Изток и Запад в европейското Средновековие

Петър Мутафчиев

 

Къмъ философията на българската история.

Византинизмътъ въ срѣдновѣковна България

 

( сп. Философски преглед, год. III, кн. 1, стр. 28 )

 

 

Между съвременнитѣ европейски народи рѣдко има такъвъ, чието минало да е прошарено съ тъй много неизвестни събития или страни, както нашето. Не е дума за така наречената „епоха на тъмното робство” следъ турското завоевание. Въ мракъ, който едва ли нѣкога ще бѫде достатъчно разсѣянъ, лежатъ и цѣли периоди отъ срѣдновѣковната ни история. Отъ други периоди намъ сѫ познати само отдѣлни сухи факти, чийто смисълъ или връзката между които напраздно бихме търсили. Редица събития, нѣкои навѣрно сѫдбоносни за нашия животъ, сѫ отминали, безъ да оставятъ какъвто и да било поменъ, а за много други ние не знаемъ повече отъ нѣколко имена или дати които не говорятъ нищо на ума. Рѣдко единъ народъ, който все още се е запазилъ, е съхранилъ тъй малко и тъй недостатъчни паметници за миналитѣ си сѫдбини, както нашиятъ. За живота на цѣли български покрайнини презъ течение на вѣкове ние не знаемъ почти нищо. Още по-осѫдни сѫ сведенията ни за вѫтрешнитѣ отношения на срѣдновѣковното българско общество, за политическата му организация, стопански и социални форми и за промѣнитѣ, на които сѫ били тѣ подложени. Нѣколко надписа отъ езическата епоха и десетина грамоти изъ епохата на второто ни царство, между които най-малко третината сѫ късни фалшификати или преработки, образуватъ всичкия почти материалъ, който историографътъ има, за да възстановява бита на българското срѣдновѣковие. Могло би смѣло и безъ резерва да се каже, че, ако историческото изследваке не разполагаше съ известията на византийские автори за съвременнитѣ имъ българи, българска история, като наука, днесъ навѣрно не бихме имали.

 

И тъкмо обстоятелството, че материалитѣ, съ които науката за българското минало борави, сѫ отъ чуждъ произходъ, тъкмо то обяснява, защо историята ни — такава, каквато обикновено я знаемъ — представя предимно единъ поменикъ на царе и войни, история доста незадоволителна на нашата държава, но не и такава на българския народъ.

 

159

 

 

4

 

Византийцитѣ, пъкъ и изобщо чужденцитѣ, сѫ се интересували за насъ и сѫ ни споменували само доколкото тѣхнитѣ държавни интереси сѫ се кръстосвали съ нашитѣ. Съобразно съ това тѣ сѫ отбелязвали само тия външни явления, събития или факти изъ нашия животъ, които сѫ имали известно отношение къмъ тѣхния собственъ исторически животъ.

 

Естествено е, следователно, че при наличностьта само на такива сведения, история на българския битъ — духовенъ, социаленъ или политически — не може да бѫде написана. Още по-малко възможни сѫ тукъ широкитѣ обобщения. Историческата синтеза е последниятъ моментъ въ процеса на историческото познание. Тя обективно е допустима само когато чрезъ подробното изследване сѫ установении натрупани достатъчно фактически материали. Безъ тѣхъ тя нѣма стойность и въ най-благоприятенъ случай би представяла само праздно философствуване надъ неизвестното.

 

И все пакъ нѣкои общи явления и факти изъ нашего минало, поне въ основнитѣ си чърти достатъчно познати, очакватъ да бѫдатъ разяснени. И опитъ за подобно разяснение, струва ни се, може да бѫде направенъ. На първо мѣсто стой въпросътъ за странната липса на приемственость, последователность и pавномѣрность въ политическия и духовенъ животъ на българитѣ. На тоя въпросъ ние искаме да се спремъ въ страницитѣ, които следватъ.

 

Историческото развитие на срѣдновѣковна България представя една рѣдка и твърде своеобразна картина. Създадена презъ последната четвърть на VII в., българската държава три десетилѣтия по-късно вече изпѫква като значителна сила на Балканския полуостровъ. Тежки вѫтрешни кризи и външни опасности следъ това едва не турятъ бръзъ край на сѫществуването ѝ, но тя не само ги преодолява, а излиза отъ тѣхъ още по-закрепнала и по-здрава. Въ началото на IX в. българитѣ унищожаватъ на северозападъ остатъцитѣ на аварската държава, на северъ държавнитѣ имъ граници обхващатъ земитѣ отъ Тиса до Днепъръ, на юго-изтокъ войскитѣ на Крума стоятъ предъ стенитѣ на Цариградъ. При близкитѣ наследници на тоя владѣтель българска става и Македония. Възходътъ продължава, и половина вѣкъ по-късно — при Симеона — могѫществото на българитѣ достига своя връхъ. Неминали обаче нѣколко години отъ смъртьта на тоя владетель и всичко се промѣня до неузнаваемость: Симеоновска България вече представя единъ глиненъ колосъ, който чака най-слабото сътресение, за да се срине изъ основи. Една следъ друга се явяватъ тогава дружинитѣ на Светослава и на Цимисхия, предъ които цѣлата източна половина на царството почти безъ всѣкакво противодействие става плячка на чуждото завоевание. Помислилъ

 

160

 

 

5

 

би човѣкъ, че всичко вече е свършено. Далечъ и съвсемъ не! Не минало и едно десетилѣтие следъ това, настѫпва неочакванъ и страненъ обратъ. Сѫщитѣ българи, които тъй лесно бѣха подложили вратъ за чуждия яремъ, сега, при Самуила, се навдигатъ и развръщатъ мощь, която удивлява. Цѣли три десетилѣтия кипи отчаяната борба, въ която тѣ бранятъ своята независимость срещу могѫщия Василий Българоубиецъ.

 

Историята на второто царство представя сѫщата странна особность. Не минало едно десетилѣтие отъ създаването на новата имъ държава, българитѣ вече изстѫпватъ като съперици на Византия за владѣенето на полуострова. Още нѣколко години по-късно, при Одринъ тѣ нанасятъ смъртния ударъ на латинската империя, подготвятъ края на солунското латинско кралство, отхвърлятъ маджаритѣ задъ Дунава, разсипватъ следъ това и епирската империя на Теодора Комнинъ. Съзната мощь дишатъ думитѣ на Иванъ Асѣня II, който въ търновския си надписъ разказва, че гърци, албанци, сърби и латинци се покорявали на „дѣсницата на царството” му. Едно могѫщество, което се проваля сѫщо тъй неочаквано и бързо, както бързо и неочаквано бѣ създадено: петь години следъ смъртьта на Иванъ Асѣня българската държава изгубва две трети отъ своитѣ земи, безъ да е загубила поне едно сражение, за да ги запази. Настѫпва тогава една дълга и мѫчителна епоха на вѫтрешно разложение, на социални и политически трусове и на неизлѣчима немощь. Въ края на XIV в. България представя единъ разпокѫсанъ и вѫтрешно разяденъ организъмъ, на чийто животъ турското завоевание туря бръзъ край.

 

Но странноститѣ въ срѣдноввковното минало на българитѣ не се ограничаватъ само съ явленията изъ държавното имъ битие. Съ не по-малка яснота тѣ се открояватъ напр. и въ тѣхния духовенъ животъ и неговия изразъ — литературного творчество.

 

До втората половина на IX в. българитѣ сѫ безкниженъ народъ. Но идватъ въ България ученицитѣ на Кирила и Методия и въ срѣдата на едва що покръстеното общество започва една изумителна по интензивность литературна дейность, която при Симеона превръща България въ първо и най-важно литературно огнище всрѣдъ православния славянски свѣтъ. Но тоя грандиозень разцвѣтъ трае твърде кѫсо — до смъртьта на Симеона — и спира сѫщо тъй неочаквано, както бѣ и почналъ. Собствено въ всички тия случаи нѣма нищо чудно, казалъ би нѣкой. Въ историческото сѫществуване на всѣки народъ има епохи, въ които разбуденитѣ народни сили даватъ всичко, на което сѫ способни. Ако последнитѣ тъй бърже

 

161

 

 

6

 

се изчерпватъ, това значи само, че тѣ не сѫ били особно богати. У народитѣ, както и при отдѣлнитѣ индивиди, периодитѣ на подемъ и творчество се смѣнятъ необходимо отъ периоди на умора и упадъкъ.

 

Тоя теоретически изводъ обаче малко може да бѫде приложенъ при нашия случай. Късно следъ Симеона, при Асѣновци, българскиятъ народъ повторно развръща необикновена вѫтрешна сила; въ времето на Иванъ Асѣня II години подъ редъ протичатъ въ вѫтрешенъ миръ. И въпрѣки всичко това, не само презъ всичкото време на Асѣновци, но и презъ цѣлия сто и петдесетгодишенъ периодъ следъ основаване на второто българско царство нито едно име не изгрѣва на българския литературенъ хоризонтъ: българитѣ продължаватъ още да живѣятъ отъ литературното наследство на Симеоновото време. Но необикновеното не се изчерпва само съ това. — Когато въ края на XIV в. българското общество бѣ обзето отъ всестранно разложение, когато политическа несигурность и социални противоречия бѣха развили до крайность мистицизма и отшелничеството, a маситѣ се увличаха отъ сектантски учения, които отричаха държава, редъ и закони, — съвсемъ неочаквано, и то въ навечерието на окончателната провала на срѣдновѣковна България, се издига тукъ вълната на едно литературно движение, чието влияние прескача далечъ задъ границитѣ на българскитѣ земи.

 

Вижда се — срѣдновѣковното минало на България представя една странна върволица отъ бързо смѣнящи се мощь и безсилие, синтеза отъ противоречия, крайности и кризи, отъ буйни и неочаквани издигания и главоломни падения. Единъ руски ученъ, Хилфердингъ, преди повече отъ половина столѣтие бѣ казалъ: въ срѣдновѣковното развитие на България „има нѣщо скороузрѣващо и нетрайно, нѣщо болезнено и неестествено. Скороузрѣването и болезненостьта, — ето най-общата и може би най-сѫществената особность на българската история”. Хилфердингъ бѣ констатиралъ тая особность въ изследванията си върху живота на първото българско царство. Видѣхме, че тя се проявява не по-малко изразително и въ тоя на второто. Той бѣ се задоволилъ при това само да констатира тази особность, но не бѣ потърсилъ обяснението ѝ.

 

На какво се дължи тя?

 

Съвсемъ напраздно би било, отговорътъ на тоя въпросъ да се дири въ расовитѣ качества или националната психология на българския народъ: тѣ сами сѫ продуктъ на историческото развитие. При това,

 

162

 

 

7

 

ако е дума за способностьта къмъ издръжливость, морална или физическа, предъ външни неприятели, именно тя се проявява най-блѣскаво въ българската история. Характерно е дори, че епохитѣ на подемъ и могѫщество сѫ не тия, презъ които българитѣ сѫ били оставяни да градятъ спокойно своето будеще, а напротивъ — тия, когато сѫ имали да издържатъ срещу най-голѣми външни опасности.

 

Струва ни се, че отбелязанитѣ основни чърти на българската история се дължатъ главно, ако дори не и единствено, на влиянието на византинизма върху срѣдновѣковна България.

 

Прабългари и славяни, отъ които се създаде българскиятъ народъ, се настаниха на полуострова като „варвари”. „Варварството” бѣ, което първоначално ги обединяваше. Обособностьта на старото българско общество се засилваше и отъ религиозния елементъ: всѣко културно състояние носи въ себе си единъ религиозенъ мирогледъ и се развива съобразно съ него. Въ тоя смисълъ Византия бѣ първоначално чувствувана отъ българитѣ като представителка на една враждебна култура. И българската държава намираше тогава своето оправдание въ поддържане и съхраняване на езическата традиция. Отъ нея тя черпѣше и своята вѫтрешна сила. Затова именно езическиятъ периодъ е най-устойчивата епоха въ българската история. Скоковетѣ и повратитѣ започватъ следъ него.

 

Въ интереситѣ на сѫществуването си и на свободното си развитие българската държава и общество бѣха длъжни да подчъртаватъ моментитѣ, които ги дѣлятъ и да даватъ преднина на тенденциитѣ, които ги отдалечаватъ отъ Византия. И тукъ изниква неразрешимого противоречие. Следъ като българитѣ чрезъ християнството бѣха застанали въ крѫга на византийската култура, тѣхното държавно, социално и духовно развитие трѣбваше фатално да бѫде насочено по пѫтищата, които самата Византия следваше. Само по себе си това не би било никаква беда, ако проблемитѣ, които въ случая срѣдновѣковна България имаше да разрешава, не се усложняваха отъ единъ неизмѣнимъ фактъ: за българитѣ Византия бѣ не само носителка на една особна култура, но сѫщевременно и една враждебна политическа сила. И следъ като, съ приемането на християнството, културниятъ антагонизъмъ между дветѣ страни бѣ осѫденъ на изчезване, политическиятъ оставаше и въ известенъ смисълъ бѣ дори и засиленъ. Нуждно е това да бѫде по-добре пояснено.

 

Самозапазването и още повече развитието на християнската българска държава бѣ възможно — и сега въ още по-висока степень, отколкото по-рано — само въ борба срещу Византия. Въ изпълнение на жизнения си стремежъ

 

163

 

 

8

 

да обедини югоизточния дѣлъ на балканското славянство, на такава борба тя бѣ обречена отъ самото си географско положение. Но, побеждавана нерѣдко по бойнитѣ полета, Византия накрай винаги оставаше непобедима: не само поради изобилнитѣ си материални срѣдства, но и поради изпитаната организация на своитѣ сили, поради високата си култура. За да ѝ отнематъ орѫжията, съ които си служеше срещу тѣхъ — а не само заради устройството на новохристиянизираното си общество — българскитѣ държавни и духовни водачи бѣха принудени съзнателно да заематъ отъ нея всичко, на което, споредъ тѣхнитѣ разбирания, тя дължеше своето превъзходство. Другъ изходъ нѣмаше, и тукъ лежи цѣлиятъ трагизъмъ въ българската история: епохитѣ на подемъ въ нея започваха винаги съ повишено самосъзнание и съ пориви къмъ всестранно национално строителство, за да се превърнатъ неизбѣжно въ периоди на бърза денационализация; нарастналото съперничество, а отъ тамъ и засиленото заимствуване отъ Византия, измѣстяха развитието отъ неговитѣ естествени пѫтища, за да го тласкатъ въ насоки, изъ които бѣ невъзможно да се създаде нищо здраво и трайно. И ако при все това тия епохи блестѣха съ бързитѣ си и неочаквани постижения, то бѣ защото присаждането на готовитѣ чужди образци спестяваше усилията и бавния трудъ на постепенното и истинско творчество.

 

Тъй въ стремежа си да се изравни по сили и срѣдства съ Византия, безъ да се гледа на това, че прахосваше напраздно народнитѣ сили, срѣдновѣковната българска държава вършеше измѣна къмъ самата себе си. По тази причина нейнитѣ подеми вече сами съдържаха елементитѣ на бѫдещето бързо рушение. Но противоречието не спираше само тукъ. Това, което придаваше тъй чудната жилавина на византийския държавенъ организьмъ, бѣ непостижимо за срѣдновѣковна България, — на първо мѣсто защото не намираше тукъ опора въ една дълбока традиция, която въ Византия бѣ всичко. А независимо отъ това, че сѫществуването на две византийски империи редомъ една до друга бѣ невъзможно, едно страшно недоразумение преди всичко бѣ, гдето българскитѣ господари вѣрваха, че съ силитѣ само на своя народъ ще могатъ да поематъ свѣтовната и политическа мисия на единъ космосъ, какъвто бѣ Византия.

 

Не по-малко невъзможно бѣ отъ друга страна да се пресадятъ на българска почва и истинскитѣ ценности на изтънчената византийска култура. Тя имаше коренитѣ си въ класическата древность, а тъкмо наследството на тая последната оставаше непонятно и непостижимо за единъ народъ като българския, който едва чрезъ

 

164

 

 

9

 

християнството влизаше въ стадия на истинската цивилизация. Заради това между другото на българитѣ оставаше чужда византийската богословска мѫдрость, която единъ Симеонъ искаше тукъ да насади. Тя не само не можеше да оплоди народния духъ за истинско творчество: тя бѣ непригодна да отговори и на проститѣ въпроси, които размѫтваха народното съзнание, откуснато отъ вѣрата на дѣдитѣ. И затова изяснението на своитѣ недоумения и съмнения българитѣ трѣбваше да потърсятъ не въ тая пренесена отъ Византия философско-богословска литература, съ която вѣкътъ на Симеона тъй блестѣше, а другаде. Старитѣ, още неизживѣни, езически вѣрвания всрѣдъ прабългари и славяни се срещнаха тогава съ проститѣ, но вразумителни учения на източнитѣ секти, за да родятъ мирогледа на богомилството. Така срещу официалната религия, проповѣдвана отъ устроената сѫщо тъй по византийски образецъ черква, се издигна една нова религия, която увлѣче маситѣ.

 

Християнството имаше да изиграе въ България една голѣма мисия: да създаде идеологичнитѣ условия за пълното сливане на двата етнични елемента: прабългари и славяни, отъ които се формираше българскиятъ народъ. Византинизмътъ, който нахлуваше заедно съ него, доведе до резултати тъкмо противни. На мѣстото на стария етниченъ дуализъмъ, то създаде едно ново раздѣление — духовно, — което не можеше да бѫде отстранено, защото се подклаждаше отъ една жива и винаги дейна сила — Византия, която отъ своя страна непрестанно трѣбваше да срѣща жилавата реакция на една народна маса, запазила привързаностьта си къмъ своето минало.

 

Значениего на това ново раздвоение става още по-ясно, когато се знае, че върху него действуваха и причини отъ социаленъ характеръ. Наредъ съ съзнателното присаждане на елементи на „духовния” и „политическия” византинизъмъ, вървѣше въ България изобщо несъзнателното и спонтанно увлѣчение отъ византийскитѣ образци. Тукъ вече се проявяваше законътъ за подражанието и — както обикновено става въ подобни случаи — отъ това увлѣчение бѣха засегнати най-високитѣ, рѫководещитѣ слоеве на българското общество. Следъ владѣтеля, който съ гръмкия титулъ „царь на българи и гърци” усвояваше представитѣ за власть и външнитѣ атрибути на цариградскитѣ императори, навѣрно сѫ идѣли боляри и духовници, които по вкусове и наклонности не сѫ искали да останатъ по-назадъ отъ византийскитѣ си събратя. Въ своитѣ социални

 

165

 

 

10

 

стремежи — сѫщо. Достатъчни и опредѣлени известия въ това отношение ние наистина нѣмаме, но само тъй могатъ да се обяснятъ думитѣ на презвитеръ Козма, български писатель отъ X в., отъ които става явно, че тогавашна България вече преживяваше една остра социална криза, твърде подобна на тая въ съвременната ѝ Византия. Съ тази разлика само, че на българскитѣ владѣтели липсуваха съзнанието и далновидностьта, отъ които бѣ проникната социалната политика на тогавашнитѣ византийски императори отъ Лакапина до Василия II. Така нахлуваха въ България òпакитѣ и тъмни явления на византийския животъ, безъ заедно съ това да бѫдатъ възприети тукъ и съответнитѣ противоядия.

 

Следъ като, следователно, византинизмътъ бѣ прекѫсналъ приемственостьта въ държавната и духовна традиция, рушеше се подъ неговото влияние сѫщо тъй вѫтрешната структура на нѣкогашното еднородно българско общество, неговото сцепление, материалната му основа. Въ духовно отчужденитѣ свои водачи масата тогава трѣбваше да види представители или проводници на една враждебна разрушителна сила и да ги отрече. А заедно съ тѣхъ — и държавата, която тѣ управляваха. Така тази последната се лишаваше отъ необходимата си вѫтрешна опора и трѣбваше да се сгромоляса подъ най-малкия ударъ отвънъ. Това обяснява, защо паденията идваха тъй неочаквано и бързо въ моменти, когато държавата се намираше на върховетѣ на своята мощь.

 

Вѫтрешната съпротива на масата намираше винаги своя духовенъ изразъ въ богомилството. Първоначално едно учение, което бѣ повикано да задоволи вѣрскитѣ потрѣбности на народа, то твърде скоро и по силата на една непреодолима логика трѣбваше да излѫчи отъ себе си и принципитѣ на особенъ социално-политически мирогледъ, който въ известни моменти можеше дори да затъмни религиозната му сѫщность. Поради това то стана нѣщо повече отъ една обикновена секта. Отрекло ортодоксията въ нейнитѣ догматични представи и ритуални или организационни форми, то трѣбваше да я отрече и въ социално-политическитѣ ѝ тенденции. И тъй като тя, ортодоксията, бѣ свързала сѫдбинитѣ си съ тия на византинизма, комуто едновременно бѣ идеология и орѫдие, богомилството накрай трѣбваше да заеме отрицателно становище спрямо всички прояви на тоя византинизъмъ въ политическия и социаленъ животъ на срѣдновѣковна България и да застане въ открита опозиция срещу византинизираната българска държава. Отъ това не следва, че то се оформи като учение антидържавно и

 

166 

 

 

11

 

антисоциално. Въ действителностъ то отразяваше само инстинкта на народното самосъхранение и самобитность. Поради това именно българскитѣ богомили, споредъ обстоятелствата, изстѫпваха ту като проповѣдници на пораженството, ту като, макаръ далечни и косвени, идейни подбудители на движения за национално освобождение и държавна независимость.

 

Тоя неотразимъ натискъ на чуждото влияние, отъ една страна, и трескавата реакция, която той предизвикваше, отъ друга, обясняватъ и необикновения подемъ, що създаде Западното българско царство на Самуила, следъ като едва десетилѣтие по-рано бѣ засипана подъ развалини България на Симеона и Петра. Царството на Самуила бѣ рожба на отчаяната реакция срещу византинизма сѫщо тъй, както Прѣславското царство бѣ жертва на разложението, предизвикано отъ сѫщия византинизъмъ. Не случайни сѫ фактитѣ, че богомилството е имало привърженици между членоветѣ на Самуиловия родъ, а все по-слабата съпротива, която българското общество презъ XIII в. бѣ способно да окаже на византийские влияния, обяснява и много по-малката жизнеспособность на второто българско царство въ сравнение съ тая на първото.

 

Сѫщитѣ основни причини водѣха къмъ сѫщо такива последици и въ литературния животъ на срѣдновѣковна България. Съ изключение на нѣкои многообещаващи наченки наскоро следъ покръстването, задушени още въ самия имъ зародишъ, всичко въ книжовния животъ на българитѣ бѣ заето отъ Византия. Съ преводенъ или подражателенъ характеръ се отличаваше почти цѣлата литература на Симеоновото време, а въ още по-висока степень сѫщата чърта характеризираше литературното движение презъ XIV в. начело съ Евтимия. Това обяснява бързината и блѣсъка на тѣхнитѣ постижения, но заедно съ това — и тѣхното пълно безплодие: постигнатото увѣхваше сѫщо тъй бърже, защото му липсуваха жизненитѣ сокове на една родна почва. А заедно съ това именно подражанието или робското заимствуване сподавяха и тукъ всѣка възможность за едно истинско творчество. Нѣма презъ срѣдновѣковието друга литература тъй много откѫсната отъ народния животъ, както това бѣ съ литературата на тогавашна България. Въпросьтъ не е за нейния предимно черковенъ и богословски характеръ. Увлѣченитѣ отъ блѣсъка на чуждия животъ образовани българи задоволяваха даже и своитѣ исторически интереси съ произведения, които бѣха създадени въ Византия. За това въ България се явиха преводи на много отъ византийскитѣ

 

167

 

 

12

 

хроники, но никой българинъ не се сѣти да изложи на книга битието и пpеживяванията на своя народъ, както и никой отъ владѣтелитѣ на християнска България не почувствува нужда да кодифицира нейното обичайно право. Преводитѣ на византийские юридически сборници трѣбваше да запълнятъ и тая празднота. A оскѫднитѣ сведения, които имаме напр. за законодателната дейность на Крума, както и надписитѣ съ лѣтописенъ характеръ изъ езическата епоха, показватъ, че тоя родъ литературна дейность не би прекѫсналъ развитието си, ако външнитѣ условия на българския исторически животъ не бѣха се стекли тъй неблагоприятно.

 

Защо срѣдновѣковната история на сърби и руси не представя сѫщитѣ особности, както тая на българитѣ? Нали и тѣ се развиваха подъ влияние на византийската култура? — Защото, на първо мѣсто, поради географското положение на тѣхнитѣ земи, това влияние всрѣдъ сърби и руси не можеше да бѫде тъй непосрѣдствено и силно, както надъ българитѣ. И по-нататъкъ — защото политического съперничество съ Византия за тѣхъ никога не бѣ тъй неизбѣжно и остро, както то бѣ за българитѣ. Що се отнася до сърбитѣ, тѣхното нормално развитие бѣ нарушено едва при Душана, къмъ срѣдата на XIV в. И тъкмо заради това веднага следъ смъртьта му настѫпи тамъ бързото разложение. А Душанова Сърбия далечъ не бѣ обхааната тъй всестранно и толкова дълбоко разядена отъ византинизма, както това бѣ съ България на Симеона, Петра и Иванъ Асѣня II.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]