Историята на новооткритото сръбско училище въ Велесъ

 

Отъ Д-ръ Н. Маренинъ

 

Придворна печатница (Братя Прошекови)

София 1900

 

Сканове (2.5 Мб) от сайта Digital Library SU 'St.Kliment Ohridski'

 

„Велесъ е чудноватъ градъ, населенъ

съ българи — славяно-пеони, излишно горделиви,

мечтателни, непостоянни, суеверни,

но трудолюбиви, весели, песнопевци, играчи

чудесни, духове неустрашими, бистроумни,

непокорни".

Юрданъ X. К. Джино.

 

Така описва жителите на този красивъ и яхналъ реката Вардаръ градъ неговата неустрашима и мечтателна рожба, „жертвующия се за бракята наши пресладки Болгари, многоревностный Юрданъ X. Константиновъ Болгарскій Чиновъ". Въ продължение на всичките тежки години, които нашиятъ народъ е прекаралъ, този градъ е стоялъ въ първите редове на българските градове и неговите „горделиви" и „непокорни" граждани, всякога са били първи между протестуещите за потъпканата нация, за изгубения езикъ и книга, за изгорените старини. Те се явяватъ първи въ борбата по възражданието ни, защото Велесъ е едно отъ ония редки огнища на българската къща, дето никога искрата на българския езикъ не е изгасвала. Въ техните черкви нито единъ моментъ не е преставало да се пее на славянски езикъ. Децата имъ са знаели да четатъ и пишатъ само на единъ езикъ — славяно-болгарский.

 

Когато се подигна черковниятъ въпросъ, Велешани бързо и лесно сфанаха националния духъ на това движение и, макаръ да имаха онова, което повечето отъ българските градове искаха, отъ патриаршията, те жадно се увлякоха въ него. Като жители на единъ отъ най-големите и най-силни търговски центрове въ Македония, почти всички Велешани знаели четмо и писмо; тевтерите си и сметките си държали на български. Още отъ началото на XVIII столетие ние намираме следи отъ българска писменость. А въ края на това столетие и въ началото на XIX срещаме добре уредени частни и две общински училища. Тези частни и общински училища даватъ цяла редица отъ добри обществени дейци, които не допущатъ никакво гръцко влияние въ града си. Гръцкиятъ езикъ въ Велесъ е билъ непознатъ,

 

 

2

 

нито като говоримъ, нито като писменъ. Ония, които желаели да знаятъ този езикъ, трябало да ходятъ въ Солунъ и Цариградъ, за да го изучватъ [1]. Гръцките владици, които идатъ единъ следъ други въ Велесъ, трябало да държатъ смятка за желанието на силните въ онова време велешки граждани, ако не искали да ставатъ невъзможни въ кратко време между своето паство. Никой отъ тяхъ не е посмялъ да изпъди „славяно-болгарския" езикъ отъ черквите въ града.

 

Разрешението на черковния въпросъ намеря гр. Велесъ и цялата велешка епархия целиничка готова: църквите и училищата бяха чисто български и наредени съгласно всичките искания, които можеше да има българскиятъ народъ въ онова време. Въ императорския ферманъ, съ който се учреждава българската екзархия, отъ всичките български епархии въ Македония, само велешката се явява между поименно споменатите епархии. (Гл. чл. X. отъ този ферманъ).

 

Годините, които предхождатъ учреждаването на св. екзархия, са години пълни съ животъ и трогателенъ патриотизъмъ за велешките граждани. Двете части на града (на двата брега на р. Вардаръ) се надпреварватъ, коя по-добъръ и по-скъпъ български учитель да услови, коя по-хубаво училищно здание да сгради, коя по-красива църква да издигне! Богатите българи се надпреварватъ, кой по-големи суми да даде за училищата и черквите, кой повече да заслужи на своя „пресладкий славяно-болгарскій народъ" !... Изъ средата на това събудено и пожертвователно българско население излиза едно поколение, което носи печата на тази епоха, пълна съ себеотричание и горещо родолюбие. Тази епоха ражда ония мечтателни патриоти, най-яркиятъ представитель на които е Иорданъ X. Константиновъ „Болгарскій чиновъ", както той самъ се нарича. Тази епоха възпита и даде на българския народъ не малко дейци за годините, които стоятъ непосредно предъ руско-турската война. Тя даде крила на националния духъ у Велешани, които не се отчаяха да протестиратъ за потъпкания български идеалъ даже и тогава, когато цяла Европа въ Берлинъ реши да го смачка, като разкъса целокупна България [2].

 

 

1. Единъ отъ велешките богаташи, който е живялъ въ втората половина на XVIII столетие (X. Мише Кушевъ) и който е четялъ и пишелъ само по български, желаелъ, щото единъ отъ синовете му да знае да чете и пише по гръцки езикъ, затова го изпратилъ въ Солунъ. (Вижъ „Градъ Велесъ" отъ К. стр. 34 и 35).

 

2. Когато велешките граждани се научватъ, че берлинскиятъ конгресъ решилъ да остави цяла Македония пакъ подъ турска власть, веднага се събиратъ, избиратъ депутация, която изпращатъ въ Цариградъ да протестира предъ европейските посланници и да имъ изкаже желанието на населението: да остане въ България. Забележете, че това стана по собствена инициатива на Велешани.

 

 

3

 

Благодарение на това ранно развитие на велешките граждани, те дадоха доста голямъ и интелигентенъ контингентъ отъ учени хора на свободна България. Благодарение на същото това обстоятелство днесь Велесъ стои на най-високото стъпало между българските градове въ Македония. И макаръ неговото търговско значение и да е паднало много, той и днесъ запазва онзи печатъ, който му е поставенъ отъ времето. Днешните Велешани представятъ въ Македония онова, което ни представятъ Свищовци между българиге въ Мизия. Те се отличаватъ по своя бистъръ и предприемчивъ духъ, по своята благородность и пламеность. Днесь те иматъ едни отъ най-добро уредените първоначални училища, забавачница и трикласно училище, които се посещаватъ отъ 1350 ученички и ученици. Тези училища се подържатъ отъ самите граждани и учителите имъ са едни отъ най-добре п най-редовно плащаните. Сумата, която Велешани иждивяватъ всяка година за подържане на училищата и учителите, възлиза на 800—1000 лири турски.

 

Младото поколение, което днесъ настига, се отличава по своята будность и спретнатость. По националната си събуденость то е достоенъ наследникъ на ония калени българи, съ които Велесъ има право да се гордее повече отъ всеки другъ български градъ. Верно на заветния патриотизъмъ, който му завещаватъ миналите поколения, то остана буденъ и непоколебимъ стражъ на народностьта си. При националния кипежъ, съ който така много е заета днесъ Македония, Велешани оставатъ едни отъ най-идеалните борци за народностьта си. Заплашванията, арестите и заточенията, истезанията и смъртьта не бяха въ състояние да сломятъ горделивата и мечтателна българска интелигенция въ Велесъ. Горделиви съ миналото на града си и съ това на народа си, мечтателни идеалисти за бъдещето си, велешките граждани сливатъ песните за славното минало, охканията за настоящите страдания и надеждите за близкото бъдеще съ бурния ломотъ на Вардаръ, който като че ли нарочно е поставенъ отъ провидението да минава презъ сърдцето на този градъ, да го мие и освежава!. . .

 

* * *

 

При все това въ Велесъ днесъ има отворено сръбско училище и сръбските шовинисти грозно виятъ надъ главата на Велешани! По какъвъ начинъ сръбската пропаганда успя да се вмъкне въ този толкова жилавъ български градъ ? Кой поиска отварянието на сръбско училище въ Велесъ ? Каква нужда имаше и отъ

 

 

4

 

кого се чувствуваше тя, за да се отвори това училище? Какъ се държа населението въ този градъ при отварянието на сръбското училище? — Това са въпросите, на които даваме отговоръ въ редовете, които следватъ.

 

Сърбите и сръбската пропаганда искатъ море за Сърбия. „Нии неможемъ безъ море", бяха най-обикновените и най-често повтаряните думи на първия и най-яркия представитель на войнственната сръбска пропаганда въ Македония (la propagande militante), г. Ив. Павловичъ. Следъ окупиранието на Босна и Хердеговина отъ Австро-Унгария, следъ създаденото противъ интересите на сърбския народъ течение, че едно съединение на Сърбия съ Черна-Гора е невъзможно, Сърбия неможеше да търси пристанище за себе си на Адриатското море. Тя изгуби най близкия и най-естествения неѝ, както въ географско, така и въ политико-национално отношение морски брягъ. Раздвижването на албанския и бошнашки елементъ въ северна Албания и Стара-Сърбия, както и големиятъ успехъ, който прави между тяхъ католико-австрийската пропаганда, отсече и последната надежда на сръбските патриоти, да се сдобиятъ съ каква-годе часть отъ морския брягъ на Адриатското море. А на Сърбия трябва море. Солунъ е най-близкото до Сърбия пристанище на Егейско море. Сръбските шовинисти скроиха планъ, да си пробиятъ пъть до тази точка. Те знаяха, че Европа познава много слабо балканския полуостровъ въобще и турските владения въ частность. Ако на гърците бе възможно да твърдятъ, че цяла Тракия е населена съ гърци и ако дори заседаещи въ Берлинския конгресъ лица вярваха тези гръцки твърдения, защо да не бъде възможно за сърбите да си създадатъ една въображаема ивица отъ Македония, населена съ сърби, които иматъ своите сръбски училища и живеятъ съ сръбски аспирации. Тази ивица обаче трябва да съединява Сърбия съ Солунъ. Градовете Куманово, Скопие, Велесъ, Гевгелии, Дойранъ и Кукушъ са въ тази зона, по която сърбите определятъ своя пъть за Егейско море — това те искатъ като наследство отъ „болния човекъ". И до като тези градове се считаха и отъ самите сърби за чисто български, веднага същите сърби захванаха да ги считатъ за чисто-сръбски. А ония отъ сръбските учени, които неможаха да превиятъ познанията си предъ желанията и нуждата на новосъздадената сръбска пропаганда, бяха осмивани и преследвани отъ същото онова поколение, което, за същите имъ научни изследвания върху Македония, имъ поставяше, няколко години по рано, венци на главата! . . .

 

 

5

 

Въ Куманово и Скопие сръбската пропаганда успя да отвори училища, при които много пъти има повече учители отъ колкото ученици. Въ тези градове те намериха по няколко български къщи, които още признаваха духовното ведомство на патриаршията и между тия именно гърчеещи се българе те се вмъкнаха.

 

Велесъ е градъ съ 4,000 къщи, отъ които 1,300 са турски, 100 влашки, които признаватъ ведомството на патриаршията, иматъ и отделна черква, но живеятъ много солидарно съ българите, и 2,600 къщи са български. Богатствата на града са въ ръцете на българите и последните даватъ тонъ на работите. Притурете при това, че цялата кааза, която състои отъ 90 села, е населена съ българи, които въ течение на всичкото време на тежко робство за българския народъ не са били досегнати отъ ничие чуждо влияние [1].

 

Още въ първата година на своята дейность сръбската пропаганда се опита да отвори училища въ градовете, които изброихме по-горе и за тази цель тя изпрати отъ Сърбия учители-агитатори. Осемь души учители, дошли отъ Сърбия се установиха въ Велесъ подъ закрилата на турските власти още презъ 1886 година. Както на всякаде, те нямаха нито ученици, нито училище. Нито обещания, нито подкупи, нито залъгвание на деца, които изпращаха като стипендиянти въ Сърбия, нито заплашвания, които отправяха къмъ българите чрезъ услужливата турска полиция, нито заканванията и доносите, които правеха противъ видните българи — нищо не имъ помогна. Населението ги посрещна враждебно и още отъ първите дни неговата неприязненость къмъ новодошлите, отъ никого неканени просветители захвана да се проявява въ доста остра форма.

 

Сръбските агитатори изъ цяла Македония се отличаватъ съ една нагла безочливость, която не всички хора могатъ да притежаватъ. Дошли да разпространяватъ сръбските идеи, те не се свенятъ да ходятъ незвани по къщите на българите, за да ги уверяватъ, че не са българи, а чисти сърби! Въ много места имъ се е дало да разбератъ, че българите не желаятъ такива гости, но сръбските агитатори се досещали само тогава, когато са били грубо изпъждани отъ тези къщи. Осмината сръбски агитатори въ Велесъ скоро бидоха изолирани отъ Велешани така, щото те не можаха да намерятъ дору къщи за живеение въ българските махали, та трябваше да търсятъ

 

 

1. Отъ всичките села въ велешка кааза 77 са български, които признаватъ ведомството на св. Екзархия и 13 села са турски. Нито едно отъ българските села не е останало подъ духовното ведомство на патриаршията.

 

 

6

 

такива между власите и турците. Срещите имъ и земане-даването имъ бе тоже само съ някои власи и турци. Любопитни епизоди разправятъ за живуванието на тези културтрегери съ българското общество, особено съ простата маса, между която са се опитвали да агитиратъ съ подкупи. Нарочно доведени отъ тези агитатори и заселени въ града бедни български семейства отъ ближните села, най вече отъ с. Башино-Село (Паша-Кьой), са изпъждали своите благодетели, съ парите на които са се установявали въ града, щомъ тези благодетели-агитатори поисквали, облагодетелствуваните да се заявятъ за сърби предъ властьта и да поискатъ отъ последната позволение за отваряние сръбско училище въ града.

 

Така безуспешно агитираха изпратените отъ Сърбия осемь душь сръбски учители. Ала неуспехътъ имъ не ги отчая. Униженията и оскърбенията, на които бяха предметъ въ продължение на няколко години, не измениха нито такта имъ, нито дързостьта имъ. Всекидневните неприятности, които произлизаха отъ стоението и оскърбителното държание на тези агитатори, наостриха българското население толкова много, щото то давà на няколко пъти колектавни заявления до каймакамина, да премахне тези чужденци отъ града, понеже те са хора безъ занятие, дошли отъ вънъ да причиняватъ раздори и размирици . . .

 

Каймакаминътъ не даде обаче никакво внимание на тези заявления. Негодуванието на българското население се увеличи тогава още повече. Уличните скандали захванаха да ставатъ по-чести. При всяка неприятна случка, предизвикана отъ сръбските агитатори, най-видните и събудени българи отъ града биваха или арестувани или глобявани. Близките връзки и симпатии на сръбските агитатори съ местната власть се явяваха по-рельефно отъ день на день, а това увеличи умразата на българското население, което храни една вродена ненависть къмъ всички немюсюлмани, които са близки на турските власти.

 

Като видяха, че заявленията, имъ, покрити съ хиляди подписи и адресувани до каймакамина, не се взематъ подъ внимание, велешките българи дадоха такива на солунския валия, на великия везиръ въ Цараградъ и на самия султанъ. Въ тези заявления, както и въ ония, които се даваха на каймакамина, следъ като изказваше високо своята верноподанность и пълна покорность къмъ императорското правителство и султана, населението молеше отстранението на осемьте празноскитаещи

 

 

7

 

се чужденци, които причиняватъ постоянни размирици и безпокойствия въ Велесъ. И тези заявления останаха нечути.

 

Велешкиятъ каазалийски административенъ съветъ (идаремчджлиси) на няколко пъти се е занимавалъ съ този въпросъ и е вземалъ решение, да се моли солунскиятъ валия, да заповяда отстранението на агитаторите отъ Волесь. Решенията (мазбатите), изпратени въ Солунъ, оставаха обаче безъ отговоръ, а каймакаминътъ получаваше поверителни заповеди да пази и помага на сръбските агитатори.

 

Отъ день на день населението се възбуждаше. Агитаторите това и очакваха. Отъ тяхното държание и заканвание явно ставаше, че, сговорени съ властите, те дебнеха згоденъ моментъ, да турятъ ръка върху всички по-видни граждани, да сплашатъ народа и при единъ такъвъ часъ на тероръ, да прокаратъ отварянието на сръбско училище. За да докаратъ до този край своята работа, те не пожалиха никакви средства. Съ богато заплащани турски стражари те захвабаха да сноватъ изъ селата на цялата кааза. Въ присътствие на стражарите сръбските агитатори са проповядвали на населението, че султанътъ иска, щото то (населението) да се нарича сръбско, да си отвори сръбски училища, да изпъди българските учители, на мястото на които ще имъ се изпратятъ безплатно сръбски учители, че те, сърбите, ще помагатъ и съ пари на населението, когато последното е въ нужда. И за да дадать нуждния ефектъ на проповедите си, въ много села са давали пари на бедни семейства. При подобна обиколка на единъ сръбски агитаторъ в с. Теово, стражарятъ, който го е придружавалъ, подъ влиянието на агитатора се представилъ предъ селените за чиновникъ натоваренъ отъ правителството си, да събира някакви данъци. Нещастните селени изтръпнали. На тълпи се явяватъ предъ агитатора и го молятъ да накара стражарина да не събира данъци, които те отодавна са изплатили. Агитаторътъ дослушалъ молбата имъ и стражаринътъ се отказалъ да събира данъци, съ условие, че селените ще захванатъ да се наричатъ сърби! . . . За оня, които са далечъ отъ Македония, това трябва да, се вижда и чудно и невероятно, но онзи който поне единъ пъть е посетилъ тази толкова хубава, колкото и нещастна страна, знае че това е една много малка отъ хилядите куриозности, които всекидневно се повтарятъ тукъ!

 

Въ няколко села сръбските агитатора сполучиха да намерятъ по единъ или по двама бедни българи, които срещу месечно възнаграждение се съгласиха, да работятъ за отварянието на сръбски училища въ тези села. Но скоро се отказаха,

 

 

8

 

като не можиха да понесатъ тежестьта на народната ненависть. Това обстоятелство накара агитаторите да прибягватъ до услужливата грубость на стражарите. Много българи изъ селата Рудникъ, Теово, Чичовци, Оризари, Крайница и пр. бидоха бити, арестувани и докарани вързани въ Велесъ, защото грубо посрещали сръбските агитатори.

 

По този начинъ запалениятъ въ града огънь се пренесе и въ селата. Сръбските агитатори забелязаха, че и по-лесно е и съ по-малко рискове е свързано работението въ селата: за всяко село трябаше по единъ добре заплатенъ турски стражаринъ, който за селата е малъкъ султанъ. Чрезъ него те можеха да представятъ населението на кое и да е село за каквото поискатъ. За да оформятъ работата и за да се представятъ въ Велесъ като хора, които работятъ въ съгласие съ законите, трябваше поне по единъ честенъ човекъ отъ всяко село да поиска съ прошение разрешение отъ властите да отвори сръбско училище. Такива хора, обаче сръбските агитатори и въ селата не намериха ! . . . А между това тямъ стигаше само по единъ човекъ за всяко село !

 

Всички усилия на сръбските агитатори въ Велесъ и околните села, всички потрошени отъ тяхъ пари, оставаха безъ всякакъвъ резултатъ. Подкупените селени захванаха да се разкайватъ и да се отказватъ отъ сърбизъма. Именуемиятъ Петъръ Ташевъ отъ с. Башино-Село, който се бе обявилъ за сръбски агитаторъ въ селото си, вследствие на едно силно спречквание съ пропагандата по парични въпроси, се отказа, да иска позволение, да отвори сръбско училище въ селото си и дойде въ Велесъ въ началото на м. октомврий 1898. година. Няколко дни следъ това той биде убитъ. Властите, които търсеха случай, да турятъ ръка на някои отъ „по-твърдоглавите" българи, намериха згоденъ моментъ за да арестува всички посочени отъ сръбските агитатори българи, които се обвиниха като компрометирани въ това убийство. Цельта имъ обаче пакъ не се постигна. Арестуваните доказаха своята невинность и бидоха освободени, макаръ и да лежаха въ затвора по 3—4 месеца.

 

Тукъ е мястото да споменемъ, че сръбските агитатори вярваха, какво несполуката на тяхната работа се дължи изключително на велешкия български митрополитъ, Негово Високопреосвещенство, Авксентия. До колко са се лъгали обаче въ това, ще се види отъ по-нататъшното развитие на борбата, която взе най-заплашителенъ за сърбите характеръ тъкмо тогава, когато дядо Авксенти беше отъ дълго време далечъ отъ паството

 

 

9

 

си — въ Цариградъ. Сръбските агитатори вярваха това и заради туй отправиха стрелите си лично противъ него. Най-напредъ те се опитаха да го компрометиратъ въ убийството на Петъра Ташевъ. Богато заплатениятъ отъ агитаторите велешки следователь, безъ да мисли много, изпраща една призовка до Дяда Авксентия, съ която го кани да се яви при него, следователя, за да го запита по убийството на П. Ташовъ! . . . Както и трябваше да се очаква, Дядо Авксенти повърна призовката, като съобщи на следователя, че не е този каналътъ, по който, съгласно дадените привилегии на духовните началници и епископи, може да се вика въ съдилищата единъ митрополитъ. Тогава следователятъ взема решение силомъ да се доведе „Българскиятъ деспотъ"! Административната власть обаче поиска съгласието на солунския валия, преди да употреби стражари, за да изпълнятъ решението на следователя. Отъ Солунъ въпросътъ се пренесе въ Цариградъ, дето го бе отнесалъ и самъ Дядо Авксенти. А отъ Цариградъ се отговори, че следователятъ не може да повика за изследване единъ митрополитъ, освенъ чрезъ св. Екзархия. Следователятъ видя, че причините, които са го накарали да меси въ това дело Дядо Авксентия, ще излезатъ на яве предъ неговото началство и за това се отказа да прави онова, което беше споредъ закона.

 

Тази несполука на сръбските агитатори ги накара да помислятъ за по-радикални средства, за да се избавятъ отъ Дядо Авксентия.

 

На 8. януари сръбската пропаганда отъ Скопие изпраща двама убийци, единъ албанецъ и единъ сърбинъ съ наставление да убиятъ Дядо Авксентия. Българското население скоро се научи за това и съобщи на властите, като се посочи и къщата на единъ велешки турчинъ, въ която били скрити дошлите убийци. Полицията не взе никакви мерки, до когато купове отъ настръхнало българско население не захвана да заобикаля къщата, въ която се криеха убийците. Въ това време единиятъ отъ убийците — албанецътъ — успява да излезе отъ къщата. Другиятъ, на име Перо, биде уловенъ и арестуванъ, но следъ няколко дни Велешани видяха, че същиятъ този Перо свободно отпътува. за Скопие, изпратенъ до станцията отъ сръбските агитатори.

 

Между това сръбските агитатори бяха успели да намерятъ за три села трима бедни и компрометирани въ разни престъпления селени, които, срещу определена месечна заплата, се съгласили да подадатъ заявления, въ които молели велешкия каймакаминъ, да имъ позволи да отворятъ на свое име сръбски

 

 

10

 

частни училища въ селата си [1]. Такъво позволение за с. Башино-Село поискалъ някой си Алексо Саздовъ; за с. Рудникъ — Аце Коцевъ отъ това село; за с. Теово — Димко Скендеръ. Прошенията на тези просители били отфърлени отъ административния съветъ (идаре-меджлиси), защото нито единъ отъ просителите не отговарялъ на условията, които се изискватъ отъ съществуещите турски закони. Споредъ закона, лицата, които просятъ позволение да отворятъ някое училище на свое име, тряба да иматъ следните качества: 1) тряба да бъдатъ грамотни; 2) тряба да бъдатъ честни и уважавани (мютеберъ) граждани, които няматъ никакви дългове, които никога не са били съдени и осъждани и които не са лежали някога въ затвора; 3) тряба да притежаватъ недвижими имущества и да плащатъ не по малко отъ 500 гроша годишенъ данъкъ на държавата; и 4) тряба да бъдатъ турски поданници. Както казахме нито единъ отъ тримата просители не притежавалъ тези качества и за това съветътъ, на който болшинството отъ членовете са турци, единодушно решилъ да остави безъ последствие тези прошения.

 

Не така обаче мислели въ Цариградъ и Солунъ. На 22. мартъ с. год. солунскиятъ валия Хаджи-Хасанъ-Паша писалъ едно официялно писмо до велешкия каймакаминъ [2], Ахмедъ Тефикъ Бей, съ което му заповядалъ да изпрати по-скоро въ вилаетското управление въ Солунъ мазбатитѣ (решения въ полза) за отварянието на сръбски училища въ с. Башино-Село, Рудникъ и Теово. Въ това писмо буквално се казва следнето:

 

„Споредъ сведенията, които вилаетското управление има върху личностьта и миналото на Алексо Саздовъ отъ Башино-Село, този човекъ е честенъ (мютеберъ) гражданинъ, поради което Вие тряба по-скоро да ни изпратите нуждната мазбата за неговото прошение, та да може да му се издаде позволително (русатнаме) за отваряне сръбско училище въ неговото село. Въ случай, че вие имате нещо противъ това лице, намерете друго по-подходно и изпратете мазбатата на негово име".

 

Четире дни следъ получаването на това писмо, на 26 марта, велешкиятъ каймакаминъ получилъ пакъ отъ солунския валия втора телеграфична заповедь, на която съдържанието е следното:

 

„Съобщи Ви се, че вилаетското управление е проверило вече и

 

 

1. Понеже сръбската пропаганда не е могла до сега да спечели нигде въ Македония поне няколко къщи и съ тяхъ да основе църковна община, която да изиска отваряне на сръбско общинско училище, всичките сръбски училища са частни. Позволителните (русатнамета) за отваряне сръбски училища са издадени на името на отделни лица и те се считатъ като стопани на училищата.

 

2. Тогава велешката кааза административно принадлежеше на солунския вилаетъ.

 

 

11

 

е намерило какво Алексо Саздовъ е почтенъ човекъ и че следователно няма какво да се разисква за неговите качества; защо не ни отговаряте?„

(подп.) Солунски валия хаджи Хасанъ".

 

Велешкиятъ каймакаминъ не може да напише подобна мазбата безъ предварително решение на административния съветъ. Той бързо свикалъ на заседание съвета и на ново предложилъ на разисквание заявлението на Алексо Саздовъ. Съветътъ решилъ пакъ еднодушно, че понеже именуемиятъ Алексо Саздовъ не притежава предвидените въ закона качества, не може да му се позволи да отвори училище въ селото. Съ писмо отъ 14 априли каймакаминътъ съобщилъ на солунския валия решението на каазалийския административенъ съветъ (идаре-меджлиси).

 

Два дни следъ получването на това писмо, на 17 Априли, солунскиятъ валия телеграфиралъ на велешкия каймакаминъ следната депеша:

 

„Поради вашия идаресизликъ (административна неспособность) Вие се повиквате въ Солунъ, а на Ваше място е изпратенъ гевгелийскиятъ каймакаминъ, Рамизъ Бей, комуто тряба да предадете делата на каазата".

Солунъ, 17 Априли 1315 год. (под.) валия Хасанъ.

 

 

Рамизъ Бей е интелигентенъ турчинъ. Той разбра съображенията на висшето си началство. Той знаеше че отварянието на сръбските училища въ Македония се изисква отъ Цариградъ и че то влиза въ политичната програма на Високата Порта като отделна точка. Въ битностьта си гевгелийски каймакаминъ, той употреби всички хитрости, съ които така много се отличаватъ по-интелигентните турски чиновници и отвори сръбски училища както въ Гевгелии, така и въ много села на каазата. Той дойде въ Велесъ съ особени наставления по този въпросъ. Велесъ и цялата велешка кааза представятъ силна българска крепость, затова и трябаше да се действува по-бързо и по-енергично. Това обстоятелство откри много незнайни до тогава работи по тоя въпросъ. Българското население разбра, че не е сръбската пропаганда, съ която тряба да води борба противъ отварянето на сръбски училища.

 

Още при пристигането си въ Велесъ Рамизъ Бей получава отъ солунския валия една шифрована телеграма, въ която му се заповядва, да изпрати мазбата за отваряне сръбско училище въ с. Башино-Село на името на Алексо Саздовъ. Въ тази телеграма се съобщава че заповедьта иде отъ Цариградъ, отъ великия везиръ и двореца.

 

Между това възбуденото българско население отъ града и селата следеше въпроса съ напрегнато внимание и инстинктивно предчувствуваше, че властите ще употребятъ всички

 

 

12

 

средства, за да прокаратъ отварянието на сръбски училища както въ града, така и въ селата. На 19 априли става едно грамадно събрание на представители отъ селата на цялата кааза и града въ едно отъ градските български училища. Това е едно отъ редките български събрания, които са ставали въ Турция. Въ него селени и граждани отъ велешката кааза високо заявяватъ, че тямъ не трябватъ сръбски училища, защото въ цялата кааза няма нито една християнска къща, която да не е българска. Старци въ преклонна възрасть и отъ най-далечните села на каазата дошли да кажатъ, че те не сакатъ сръбско ученье, че те ще прокълнатъ ония отъ децата си, които ще поискатъ да имъ сборуетъ по сръбски! Млади идеалисти отъ четирете краища на каазата дошли да съобщятъ, че не искатъ сръбски училища, защото знаятъ и да четатъ и да пишатъ на езика, който имъ е завещанъ заедно съ млякото и първата песень на майките имъ! . . . Въ това събрание се четеше нещо решително и много твърдо. Властите разбираха много добре този характеръ на събранието и затова не само не поискаха да му попречатъ, но даже се показаха наклонни да изслушатъ и удовлетворятъ желанието на събрания народъ. До колко това е било искренно ще видимъ по-нататъкъ.

 

Събранието избра една комисия отъ 6 души първенци българи, които натовари да направятъ всичко възможно и законно за да не се позволи отварянето на сръбски училища въ каазата, като изложатъ, комуто тряба, волята на християнското население въ цялата кааза, както и пълното незачитане на законите въ страната отъ някои представители на местната власть. Тази комисия представи отъ името на българското население въ каазата писмена молба до велешкия каймакаминъ и телеграфира друга на солунския валия. Въ тези молби населението заявяваше, че въ цялата кааза няма нито единъ местенъ сърбинъ и че населението не желае сръбски училища, които ще станатъ гнезда на размирици; то молеше, въ интереса на мира и тишината на каазата, както и въ името на законите, каймакамина и валията, да не се подига вече въпросъ за отваряне на сръбски училища въ велешката кааза.

 

Каймакаминътъ не даде обаче никакво внимание на тази молба. На 21 априли той свика административния съветъ на каазата и на ново постави на разискване прошението на Алексо Саздовъ отъ Башино-Село. Върху това прошение имаше вече две резолуции, взети отъ същия съветъ, споредъ които Алексо

 

 

13

 

Саздовъ не може да отвори училище въ селото си, защото не отговаря на условията, предвидени отъ закона. Въ течение на разискването членовете-българи изкараха на яве нови факти за миналото и нечестностьта на Алексо Саздовъ. Установи се, че не преди много време това лице е билъ укриватель на прочутия разбойникъ, Коце Диманинъ, който дълго време върлувалъ въ Велешко и на когото той билъ близъкъ роднина. Властите бяха открили въ неговата къща скрити неща, крадени отъ Диманинъ и поради това Алексо Саздовъ бе съденъ и осъжданъ. Освенъ това той не притежаваше никакви недвижими имущества и следователно не плащаше никакъвъ данъкъ на държавата. Каймакаминътъ обаче не обърна никакво внимание и на тези разкрития. Той знаеше че въпросътъ е предрешенъ и че му трябаше само да се оформи чрезъ гласуване въ съвета [1]. За да напомни на някои отъ разколебаните следъ горните разкрития членове турци [2], че тряба да гласуватъ въ полза на Алексо Саздовъ, каймакаминътъ споменалъ, че солунскиятъ валия телеграфично му е заповядалъ да издаде мазбата въ полза на Алексо Саздовъ и прочелъ цялата шифрована телеграма, за която поменахме по-горе. Всички членове турци гласували за, като извинили своята непоследователность по този въпросъ съ следната характеристична фраза:

 

Понеже това се желае отъ валията и отъ везирина, ние не можемъ да отиваме противъ тяхното желание и за това гласуваме за".

 

И така, върху единъ и същъ въпросъ, въ единъ и същъ съветъ при едни и същи членове въ него, се взе решение тъкмо противно на онова, което два пѫти бе вземано по-преди върху този въпросъ! На другия день велешкиятъ каймакаминъ пишеше вече мазбата до солунския валия и му явяваше, какво велешкиятъ идаре-меджлиси намерилъ, че Алексо Саздовъ е честенъ и почтенъ човекъ и че няма никакви причини, да му се отказва правото да отвори сръбско училище въ селото си — Башино-Село.

 

Точенъ изпълнитель на заповедите, които получаваше, каймакаминътъ Рамизъ Бей последователно прокара презъ съвета прошенията на Аце Коцевъ за отваряне сръбско училище въ с. Рудникъ и на Димко Скендеръ — за въ с. Теово. Понеже разискванията въ съвета по тия две прошения са

 

 

1. Каймакаминътъ прѣдварително склонилъ членовете турци на съвета да гласувать въ полза на Алексо Саздовъ, като имъ представилъ въпроса въ по-ясна форма: отварянето на сръбско училище въ Велешко е въпросъ политиченъ и желание и заповедъ отъ Цариградъ.

 

2. Те са всякога 3/4 отъ цялото число на членовете въ съвета.

 

 

14

 

много характерни и нагледно посочватъ, до къде отиватъ престъпленията на турските власти и защото те рисуватъ по-рельефно начина и пътя, по който върви сръбската пропаганда въ Македония, азъ ще ги изложа макаръ и на късо. Те ни обясняватъ същевремено сдушеностьта и сговорностьта на сръбската пропаганда съ турските власти.

 

При разискванието върху прошението на Аце Коцевъ се установило, че този човекъ нямалъ никакви недвижими имущества, не плащалъ никакви данъци на държавата и свърхъ всичко това билъ неграмотенъ. Каймакаминътъ бързо прекъсналъ членовете, които давали тези сведения, повикалъ двама никому непознати селяни, нарочно пратени, и ги попиталъ предъ целия светъ, да ли Аце Коцевъ е честенъ човекъ и да ли те желаятъ, той да имъ отвори училище, въ което децата имъ ще се учатъ базплатно. Двамата непознати отговорили, че А. Коцевъ е честенъ човекъ и че те желаятъ, той да имъ отвори училище. Изиграна веднажъ тази комедия, ловкиятъ каймакаминъ побързалъ да тури на гласувание въпроса. Послушните турци-членове гласували така, както желаелъ каймакаминътъ, защото „това било волята и заповедьта на валията и султана".

 

Заседанието, въ което се разисквала просбата на Димко Скендеръ отъ с. Теово, представлявало още по-скандалиозна и по-смешна сцена. Още се говорело за личностьта и качествата на просителя, когато каймакаминътъ заповядалъ да повикатъ именуемия Димко Скендеръ. Съобщило се обаче, че това лице не е дошло, защото преди единъ месецъ заминало за Сърбия. Тогава каймакаминътъ попиталъ, да ли има някое липе, което Димко Скендеръ да е оставилъ на свое място. Предъ съвета се явява някой си Стойко, който не знаелъ даже името на баща си! Отъ сведенията, които българите-членове на съвета дали още на момента, се установило, че това лице не преди много време е било съдено за кражба на кози и че до преди няколко дена е излежавало наказанието си за тази кражба въ велешкия затворъ. Попитанъ да ли това е верно, Стойко отговорилъ, че е верно, „но наивно притурилъ, азъ съмъ честенъ човекъ и можете да питате двамата свидетели, които са вънка." А когато го запитали, знае ли да чете и пише, Стойко отговорилъ, че не знае, но ще се научи щомъ отвори училище ! . . Следъ това каймакаминътъ повикалъ двамата свидетели, които потвърдили честностьта на Стойка. Единъ отъ членовете на съвета забелязалъ, че споменатиятъ Стойко не е давалъ никакво заявление и че споредъ правилника за

 

 

15

 

съветите, няма си мястото да се разисква заявление, което не съществува. Ала каймакаминътъ прибързалъ да поправи и това: той повикалъ Стойка и му казалъ да отиде при единъ отъ чиновниците, за да му напише по-скоро едно прошение, съ което Стойко да иска позволение за отваряние сръбско училище. Членовете-турци гласували въ полза на неподаденото още прошение, „защото те не можали да се противятъ на желанието и заповедьта на валията и султана".

 

Единъ часъ следъ закриванието на заседанието просителятъ Стойко донесълъ написаното прошение, върху което вече било взето решение преди да бъде подадено!

 

При разискванията на тези прошения въ казаалийския административенъ съветъ (идаре-меджлиси) на много пъти станало дума, че солунскиятъ валия получилъ една шифрована телеграма отъ Мюбеина (двореца), въ която му се съобщавало, че въ Цариградъ било издадено специално ираде за отваряние на сръбски училища въ Башино Село, Рудникъ и Теово. Каймакаминътъ, Рамизъ Бей, за да насърдчи разколебаните членове-турци, при разисквание въпроса за с. Башино-Село, заявилъ въ заседанието на 21. априли, че отварянието на сръбско училище въ Башино-Село се иска отъ двореца въ Цариградъ (отъ Мюбеина) и че за него, както и за другите две села, има специално султанско ираде. Това заявление на каймакамина силно смутило членовете на съвета. Единъ отъ членовете-българи помолилъ каймакамина, да бъде малко по-ясенъ върху този въпросъ и да съобщи на съвета нуждните подробности по тази шифрована телеграма на Мюбеина, за която толкова пъти споменува; защото, ако действително съществува подобно специално ираде, всяко разисквание и гласувание по този въпросъ е не на мястото си и незаконно: ирадето е султанска заповедь, която решава въпроса и никой въ държавата не може да каже или да гласува противъ. Като забелязалъ колко далечъ е отишелъ въ своите разкрития, каймакаминътъ, смутено и двусмислено отговорилъ, че подобно ираде има, но то заповядвало, всички въобще въпроси, които се отнасятъ до отварянието сръбски училища, да се разискватъ и решаватъ въ административните съвети бързо и безъ пречка въ полза на просителите! . . .

 

Тези нередовности и фалшификации, които се извършиха въ административния съветъ, се знаяха отъ българското население, което не преставаше да протестира. Духовете на българите въ града и каазата до толкова бяха се изострили, щото хората захванаха да напущатъ дневната си работа и да се

 

 

14

 

готвятъ да правятъ демонстрации. Избраната комисия всекидневно подаваше заявления и протести до каймакамина и валията. А когато велешкиятъ идаре-меджлиси завърши работата си и каймакаминътъ изпрати въ Солунъ на одобрение взетите решения (мазбатите), комисията захвана всекидневно да изпраща телеграфични протести и молби до солунския валия и до султана. Въ тези протести и молби, като се съобщаваше за всичките закононарушения и фалшификации, станали при издаванието на мазбатите, молеше се да не се позволява отварянието нито на едно сръбско училище въ велешката кааза, гдето няма нито единъ местенъ сърбинъ. Въ една отъ телеграмите до султана, комисията изискваше изпращанието на анкета за да установи всичко, което населението (и турско и българско) знае като явно престъпвание на законитѣ и което е било извършено отъ административния съветъ па велешката кааза, отъ какъ е дошелъ каймакаминътъ Рамизъ-Бей. Тези протести бяха внушителни. Самъ каймакаминътъ писва въ Солунъ, да не се бърза съ одобрението на мазбатитѣ, защото предвиждаше нежелателни бъркотии. Българските първенци въ Велесъ телеграфираха на валията и султана, че не могатъ да отговарятъ за онова, което ще се случи, ако дойде одобрението на изпратените вече въ Солунъ мазбати. Кипежътъ между населението бе толкова силенъ, щото трябваше само единъ викъ, едно махвание съ ръка, за да станатъ ония -импозантни, макаръ и мирни, демонстранци, които станаха три месеца по-сетне и които предизвикаха военната екзекуция въ Велесъ.

 

Солунските власти разбраха, че ще е по-добре, ако отложатъ за неопределено време отварянието сръбските училища въ трите села. Това решение се съобщи на каймакамина и той побърза да го съобщи на българското население. Всичко внезапно утихна. Но не за дълго време.

 

*  *  *

 

Сръбските агитатори въ Велесъ виждаха, какви пречки срещатъ техните планове. Те мислеха, че пречките идатъ отъ отделни личности, които водятъ населението. Българскиятъ митрополитъ, споредъ тяхното недалновидно схващание, бе, както казахме, главната причина на неуспеха имъ. Затова и захванаха да правятъ нови опити, да го убиятъ.

 

Тряба да забележимъ, че отъ преди една година въ Велесъ се установи да живее сръбскиятъ медикъ Ив. Поповичъ,

 

 

17

 

който се постави на чело на сръбската пропаганда въ този градъ. Още съ пристиганието си Ив. Поповичъ даде широка гласность на хуманната цель, която го е тикнала въ Македония: да цери безплатно болните въ Велесъ и селата. Бедни болни отъ селата и града захванаха да идатъ при новодошлия филантропъ. Не се минаха обаче нито два месеца, и цялото население захвана да отбягва отъ този медикъ, който поиска да продава посредствените си медицински познания срещу народностьта на ония, които неможаха да заплатятъ докторските му визити. Между населението се разпръсна слухъ, че този човекъ не е даже медикъ, а е училъ правото въ Франция.

 

Ив. Поповичъ стана глава на сръбските агитатори въ Велесъ. Подъ негова диктовка се вършеше всичко. Подъ негово ръководство се скрои втори пъть убиванието на българския митрополитъ. Той намери, съ съдействието на Иванъ Иваничъ, сръбски вице-консулъ въ Прищина, трима албанци, които се поставиха на разположението на първия. Тези албанци бяха Рамизъ и Мустафа отъ Качаникъ (скопски санджакъ) и Исмаилъ отъ с. Заделъ (прищенска кааза). На 17 Май тримата наемни убийци заминаха отъ Скопие за Велесъ. Тямъ бе заръчано да се поставятъ на разположение на Ив. Поповичъ. Последниятъ имъ съобщава че тяхната мисия е да убиятъ дядо Авксентия, който въ това време се готвеше да излезе на обиколка въ епархията си. Ала една случайность попречи на скроения планъ. Предизвестени, някои българи отъ Скопие съобщаватъ имената на дошлите убийци и селото и къщата въ която се криятъ. Полицията направи обискъ въ посочената къща на турчина Елесъ Чаушъ отъ с. Водовратъ (Велешко) и наистина намери скрити тримата въоръжени албанци. Двамата отъ тяхъ сполучиха да избягатъ. Единиятъ биде арестуванъ. За да видятъ читателите, защо сме тъй категорични въ твърдението си, отъ кого са били изпратени тези убийци, които не скриха отъ никого намерението си, ние привеждаме текста на едно прошение, адресувано до косовския валия, Хафъзъ-Паша отъ сръбския агитаторъ въ Скопие, Михаилъ Манчичъ, по поводъ арестуванието въ Велесъ на единия отъ тези наемни убийци.

 

„До Негово Високопревъзходителство

Скопския Валия"

 

„Ваше Високопревъзходителство",

 

„Отъ преди петнадесеть деня, съ цель да търсятъ и намерятъ убиеца на убития Толю Ивановикь, мой тъсть, бяхме

 

 

17

 

изпратили въ Велешко мюсюлманите Рамизъ и Мустафа отъ Качаникъ и Исмаилъ отъ с. Заделъ. Както и да е, но това се подушило отъ българите и, като видели, че ако убиецътъ Димо Берберъ се хване, те ще претърпятъ голямо нещастие, прибягнали до едно средство, за да попречатъ на дирението отъ гореспоменатите наши пратеници: научихме се, че отъ страна на българския владика билъ даденъ единъ трактиръ до велешкия каймакаминъ, че ужъ гореспоменатите били изпроводени въ Велесъ отъ страна на сърбите, да убиятъ българския владика и че българскиятъ владика настоявалъ да се арестува единиятъ отъ нашите пратеници, именно Рамизъ и отъ два деня Рамизъ билъ арестуванъ отъ правителството. Българите завеждатъ дело и желаятъ арестуванието на Рамиза, само за да попречатъ на дирението, като направятъ да се изгуби дирята на Димо Берберина и за да скриятъ своите разбойнически постъпки. Като удостоверявамъ, че Мустафа и Рамизъ отъ Качаникъ и Исмаилъ отъ с. Ваделъ са действително изпратени отъ моя страна да дирятъ убиеца Димо Берберъ и че те въ случая са услужили на държавата и отечеството, моля Ваше Високопревъзходителство, да освободите въ нищо невиновния Рамизъ и да издадете едно окрѫжно, на основание на което той и неговиятъ другарь (?) да бъдать пазени и подпомагани отъ царските чиновници въ местата, дето отиватъ.

 

27 Май 1315 год.

 

(под.) Михаилъ Мапчичъ,

живущъ въ Скопие". [1]

 

 

Нека забележимъ пътемъ, че осуетяванието на скроения планъ за убийството на дяда Авксентия докривя твърде много на скопския валия Хафъзъ-Паша. И той не можа да скрие негодуванието си противъ ония, които откриха и съобщиха плана. Когато убийците бяха заминали за Велесъ отъ Скопие, Хафъзъ-Паша се намираше на обиколка въ вилаета и за свой заместникъ въ Скопие бе оставилъ вилаетския тефтердаръ. Щомъ се узна намерението на убийците, съобщи се на валийския

 

 

1. Н. В. Михаилъ Манчичъ е сръбски агитаторъ въ Скопие. Той е дошелъ отъ Унгария преди няколко години и е познатъ като уличенъ безделннкъ. Няма никакви роднински връзки съ убития Т. Ивановъ, който беше родомъ отъ Скопие и българинъ по произхождение. Уловениятъ Рамизъ не познавалъ даже своя покровитель. Когато горното прошение било изпратено до Велешкия каймакаминъ и последниятъ запиталъ арестувания Рамизъ, да ли познава М. Манчича и кой го е изпратилъ въ Велешко, албанецъ отговорилъ, че никого освенъ г. Иванъ Иваничъ и велешкия докторъ Поповичъ не познавалъ!

 

 

19

 

наместникъ въ Скопие и се помоли да телеграфира на велешкия каймакаминъ. Същевременно се телеграфира и на Негово Високопреосвещенство Авксентия. Последниятъ съобщилъ на каймакамина съдържанието на телеграмата. Съобщено това въ Скопие, дето българите запитали тефтердара защо велешкиятъ каймакаминъ нищо още не знае, валийскиятъ наместникъ се извинилъ, че забравилъ да телеграфира въ Велесъ! А когато велешкиятъ каймакаминъ намерилъ въ посоченото село и въ означената отъ дяда Авксентия къща на Блесъ Чаушъ тримата въоръжени албанци и сполучилъ да арестува единия, двамата избягали въ Скопие и няколко дни свободно се разхождали низъ града. Те били наново посочени на валийския наместникъ, показанъ му билъ и ханътъ въ който нощували, ала той не взелъ никакви мерки за арестуванието имъ. Българите отъ Скопие телеграфично молили Хафъзъ-Паша, който се намиралъ този день въ Ипекъ (Албания), да заповяда арестуванието на находещите се въ Скопие наемни убийци, които като албанци, нямаше да скриятъ имената на ония, що бяха ги изпратили да извършатъ убийството. Ето текста на отговорната телеграма на Хафъзъ-Паша:

 

„Тъй като Велешкиятъ Митрополитъ е турски подданникъ и тъй като Велесъ пада въ Солунския вилаетъ, нямате право да се вмесвате въ подобни работи, които са вънъ отъ вашата компетентность. Обаче ако отъ велешкия каймакамлъкъ или отъ споменатия вилаетъ се е явило до сега по тоя въпросъ на наместничеството, азъ съмъ попиталъ вече причините за неулавянието на избягналите и съмъ предписалъ нуждното. Ще видя какво да правя отъ отговора, който ще получа".

(подп.) Валия Хафъзъ Мехмедъ. 1-й Май 1899 год.

 

 

Толкова тактиченъ и хитъръ при други случаи, Хафъзъ-Паша не можа да скрие яда си при узнаванието, че убийството не станало. Той не поиска да арестува убийците, защото те щяха, може би, да разкриятъ и неговото участие въ скроеното убийство и съдействието, което е указалъ на наемните трима албанци.

 

Всичко това, разкрито и съобщено, много смути както властите въ Велесъ и Скопие, така и висшите турски кръгове въ Цариградъ, които инспириратъ и насърдчаватъ сръбската пропаганда въ Македония. Това стана една отъ важните причини да се потуши временно въпроса за сръбските училища въ Велешко.

 

Сръбската пропаганда захвана да се безпокои и имаше право. Похарчените суми останаха безъ всякакъвъ резултатъ и неоправдани. Агитаторите видяха, че Велесъ е непристъпна

 

 

20

 

българска крепость. Новите опити да се убие дядо Авксентий не сполучиха. Въ това време Н. Високопреосвещенство Авксентий, уморенъ отъ постоянните тревоги, замина за Цариградъ. Следъ няколко време замина и неговиятъ секретарь. Това обстоятелство даде възможность на сръбските агитатори и на турските власти да разбератъ, когато нà-ново се подигна въпроса за сръбските училища, че не е нито българскиятъ митрополитъ, нито неговиятъ секретарь, които инспириратъ борбата противъ сръбските училища, както вярваха по-преди, а е българското население, у което нацоналниятъ духъ е по-силенъ, отколкото въ всякой другъ градъ.

 

На 2 августъ велешкиятъ каймакаминъ, Рашидъ бей, свиква административния съветъ и го изненадва съ едно съобщение отъ солунския валия, съ което се позволяваше отваряньето на сръбско училище въ самия градъ Велесь. Въ същото съобщение се притуряше, че това е воля на султана и не подлежи на никакво разискванье и критикуванье! . . . Изненадата бе тъй голяма, че турците — членове на съвета — останаха смаени. Преди всичко до тогава даже въпросъ не бе ставало за сръбско училище въ града: никой не бе поискалъ това училище. И ако за отваряньето на подобни училища въ селата бе нуждно, поне за форма, да се прокарватъ прошения презъ съвета и но този начинъ всички фалшификации и беззакония добиваха покривалото на редовность, чрезъ продиктувани отъ Солунъ и Цариградъ мазбари; сега за града не се искаше даже и това. Види се, въ Солунъ и Цариградъ много са се бояли отъ нови вълнения, та решили тихомъ и съ единъ замахъ.

 

Съ поменатото съобщение въпроса за сръбско училище беше предрешенъ. Властьта въ Велесъ се намери предъ едно закононарушение, направено отъ Цариградъ, и не знаеше, какъ да го приложи. Споредъ закона сръбското училище трябаше да има свой притежатель, който да е поискалъ отваряньето му отъ административния съветъ. Последниятъ при случая не можеше и да помисли да протестира, за дето не е зачетенъ. Но каймакаминътъ трябаше да намери лице за притежатель на сръбското училище, а той знаеше, че въ Велесъ няма нито единъ християнинъ (българинъ или влахъ), който ще се съгласи да стане такъвъ, срещу каквито и да било облаги. Вънъ отъ това невъзможно бе да се намери здание, принадлежаще на християнинъ, за училище. Предписанието трябаше да се изпълни и каймакаминътъ беше длъженъ да намери и едното и другото. Но какъ? — За турските власти няма никакво спиранье

 

 

21

 

предъ престъпленията. Те направиха всичко. Но то не остана безъ протестъ отъ страна на населението.

 

Най първо сръбската пропаганда потърси лице за притежатель на училището. Тя не можà да намери нито между българското население въ града, нито между влашкото. Тогава каймакаминътъ се съгласи да приеме за такъвъ единъ селянинъ отъ с. Ораховецъ на име Димко Пендовъ, човекъ беденъ и безъ значение, който се съгласи срещу месечно възнаграждение да се пресели въ града и да стане притежатель на училището въ Велесъ, макаръ и самъ да не знаеше да чете и пише! На 19 септември Димко Пендовъ биде убитъ отъ непознати хора и планътъ на сръбската пропаганда и на каймакамина се срути. Това убийство повлече отново арестуваньето на най-видните граждани въ Велесъ. Сръбските агитатори отдавна чакаха подобенъ моментъ, защото мислеха, че съ арестуваньето на няколко десетици българи отъ града ще се сплаши населението, което, оставено безъ водители, няма да има куража да протестира. Обаче сметката имъ излезе крива. Те не знаеха, види се, че едно събудено и готово до край да защищава националностьта си население няма нужда да търси водители, то ги има всякога между редовете си. Обявените наскоро следъ това сърбомани и бъдещи притежатели на сръбското училище въ Велесъ, Матевъ и Миленковъ, бидоха убити единъ подиръ други всредъ день и въ града. Нека забележимъ, че писачътъ на тия редово е далечъ отъ да одобрява убийствата въобще. Но тълпата не разсъждава като отделните единици. Та наказва жестоко отстъпниците, като чисти радикално редовете си. Освенъ това убийството на Матева и Миленкова станаха при обстоятелства, които заслужватъ да се знаятъ отъ строгите моралисти, преди да поставятъ бележките си по тия убийства.

 

Матевъ беше единъ уличенъ безделникъ и предизвикатель. На 3 октомври, неделенъ день, тълпа отъ младь хора срещатъ Матева, който ги посреща съ разни заканвания и псувни, защото преследвали сърбите. Младите българи му отговорили съ хокания. Тогава Матевъ изважда кама и ранява единъ отъ българите. Другите се втурнали върху него и го убили на мястото. Гавазинътъ на г. Ив. Поповичъ гърмялъ върху българите и наранилъ няколко души. На следния день другарьтъ на убития, именуемия се Миленковъ, заявява че ще открие важни работи на властите и ще повлече съ разкритията си арестуваньето и обесваньето на много българи въ Велесъ и околностьта. Всички българи знаеха, че Миленковъ е въ състояние да скове хиляди клевети, за да напакости на българите. Въ същия день, когато Миленковъ

 

 

22

 

е билъ въ полицейския участъкъ и излагалъ своето доносничество противъ стотини българи, едно непознато лице се вмъкнало въ полицейския участъкъ и, въ присътствието на началника на полицията и стражарите, нанесло няколко смъртоносни удари на Миленкова, който издъхналъ, безъ да доизкаже грозното си доносничество! Майките и роднините на убитите Матевъ и Миленковъ се отказаха да приематъ даже телата на така позорно загиналите си чада и роднини, защото, споредъ думите имъ, те не ги считали вече за синове и роднини, следъ като убитите се отказали отъ народа си! А свещениците — български и влашки — се отказали да опеятъ телата имъ. И сръбските агитатори трябаше да товарятъ мъртвите на кола и да ги носятъ на опяванье въ Башино-Село, дето има сърбомански свещеникъ. Ония, които следъ тези факти ще поискатъ да твърдятъ, че съществува някакъвъ сърбизъмъ въ Велесъ, сигурно ще се позамислятъ предъ обстоятелството, че майките на ония, които поискаха срещу богато възнаграждение да работятъ за сърбизма, не имъ простиха измената къмъ народа си, даже когато бяха мъртви!

 

Сръбските агитатори не можеха да намерятъ нито единъ човекъ отъ Велесъ, който да стане стопанинъ на училището. Такъвъ имъ се изпрати отъ Солунъ. Иванъ Иовичевичъ, черногорецъ съ лошо минало, който бе единъ отъ убийците на българския учитель въ Солунъ, Хр. Гановъ, пристигна въ Велесъ на 3 октомври съ едно писмо отъ солунския валия Хаджи Хасанъ паша. Това писмо гласеше:

 

„При всичко че закона изисква, щото сръбските училища въ империята да иматъ стопани местни граждани и притежатели на недвижими имоти, понеже именуемиятъ се Иванъ Иовичевичъ е добъръ султански подданикъ и е билъ вече стопанинъ на сръбското училище въ Кукушъ, по заповедь отъ Мюбеина въ столицата, той ще стане стопанинъ на сръбското училище въ Велесъ и на негово име ще се отвори това училище"

(писмото има дата 30 септември 1315. год. и подписътъ на солунския валия Хаджи Хасанъ паша).

 

 

Иванъ Иовичевичъ дойде съ особени наставления отъ централното управление на сръбската пропаганда. Предвиждайки, че отваряньето на училището не ще мине безъ силни и внушителни протести отъ страна на българското население, той донесе списъкъ на няколко видни българи, които трябаше да се убиятъ, за да се сплаши населението и да се създадатъ безредици, въ време на които незабелязано щеше да се отвори училището. Още при пристиганьето си той влезе въ преговори

 

 

23

 

съ разбойниците, Кадри Чаушъ и Ашикъ Ибо, на които даде имената на осъдените българи. Неговата цель бе въ същото време да наостри турското население спрямо българското. Въ това отношение той сполучи. Кадри Чаушъ и Ашикъ Ибо лесно се подадоха на подкупите толкова повече, че при този случай тямъ се рисуваше хубавата перспектива, че ще настане кланье на богатите българи въ града и, следователно, грабежъ на имотите имъ. По тяхна инициатива турците правяха нощни съвещания на 8, 9 и 10 октомври. Въ тези нощни събрания взели са решение да се въоръжи и добре приготви турското население. А организувани чети подъ предводителството на Кадри Чаушъ и Ашикъ Ибо да заобикалятъ българските махали, за да наблюдаватъ българското население. Тези чети заобикаляха най-много къщите на посочените отъ Иовичевича българи и около тяхъ правеха предизвикателства. Населението не смееше да излезе отъ къщите си. Никой не оставаше вънъ отъ къщата си следъ заходъ-слънце. Мнозина бяха бити по улиците отъ въоръжените турци. Срещу мнозина стреляха. Въ много български къщи искаха да навлязатъ насилствено. При всичко това турското население бе доста уплашено, когато забеляза, че някои отъ българите съ оръжие отблъснаха опитите да ги нападатъ и убиватъ. А когато следъ няколко дни народътъ се събра въ училищния дворъ и високо заяви, че желае правителството да спре това положение на работите, защото българското население не може да търпи предизвикателствата отъ страна на подкупени отъ сръбската пропаганда хора, никой не се опита да попречи на събранието.

 

На 10 октомври въ двора на българското училище се събра цялото българско население отъ града. Зданието, двора и околните улици не можеха да побератъ дошлите. Пламенни речи противъ сърбите се държаха. Мнозина отъ младите високо се кълняха, че ще жертвуватъ живота си, но не ще оставятъ, щото въ славния български градъ Велесъ да се отвори отъ никого неискано сръбско училище. Като слушаше човекъ това, което се говореше изъ между събраните, наклоненъ бе да каже, че никъде на Балканския полуостровъ българското сърце не бие тъй силно, както въ Велесъ. Но най-трогателната минута бе тази, когато цялото море отъ хора се раздвижи и единъ младъ момъкъ извика: „слушайте, тука има двама българи и две българки, които искатъ да ви кажатъ нещо!" Въ това време на едно по-високо място се изправиха двама съ изпито и измъчено лице мъжье, които по носията се познаваха, че са бедни хора. Единиятъ отъ тяхъ съ наведени очи

 

 

24

 

и слабъ гласъ каза нещо и коленичи. Коленичи и другиятъ, а заедно съ тяхъ и две жени, които до тогава стояха задъ мъжьете. „Простени сте, простени да бъдете" извикаха по-близустоящите. Викътъ се подье отъ цялото събрание. А когато спря, въ околните улици и близките къщи още викаха: „простени сте"! . . . Това бяха двама бедни българи, които срещу едно възнаграждение отъ по 2 наполеона се записали за сърби преди единъ день, но се разкаяли и искаха прошка отъ народа! . . .

 

Въ това събрание се взе решение да се изпрати една телеграма отъ страна на цялото българско население до султана и друга до солунския валия. Въ тия телеграми да се каже: 1) че въ Велесъ няма нито единъ сърбинъ и че никой не желае сръбско училище; 2) че отъ няколко време въ Велесъ са дошли сръбски агитатори, които развалятъ спокойствието на българското население; 3) да молятъ да не се позволи отваряньето на сръбско училище, защото ще предизвика много смущения, и да се отстранятъ отъ града сръбските агитатори, чужденци и безъ занятие, во главе Ив. Поповичъ. Въ същото събрание се избра една комисия, която да изложи същата молба и на местния каймакаминъ.

 

На следния день избраната комисия отиде въ конака, за да представи народната прозба на каймакамина. Последниятъ отказа да приеме комисията. Въ мигъ това се разнесе изъ града и тълпи хора захванаха да се трупатъ около конака. Следъ единъ часъ всичкото почти българско население беше се събрало. То заяви, че желае да изкаже болките си на султанския представитель. Каймакаминътъ съобщи, че не желае да слуша никого и че съ сила ще разпръсне събрания народъ, ако не се разотиде доброволно. Никой не шавна. Българското население въ Турция знае, що значи турска жестокость, и събраните предвиждаха, какво ги чака следъ подобно заплашванье на каймакамина. Но то не отстъпи. То бе въоръжено съ куража на отчаянието. И каймакаминътъ се видя предъ дилемата: или да изслуша депутацията, или да пролива кръвьта на събраните. Той отстъпи. Депутацията му изложи ясно и кратко народното желание, като не скри страхътъ си, че българското население, духътъ на което е възбуденъ до крайность, не ще отстъпи и че важни и нежелателни смущения ще станатъ. Каймакаминътъ обеща да отстрани отъ града празноскитающите се сръбски агитатори въ единъ срокъ отъ десеть дена; колкото за сръбското училище, тъй като то не било отворено още, той щялъ

 

 

25

 

да пише въ Цариградъ, за да се отмени предписанието . . . Не се мина много време и населението разбра, че това са били хитро скроени и наредени думи, за да се избегне едно стълкновение на властьта съ населението, обстоятелство което турците приготвяха мълкомъ, за да не се разгласи на вънъ отъ Турция, защото турските власти се много боятъ отъ това. Събраниятъ народъ, онеправданъ и преследванъ отъ всякого и всякога, се разотиде съ притиснато сърце и, като че ли бе недоволенъ, че така се свърши тази демонстрация. Той не вярваше на думите на каймакамина и по-доволенъ би се чувствувалъ, ако съ пушечни гърмежи и ножовни удари го изпъдеха отъ конашкия дворъ ...

 

Събитията изпревариха вярата на недоверчивите. Оскърбената турска власть и турско население въ Велесъ копнееха за отмъщенье и за смазванье на вироглавите българи. Тямъ бе и по-лесно и съвсемъ нерискувано, ако отделяха единъ по единъ най-видните българи и ги накажеха по начинъ, какъвто разбиратъ само турците. И възгледите на турците чудно хармонираха съ тези на сръбските агитатори, макаръ и да излизаха отъ различни гледища и цели: турците желаеха да удовлетворятъ своя господарски егоизъмъ, който толкова скъпо костува на българите, а сръбските агитатори желаеха да обезсилятъ българите, да имъ създадатъ някакво грозно и ужасно занятие, за да могатъ по-спокойно да отворятъ училището си, за помещение на което едвамъ бяха успели да намерятъ едно старо турско теке.

 

На 12 октомври биде убитъ всредъ день и въ дюкяна си видниятъ българинъ Д. Шурковъ, братъ на книжара въ Велесъ. Убиецътъ, единъ турчинъ, съобщи, че сръбскиятъ агитаторъ Ив. Поповичъ му далъ кама и пари, за да убие книжара, но той по погрешка убилъ брата му! Следъ няколко дни убиецътъ биде освободенъ и всичкото следствие по това дело се свърши. Посочениятъ отъ убиеца сръбски агитаторъ не се потърси даже. Убиецътъ изповяда, че това убийство било началото на няколко други, които предварително се скроили отъ сръбските агитатори и турското население. Властьта знаеше всичко и въ повечето случаи ръководеше.

 

Убийството на Щуркова предизвика таково настръхванье и възбужданье у българското население, щото турските власти помислиха, че се намиратъ предъ провъзгласено възстание и не закъсняха да изкажатъ това открито, за което по-после се посрамиха и разкаяха. Няколко минути следъ убийството

 

 

26

 

цялата чаршия се затвори. По улиците не се виждаше ни единъ човекъ. Няколкото дукяни на власи бяха тоже затворени. Турското население (то не е търговско) се силно сплаши и поиска отъ каймакамина военна помощь, за да го пази отъ българите, които, споредъ думите на турците, се готвели да изколятъ вечерьта всички мусулмани! Каймакаминътъ веднага телеграфира на солунския валия и поиска бърза военна помощь противъ възстаналите българи. Какво впечатление е произвела тази телеграма въ Солунъ се вижда отъ заповедите, които още същия день се дадоха на гевгелийския, струмишкия и скопския гарнизони (фурки). Тези заповеди гласяха:

 

незабавно да замине войска за Велесъ, за да потуши възстанието на българите въ този градъ!"

 

Още същиятъ день съ специални тренове пристигна войска: отъ Гевгелий единъ табуръ и отъ Скопие единъ. Отъ Струмица тоже още същия день тръгнали три табура войска, която пътувала цялата нощь и имала заповедь да нападне на града Велесъ. Освенъ това цялата нощь на скопската станция е стоялъ подъ пара особенъ тренъ, готовъ на всеки часъ да отнесе още войска, ако се поиска отъ Велесъ!. .

 

На следния день чаршията остана затворена и цялото българско население присътствуваше на погребението на убития. Това погребение бе импозантна демонстрация на българското население, каквато градътъ Велесъ и цяла Македония рядко са виждали. Процесията заобиколи целия градъ. На няколко места се държаха пламенни речи съ остро съдържание противъ турските власти, които, за да фаворизиратъ сръбската пропаганда, предизвикватъ мирното българско население, и съ това правятъ много съмнителни услуги на самата Турция. Процесията мина и по край къщата на сръбския агитаторъ Ив. Поповичь, действителниятъ убиецъ на носения мъртвецъ. Тукъ хилядното множество се спря и изъ хиляди уста се чуха проклятия. Единъ младъ момъкъ изъ тълпата произнесе речь, съ която изказа буенъ потокъ отъ вечна умраза къмъ онзи народъ, който създаде изкуствената пропаганда въ Македония и съ това дълбоко оскърби честолюбието на населението, което и по минало и по настояще е българско и което живее съ идеала на българина. Предъ конака шествието тъй също направи демонстрация. И тамъ се държа речь, въ която открито се каза, че правителството задружно съ сръбските агитатори убива българите и че една отъ тия жертви на този нечовеченъ съюзъ е носениятъ мъртвецъ.

 

 

27

 

Чаршията стоя затворена три дни. Властите бяха толкова уплашени, щото побързаха да поставятъ града въ военно положение. Дошлите отъ Скопие, Гевгелий и Струмица войски навлязоха въ града съ мисъль да смиряватъ възбунтувалите се българи. Велесъ бе подложенъ на военна екзекуция. Войската се разпредели да живее въ българските къщи. Арестуванията захванаха още същия день. По улиците изъ българските махали захванаха нà-ново да шетатъ тълпи въоръжени турци и да биятъ българите, кого де срещнатъ. Безъ разборъ арестувани бяха всички по-добре облечени българи. Същиятъ день пристигна отъ Солунъ вилаетския началникъ на жандармерията, прочутиятъ албанецъ Мехмедъ паша, човекъ суровъ и свирепъ. Той носеше пълномощия отъ Солунъ и Цариградъ да употреби всички средства и да смаже вирнатите глави на българите. Съ неговото пристиганье захванаха нечути истезания на арестуваните и ужасни побоища изъ улиците и къщите. Макарь и да не забеляза нито сянка отъ онова бунтовническо движение, за което каймакаминътъ бе телеграфиралъ, той помисли, че тряба да даде именно такъвъ характеръ на мирните демонстрации. Самъ той е истезавалъ най-видните българи, които бе арестувалъ. А за да оправдае своята свирепость, бе далъ следното съобщение въ Солунъ:

 

„Убитиятъ преди няколко дни българинъ Диме Шурковъ билъ офицеринъ на действителна служба въ българската армия и билъ погребенъ съ формата на български кол-ага-си!" . . .

 

За арестуваните се застъпи цялото българско население. Няколко телеграми се изпратиха до солунския валия, великия везиръ и султана, съ които, следъ като се оплакваха противъ истезанията и арестуванията, моляха да се освободятъ невинно арестуваните българи, да се прекратятъ нечовечните истезания и да се испъдятъ отъ града сръбските агитатори, които създадоха причината на размирието и арестуванията. Тези телеграми носеха по 2—3 хиляди подписи. Въ Цариградъ разбраха, види се, че велешките българи не са провъзгласили възстание, отъ което турското правителство много се плаши, но че те не желаятъ въ града си сръбско училище и сръбски агитатори. Солунскиятъ валия, който бе се озверилъ противъ вироглавите българи, получи телеграфическа заповедь да изпрати следствена комисия въ Велесъ.

 

За голямо свое очудванье следствената комисия намери не възстаници въ велешкия затворъ, а стари и видни търговци, които бяха освободени скоро следъ нейното пристиганье. По

 

 

28

 

доношенията на сръбските агитатори следствената комисия нà-ново арестувà няколко граждани и пристъпи къмъ изследванье на станалите смущения. Тя поиска да обвини най-видните и най-интелигентните българи, като подбудители на населението. Арестуваните се обвиниха въ подстрекаванье на населението да не зачита султанските распореждания и законите на държавата. Цялото население се яви предъ комисията и чрезъ своя депутация ѝ заяви, че никой не го е подстрекавалъ; че то не желае друго освенъ да го оставятъ мирно, да не закачатъ и дразнятъ наговото народно и религиозно чувство; че то не иска ни сръбско училище, ни сръбски агитатори, които всяватъ раздоръ и недоверие между него (българското население) и турското население; че противъ сръбското училище и сръбските агитатори е правило своите демонстрации и все за това е молило и още продължава да моли; че желае да се изпъдятъ отъ града дошлите отъ Сърбия безделници, които носятъ съ себе си разврата и размирието; и че най-сетне, ако това е някакво престъпление, то за него не са виновати затворените, а цялото българско население, което иска настоятелно да сподели наказанието съ затворените! Когато депутацията държеше този езикъ предъ следствената комисия, около конака стоеше събранъ народъ отъ около 5—6 хиляди души, които заявяваха, че и те иматъ вината на арестуваните и моляха, или да се освободятъ последните, или же да арестуватъ всички виновни! . . .

 

Комисията обеща да изследва вината на арестуваните и да ги освободи въ скоро време.

 

Българките — велешанки не останаха прости зрителки на тази толкова поучителна борба. Те се редяха съ мъжете си въ всички демонстрации и въ много случаи показаха по-голяма твърдость. А когато мъжьете имъ бяха арестувани и истезавани въ затвора, те херойски водяха борбата противъ здружените сръбски агитатори и турска администрация. Няколко пъти всички велешки българки се събраха предъ конака и шумно искаха освобождението на мъжьете си. Те не отстъпиха даже и когато ги заплашиха, че войската ще стреля върху имъ. Избраната по между имъ комисия изпрати на 18 октомври следнята телеграма въ Двореца на султана и до садразамина (великия везиръ):

 

„Отъ когато са дошли въ града ни, дето няма ни единъ човекъ отъ сръбска народность, няколко чужденци — сръбски безделници, известни подъ името сръбски учители, и сръбскиятъ

 

 

29

 

докторъ, нашето и на чадата ни спокойствие и благосъстояние са нарушени. Нарушено е и общественото спокойствие. Съ всевъзможни лукавства и интриги те причиниха арестуваньето на нашите мъжье. Чрезъ обещавание пари на бедни българи и заплашвания, както и чрезъ употребянье на средства, отъ които космите ни настръхватъ, тези безделници искатъ да създадатъ въ града ни сръбски народъ и да отворятъ сръбско училище. Съ такива же средства горепоменатите сръбски безделници се опитаха да развалятъ добрите ни отношения, които съществуватъ отъ векове, съ нашите съотечественици — мусулмани. Тъй като въдворяваньето на общественото спокойствие е немислимо, до дето тези чужденци-безделници не се отстранятъ отъ града ни, и тъй като тяхното живеение тукъ причинява най-жестоки нещастия и неописуеми страдания на насъ, Вашите робини: прибягваме до всеизвестната милость на Ваше Императорско Величество, като Ви поднасяме най верноподданическите си чувства, съ сълзи на очи Ви молимъ да заповядате да се въдвори спокойствието въ града ни като се отстранятъ отъ тукъ горепоменатите сръбски агитатори.

 

„Отъ името на всички българки въ г. Велесъ, подписали"

(следватъ подписите на 12 българки).

 

 

Тази, както и много други телеграми, които се изпращаха и до валия, и до великия везиръ, и до султана осемъ месеци наредъ отъ страна на цялото българско население въ казата, отъ страна на българските общини и пр. и пр., останаха безъ всякакъвъ резултатъ. Мехмедъ паша, както и анкетната коммисия продължаваха да изследватъ и арестуватъ ония „бунтовници", които не желаеха сръбско училище въ града си, а разпределената по българските къщи 6-хилядна войска захвана да върши всички безчинства, на които е способенъ турскиятъ войникъ!

 

Велешките казалийски власти, както и солунския валия забелязаха, че бяха отишли много надалечъ въ престъпленията си. Всички закононарушения, всички беззаконни арестувания и истезавания на арестуваните българи бяха станали достояние на иностранните представители въ Солунъ, които захванаха живо да се интересуватъ и внимателно да следятъ велешките събития. За да оправдаятъ прекаленото си усърдие и ужасните преследвания на българите, както и да заличатъ лошото впечатление, което произведе обстоятелството, че всичко извършено надъ българите въ Велесъ бе, за да се отвори сръбско училище въ този градъ; за да намалятъ ефекта, който произведе

 

 

30

 

нескритото отъ никого официално съобщение, че отваряньето на сръбско училище въ Велесъ се желае отъ Цариградъ, отъ султанския дворецъ, властите пожелаха и се опитаха да дадатъ на велешките вълнения характеръ на револуционно движение и бунтовнически опитъ. Захванаха да търсятъ скрити оръжия и бомби! Арестуваните се разпитваха и подлагаха на жестоки истезания, за да кажатъ къде има скрити оръжия и кои са българите, които проповядватъ револуция и непокорство къмъ султана. Сръбските агитатори изкусно приготвяха и храняха тая склонность на властите. Докато арестуваните заради демонстрациите по убийството на Шуркова се освобождава, затвора отново се пълнеше отъ наклеветени въ бунтовничество българи. По този начинъ последователно се арестуваха и пущаха всички българи. За отваряньето сръбско училище въ Велесъ не остана нито единъ българинъ, който не биде арестуванъ поне няколко деня!...

 

Населението бе истръпнало. Масовите арестувания и тежките обвинения бяха го докарали въ ужасъ и истъпление. А турското население захвана да се готви и явно да говори, че е настъпилъ часа на всеобщото кланье на българите.

 

Между това каймакаминътъ и сръбските агитатори помислиха, че е настанало згодно време да се отвори сръбското училище. Моментътъ бе добре избранъ. Българското население, обвинено въ държавно престъпление, преследвано, арестувано и истезавано, сега нямаше нито време, нито възможность да прави, каквито и да било демонстрации. Обаче каймакаминътъ и сръбските агитатори пакъ се страхуваха и взеха всички мерки, за да осуетятъ всяка демонстрация. На 28 октомври каймакаминътъ пише следнето писмо до наместника на отсътствующия български митрополитъ:

 

 

(Преводъ отъ турски)

Велешки Каймакамлъкъ

Тахриратъ Калеми

№ 401.

 

До наместничеството на

Велешката Българска Митрополия.

 

   Уважаеми господине,

Понеже отваряньето на частни училища въ отоманската империя е наредено съ особенъ законъ, въ който изрично е казано, че такива училища могатъ да отварятъ всички лица, които изпълняватъ изисканите отъ този законъ условия; понеже,

 

 

31

 

възъ основа на подадени о време заявления и направени отъ казалийския идаре-мезджлиси мазбати за отваряние сръбски училища въ града Велесъ и някои села, са издадени официални позволителни (русатнамета) отъ вилаетското управление за отварянье споменатите училища, съгласно издадения ирадеи-алие (указъ); най-после, понеже е излишно да се съобщава, че никой няма да принуждава българските деца на сила да посещаватъ тези училища, явява Ви се: освенъ че никой не тряба да се тревожи, за дето ще се отворятъ тези училища, но и показванието на най-малкото даже незадоволство или, недай Боже, оскърбление, ще се счита за съпротивление и непокорство на царските заповеди и ще се накаже най-строго. Съобщавамъ Ви, прочее, че е нуждно да се дадатъ потребните наставления, комуто тряба, за да се избегнатъ подобни намеси на населението въ царските распореждания, защото, очевидно е, това няма да бъде добро за самите българи, които са длъжни да си гледатъ само своята работа въ кръга на своя дългъ отъ покорность и верность.

 

28 октомври, 1315 арабска година.

 

Гевгелийски Каймакаминъ

Управляющъ Велешкия Каймакамлъкъ

(под.) Рамизъ.

 

 

Отъ езика и съдържанието на това писмо ясно прозиратъ две неща: 1) турското правителство се страхува отъ нови демонстрации, въпреки прекалено-строгите мерки и хитри отклонения, които бе взело, въпреки арестите и преследванията, въпреки военното положение на града. 2) то явява на населението, че отваряньето на сръбските училища се диктува и желае отъ Цариградъ, отъ султана; тежко и горко томува, който би дръзналъ да изкаже някакво незадоволство или протестъ противъ това царско распореждание! Въ същото писмо обаче хитро се премълчава деньтъ, когато ще се отвори сръбското училище, защото властите знаеха много добре, че заповедите имъ няма да се изпълнятъ отъ населението, че последнето щеше пакъ да протестира, както и направи; че мъжьете, арестувани и преследвани като бунтовници, оставаха жените, които въ патриотическите си пориви не отстъпяха на първите. А властьта се страхува отъ смущения и шумъ, който стига до ушите на европейските представители и вънъ отъ границите на султановата империя. Сръбските агитатори тоже не желаеха това. И деньтъ на откриваньето сръбското училище се узна

 

 

32

 

отъ населението, следъ като се отвори училището! Този день бе 2 ноември. Вечерьта на 1 срещу 2 ноември се извършиха масови арестувания на българи. Понеже затвора не събираше всичките арестувани, мнозина се държаха въ участъците, като имъ се съобщи, че на другия день ще бъдатъ отведени въ Солунъ. Полицията направи още толкова обиски въ къщите, за да търси български офицери, скрити оръжия, бомби и пр. Тази нощь бе най-ужасната, която българското население прекара, отъ като въпроса за сръбските училища бе подигнатъ. Въоръжени турци и турски солдати влизаха по редъ въ всяка българска къща, за да търсятъ бунтовници. Въ двора на всека къща те изгърмяваха по няколко пушки; гърмеше се също така срещу всякой осветенъ прозорецъ. Пушечните гърмежи, писъкътъ на жените и децата, охканията и нечуто страдалческите викове на истезаваните българи, се сливаха въ единъ грозенъ шумъ на тази адска нощь, която остана една отъ най-хубавите украшения на сръбската пропаганда въ Македония и която постави кървавъ печатъ на страницата, въ който се говори за някакво българо-сръбско съглашение! Тази нощь бе устроена, за да се приготви предстоящето сръбско тържество въ Велесъ: отваряньето сръбско училище, място дето ще се проповядва просвета и любовь къмъ ближните! . . .

 

На 2 ноември рано населението се събираше да изпраща за Солунъ арестуваните. Всякой тичаше да каже своето збогомъ на страдалците. Градътъ изглеждаше да е прекаралъ някаква стихийна катастрофа. Солунскиятъ тренъ обаче дойде и замина, а арестуваните не се отведоха. Войската бе се събрала въ турската махала и не допущаше никакъвъ българинъ да се доближи къмъ тази часть на града. Никой българинъ не знаеше, що се върши тамъ. Захвана да се говори, че турското население и войската се готвятъ да нападнатъ българските махали и да дадатъ първия знакъ на кланьето. Населението чакаше съ стоическа твърдость онова, което му бе приготвено отъ вековните му владетели. Войската съ музика се завърна и разпредели пакъ по българските кѫщи. Единъ отъ полицейските дойде и съобщи заповедьта на Мехмедъ паша и председателя на анкетната комисия, че арестуваните се освобождаватъ, защото сръбското училище било вече отворено!

 

Сръбското училище въ Велесъ бе отворено. Единъ кордонъ отъ войска го пазеше отъ населението. Няколко ученици, доведени отъ Призренъ и Скопие, се установиха да живеятъ въ зградата. Българското население още същия день изпрати

 

 

33

 

нови телеграми до валията въ Солунъ и до султана въ Цариградъ. То просеше да се затвори отвореното сръбско училище, да се накажатъ чиновниците, които, за да отпразднуватъ отваряньето на това училище, създадоха една вартоломеевска нощь за българското население, и да се освободятъ останалите въ затвора българи.

 

Жените отъ своя страна направиха събрание, въ което взеха решение да отправятъ нови телеграми-молби до султана. Даваме текста само на някои отъ телеграмите, които жените отъ Велесъ изпратиха, защото считаме за излишно и невъзможно претрупванье на читателите да печатаме всичките телеграми, които се подадоха по този случай отъ Велесъ. [1] На 3 ноември се подаде следнята телеграма:

 

„До Н. И. Величество Султана,

копие до Садразамина въ Цариградъ.

 

Откато сръбските агитатори, известни подъ името сръбски даскали, са дошли въ града ни, отнето ни е спокойствието и щастието, станали са много убийства и станало е охлаждение въ добрите ни отношение съ съотечествениците ни мухамедани. Понеже ние, робините на В. И. Величество, знаемъ, че всички немусулмански народи са равни предъ справедливите Ви царски закони, то неможемъ да намеримъ отговоръ на зададените отъ рожбите ни въпроси, като следните: защо не се изпъждатъ отъ града ни сръбските агитатори, когато е известно на правителството, че те няматъ никаква работа, а единственото имъ занаятие е да агитиратъ, да създаватъ безредици и смущения, да клеветятъ и шпионствуватъ ? Защо не се позволява на българското население, което още не е признало св. Екзархия, да си има български учитель и свещеникъ, а се преследва отъ властьта, затваря се и бие се, щомъ пожелае да направи това; българските учители и свещеници отъ такивато места се арестуватъ и преследватъ отъ същите власти, които позволяватъ на сръбските агитатори да отварятъ сръбски училища, да се стремятъ да правятъ българското население сръбско и мъчатъ ония българи, които не искатъ да слушатъ сръбските агитатори ? Но коя причина, щомъ се даде някое заявление до местното правителство противъ някой българинъ по тешфикатлъкъ (размирие), той веднага се

 

 

1. Подадените отъ Велесъ телеграми по поводъ отваряньето сръбското училище възлизатъ на повече отъ 160. За тяхъ само са похарчени повече отъ 600 лири турски, които българското наседение съ готовность събираше изъ помежду си.

 

 

34

 

арестува, а сръбските агитатори, освень че не се наказватъ, но и се насърдчаватъ отъ правителството ? Защо се доведе толкова много войска и се постави въ къщите ни да я хранимъ и теглимъ за наказание, защо се направиха толкова много разноски заради четирма-петима дошли отъ Сърбия агитатори и защо се позволи отваряньето на сръбско училище въ града ни, където няма нито единъ човекъ отъ сръбска народность? Защо за тези четири-петь сръбски агитатори се затварятъ и жестоко наказватъ бащите ни и защо нашия милостивъ баща — Султана допуща отниманьето на спокойствието и щастието ни? — Ние, робините Ви, не знаемъ, какво да отговоримъ на тези въпроси. Съ мъка гледаме, че нашите рожби, верните Ви бъдъщи подданици, при тези мисли се развращаватъ, че мъжьете ни се преследватъ и мъчатъ и съ това се разваля общественото спокойствие и щастие. Тъй като по-нататъшното оставанье на сръбските агитатори въ града ни и отваряньето на сръбско училище е равносилно съ лишаванието насъ, робините Ви, отъ правото да възпитаваме рожбите си и осъждание да прекарваме животъ, пъленъ съ мъчения и ужаси, и понеже знаемъ, че Вашите царски желания са, щото справедливите царски закони да се прилагатъ на равно за всички верни на В. И. Величество подданици; то, като се осланяме на всеизвестната Ви царска милость и като поднасяме верноподданическите си чувства предъ стъпите на В. И. Величество, молимъ Ви да издадете царско ираде за изпъжданието па сръбските агитатори отъ града ни и за затварянье сръбското училище".

 

„Отъ страна на всички българки въ Велесъ, подписали"

(следватъ подписите на 10 българки).

 

 

Всички знаеха, че изпратените телеграми не се даже прочитатъ отъ ония, па които се адресираха. Знаеха, че тези телеграми още повече наострюваха властите спрямо българското население и удвояваха нихнята нежность къмъ сръбските агитатори; изпращаха се телеграмите, за да се изчерпятъ всичките средства на легаленъ протесть, диктувани отъ патриотизма на населението. И велешане — мъжье и жени — изпълниха патриотическия си дългъ.

 

На 6 ноември велешките жени опитаха последньото средство за протестъ. Повече отъ 4.000 жени се явяватъ предъ конака и искатъ да изкажатъ болките и желанието си на каймакамина — султанскиятъ представитель въ този градъ. Изпървомъ каймакаминътъ, както всякога, отказа да приеме депутацията на жените и заповяда на стражарите да разпръснатъ

 

 

35

 

събраните. Стражарите се втурнаха срещу тълпата, която се размърда, но не отстъпи. Някои отъ стражарите стреляха срещу жените и раниха две жени, но масата надви въ тази неравна борба. Мнозина стражари бяха обезоръжени отъ жените. Каймакаминътъ отстъпи. Депутация отъ жени му се представи и поиска затваряньето на сръбското училище, изпъжданието на сръбските агитатори и освобождението на останалите около 40 българи въ затвора. Каймакаминътъ имъ отговори, че освобождението на мъжьете имъ ще стане, защото се установила невиностьта имъ, но ако се задлъжатъ да не правятъ нищо противъ сръбското училище и сръбските агитатори.

 

„Колкото за затваряньето на сръбското училище и изпъжданьето на сръбските агитатори, прибавилъ каймакаминътъ, азъ не мога да направя нищо, защото сръбското училище е отворено съ заповедь отъ султана и азъ съмъ безсиленъ да го затворя, както и да отстраня учителите, които са въ него".

 

 

На следния день велешките жени дадоха друга телеграма до султана съ копие до садразамина. Текста на тази телеграма въ преводъ е този:

 

„До Двореца и копие до садарета въ Цариградъ