Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

37. КАРТИНА НА МИНАЛОТО И НАСОКИ НА БѪДЕЩА ДЕЙНОСТЬ

Въ констатациитѣ на конгреса по миналата дейность на Организацията, както впрочемъ и въ голѣма часть отъ конгресното законодателство, проглежда едно досущъ отрицателно отношение къмъ Илинденското възстание и единъ страхъ, съвършено неоправданъ отъ фактическото положение, да не би подобни “частични възстания” да се повторятъ пакъ, било по външни внушения, било по волята на отдѣлни влиятелни водители въ вѫтрешностьта. Въ продължение на повече отъ две години една шепа теоретици и една група активни революционери осѫждаха безъ остатъкъ Илинденското възстание и успѣха да прокаратъ тая присѫда и въ конгреса. Въ една отъ констатациитѣ по миналата дейность на Организацията, отбелязани като „важни за въ бѫдеще”, се казва: 

Планомѣрностьта въ развитието на мѣстнитѣ организации и въ подготовката имъ, за едновременно, повсеместно възстание не е била осѫществена поради неблагоприятни за това обстоятелства. Въ резултатъ на тая ненормалность се получиха частични възстания. Законоположенията относително бѫдещето възстание, развитието на организационната солидарность и организационното единство иматъ за цель да отстранятъ тая възможность за въ бѫдеще [1].

Едновременно, повсемѣстно възстание. . . Всички освободителни движения иматъ теоретически поне, за обектъ цѣлия народъ и цѣлата область населявана отъ него. Историята, обаче, не ни дава примѣръ на всенародно участие въ дадено освободително възстание. Въ сръбскитѣ възстания отъ началото на миналия вѣкъ малката Шумадия играе ролята на Пиемонтъ всрѣдъ робуващето подъ турцитѣ сръбство. Гръцкото възстание се изнесе главно отъ Пелопонезъ, часть отъ Срѣдна Гърция и островитѣ Хидра, Спеце и Псара—едни отъ най-малкитѣ на гръцкия Архипелагъ. Българското възстание отъ 1876 г., макаръ и замислено въ по-широкъ размѣръ, се ограничи само въ една часть на Срѣдногорието. Безъ “неблагоприятнитѣ обстоятелства”, за които се споменава въ цитираната констатация на конгреса, македонското възстание можеше да обхване по-голѣма часть отъ организационната територия и да трае по-продължително. Но и безъ върховистката напасть, и безъ частичното възстание въ джумайско презъ 1902 г., ние не бихме никога доживѣли едно възстание повсеместно и едновременно. Обективни прѣчки непреодолими и при иделна планомѣрность въ развитието и подготовката — ако въобще може да става дума за такава планомѣрность въ едно революционно движение — имаше

1. „Циркуляра”, стр. 5, точка 3.

418

въ Македония, и особено въ Одринско, твърде много, безъ да говоримъ за непредвиденитѣ и случайнитѣ (безъ дори да вземаме предвидъ и наличностьта на революционни водители, които по начало, не допущатъ други възстания, освенъ „едновременни” и „повсемѣстни”...). Едновременното повсемѣстно възстание спада въ областьта на абстрактнитѣ построения и на мечтитѣ. Отъ практическо гледище, то е абсурдъ — единъ отъ нѣколкото абсурди, които въ разгара на противовърховисткитѣ борби и подъ влиянието на нѣкои теоритици отъ социалистическия лагеръ бѣха обявени за ненарушими, а следъ Илинденското възстание — издигнати въ догми. Възприемането на тая догма означава въ сѫщность отхвърляне изобщо на възстанието като срѣдство за постигане на гонимата цель — освобождението. Нѣщо като вѣчна еволюция въ революционния процесъ. . . И тъкмо такава бѣ въ действителность неизповѣданата открито мисъль, прокарана въ надлежнитѣ решения на конгреса, относно бѫдещата дейность на Организацията. Тѣзи решения гласятъ:

1. — Въпреки новото положение въ страната, създадено отъ вмѣсването на Европейскитѣ цивилни агенти и офицери въ вѫтрешното управление на една часть отъ организационната територия, Организацията продължава да счита всенародната въорѫжена борба срещу турската власть като крайно средство на борбата си за премахване турския режимъ.

 

2. — Възстанието се гледа като краенъ резултатъ на една повече или по-малко дълга революционна подготвителна дейность на населението и като краенъ и широкъ изразъ на верига отъ частични действия на организационното население.

 

3. — Организацията по прежнему остава да бѫде противъ възстанически акции, въ какъвто и да е размѣръ, по външни внушения и политически съображения.

 

4 — Поддържа се и обратната страна на тоя въпросъ: Организацията не спъва своята дейность и не ограничава своитѣ мѣроприятия отъ подобни внушения и съображения.

Въ точки 1 и 2 на този тактически планъ ясно прозира теорията на Гьорче Петровъ за „перманентно възстание”. [1] Странно впечатление, обаче, правятъ точки 3 и 4, съ които „Организацията се предосѫжда на съпротива срещу всѣкакви възстанически акции по външни внушения и политически съображения”. Тъй както сѫ формулирани, тѣ обвързватъ Организацията, дори и при най-благоприятно за каузата ѝ стечение на външни обстоятелства — напримѣръ, при една турско-българска война, предприета по починъ на България въ името на македонската автономия. Едно обвързване ненуждно — понеже чл. 160 на правилника допуща възстанието, стига то да е решено отъ общъ конгресъ [2] — и едва ли прило-

1. Вижъ т. I, стр. 203—204.

2. Ето текста на чл. 160:

„Окончателното решение за възстание се взема отъ общия конгресъ при съгласието на 3/4 отъ наличния съставъ на делегатитѣ. По този въпросъ делегатитѣ иматъ императивенъ мандатъ. Околийскитѣ делегати носятъ въ окрѫжния конгресъ, протоколирани и мотивирани, решенията на околийския конгресъ по тоя въпросъ. Датата нa вyзстанието, по конгресно решение, може да се опредѣли отъ централния комитетъ”.

419

жимо при известни случаи, когато тъкмо по политически съображения Организацията би се видѣла принудена да прибѣгне, съ разполагаемитѣ въ момента срѣдства, къмъ възстание. Нека споменемъ, че Гоце Дѣлчевъ, убеденъ противникъ на възстания-недоносчета, натрапени на населението, схващаше не така тѣсно-сектантски този въпросъ. [1]

Въ момента, когато конгресътъ изработва своето становище по въпроса за възстанието, страната не се застрашава отъ възстание, било отъ страна на външни групи, било отъ вѫтрешни самозванци. Касае се за предохранителни мѣрки съ огледъ на бѫдещето и за възприемане на известенъ мирогледъ, като изходна точка за опредѣляне тактиката на бѫдещата дейность. Ето тая тактика:

5. — Организацията, като се отказва отъ този родъ акции, прегръща въ своята дейность линия на поведение по-активна отъ оная преди възстанието за проява на по-усиленъ животъ, за възбуждане на населението и каленето му въ борбата чрезъ такава. Условията на тоя животъ сѫ такива, че борбата трѣбва да се основава върху подготовката на населението, да произхожда отъ него, а не да има личенъ характеръ и да произхожда само отъ четитъ.

 

6. — При днешнитѣ условия предвиждатъ се следнитѣ прояви на активность:

 

а) на всѣка рѣзка репресалия отъ страна на властьта да се отговаря съ отплата.

 

б) Да се приложи предвиденото въ правилника наказание на всички ония агенти на властьта (военни и полицейски), които въ отдѣлни случаи се отличаватъ съ особена ревность въ преследване Организацията и жестокость въ притесненията на четитѣ и населението.

 

в) Да се даде свобода на работницитѣ за частични и лични отмъщения въ гражданската борба между християнското и турското населения, както и срещу агентитѣ на властьта, които се опитватъ да посѣгатъ върху тѣхъ и да ги притѣсняватъ.

 

г) Въ духа на горното дава се свобода на частна инициатива.

Горнитѣ директиви за бѫдеща дейность сѫ въ пълно съгласие съ духа на новия уставъ и новия правилникъ. Тѣ придаватъ и формално на Организацията обликъ на революционна демокрация, която, чрезъ активизиране на всѣкидневната борба, се стреми да издигне обикновения работникъ въ съзнателна борческа личность, но същевременно — да държи най-силнитѣ и най-издигнатитѣ личности подъ опека и въ подчинение на изборнитѣ колективни тѣла.

1. „Разбира се, друго е, — казва той, — ако бихме имали една нова гръцко-турска война, или нѣкоя сръбско-турска или най-после българо-турска война; — обаче, лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подиръ насъ, ако искаме да я вкараме боса въ огъня” („Гоце Дѣлчевъ”, биография отъ П. К. Яворовъ, стр. 85—86).

420

Първото тежнение трѣбва да се приеме като логична предпоставка на една сериозна освободителна борба, особено пъкъ на такава, която не туря срокове и условия за „общото всенародно възстание”. Не е така съ второто, неизповѣдано открито, тежнение, като се има предвидъ, че силнитѣ изпъкнали личности сѫ не само знаменосци, но и дѣлотворители на идеитѣ и въжделенията, които характеризиратъ дадено динамично време.

[Previous] [Next]
[Back to Index]