Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

48. КЮСТЕНДИЛСКИЯТЪ КОНГРЕСЪ

Приготовленията за конгреса се свършиха сравнително бързо. Поради изключителнитѣ обстоятелства, не малко организации, главно по-далечнитѣ, избраха за делегати, като ги снабдиха съ редовни пълномощия, познати свои деятели, дошли наскоро отъ вѫтре или по-отдавна настанени въ България. За сборенъ пунктъ бѣ посочено село Жабокрътъ, (кюстендилско), поради което тоя конгресъ получи названието Кюстендилски.

Презъ първитѣ дни на мартъ 1908 г., тамъ се събраха следнитѣ делегати: Хр. Матовъ, д-ръ Хр. Татарчевъ, Петъръ Ацевъ, Ефремъ Чучковъ, Тодоръ Черваровъ, Хр. Шалдевъ, Петко Пенчевъ, Петъръ Чаулевъ, Таню Николовъ, Добри Даскаловъ, Тодоръ Александровъ, Миланъ Гюрлуковъ, Василъ Чекаларовъ, Климентъ Шапкаревъ, Хр. Силяновъ, Илия Биолчевъ, Мих. Моневъ, Ангелъ Узуновъ. Въ тоя личенъ съставъ бѣха представени, при известно равновесие, идеолозитѣ на умѣреното (националистическо) течение, легалнитѣ рѫководни лица изъ вѫтрешностьта и боевиятъ елементъ. Отсѫтствуваха делегати отъ Сѣрския окрѫгъ — непоканенъ поради положението на отцепници, въ което членоветѣ на сѣрския окрѫженъ комитетъ сами се поставиха съ убийството отъ 28 ноемврий. Струмишкиятъ окрѫгъ бѣше поканенъ и обеща да участвува въ конгреса. Делегатитѣ му, обаче, не се явиха, сочейки, като причина обстоятелството, че българската власть продължаваше да държи арестуванъ стария струмишки водитель Хр. Чернопѣевъ. Прочее, събралитѣ се делегати, представители на четиритѣ голѣми окрѫга, смѣтнаха вториятъ общъ конгресъ на ВМОРО за редовно свиканъ и започнаха работата си. За председатель бѣ единодушно посоченъ Хр. Матовъ, а за секретари се избраха Кл. Шапкаревъ и П. Пенчевъ.

Конгресътъ имаше за задача: да разгледа общото положение въ Македония и Одринско и състоянието на Революционната организация; да ревизира устава и общия правилникъ отъ 1905 г.; да вземе становище по редъ важни въпроси, като борбата противъ въорѫженитѣ пропаганди, четнишкия институтъ, младотурското движение, убийството отъ 28 ноемврий и др.; да опредѣли насокитѣ на бѫдещата революционна дейность; да избере централенъ комитетъ и задгранично представителство.

Делегатитѣ бѣха така близки по чувство и мисъль, че конгресната работа потече гладко и се приключи вѫтре въ десетина дни. Трагичната сѫдба на Гарванова и Сарафова и общото негодувание противъ убийцитѣ бѣха заличили всѣка следа отъ старото раздѣление между централисти и

552

сарафисти. Всички се въодушевляваха отъ желанието да възвърнатъ на Организацията нѣкогашната ѝ мощь и престижъ. Единомислието по основнитѣ въпроси, относно устройството и политиката на Организацията, бѣ пълно. Спорѣше се само за уясняване на дадени конкретни положения и по въпроси отъ техническо естество, както се спори между хора съ еднакво вѣрую. Липсваха риторическия патосъ и страстьта къмъ словопренията, присѫщи на тогавашнитѣ социалистически възпитаници. Това бѣ, съ една речь, дѣловитъ конгресъ, членоветѣ на който се домогваха да налучкатъ най-прѣкитѣ пѫтища за практическа работа при едно крайно тежко за народа и за Организацията положение. Реакцията противъ петгодишнитѣ блуждения и многословия, толкова пакостни за освободителното дѣло, даваше тонъ на общитѣ разисквания.

*

Кюстендилскиятъ конгресъ прие устава безъ измѣнение. Въ правилника, обаче, се направиха значителни измѣнения. Всичко онова, което бѣ извлѣчено като поука отъ двегодишното прилагане на Рилското законодателство, биде прокарано въ новия правилникъ. Преразпредѣлена бѣ и по-голѣмата часть отъ материята. Промѣнитѣ се правѣха съ огледъ да се нагоди неприложимото къмъ действителностьта, така че да бѫде, и въ най-нещастни случаи, осигурена устойчивостьта на управителнитѣ тѣла и приемственостьта въ върховното управление.

Конгресътъ запази възприетото въ устава (чл. 12) изборно начало за длъжностнитѣ лица, но съ известни ограничения и корективи. Винаги, когато обстоятелствата не позволяватъ да се свика конгресъ, управленията (околийски и окрѫжни) се избиратъ чрезъ писмено разбирателство отъ делегатитѣ. Когато пъкъ и избрани делегати нѣма, околийскитѣ и окрѫжнитѣ управления се назначаватъ направо отъ централния комитетъ, но действуватъ, като временни, докато стане възможно свикване на конгресъ или извършване на писмено разбирателство. Мѣстнитѣ (селски и градски) управления се избиратъ, както и по-рано, непосрѣдствено отъ населението, [1] но ако по нѣкои причини е невъзможно да се произведе изборъ, тогава мѣстното управление се назначава направо отъ околийското. Десетницитѣ не се избиратъ отъ членоветѣ на десетката, както по-рано, а се назначаватъ отъ мѣстното управление. Последното назначава и петдесетницитѣ (нова институция).

Едногодишниятъ мандатъ на конгреситѣ съставяше едно отъ най-непригоднитѣ и непрактични постановления на ста-

1. „За пунктове съ по-малко отъ 4 десетки избиратели сѫ всички членове; за по-голѣмитѣ отъ 4 и по-малкитѣ отъ 10 десетки избиратели сѫ само десетаритѣ и по двама члена отъ всѣка десетка, избирани отъ самата нея; за по-голѣмитѣ отъ 10 десетки пунктове избиратели сѫ само десетаритѣ и петдесетницитѣ (чл. 51).

553

рия правилникъ. Всѣка година общъ конгресъ — това значи да се държатъ въ продължение на цѣли месеци всички рѫководни лица въ предизборно възбуждение и да се дава просторъ на неизбѣжнитѣ агитации и съперничества, безъ да говоримъ за рисковетѣ, свързани съ раздвижването на делегати отъ цѣлата страна и насочването имъ къмъ сборния пунктъ. Ревизираниятъ правилникъ запази едногодишния мандатъ за околийскитѣ конгреси, но продължи на две години мандата на окрѫжнитѣ и на общия.

Другъ елементъ на устойчивость се внесе съ избирането и на допълнителни членове (отъ 2—4) при избора на всички управителни тѣла.

Отъ особена важность сѫ постановленията на новия правилникъ относно централния комитетъ. Нуждата отъ централенъ комитетъ, оспорвана презъ първитѣ години следъ възстанието отъ привърженицитѣ на крайната децентрализация, бѣ съзната отъ Рилския конгресъ, който и го възстанови като органъ, който упражнява „висшата изпълнителна власть въ Организацията”. Кюстендилскиятъ конгресъ разшири неговата власть, опредѣли по-подробно и по-конкретно правата и задълженията му и осигури неговото функциониране при всички възможни нещастия. Той се състои отъ три нелегални члена, „равноправни, равноотговорни и безъ опредѣлена длъжность въ комитета”, „рѫководи общата дейность на Организацията, както въ територията ѝ, така и задъ границата”, упражнява висшата контролна власть, „може да издава специални инструкции и окрѫжни по всички назрѣли и наложителни нововъведения съ задължителность за цялата Организация до общия конгресъ” [1]. Разширението на неговитѣ права е изразено още и въ това, че той, при изключителни случаи, назначава направо, както видѣхме, околийскитѣ и окрѫжнитѣ управления. Но увеличението на неговата власть, — а заедно съ това и тежнението къмъ централизация — е намѣрило най-яръкъ изразъ въ друго едно постановление, което би хвърлило въ ужасъ законодателствуващитѣ лѣвичари отъ Рилския конгресъ. Това постановление гласи: „Централниятъ комитетъ е върховниятъ разпоредитель съ всички боеви сили, материали и нелегални лица въ Организацията. Той рѫководи дейностьта на терористическитѣ групи и решава предприемането на по-важнитѣ акции” (чл. 113). Има ли нужда да се доказва разумностьта на това постановление? Години вече, Организацията е атакувана, на мѣста отъ нѣколко въорѫжени неприятели, а другаде — както напримѣръ, въ севернитѣ околии на Сѣрския окрѫгъ — само отъ единъ. Може ли да се мисли за

1. „Ако, обаче, половината отъ окрѫзитѣ изкажатъ своето неодобрение, централниятъ комитетъ е дълженъ да ги отмени” (чл. 112).

554

успѣшна отбрана по всички фронтове безъ една върховна командна власть, която да разпорежда съ разполагаемитѣ бойни сили на цѣлото? Ако, прочее, има нѣщо за критикуване въ тая наредба, това е нейната закъснѣлость.

Съставътъ на Централния комитетъ отъ трима нелегални — и следователно, подвижни — членове, се вижда, на пръвъ погледъ, едностранчивъ. Новиятъ правилникъ, обаче, предвижда, успоредно съ централния комитетъ, и едно централно бюро, предназначено да служи като звено и централна препроводителна станция. Централното бюро се състои отъ три легални, съ опредѣлено постоянно мѣстожителство лица, назначава се отъ Централния комитетъ безъ опредѣленъ срокъ, „действува отъ името на Централния комитетъ и го представлява съ неговото съгласие тамъ, дето е необходимо” (чл. 123) и е отговорно предъ него за своитѣ действия (чл. 124). Организацията вече не рискува въ никои случай да остане безъ висшъ рѫководенъ органъ, понеже изчезналитѣ членове на Централния комитетъ — когато и листата на допълнителнитѣ членове е изчерпана — се попълватъ отъ окрѫжнитѣ управления чрезъ бюлетини, които тѣзи управления изпращатъ на централното бюро (чл. 121).

Все така подробно и конкретно сѫ опредѣлени функциитѣ, правата и задълженията на Представителното тѣло (задгранично представителство). На представителството се възлага, покрай пропагандирането на освободителното дѣло, събиране на помощи и пр., още: да се грижи за издръжката на нелегалнитѣ лица, дошли въ България временно, съ надлежни препорѫки отъ вѫтре, по болесть, за почивка или друга работа [1]; „да бди за поведението на нелегалнитѣ работници и да взема мѣрки, щото тѣ да не компропентиратъ Организацията” (чл. 148); да урежда за нелегалнитѣ работници особени курсове, въ които се обясняватъ на популяренъ езикъ организационнитѣ принципи, правилника и др. и се правятъ опити за техническата подготовка на нелегалнитѣ работници (чл. 150) и пр. При представителството се урежда особено информационно бюро отъ едно или две плащани лица, кѫдето се изпращатъ отъ вѫтре сведенията на околийскитѣ информатори [2]. Членоветѣ на представителството участвуватъ въ общитѣ конгреси съ съвещателенъ гласъ, но могатъ да бѫдатъ избирани и за делегати (чл. 172).

1. Опредѣлени сѫ и сумитѣ за издръжка на нелегалните лица: „На четницитѣ се отпуска безплатна храна и квартира и отъ 3—5 лева седмично, на инструкторите и помощниците войводи — до 100 лева месечно, а на нелегалнитѣ околийски и окрѫжни членове, войводитѣ и боевитѣ началници — до 150 лева. Членоветѣ на Централния комитетъ могатъ да разходватъ до 200 лева месечно” (чл. 144).

2. Информатори — нова длъжность при околийскитѣ управления. „Всички факти на убийства, грабежи, тероръ, сражения и пр., вършени отъ властьта, пропагандитѣ и Организацията, информаторътъ незабавно съобщава направо на представителството” (чл. 90).

555

Въ новия правилникъ е подробно и старателно разработена материята относно нелегалнитѣ членове (глава II) и боевото ведомство (глава VI). На тоя предметъ конгресътъ отдаде първостепенно значение, както отъ гледна точка на крайната революционна задача, така и на преживяваното сѫдбоносно време. Борбата на нѣколко фронта, чрезъ постоянни чети, ставаше отъ день на день все по-трудна, а грамаднитѣ материални и човѣшки жертви, които поглъщаше, далечъ не се оправдаваха отъ постигнатитѣ резултати. Необходима бѣ една нова организация за народна отбрана, опрѣна на въорѫженото население приучено на взаимопомощь и поставено подъ рѫководството на по-подготвенъ и достатъченъ по численость технически персоналъ. Тази организация се изгради върху следнитѣ основи.

При околийскитѣ и окрѫжнитѣ управления, съставени отъ лица легални и съ постоянно мѣстожителство, се предвиждатъ и по 1—3 нелегални лица „равноправни и равно-отговорни съ легалнитѣ, но безъ опредѣлена длъжность въ управлението” (чл. 62). Въ всѣка околия, независимо отъ нелегалнитѣ членове, има по единъ боеви началникъ, „който е непосрѣдствениятъ разпоредитель на всички боеви сили и материали. Въ съгласие съ околийското управление боевиятъ началникъ раздава, прибира, разпредѣля и складира орѫжието и мунициитѣ; грижи се за бързото въорѫжаване и боева подготовка на милицията; урежда легалнитѣ чети и терористическитѣ групи; направлява дейностьта на нелегалнитѣ чети и инструкторитѣ . . “ (чл. 65). „Въ боево отношение боевитѣ началници сѫ напълно подчинени на респективнитѣ нелегални окрѫжни членове, а всички вкупомъ — на Централния комитетъ” [1] (чл. 69). „Нелегалнитѣ околийски членове се избиратъ въ околийскитѣ конгреси, а окрѫжнитѣ се назначаватъ отъ Централния комитетъ. Боевитѣ началници се назначаватъ отъ нелегалнитѣ окрѫжни членове въ съгласие съ респективното управление. Изборътъ подлежи на санкция отъ Централния комитетъ” (чл. 79).

Отъ приведенитѣ постановления се вижда прокараното обособяване на боевото рѫководство. Въ правилника е ясно опредѣлено положението на нелегалнитѣ членове и на боевия началникъ въ надлежнитѣ управления и сѫ посочени доста подробно задълженията и отговорноститѣ имъ.

Нека видимъ сега боевата организация на населението.

„Всички членове въ даденъ пунктъ, способни да носятъ орѫжие и да издържатъ нелегаленъ животъ, образуватъ милицията на пункта” (чл. 190) „Въ всѣки пунктъ — градъ

1. И тукъ. както и въ други случаи, правото на назначаване, което замества изборностьта, е коригирано въ тоя смисълъ, че „когато половината отъ заинтересувани тѣ околии изкажатъ недоверие къмъ нѣкой новоназначенъ окрѫженъ членъ или къмъ всички, Централниятъ комитетъ е длъженъ да ги смѣни” (чл. 79).

556

или село — съобразно нуждитѣ му, боевиятъ началникъ опредѣля по една легална чета (действуваща милиция) [1]”. „Всѣка легална чета се управлява отъ единъ легаленъ или нелегаленъ войвода, който се назначава направо отъ околийския боеви началникъ” (чл. 192). „Четницитѣ се опредѣлятъ отъ самия войвода. Всѣки четникъ следъ шесть месечно служене въ четата се счита за отбилъ военната си повинность и се смѣнява отъ войводата съ новъ четникъ. Всички отбили военната си повинность четници образуватъ запаса за дадения пунктъ” (чл. 194). Предвидена е и нова длъжность военни инструктори: тѣ „се грижатъ само за боевото възпитание на населението. Тѣмъ е запретено да се мѣсятъ въ работитѣ на управленията. Инструкторитѣ се намиратъ въ безусловно подчинение на боевия началникъ, съ когото единствено се сношаватъ”. (Чл. 201).

Взаимопомощьта, практикувана досега споредъ съзнанието и добрата воля на рѫководнитѣ лица и подготовката на населението въ дадено мѣсто, се вмѣнява въ дългъ, за неизпълнението на който се предвиждатъ строги наказания: „Въ случай, че нѣкоя организационна чета или отдѣлни нелегални лица се намиратъ въ опасность, всички околни легални чети сѫ длъжни веднага да имъ се притекатъ на помощь. Въ случай на нужда войводитѣ взематъ и резервна милиция. Войвода, който е ималъ възможность, но не се е притекълъ на помощь, наказва се съ смърть. Четницитѣ и милиционеритѣ се наказватъ съ глоба и бой. Наказанието на четницитѣ за едно и сѫщо престѫпление е двойно отъ това на милиционеритѣ”. (чл. 197).

Въ останалитѣ членове на тая глава е изложено всичко що се отнася до четницйтѣ отъ легалнитѣ чети — въорѫжение, облѣкло, длъжности къмъ войводата и пр.

Незначителни сѫ промѣнитѣ направени въ отдѣла по материалната издръжка и финансовото устройство на Организацията. „Съвършено беднитѣ членове се освобождаватъ отъ вноски. Освобождаватъ се сѫщо членоветѣ въ ония села, които сѫ особено засегнати отъ пропагандитѣ или презъ които минаватъ общитѣ канали на Организацията” (чл. 222). Освенъ това, посочено е, какъ се разпредѣлятъ приходитѣ между каситѣ: „Въ мѣстнитѣ каси постѫпватъ всички приходи на мѣстнитѣ организации: вноски, налози, глоби и др. Мѣстнитѣ каси отдѣлятъ всѣки 6 месеци по 1/3 отъ приходитѣ си за респективнитѣ околийски, тия — по 1/4 за окрѫжнитѣ, а последнитѣ — по 1/2 за общата каса” (чл. 227).

1. „За норма на легалнитѣ чети може да се вземе 1 четникъ на 10 милиционери въ голѣмитѣ пунктове и 1 на 5 — въ малкитѣ” (чл. 191).

557

Сѫдебниятъ отдѣлъ е значително съкратенъ. Съ внесенитѣ измѣнения се цели опростяването на процедурата. „По провинения отъ чисто боеви характеръ инструктори и мѣстнитѣ войводи се сѫдятъ само отъ боевия началникъ, а войводитѣ и началницитѣ на терористическитѣ групи — отъ нелегалнитѣ окрѫжни членове” (чл. 239). „Пунктовитѣ началници и временно пребиваващитѣ задъ граница нелегални длъжностни лица за своитѣ провинения, въ крѫга на мисията имъ, отговарятъ тоже предъ представителството” (Чл. 240).

Гражданскитѣ сѫдилища за спорове и тѫжби отъ неорганизационенъ характеръ сѫ запазени само въ селата. Конгресътъ намѣри за умѣстно да поосвободи управленията въ градоветѣ па и въ по-голѣмитѣ села, отъ правораздаване по граждански дѣла, като предостави тази функция на „еснафитѣ и другитѣ легални учреждения на населението”. (Чл. 260).

Въ последния отдѣлъ на новия правилникъ е установено, по-подробно и по-точно, отколкото въ стария правилникъ, всичко, което се отнася до тайната поща — функционирането и издръжката ѝ, превоза на орѫжие, служенето съ разни видове шифъръ и съ псевдоними, воденето и съхраняването на архивата.

Тукъ заслужава да се отбележи постановлението относно сношенията между административнитѣ единици, прокарано съ огледъ на стегнатость и централизация: „Сношенията на съседнитѣ околии се извършватъ чрезъ окрѫжното управление, а на окрѫзитѣ — чрезъ Централния комитетъ. Представителството се сношава съ окрѫзитѣ тоже чрезъ Централния комитетъ. Заб. — изключение се прави по твърде уважителни причини” (Чл. 274). Помислено е и за извънреднитѣ тежести и рискове, понасяни отъ селата, по които минаватъ каналитѣ и е предвидено подпомагането имъ отъ окрѫжната организация „чрезъ отпускане на храна, разни съестни припаси или чрезъ парични помощи” (чл. 265). Противъ своеволното минаване на чети е прокарана особена наредба, споредъ която четитѣ се пропускатъ „ако сѫ снабдени съ удостоверение отъ представителството, или ако иматъ позволение отъ окрѫжното управление, въ случай че се връщатъ, а отдѣлнитѣ лица — отъ надлежното управление. Въ противенъ случай четитѣ и лицата се обезорѫжаватъ и се повръщатъ обратно” (чл. 267). Най-после, узаконява се — макаръ и съ твърде голѣмо закъснение — и една наредба противъ архивоманията на войводитѣ, толкова пакостна за населението и за Организацията: „На нелегалнитѣ длъжностни лица се запретява най-строго да носятъ у себе си архива и кореспонденция” (чл. 282 — последенъ).

558

Както вижда читательтъ, Правилникътъ бѣ ревизиранъ въ духа на мненията, изказани въ известното изложение отъ м. януарий 1907 г. на съвещателното събрание. За делегатитѣ не бѣше мѫчно да се справятъ съ тази сложна инакъ материя, позната съ всичкитѣ тънкости на нѣколцина отъ делегатитѣ, които бѣха взели участие при обсѫждането и въ съвещателното събрание и достатъчно занимавала умоветѣ на всички останали конгресисти. Въ сѫщия духъ се водиха разискванията и по другитѣ въпроси.

Къмъ края на мартъ бюрото на конгреса обнародва въ печата следната

ДЕКЛАРАЦИЯ

на Общия конгресъ на Вѫтрешната Македоно-Одринска Революционна Организации презъ 1908 г.

 

1. Мюрщцегската реформена акция

 

Съвършено несъстоятелна по съдържание, Мюрцщегската реформена акция не даде никакви практически резултати. Единственото средство да се прекрати царящата анархия, по-ужасна отъ преди, и да се въведе действителенъ порядъкъ въ страната е автономията, и за постигането ѝ Организацията ще върви неуклонно по своя революционенъ пѫть. Конгресътъ изказва протестъ за изключването на Одринско отъ обекта на реформената акция.

 

2. Бѫдещата дейность на Организацията

 

Конгресътъ подчертава чисто революционния характеръ на Организацията не само по отношение на крайния идеалъ, но и въ тактиката ѝ. Главната и непосрѣдна задача на Организацията е пълната и всестранна боева подготовка на населението. Еволюционната тактика, при днешнитѣ условия въ организационната територия, е абсурдна и трѣбва да бѫде чужда на Организацията. Културно-икономическата дейность се възприема само дотолкова, доколкото подпомага и не е въ разрѣзъ съ непосрѣдствено боевитѣ задачи на Организацията.

 

3. Организацията въ Одринско

 

Организацията има предвидъ особенитѣ условия въ Одринско и ще се съобрази съ тѣхъ въ бѫдещата си дейность въ тоя край.

 

4. Четнишкиятъ институтъ

 

Естественъ продуктъ на революционното развитие, четнишкиятъ институтъ се оказва, при новитѣ условия за дейность, непригоденъ въ досегашната му форма. Вмѣсто чети въ всѣки районъ ще се опредѣлятъ нуждното число инструктори, които ще обучаватъ населението въ боево изкуство и ще рѫководятъ непосрѣдствената му борба срещу пропагандитѣ. Чети се пред-

559 

виждатъ за сега само тамъ, дето въорѫженитѣ пропаганди особено върлуватъ, а населението не е въ състояние да се самозащищава.

 

5. Организацията и България

 

Конгресътъ не може да отрече естественото право на България да се грижи за сѫдбата на своитъ сънародници въ Турция. За съжаление, конгресътъ трѣбва да констатира, че българскитъ правителства не сѫ имали изработена една ясна и постоянна македонска политика и че нерѣдко сѫ експлоатирали съ освободителното дѣло за цели чужди нему. Предвидъ на това, конгресътъ вмѣнява въ обязаность на представителството да бѫде особено осторожно спрямо официалнитѣ фактори на България и да отстоява срещу всѣка цена независимостьта и престижа на Организацията.

 

6. Организацията и Екзархията

 

Конгресътъ намира, че Екзархията, като единствено легално културно-просвътно учреждение на неосвободенитѣ българи, трѣбва да бѫде неутрална спрямо революционното движение. Усвоената напоследъкъ политика на Екзархията, изразена въ действия прѣко враждебни на Организацията, ще се преследва, колкото това и да е нежелателно. За последствията отъ тая политика Организацията държи отговорни, както централната екзархийска власть, така и нейнитѣ черковно-училищни органи.

 

7. Организацията и пропагандитѣ

 

По отношение на пропагандитѣ конгресътъ стои на становището, което бѣ усвоено отъ конгреса презъ 1905 г. Организацията продължава да счита пропагандитѣ, а особено тѣхниятъ въорѫженъ курсъ, като пакостни за освободителното движение и ще ги преследва по-енергично отъ всѣки други пѫть.

 

8. Убийството на Сарафова, Гарванова и Даева

 

Конгресътъ, следъ като разгледа предшествуващите факти на убийството на Гарванова, Сарафова и Даева, а сѫщо а самопризнанието и обясненията на провиненитѣ, съдържащи се въ тѣхното открито писмо, заключи, че убийството е продиктувано отъ стремежа на авторитѣ му да се наложатъ съ най-осѫдителни средства на цѣлата Организация. Въ желанието си да запази единството и дисциплината на Организацията и да изкорени системата на своеволията и предвидъ заканитѣ въ откритото писмо за нови убийства, конгресътъ реши, щото подписалитѣ откритото писмо, както и физическитѣ убийци, да се изключатъ отъ редоветѣ на Организацията и да се считатъ за нейни врагове.

 

Отъ бюрото на конгреса

1. Вториятъ конгресъ потвърди безрезултатностьта на Мюрцщегската реформа въ единъ моментъ, когато нейното фиаско бѣ общопризнатъ фактъ, а сътрудничеството между дветѣ „най-прѣко заинтересувани сили” и автори на тая реформа — досущъ компрометирано. Подчертаването на автономията въ конгресната декларация пъкъ бѣ продикту-

560

вано, между друго, и отъ това, че известни срѣди, помамени по миража на конституционна Турция, бѣха вече лекомислено пожертвували аатономистическия идеалъ.

2. „Пълната и всестранна боева подготовка” е изтъкната на пръвъ планъ въ бѫдещата дейность на Организацията. Къмъ тая задача сѫ нагодени и постановленията на новия правилникъ относно боевото ведомство. Английскиятъ починъ за нови, по-сериозни реформи и очакваната решителна съпротива на Турция, затвърдиха у конгресиститѣ увѣреностьта, че освободителното дѣло се намира предъ събития отъ сѫдбоносенъ характеръ, за посрѣщане на които, Организацията и народътъ, трѣбва, колкото е възможно по-скоро да се подготвятъ. Ето защо не бива да се прахосватъ усилия и време за странични дейности. „Еволюционизъмътъ” на сѣрчани е отреченъ.

3. Делегатитѣ се отнесоха критично къмъ следваната тактика въ Одринско и признаха, че е сторена грѣшка, задето тая тактика не се подложи на ревизия веднага следъ опустошателното преображенско възстание, съ огледъ на особенитѣ условия въ този край. Конгресътъ се изказа за „пасивна революционна дейность” въ Одринско, т. е. прекратяване на всѣкакво четничество и въздържане отъ акции, които биха могли да предизвикатъ афери. Легалнитѣ организации се запазватъ по общи политически съображения, колкото да поддържатъ духа на българското население и да го предпазватъ отъ опасни влияния, както и отъ разни самозванци и харамии.

4. Въ разискванията върху четничеството, се установи непригодностьта на тоя институтъ при новитѣ условия въ Македония. Бързото разформируване на сѫществуващитѣ чети, обаче, не бѣше нито възможно, нито безопасно. То би могло да се извърши само стѫпка по стѫпка — успоредно съ постепенното прокарване на предвиденото въ правилника преустройство на боевото ведомство. Думата инструктори е употрѣбена въ декларацията за краткость и трѣбва да се разбира условно. Инструкторитѣ, натоварени, както видѣхме, съ боевото възпитание на населениего, сѫ само единъ отъ органитѣ на народната самоотбрана, която има за първа опора легалната чета на чело съ мѣстния войвода въ дадено село, а въ цѣлата околия се рѫководи отъ боевия началникъ, действуващъ въ съгласие съ надлежното околийско управление. Организацията още не разполага съ достатъчно инструктори и докато се сдобие съ нуждното количество, инструкторската служба ще се изпълнява отъ мѣстния войвода. Трѣбва да се отбележи, че при редактирането на тази точка въ декларацията бюрото на конгреса имаше, между друго, предвидъ и създаденитѣ всрѣдъ българското общество лоши настроения противъ четничеството.

561

5. При обсѫждането на отношенията съ България централно мѣсто заемаше и тоя пѫть въпросътъ за срѣдствата. Въ декларацията не се поменава изрично за това. Изказанитѣ въ конгреса мнения се свеждатъ къмъ решението на съвещателното събрание по сѫщия въпросъ, а именно: „Организацията може да приема помощи отъ всѣкѫде, отъ кѫдето би ѝ се предложили, но безъ да дава въ замѣна никакви ангажименти”.

6. Разискванията по въпроса за Екзархията имаха за отправна точка мисъльта, че българската църква отстоява, чрезъ мирни срѣдства, общото народно дѣло и не трѣбва да бѫде спъвана въ своята чисто просвѣтна дейность. На двата фактора, които въ дадения моментъ нѣматъ по-голѣмъ врагъ отъ чуждитѣ националистически пропаганди, се налага да бранятъ, всѣки по своему, българското население. Конгресиститѣ, обаче, се натъкнаха на факти, предъ които Организацията не можеше да бездействува: екзархийското началство, въ лицето на нѣкои свои органи, преследваше по-силно отъ всѣки другъ пѫть най-дейнитѣ революционери между учителитѣ. За тѣзи именно противореволюционни нейни действия — не „за дѣлата и постѫпкитѣ ѝ, които сѫ насочени въ духа на българския държавнически национализъмъ”, както се казваше въ циркуляра на Рилския конгресъ, Екзархията ще бѫде преследвана, „колкото това и да е нежелателно”. Тая разлика въ отношението къмъ Екзархията заслужава да бѫде изтъкната.

7. Действията на въорѫженитѣ пропаганди и създаденото отъ тѣхъ положение бѣха най-пространно обсѫдени. Въ непосрѣдствена връзка съ тази напасть се извършиха, както видѣхме, преобразованията въ боевото ведомство. Изслушаха се докладитѣ на дошлитѣ отъ вѫтрешностьта делегати и се подириха нови практически мѣрки. Прие се, между друго, предложението на Свети-Николския войвода Миланъ Гюрлуковъ, по отношение на най-застрашенитѣ краища — да се образуватъ групички отъ отбрани момчета съ доказана неустрашимость, добре въорѫжени и издържани отъ Организацията, на които да се възложи нощната охрана на селата.

8. По отношение на убийствата, извършени отъ сѣрчани, конгресътъ, водимъ отъ съображението да се не задълбочава откритата кървава рана, ограничи присѫдата си само върху лицата, подписали откритото писмо и върху физическитѣ убийци на Даева, Гарванова и Сарафова. Решението се взе единодушно. Обявяването на провиненитѣ за „врагове на Организацията” означаваше, че тѣ се поставятъ вънъ отъ законитѣ и могатъ да бѫдатъ наказани съ смърть въ всѣко време и отъ всѣки членъ на Организацията.

562

Конгресътъ избра централенъ комитетъ и представително тѣло съ съставъ:

Централенъ комитетъ: Павелъ Христовъ, Ефремъ Чучковъ и П. Пенчевъ, действителни членове; ....? допълнителни.

Представително тѣло: Хр. Матовъ, Михаилъ Доревъ и Апостолъ Дим. Грежовъ, действителни; Д-ръ Хр. Татарчевъ, П. К. Яворовъ и Хр. Силяновъ, допълнителни.

Конгресъть сѫщо реши да обяви излизащия въ София вестникъ „Илиндень” за официаленъ органъ на ВМОРО.

Три месеца следъ конгреса се извърши младотурскиятъ превратъ, който завари Организацията въ периодъ на преустройство.

*

Единъ важенъ въпросъ, обсѫденъ отъ конгреса, но не споменатъ въ декларацията, е тоя за отношението на Организацията къмъ младотурското движение.

Години поредъ македонскитѣ революционери се отнасяха съ пренебрежение и недовѣрие къмъ проявитѣ на опозиционерството изъ срѣдата на турския народъ. Въ тѣхнитѣ очи младотурцизмътъ не заслужаваше никакво внимание, преди всичко, поради неговата слабость. И действително, младотурското движение, макаръ и водещо началото си отъ епохата на бележития държавникъ Мидхадъ паша, не пустна коренъ въ турската народна маса и изглеждаше съвършено удушено отъ Илдъзкия угнетитель. То се проявяваше, почти изключително, чрезъ печатна пропаганда въ чужбина, водена отъ отдѣлни образовани турци, спасили се съ бѣгство или доброволно емигрирали отъ Турция. Вѫтре въ страната то не даваше признаци на организирано противодействие. Заподозрѣнитѣ лесно попадаха въ шпионската мрежа на Хамида, разпрострена изъ цѣлата страна и или изчезваха безследно [1] или биваха отстранявани въ най-затънтенитѣ имперски провинции. Твърде често, обаче, Падишахътъ опитваше спрямо неблагонадежнитѣ силата на златото си и успѣваше да ги превърне въ свои покорни служители. Магическото въздействие на тоя металъ се простираше и извънъ границитѣ на Турция: не единъ турски емигрантъ се е отказвалъ отъ либералнитѣ си идеи и се е връщалъ разкаянъ, но обсипанъ съ почести и материални блага, за да се постави въ услуга на Илдъзката камарила. Всичко това не бѣше отъ естество да внуши на македонскитѣ борци уважение и довѣрие къмъ ония, които се бѣха нарекли

1. Въ разстояние на 15 години сѫ изчезнали надъ 5,000 „младотурци”, — твърди Ахмедъ Риза въ съчинението си „La crise de l’Orientses Causes et se Remèdes (Paris 1907, стр. 9).

563

младотурци. Имаше, обаче, нѣщо друго, което засѣгаше и непосрѣдствено интереситѣ на революционна Македония. Въ парижкото списание на младотурския идеологъ Ахмедъ Риза, „Mecheret”, както и въ други задгранични издания на младотурцитѣ, освободителната борба на Македония се представляваше като външна пропаганда, а жертвитѣ на тази борба — като бандити и плащани орѫдия. Патриоти, наблюдаващи отъ страни стремителния упадъкъ на Турция, но вѣрващи въ нейното възраждане дори и при Хамида — стига той да възстанови конституцията отъ 1876 г., младотурцитѣ ненавиждаха македонскитѣ революционери като „сепаратисти” и разрушители на империята. Но тѣ бѣха на свой редъ и ненавиждани и презирани отъ македонскитѣ революционери, като турци — следователно неспособни да се издигнатъ надъ фанатизъма и предразсѫдъцитѣ на расата си и да се проникнатъ истински отъ духа на западната цивилизация и отъ съвременнитѣ идеи.

Едвамъ следъ илдъзския атентатъ отъ 1905 г., младотурцитѣ се пораздвижиха. Макаръ и неуспѣло, покушението ги изпълни съ зависть и сѫщевременно съ почить къмъ устроителитѣ. Тогава тѣ замислиха и се заеха сериозно да използуватъ за каузата си арменскитѣ, а евентуално и македонскитѣ революционери. Отъ тогава заработиха усилено и въ вѫтрешностьта. Тогава и Солунъ — съобщителенъ вѫзелъ съ Западна Европа по сухо и по море, градъ съ разнородно население и съ доста силно масонско влияние [1], центъръ на революционна Македония и на реформенитѣ органи — стана деенъ центъръ и на младотурската конспирация. Рѫководителитѣ на комитета „Обединение и напредъкъ” взеха сега да наблюдаватъ по-внимателно борбата на българитѣ — единствениятъ християнски елементъ, който предявяваше политически искания и ги отстояваше съ цената на несмѣтни жертви — и да следятъ и проучватъ живота на Революционната организация — устройството, методитѣ и вѫтрешнитѣ ѝ конфликти. И едвамъ сега, въ ненавистьта на посветенитѣ въ заговора турски чиновници и офицери, се примѣси и нѣщо като уважение къмъ най-опасния врагъ на империята.

Заинтересуваностьта, обаче, не бѣше взаимна. Македонскитѣ революционери продължаваха да се отнасятъ съ сѫщото пренебрежение и недовѣрие къмъ младотурцизма. Въ своитѣ конференции и конгреси, тѣ не се занимаваха съ младотурското движение. Не би обърналъ особено внимание на него и Кюстендилскиятъ конгресъ, ако едно извънредно

1. Главни носители на масонството бѣха потурченитѣ евреи — „дьонметата”. Макаръ и забравили шпаньолския си езикъ, тѣ живѣеха отдѣлно, безъ да се смѣсватъ съ турцитѣ и се учеха въ собствени училища.

564

събитие не го заставяше да вземе становище спремо новия факторъ.

Отъ година и повече рѫководството на младотурския комитетъ въ чужбина тропаше по вратитѣ на арменскитѣ революционни организации за разбирателство. Арменцитѣ, обладани почти отъ сѫщитѣ чувства и вѣрвания, както и македонцитѣ, отказваха да поематъ протѣгнатата имъ рѫка. Упорството имъ, обаче, не трая дълго. Съображения отъ външно-политически и вѫтрешенъ характеръ ги принудиха да усвоятъ друго поведение. Докато македонскиятъ въпросъ държеше непрестанно на щрекъ европейската дипломация и отбелязваше стѫпки напредъ къмъ своето разрешение, арменскиятъ стоеше замръзналъ въ една точка. Отъ друга страна, въ Ерзерумъ и други градове на Армения, мюсюлманското население се увличаше отъ време на време, на мѣстна почва, въ протестни акции, най-често противъ непоносимитѣ данъчни тежести и грабежитѣ и произволитѣ на администрацията. Тѣзи вълнения, подстрекавани отъ невидимата рѫка на младотурски заговорници, бѣха отъ голѣмо значение за арменцитѣ, които тъй често страдаха отъ изстѫпленията на кюрдския башибозукъ. Тѣ възбудиха у нѣкои арменски водители надежда, че мѣстното недоволство на мюсюлмани и арменци може да бѫде използувано за общи арменско-турски политически акции, които биха раздрусали изъ основа империята. Дъската, за която тѣ се хващаха, съвсемъ не бѣше сигурно срѣдство за спасение, ала все пакъ бѣше дъска, следъ крушението на толкова смѣли планове и кървави арменски бани. Къмъ края на 1907 г. комитетътъ „Обединение и напредъкъ” и арменската революционна организация „Дрошакъ” се споразумѣха и решиха да свикатъ въ Парижъ единъ „конгресъ на опозиционнитѣ партии въ Отоманската империя”. Конгресътъ бѣ свиканъ презъ м. декемврий. Представенитѣ въ него групи се съгласиха да действуватъ чрезъ мирни и революционни срѣдства за събаряне на абсолютизма въ Турция и замѣстването му съ конституционно управление. Избра се и единъ комитетъ, комуто се възложи, между друго, да спечели сътрудничеството и на други мѣстни революционни фактори за постигане на общата цель. Отъ действуващитѣ въ Македония нелегални движения Парижкиятъ комитетъ удостои съ предложение за преговори само Вѫтрешната организация. Гръцкиятъ и сръбскиятъ комитети бѣха пренебрегнати като изкуствени пропагандни движения, поддържани и рѫководени отъ чужди държави и фаворизирани отъ султанското правителство.

Кюстендилскиятъ конгресъ се занима съ въпроса и реши да остави предложението безъ отговоръ. Съображенията на

565

делегатитѣ, познати намъ отъ полемиката на в. „Илиндень” съ конституционалиститѣ отъ „Одрински гласъ”, се свеждаха къмъ следното:

Нашитѣ пѫтища съ младотурскитѣ не се срѣщатъ. Ние искаме Македония обособена въ отдѣлна область и имаме вече начало на такова обособяване, когато младотурцитѣ сѫ си поставили за задача да я изтръгнатъ отъ чуждестранния контролъ и да я поставятъ подъ пълно турско господство. Ние тласнахме народа си въ единъ пѫть отъ който нѣма вече връщане и бихме извършили престѫпление, ако пожертвуваме неговитѣ въжделения за чужди блѣнове по нѣкаква конституционна Турция. Насъ бѫдещето на турската държава не ни интересува и не можемъ да свързваме сѫдбата на нашето отечество съ тая на разновѣрнитѣ и разноезични племена, народи и раси, които населяватъ несигурнитѣ турски владения въ Европа, Азия и Африка. Нашето положение съвсемъ не е така безнадеждно, като на Армения, и ние нѣма да се хванемъ въ младотурската примка.

Такова бѣ общото умонастроение. Хр. Матовъ, най-настойчивия отрицатель на идеята за цѣлостна конституционна Турция — антитеза на идеята за автономна Македония — бѣ и най-изчерпателенъ въ обясненията си, безъ да предизвика нито едно възражение.

Въпросътъ, обаче, не бѣше само принципаленъ. Той бѣ не по-малко важенъ и отъ практическа и тактическа гледна точка. Отричането по начало на конституционна Турция още не значеше, че трѣбва непремѣнно да се остави безъ отговоръ парижкото предложение и да се не влиза въ разговори и преговори съ групитѣ, които го бѣха направили. Безъ да влѣкатъ следъ себе си какъвъ да е рискъ за освободителното дѣло, срещитѣ и разговоритѣ съ задграничнитѣ водители на поменатитѣ групи можеха да бѫдатъ само отъ полза. Можеше, напримѣръ, ако не да се изтръгнатъ известни ангажаменти относно особеното мѣсто на Македония въ бѫдещата уредба на турската държава, или за успоредно водене на борбата противъ султанското правителство, поне да се изслушатъ самитѣ хора — младотурци, „дрошакисти” арменци и други — и да се надникне въ тѣхнитѣ най-близки намѣрения и въ подготовката на заговора имъ. Това сѫ, обаче, разсѫждения отпосле. Въ самия конгресъ никой не предложи подобенъ начинъ на действие, и то не отъ недосѣтливость, а главно поради това, че делегатитѣ нито подозираха, че младотурската пропаганда бѣше вече дълбоко заразила младото турско офицерство, особено отъ битолския и солунския армейски корпуси и че държавниятъ превратъ бѣше предстоящъ. Ако бѣше живъ Борисъ Сарафовъ, който поддър-

566

жаше постоянни връзки съ арменскитѣ революционни комитети, конгресътъ би билъ, сигурно, по-осведоменъ.

И така, конгресътъ съ своето решение по младотурския въпросъ, обрече организационното рѫководство на пълно неведение за това, което се кроеше въ младотурския лагеръ. Ето защо, македонскитѣ революционери останаха толкова изненадани отъ последвалия превратъ, колкото и цѣлиятъ останалъ свѣтъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]