Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

3. ЕВРОПА И ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

За отношението на цивилизования свѣтъ къмъ Илинденското възстание далечъ не сѫ мѣродавни изявленията на този или онзи европейски министъръ, нито жлъчнитѣ писания на отдѣлни вестници, официозни органи или материално задължени къмъ щедрия обитатель на Илдъзския дворецъ. Възстаналата область не се намира нѣкѫде изъ слабо познатитѣ далечни покрайнини на империята, възстанишкитѣ действия сѫ доста гръмки и продължителни, а и техническитѣ възможности на свѣтовния печатъ сѫ значително по-голѣми, отколкото презъ 1876 година, когато баташкитѣ ужаси трѣбваше да бѫдатъ внезапно разгласени отъ американскитѣ кореспонденти Скайлеръ и Макъ-Гаханъ, за да се заинтересува чуждиятъ свѣтъ отъ Априлското възстание и да се развълнува отъ проявитѣ на турската жестокость. Нѣколко години вече името на Македония се носи по четиритѣ краища на земята, заедно съ ехото на кървави сражения и на страшни динамитни атентати, и тревожи Европа съ периодични слухове за предстояще общо възстание и за война между Турция и васалното Българско княжество. Нѣщо повече: Европа, за да предотврати вѣроятната буря, бѣше мълчаливо възложила на дветѣ „най-прѣко заинтересувани” велики сили, Австро-Унгария и Русия, да проведатъ февруар-

23

скитѣ реформи отъ 1902 год. Ето защо, възстанието, прегърнато, съ цель да подтикне европейския концертъ къмъ нова и решителна стѫпка по пѫтя на вмѣшателството и на реформитѣ, привлѣче веднага всички погледи къмъ пламналата область.

Най-зле засегнати се почувствуваха дветѣ „най-прѣко заинтересувани” сили. Тѣхното недоволство се засили преди всичко къмъ ония, които бѣха пренебрегнали съветитѣ имъ за „благоразумие и търпение”. Възстанието дойде да подчертае фалита на февруарския имъ реформенъ проектъ [1], а заедно съ това — и тѣхната отговорность, поета предъ Европа. Правителствата на другитѣ три демократични сили отъ европейския концертъ — Англия, Франция и Италия — даваха си повече смѣтка за обективнитѣ причини, които тласнаха революционната организация къмъ такова отчаяно усилие. Загрижени, обаче, за възможнитѣ усложнения, тѣ заработватъ съ крайна предпазливость за разширение на реформитѣ, за да не бѫде нарушена „хармонията” въ дипломатическия концертъ. Така въ Англия, правителството, „за сега поне, мисли да остави на Австрия и на Русия рѫководната роля, която тѣ отначало сѫ поели по македонскитѣ работи”, — съобщава Полъ Камбонъ, французки посланикъ въ Лондонъ [2]. Английскиятъ краль Едуардъ VII презъ посещението си въ Виена по това време казва на австро-унгарския министъръ на външнитѣ работи графъ Голуховски: „Нашата цель е идентична съ вашата: да запазимъ, колкото е възможно по-дълго, status quo-то на изтокъ — да избѣгнемъ една война, чиито последици за Европа не биха могли да се предвидятъ. Вие можете да разчитате на моята подкрепа за постигане на тоя резултатъ” [3]. Французкото правителство, добросъвѣстно осведомявано отъ своитѣ дипломатически и консулски представители, е готово да подкрепи всѣки по-смѣлъ починъ, стига той да бѫде официално взетъ отъ Англия или отъ друга сила и усвоенъ предварително отъ руския съюзникъ. Италия, макаръ и изпълнена съ сѫщитѣ добри намѣрения, играе второстепенна роля въ концерта — принудена да дебне стѫпкитѣ на Австро-Унгария, нейна съюзница и съперница въ сѫщото време. Що се отнася до „най-прѣко заинтересуванитѣ” сили, тѣ сѫ се убедили въ необходимостьта отъ нова реформена стѫпка, но сѫ повече склонни къмъ палиативни мѣрки и действуватъ бавно — една бавность, която е органическа у руситѣ и преднамѣрена

1. Английскиятъ посланикъ въ Цариградъ, съръ Никола О. Коноръ, въ единъ свой докладъ отъ 28 августъ 1903 г. (н. ст.), пише: „Явно е, че австро-руската реформена програма е умрѣла”. (Британски дипломатически документи, V, стр. 60).

2. „Documents diplomatiques francais” (1871—1914), 2-ра серия (1901—1911), томъ III (3 януарий — 4 октомврий 1903) № 420, дата, стр. 420

3. Маркизъ дьо Реверсо, французки посланикъ въ Виена, до Делкасе — “Франц дипл. документи”, т. III, № 422, 10 септемврий 1903 (н. ст.), стр. 568.

24

у австрийцитѣ. Така, следъ избухването на възстанието, графъ Ламсдорфъ е заетъ като че ли повече отъ мисъльта, какъ да обезвреди България, която, следъ смѣната на Даневия кабинетъ съ Рачо Петровия, прави усилени въорѫжения, отколкото за нуждата отъ енергични постѫпки въ Цариградъ. Той се старае да ангажира силитѣ въ една обща постѫпка въ София „за да се внуши и препорѫча на България спокойствие и да се предупреди единъ пѫть завинаги, че тя не ще бѫде подкрепена, ако си навлѣче яда на Турция” [1]. Неподкрепена достатъчно отъ Франция, постѫпката на Ламсдорфа не успѣ, благодарение главно на съпротивата на Англия [2].

Между това въ западна Европа заговорва единъ другъ факторъ и то така внушително, че дипломатическитѣ канцеларии се виждатъ заставени да се вслушатъ въ гласа му. Думата е за общественото мнение въ демократичнитѣ страни. Приказкитѣ за възстанишки жестокости не го направиха снизходително къмъ „Червения султанъ”, но промѣниха убеждението му въ неприспособимостьта на Турция къмъ европейскитѣ понятия за управление. За английското обществено мнение, напримѣръ, твърдението на Джеймсъ Баучеръ, кореспондентъ на Times, че възстанишкитѣ чети се борятъ „противъ най-лошото управление на земята”, звучеше по-правдиво и имаше по-сѫществено значение отъ познатитѣ думи на Балфура „за везнитѣ на престѫпностьта”, които натежавали “повече на страната на възстанишкитѣ чети, отколкото на турскитѣ войски”. Начинътъ, по който английската общественость реагира противъ обвинението на велико-британския пръвъ министъръ, напомня твърде много борбата на Гладстона противъ Дизраели Биконсфилдъ, макаръ че Балфуръ не е врагъ на македонскитѣ роби, нито туркофилъ въ биконсфилдовски смисълъ. Това е цѣлъ единъ походъ [3], въ който участвуватъ английскиятъ парламентъ, епископалната църква, хората около Балканския комитетъ, почти цѣлиятъ печатъ — съ интерпелации, размѣна на отворени писма, митинги и статии. Изстѫпленията на турскитѣ войски и башибозуци не закъснѣха да опровергаятъ м-ръ председателя и да дадатъ новъ тласъкъ на противотурското движение. Консервативнитѣ срѣди, склонни по природа и възпитание да

1. Бонпари, французки посланикъ въ Петербургъ, донасяйки за това предложение на руския министъръ на външнитѣ работи, казва: „Отговорихъ му, че на мене не е известенъ ни единъ новъ фактъ, който да налага една подобна постѫпка, но предполагайки, че тя може да се оправдае, отъ значение е, най-малко, да не бѫде тя изолирана, защото невъзможно е, чини ми се, при днешното положение да се хвьрли цѣлата вина върху България. Трѣбва, прочее, най-малко, да се направятъ едновременно постѫпки и въ Турция”. (Франц. „Жълта книга” — „Македонскиятъ въпросъ, 1903—1905”. № 23, 27 августъ (н. ст. 4) 1903 г.).

2. „Английското правителство отказва да се присъедини къмъ всЪѣка постѫпка, която би могла да се вземе като заплаха”, — съобщава Жофре, управляващъ французкото посолство въ Лондонъ. („Франц. Дипл. документи”, т. III, №423, 10 септ. 1903 стр. 468).

3. Вижъ томъ I, стр. 413—116.

25

бранятъ „законнитѣ” владѣтелни права отъ всѣкакви революционни посегателства, прегърнаха дѣлото на възстаналитѣ роби. Дори „Standard”, най-консервативниятъ английски листъ, който известно време приглася на Балфуръ и държи страната на Турция, преминава по-късно къмъ лагера на „македонофилитѣ”. Да не говоримъ за Times, който, освѣтляванъ отъ Баучеръ, се налага и по тоя въпросъ съ своитѣ авторитетни преценки за корена на злото въ Македония. Английското обществено мнение се наложи въ края на краищата, и кабинетътъ Балфуръ се видѣ принуденъ да засили своето застѫпничество за по-сериозни реформи.

Рѫководителитѣ на английското обществено мнение влагатъ въ своята борба не само чувство на човѣшко състрадание къмъ озлочестеното македонско население, но и правилно разбиране за начина, по който може да се разреши македонската криза. Това разбиране се съвпада напълно съ дветѣ искания, предявени въ декларацията, съ която централниятъ комитетъ на Вѫтрешната македоно-одринска организация излѣзе веднага следъ обявяването на възстанието [1]: 1) християнски ген. губернаторъ и 2) международенъ контролъ, колективенъ, постояненъ, ползуващъ се съ широки права на санкции. Отъ самото начало въ английския печатъ се издигатъ гласове за обособяване на Македония въ отдѣлна автономна область, начело съ управитель — християнинъ, но не турски поданикъ, а европеецъ. Английскиятъ м-ръ на външнитѣ работи лордъ Лансдоунъ, по-радикаленъ отъ първия министъръ въ своитѣ разбирания по македонската криза, мисли еднакво съ общественото мнение, ала неговиятъ отговоренъ постъ му налага да действува съ крайна предпазливость. Това се вижда отъ единъ неговъ разговоръ съ управляващия французкото посолство въ Лондонъ, Жофре, помѣстенъ въ сборника отъ французки дипломатически документи [2]. Английскиятъ министъръ признава, че реформитѣ останаха неизпълнени и че турскитѣ войски сѫ извършили многобройни насилия надъ личностьта и посегателства върху имота. Той предвижда, че ще дойде единъ моментъ, когато Европа не ще може да стои равнодушна предъ тѣзи факти. Английското правителство, безъ да желае за сега да вземе само каквато и да било инициатива, би искало да узнае мнението на другитѣ правителства, относно срѣдствата, които тѣ смѣтатъ най-добри, за да се тури край на печалното състояние на работитѣ, което владѣе въ една часть на Балканския полуостровъ. „Той прибави, че горещото му желание е да върви въ съгласие съ Франция и че би билъ щастливъ да узнае чувствата на Ваше Превъзходи-

1. Вижъ томъ I, стр. 355—355.

2. № 431, 16 стр., 1903 г. (н. ст.), стр. 374—375.

26

телство”, — пише Жофре до своя шефъ, французкия м-ръ на външнитѣ работи Делкасе. После лордъ Лансдоунъ заговорилъ за писанията на английския печатъ, относно автономията на Македония съ християнинъ-управитель. „Говорейки ми по това, като за едно съвършено лично разбиране, — продължава Жофре, — подсекретарьтъ на външнитѣ работи не ми се видѣ да стои далече отъ схващането, че това разрешение би представлявало най-много изгоди. Той би искалъ нѣщо повече, отколкото въ Сирия — понеже се касае за избиране на единъ управитель съ чуждо поданство и нѣщо по-малко независимо, отколкото въ Критъ, за да се пощади чувствителностьта на султана”. Тѣзи сондажи и постѫпки, колкото и плахи още, бележатъ въ македонската политика на Англия началото на една нова насока, която се характеризира съ по-жива заинтересованость и съ стремежа да се действува въ разбирателство съ Франция и съ Италия, за да се върви постепенно къмъ крайната цель — автономията.

Въ Франция общественото мнение се оказа не по-малко отзивчиво къмъ македонското освободително дѣло, отколкото въ Англия. Тукъ начело на движението се постави познатата ни фаланга отъ високо-просвѣтени политици, писатели и публицисти — Викторъ Бераръ, Франси дьо Пресансе, Анатолъ Льороа Болийо, Жоржъ Голисъ, Андре Шерадамъ и много други. Приемници на една свѣтла традиция, която датира отъ освободителнитѣ подвизи на Лафайетъ въ Северна Америка и на полковникъ Фабие презъ време на гръцката революция, съвременници на Викторъ Юго — гърмовержеца противъ „кървавия султанъ”, хората отъ този крѫжокъ сѫ на поста си винаги, когато въ предѣлитѣ на Турция се унищожаватъ мирни населения или се води борба противъ тиранията — въ Критъ, въ Сирия, въ Армения, въ Македония. Подобно на Брайлсфордъ, братята Бъкстоновци, Джемсъ Брайсъ, Баучеръ и др. въ Англия, за тѣзи елитни французи македонскиятъ въпросъ има своето общоевропейско значение и заслужава да бѫде основно проученъ не само като факторъ, отъ значение за мира, но и като единъ отъ немаловажнитѣ козове на външната политика на собственитѣ имъ държави. Ето защо, тѣ следятъ отблизу събитията въ Македония, поддържатъ връзки съ деятели отъ всички балкански народности и сѫ отлично осведомени върху сѫщината на международностнитѣ разпри въ тази область. Въ парламента, въ печата, по митинги за Армения и за Македония, тѣ изпъкватъ съ словото и съ перата си като неоспорвани авторитети по близко-източнитѣ въпроси. Тѣ, обаче, не се ограничаватъ само съ явна пропаганда, писмена и устна. Мнозина отъ тѣхъ сѫ дейни политици и използуватъ влиянието си надъ управляващитѣ фактори, за да дадатъ правилна насока на французката политика. Това важи осо-

27

бено за Викторъ Бераръ, ученъ елинистъ, който не веднажъ е посещавалъ Турция и познава, може би, както никой другъ въ Франция, миналото и настоящето на балканскитѣ народи. Съветникъ на Quai d’Orsay по критскитѣ работи презъ 1907 г., той е сега, по македонския въпросъ, официозенъ съветникъ на министра на външнитѣ работи Леонъ Делкасе, съ когото е свързанъ и чрезъ старо лично приятелство. Познанията, влиянието и личнитѣ връзки на В. Бераръ му даваха възможность не само да освѣтлява, отъ името на крѫжока, рѫководителя на външната политика, но и да му внушава и известни почини.

Върху рѫководнитѣ идеи на самия Делкасе и върху ролята, която чрезъ връзкитѣ си съ него, е изигралъ парижкиятъ македонофилски крѫжокъ въ развоя на македонската реформена акция ние ще говоримъ по-доле. Нека сега се спремъ за малко върху идеитѣ на самия крѫжокъ. Добре осведомени върху руско-австрийскитѣ аспирации на Балканитѣ, хората отъ крѫжока се отнасятъ съ голѣмъ скептицизъмъ къмъ реформенитѣ усилия на дветѣ държави-съперници, впрегнати въ обща работа по силата на едно съглашение отъ отрицателно естество. Ето защо, тѣ се стараятъ да подтикнатъ французката дипломация къмъ по-инициативна роля, като я приближатъ, специално по македонския въпросъ, до Англия и Италия, особено до първата. По-тѣсното сътрудничество между поменатитѣ три държави е въ очитѣ на кръжока сигурното срѣдство за осуетяване на австрийскитѣ тежнения къмъ Солунъ. Какъ? — Като се тури край на междубалканскитѣ съперничества, чрезъ обособяването на Македония въ отдѣлна автономна область, подъ контрола и гаранцията на цѣлия европейски концертъ. А между разнитѣ влияния и сили, мѣстни и външни, които се сблъскватъ въ Македония, Вѫтрешната организация изпъква като единственъ мѣстенъ факторъ, съ разбирания и стремежи най-близки съ тѣзи на крѫжока. Ето защо, крѫжокътъ прегръща почти безрезервно дветѣ искания, изтъкнати въ Илинденската декларация на централния комитетъ и се стреми да ги популяризира и наложи на цѣлото обществено мнение въ Европа. За тази цель той поддържа връзки и съгласува усилията си съ тѣзи на Лондонския балкански комитетъ и на други демократични срѣди въ Италия, Белгия и пр.

*

Между нѣколкото съвмѣстно устроени манифестации на демократичния западъ, въ полза на илинденското дѣло, най-внушителна е Международниятъ македонски митингъ, който се състоя на 12 октомврий 1903 г. въ парижкия театъръ „Сара Бернаръ”. Единъ бѣгълъ погледъ върху тоя исторически международенъ митингъ за Македония и Армения ще

28

хвърли ярка свѣтлина върху казаното досега, за ролята на ония срѣди и лица, подъ чието въздействие се формира и прояви общественото мнение на Западна Европа по това време.

На 12 октомврий сутриньта бѣ свиканъ отъ парижкия комитетъ „Pro Armenia” предварително събрание съ чуждестраннитѣ делегати, подъ председателството на Фредерихъ Паси.

Митингътъ се откри сѫщия день следъ обѣдъ отъ Франси дьо Пресаксе. Всички мѣста на театъра „Сара Бернаръ” се заеха отрано отъ отбрана публика. Отъ писмата на видни французи и други чужденци, които председателствуващиятъ прочете, особено силно впечатление направи това на Мишелъ Бреолъ, известенъ елинистъ, професоръ въ Колежъ дьо Франсъ. Съ силни изрази професорътъ изказва дълбокитѣ си съжаления за жалкото и непристойно поведение, което турцитѣ държатъ по отношение на македонското възстание. Цѣлата зала екна отъ одобрителни рѫкоплѣскания.

Пресансе въ своята речь разви мисъльта, че предъ „явното фиаско на австро-руската реформена акция въ Македония, необходимо е да се подеме въпросътъ отъ тритѣ западни либерални държави — Англия, Франция и Италия, като незаинтересувани — въ противоположность на Австро-Унгария и Русия — за да се наложатъ на султана единственитѣ мѣрки, които — колкото и скромни — биха могли да омиротворятъ тази страна: назначаване на генералъ-губернаторъ, отговоренъ само предъ Европа, независимъ отъ султана и установяване на ефикасенъ европейски контролъ — не, обаче, изключително австро-руски.” По-нататъкъ ораторътъ изтъкна, че Турция си е послужила съ всѣкакви срѣдства за да компромитира каузата на македонскитѣ българи предъ западноевропейското обществено мнение. Тя използува тѣхнитѣ мними жестокости, както и атентатитѣ имъ. „Това не бива да ни учудва. Мене, обаче, ме учудва друго: неголѣмитѣ репресалии на възстаницитѣ, въ сравнение съ страданията, които е изпитвала тѣхната страна и които ми сѫ добре известни”. Пресансе заклейми и поведението на гърцитѣ.

Пиеръ Гияръ говори специално върху турскитѣ жестокости въ Армения.

Викторъ Бераръ не само защити, но се опита и да оправдае македонскитѣ революционери за извършенитѣ отъ тѣхъ атентати въ Солунъ и другаде. Той сѫщо не отмина гьрцитѣ, като имъ напомни, че тѣхнитѣ национални герои Мияулисъ, Канарисъ и др. сѫ били сѫщо такива „бандити” Въ заключение, Бераръ сѫщо подчерта, че е необходимо тритѣ либерални западно-европейски държави да взематъ въ рѫцетѣ си и македонския въпросъ.

29

По-нататъкъ взеха думата: д-ръ Курмонъ отъ Лионъ, за да каже на събранието, какво мисли по разискванитѣ въпроси юго-източна Франция; английскиятъ археологъЕвансъ, който осѫди поведението на гърцитѣ; белгийскиятъ депутатъ Лоранъ, който, между другото, каза: „Англия, Франция и Италия сѫ държавитѣ, които, подъ въздействието на тритѣ демокрации, могатъ да спасятъ македонцитѣ; необходимо е, обаче, Франция да се тури начело”.

Отъ страна на Лондонския балкански комитетъ говори Mac Coll. „Както тигърътъ е звѣръ, който не се оставя да се разхожда свободно между хората, така и султанътъ не бива да се остави свободенъ да дава заповѣди за изтрѣбване на християнитѣ”. Mac Coll се нахвърли яростно и противъ всички ония сили, които поддържатъ султана: „Това е единъ човѣкоядецъ, който бди надъ жертвата си, за да я изяде после.” Възторжениятъ говоритель даде накрая сведения за дейностьта на Балканския комитетъ: хората отъ този комитетъ сѫ устроили вече близу 200 митинга въ полза на македонското освободително дѣло. Вълната на общественото мнение е така силна, че кметоветѣ се виждатъ принудени да допускатъ митингитѣ въ самитѣ помѣщения на кметствата. Такъвъ е случаятъ въ Ливерпулъ. Общественото движение започва да дава вече резултати: Лансдоунъ е възприелъ идеята за християнинъ генералъ-губернаторъ въ Македония; английското правителство е готово да действува — то чака само подкрепата на Франция, а по-после и на Италия.

Италианскитѣ делегати, Марцини и Битардо, заявиха, че Италия не може да не се застѫпи за нещастнитѣ българи въ Македония — инакъ тя би измѣнила на миналото си. Съ нѣколко митинга, държани въ Милано, италианската демокрация е турила вече началото на кампанията по македонския въпросъ. Тя ще съумѣе, подобно на Англия и на Франция, да наложи на своето правителство да се застѫпи за Македония. Не стане ли тоза, — нека се знае, че Рачиоти Гарибалди, потомъкътъ на героя Джозепе Гарибалди, е готовъ съ единъ отредъ италианци да се притече на помощь на македонскитѣ възстаници.

Ноелъ Бъкстонъ, председатель на Балканския комитетъ, даде сведения за организацията на комитета и за начинитѣ, по които той действува.

На митинга говори и голѣмиятъ трибунъ Жанъ Жоресъ, тогава подпредседатель на камарата. Той изказа радостьта си за постигнатото напоследъкъ сближение между Англия и Франция, отъ една страна, и Франция и Италия, отъ друга. Жоресъ приветствува това сближение, като една нова ера и като залогъ за закрепване на мира и за напредъка на цивилизацията. Това сгрупирване — дѣло на тритѣ демокрации, ще трѣбва да прояви своята сила, като спре турскитѣ жесто-

30

кости въ Македония и като даде на тази нещастна страна туй, безъ което въ нея не би могло да се живѣе: независимъ генералъ-губернаторъ и европейски контролъ. Ако Турция се опита да се противи — е добре, — ще се прибѣгне и къмъ принудителни мѣрки. Единъ пѫть инициативата взета отъ тѣзи държави, ще зависи отъ самата Русия да се присъедини и тя къмъ тѣхната акция [1].

Последенъ взе думата д'Етурнелъ дьо Констанъ. Той настоя върху сѫщитѣ мѣрки и предложи следния дневенъ редъ, който бѣ приетъ съ живи акламации:

„Въ името на свѣтовната съвѣсть, която клейми и не ще престане да клейми злодеянията на султанъ Абдулъ-Хамидъ, международниятъ митингъ, свиканъ въ театъръ „Сара Бернаръ” на 25 октомврий (н. ст. — б. н.) 1903 г., заклина великитѣ сили да турятъ най-после край на кланетата въ Армения и Македония, чрезъ назначаване на отговорни управители и установяване на действителенъ контролъ [2].

Имената на говорителитѣ, тѣхнитѣ речи, както и самата резолюция на митинга говорятъ сами по себе за силата на движението въ полза на илинденското дѣло.

Все пакъ не липсваха и опити на противодействие. Тѣзи опити идѣха отъ страна на гърцитѣ и на турцитѣ. Първитѣ, спекулирайки съ обаянието на древно-гръцката цивилизация, дирѣха адвокати на каузата си всрѣдъ многобройнитѣ елинофили на западъ. Вторитѣ — агентитѣ на Хамида, по-точно казано — нѣмаха друго срѣдство за противодействие, освенъ подкупа на отдѣлни вестникарски съвѣсти. Успѣхътъ имъ не бѣше голѣмъ и се ограничи, изключително почти, въ Франция. Едно отъ най-главнитѣ орѫжия на еднитѣ, както и на другитѣ, бѣха „възстанишкитѣ жестокости”. Това бѣ една доста неблагодарна дейность, която често пѫти даваше обратни резултати и, общо взето, не постигна цельта си. Цѣлъ месецъ следъ митинга въ театъра „Сара Бернаръ” — на 13 ноемврий гърцитѣ можаха да организиратъ единъ свой митингъ въ салона на „Хотелъ де Сосиете Савантъ”, подъ председателството на Hanri Honssaye. Устроителитѣ бѣха взели всички мѣрки за да не бѫдатъ допустнати „подозрителни лица”. Предъ 200—300 посетители, главно гръцки студенти, бѣха произнесени нѣколко противобългарски речи. Гръцкиятъ префесоръ Казасисъ говори на тема „Македонскиятъ въпросъ и правата на елинизма”. Въ взетата резолюция

1. „Публиката го слушаше съ религиозно внимание, ту избухваше въ бурни рѫкоплѣскания”, — пише д-ръ Золотовичъ, дипломатически агентъ въ Парижъ, до м-ръ Раче Петровъ. въ доклада си за митинга (№ 721, 13 окт. 1903 г.)

2. Ето и оригиналниятъ текстъ:

Au nom de la Conscience Universelle, qui flétrit et ne cessera pas de flétrir les orimes du Sultan Abdul-Hamid, le meeting international reuni au théatre “Sarah Bernard” le 25 octobre 1903, adjure les Puissances de mettre enfin un terme aux massacres d'Armenie et de Macédoine par la nomination de gouverneurs responsables et l'établissement d'un controle effectif.

31

събранието изказва пожеланието „Европа да уважи, въ тѣхната цѣлость, неписанитѣ права на елинизма въ сѫщинска Македония”.

Дори и въ това чисто гръцко събрание, обаче, се издигна единъ авторитетенъ гласъ, който прозвуча като присѫда надъ гръцкитѣ домогвания и надъ турската тирания. Елинистътъ Жозефъ Reinach, членъ на бюрото, вземайки думата следъ председателя, изненада най-неприятно публиката съ следнитѣ думи: „Наистина, нѣкои отъ тѣзи населения не притежаватъ Акрополи, това, обаче, не ги прави по-малко достойни за внимание; тѣ еднакво заслужаватъ вниманието на Европа, понеже страдатъ отъ тираническия турски режимъ. Европа трѣбва да въведе действителни реформи: управитель, отговоренъ предъ нея, и ефикасенъ контролъ” [1].

Противодействието отъ турска страна се рѫководѣше отъ турския посланикъ въ Парижъ — Мюниръ паша, довѣрено лице на Абдулъ-Хамида и разпоредитель съ султанското злато, изпращано за „пропаганда”. Този турски дипломатъ се смѣташе задълженъ да опровергава, чрезъ спечеленитѣ отъ него парижки листове, всѣко обвинение противъ турската власть и да прехвърля върху възстаницитѣ всички съобщения за извършени жестокости [2]. Веднажъ Делкасе му обърналъ вниманието върху опасностьта, на която Портата се излага съ изстѫпленията, вършени отъ турскитѣ войски.

— Но възстаницитѣ вършатъ сѫщото, и вашитѣ представители сѫ длъжни да ви осведомяватъ за това, — възразилъ пашата, но получилъ следния отговоръ, равносиленъ на плесница:

— Не отричамъ това, но вие сте правителство, и, следователно, сте длъжни да се носите, както прилича на едно правителство — да вършите необходимото, като избѣгвате онова, което е безполезно и, още повече, което е отвратително [3].

1. Д-ръ Золотовичъ, въ доклада си (№ 787, 14 ноемврий 1903 г.), споменава и за единъ инцидентъ въ това събрание. Когато проф. Казасисъ казалъ: „Македония е гръцка”, единъ хърватски студентъ го прекѫсналъ съ думитѣ: „Македония е славянска!” — „Браво!” — последвалъ веднага викътъ на единъ български студентъ. И двамата били изтласкани навънъ.

2. Какъ дръзко лъжатъ и поданицитѣ си и европейцитѣ --- --- --- ---

Мюниръ паша въ Парижъ, предъ французин журналисти, заяви, че възстаницитѣ носили въ себе си и по единъ турски селски костюмъ, дикизирани като турци, подпалвали селата.

Въ султанското ираде отъ началото на октомврий (печатано въ Levant Herald, 3 октомврий, 1903 г.) се казва, че кѫщитѣ, повечето отъ които сѫ били опожарени и разрушени отъ четитѣ съ бомби и динамитъ, ще бѫдатъ бързо пресъзиждани или поправени отъ императорското правителство.

Ако се касае до всички разрушени кѫщи, лъжата е чудовищна, понеже подавляващата часть отъ опожаряванията се дължатъ на турцитѣ. Разбрано, обаче, въ букваленъ смисълъ, явно е, че ще се пресъзиждатъ само турскитѣ кѫщи.

3. Тѣзи реплики сѫ съобщени съ телеграма отъ Делкасе до Констанъ, французи и посланикъ въ Цариградъ. („Французки дипломатически документи”, № 434, 22 септемврий 1903 г.).

32

*

Безъ съмнение, органитѣ на даденъ дипломатически апаратъ се явяватъ винаги проводници на опредѣлена външна политика. Не по-малко вѣрно е, обаче, че при изпълнението на своя служебенъ дългъ всѣки такъвъ органъ влага неволно и нѣщо индивидуално, свое. Така, при прелистването на французкитѣ дипломатически документи, лесно се долавя известна разлика въ докладитѣ на французкия посланикъ Констанъ и на Бабстъ, който, въ отсѫтствието на титуляра, управлява посолството. Докато Констанъ е премного хладенъ, суровъ дори въ преценкитѣ си за ролята на действуващитѣ въ Македония фактори, Бабстъ се отнася съ нескри вано недовѣрие къмъ турската власть и съ съчувствие къмъ страдащото население и къмъ неговитѣ усилия за подобрение на своята участь [1]. Отъ това гледище, т. е. отъ гледище на ролята, която индивидуалнитѣ качества и схващания играятъ въ развоя на събитията — трѣбва да се смѣта за твърде щастливо, обстоятелство, че по време на Илинденското възстание външната политика на Англия се рѫководи отъ Лансдоунъ, а на Франция — отъ Делкасе.

Вѣрно е, че въ тѣзи две държави не би могло да се задържи на власть никое правителство, ако то би помислило да върви въ разрѣзъ съ господствуващето обществено настроение по даденъ въпросъ отъ политическо, стопанско или морално естество. Ние видѣхме какъ кабинетътъ на Балфуръ излиза постепенно отъ първоначалната си резервираность, която е тъй ясно изразена въ увѣренията на краль Едуардъ VII предъ Голуховски, и започва да отстоява едно по-особено, свое, становище по въпроса за реформитѣ. Управляващиятъ французкото посолство въ Лондонъ, Жофре, обяснява тази еволюция съ промѣната въ английското обществено мнение въ полза на християнитѣ и противъ турцитѣ. „Кабинетътъ Балфуръ не се чувствува въ този моментъ достатъчно силенъ, за да не държи смѣтка за общественото мнение; ако то продължава да се засилва въ полза на македонцитѣ, може съ сигурность да се очаква, че кабинетътъ ще се застѫпва все повече и повече като адвокатъ на македонцитѣ, за да може да обнародва по-после телеграми отъ този родъ въ бѫдещитѣ си Сини книги”, — заключава Жофре [2]. Въ тази еволюция, обаче, играе роля и

1. Д-ръ Золотовичъ, въ единъ свой рапортъ (№ 8—7 януарий 1904 г.), сѫщо констатира, че Констанъ, въ противоположность на своя предшественикъ Полъ Камбонъ, се отнася „прекалено внимателно” къмъ турския суверенитетъ, когато управляващите посолството Бопъ и Бабстъ се отличаватъ „съ по-голѣмо съчувствие къмъ реформеното дѣло”.

2. „Французки дипломатически документи”, № 439, 23 септемврий 1903 г. (н. ст.) Камилъ Бареръ за английското обществено мнение казва:

„Не трѣбва да се забравя, — казалъ К. Бареръ предъ Д. Минчовичъ, — че въ Англия има едно всесилно обществено мнение, което мѫчно се раздвижва, но което, развълнувано веднажъ, отъ нищо не се спира и се налага на правителството съ толкова голѣма сила. колкото последното е по-слабо”. (Д. Минчовичъ, 1904 г.)

33

самата личность на лордъ Лансдоунъ, който не само мисли въ унисонъ съ общественото мнение, но влага въ своитѣ действия и човѣколюбие къмъ жертвитѣ на турския режимъ и съчувствие къмъ илинденското дѣло, и повече лична амбиция за постигане на нѣщо по-положително и по-здраво за разрешението на македонския въпросъ.

Съ засилването на дипломатическото движение по въпроса за македонскитѣ реформи, засилва се и английската заинтересованость за да стигне къмъ срѣдата на септемврий най-високата си точка. По това време рускиятъ министъръ на външнитѣ работи графъ Ламсдорфъ се съвещава въ Виена съ своя австро-унгарски колега по новата обща акция на дветѣ реформаторски сили. Маркизъ Лансдоунъ използва случая, за да направи предъ тѣхъ най-сериозната си постѫпка. Той излиза вече съ конкретни предложения и ги предявява съ доста настойчивъ тонъ. На 16/29 септемврий Лансдоунъ отправя по телеграфа до съръ Ф. Плънкетъ, велико-британски посланикъ въ Виена, следната инструкция [1]:

 „Научихме се, както отъ австрийското, тъй и отъ руското правителства, че присѫтствието на графъ Ламсдорфъ въ Виена ще бѫде използувано, за да бѫде разгледано основно положението, предъ което сѫ изправени тѣзи две сили на Балканския полуостровъ.

 

Както ви е известно, ние нѣмаме желание да увеличаваме тѣхнитѣ мъчнотии, или да наблѣгаме предъ тѣхъ съ неудобни предложения, но ние сме уверени, че тѣ ще разбератъ необходимостьта отъ прилагането на нѣкои действително ефикасни мѣрки, за да се поправи сегашното положение въ страната, и ние желаемъ да ги увѣримъ въ нашата подръжка и да имъ предложимъ нѣкои мнения. Графъ Ламсдорфъ ни увѣри, че такива мнения ще бѫдатъ драговолно приети.

 

Точкитѣ, които, споредъ нашето гледище, дветѣ сили биха сторили добре да взематъ въ съображение, сѫ следнитѣ:

 

1. Дали първоначалната схема за реформи трѣбва сега да бѫде сложена върху една по-широка основа. Колкото до това, езикътъ на графъ Ламсдорфъ предъ съръ С. Скотъ [2] показва, че Негово Превъзходителство не изключва идеята за разширението на схемата. Споредъ нашето гледище, никаква схема нѣма вѣроятность да даде задоволителни резултати, ако тя зависи за своето изпълнение отъ единъ мюсюлмански губернаторъ, напълно подчиненъ на турското правителство и всецѣло независимъ отъ външенъ контролъ. Ние изтъкваме следнитѣ две алтернативи за взимане въ съображение:

 

а) назначаването на единъ християнски губернаторъ, безъ връзки съ Балканския полуостровъ или съ подписващитѣ Берлинския договоръ сили или б) задържането на единъ мюсюлмански губернаторъ, подпомогнатъ отъ европейски сътрудници. Ние бихме били доволни, щото последнитгь да бѫдатъ избрани отъ дветѣ сили.

1. Английска „Синя книга” (Турция, № 4, 1903 г.) № 10, 16 септ. 1903 г.

2. Английски посланикъ — б. н.

34

2. Дали Турция не трѣбва да бѫде поканена да пристѫпи веднага къмъ назначаването на европейски офицери и подофицери въ достатъчно число, които да взематъ въ рѫце реорганизацията на жандармерията.

 

Ако, както може да се надаваме, известно намаление на сѫществуващия безпоредъкъ трѣбва да се очаква, необходимо е да се използува този периодъ, за да се пристѫпи веднага къмъ предлаганата реорганизация.

 

3. Дали турското правителство не би трѣбвало да бѫде поканено да оттегли отъ Македония недисциплиниранитѣ войски, било редифи или илявета, сега изпратени тамъ на служба, като задържи само редовнитѣ войски. Ако това би било направено, редовнитъ войски биха могли да бѫдатъ премѣстени отъ онѣзи позиции, на които тѣхното съсрѣдоточение даде поводъ за опасения отъ нашествия въ България отъ страна на Турция. Дветъ сили въ този случай биха могли да поематъ грижата, щото България да не изпраща войски оттатъкъ границата, или да не позволява на чети да прехвърлятъ границата.

 

4. Ние чухме съ съжаление, че дветъ сили не гледатъ благосклонно на нашето предложение, щото великитѣ сили да изпратятъ своитѣ военни аташета да придружаватъ турскитѣ войски. Ние се придържаме къмъ това предложение, което получи условната поддръжка на италианското правителство, и предлагаме, щото всѣка отъ силитѣ да делегира, напримѣръ, шесть офицери за тази цель, съ предназначение да упражняватъ едно въздържателно влияние върху турскитѣ войски и да добиватъ достовѣрни сведения.

 

5. Ние вѣрваме, че силитѣ единодушно ще се съгласятъ да се създадатъ улеснения за раздаване помощи на онѣзи лица, възлизащи сега на много хиляди, които сѫ били лишени отъ своитѣ домове, поради недавнашнитѣ операции и сега се намиратъ пръснати изъ страната, при условия на най-голѣма мизерия. Не би ли могло, щото хората, ангажирани въ тази работа, да носятъ нѣкой отличителенъ белегъ и да се ползуватъ отъ сѫщия видъ имунитетъ, както Червения кръстъ?

 

Дава ви се нареждане да говорите въ смисъла на тази телеграма на графъ Голуховски, а сѫщо и на графъ Ламсдорфъ.”

Инструкцията на маркизъ Лансдоунъ съдържа твърде важни и умѣстни внушения. Въ нея се повдига официално и най-важниятъ въпросъ — тоя за качествата и положението на бѫдещия генералъ-губернаторъ. Въ старанието си, обаче, да не увеличава „съ неудобни предложения” мѫчнотиитѣ на Австро-Унгария и на Русия, английскиятъ министъръ не само не настоява за християнинъ губернаторъ безъ връзки съ „Балканския полуостровъ или съ силитѣ, подписали Берлинския договоръ”, но и дава ясно да се разбере, че е съгласенъ да бѫде на губернаторския постъ задържанъ Хилми паша, като му се придадатъ двама европейски сътрудници — единъ австро-унгарски и единъ руски. Голѣмото значение на тази предварителна отстѫпка въ развоя на македонското реформено дѣло ще се види въ по-нататъшното ни изложение. Теофилъ Делкасе въ Франция храни сѫщо така живи симпатии къмъ македонската освободителна борба и това го прави твърде удобенъ за въздействията на познатия ни

35

македонофилски крѫжокъ. Той не се скѫпи въ мѫдри съвети къмъ македонскитѣ революционери и къмъ българското правителство дори и неговитѣ укори, колкото и строги, иматъ въ основата си доброжелателна подкладка. Така, взимайки поводъ отъ турско-гръцкитѣ обвинения, отъ донесенията на своитѣ собствени органи, а най-главно отъ динамитнитѣ атентати — противъ Отоманската банка въ Солунъ и противъ французкия параходъ „Гвадалкивиръ” презъ м. априлъ, противъ австро-унгарския параходъ „Васкану”, експлоадиралъ неотдавна отъ адска машина недалеко отъ Варненското пристанище — Делкасе говори съ възбуждение предъ д-ръ Золотовичъ [1]: 

„Съ тѣзи атентати възстаницитѣ изгубиха постепенно симпатиитѣ, които въ начало бѣха спечелили въ интелигентната публика, и възбудиха напротивъ общо отвращение. Даже правителствата, които първомъ симпатизираха на тѣхната кауза, сѫ принудени отъ тѣзи атентати да оттеглятъ своитѣ симпатии и да се присъединятъ къмъ другитъ правителства, желаещи възцаряването на мира, като съветватъ турчина да потуши часъ по-скоро това възстание, което се изроди въ анархизъмъ. Не стигаше ли на възстаницитѣ да атакуватъ турцитѣ — тѣхни угнетители, най-после, — ами отидоха да хвърлятъ въ въздуха параходи, банкови учреждения и железници, кѫдето почти изключително сѫ пострадали не турци, а невиновни въ нищо хора. Европейските кабинети, които, може би, биха се намѣсили, ако борбата бѣше запазила своя характеръ на възстание — както историята го е зарегистрирала — не могатъ да се нагърбятъ съ защитата на динамитари, които систематично унищожаватъ.”

Този езикъ противъ динамитарството не бива да ни учудва. Сѫщитѣ предупреждения и съвети се отправятъ, и преди и следъ възстанието, къмъ македонскитѣ борци, отъ приятели, далечъ по-отявлени, отколкото е Делкасе. То е, защото хората, израсли при свобода и законность, не могатъ съ своя европейски манталитетъ да се помирятъ съ едно унищожение, което, видимо, не прави разлика между виновни и невинни, и което тѣ смѣсватъ съ безразборния тероръ на анархиститѣ. Само отдѣлни европейски срѣди и лица, заживѣли по-дълбоко съ трагедията на Македония, могатъ да различаватъ строго основното зло — турската тирания, отъ крайноститѣ, въ които неизбѣжно може да избие борбата противъ това зло — да не се влияятъ отъ крайноститѣ, присѫщи на всѣка революция, и дори да ги обясняватъ и оправдаватъ публично, както правятъ единъ Пресансе и единъ Викторъ Бераръ. Делкасе, макаръ и идейно близъкъ на тѣзи лица, е отговоренъ французки министъръ — длъженъ, следователно, да се опълчва срещу насилнишки деяния, които отвращаватъ общественото мнение, толкова повече, че тѣзи деяния сѫ насочени прѣко и противъ французкитѣ

1. Докладъ на д-ръ Золотовичъ, № 623, 21 августъ 1903 г.

36

интереси. И, все пакъ, не е мѫчно да се схване, че, било отъ възбуждение, било съ цель да постигне гонимия ефектъ, той е сгѫстилъ предъ българския дипломатически представитель краскитѣ. Делкасе, и следъ тѣзи закани, продължава да се отнася съчувствено къмъ македонската освободителна кауза и да действува за, колкото е възможно, по-голѣмо разширение на реформитѣ.

Възможноститѣ на Делкасе, обаче, сѫ по-ограничени. Рѫцетѣ му не сѫ тъй развързани, колкото на неговия велико-британски колега. Подъ неговото рѫководство французката външна политика си поставя за главна цель да подготви изолацията на противницитѣ на новата насока въ реформената акция. Подпомаганъ съзнателно отъ Едуарда VII, той е положилъ основитѣ на англо-френското разбирателство и се старае да сближи страната си и съ Италия. Въ грандиозния му планъ вече се чертае, като по-далечна проблема, и бѫдещето англо-руско сближение. Македонскиятъ реформенъ въпросъ му служи като срѣдство за постепенно осѫществяване на гонимитѣ сближения. Тукъ, обаче, първата дума е предоставена на Русия и, понеже двойниятъ съюзъ съставлява гръбнака на цѣлата негова комбинация, Делкасе, въ старанието си да бѫде безупрѣчно коректенъ къмъ Русия, върви по балканскитѣ работи подиръ съюзницата на Франция. Това, обаче, не му прѣчи да подтиква руската дипломация къмъ по-енергично действие, и да ѝ внушава своитѣ и на парижкия македонофилски крѫжокъ идеи, било направо, било косвено — чрезъ посрѣдството на Лондонъ.

По внушение на Викторъ Бераръ, Делкасе помоли писмено руския императоръ да го приеме лично или да даде съгласието си за едно свиждане между двамата съюзни министри на външнитѣ работи, за размѣна на мисли по положението въ Македония. Николай II предпочете второто, и свиждането между Делкасе и Ламсдорфъ се състоя въ Парижъ на 13 октомврий — на следния день подиръ голѣмия международенъ митингъ. Делкасе разви предъ своя руски колега следната теза:

Въ Франция — като изразъ на недоволство отъ неефикасностьта на предлаганитѣ мѣрки — сѫществува силно брожение, въ което участвуватъ най-издигнати представители на французката интелигенция. Фактътъ е твърде сериозенъ, понеже може да се отрази пакостно върху престижа и популярностьта на френско-руския съюзъ.

Преминавайки после върху конкретнитѣ мѣрки, Делкасе се обяви за плана, който, приложенъ въ Критъ, даде отлични резултати: да се раздѣли Македония на сектори, които да се разпредѣлятъ и окупиратъ съ войски отъ всички велики сили. Идеята за сектори бѣ внушена на Делкасе отъ В. Бераръ. Тя съставя часть отъ голѣмия планъ на армено-македонския

37

крѫжокъ въ Парижъ. Споредъ този планъ великитѣ сили — не само Австро-Унгария и Русия — да свалятъ въ Македония войски и всѣка една отъ тѣхъ да заеме своя секторъ, предварително опредѣленъ. Да се пристѫпи после къмъ омиротворение на секторитѣ, като се принуди цариградското правителство да оттегли своитѣ войски отъ областьта. Това, направено, лесно ще се разреши и най-сѫществениятъ въпросъ — назначаването на генералъ-губернаторъ християнинъ, отговоренъ предъ силитѣ. Крѫжокътъ бѣше изработилъ и разпредѣление на секторитѣ, което бѣше донесълъ до знанието на самия Делкасе, по сведенията на д-ръ Золотовичъ [1].

Срещата между двамата министри се състоя и даде известенъ резултатъ. Ламсдорфъ нито помисли за окупиране на Македония отъ европейски войски, но той усвои идеята за нейното разпредѣляне на сектори, които да се повѣрятъ на чуждестранни жандармерийски офицери.

Прочее, доколкото бѫдещата реформена програма, наречена мюрцщегска, съдържа наченки на прѣка чужда намѣса и съставя начало на международенъ контролъ и надзоръ въ Македония, това, въ голѣма степень, се дължи на Ламсдорфъ и на Делкасе.

1. Докладъ № 817, 3. XII. 1903 г.

[Previous] [Next]
[Back to Index]