Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

6. ПРИЛЕПСКИЯТЪ КОНГРЕСЪ ПРЕЗЪ 1904 ГОД.

Въпроситѣ за устройството, управлението и тактиката на организацията вълнуваха въ не по-малъкъ размѣръ и вѫтрешностьта, толкова повече, че тамъ останаха да зимуватъ трима отъ най-мислящитѣ революционни водители: Даме Груевъ, Гьорче Петровъ и Пере Тошевъ. Учители и възпитатели на нѣколко революционни поколѣния, и тримата се чувствуватъ призвани да учатъ и да насочватъ другитѣ. Тѣ, обаче, се различаватъ твърде много по характеръ и иматъ своитѣ различни разбирания относно условията за преуспѣване на тази организация, която всѣки единъ отъ тѣхъ смѣта, повече или по-малко, за свое собствено дѣло. Възстанието сѫщо ги отдалечи единъ отъ другъ.

Груевъ не носѣше прѣка отговорность за възстанието: решението въ Солунъ бѣ взето безъ него. Но завърналъ се отъ Подрумската крепость, той завари Македония и организацията въ едно положение, при което вече „късно бѣше да се разсѫждава” [1]. Той поде, като свое, едно чуждо решение, макаръ и да го смѣташе за прибързано, и вложи всичката си воля и всичкия си авторитетъ, за да тури край на колебанията и спороветѣ, и да насочи общитѣ усилия къмъ съсрѣдоточена работа за максимално използуване на месецитѣ, които оставаха. И успѣ, както знаемъ, да прокара това свое разбиране въ Смилевския конгресъ [2]. Поради тази негова роля всички принципални противници на възстанието — въ това число и най-голѣмиятъ имъ теоритикъ Гьорче Петровъ — държеха Груева отговоренъ почти толкова, колкото и Гарванова. Възстанието, обаче, не би представлявало въ рѫцетѣ на Гьорче и Пере сериозенъ косъ за използуване — толкова повече, че и тѣ, макаръ и противъ, бѣха сѫщо дошли да го подкрепятъ — ако тримата водачи не се различаваха сѫществено по новитѣ организационни проблеми и ако въ личнитѣ имъ отношения царуваше идиличното другарско чувство отъ първитѣ революционни години.

Подобно на Матова, Груевъ се отнасяше твърде недовѣрчиво къмъ реформаторската психоза всрѣдъ организа-

1. „Спомени на Дамянъ Груевъ”, стр. 22.

2. Вижъ томъ I. Въ Смилево, стр. 236—243.

63

цията, когато Гьорче и Пере бѣха неизцѣримо молепсани отъ нея. Какъ можеха тѣзи двама деятели, взели участие при самото изграждане на организацията — революционна и тайна — да не виждатъ рисковетѣ отъ пълната децентрализация? Какъ можеха тѣ — въ унисонъ съ Хаджи Димова, Н. Харлакова и другитѣ софийски марксисти — да допущатъ, че строгото прилагане на изборното начало въ всички административни учреждения е съвмѣстно съ тайния и конспиративенъ характеръ на Вѫтрешната организация, голѣмитѣ и малки водители на която сѫ изложени всѣка минута на опасностьта да бѫдатъ арестувани или избити? Невъзможно е да се даде що-годе убедителенъ отговоръ на тѣзи въпроси, безъ да се държи смѣтка за тогавашната психологическа атмосфера и за ролята на личния елементъ въ тогавашнитѣ идеологични разпри. Колкото бѣ лесно и привлѣкателно въ онова време да бѫдешъ новаторъ и демократъ, толкова бѣ мѫчно и непопулярно да съветвашъ умѣреность и да се опълчвашъ противъ общото течение.

Излагайки тезата на Гьорче Петровъ, развита въ софийскитѣ разисквания миналата зима, азъ бѣхъ писалъ [1]: „Намразенъ смъртно отъ сарафисти и цончевисти, дезавуиранъ после и отъ централния комитетъ, той, който живѣеше съ самомнението, че има повече умъ отъ всички, взети заедно, като че ли търсѣше своя реваншъ въ тая препирня”. Сега Гьорче имаше нови основания за недоволство: презъ възстанието, по едни или други причини, не му провървѣ — неговитѣ прословути материали останаха досущъ неизползувани — а следъ прекратяването на действията хората отъ Битоля и отъ Солунъ не проявили къмъ него нито достатъчна услужливость, нито готовность да използуватъ неговитѣ предложения и планове. Съ такива оплаквания сѫ пълни „Споменитѣ” на Гьорче — никѫде не го приемали за работа, понеже „всѣки се бои да не му вземешъ мѣстото” [2]. Противникъ на възстанието и красноречивъ борецъ за ненарушимостьта на принципитѣ, мѣстото на Гьорче бѣ между реформиститѣ. Настѫпилата идейна и морална криза въ организационнитѣ редове откриваше сега за него възможности да се реваншира поне спрямо консервативнитѣ си противници и да прояви умственото си превъзходство надъ всички. Но като е дума за реформизма на Гьорче, азъ смѣтамъ по-умѣстно, вмѣсто да говоря самъ, да приведа тукъ мнението на проф. Милетичъ, който съ забележителна вѣрность и безпристрастие е предалъ споменитѣ на мнозина революционери. Въ предговора си къмъ „Споменитѣ на Гьорче Петровъ”, той казва (стр. XII—XIII):

„Въ това си лично огорчение, Гьорче за редъ неуспѣхи на В. О. съзира главна причина въ централизацията на В. О., която

1. Томъ I, стр. 206—207.

2. “Спомени”, стр. 199.

64 

съсредоточава всичката власть въ рѫцетѣ на нѣколко личности отъ централния комитетъ, и става решителенъ привърженикъ на една децентрализация, която ще позволява на всички способни дейци да взематъ прямо участие въ управлението на организацията и чрезъ която би се наложилъ и по-сигуренъ контролъ по изпълнението на всички по-важни решения. Затова, споредъ Гьорче, се налага да се премахне тайнственостьта въ дѣлата на Ц. К., да се демократизира управлението и пр. Когато по време на Илинденското възстание, на чието прокламиране Гьорче бѣше решителенъ противникъ, той се видѣ явно изоставенъ почти отъ всички, дълго спотайваното у него огорчение се засилва до степень да гледа всички накриво; неговата логика е смутена, и той, използувайки безуспешния изходъ на възстанието, вече явно почва да осѫжда дотогавашнитѣ ръководители на В. О., правейки главнитъ дейци прямо отговорни за сполетѣлитѣ народа нещастия. Гьорче смѣта, че е дошелъ най-сгодниятъ моментъ да се реформира организацията въ казаната „демократична” посока и че това лесно ще се прокара. Главенъ противникъ на тая реформа Гьорче срѣща у Груева, койго не вижда нуждата отъ проповѣдваната децентрализация и твърдо стои на старата система, която следъ Илинденското възстание той иска да съживи”.

 Опозиционерството на Пере Тошевъ е отъ съвсемъ другъ родъ. Пере Тошевъ е неповторимъ оригиналъ всрѣдъ революционнитѣ първенци. „У никой у съратницитѣ му вѫтрешниятъ животъ не бѣ тъй чистъ, съсрѣдоточенъ и изобиленъ съ нравствено богатство, както у него. Руската литература бѣ упражнила върху му много силно влияние, но и въ основата той имаше всичкитѣ черти на една славянска душа: доброта, нѣжность, вкусъ къмъ съзерцателенъ животъ. А заедно съ това — като истински славянинъ — и единъ отенъкъ на безволие, който спъваше неговото дѣло и ограничи влиянието му само въ духовнитѣ срѣди на македонското движение”. Тази правдива и тъй елегантна по форма характеристика на П. Тошевъ, дадена отъ С. Радевъ [1], прави излишно да се доказва, че демократизмътъ у него произтича отъ уважението, което той храни къмъ личностьта на човѣка — непринуденъ, потрѣбенъ на душата му, чуждъ на каквато и да било груба смѣтка. Децентрализацията и изборностьта бѣха за Тошева необходимата предпоставка за свободното проявление на човѣка-революционеръ. Пере далечъ не можеше да харесва известни тънки похвати у пресмѣтливия Гьорче. Той се различаваше отъ своя виденъ съгражданинъ и по други въпроси, но поддържаше децентрализацията и изборностьта съ сѫщата непреклонность. Крайно чувствителенъ, Пере не можеше да понася изкустнитѣ маневрирания, чрезъ които Груевъ съумяваше въ края на краищата да прокарва своитѣ мнения, а още по-малко — оная загадъчна негова усмивка, която, при споръ, добиваше недвусмисленъ изразъ на ирония. Лозанчевъ увѣряваше, че въ едно обясне-

1. „Великитѣ сѣнки” — „Вестникъ на вестницитѣ”, 1918 г. по случай 15 годишнината на Илинденското възстание.

65

ние между Груевъ и Тошевъ, последниятъ се почувствувалъ обиденъ и преждевременно се раздѣлилъ съ хората на щаба и се прибралъ въ прилепско.

Тѣзи лични настроения между тримата първенци не можеха, разбира се, да останатъ безъ влияние и върху развоя на идейния конфликтъ, който ги раздѣляше. Всѣки се стремѣше да популяризира своитѣ разбирания и да увеличи, въ границитѣ на влиянието си, броя на своитѣ последователи.

*

При това идейно брожение, мисъльта за едно събрание, за да се обсѫди новото положение, пустната отъ нѣкои, намѣри най-благоприятенъ отзивъ навсѣкѫде. Въ началото на пролѣтьта решението бѣ взето и презъ първитѣ дни на май се събраха на окрѫженъ конгресъ въ прилепско следнитѣ рѫководни лица отъ Битолския окрѫгъ: Д. Груевъ, П. Тошевъ, Г. Петровъ, Хр. Узуновъ, Г. Сугаревъ, Г. п. Христовъ, Ник. Каранджуловъ, П. Ацевъ, Георги Пешковъ, Йорданъ Тренковъ. Отъ съседнитѣ райони бѣха представени още Стефанъ Димитровъ, велешки войвода, Добри Даскаловъ и Пешо Самарджиевъ отъ тиквешко. За председатель бѣ избранъ Д. Груевъ и секретарь Хр. Узуновъ. Конгресътъ бѣ подвиженъ. Една чета отъ около 30 души, делегати и четници, се движеше отъ село въ село. Заседанията започнаха въ с. Бѣловодица, продължиха въ Дрѣнъ, Смоляни, Царевско, Топлица, Трояци, Плетваръ, Орѣховецъ, Кръстецъ, и свършиха къмъ края на май въ Никодимската планина, върха Козякъ.

По най-важния въпросъ — за уредбата на организацията, П. Тошевъ и Г. Петровъ се борѣха противъ Груева. Пере бѣше изработилъ единъ проектоуставъ, Груевъ — другъ. „Мистериозната централизация се отхвърляше, — казва Г. Петровъ за първия проектъ [1], — като се почне отъ централния комитетъ — та до селата, а вмѣсто нея — широка децентрализация. Сложенъ механизъмъ въ висшитѣ учреждения се предвидѣ, за да могатъ всички по-видни сили на организацията да взематъ участие въ дѣлата на организацията”. Груевиятъ проектъ застѫпваше централистичната система. Обсѫдени, отхвърлени бѣха, като крайни и двата проекта. „Въпрѣки силната мотивировка на Пере Тошевъ, който между другото се опираше върху настроението и желанието на самото македонско население, проектоуставътъ му, като крайно децентралистиченъ и не отговарящъ на една революционна организация, не бѣ приетъ въ неговата цѣлость.” „Сѫщата участь сполетѣ и Дамевия, който много слабо застѫпваше изборното начало за рѫководнитѣ тѣла”, — пише Георги п.

1. „Спомени”, стр. 202.

66

Христовъ [1]. На самия Д. Груевъ бѣ възложено да комбинира отъ двата проекта единъ. Груевъ извърши това при сътрудничеството на Г. Петровъ и на други децентралисти, водимъ, очевидно, отъ желанието да се приготви нѣщо, което при разискванията би добило преобладаваще настроение, да бѫде приемливо отъ конгреса и приложимо въ сѫщото време. Той трѣбваше по неволя да направи концесии на реформаторския духъ, за да може да се прокара нѣщо сравнително по-малко рисковано и пакостно. И тукъ още веднажъ пролича неговиятъ практицизъмъ и неговата способность да се нагажда къмъ възможноститѣ. Самъ Г. Петровъ казва: „И вториятъ проектъ, Дамевиятъ (т. е. комбинираниятъ — б, м.) не бѣше въ основата си друго, освенъ първиятъ проектъ, само въ по-умѣрена форма. Даме много отстѫпи, нѣмаше какво да прави; старата наредба бѣше изгубила всѣки авторитетъ” [2].

Конгресътъ реши третиятъ проектоуставъ (комбинираниятъ) да се прилага за опитъ въ окрѫга, двата (първоначални) проекта да се изпратятъ за сведение и проучване въ другитѣ окрѫзи, а изработването на общъ уставъ да се предостави на бѫдещия общъ конгресъ. Изработенъ бѣ сѫщо и правилникъ за четитѣ.

Втори по важность въпросъ, който стана предметъ на продължителни и страстни разисквания, бѣ: становището на организацията къмъ дветѣ въорѫжени пропаганди — гръцка и сръбска. Тукъ, като главни противници, се изправиха единъ срещу другъ Пере Тошевъ и Гьорче Петровъ.

Окрѫжниятъ комитетъ въ Битоля бѣше вече се занималъ съ този въпросъ и опредѣлилъ отношението си къмъ него. Той разполагаше съ неопровержими факти, че гърцизмътъ, въ лицето на всички свои рѫководни фактори — централно правителство, печатъ, дипломация и духовенство — бѣше се запретналъ да изврати предъ външния свѣтъ смисъла на Илинденското възстание като освободителна акция на македонскитѣ християни; да улесни неговото усмиряване, деморализирайки възстаналитѣ гъркомани и насърдчавайки турската репресия противъ възстаналитѣ екзархисти; да се възползува отъ разстройството на организацията, за да ѝ нанесе последния ударъ, като я лиши — съ турска помощь — отъ подръжката на мѣстното население. Окрѫжниятъ комитетъ разполагаше, отъ друга страна, съ данни, че гърцизмътъ се готви да подсили офанзивата си противъ организацията и чрезъ собствена въорѫжена сила: гръцки терористически банди се формираха вече на

1. „Окрѫжниятъ конгресъ въ припепско презъ 1904 год, — Сбор. Илиндень 1903—1922, стр. 101.

2. „Спомени”, стр. 202—203.

67

самото мѣсто и андартски чети се изпращаха отъ Гърция, за да заставятъ, чрезъ тероръ, българскитѣ села да минаватъ подъ ведомството на Цариградската патриаршия”. Комитетътъ намѣри, че бездействието може само да улесни осѫществяването на този пъкленъ планъ и че най-ефикасната контрамѣрка въ случая е да се лиши гърцизмътъ отъ своитѣ опорни точки, каго се вземе подъ закрила и се насърдчи появилото се всрѣдъ гъркоманскитѣ села, като реакция срещу мерзкото поведение на гръцката църква презъ възстанието, течение за отцепване отъ Патриаршията. Малко време преди конгреса окрѫжниятъ комитетъ бѣше далъ на своитѣ органи въ районитѣ и нареждане въ горния смисълъ. Нареждането се отнасяше и до сръбската пропаганда, която, чрезъ още по-развращаващи методи, преследваше сѫщитѣ цели въ севернитѣ райони на окрѫга.

Тошевъ и Груевъ имаха твърде ясна представа за опасностьта отъ въорѫженитѣ пропаганди и за нуждата отъ своевременно организирана самозащита. Гьорче, обаче, пленникъ на принципитѣ и склоненъ да критикува всѣка наредба, която е решена безъ него, се опълчи противъ поменатото нареждане на окрѫжния комитетъ и предизвика съ това принципални разисквания по въпроса тогава, когато намѣрението на конгресиститѣ бѣ да се обсѫдятъ конкретно начинитѣ и срѣдствата за по-ефикасна борба противъ гръцко-сръбската напасть. П. Тошевъ, който бѣ единъ отъ вдъхновителитѣ на битолското решение, възстана противъ Гьорчевата теза съ прямолинейностьта, която му бѣ присѫща и съ всичката жарь на своето българско сърдце. Той не можеше да си представи, че организацията, която се роди като българска и въвлѣче българското население въ една толкова кървава и страшна борба за освобождение, може да бездействува, когато българщината се атакува отъ северъ и отъ югъ, за да бѫде разпокѫсана, омаломощена и обезличена. Какво би останало тогава отъ организацията и кому би била тя вече нуждна? Българщината е коренътъ, който поддържа съ жизненитѣ си сокове дървото — организацията. А въорѫжениятъ курсъ на дветѣ пропаганди целѣше изтръгването на самия коренъ отъ отечествената земя.

Говорейки за своята „силна препирня” съ Пере по националния въпросъ, Гьорче каза:

„Пере искаше безъ колебание да се даде националенъ колоритъ на организацията; Даме шикалкавѣше; азъ бъхъ противъ, по тактически съображения: знаехъ, че ако на нашитѣ хора отворимъ вратата на национализма, че тамъ всички ще се натикатъ, че ще си създадемъ една язва и ще захwърлимъ революционната идея, както и стана. Това бѣше настроението — отслабналъ революционенъ духъ, това чакаха аслжѫ но Пере не се разубеди, а особено защото сръбската и гръцката пропаганди действуваха. Азъ искахъ да бѫда по-далновиденъ и поддържахъ, че ако се увлѣчемъ въ тая борба, не ще можемъ да издържимъ...” [1].

1. „Спомени на Гьорче Петровъ”, стр. 203.

68

За забелязване е, че четири години следъ конгреса, Гьорче, разказвайки споменитѣ си предъ проф. Милетичъ, продължава да смѣта дветѣ въорѫжени пропаганди за последици на „националистическия курсъ”, усвоенъ отъ окрѫжния комитетъ въ Битоля: „Почнаха гърцитѣ още по-систематично противодействие, а туй роди усиления гръцки четнишки курсъ, послужи като оправдание на четнишка пропаганда”, — казва той [1]. По-нататъкъ, при повторното разглеждане на дветѣ въорѫжени пропаганди, ние ще установимъ, посрѣдствомъ гръцки и сръбски самопризнания, че четнишката съблазънь зарази Атина и Бѣлградъ много време преди нареждането на Битолския окрѫженъ комитетъ. Така че, ако въорѫжениятъ курсъ на пропагандитѣ има нѣкаква връзка съ революционното дѣло, тя трѣбва да се търси въ самото възникване на Вѫтрешната организация и въ ефектитѣ на нейната организаторска и революционна дейность въ Македония, на която гърци и сърби още отъ по-рано гледатъ като на своя предопредѣлена плячка. А Г. Петровъ е единъ отъ ония деятели, които хвърлиха македонското население въ организираната революция. За да предизвика европейската намѣса въ Македония, революцията не се спрѣ предъ нищо — нито предъ динамитни атентати, насочени противъ европейскитѣ материални интереси, или предъ рисковетѣ на едно ненапълно подготвено възстание противъ турската империя. Да се стѫписа сега предъ гръцко-сръбския натискъ, който не е нищо друго, освенъ единъ отчаянъ ходъ на грабителската политика на Атина и на Бѣлградъ предъ факта, че българската организирана сила тласна македонския въпросъ въ пѫтя на неговото разрешение, това би значило организацията да нанесе съ собственитѣ си рѫце непоправимъ ударъ на освободителното дѣло. Защото една тактика въ духа на Толстоевата проповѣдь за несъпротивляване на злото не би могла да има другъ практически резултатъ, освенъ да насърдчи тържеството на гръцко-сръбското зло, т. е. да ускори сама подѣлбата на Македония.

Така конгресиститѣ въ прилепско схващаха своя дългъ на борци за автономията и на българи. И тѣ бѣха прави. Срешу една опасность, която имаше коренитѣ си вънъ отъ Македония, но която се поддържаше съзнателно отъ турското правителство, организацията можеше да противопостави само своята непримиримость, независимо отъ съотношението на силитѣ. Всѣко колебание означаваше насърдчение на врага, всѣка податливость на помирителни съблазни — сдаване на една позиция, националъ-революционна и автономистическа въ сѫщото време. За нещастие, не всички дея-

1. „Спомени на Гьорче Петровъ”, стр. 195.

69

тели мислѣха като битолскитѣ конгресисти. И ония отъ тѣхъ, които, повѣрвали за мигъ въ възможностьта на сътрудничество съ сърбитѣ върху почвата на автономията, подадоха рѫка на бѣлградскитѣ сирени, нанесоха, както по-нататъкъ ще видимъ, непоправимъ ударъ на българщината и на организацията и извършиха неизкупимъ грѣхъ спрямо Македония.

Разбира се, задачата на организацията се чертаеше като неизмѣримо трудна. Неизпущайки ни мигъ изъ очи главния, противотурския фронтъ, тя трѣбваше да се брани и отъ кръстосания гръцко-сръбски огънь. Желанието на Гьорче „да бѫде далновиденъ” е, безъ съмнение, похвално. Не отъ кѫсогледство, обаче, нито поради подценяване на неприятелскитѣ сили, неговитѣ другари — конгресисти се хвърлиха въ неравната борба: тѣ просто се подчиниха на една неотмѣнима сѫдба. „Пере не се разубеди, защото сръбската и гръцка пропаганда действуваха”, а тѣхнитѣ действия не можеха да се оставятъ безъ противодействие.

Въпросътъ не остана „висещъ”, както твърди Г. Петровъ въ „Споменитѣ си” [1]. Той бѣ решенъ въ този смисълъ, че трѣбва да се взематъ мѣрки противъ дветѣ действуващи вече въорѫжени пропаганди. Изработиха се и особени директиви за водене на борбата противъ тѣхъ.

Трета важна работа на конгреса бѣ да разпредѣли по райони наличнитѣ ръководни сили, като опредѣли и службитѣ имъ. Новоизработениятъ правилникъ за четитѣ предвиждаше длъжностьта инструктори-ревизори на четитѣ въ окрѫга. Такива се назначиха: П. Ацевъ и Н. Каранджуловъ въ прилепско и мориховско, Хр. Узуновъ — за охридско, стружко и кичевско, Г. Сугаревь — битолско, демирхисарско и ресенско, Г. п. Христовъ — за леринско и костурско. На Груева се възложи да замине за Порѣче, за да се справи, споредъ условията на самото мѣсто съ сръбската въорѫжена пропаганда, а на П. Тошевъ и Иор. Тренковъ — да обезвредятъ сѫщата опасность въ Азотъ — непосрѣдствѣно до Прилепския районъ.

*

Случи се така, че изработениятъ отъ конгреса проекто-правилникъ биде опитанъ най-напредъ въ Прилепъ. Нещастна случайность, понеже Прилепъ се ползуваше открай време съ славата на пръвъ партизански градъ.

Не е, разбира се, едната дума партизанство, съ която може да се характеризира тоя типиченъ, плътно български, но и крайно оригиналенъ градъ. Прилепъ има своитѣ рѣдки добродетели, но и своитѣ подчертани дефекти — въплощение

1. Стр. 203.

70

на най-яркитѣ контрасти. Материализъмъ и идеализъмъ, саможивство и саможертва, консерватизъмъ и ученолюбив, клюкарство и солидность, скѫперничество и щедрость странно се съчетаваха въ прилепчанина [1]. Отъ общитѣ положителни характерни черти не мога да не подчертая упоритостьта, родолюбието и ученолюбието на Прилепъ. Силно впечатление ми правѣха нѣкои необясними на пръвъ погледъ нѣща. Така, при абсолютна невъзможность да се пази комитетска тайна, организацията все пакъ можеше доста спокойно да работи: тайната се разнасяше „повѣрително” отъ уста въ уста, докато се узнае отъ повечето граждани, но до ушитѣ на турцитѣ тя не стигаше [2]. Голѣми индивидуалисти инъкъ, прилепчани бѣха способни да се слѣятъ, въ даденъ моментъ, въ едно чувство и да манифестиратъ по твърде внушителенъ начинъ своята общогражданска и общобългарска солидарность.

Не е, струва ми се, случайно, гдето въ Прилепъ се яви твърде рано политическото бунтарство въ лицето на Чакревци и гдето Прилепъ роди храбреца Стоянъ Лазовъ и Иорданъ Гавазовъ — човѣка хала и като физика и като духъ. Макаръ че революционната организация въ прилепско никога да не можа да стигне по уредба и подготовка първитѣ райони въ Битолския окрѫгъ, Прилепъ даде на революцията двама първенци — П. Тошева и Г. Петрова, и цѣлъ редъ самоотвержени войводи, рѫководители, терористи Една отъ причинитѣ, за да се култивира партизанскиятъ духъ въ този градъ бѣ и тази, че Прилепъ даваше въ необикновено изобилие хора съ срѣдно и недовѣршено срѣдно образование. Часть отъ тѣхъ се пръскаха като учители по разни краища на Македония, но и много — дори твърде много въ сравнение съ други градове — оставаха на работа или безъ работа въ родния си градъ. Първоначално партизанството изникна около църковно-училищното дѣло: гражданството се раздѣли на два лагера, наричани по имената на дветѣ чорбаджийски семейства: хаджи Илиевци и Крапчевци. Въ организационно време всички дѣления въ върховетѣ намираха своето отражение най-напредъ въ Прилепъ: солунското братство, централизмътъ, върховизмътъ и т. н. До и следъ възстанието рѫководнитѣ сили въ града се дѣлятъ на два лагера, съ мѣстни водачи: Петъръ Ацевъ и Иорданъ Тренковъ.

1. Контрастътъ намира и своя външенъ изразъ вь мѫжкото облѣкло: прочутата прилепена антерия, дълга, цепната отъ страни и синя по цвѣтъ, бѣ преди 37 години, когато учителствувахъ въ Прилепъ, на еднаква почить съ модерния костюмъ — антерията, като делнична носия, а костюмътъ като празднична. Млади и стари еснафи, които шесть дена сѫ ходили по антерия на работа въ чаршията, недѣленъ день се явяваха, сякашь маскирани, въ огладени, винаги нови костюми. Докато свикна, тѣзи метаморфози ме много разсмиваха.

2. Въ Прилепъ презъ възстанието намираха убѣжище мнозина нелегални: мѣстни хора, търсени отъ властьта, болни, проходящи отъ съседни райони, куриери и пр. Броятъ имъ понѣкога достигаше 50 и 60. Следъ възстанието сѫщо въ Прилепъ живѣеха доста нелегални. Никой не бѣ откритъ отъ властьта.

71

Първиятъ — отъ близкото село Орѣховецъ и издънка на едно семейство, по традиция революционно и дало много борци и много жертви — е привърженикъ на Груева и, следователно, за централистичната система. Вториятъ — предишенъ последователь на солунското братство и на върховизма — сега е съидейникъ на П. Тошевъ и, следователно, реформистъ.

Веднага следъ конгреса, реформистското течение подема въпроса за новъ изборъ на рѫководно тѣло. Заедно съ това реформиститѣ започватъ, както му е реда, и агитацията. Въ града се намиратъ по това време и трима отъ най-виднитѣ реформисти — П. Тошевъ, Гьорче Петровъ и Иор. Тренковъ, които на конгреса се застъпваха за децентрализация и за най-строго прилагане на изборното начало. Дойде и изборниятъ день. Привърженицитѣ на Тренкова развиватъ, на законно основание, трескава организационна дейность между 25-тѣ десетари, които ще гласуватъ за изборъ на рѫководно тѣло. Другата страна, която държи управлението, се държи пасивно, безъ да подозира, че може да бѫде изправена предъ изненади. Изборътъ се извърши въ една отъ стаитѣ на общината и даде следния резултатът избрани, съ грамадно болшинство, все опозиционери, т. е. „тренковисти” и само двама отъ старитѣ ръководители.

Изборътъ бѣ произведенъ редовно, безъ нарушения на правилника, и трѣбвало би, по правилата на представителното управление, старитѣ рѫководители да отстѫпятъ властьта на новоизбраното тѣло, а тѣ да минатъ въ опозиция и да се готвятъ за реваншъ въ бѫдещитѣ избори. Старитѣ рѫководители, обаче, се почувствуваха нѣкакъ изиграни отъ противницитѣ си и нито помислиха да се подчинятъ на „народната воля”, така недвусмислено манифестирана чрезъ бюлетинитѣ на 25-тѣ избиратели-десетници.

— Хората си съставили тайно отъ насъ своя листа, обработили по отдѣлно десетаритѣ и чрезъ такива и други машинации ни изненадаха съ едно бюро отъ съвсемъ неизвестни хора, като Гацовъ и други като него, и отъ старитѣ рѫководители само двама — азъ и Г. Палисламовъ! — разказва ми днесъ, следъ цѣли 34 години, П. Мърмевъ, единъ отъ двамата преизбрани рѫководители и ми говори така възбудено, като че ли още не е утихнало възмущението му.— Скроиха ни просто единъ „изборенъ оюнъ”. Азъ така бѣхъ възмутенъ, че скѫсахъ бюлетинитѣ и изборния листъ, и ги стѫпкахъ съ крака.

— После?

— После, нищо. Ние задържахме властьта, а тѣхъ подгонихме здравата. Ние бѣхме по-активни и народътъ отъ града и отъ селата бѣше съ насъ.

— Ами началството?

72

— Покойниятъ Пере страшно се разгнѣви противъ мене, но Караджуловъ напълно одобри постѫпката ми.

Касаеше се въ действителность не за „машинации” и „оюни”, а за обикновена агитация и подготовка отъ страна на едната партия, желаеща да замѣсти другата — нѣща не само обикновени и допустими, но и неизбѣжни по теорията и практиката въ всички учреждения съ демократично-представителна уредба, каквато установяваше новиятъ правилникъ.

Онова, което последва, обаче, въ Прилепъ и въ околията, далечъ не може да се опредѣли съ думата „нищо”. Реформистското течение смѣташе противницитѣ си за узурпатори и не се помири съ извършеното насилие надъ неговитѣ права, извоювани чрезъ законенъ изборъ. Партизанската борба се разгори и разшири до невиждани до тогава размѣри. Граждани и селяни имаха и своята партийна принадлежность въ организацията. Не закъснѣха и кървави жертви. Между това, опасностьта откъмъ северъ ставаше все по-застрашителна, и за организацията и за българщината.

[Previous] [Next]
[Back to Index]