Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

28. ЗAДЪ КУЛИСИТѢ НA СБЛИЖЕНИЕТО

Докато студентитѣ се побратимяваха, въ името на конфедерацията и на автономията, а дветѣ правителства сключвахa съюзни и задружни договори, отношенията между тѣхнитѣ сънародници въ Турция съвсемъ не се развиваха въ духа на „взаимна толерантность”. Презъ м. септемврий 1904 г., когато краль Петъръ се готвѣше да върне посещението на Князъ Фердинандъ, станаха, въ отговоръ на сръбскитѣ доносничества, известнитѣ намъ убийства въ с. Кокошине. Бѣлградскиятъ печатъ се нахвърли по този случай върху „българскитѣ злодеи”, безъ да щади и България. Бѣлградскиятъ кабинетъ излѣзе веднага съ едно комюнике (15 септемврий) съ което, вземайки подъ защита „съюзното” правителство и обявявайки македонскитѣ революционери за разбойници, поиска да подчертае солидарностьта на дветѣ държави по македонския въпросъ. Комюникето гласѣше: 

„Нѣкои вестници обвиняватъ България за убийството на наши братя въ Македония. Въ действителность българското правителство и българскиятъ народъ сѫ толкова виновни въ тия

328 

убийства, колкото Сърбия и сръбското население въ Македония. Отдѣлни македонски организации, които не намиратъ подръжка както въ Сърбия, така и въ България, сѫ изгубили своето революционно значение, понеже сѫ се превърнали въ разбойнически чети. Членоветѣ на тѣзи чети не сѫ патриоти, които се борятъ за свободата на отечеството си, а обикновени разбойници. Съ поведението си и съ своя девизъ „Автономия за Макенония”, тѣ приготовляватъ на Македония окупация или усложнения, краятъ на които е мѫчно да се предвиди.

 

Подобни усложнения ще бѫдатъ действително предизвикани, ако къмъ тъй нареченитѣ български чети се присъединятъ още сръбски и гръцки, които да преследватъ сѫщитѣ цели.

 

Правителството осѫжда поведението на тѣзи съмнителни революционери и заявява, че правителствата на Сърбия и на България, съ помощьта на реформаторскитѣ сили, се надѣватъ да намѣрятъ средства за туряне край на тѣзи злодеяния.

Нуждно е известно напрежение на ума, за да схване човѣкъ многото задни цели, които преследва това перфидно комюнике, съчинено съ съдружни усилия отъ двамата най-голѣми сръбски хитреци, Н. Пашичъ и Св. Симичъ [1]. Съ единъ куршумъ нѣколко зайци. И какви зайци още! Комюникето изразява едновременно: „съюзнишка” лоялность къмъ България; добро поведение предъ великитѣ сили; недвусмислено становище противъ девиза „Автономна Македония”, т. е. противъ кумира на сръбско-българската студентска младежь, която, въ очитѣ на официална Сърбия, е вече изиграла ролята си; косвено оправдание на действуващитѣ вече сръбски и гръцки чети; хвърляне рѫкавицата на македонскитѣ революционери, но не на всички, а само на „отдѣлни македонски организации”. Доволенъ отъ съчинението си, Пашичъ на другия день, посети самъ Хесапчиева, „ужъ за да благодари за решението на българското правителство да изпрати специална мисия за коронацията на краль Петъръ, но въ действителность за да се обясни по комюникето”, очаквайки благодарность задето той „съ лисича деликатность менажира патриотическитѣ чувства на българския народъ и на българското правителство” [2]. Благодарностьта, която Пашичъ не намѣри у дипломатическия представитель на България, изказа му се отъ официоза на българското правителство, който писа („Новъ Вѣкъ”, брой 792):

1. Споредъ полк. Хесапчиевъ (№ 1221, 18 стр. 1904 г.).

2. Сѫщия докладъ. Споредъ Хесапчиева, цельта на комюникето е: да се подчертае, че и Сърбия има дѣлъ въ революционното движение и е готова да поеме, наредъ съ България, часть отъ отговорностьта за него; да се подготви по-топълъ приемъ на краль Петъръ въ София и да се осигури по-добра почва за Св. Симичъ, който следъ една седмица ще замине въ София за да заеме поста дипломатически агентъ. Сръбскиятъ шовинистически печатъ не разбра „твърде рафинираната тънкость на г. Пашича”, — пише по-нататъкъ Хесапчиевъ и привежда отзивитѣ на „Вечерне Новости” и на „Штампа”. Първиятъ вестникъ писа, че съ това „лудо комюнике”, проникнато отъ сервилность къмъ България, сръбското правителство прави невъзможно всѣко споразумение съ Турция. „Штампа” нарече Пашича „Бугарашъ” и окачестви комюникето като публична абдикация отъ Пиемонтската роля на Сърбия”. Що се отнася до дипломатическитѣ срѣди въ Бѣлградъ, тамъ комюникето предизвика „саркастиченъ смѣхъ”.

329 

Завчера съставителитѣ на македонскитѣ чети бѣха порицани отъ сръбското правителство чрезъ обнародване на едно комюнике. Съ това комюнике сръбското правителство отхвърли отговорностьта за действията на четитѣ, както отъ себе си и отъ сръбския народъ, така и отъ нашето правителство и отъ нашия народъ... Ние сме убедени, че както въ България, така и въ Сърбия, всички здравомислящи съчувственици на македонското дѣло съзнаватъ, че истинскиятъ патриотизъмъ диктува продължението на заетото отъ дветѣ правителства становище по македонския въпросъ.

Въ задоволството си отъ „лоялната” подкрепа на сръбското правителство, българскиятъ официозъ остави безъ внимание дори и тоя крупенъ фактъ, че комюникето се опълчваше решително противъ автономията — идея не само на „нѣкои македонски организации”, а на цѣлата почти българска общественость по онова време. Отъ това не бива разбира се, да се вади заключение, че кабинетътъ Р. Петровъ — Д. Петковъ е отишелъ до сѫщата крайность, толкова повече, че м-ръ председательтъ бѣше въ положение да знае действителнитѣ сръбски планове и намѣрения по отношение на българщината въ Македония. „Съюзътъ”, обаче, имаше — като всѣки съюзъ — и своитѣ неприятности, които трѣбваше да се преглъщатъ. Отъ друга страна, „съюзникътъ” бѣше се погрижилъ да поднесе горчивия хапъ така подсладенъ, че да може българското правителство да го приглътне безъ гримаси. Па и време ли бѣше да се завързва печатна полемика сега, когато въ София се правѣха приготовления за посрѣщане на „съюзния” владѣтель?

А че първиятъ български министъръ Р. Петровъ бѣше напълно посветенъ въ двуличната игра на сръбското правителство, това се вижда отъ докладитѣ на неговитѣ подведомствени представители въ Бѣлградъ и въ Турция. Особено сѫ изобилни съ изобличителни данни докладитѣ на Хр. Г. Хесапчиевъ, който е сложилъ подписа си подъ сключенитѣ презъ м. мартъ 1904 г. сръбско-български договори. Твърде старателенъ и отлично осведоменъ, Хесапчиевъ е далечъ отъ всѣка илюзия що се отнася до искреностьта на рѫководнитѣ политически личности въ Сърбия. Неговитѣ данни установяватъ: материалната издръжка на сръбскитѣ чети отъ срѣдствата на държавното съкровище, благосклонностьта на турското правителство къмъ сръбската въорѫжена пропаганда; подкупуването съ сръбски държавни пари на турски чиновници, арнаутски разбойници, македонски емигранти и пр. Ето нѣкои отъ тѣзи данни;

Презъ първата половина на м. юлий 1904 г. е изпратена една чета, а презъ втората половина на сѫщия месецъ сѫ изпратени петь чети въ Македония [1]. По тоя поводъ

1. Докладъ на Хр. Г. Хесапчиевъ, № 885, 22 юлий 1934 г.

330

австро-унгарскиятъ и рускиятъ пълномощни министри, съ идентични ноти, основаващи се на сведенията на консулитѣ имъ въ Турция, заявиха на сръбското» правителство, че ще бѫде държано отговорно, ако въ бѫдеще не вземе строги мѣрки за пазене на границата. По сѫщия поводъ Хесапчиевъ пише [1]: 

Въ личнитѣ си обяснения предъ г. Губастова [2] управляющиятъ външното министерство генералъ Груичъ е изказалъ своето удивление, че подобни представления се правятъ отъ руското и австрийското правителства, когато отъ страна на Турция нѣмало никакъвъ протестъ. За г. Губастова, който въобще съвсемъ не е ориентиранъ въ сръбскитѣ работи, а още по-малко въ задкулисните действия на сръбската пропаганда, този мотивъ, както забелязахъ, е ималъ голѣма убедителна сила. Азъ не пропустнахъ случая да му разясня, че турското правителство, което е прекрасно ориентирано въ всички тѣзи работи, преструва се, че нищо не вижда, понеже добре разбира, че сръбскитѣ чети сѫ твърде пригоденъ инструментъ за омаломощаване на силния български елементъ въ Македония.

И защо турското правителство ще прави протести въ Бѣлградъ, когато самиятъ турски пълн. министъръ въ сръбската столица, Фетхи паша, е въ услугитѣ на сръбския комитаджилъкъ? Фетхи паша е отдавна въ интимни връзки съ генералъ Атанацковичъ и улеснява дейностьта на сръбския комитетъ, — пише Хесапчиевъ. — Той представи за уволнение Крагуевацкия консулъ Хами бей, а следъ това поиска отъ сръбската власть да го изгони отъ Сърбия, само защото Хами бей е знаялъ и говорилъ публичо за подкупничеството му. Фетхи паша снабдява Атанацковича съ турски паспорти: съ такива паспорти сѫ заминали напоследъкъ 15 души сръбски бандити въ Македония [3].

Презъ м. августь, т. е. предъ самото започване на училищнитѣ занятия, пристига въ сръбската столица инспекторътъ на турскитѣ училища въ Битолския вилаетъ Хюсеинъ ефенди, подъ предлогъ, че ималъ да урежда продажбата на нѣкакви земи около Лѣсковацъ, а въ действителность за работа отъ съвсемъ друго естество. „Споредъ добититѣ сведения, — докладва Хесапчиевъ, — Хюсеинъ ефенди дошелъ да продава не земитѣ си, а съвѣстьта си, понеже узналъ че въ Бѣлградъ тя ще намѣри добра цена. Той е ходилъ при ген. Груича и постѫпкитѣ му се увѣнчали съ успѣхъ: получилъ е вече 15,000 динари отъ фонда на пропагандата” [4]. Други плащани отъ сърбитѣ турски чиновници сѫ: Въ Велесъ: председателя на Велешката община Ахмедъ ефенди — съ 120 динари месечна заплата („преди нѣколко

1. № 963, 13 августь 1904 г.

2. Руски пълн. министъръ въ Бѣлградъ, б. а.

3. № 1433, 22 октомврий 1904 г.

4. № 1111, 24 августь 1904 т.

331

дена той писмено е молилъ тукашното министерство да му укаже, кой сърбинъ да избере членъ на общината”); секретарьтъ на Велешката община (тариратъ-кятиби) — 80 дин. месечно; Хасанъ ефенди, членъ въ духовния сѫдъ (аза-мухамеджери) — 80 дин. месечно. Въ Куманово: нѣкой си Мехмедъ ефенди, родомъ отъ Лѣсковацъ — 80 дин. месечно (отъ време на време той идва тукъ за инструкции”) [1].

Макаръ и само частични, тѣзи сведения даватъ все пакъ представа за армията отъ подкупени турски чиновници, общинари и частни лица, съ която сръбската пропаганда разполага въ македонскитѣ вилаети. Не сѫ пренебрегнати и албанцитѣ. Все по това време, сърбитѣ успѣватъ да спечелятъ приятелството на известния кървопиецъ Тахиръ Тола, но понеже той не се нуждае отъ пари, обещава му се подаръкъ единъ скѫпоцененъ револверъ, който ще му се поднесе отъ името на Н. Величество Краля. Въ началото на м. октомврий ген. Атанацковичъ предлага на Яшаръ бей, редактора на издавания въ Бѣлградъ в. „Албаниjа”, да съдействува за организиране на чети отъ арнаути, понеже „сърбитѣ въ Македония пропадали и трѣбвало нѣщо да се направи. Яшаръ бей се удивилъ, че сърбитѣ, които постоянно настоявали за обезоръжаваме на арнаутитѣ, сега сами имъ предлагатъ орѫжие” [2].

Презъ есеньта на 1904 г. Сим. Радевъ писа въ софийския вестникъ „Вечерна Поща”, че 500-тѣ хиляди динара, гласувани на 11 декемврий 1903 г. отъ Скупщината за подпомагане на пострадалитѣ отъ възстанието въ Македония, били изразходени за образуване и издръжка на чети. Зле засегнатъ отъ това твърдение, Св. Симичъ се яви при Р. Петровъ за да го опровергае, като увѣри българския пръвъ министъръ, че подобно нѣщо е досущъ недопустимо отъ гледна точка на сръбския законъ за бюджета. Надлежно уведоменъ за тази постъпка на Св. Симичъ, Хесапчиевъ доразясни казаното отъ последния, като изтъкна, че 500-тѣ хиляди динари бѣха отнесени къмъ „Диспозиционния фондъ”, кредититѣ на който не подлежатъ на същински контролъ и провѣрка: провѣрката на тѣзи кредити става, при нужда, само отъ трима депутати, посочени отъ Скупщината. Прочее, никаква законна формалность не попрѣчи, за да бѫде сумата разпредѣлена по следния начинъ: 150,000 динара изразходени за пострадалитѣ (въ храни, облѣкло, пари и пр.) подъ непосрѣдствения надзоръ на единъ членъ на „Главната контрола”, изпратенъ за тази цель въ Македония; стотина хиляди ди-

1. № 1433, 22 октомврий 1904. г.

2. Сѫщия докладъ.

332

нара дадени на отдѣлението за пропаганда (т. е. на самия Св. Симичъ), а остатъкътъ — на македонския комитетъ за провеждане на четнишката акция [1].

Българскиятъ м-ръ председатель е въ течение и на агитацията, която сръбскитѣ пропагандатори правять съ сближението вѫтре въ Македония. Подписанитѣ презъ м. мартъ тайни договори се тълкуватъ предъ българскитѣ селяни въ тъкъвъ смисълъ: ето, Сърбия и България се споразумѣха — значи, сърби, българи е вече все едно. Въ подкрепа на тази агитация, — съобщава Т. Недковъ отъ Скопие, [2] „сърбитѣ разпространяватъ едно табло съ дейцитѣ на българо-сръбския договоръ — Хесапчиевъ, Ризовъ, Груичъ и Пашичъ”. Тълкувайки по сѫщия начинъ сближението, сръбскиятъ генераленъ консулъ въ Солунъ, Льртичъ, развива предъ А. Шоповъ тезата, че на сръбското църковно-училищно дѣло не бива вече да се правятъ никакви прѣчки отъ българска страна. Трѣбва, съ други думи, да се не прѣчи на сърбитѣ да увеличаватъ броя на привърженицитѣ си тамъ, гдето ги вече има и да фабрикуватъ нови — кѫдето още ги нѣма. Такъвъ е сръбскиятъ смисълъ на „взаимната толерантность”, за постигането на която дветѣ „съюзни държави” се задължаватъ да съдействуватъ. Поемайки това задължение, българското правителство, очевидно, не си е дало смѣтка за границитѣ на своето влияние надъ организираното българско население въ Македония. Но, както бѣлградското правителство не се отказа, въ името на „взаимната толерантность”, да си служи съ старитѣ си развращаващи срѣдства, а прибави къмъ тѣхъ и четнишкия тероръ, така и софийското правителство не помисли — или не посмѣ — да препорѫча на сънародницитѣ си въ Македония толерантность и братство съ сърбитѣ. Една такава препорѫка би предизвикала недоумение и смутъ у македонскитѣ българи, навикнали да гледатъ на сръбскитѣ агенти като на турски съюзници, които, чрезъ заблуди и подкупи, рушатъ тѣхното духовно единство, ангажиратъ часть отъ борческата имъ енергия и кроятъ пъклени планове за отечествената имъ земя. Една такава постѫпка би подкопала вѣрата имъ въ свободната братска държава и би хвърлила неминуемо българитѣ отъ дветѣ страни на Рила въ трагиченъ конфликтъ.

За щастие, работитѣ не стигнаха до тамъ. Не изградили сближението си върху едно искрено, честно и окончателно споразумение по македонския въпросъ, дветѣ държави продължаваха, и следъ подписването на мартенскитѣ дого-

1. Докладъ № 1551, 26 ноемврий 1904 г.

2. № 445, 3 юлий 1904 г.

333

вори, да се дебнатъ една друга и да участвуватъ, прѣко и косвено, въ взаимната изтрѣбителна война на своитѣ сънародници въ Македония.

*

Революционната организация не можеше да бѫде, по начало, противъ сближението между дветѣ свободни балкански държави, стига то да не е насочено противъ териториалната цѣлость на Македония и противъ естествения развой на освободителното движение. Още преди възстанието тя успѣ да проникне въ сърбоманскитѣ села и отчасти да ги организира въ името на общия освободителенъ идеалъ, безъ да прави въпросъ отъ тѣхната народностна и духовна принадлежность. Тя се отнесе съчувствено и къмъ сближението между сръбската и българската младежь върху почвата на македонската автономия. Борисъ Сарафовъ отиде още по-далеко, като се подаде на илюзията, че е възможно сътрудничеството съ сръбското правителство и съ бѣлградския македонски комитетъ въ името на принципа „Македония за македонцитѣ”. Всички тѣзи опити, обаче, докараха само разочарования на македонскитѣ революционери и непоправими пакости на тѣхното дѣло. Сръбскитѣ въжделения за дѣлежъ не закъснѣха да се проявятъ първо прикрито, а после и съвършено явно, а сърбоманското население, подъ влиянието на сръбскитѣ пропагандатори, се настрои враждебно къмъ революционната организация и стана слѣпо орѫдие на сръбскитѣ държавни чети.

За забелязване е, че сръбското правителство свали съвсемъ автономистическата си маска презъ медения периодъ на сближението — следъ като успѣ да сключи мартенскитѣ договори съ българското правителство и да уговори съ него посещението на краль Петъръ въ българската столица. То се демаскира, както видѣхме, съ своето перфидно комюнике по поводъ убийствата въ Кокошине. Революционната организация не остана длъжна нито на бѣлградския печатъ, който я обвини въ български шовинизъмъ, нито на съставителитѣ на комюникето, които я обявиха за “разбойническа”. На бѣлградскитѣ вестникари тя отговори съ следнитѣ редове: „Организацията е била и ще бѫде всѣкога безмилостна къмъ предателитѣ, отъ каквато народность и да сѫ тѣ и на каквито идеи и да служатъ, не само защото ѝ пакостятъ, но и защото такива изроди, у които нѣма нищо човѣшко, не заслужаватъ да живѣятъ” [1].

Що се отнася до комюникето, вестникътъ на Вѫтр. организация го подложи на анализъ и изобличи заслужено авторитѣ му [2].

1. „Революционенъ листъ”, № 3, 17 септемврий 1904 г., стр. 13.

2. Пакъ тамъ, № 4, 7 октомврий 1904 г., стр. 2—3.

334

Твърде естествено е, че сръбското правителство, което кара чрезъ своитѣ консули и чрезъ специалнитѣ агенти на своята пропаганда сърбоманитѣ, на които то плаща скѫпо, да предаватъ на султанското правителство революционнитѣ чети и работницитъ революционери, не може хладнокръвно да посрѣща справедливитѣ смъртни присѫди, които организацията произнася и изпълнява надъ тия негови жалки орѫдия и естествено е, че дига врѣва противъ тѣзи присѫди и ги осѫжда: тѣ го спъватъ и не му позволяватъ да преследва съ успѣхъ своитѣ пъклени планове.

Следъ тѣзи встѫпителни думи, „Рев. Л.” забелязва, че сръбската политика остава такава, каквато бѣ и преди двадесеть години, макаръ че само едно автономно управление въ Македония „може да отвори за економичното развитие на Сърбия пѫть къмъ море”. И продължава: 

Но имаше македонски дейци въ България, даже и нѣкои отъ нашитѣ другари, които, — подлъгани отъ неискрени и злонамѣрени заявления на нѣкои сръбски държавни мѫже и обществени дейци, особено отъ тия на Симичъ, началникъ на сръбската пропаганда, които бѣха започнали да вѣрватъ, че съ промѣната на династията въ Сърбия, се е промѣнила и тази нейна, колкото несъстойна, толкова и престѫпна политика по Македонския въпросъ. Това мнение даже бѣ започнало да си пробива пѫть и тука — въ вѫтрешностьта. Но сега комюникето, въ което се казва, — и което по-добре щѣше да бѫде, ако се бѣ появило по-рано, — че Вѫтрешната организация съ своя девизъ „Автономна Македония”, ще докара една австрийска окупация на Македония, иде да покаже по единъ най-положителенъ начинъ, че сръбската политика по македонския въпросъ ни най-малко не се е промѣнила, че и сегашното сръбско правителство, както всички правителства на краль Миланъ и на неговия синъ, е противъ едно автономно управление, че и то, както тѣхъ, иска дѣлежь. Тази политика на сръбското правителство се съзира твърде ясно и въ оня новъ начинъ на действие съ чети, които то въорѫжава и изпраща тукъ. То се страхува твърде много, да не би скоро да се разреши Македонския въпросъ въ смисълъ на автономия, и понеже се е убедило, че Вѫтрешната организация е важенъ факторъ, който може да ускори неговото разрешаване, изпраща чети, съ които иска да разпокъсва и обезсилва населението, да отвлича вниманието на Организацията и да бърка на нейната революционна дейность, за да не може тя съ успѣхъ да преследва своитѣ цели; иначе казано, то иска съ тѣзи чети да възпира бързия развой на въпроса, за да има време да създаде въ страната почва за дѣлежъ. Разбира се, ако въ тоя случай може да става дума за разбойничество, то не четитѣ на Организацията, която действува у дома си и която е доказала, защо се бори, сѫ разбойнишки, а четитѣ, които идатъ отвънъ.

Като споменава после за сръбското заплашване съ австрийска окупация, — при все че „въ Бѣлградъ твърде добре познаватъ, че не Организацията съ своя девизъ, а по-скоро сръбското и гръцкото правителства съ своитѣ разбойнишки чети предизвиквали такава окупация”, — „Революционенъ листъ” завършва: 

Въ Бѣлградъ или съвсемъ сѫ обезумѣли, или още не знаятъ, съ кого иматъ работа. Тѣ трѣбва да разбератъ еднажъ за всѣкога, че Организацията никога нѣма да се откаже отъ своята

335 

цель, и че предъ дѣлежа на нашата татковина, който е най-голѣмото и най-опасното зло за насъ, тя би предпочела една австрийска окупация. А пъкъ да се допуска сега, когато всички европейски сили, които сѫ подписали Берлинския договоръ, се настаниха съ мисия на контролъ и всѣка отъ тѣхъ зае свой особенъ секторъ, австрийската окупация е повече отъ безосновна и неуместна. По-скоро сега може да се говори за една международна окупация, отъ която не само нѣма защо да се страхуваме, но и къмъ която трѣбва да се стремимъ.

Не съ леко сърдце Революционната организация поема рѫкавицата, която ѝ се хвърля отъ съюзеното съ България сръбско правителство. Тя приема борбата като наложена необходимость, съ всичкото съзнание за пакоститѣ, които отклонението отъ нейната прѣка задача може да ѝ донесе. Тя е дори готова да се съгласи, при известни условия, на примирие и на миръ. Въ познатитѣ ни вече свои изявления предъ дописника на „Новое Время”, Д. Груевъ, съзнавайки дълбоко пагубнитѣ последици отъ взаимното сръбско-българско изтрѣбление въ Македония, отправя къмъ Бѣлградъ своитѣ предупреждения: 

Тамъ, въ Македония, сега е твърде, твърде лошо. Настроението на духоветѣ е до висша степень напрѣгнато и тревожно . . . Сега още, както нашитѣ, тъй и сърбитѣ, се вьздържатъ отъ крайности. Ние употрѣбяваме всички усилия за взаимно укротяване и успокоение на духоветѣ. Но . . . ако сърбитѣ не ограничатъ своитѣ извънредни амбиции, не престанатъ да изпращатъ отъ кралството чети, посрѣдствомъ които съ насилия, убийства и доноси да пропагандиратъ сърбизма тамъ, ние не ще можемъ да предотвратимъ катастрофата. Вие знаете, че е възможно едно всеобщо клане на сърбитѣ въ Македония. Въ градоветѣ, паланкитѣ и голѣмитѣ села, числото на съзнателнитѣ българи е твърде голѣмо . . . Сърбитѣ ние бихме могли да изтрѣбимъ съвсемъ, но и ние ще отслабнемъ въ това безумно и безцелно Вартоломеевско клане. Отъ това, въ всѣки случай, нѣма да изгубятъ нашитѣ общи врагове, борбата противъ които съставя нашата цель. Независимо отъ това, такова животинско изтрѣбленне крайно деморализира и развращава населението. Ето защо, азъ горещо желая избѣгването на подобно ненормално положение.

Груевъ, обаче, не се ограничава само съ едни предупреждения, а, вѣренъ на своя разуменъ опортюнизъмъ, нахвърля предъ кореспондента и практически планъ за споразумение съ сърбитѣ. Споразумението „зависи главно отъ сръбското правителство” и то е „възможно” при следнитѣ две условия, които организацията поставя: 

1. Единството на Вѫтр. организация въ Македония е нашиятъ основенъ принципъ; ние не можемъ да допустнемъ тамъ сѫществуването на друга независима политическа организация. Въ това отношение македонскитѣ сърби трѣбва да се съгласятъ да работятъ заедно съ насъ: тогава ние въ Бѣлградъ ще основемъ задгранично представителство на организацията, за да може тя да се сношава съ сръбския народъ. 2. Следъ туй, за да се избѣгне дразненето на националнитѣ чувства на населението, сърбитѣ трѣбва да ограничатъ района на своята националистическа пропаганда въ района на сѫществуващето до възстанието Status quo.

336

Бѣлградскитѣ политици не се трогнаха дори отъ това, че Груевъ, въ своята отстѫпчивость, нарече „македонски сърби” изкуствено създаденитѣ привърженици на сръбската пропаганда въ Македония. Наистина, тѣ не преставатъ и за напредъ да говорятъ за сближение съ българската държава, въ Македония, обаче, тѣ сѫ усвойвали, безвъзвратно вече, другия пѫть, пѫтя на войната съ всички срѣдства противъ българщината. Частичнитѣ успѣхи на тѣхната въорѫжена пропаганда ги тласкатъ стремглаво въ този пѫть.

*

Ще завършимъ характеристиката на сръбската държавна политика спрямо България и Македония съ едно потвърждение на нашитѣ преценки, чрезъ най-достовѣрни сръбски документи. Възможностьта за това ние дължимъ на една щастлива находка отъ времето на предпоследната свѣтовна война. Следъ завземането на Нишъ, временна столица на сръбското кралство презъ 1914—1915 г., въ рѫцетѣ на българската окупационна власть попадна, между друго, и часть отъ архивата на сръбското външно министерство, заедно съ тайнитѣ протоколи на дипломатическата конференция отъ м. юлий 1905 г. [1]

Конференцията бѣ свикана отъ Йованъ Жуповичъ, министъръ на външнитѣ работи въ самостално — радикалния кабинетъ на Люб. Стояновичъ, за да разисква по въпроситѣ, съставляващи най-важнитѣ обекти на външната политика на тогавашното кралство и да вземе по тѣхъ решения, които да служатъ за директиви и да обезпечатъ необходимата приемственость при отстояване на сръбскитѣ държавни и национални задачи. Въ разискванията взеха участие: м-ръ председательтъ Л. Стояновичъ, шефътъ на революционното правителство отъ м. май 1903 г., Йованъ Авакумовичъ, бившитѣ министри на външнитѣ работи Сава Груичъ и Андра Николичъ и дипломатическитѣ представители въ чужбина: Георги Симичъ, д-ръ Мих. Вуичъ, д-ръ Мил. Миловеновичъ, д-ръ Мих. Миличевичъ, д-ръ Мил. Весничъ и Света Симичъ. Излишно е да се изтъква важностьта на тѣзи разисквания, станали въ интименъ крѫгъ между най-меродавни политици и дипломати и предназначени не за обнародване, а за собствена обща ориентировка и за установяване всрѣдъ рѫководния сръбски елитъ на едномислие и единодействие по най-жизненитѣ държавни и национални проблеми. Председател-

1. Въпроснитѣ протоколи сѫ издадени презъ 1917 г. въ отдѣлна книга: „Тайната сръбска политика (споредъ сръбски автентични документи)”. София, печатница „Искра”, 1917 г., стр. XV—46, съ предговоръ отъ Д. Б. и съ приложение на факсимилиранитѣ протоколи на първото и последното — шесто заседание. Портоколитѣ носятъ надсловъ: „Записник конференциjе дипломатских заступника на страни, държане на 22—25 jула 1905 године” и сѫ редакирани отъ Света Симичъ, съ чиято рѫка сѫ нанесени въ първия протоколъ значителни поправки и добавки къмъ текста, написанъ на машина.

337

ствуващиятъ министъръ Жуповичъ набеляза десетина въпроса, като най-важни, и покани членоветѣ да се изкажатъ по тѣхъ. Повечето отъ тѣхъ се отнасятъ непосрѣдствено до отношенията съ България и до официалното сръбско становище по македонския въпросъ:

2. Да се продължи ли подпомагането на четитѣ или да се попрѣчи на тази дейность, предвидъ на общото положение въ Балканския полуостровъ и на последицитѣ, които може то да доведе.

 

3. Какво поведение трѣбва да усвои кралското правителство спрямо македонския въпросъ въ цѣлия неговъ обемъ.

 

4. Да продължи ли политиката на споразумение съ българското правителство или да почнемъ, постепенно и неусѣтно, да я напускаме, дирейки за нашата външна политика нова ориентация. И пр. и пр.

За сближение съ България и за съвмѣстна дипломатическа акция въ защита на българитѣ и сърбитѣ въ Турция (Стара Сърбия, Македония и Одринско), държатъ всички членове на конференцията. Най-искрено преданъ на тая идея е стариятъ Сава Груичъ, после д-ръ М. Вуичъ. Изключение до нейде прави Г. Симичъ, който, изхождайки отъ тежкото положение на сърбитѣ въ Турция, предлага да се усвои спрямо последната „съвсемъ нова политика, основана на приятелство и довѣрие” [1]. Никой отъ членоветѣ не е доволенъ отъ провеждането на договоритѣ, сключени миналата година съ България, която не проявявала готовность за съвмѣстно действие, всички, обаче, поддържатъ, че политиката на сближение трѣбва да се продължи, като се прибѣгне и къмъ въздействие надъ Княжеството, посрѣдствомъ Ромъния. Само Сава Груичъ мисли инакъ: „Нашето поведение къмъ България трѣбва да бѫде всѣкога такова, щото българитѣ да нѣматъ оправдани причини да се съмняватъ въ насъ. А къмъ Ромъния, като традиционна приятелка, трѣбва да бѫдемъ, както досега, коректни въ отношенията, ала безъ предизвикателства къмъ България. Стига това, че гледаме на тѣхнитѣ успѣхи въ Македония симпатично”, — казва той [2].

Мисъльта да се използува Ромъния въ македонския споръ съ Княжеството, заседнала още тогава въ сръбскитѣ политически умове, се изрази въ следното мнение, формулирано на конференцията:

1. Ние не можемъ да имаме нищо противъ успѣхитѣ на ромънитѣ въ Македония, предвидъ на нашето и тъжното положение спрямо България и българскитѣ работи въ Македония;

 

2. да се държимъ по ромъно-гръцкия споръ резервно, чакащи сгоденъ моментъ да използуваме и сами тѣхния успѣхъ като дебнатъ отъ насъ;

 

3. да галимъ Ромъния все по-сърдечно, гледайки на нашата политика къмъ нея, като на дилаторно срѣдство да се влияе върху българитѣ [3].

1. “Tайната сръбска политика”, стр. 17.

2. Пакъ тамъ, стр. 28.

3. Пакъ тамъ, стр. 25.

338

Човѣкътъ, който съ своитѣ твърдо установени разбирания дава тонъ на разискванията по въпроситѣ, отнасящи се до България и Македония, е кралскиятъ дипломатически агентъ въ София Света Симичъ. Тоя горещъ ратникъ за споразумение съ България и вдъхновитель на сръбската въорѫжена пропаганда въ Македония, диктува, така да се каже, на конференцията своитѣ възгледи по проблемитѣ отъ неговата компетентность. Така, докато нѣкои се показватъ склонни да възприематъ, макаръ и съ известни резерви, туркофилската насока на Г. Симичъ, софийскиятъ дипломатически представитель се противопоставя, въорѫженъ съ твърде солидни доводи, противъ нея: 

— Тази политика не е нова за насъ. Тя е опитана и на практика — презъ 1894 г. отъ Св. Николаевичъ и презъ 1898— 1900 г. — отъ Владанъ Джорчевичъ — но нейнитѣ резултати бѣха напълно отрицателни. Презъ това време нашето национално дѣло въ Македония и Стара Сърбия търпѣше само поражения. Наопаки, презъ годинитъ, когато нашата външна политика се е стремѣла силно къмъ споразумение съ българитѣ, опрѣна на Русия, то имаше успѣхи: презъ 1893 г. (училищата въ Косовския вилаетъ), 1896 г. (сърбинъ владика въ Призренъ), 1897 г. (училища въ Битолския вилаетъ и въ Солунския, сърбинъ владика въ Скопие), 1901—1902 г. (рѫкополагането на Фирмилиана, успѣха на предприетата акция срещу албанскитѣ золуми и т. н.) [1].

Вънъ отъ тѣзи факти, които сѫ отъ решително значение и които ни напѫтватъ „да не напускаме именно днешната политическа насока”, Св. Симичъ изтъква и друго едно съображение:

— Турция, по общо признание, е политически анахронизъмъ, осѫдена на смърть. Нима ние, въ тѣзи времена, трѣбва да поддържаме съ своето приятелство такава политика? На турцитѣ нѣма да помогнемъ, а на себе си ще напакостимъ, защото ще изгубимъ и симпатиитѣ на европейското обществено мнение, неприятелски настроено спрямо Турция, и симпатиитѣ на християнския елементъ въ Турция, който въ пропадането на Турция вижда условия за своето спасение [2].

Д-ръ М. Миловановичъ сѫщо поддържа, че единъ дого воръ съ турцитѣ „би убилъ съвсемъ нашия кредитъ и на западъ и въ Турция у нашитѣ сънародници, които гледатъ въ освобождението отъ турцитѣ свой идеалъ”. При това —

Македонскиятъ и старо-сръбскиятъ въпроси сѫ стана и днесъ предметъ на европейски грижи. Съ тѣхното решение сѫ свързани и интереси на Великитѣ сили, отъ които той зависи повече, отколкото отъ турцитѣ. За това трѣбва да се направятъ предъ европейските сили постъпки да се подобри положението въ тия страни, когато настѫпятъ удобни моменти. Нашиятъ апелъ къмъ силитѣ ще има и морално влияние, както отъ гледище на нашитѣ сънародници, защото съ него ще покажемъ, че се грижимъ за тѣхъ, така и отъ гледище на Европа, на която ще донесемъ до знание, че и ние сме тамъ, че и за насъ и за нашитѣ интереси трѣбва да се държи смѣтка [3].

1. Пакъ тамъ, стр. 19.

2. Пакъ тамъ, стр. 19—20.

3. Пакъ тамъ, стр. 21.

339

Самъ Георги Симичъ престана да настоява на предложението си, така че конференцията възприе мнението: 

1. Че кралското правителство не може да остане равнодушно къмъ анархията въ областитѣ до самата наша граница, покрай друго още и за това, че последицитѣ на анархията ни излагатъ на морални и материални щети;

 

2. че ръководено отъ длъжностьта да отстрани тѣзи щети, то е повикано да се обърне къмъ В. порта съ постъпки, по възможность, заедно съ Черна Гора;

 

3. че не трѣбва, при това, да се напуска мисъльта за общъ апелъ на Сърбия, България и Черна Гора къмъ Великитѣ сили, било въ случай че въ Критъ се промени Status quo-то, или когато изтече мандатътъ на цивилнитѣ агенти.

Това решение и предшествуващитѣ го разисквания издаватъ у сръбскитѣ управници и дипломати единъ политически реализъмъ и други нѣкои качества, съ които гърцитѣ не могатъ да се похвалятъ. Добре ориентирани върху международната обстановка и държайки смѣтка за въжделенията на християнитѣ подъ турската власть, тѣ отхвърлятъ мисъльта за особенъ приятелски договоръ съ Турция, недѫзитѣ и пороцитѣ на която, инакъ, умѣятъ отлично да използуватъ за домогванията на своята пропаганда. Въ това отношение тѣ проявяватъ несравнено повече съобразителность и ловкость, отколкото гърцитѣ, които безъ стѣснение и свѣнь манифестиратъ предпочитанията си къмъ Хамида и неговия режимъ, безъ да се смущаватъ твърде отъ погнусата на европейското обществено мнение. Тѣхното умение да се нагаждатъ къмъ дадена обстановка, тѣхната способность да отстояватъ едновременно различни, на гледъ изключващи се взаимно каузи, каквито сѫ приятелството съ България и противобългарската насилническа кауза спрямо българитѣ въ Македония, изпъкватъ още по-ярко при обсѫждането на въпроситѣ за четничеството и за автономията.

Въпросътъ съ четничеството се постави на обсѫждане отъ министра Жуповичъ въ следната форма: „Трѣбва ли, както досега, (к. н.) да се фаворизира и поддържа четничеството въ Стара Сърбия и Македония, или, предвидъ на усложненията, които могатъ да произлѣзатъ поради честитѣ сблъсквания съ турскитѣ редовни войски, да се спре дейностьта въ тази посока?”

Пръвъ се изказа Георги Симичъ въ смисълъ, че „би трѣбвало да се затвори съвсемъ нашата граница за преминаването на чети. Това може да ни компрометира въ очитѣ на Европа, която не преставяме да увѣряваме, че сме готови да се въздържаме отъ всичко, което може да спъне реформената акция въ нейното прилагане и, отъ друга страна, че ни измѫчва решаването на въпроса, за което ни е нуждно разположението и довѣрието на турцитѣ”.

340

Това мнение прозвуча като ересь въ ушитѣ на вдъхновителя на сръбското четническо движение. Почуствувалъ се едва ли не лично засегнатъ, Света Симичъ защити това дѣло, израстнало подъ неговитѣ бащински грижи. Той го представи като предизвикано отъ „своеволията на македонскитѣ революционери подиръ възстанието”, като организация на „самоотбрана”, изникнала на самото мѣсто, не подъ влиянието на Сърбия. 

Резултатитѣ отъ тази дейность на самото мѣсто, бѣха твърде задоволителни; българитѣ се отблъснаха, много села и крайнини се задоволиха, а поради нѣкои, наистина юнашки, сблъсквания съ турцитѣ, се създадоха легенди, които въодушевляваха революционната маса за борба срещу неприятеля, който и да билъ той. Да се изпустне сега такава една дейность, ще бѫде грѣшка; да ѝ се препречи пѫтя, ще е грѣхота. Трѣбва да се оставятъ работитѣ да се развиватъ, както сѫ почнали, толкова повече че и положението, създадено отъ действията на тѣзи чети, може да послужи като дилаторно средство, за да се вразумятъ българитѣ. Преди тѣ мислѣха, че могатъ да ни изтрѣбятъ въ една Вартоломеева нощь; сега за тѣхъ е ясно, че ние не сме тамъ тикви безъ коренъ, но фактори, за които трѣбва да държатъ смѣтка, ако си желаятъ добро. Всичко се състои въ това: да се организира помощьта въ Сърбия, така че да не се вини кралското правителство. Ето защо, цѣлото това дѣло трѣбва да бѫде вънъ отъ министерството, въ рѫцетѣ на лица съ несъмнено довѣрие, чрезъ които правителството да има всѣкога директивата. Съ други думи, това движение трѣбва да се подпомага, както и досега. Македонскиятъ въпросъ е излѣзълъ отъ своята църковно-училищна фаза: днесъ той е чисто политически въпросъ. Имайки това предвидъ трѣбва за него да се дирятъ и други средства за дейность. Което вършатъ българитѣ, не трѣбва да бѫде невъзможно за насъ [1].

Противникътъ на четничеството, Георги Симичъ, бѣ сразенъ отъ дипломатическия представитель въ София, бившиятъ началникъ на отдѣлението за пропаганда при външното министерство, Св. Симичъ. Конференцията възприе изцѣло Св. Симичевата теза. Взетото решение гласи:

„Понеже съ това гледище (на Св. Симичъ) се съгласиха и всички членове на конференцията, усвои се мнението: трѣбва да се продължи въ това отношение досегашната насока на дейность, стараейки се само да има въ дейностьта повече предпазливость и система, да се запази директивата за министерството, а изпълнението да се възложи на доверени лица извънъ министерството”.

Привърженици на дѣлежа, сърбитѣ не могатъ да не бѫдатъ врагове на неговата антитеза — автономията. Отъ съображения на практическа политика, обаче, тѣ ще се стремятъ всѣкакъ да я подкопаватъ, но безъ да ѝ се противопоставятъ открито и рѣзко. Сръбскитѣ политици и дипломати смѣтатъ, че автономията е неосѫществима и, сле-

1. Пакъ тамъ, стр. 21—22.

341

дователно, не се страхуватъ, че може Македония да бѫде присъединена къмъ Княжеството; въпрѣки това, тѣ сѫ решени да спекулиратъ и занапредъ съ тая „опасность”. Разискванията и решението на конференцията установяватъ по най-убедителенъ начинъ и едното и другото: 

При днешнитѣ обстоятелства тя, автономията, е невъзможна, — казва се въ протоколитѣ [1] — ала и кога би се прибѣгнало до нея, по влияние на нѣкои непредвидени обстоятелства, не трѣбва вече да се страхуваме, че тя би могла да послужи като мостъ за присъединение къмъ България. Днесъ, преди всичко, е ясно, че македонската вѫтрешна организация не е така силна, както това преди се мислѣше: тя не е въ състояние да надвие съ успѣхъ гръцкитѣ и сръбскитѣ чети; при това нито отношенията между нея и България сѫ еднакви, па и у самата нея, отъ друга страна, тѣ не сѫ такива, та предложението за автономия да може да се смѣта за основно. Освенъ това, въ случай на автономия, Македония, окрѫжена непосрѣдно отъ Сърбия, Албания и България съ Ромъния въ гърба, не ще може въ никой случай, да изиграе ролята на Източна Румелия, дори и тогава, когато България би имала много привърженици на анексията въ нея.

Ето и решението относно тактиката, която трѣбва да се държи:

„Предвидъ на всички тѣзи обстоятелства, отъ една страна, и на факта, че населението въ Македония, именно славянската му часть, вижда въ освобождението му отъ турското иго своя идеалъ, членоветѣ на конференцията сѫ на мнение: ние не бива да се изказваме по начало противъ автономията, ала нашитѣ дипломатически представители, въ разговори по тоя въпросъ, трѣбва постоянно да изтъкватъ трудностьта да се осѫществи автономията, която, като решение на македонския въпросъ, би била най-справедлива, ако българитѣ съ своята дейность не бѣха я направили невъзможна; за това, за сега, всичкото внимание трѣбва да се съсрѣдоточи на реформитѣ, съ които да се подобри положението на християнитѣ въ Македония и за ефикасното прилагане на тия реформи, желателно би било, Сърбия и България да ги поддържатъ съ обща акция” [2].

Съвършено друго е отношението на Бѣлградъ по отношение на Босна и Херцеговина. Докато спрямо Македония сръбската държава води политика на дѣлежъ, отстояване чрезъ всички развращаващи и насилнически срѣдства съ цель да разруши духовното единство и борческата мощь на българския елементъ, по отношение на дветѣ сръбски провинции, конференцията усвоява съвършено другъ пѫть: помирителна дейность между християни и мюсюлмани, съвмѣстна дейность на дветѣ разновѣрни населения противъ австрийския окупационенъ режимъ за извоюване на . . . автономия:

1. Пакъ тамъ, стр. 32.

2. Стр. 32.

342

Дветѣ страни (мюсюлмани и християни) иматъ интересъ, безъ огледъ на аграрнитѣ отношения, да се освободятъ отъ окупацията и да дойдатъ до автономия. Заради това конференцията мисли, че трѣбва съ живъ интересъ да се следи развоятъ на работитѣ въ Босна и Херцеговина, като се влияе да не става разцепление между първенцитѣ, което ослабя отпорната сила, а работата да се насочи въ морално будене на народната свѣсть и въ материално заякване на народа, да се пази на всѣка цена връзката съ мюсюлманския елементъ, та въ случай на нѣкакви крупни промени на Балкана, всички бошняци и херцеговинци да бѫдатъ готови да наблегнатъ за автономия.

Доволна напълно отъ резултатитѣ на четнишката дейность, конференцията, наопаки, направи твърде печални констатации относно състоянието на сръбското „културно-просвѣтно дѣло” въ Македония. Самъ председательтъ, министъръ Жуйовичъ, поставяйки на обсѫждане този въпросъ, изтъкна, че има въ Македония „училища съ много малко деца и въ мѣста, където нѣма сръбски кѫщи” [1]. Подобни констатации, равнозначни на мѣродавно самопризнание, че това „културно-просвѣтно дѣло” е екзотично растение, донесено и присадено отвънъ, направиха и други членове на конференцията. Въ протоколитѣ се казва:

Въ разговора по този въпросъ, въ който взеха участие г. г. Г. Симичъ, С. Груичъ, Йов. Авакумовичъ и Св. Симичъ, констатира се: че нашето културно-просвѣтно дѣло се е много разширило; че наистина има училища съ по 2—3 ученика, а и такива, дето броятъ на учителитѣ не е съразмѣренъ съ тоя на ученицитѣ; че училищата не сѫ снабдени нито съ пособия, нито съ учебници; че, освенъ това, тѣхната издръжка струва повече, отколкото резултатитѣ въ тѣхъ; че училища не сѫ отваряни всѣкога въ мѣста, дето това се изисквало отъ интереситѣ на пропагандата и т. н. Между това, отъ друга страна, привлече се вниманието, че, кога е дума по този въпросъ, трѣбва да се има предъ очи и това съображение: че, съ огледъ на психично въздействие, не бива вече да напускаме взетитѣ позиции; че трѣбва да внесемъ въ своето църковно-училищно дѣло повече система и смисълъ; че въ това дѣло не бива, за сега, да се рѫководимъ отъ гледище на пестене, толкова повече че, както всичко сочи, наближава време, когато ще се видятъ и плодоветѣ на досегашната дейность и досегашнитѣ жертви [2].

Горнитѣ констатации и препорѫки станали само по една случайность публично достояние, сѫ равнозначни на неопровержимо самопризнание, че „културно-просвѣтното дѣло на сърбизма въ Македония е екзотично растение, донесено отъ Бѣлградъ — външна пропаганда въ най-грубъ смисълъ, при провеждането на която не бива да става никакво „пестене” на бюджетнитѣ срѣдства.

1. Стр. 30.

2. Стр. 30-31

[Previous] [Next]
[Back to Index]