Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

8. ЖАНДАРМЕРИЙСКИТѢ ОФИЦЕРИ НА РАБОТА

Офицеритѣ, натоварени да реформиратъ македонската жандармерия, бѣха подбрани съ не по-малка старателность, отколкото цивилнитѣ агенти. При тѣхния изборъ правител-

79

ствата на петтѣ велики сили държеха смѣтка не само за техническата страна, но и за политическитѣ задачи на мисията имъ, както и за собствения ѝ политически престижъ. Ето защо, за петтѣ жандармерийски сектора се изпратиха, общо взето, добри военни и просвѣтени хора, вдъхновявани отъ амбицията не само да проведатъ съ успѣхъ жандармерийската реформа, но и да закрилятъ мѣстното население отъ произволи и насилия, и да издигнатъ всрѣдъ него престижа на своитѣ страни. Докато, обаче, тѣхната техническа задача бѣ подчинена на общи правила и общо рѫководство, въ другата имъ дейность проличаха отъ самото начало известни различия. Всѣка офицерска група отразяваше традициитѣ и темперамента на расата си, особеноститѣ на културата си и тежненията на официалната политика на правителствата си. Въ зависимость отъ тѣзи условия, едни отъ чуждестраннитѣ офицери изпълняватъ хуманитарната си мисия нѣкакъ протоколярно, стараейки се да пазятъ строго равновесие въ отношенията си спрямо разнитѣ християнски народности, докато други проявяваха по-широка заинтересуваность, повече жарь и духъ на инициатива, а трети се ограничаватъ главно съ жандармерийската реформа. И, все пакъ, всички си приличатъ по нѣкои общи черти, присѫщи на срѣдата отъ която изхождатъ: строго понятие за дългъ, по-голѣма откровеность и по-смѣла настойчивость при отстояване на правата си. Това сѫ предимства отъ голѣмо значение, като се има предвидъ, че чуждитѣ инструктори нѣмаха работа съ изтънчени лукавци като Хилми паша и други висши турски бюрократи, за да се надлъгватъ едни други, а съ турски офицери, административни и всѣкакви други чиновници, и се намираха въ тѣсенъ и постояненъ допиръ съ разнородното мѣстно население. Отъ друга страна военното възпитание, младостьта и здравето имъ позволяваха да се приспособяватъ по-лесно къмъ неудобствата на живота въ вѫтрешнитѣ македонски градове, да обикалятъ районитѣ си и да анкетиратъ своевременно по-важнитѣ произшествия.

Генералъ Диджорджисъ бѣ посоченъ отъ италианското правителсто заради неговитѣ отлични качества на воененъ и особено заради неговото специално познаване на жандармерийската служба. „Енергиченъ и строгъ човѣкъ, презиращъ ориенталската гъвкавость и клюкарство, които не отговаряха на неговата натура на планинецъ отъ Пиемонтъ”, както го характеризира полк. Ламушъ [1] — италианскиятъ генералъ нерѣдко говорѣше съ Хилми паша и съ цивилнитѣ агенти на единъ недипломатически езикъ, наричайки нѣщата съ тѣхнитѣ собствени имена. Съ течение на време, обаче, и турци и чужденци, които поради службата си, трѣбваше да

1. „Петнадесети години балканска история”, стр. 29.

80

сътрудничатъ съ началника на жандармерията, свикнаха съ неговата сурова прямота. За изглаждане и избѣгване на недоразуменията спомагаше много и това, че италианското правителство бѣше аташирало къмъ генерала единъ младъ офицеръ, графъ Каприни, примирителенъ и тактиченъ човѣкъ, служилъ по-рано въ международната жандармерия въ Критъ. Офицеритѣ отъ италианската секция на жандармерийската преустройствена мисия — майоритѣ Гарони, Чиконини и Рудолфи и капитанитѣ Льоди и Грилондини — се заловиха за работа съ присѫщия имъ горещъ темпераментъ на южняци. Тѣ се привързаха бързо къмъ пострадалото население въ Битолския санджакъ, изпълнени съ желание да му бѫдатъ полезни чрезъ ограничаване на турскитѣ издевателства и произволи. Тѣхниятъ благороденъ устремъ, обаче, бѣ много скоро сломенъ отъ общитѣ обезсърдчителни условия, въ които се видѣха поставени. Нѣмаше нужда отъ много месеци, за да се убедятъ, че — твърде малко на брой, лишени отъ право да командуватъ, гледани съ омраза отъ турското население и спъвани съзнателно отъ турската администрация— тѣ не сѫ въ положение нито жандармерийска реформа да проведатъ, нито на населението осезателна полза да принесатъ. Шефътъ на италианската мисия, полковникъ Синьориле, не желаейки да служи при такива непреодолимо тежки и унизителни условия, подаде оставка още презъ априлъ и се върна въ Италия [1]. Замѣстникътъ му, полковникъ Албера, се оказа не по-малко чувствителенъ отъ своя предшественикъ. Още презъ първитѣ седмици следъ пристигането си той изповѣдва предъ българския търговски агентъ въ Солунъ своето отчаяние. Интересна е тази изповѣдь на италианския полковникъ и като илюстрация на положението въ Турция и като доказателство за това, че докато чиновницитѣ около цивилнитѣ агенти сѫ добре осведомени върху работитѣ въ Турция, жандармерийскитѣ офицери (съ единични изключения) сѫ въ пълно неведение. Полковникъ Алоера е намислилъ да доведе семейството си отъ Италия, но, страхувайки се отъ безредици, отива при Тошева, за да го пита „дали ще има възстание”.

„Азъ,— продължи полковникътъ съ една откровеность, която ме учуди, — не правя никакви предположения, а вѣрвамъ, че реформитѣ нѣма да се приложатъ. Тая своя вѣра основавамъ на всичко туй, що виждамъ тукъ. И право да ви кажа, азъ нивга не съмъ мислилъ, че ще заваря туй положение на работитѣ, което ми се представлява тукъ. Тукъ било всичко наопъки. Властьта е напълно отстъпила мѣсто на анархията. Нека си призная, че азъ не съмъ ималъ и най-слабата идея за управлението на турската държава. Питамъ се подиръ туй, какво можемъ направи,

1. Споредъ слухове, разпространени въ солунскитѣ реформаторски срѣди, Синьориле, отявленъ противникъ на австрийската политика въ Македония, билъ отзованъ по настояването на Австрия. (А. Шоповъ, № 385, 5 май 1904 г.).

81

напримѣръ, тукъ, ние, петь души италианци?—Нищо, разбира се. И това „нищо” става за мене дважъ по-очевидно, когато помисля, че ние сме дошли тукъ безъ никакви права. Всѣки нашъ офицеръ, изпратенъ въ вилаетскитѣ каазалийски градове, се чувствува най-нещастния затворникъ въ Турция. Хвърленъ въ Охридъ, Прилепъ или Костуръ, той е длъженъ абсолютно да бездействува, да мълчи, понеже никой не го разбира, и безмълвно да търпи денонощния надзоръ на аташиранитѣ при него двоица турски офицери. Това е ужасно! Азъ самъ се чувствувамъ тукъ въ твърде неприятно положение. И да направишъ нѣкоя забележка, никой не я взема подъ внимание, защото и последниятъ турски чиновникъ вижда, че нѣмашъ никаква власть и туй е най-глупавото. Оня день, напримѣръ, вследствие съобщението Ви за бития християнинъ-стражарь въ Прилепъ, азъ запитахъ началника на жандармерията, но ми се отговори, че той провокиралъ войницитѣ, затуй билъ битъ. И съ туй въпросътъ се изчерпа. И съмъ сигуренъ, че сѫщитѣ отговори, ако не и по-нахални, ще получавамъ винаги, когато задамъ подобни въпроси. Другояче би било, ако, вместо петь души, ние бѣхме тукъ 25 офицери съ 60 унтеръ-офицери и то съ право на фактическо командуване. Тогава можехме да се ласкаемъ отъ надеждата да направимъ нѣщо добро, като въ Критъ. Поставени, обаче, при тия условия, при които се намираме сега, ние ще свършимъ толкозъ работа, колкото и нашитѣ предшественици-другари — Симонъ и Унандеръ (първиятъ белгиецъ, вториятъ—шведъ — б. а). Малкото християнски стражари, сѫ длъжни и сега още нощемъ да ходятъ съ фенери. . . Тѣмъ пушки не се полагатъ. При все туй, тукъ ги наричатъ стражари! Утре заминавамъ за Прилепъ, да видя и тамъ съ очитѣ си, що виждамъ тукъ. Следъ туй ще посетя и другитѣ каазалийски градове и съ подробенъ рапортъ ще донеса всичко видено и чуто до знанието на началството.

 

— Но въ случай, че и тогавъ не излѣзе нищо?

 

— Тогава революционниятъ комитетъ ще има право да излѣзе отъ пасивното си положение и ние ще трѣбва да помислимъ, освенъ за престижа на държавата, що ни е изпратила, и за собственото си честолюбие, — отговори откровениятъ и тъй скоро разочарованъ полковникъ.”

Офицеритѣ отъ другитѣ секции не взематъ работитѣ толкова трагично. И тѣ не сѫ очаровани отъ заваренитѣ порядки и отъ собственото си положение, но веднажъ дошли — посвещаватъ се безъ колебания на работа, за да постигнатъ максимума на възможното.

Австрийската секция въ Скопския санджакъ се състои отъ петима офицери, начело съ военния помощникъ-полковникъ графъ Салисъ [1]. Хърватинъ по майка, графъ Салисъ скоро усвоява мѣстния български диалектъ и това го улеснява „за да разбере манталитета на македонцитѣ и да стане популяренъ между тѣхъ”. — Забелязалъ съмъ дори, — пише Рапопортъ, — че и сьрбитѣ се отнасяха до известна степень съ симпатия къмъ графа, а това не бѣше малко въ едно време, когато антагонизмътъ между Сърбия и Хагсбургската монархия започваше силно да се проявява. Що се

1. Негови по-сетнешни заместници сѫ: полковникъ Гонгингеръ и подполковникъ Урмански.

82

отнася до подведомствените му офицери, повечето отъ тѣхъ славяни по произходъ, „бѣха, безъ изключение, сериозни хора, които желаеха доброто на страната и на населението и които се радваха на симпатии всрѣдъ това население, безъ разлика на вѣроизповѣцание и на народность” [1].

Рускитѣ офицери въ Солунския санджакъ се чувствуватъ въ страна едновременно братска и неприятелска. Шефътъ на мисията, генералъ Шостакъ, е ветеранъ отъ освободителната война. Като началникъ-щаба на стрелковата бригада отъ 14-та дивизия на ген. Драгомировъ, той е взелъ участие въ боеветѣ при Зелено дърво, Джуранли, Стара Загора и пр. Служилъ е и въ международната жандармерия въ Критъ. При първото посещение, което презъ априлъ 1903 г. ген. Диджорджисъ съ помощницитѣ си е направилъ въ Скопие, Шостакъ посещава българския търговски агентъ. Ето какъ Т. Недковъ предава впечатленията си отъ тази среща: „Ген. Шостакъ храни една беззаветна любовь къмъ българитѣ. За него тѣ сѫ народъ трезвенъ, жизнеспособенъ и напредничавъ, въ бѫдещето на които той има голѣма вѣра. Той съзнава всички мѫчнотии и смѣта за съвсемъ нерозово положението, но, веднажъ ангажиралъ своята честь въ една кауза, която счита чисто за хуманна, той ще положи всички усилия за да изпълни до край своя дългъ”. [2]

Шостакъ и неговитѣ подведомствени влагатъ много душа при изпълнението на своята мисия. Поддържайки тѣсни връзки съ българското население, особено съ неговата интелигенция, тѣ сѫ едни отъ най-добре осведоменитѣ върху положението. Въ единъ свой докладъ [3] А. Шоповъ пише: „Въ последно време забелязвамъ, че нѣкои български вестници, най-вече „Вечерна поща”, особено остро сѫ почнали да нападатъ рускитѣ офицери въ Македония. Мнението ми е, че тия нападки сѫ несправедливи, защото въ настояще време рускитѣ офицери принасятъ неоценими заслуги на българското дѣло въ Солунския санджакъ”.

Държането на рускитѣ офицери къмъ българитѣ е братско. То изключва предположението да имъ сѫ давани отъ Петербургъ инструкции въ противоположенъ смисълъ, толкова повече, че въ Солунския санджакъ има всѣкакви други народности, освенъ сърбомани. Но гледани и чувствувани като братя отъ мѣстнитѣ българи, тѣ сѫ най-ненавижданитѣ отъ турцитѣ чуждестранни офицери, дошли да реформиратъ

1. „Въ страната на мѫченицитѣ”, стр. 57. Нека забележимъ, че отзивитѣ на скопския търговски агентъ за австрийскитѣ офицери, безъ да се различавать сѫществено отъ мнението на тѣхния съотечественикъ Рапопортъ, не сѫ възторжени толкова, колкото на сѣрския и солунския агенти за французкитѣ и рускитѣ офицери.

2. № 284, 21 априлъ 1904 г.

3. № 583, 3 юлий 1904 г.

83

държавата имъ. Независимо отъ всички приспособявания на руската дипломация, за да бѫде приятна на Цариградъ и да спечели довѣрието на Високата порта, турцитѣ, отъ най-голѣмия до най-малкия, не престанаха ни мигъ да виждатъ въ лицето на „москова” — естествения покровитель на българитѣ и най-смъртния врагъ на империята и на религията имъ. Не току-тъй турскиятъ фанатизъмъ поваля мъртви само руски консули. Рускитѣ жандармерийски офицери имаха нещастието да се явятъ въ Македония въ едно време, когато цѣлиятъ турски свѣтъ злорадствуваше открито за пораженията на рускитѣ войски въ крайния изтокъ. „Азъ си спомнямъ ясно, — пише Рапопортъ, — че когато презъ лѣтото на 1904 год. пѫтувахме съ руситѣ въ Битолския вилаетъ, не можахме да пристѫпимъ прага ни на една канцелария на турски чиновникъ, безъ да видимъ, преднамѣрено окачена на стената, картата на военния театъръ въ крайния изтокъ и върху нея грижливо отбелязани японскитѣ успѣхи. Руситѣ бѣха принудени да затварятъ очи предъ това неприятелско поведение, а що се отнася до насъ — трѣбваше да понасяме често иронични забележки за пораженията на нашитѣ руски приятели и изрази на учудване отъ политиката на графъ Голуховски” [1].

Излишно е да се казва, че гласътъ на рускитѣ жандармерийски офицери бѣ най-слабо слушаниятъ отъ органитѣ на мѣстната турска власть.

Французкитѣ офицери въ Сѣрския санджакъ държать първенство, що се отнася до политическата и морална страна на тѣхната мисия. Самото французко правителство, безъ да пренебрегва техниката, дава преднина на надзора, който, макаръ и недостатъчно ясно формулиранъ въ мюрцщегския проектъ, чуждестраннитѣ офицери упражняватъ надъ действията на турскитѣ войскови части и граждански чиновници Ето защо, назначенитѣ отъ него офицери представлявать една елитна група отъ просвѣтени хора, у които умението съперничи съ нравствения куражь. Това важи, колкото за началника на секцията, полковникъ Веранъ, блестящъ кавалерийски офицеръ отъ републиканската гвардия, толкова и за петимата инструктори — двама капитани и трима поручици. Между инструкторитѣ е и капитанъ Леонъ Ламушъ, повишенъ, съ новото си назначение, въ майоръ. Изучвалъ, като ученикъ на прочутия славистъ Луи Леже, българския и турския езици, добилъ известность съ нѣколко книги върху балканскитѣ страни, които е и пропѫтувалъ, Леонъ Ламушъ идва въ страна, която отъ по-рано познава и обича. Него-

1. “Въ страната на мѫченицитѣ”, стр. 25.

84

вото присѫтствие бѣ, несъмнено, отъ значение за бързото ориентиране на другаритѣ му всрѣдъ новата обстановка [1]. Французкитѣ офицери не сѫ никакъ смутени отъ това, че правата имъ сѫ ограничени и политическата имъ мисия недостатъчно опредѣлена. Тѣ сѫ дори доволни отъ тази неопредѣленость, понеже „имъ се предоставя широко поле за инициатива и умение”, — както тѣ сами заявяватъ при първитѣ си срещи съ българския търговски агентъ въ Сѣръ. — „Тѣ се надѣватъ, че така ще могатъ да бѫдатъ много по-полезни, отколкото ако би били ограничени въ рамкитѣ на нѣкои строго опредѣлени положения и правилници. Тѣ не криятъ,— продължава търговскиятъ агентъ [2],— своитѣ симпатии къмъ българитѣ и мислятъ, че реформитѣ ще трѣбва постепенно да се разширяватъ, догдето се постигне положението въ Критъ. Тѣ смѣтатъ сполучливото или несполучливо завършване на мисията имъ въпросъ за честьта на Франция и за тѣхната лична честь”. За ревностьта, съ която французкитѣ офицери се залавятъ на работа, говорятъ докладитѣ на Т. Марковъ, А. Петровъ и Ив. Димитровъ, които по това време се смѣняватъ като управляващи Сѣрското търговско агентство:

„Капитанъ Бишъ Латурь, отъ действията на когото българското население остана съ отлични впечатления, замина по болезнени причини въ Франция и е замѣстенъ отъ капитань Фулонъ” [3].

 

„Капитанъ Ламушъ е станалъ много популяренъ между населението. Почти всѣкога въ кѫщата му има селяни отъ околнитѣ села, които му се оплакватъ по разни работи. Той ги изслушва много внимателно, говори имъ на български и имъ дава всички необходими съвети” [4].

Тѣзи отзиви потвърждаватъ напълно преценката, която именитиятъ французинъ-публицистъ Рене Пинонъ дава за дейностьта на своитѣ съотечественици въ сѣрско: 

„Въ природата на французина е, кѫдето и да се намира, да обича и да бѫде обичанъ. Това чувство, което е съвършено чуждо на англичанина, напримѣръ, е инстинктивно у насъ: нашитѣ офицери, разпредѣлени по главнитѣ центрове на Сѣрския

1. Леонъ Ламушъ престоя въ Турция десеть години, отъ които петь и половина — до к. юлий 1909 г. — въ Македония. Съ нѣколко книги и съ множество статии по списания и вестници той зае въ Франция едно отъ първитѣ мѣста между познавачите на македонския въпросъ и на Турция изобщо. Писанията му за Македония сѫ проникнати отъ една дълбока преданость къмъ освободителния идеалъ на българското ѝ население, съ което той се чувствува неразделно срастнатъ. Той преживѣ като свои всички трагични перипетии на нейната освободителна борба. Любовьта къмъ истината не му измѣни и тогава, когато България, преследвайки освобождаването на македонскитѣ си братя, се намери, по зла сѫдба, въ въорѫжено стълкновение съ неговото отечество. Леонъ Ламушъ бѣ между първитѣ доблестни граждани въ държавитѣ победителки презъ европейската война, които дигнаха гласъ противъ Ньойския договоръ. Съ своето мастито перо той и днесъ защищава македонската освободителна кауза, въ правотата и въ крайното тържество на която непоколебимо вѣрва.

2. Докладъ № 374, 15 май 1904 г.

3. А. Петровъ, № 418, 20 юлий 1904 г.

4. Т. Марковъ, № 598, 28 септември ѝ 1904 г. При разпределението на санджака, Ламушъ взе Сѣрската и Демирхисарската околии, кап. Ансиеръ — Горноджумайската, кап. Сару — Мелнишката, полк. Веранъ и кап. Масне (внукъ на прочутия композиторъ Масне) останаха въ Сѣръ.

85 

санджакь, взеха присърдце своето миротворно и човеколюбиво дѣло, и спечелиха скоро доверието на мирнитѣ населения. Хората свикнаха да ги смѣтатъ за прибѣжище противъ всички мизерии и убѣжище за всички преследвани” [1].

Държането на французкитѣ офицери не можеше да не предизвика негодуванието на мѣстнитѣ турци, толкова повече, че турската власть прави по това време първитѣ сериозни опити, за да ограничи дейностьта на чуждитѣ офицери въ рамкитѣ на жандармерийското преустройство. Армейското офицерство сѫщо ръмжи противъ омразнитѣ пришелци. Началникътъ на дивизията въ Сѣръ, безъ всѣко стѣснение, говори „че му е гнусно даже на улицитѣ да срещне французки офицери” [2].

Не по-малко сѫ ненавиждани французкитѣ инструктори и отъ мѣстнитѣ гърци. Следъ като се опитаха да ги привлѣкатъ на страната си чрезъ любезни покани и други, свойствени тѣмъ, похвати, гърцитѣ обърнаха другото листо: поведоха цѣлъ клеветнически походъ противъ тѣхъ. Въ атинскитѣ вестници, широко и безпрепятствено разпространявани въ Сѣръ, се помѣствагъ редовно дописки и статии въ които французкитѣ офицери се нападатъ за тѣхното „българофилство” и се окачествяватъ като „фалшиви французи”, “българи въ французка форма” и пр. Особено е ненавижданъ майоръ Ламушъ, загдето се събира съ българи отъ града и околията. Въ началото на есеньта гьрцитѣ сьбиратъ и подписи за да го вдигнатъ отъ града, но полк. Веранъ енергично защищава подведомствения си инструкторъ [3]. Възмущавайки се предъ управляващия Сѣрското агентство Иванъ Димитровъ, капитанъ Масне обвинява мѣстния гръцки консулъ и английския почетенъ консуль, сѫщо гръкъ, като „главни инспиратори на гърцитгь въ Сѣрско и тѣхни подстрекатели къмъ буйства” [4].

Единъ день — това бѣ къмъ края на май — полковникъ Веранъ се явява при мютесарифина съ нѣколко селски тѫжби отъ насилия и беззакония. Мютесарифинъть му отвръща, че тѣзи нѣща не се отнасятъ до преустройството на жандармерията.

1. Докладъ „L’Europe et l’Empire Ottoman”, стр. 215.

2. Докладъ на Г. Стоевъ, № 399, 2 юний 1904 г.

3. Самъ Ламушь въ книгата см „Петнадесеть години балканска история” (стр. 38 — 39) пише:

„Гърцитѣ въ Сѣръ, както и въ цѣла Македония, бѣха крайни фанатици и нетолерантни. Съ пристигането ни, тѣ се помѫчиха да ограничатъ нашитѣ отношения само въ тѣхнитѣ срѣди и да затруднятъ и най-малката наша проява къмъ другитѣ народности. Макаръ че винаги се стараехъ да запазя безпристрастието, което положението ми налагаше, положението, което заемахъ, азъ не можехъ да пожертвувамъ за гръцкото приятелство фактитѣ, които дългото проучване ми бѣше подсказало за прави. Азъ дирѣхъ, прочее, винаги да пазя равновесие и аа съобразявамъ моитѣ отношение съ гърцитѣ и сь тѣзи, които поддържахъ съ другитѣ нации и, частно — съ българитѣ. Но всичко това не донесе нищо, и азъ по-късно имахъ достатъчно доказателства, че проявитѣ на приятелство отъ страна на нѣкои гръцки семейства бѣха само похвати, позволяващи имъ да маскиратъ, може би, и да улеснять клюкитѣ имъ противъ мене”.

4. Докладъ на Ив. Димитровъ, № 579, 15 септ. 1904 г.

86

— Това сѫ нѣща, които се отнасятъ до въвеждане на законность, редъ и сигурность въ страната, за която цель се и реорганизира жандармерията. Знайте, прочее, че навсѣкѫде, гдето законностьта, редътъ и сигурностьта се нарушаватъ, азъ и моитѣ офицери ще се намѣсваме, — отговаря му съ решителенъ тонъ французкиятъ полковникъ.

„Мютесарифинътъ билъ така смутенъ отъ тоя отговоръ, че не посмѣлъ да му спомене, че такова е нареждането на валията” [1].

Този инцидентъ, донесенъ до знанието на французкото правителство, застави последното да вземе опредѣлено становище за своитѣ офицери, и то възъ основа само на мюрцщегския текстъ. На 4 юлий (н. с.) полк. Веранъ получи отъ цариградския посланикъ Констанъ една директива, съ която се разграничава дейностьта на французкитѣ офицери на техническа и политическа. По въпроситѣ, които иматъ връзка съ преустройството и функционирането на жандармерията, както и по ония, които, запазвайки своя технически характеръ, сѫ, отъ известно гледище, и политически, чуждестраннитѣ делегати, бидейки помощници на ген. Диджорджисъ, трѣбва да бѫдатъ въ постояненъ допиръ съ него. Положението, обаче, се измѣня, когато работитѣ, подведомствени на чуждестраннитѣ делегати, нѣматъ нищо техническо и сѫ изключително отъ политическо естество. „Генералъ Диджорджисъ има въ действителность ограниченъ мандатъ, при изпълнението на който той зависи отъ Високата порта, когато чуждестраннитѣ офицери, оставайки агенти на надлежнитѣ си правителства, нѣматъ въ своята дейность онѣзи точни граници, които сѫ наложени на генерала, така че тѣ могатъ, тѣ дори трѣбва да излизатъ вънъ отъ чисто техническата основа, на която е ограниченъ генералътъ, винаги, когато се касае за работи, засѣгащи „общото дѣло на реформитѣ и политическото омиротворение на страната”. Ако, прочее, въ вашия Сѣрски окрѫгъ ви се представятъ работи отъ такова естество, вие нѣма защо да занимавате съ тѣхъ г-на ген. Диджорджисъ, а ще ги донасяте на французкия консулъ въ Солунъ, който, отъ своя страна, ще сезира съ тѣхъ, споредъ случая, било руския и австро-унгарския цивилни агенти, било главния инспекторъ, било посолството. Такъвъ е редътъ (la filière régulière) и азъ констатирахъ, че английскиятъ посланикъ се е произнесълъ, по отношение на Драмския окрѫгъ, въ сѫщия смисълъ, както и азъ”.

Въ действителность дветѣ становища — французко и английско — по този въпросъ сѫ еднакви само по принципъ. Английскитѣ инструктори въ Драмския секторъ иматъ инструкции да се занимаватъ главно съ преустройството на жандар-

1. Г. Стоевъ, № 399, 2 юний 1904 г.

87

мерията. Впрочемъ, Драмскиятъ санджакъ — най-малкия между всички — се състои само отъ четири околии, населенъ е съ турско болшинство и е сравнително по-спокоенъ. Все пакъ английскитѣ инструктори сѫщо приематъ заявления, като се интересуватъ главно, дали има оплаквания отъ жандарми. По тѣхно настояване се уволниха четирма турски офицери (трима капитани и единъ поручикъ), които имъ правѣха глуха опозиция. Повечето отъ оплакванията се отнасятъ до взятничество.

Така е представена английската дейность въ драмско отъ подполковникъ Хаидлей въ една негова среща съ сѣрския търговски агентъ Стоевъ. Говорейки за взятничеството, английскиятъ подполковникъ сравнилъ Турция съ парижкитѣ кафенета, кѫдето келнеритѣ се издържатъ отъ бакшиши [1].

Правото на чуждестраннитѣ офицери да приематъ оплаквания и да произвеждатъ анкети, не еднакво схващано отъ петтѣ правителства и съ нееднаква ревность практикувано въ отдѣлнитѣ сектори, е предметъ на преговори между великитѣ сили. Поводъ за такива преговори даватъ недоразуменията и спороветѣ, които изниквате, отъ една страна, между офицеритѣ и турската власть и между Диджорджисъ и петимата негови военни помощници, отъ друга. Становището, изразено въ цитираната по-горе директива до полковникъ Веранъ, печели все повече почва и още презъ лѣтото на 1904 г. то се усвоява отъ всички велики сили [2]. Официалното признание на това право отъ турското правителство, обаче, се получи едвамъ презъ 1907 година.

*

Чисто техническата задача на жандармерийскитѣ офицери не бѣше по-малко трудна, толкова повече, че тя, по самото си естество, не търпѣше различни тълкувания и преценки отъ страна на отдѣлнитѣ делегации. Чуждитѣ инструктори имаха да преустроятъ турската жандармерия по строго опредѣленъ планъ, изработенъ отъ Диджорджисъ и неговитѣ помощници. Като основа на този планъ послужи критскиятъ жандармерийски правилникъ, приспособенъ къмъ мѣстнитѣ условия.

Мнозина, сѫдейки по аналогия, лесно се подаваха на заблуди. Тѣ изпущаха изпредвидъ, че европейскитѣ инструктори въ Критъ бѣха провели сѫщата реформа въ една страна, кѫдето турската власть бѣ фактически премахната и замѣнена съ автономно управление, стремяще се да пре-

1. Г. Стоевъ, № 449, 3 юлий 1904 г.

2. Д-ръ Н. Калушевъ, дипл. агентъ въ Римъ, съобшава на 9 юлий (№ 404): „Правителството е дало наставления на своитѣ офицери въ Битолския вилаегъ да приематъ направо отъ населението оплаквания и да имъ даватъ ходъ. Това е станало по настояване на французкото правителство и въ съгласие сѫ другитѣ велики сили”.

88

устрои и подобри не една отдѣлна институция, а цѣлия държавенъ живота. Въ Критъ чуждитѣ инструктори действуваха пълновластно, радвайки се на съдействието и довѣрието на мѣстната централна власть и на съчувствията на грамадното мнозинство отъ населението. И ако европейцитѣ съумяватъ въ колониитѣ си да направятъ и отъ полудивитѣ туземци добри жандарми, — нищо чудно въ това, че успѣха въ твърде кратко време да снабдятъ самоуправляващия се островъ съ една образцова жандармерия, на която гърцитѣ отъ свободното гръцко кралство можеха само да завиждатъ. Въ Македония великитѣ сили възложиха на офицеритѣ си сѫщата задача, но при съвършено различни условия. Тукъ тѣхнитѣ инструктори имаха да преустроятъ една жандармерия, безъ да разполагатъ съ най-важното — съ началническа власть надъ нея. Липсваше и друго едно условие, при което поменатиятъ органически недостатъкъ можеше, отчасти макаръ, да бѫде преодолѣнъ: добрата воля и искреното съдействие на турската власть и активното участие на мѣстното християнско население (което по грамотность и възприемчивость не стои по-доле отъ критянитѣ, ако не ги и надминава). Тъкмо наопаки: тукъ реформаторитѣ, допустнати отъ нѣмай-кѫде, и то съ един ъ съвсемъ недостатъченъ кадъръ, бѣха посрещнати отъ гражданскитѣ и военни власти съ пъклена ненависть и на всѣка крачка спъвани и шпионирани.

При такива мрачни и обезнадеждващи условия, европейскитѣ инструктори трѣбваше да направятъ отъ Абдул-хамидовитѣ заптиета въ Македония критски, т. е. европейски жандарми. Чудно ли е, че нѣкои отъ тѣхъ, изолирани по провинциалнитѣ градове, се почувствуваха като „най-нещастни затворници” и изпаднаха въ пълно отчаяние?

Заптието въ онова време бѣ въ съзнанието на мѣстнитѣ християни най-яркото олицетворение на разкапващата се турска държава. Дрипавъ, невежественъ, покваренъ, готовъ да се продаде всѣкиму срещу грошове, турскиятъ стражарь бѣ за обществения редъ и за сигурностьта на населението, особено по селата, почти толкова опасенъ, колкото и професионалниятъ разбойникъ. Въ такова състояние го завариха чуждестраннитѣ инструктори. Ето какъ описва това състояние Леонъ Ламушъ, който има инъкъ добро мнение за качествата на простия анадолския турчинъ: 

„Турция имаше единъ корпусъ жандармерия, но тя бѣше много зле организирана и подбрана. Жандармитъ, които тогава носѣха името заптие, бѣха хора безъ всѣкакво образование, много често на напреднала възрасть и съ съмнителна честность. Много зле плащани, както и всички чиновници въ турската държава, тѣ живееха или съ бакшишитъ, които получаваха за извършени услуги, напримѣръ, когато придружаваха чужденци, или отъ рушветъ, вземанъ отъ жителитѣ на общинитъ. Офице-

89

ритѣ — издигнати, почти всички, до тоя рангъ отъ жандарми и издигнати, съгласно практиката въ онова време, до това положение не толкова поради лични достойнства, колкото поради протекция — биваха често хора безъ всѣкакво образование, както и жандармитѣ имъ. По отношение на гражданскитѣ власти, тѣ имаха едно положение на пълна подчиненость, унизителна дори, и съвсемъ не отговаряща на служебната имъ степень. Като правѣхме ревизия на жандармерийскитѣ дружини — а това бѣше една отъ първитѣ наши работи — ние намирахме офицери съвършено неграмотни [1].

 Първата работа, съ която се заеха инструкторитѣ, бѣ да попрочистятъ кадритѣ отъ най-негоднитѣ елементи и да ги замѣстятъ съ по-добри, подбрани между офицеритѣ отъ армията и войници на действителна служба. Подборътъ на първитѣ не бѣше мѫченъ — образованитѣ и знаещи чужди езици офицери въ войската не бѣха рѣдкость. По-мѫчно бѣше да се намѣри нуждното число грамотни войници между анадолцитѣ. Още презъ 1904 година се откриха четири жандармерийски училища: едно въ Солунъ — за армейскитѣ офицери, постѫпили въ жандармерията, и за подготовка на подофицери и по едно училище за подготовка на жандарми въ Солунъ, Битоля и Скопие.

По-нататъкъ инструкторитѣ се заеха да организиратъ въ цѣлата страна една мрежа отъ жандармерийски постове (караколи), свързани чрезъ патрулна служба. Започна се строежътъ на постоветѣ и постепенното имъ снабдяване съ телефони. Подобри се облѣклото на жандармитѣ, безъ да бѫдатъ забравени и рѫкавици, осигури се и редовното имъ заплащане.

Качественото подобрение на кадъра не можеше, разбира се, да се осѫществи съ сѫщата бързина, съ която пролича промѣната въ външния видъ на жандармитѣ. Оскѫдицата отъ грамотни жандарми бѣ такава, че се търсѣше за всѣки постъ поне единъ, който да е способенъ да прочете една заповѣдь и да напише единъ докладъ.

Липсваха достатъчно кандидати, и мюсюлмани и християни, за жандармерийска служба. Християнитѣ я избѣгваха не само защото се изискваше отъ тѣхъ да бѫдатъ грамотни на турски и да отговарятъ на редъ други условия, но главно защото гледаха на жандармерията като на чисто турска институция, кѫдето тѣмъ е отредено едно подчинено и унизително положение. При многото случаи на лошо третиране отъ страна на началствуващитѣ турски офицери, при честитѣ побои и други насилия, на които стражаритѣ-християни бѣха изложени отъ страна на тѣхнитѣ мюсюлмански другари, жандармерийската служба можеше да бѫде понасяна само отъ крайно нуждаещи се бедняци, отъ безлични хора и отъ декласирани елементи. Процентътъ на жандармитѣ-христи-

1. „Петнадесеть години балканска история”, стр. 33.

90

яни остана до край нищоженъ. Българитѣ, най-многочисле ниятъ елементъ въ реформената область, бѣха най-слабо представени — тѣ почти липсватъ въ преустройваната жандармерия. Това е не само защото тѣ сѫ най-неохотно приеманитѣ и презъ най-гѫсто сито прекарванитѣ, но и поради едно нареждане на Революционната организация, съ което се запрещаваше на членоветѣ ѝ да постѫпватъ на жандармерийска служба.

Тъй или инъкъ, опититѣ, да се привлѣкатъ що-годе приличенъ брой и християни, нѣмаха успѣхъ и инструкторитѣ трѣбваше да попълватъ кадъра съ турци [1], предпочитайки между тѣхь младитѣ войници отъ Анадола. Макаръ и „най-добъръ елементъ”, обаче, тѣзи войници бѣха — както казва Ламушъ — „всички неграмотни и се чувствуваха чужденци въ околиитѣ, жителитѣ на които, въ голѣмото си мнозинство, не знаеха турски и говорѣха само български, сръбски и влашки”.

Така нагласенъ жандармерийскиятъ апаратъ, съ всички свои недостатъци и несъвършенства, заработи въ тритѣ вилаета, отричанъ съвършено отъ едни, иронизиранъ и нерешително защищаванъ отъ други.

1. А. Тошевъ въ доклада си отъ 2 октомврий 1904 год. (№ 782) дава следнитѣ цифри :

„Отъ 504 души стражари и конни жандарми-християни въ Битолския вилаетъ, само 89 души сѫ българи, когато числото на цѣлата жандармерия възлиза на 2716 души. Отъ 121 полицейски стражари, 94 сѫ мюсюлмани, 18 гърци, 2 власи, 2 евреи и 5 души българи”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]