Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

9. РУСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА И БАЛКАНСКАТА ПОЛИТИКА НА АВСТРО-УНГАРИЯ

Съ японското нападение отъ януарий 1904 г. противъ руската ескадра въ Портартурското пристанище се започна въ крайния изтокъ една тежка война, отраженията на която бѣха веднага почувствувани и въ Европа. Равновесието въ европейския концертъ се наруши въ полза на Германия и на Австро-Унгария. Въ Западна Европа най-чувствително бѣ засегната отъ това нарушение Франция. Заставена сега да търси опора въ едно още по-тѣсно сближение съ Великобритания, французката република трѣбваше, като неутрална държава, да държи таково поведение, което безъ да компромитира съюза ѝ съ Русия, да не помрачи и сърдечното ѝ приятелство съ Англия — съюзница на Япония. Тази двойна роля стана особено тежка по-после, когато балтийската ескадра на Русия, отправена къмъ далеко-източнитѣ води, се принуждаваше да престоява по французкитѣ колониални пристанища по-дълго отъ допустимото.

91

Руско-японската война причини немалко безпокойства и на илдъзкия обитатель. Вѣковниятъ въпросъ за Проливитѣ изправи още веднажъ Англия и Русия една противъ друга. Тълкувайки всѣка по своему клаузитѣ на Парижкия договоръ, дветѣ велики сили упражняваха надъ Турция натискъ — първата за да бѫдатъ проливитѣ херметически затворени, дори за рускитѣ търговски кораби, приспособени за спомагателни военни цели, а втората — за да си служи съ тѣхъ поне за руската „доброволческа флота”, поставена въ услуга на пѫтуващата балтийска ескадра. Немощниятъ пазитель на тѣснинитѣ — султанътъ, трѣбваше да прибѣгва до разни хитрости, за да избѣгне изнасилването било на Босфорската врата отъ руската черноморска флота, било на дарданелската — отъ страна на английската срѣдиземноморска ескадра. Абдулъ Хамидъ се отличи съ своята ловкость въ тази опасна игра, като съумѣ да бѫде солидаренъ съ английскитѣ схващания, задоволявайки отчасти и исканията на руския императоръ.

Но най-черната точка на близко-източния хоризонтъ бѣ Австро-Унгария. Ангажирането на нейния балкански партньоръ въ една далечна и изтощителна кампания развързваше рѫцетѣ ѝ. Перспективитѣ, които се откриваха за нея, бѣха така очевидни и съблазнителни, че предизвикаха загриженость у всички голѣми и малки държави, заинтересувани отъ балканскитѣ работи. Първата грижа на другитѣ велики сили отъ концерта бѣ да обърнатъ вниманието на балканскитѣ държави върху надвисналата опасность, и да предупредятъ не само правителствата имъ, но и другитѣ неотговорни фактори, че събитията изискватъ крайно благоразумие и въздържане отъ всѣкакви акции, които биха могли да бѫдатъ използувани отъ Хабсбургската монархия като поводъ за „омиротворителенъ” походъ къмъ югъ.

Най-разтревоженъ е Римъ. Една седмица преди японското нападение италианскиятъ министъръ Титони изказва предъ българския дипломатически агентъ Д. Минчовичъ опасенията си отъ австрийската намѣса въ Македония, въ случай че избухне руско-японска война. „Българското правителство, — казва той, — ще извърши актъ на патриотическа самоотверженость и държавническа далновидность, като запази своето спокойствие и хладнокръвие при всички турски дразнения, и отнеме по този начинъ всѣки претекстъ за намѣса отъ страна на Австро-Унгария”. И съветва България да се сближи съ Сърбия и Гърция, особено съ първата [1]. Следъ започването на военнитѣ действия, италианскиятъ министъръ още по-настойчиво пледира предъ Минчовича и предъ сръбския пълномощенъ министъръ д-ръ М. Миловановичъ тезата.

1. Докладъ на Д. Минчовичъ, № 26, 18 януарий 1904 г.

92

че дветѣ балкански държави трѣбва да се споразумѣятъ, възъ основа на status quo-то и на австро-рускитѣ реформи. Касае се, споредъ него, „за самото сѫществуване на Сърбия и на България” [1]. Вземайки поводъ отъ настойчивостьта, съ която сръбскитѣ радикали, останали следъ унищожението на Обреновичевата династия господари на положението, действуватъ за сближение съ България, Титони си служи предъ Минчовича и съ следния доводъ: „Лошото вѫтрешно положение и недобре организираната армия въ Сърбия — два пункта отъ които вие превъзходствувате вашитѣ съседи — трѣбва да ви попрѣчатъ да приемете и влѣзете въ преговори по повдигнатия отъ сръбското правителство въпросъ” [2].

Колко много си приличатъ по духъ и по аргументация постѫпкитѣ на другитѣ загрижени велики сили, се вижда отъ следната депеша на цариградския английски посланикъ до английския консулъ въ Скопие: „Внушете, по начинъ, какъвто намѣрите за добре, на българското население въ консулската ви юрисдикция, да се въздържа отъ всѣкакви вълнения и да почака приложението на реформитѣ, вървежа на които следимъ отблизу. Такова едно поведение отъ страна на българитѣ при даденитѣ обстоятелства се налага отъ самитѣ тѣхни интереси, които едно ненавременно движение би могло съвсемъ да компрометира” [3].

Съ затѣгането на войната въ крайния изтокъ растатъ и опасенията отъ изненади на Балканитѣ, толкова повече, че положението въ Македония отива къмъ влошаване, поради въоръжения курсъ на гръцката и сръбската пропаганда. „Италианцитѣ гледатъ съ страхъ на това положение, понеже виждатъ, че анархията въ тази турска провинция не може повече да се търпи, че тя заплашва европейския миръ и че австрийската окупация се налага като благо за тоя миръ”,— пише въ единъ свой по-сетнешенъ докладъ Д. Минчовичъ [4].

Съблазъньта за Австро-Унгария бѣ действително голѣма. Случаятъ бѣ отъ рѣдкитѣ—отъ ония, които не се повтарятъ [5]. Двойната монархия, обаче, побърза да си даде видъ, че нейната балканска политика остава такава, каквато бѣ и преди и каквато я знаемъ отъ периодичнитѣ изложения на графъ Голуховски. Като чете човѣкъ тѣзи изложения, остава съ впечатлението, че австро-унгарскиятъ министъръ на външнитѣ работи е едно превъплощение на Метернихъ. Толкова е

1. Докладъ на сѫщия, № 42, 2 февруарий 1904.

2. Сѫщия докладъ.

3. Текстътъ на депешата е даденъ отъ английския консулъ Фонтана на Т. Недковъ, № 97, 10 февруарнй 1904 г.

4. № 610, 20 ноемврий 1904 г.

5. „Човѣкъ чувствуваше, безъ да иска, че се пропускаше единъ твърде благоприятенъ случай (и той бѣше, уви, последниятъ) позволяващъ на Хабсбургската монархия да защити собственитѣ си интереси”. (А. Рапопортъ — “Въ страната на мѫченицитѣ”, стр. 25).

93

дълбоко неговото отвръщение отъ похватитѣ и целитѣ на македонскитѣ революционери и толкова е дълбока на гледъ почитьта му къмъ легитимнитѣ права на султана. Последното му изложение до започването на военнитѣ действия въ Далечния изтокъ е отъ 3 декемврий 1903 г. То е и едно отъ най-характернитѣ, що се отнася до външната, видимата страна на австро-унгарската политика. Въ него графъ Голуховски прави предъ комисията на унгарската делегация прегледъ на лѣтошнитѣ събития въ полуострова и на реформената акция. „Дветѣ правителства трѣбваше, преди всичко, да изхвърлятъ отъ програмата си мисъльта да сгрупиратъ тритѣ тъй наречени македонски вилаети подъ управлението на единъ главенъ управитель-християнинъ, отъ една страна, по причина на съпротивата на мохамеданския елементъ, а, отъ друга, — поради това, че създаването на една нова Източна Румелия би докарало пакость на Турция, на цѣлостьта на която се настоява непоколебимо и на равновесието на балканскитѣ държави, чийто миръ не бива да се нарушава”. Следва едно бѣсно нахвърляне противъ българското правителство, „престъпната търпимость на което не се различаваше отъ една преднамѣреностьи и противъ революционнитѣ комитети, които, „обхванати отъ същинска лудость, прибѣгваха до една върволица удари, единъ отъ други по-жестоки, за да предизвикатъ подобни жестокости и отъ страна на турцитѣ. И тѣ действително сполучиха”. . . По-нататъкъ графътъ отправя остри предупреждения къмъ Турция и къмъ България, изказва отвращението си отъ кървавата трагедия, разиграна на 29 май с. г. въ Бѣлградския конакъ и завършва съ хвалби за Ромъния и за Гърция, които показали „своята зрѣлость по единъ начинъ, който потвърдява, че сѫ елементи на мира и на реда на Балканитѣ”.

Князъ Метернихъ сѫщо боравѣше съ лозунгитѣ: миръ, редъ, status quo и равновесие, но съ тая разлика, че въ негово време Хабсбургската монархия бѣше се, безъ всѣко лицемѣрие, ангажирала, заедно съ Прусия и Русия, членове на „свещения съюзъ” да пази Европа отъ ново избухване на току-що потушения революционенъ пожаръ. Искренъ и логиченъ защитникъ на легитимностьта бѣ Метернихъ и въ своето безчовѣчно противопоставяне срещу освободителната борба на Гърция (която пъкъ Голуховски хвали зарадъ нейнитѣ туркофилски изстѫпления презъ и следъ Илинденското възстание). Искреностьта на австрийската политика, обаче, при Голуховски и неговитѣ приемници търпи твърде много въпросителни. Тя е само привидно миролюбива и привидно добронамѣрена спрямо владѣтелнитѣ права на султана. Между нѣколкото претенденти на турското наследство въ западната часть на Европейска Турция, Австро-Унгария е най-сериозниятъ и най-опасниятъ, понеже е първостепенна

94

велика сила, призната отъ концерта за една отъ дветѣ „най-прѣко заинтересувани” на Балканитѣ и понеже единствена тя между великнтѣ сили граничи съ султанскитѣ владения въ Полуострова. Надъ своитѣ малки съперници тя има решителното предимство на една хилядолетна цивилизация, на своята образцова държавна уредба и на единъ вѣковенъ опитъ, който я е приучилъ да подготвя методично завоеванията си и да ги осѫществява повече чрезъ изкустни комбинации, отколкото „съ желѣзо и кръвь”. Винаги отлично осведомена върху фактитѣ, нейната дипломация не избира средствата, когато се касае да се разслаби вѫтрешното сцепление на малкитѣ ѝ съперници и да се противопоставятъ тѣ единъ на другъ чрезъ подстрекаване на взаимнитѣ имъ съперничества. Що се отнася до Турция, тя трѣбва да бѫде слаба, да минава за неизцѣримо болна и да има нужда отъ външна намѣса и опека. Ето защо, реформитѣ трѣбва да ѝ се поднасятъ въ незначителни дози и да се парализира тѣхното цѣлебно действие посрѣдствомъ примитивната необузданость на освободенитѣ балканци и освободителнитѣ тежнения на останалитѣ подъ турско робство. И тази заплетена игра ще продължава, докато настѫпи оня психологически моментъ, когато Европа, отвратена отъ кървавото безредие въ Турция, отчаяна отъ безумнитѣ междубалкански съперничества и обхваната отъ тревога за собственото си спокойствие, започне да се мири съ мисъльта, че благодеянията на цивилизацията и на общия миръ струватъ цената на една австрийска окупация.

Ние ще се опитаме да хвърлимъ лѫчъ свѣтлина върху най-последнитѣ ходове на австрийската игра, като съпоставимъ началата и похватитѣ на официалната австрийска политика съ подмолната дейность на австро-унгарскитѣ консули въ Македония. Докато Голуховски, въ позата на върховенъ бдитель на мира, укорява брутално едни отъ балканскитѣ държави и ласкае други, докато той сипе гръмове и мълнии противъ революционнитѣ комитети, държейки ги отговорни за неуспѣха на февруарскитѣ реформи, неговитѣ консули въ Македония се явяватъ въ съвършено другъ образъ. Тѣ не само не сѫ, по начало, противъ революцията, не само не се отвращаватъ отъ нейнитѣ насилнически методи, но и я насърдчаватъ. Това сѫ по-скоро якобинци, отколкото последователи на Метерниха и на официалната политика на Голуховски.

Ето какъ е обрисуванъ тѣхниятъ обликъ въ едно писмо на скопското агентство [1]:

1. Писмото е изпратено отъ секретаря на агентството Питевъ до секретаря на солунското агентство Т. Марковъ, нойто го е препратилъ въ Министерството подъ № 34, 14 юний 1904 г.

95

„Не може да се скрие обстоятелството, че политиката на тукашнитѣ австрийски консули е да бѫдатъ особено любезни и услужливи къмъ населението. Тѣхната любезность се простира до тамъ, че сами пишатъ на нуждаещите се прошения до цивилнитѣ агенти и до Хилми паша, и се стараятъ да имъ се удовлетворяватъ просбитѣ. Съ това си поведение сѫ сполучили да спечелятъ симпатиитѣ на населението и то предпочита да отива въ австрийските консулства, отколкото въ рускитѣ и въ българскитѣ агентства. Подъ булото, обаче, на всичко това тѣ създаватъ разни албански движения, възхищаватъ се отъ бившитѣ действия на организацията, като въ сѫщото време по единъ много деликатенъ начинъ увличатъ организацията да върши работи, които не отговарятъ на сегашното положение на страната. Изобщо казано, Австрия води такава задкулисна политика, която да ѝ създаде едно положение, при което ще може да постигне гонимитѣ си въ Македония цели.”

Най-усърдень проводникъ на тѣзи домогвания е битолскиятъ консулъ Кралъ. По-енергиченъ, по-амбициозенъ и по-ловъкъ отъ другитѣ си колеги, той успѣва да спечели довѣрието и симпатиитѣ на българското население, като взима присърдце оплакванията му отъ насилия и произволи. Въ постояненъ досегъ съ нѣкои мѣстни рѫководители, той успѣва да имъ внуши, че демобилизиранитѣ възстаници ще могатъ да разчитатъ на сигурность, ако предаването имъ става чрезъ австрийското консулство. Наистина, застѫпничеството на Кралъ не винаги се оказва ефикасно. Проявявано, обаче, съ по-голѣма готовность и придружавано съ всички признаци на доброжелателность, то се използва охотно и съ чувство на признателность отъ възстаницитѣ и отъ населението. Кралъ успѣва да установи редовна преписка и съ нѣкои отъ проститѣ войводи — обстоятелство, което той не крие отъ нѣкои свои колеги въ Битоля. А. Тошевъ притежава въ архивата си преписъ отъ едно писмо на Толе-паша, въ което мориховскиятъ войвода съ наивна довѣрчивость съобщава на Кралъ, че духътъ на населението е отпадналъ, че шпионитѣ сѫ се размножили и че той би се съгласилъ да се предаде на Кралъ, но не и въ турски рѫце [1].

За австрийската политика и за подмолната дейность на Кралъ, А. Тошевъ въ единъ свой докладъ, между друго, пише: 

„Азъ вѣрвамъ, че, особено сега, не другъ, а Австрия желае бунтове и кланета въ Македония. И тъкмо сега, когато войната между Япония и Русия избухна, нейниятъ апетитъ се изостри още повече. Самитѣ австрийски агенти насърдчаватъ възстанието. А, именно, г. Кралъ е най-ловкиятъ майсторъ въ туй отношение. Трѣбва да бѫдешъ дълбокъ психологъ, за да проникнешъ и обрисувашъ тая натура, въ която лукавството съперничи на интелекта. Рускиятъ агентъ при него е единъ школникъ” [2].

1. Писмото е отъ 25 октомврий 1903 г. Както видехме, два месеца по-късно Толе-падна убитъ въ сражение съ турскитѣ потери.

2. № 73. 4 февруарий 1904 г.

96

И все пакъ страховетѣ отъ австрийски омиротворителенъ походъ къмъ югъ не се оправдаха. Колебливостьта взе връхъ надъ изкушението. Самъ Голуховски, човѣкъ безъ вкусъ къмъ авантюритѣ, не насърдчи течението на акциониститѣ. Той се постара да разсѣе възникналитѣ подозрения, показвайки се коректенъ къмъ руския си партньоръ. Резултатитѣ, които постигна, сѫ, съ огледъ на крайно благоприятната обстановка, повече отъ незначителни. Голуховски успѣ само да засили австрийското влияние, за смѣтка на руското, въ Полуострова, но безъ да запази — както по-нататъкъ ще се види — отъ накърнение привилегированото положение на Австро-Унгария като една отъ дветѣ „най-прѣко заинтересувани” велики сили.

Благоприятниятъ случай бѣ безвъзвратно загубенъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]