ 844 г., бѣ длъжна за възстановлението на своята традиция. Въ цѣлата по-късна история на Византия следъ това правото на свѣтската власть да се мѣси въ вѫтрешното устройство на черквата никога не бѣ успорено.

 

14. Ср. L. Brentano, Die byzant. Volkswirtschaft, Sonderabdruck aus Schmollers Jahrbuch 41 Jahrg. 2. H.

 

15. Benjamin von Tudela, Reisetagbuch, herausgeg. v. A. Martinet Berl. 1918 9.

 

16. Jeoffroi de Ville-Hardouin, Conquête de Constantinople, avec la cont. de H. de Valencienne, ed. par Nat. de Wailly P. 1882. 73.

 

17. Nicetas, 39116;

 

18. Gregoras, ed. Bonn. II 6781–13.

 

19. Benja m. v. Tudela, 9; Ch. Diehl, Études byzantines P. 1905. 125. — Въ XIV в., когато Андроникъ Млади заелъ престола, доходътъ, който хазната получавала само отъ риболовството въ цариградскитѣ води, достигалъ 10 хиляди жълтици. Greg, 42815–20.

 

20. „Макаръ персийскиятъ царь и да може да сѣче сребърни монети, каквито иска, обаче не е позволено нито нему, нито на който и да било другъ варварски царь да поставя изображението си върху златни монети, даже когато разполага съ много злато, защото тия царе не сѫ въ състояние да създадатъ довѣрие къмъ такива монети и срѣдъ варваритѣ.”

 

154

 

 

31

 

Procop. De bello gothico, ed. Haury 44222) Какъ византийцитѣ въ юстинианово време използували тая привилегия, за да възвеличаватъ срѣдъ чужденцитѣ славата и могѫществото на царя си, се вижда отъ случая, който Козма Индикоплевсть разказва за о-въ Цейлонъ. (гл. Gelzer, Byz. Kulturgesch. III). Теофанъ, (ed. de Boor 3658) съобщава, че Юстинианъ Ринотметъ въ 691 г. нарушилъ мира съ арабитѣ и върналъ паритѣ, които данникътъ му Абделмелекъ му пратилъ, тъй като тѣ били „нови и неизвестни до тогава”.

Ha друго мѣсто (3639) Теофанъ обяснява, ча уговорениятъ трибутъ на Абделмелека билъ дневно по хиляда златни монети (номисми):

Арабскиятъ владѣтель, следователно, ce осмѣлилъ да сѣче златни монети съ свое изображение и надписъ и това именно обстоятелство предизвикало гнѣва на Юстиниана. По-ясно е представенъ тоя случай у Zonaras, ed. Bonn., III, 2302:

— По-подробно върху тоя въпросъ, както и за отношението на западнитѣ владѣтели въ началото на срѣдновековието къмъ това право на византийцитѣ, у Gаsquеt, ц. с. 172 сл.

 

21. Византийската политика винаги си давала ясенъ отчетъ за значението на съседнитѣ варварски народи и за възможностьта въ случай на нужда единъ отъ тѣхъ да бѫде използуванъ срещу останалитѣ. Особено интересни въ тоя смисълъ сѫ съображенията, които Const. Porphyrog. De administr. imperio. 7013 сл. развива относно Печенеги, Руси, Маджари и Българи. Гл. сѫщо заплашванията на патр. Николая къмъ Симеона. Златарски ц. м. Мсб. XII 150.

 

22. Въпросътъ за азиятизацията на Византия още не е изследванъ и освѣтленъ въ нуждната пълнота. До сега надъ него сѫ се спирали предимно въ връзка съ въпроси отъ общата византийска култура (Напр. Nеumаnn, Die Weltstellung 14, 16, 40 сл. 62; Brentano ц. м. 37; Diehl, Byzance, 120 сл.). У насъ нѣкои негови страни сѫ разгледани отъ К. Стояновъ, Ориентализацията на Византия и нейното отражение у южнитѣ славяни. Сп. Б. Ак. XX, 187—238.

 

23. Васильевскiй, Законодательство иконоборцевъ, Ж. M. Н. Пр. Ноябръ 1878. Успенскій, Къ исторіи крестьянскаго землевладѣнія въ Византіи, Ж. M. Н. Пр. ч. 225 (1883).

 

24. Rambaud, L'empire grec au dixième siècle P. 1870, p. 295: C'est ainsi qu'à l'époque où la féodalité s'organisait, sous l'empire de

 

155

 

 

32

 

coutumes non écrites dans les contrées barbares de l'Occident, une institution tout à fait analogue se régularisait en Orient, sous l'influence des constitutions impériales. Beaucoup de différences sans doute séparaient au X-e siècle ces deux féodalités; l'existence d'une hiérarchie, d'une chaine de suzerains et de vassaux, caracrérisait celle de l'Occident; en Orient tous les possesseurs de fiefs étaient soumis directement à un souverain unique. Mais pour toutes deux, la qualité de militaire était attachée à la possession de la terre; chez toutes deux la base du système était la propriété foncière ; le but de l'institution, s'était l'organisation d'une force militaire. L'analogie était si grande qu'elle frappa les conquérants du XIII-e siècle. Les barons français trouvèrent en Morée une organisation semblable à celle qu'ils avaient laissée en Occident; en bas de l'échelle sociale, des paysans, des serfs, auquels ils appliquèrent tout naturellement la dénomination de vilains; de l'autre des nobles et des militaires, de grands propriétaires et des possesseurs de fiefs, auquels ils appliquèrent tout aussi naturellement la dénomination de gentilshommes. — Diehl, Byzance p. 165 sq. сѫщо говори за появяването на феодал. класа въ Изтокъ, за нейното развитие и триумфъ надъ централната власть. „Несъмнено, казва той (стр. 177), между феодализма въ Западъ и тоя въ Византия сѫществуваха въ X в. и винаги оставаха да сѫществуватъ голѣми различия. На Изтокъ не се установи никога тая строга иерархия, която създаде отъ феодалното общество на Западъ една дълга верига отъ сюзерени и васали. Но сѫществуването на тая могѫща провинциална аристокрация имаше въ византийската империя сѫщитѣ последици, както въ държавитѣ на западното срѣдновековие. Особено много бѣше тя, — всѣки пѫть колчемъ централната власть отслабваше, — единъ страшенъ елементъ на смутъ и разложение”.

 

25. Напр. у Mишевъ, България въ миналото. С. 1916, 170 и у Я. Сакѫзовъ, Българитѣ въ своята история, С. 1917. Сакѫзовъ намира (стр. 44) „феодаленъ строй” дори и въ началото на първото ни царство.

 

26. Ние имаме предъ видъ владѣлскитѣ отношения тъй, както тѣ бѣха израстнали на византийска почва, а не формитѣ и институциитѣ, които бѣха внесени въ византийскитѣ земи отъ латинцитѣ при IV кръстоносенъ походъ. Тѣ упражниха тукъ извѣстно влияние, но значението на последното не трѣбва да се преувеличена. Латинскиятъ феодализъмъ не създаде феодализъмъ и въ Византия. Той засили само политического раздробление и подпомогна процеса на селското обезимотяване. Колко чужди бѣха на Византия западно-европейскитѣ феодални отношения, се вижда отъ обстоятелството, че следъ прогонването на латинцитѣ отъ византийскитѣ земи, изчезнаха и създадеиитѣ тамъ отъ тѣхъ специфични владѣлски формации.

 

27. С. Zachariä v. Lingenthal, Gesch. d. griechisch-römischen Rechts. 2. A. 277 сл.: на визаитийцитѣ остана чужда истинската

 

156

 

 

33

 

система на феодалнитѣ връзки; латинскитѣ завоевания на Изтокъ пренесоха наистина и тамъ ленното устройство заедно съ всичкитѣ му особености, но ленната система изчезна отново веднага съ крушението на латинското господство. Едничкото влияние, което тя оказа върху византийския животъ, бѣ бързото развитие на едрого земевладѣние и почти пълното изчезване на имотното и свободно селячество.

 

28. Въ гореприведенитѣ (бѣл. 24) думи на Rambaud се съдържа поради това едно голѣмо недоразумѣние. Той има предъ видъ на първо мѣсто войнишкитѣ земи (τὰ στρατιωτικὰ κτήματα), които, както ние на друго мѣсто показахме (гл. моята работа „Войнишки земи и войници въ Византия презъ XIII—XIV в.” Сп. Б. Ак. XXVII), нѣматъ нищо общо съ леннитѣ владения при западноевропейската феодална система. Не бѣше и обстоятелстаото, дѣто всички тия византийки possesseurs de fiefs milita res бѣха подчинени направо на единъ едничъкъ сюзеренъ, което ги отличаваше най-вече отъ западнитѣ феодали, защото сѫщата система на непосрѣдствено подчинение, immédiateté, отличаваше и английската феодална система, тъй както тя бѣ се сложила слѣдъ завоеванието на Англия отъ норманитѣ. Войницитѣ (στρατιῶται) въ Византия не бѣха никакви феодали, а прости селяни, които получаваха държавни земи срещу задължението си да се явяватъ подъ знамената при мобилизация. Въ втората часть отъ гореприведения пасажъ на сѫщия авгоръ вече се иматъ предъ видъ прониитѣ и тѣхнитѣ владѣтели — прониари. Но тъкмо, както ние въ посочената си работа (стр. 37—61) показахме, нито прониитѣ бѣха феоди, нито пъкъ пропиаритѣ бѣха лица, у които военната служба е била необходимо задължение. — На Западъ феодалътъ бѣше суверененъ господарь въ земитъ си. Тоя суверенитетъ бѣ основниятъ принципъ въ правото на феодализма. Въ Византия бѣ обратното. Место пѫти и тукъ силни поземлени магнати суспендираха функциитѣ на органитѣ на централната власть въ своитѣ земи, но това бѣха актове на произволъ и насилие, съ които държавата никога не се примиряваше. По право и традиция императорътъ оставаше прѣкъ господарь надъ всички поданици въ царството и неговата власть не търпѣше посрѣдници отъ рода на тия, които западниятъ феодализъмъ бѣ създалъ. Въ случаитѣ пъкъ, когато отдѣлни династи успѣваха да станатъ политически господари на никои провинции, съ самия тоя фактъ тия последнитѣ преставаха да бѫдатъ части отъ империята и тѣхнитѣ владѣтели, далечъ отъ мисъльта да се считатъ за васали на императора, сами аспирираха да се издигнатъ до достоинство равно на неговото или пъкъ сами да овладѣятъ цѣлата империя. Най-нагледенъ примѣръ за това бѣха трапезундскитѣ владѣтели и епирскитѣ деспоти презъ първата половина на XIII в.

 

29. П. Безобpазовъ, Византійскій писатель Михаилъ Пселлъ. Москва 1890. Успенскій, Очерки по исторіи византійской образованости. Спб. 1892. Rambaud, Michel Psellos, philosophe et homme

 

157

 

 

34

 

d'État byzantin au XI siècle, Études sur l'histoire byzantine P. 1912, p. 1 9—171. Br. Rhodius, Beiträge zur Lebensgeschichte und zu den Briefen des Psellos, Gymnasialprogramm Plauen 1892; Krumbacher, Gesch. d. byzant. Litteratur. 2. A. 433 flg.; K. Dieterich, Byzantinische Charakterköpfe. Lpz. 1919, 63—80.

 

30. Несъмнено, Петъръ Велики при тая си реформа се рѫководѣше не отъ забравенитѣ образци на ромейскитѣ самодърѫци, а отъ примѣра на протестантскитѣ страни. Симптоматичното обаче за израстналия върху византийска почва руски абсолютизъмъ бѣ, че той намѣри за нуждно при своето консолидиране и модернизиране да заеме именно това, а не друго нововъведение отъ протестантската черковна организация.