Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

27. СБЛИЖЕНИЕ И ДОГОВОРИ МЕЖДУ ПРАВИТЕЛСТВАТА

Официалнитѣ срѣди въ Бѣлградъ и София съвсемъ не бѣха чужди на сръбско-българскитѣ студентски манифестации. Академическата младежь, трѣбваше, по плановетѣ на бѣлградскитѣ управници, да подготви обществената атмосфера за сближение и между правителствата. А сближението бѣше имъ нуждно не само за тѣхнитѣ македонски домогвания, но и по редъ други съображения отъ външно и вѫтрешно естество. Никѫде страхътъ отъ Австрия следъ избухването на далекоизточната война, не бѣ толкоза голѣмъ, както въ сръбската столица, кѫдето дветѣ радикалски фракции, макаръ и въ борба за надмощие помежду си, поддържаха съ еднаква твърдость русофилския курсъ въ външната си политика. А докато Англия упорствуваше въ нежеланието да възобнови дипломатическитѣ си сношения съ единъ краль, който носи на главата си окървавена корона и съ едно правителство, което е въ пленъ на офицеритѣ кралеубийци, официозниятъ виенски печатъ прокобяваше нови кървави размирия и бунтове и тровѣше днитѣ на новия владѣтель, приписвайки му ту планове за нови преврати, ту намѣрения за абдикация. При такива тежки обстоятелства сближението съ източния славянски съседъ би могло, безъ съмнение, да донесе на новия режимъ известенъ престижъ, и външенъ и вѫтрешенъ.

Що се отнася до князъ Фердинанда, фактическиятъ рѫководитель на българската външна политика, неговитѣ съображения бѣха по-малко ясни. Къмъ опасенията отъ Австро-Унгария и къмъ въздействието на съветитѣ, давани въ София отъ западно-европейскитѣ сили, тукъ би трѣбвало да се прибави и желанието на княза да разсѣе сѫществуващитѣ въ Петербургъ подозрения спрямо националъ-либералния кабинетъ, обвиняванъ отъ русофилския опозиционенъ печатъ въ русофобия и славянофобия. Най-после благоразумието изискваше да се отговори на добритѣ разположения въ Бѣлградъ, толкова повече, че нито реформената акция, нито готвеното съ Турция съглашение можеха, особено следъ ангажирането на Русия въ Далечния изтокъ, да представляватъ нѣкаква гаранция противъ възможни опасни усложнения и изненади.

И сега, както и въ времето на последния Обреновичъ, сърбитѣ първи заговорватъ за сближение и споразумение между дветѣ „братски държави”, въ името на тѣхнитѣ „общи интереси”. Първиятъ осезателенъ знакъ за това бѣ даденъ съ единъ топълъ пасажъ въ първото тронно слово на краля, посветенъ на Княжеството и на „братския български народъ”. На 18 януарий 1904 г., кральтъ, въ аудиенцията, дадена на

321

българския воененъ аташе полковникъ Хесапчиевъ, изказа съвсемъ открито нуждата отъ разбирателство [1]. Правителството на Р. Петровъ се отзова благоприятно на кралското пожелание и натовари Хесапчиева, замѣстилъ вече К. Величкова, като управляващъ агенството, да започне първитѣ разговори съ надлежнитѣ фактори. Насърдчено отъ докладитѣ на своя представитель, правителството, въ началото на м. мартъ, изпрати въ Бѣлградъ цетинския дипломатически агентъ Д. Ризовъ, да продължи, съвмѣстно съ Хесапчиева, преговоритѣ и да ги доведе до опредѣленъ резултатъ. Отиването на Д. Ризовъ, познатъ привърженикъ на разбирателството съ сърбитѣ, въ Бѣлградъ, даде поводъ на чуждия печатъ да заговори за предстояще споразумение между дветѣ държави. За да премахне впечатлението, че се касае за политическа мисия, подобна на Начовичевата въ Цариградъ, българското правителство заяви, чрезъ официоза „Новъ Вѣкъ”, че се правятъ опити за сближение съ Сърбия на икономическа и културна основа. Наистина, въ Бѣлградъ се преговаряше и за културно-стопанско сътрудничество, това, обаче, което главно интересуваше дветѣ държави, бѣ политическото споразумение. Въ края на мартъ преговоритѣ завършиха съ подписването на единъ таенъ „Съюзенъ договоръ” (30 мартъ 1904 г.), на единъ „Дружественъ договоръ” отъ сѫщата дата и на единъ „Заключителенъ протоколъ” (31 мартъ 1904 г.) [2].

Тайниятъ „Съюзенъ договоръ между Княжество България и Кралство Сърбия”, гласи: 

Правителството на Н. Ц. В. Българскиятъ Князъ Фердинандъ I и правителството на Н. Вел. сръбскиятъ Краль Петъръ I, рѫководими отъ принципа: „Балкана за Балканскитѣ народи” и въодушевени отъ желанието да обезпечатъ мирътъ и сигурностьта на тѣхнитъ народи, да се запази териториалното status-quo въ Балканския полуостровъ и да се подобри сѫдбата на тѣхнитѣ сънародници въ Отоманската империя, съгласяватъ се върху това, което следва:

 

I.

 

Убедени въ полезностьта на изработената въ Мюрцщегъ и обявена програма за реформитѣ въ Солунския, Битолския и Косовски вилаети (Македония и Стара Сърбия), дветѣ съюзни държави се задължаватъ да способствуватъ солидарно и съ всичкитѣ мирни средства, съ които разполагатъ, за прилагането на тѣзи реформи въ казанитѣ три вилаета, като се стремятъ за тѣхното

1. „Историческата истина по сръбско-българскитѣ съюзни договори”, статия отъ Хр. Г. Хесапчиевъ, бившъ дипломатически агентъ въ Бѣлградъ — в. „Миръ”. 2. VII. 1928 г., бр. 8400.

2. И тритѣ документа бѣха за пръвъ пѫть обнародвани отъ А. Тошевъ, който е получилъ текстоветѣ имъ отъ тогавашния м-ръ председатель Рачо Петровъ („Балканскитѣ войни”, т. I, стр. 153—158). Оригиналитѣ имъ трѣбваше, съгласно „Заключителния протоколъ”, да се пазятъ въ личнитѣ архиви на двамата владетели. Тѣхното съдържание бѣ своевременно съобщено на руското правитество, но не и на третия предполагаемъ съюзникъ — Черногорския князъ.

322 

въвеждание и въ Одринския вилаетъ, и по такъвъ начинъ да обезпечатъ живота, имота и свободното развитие на своитъ сънародници въ тия вилаети възъ основа на равноправностьта и на народноститѣ въ всѣко отношение.

 

II.

 

Твърдо решени да употрѣбятъ всички свои лоялни усилия и всичката своя добра воля за запазване мира на Балканския полуостровъ, дветѣ съюзни държави се задължаватъ да се бранятъ задружно и съ всичкитѣ сили и средства съ които разполагатъ, противъ всѣко посегателство — отгдето и да идва то — било върху сегашната териториална цѣлость и независимость на респективнитѣ имъ държави, било върху сигурностьта и неприкосновеностьта на нинѣ царсtвующитѣ имъ династии.

 

III.

 

Сѫщо така дветѣ съюзни държави се задължаватъ да се възпротивятъ задружно и съ всичкитъ сили и срѣдства, съ които разполагатъ, на всѣка неприятелска акция или изолирана окупация въ гореупоменатитѣ четири вилаети, отъ която и държава да идатъ тѣ.

 

IV.

 

За случаитѣ предвидени въ точки II и III, дветѣ съюзни държави ще сключатъ специална военна конвенция, въ която да бѫдатъ предвидени всички възможни евентуалности и всички тѣхни последствия.

 

V.

 

Въ желанието си да подготвятъ почва за пълна солидарность между славянитѣ на Балканския полуостровъ и да създадатъ благоприятни условия за непосрѣдствено съглашение между кралство Сърбия и княжество Черна-Гора, дветѣ съюзни държави се задължаватъ — когато изникне на решение въпроса за Албания — да подпомагатъ онова негово разрешение, което би било съгласно съ интереситѣ на Черна-Гора.

 

VI.

 

Дветѣ съюзни държави се задължаватъ да третиратъ и решаватъ задружно всички въпроси, които по сѫщество и духъ би произтекли отъ настоящия договоръ.

 

VII.

 

Дветѣ съюзни държави се задължаватъ да подлагатъ на окончателно разрешение отъ Н. И. В. Всерусийския Царь, всичкитѣ ония спорове помежду имъ, върху които сами не биха могли да дойдатъ въ съгласие. Въ случай че рускиятъ царь отклони отъ себе си решението на спорния въпросъ, той се предава на разрешение на Международния арбитраженъ сѫдъ въ Хага.

 

VIII.

 

Настоящиятъ съюзенъ договоръ остава тайна. Той може да се съобщи нѣкому — изцѣло или отчасти — само следъ предварително споразумение между дветѣ съюзни правителства.

 

Следъ петь години настоящиятъ договоръ може да бѫде подвергнатъ на ревизия, ако това счетатъ за потрѣбно дветѣ съюзни държави.

323

Той влиза въ сила отъ деня на неговата ратификация.

 

Сключенъ въ Бѣлградъ на тридесети день отъ месецъ мартъ, хилядо деветстотинъ и четвърта година отъ Рождество Христово, трети день на Великдень.

 

Въ името на Княжество България подписали:

                                                                           Д. Ризовъ

Отъ генералния щабъ полковникъ Хесапчиевъ.

 

Въ името на Кралство Сърбия:

Подписали:               Генералъ Сава Груичъ

                                       Никола Пашичъ

Въ този договоръ е намѣрила изразъ загриженостьть на дветѣ държави отъ австрийскитѣ окупационни домогвания и решението имъ да бранятъ задружно, както своята териториална цѣлость (и ... сигурностьта и неприкосновеностьта на царствуващитѣ си династии) така и цѣлостьта на четиритѣ вилаета (Стара Сърбия, Македония и Одринско) противъ „всѣка изолирана окупация”. Касае се, прочее, за единъ отбранителенъ съюзъ противъ хабсбургската монархия. Предвидениятъ въ членъ VII арбитражъ на руския императоръ и обстоятелството, че съдържанието на договора бѣ съобщено на руското правителство, говорятъ, че съюзътъ се поставяше подъ патронажа на великата славянска империя. Що се отнася до по-далечната сѫдба на четиритѣ турски вилаета въ Европа, Сърбия и България още не смѣтатъ, че е назрѣлъ моментътъ за подѣлба. За сега тѣ си поставятъ една по-ограничена задача: „да подобрятъ сѫдбата на своитѣ сънародници” и да имъ „обезпечатъ живота, имота и свободното развитие възъ основа на равноправностьта на народноститѣ въ всѣко отношение”, като способствуватъ „солидарно и съ всички мирни срѣдства за прилагането на Мюрцщегската реформена програма. Постигането на горната задача ще се преследва и чрезъ друго едно срѣдство, което се споменава не въ договора, а въ „заключителния протоколъ” (чл. II, точка 2, буква в) и което е следното: „Дветѣ съюзни държави ще се стараятъ да се постигне взаимна толерантность между тѣхнитѣ сънародници въ Отоманската империя”. Това допълнително задължение е вмъкнато, очевидно, по желание на сръбскитѣ делегати.

Размѣната на ратификациитѣ на сключенитѣ договори се извърши въ София на 29 априлъ 1904 г., а на 1 май двамата владѣтели се срещнаха въ Нишъ. Макаръ, че присѫтствието на м-ръ председателитѣ — Р. Петровъ и С. Груичъ и на двама министри — Д. Петковъ и Н. Пашичъ издаваше политическия характеръ на посещението (обстоятелство, особено важно за краль Петъръ, непризнатъ още отъ всички велики сили) положиха се все пакъ грижи за да се представи срещата като импровизирана: Князъ Фердинандъ на пѫть за Унгария, се отбива въ Нишъ за кратко свиждане

324

съ владѣтеля на съседната славянска държава [1]. Въпрѣки всички предпазителни мѣрки, взети за да се не породятъ подозрения въ Виена, печатътъ не преставаше да пише за сближение и за сръбско-българския съюзъ. Това застави Р. Петрова да заяви, два месеца следъ нишкото свиждане, чрезъ дописника на виенското „Кореспонденцъ бюро”, че слуховетѣ за „тъй наречения балкански съюзъ” сѫ лишени отъ всѣко основание и че между Сърбия и България се водятъ преговори на „чисто икономическа почва”. Сръбскиятъ министъръ на финанситѣ Л. Пачу отиде още по-далече, като опроверга чрезъ сѫщия дописникъ българския министъръ председатель [2].

Австрийскитѣ подозрения, обаче, не можаха да отклонятъ дветѣ правителства отъ пѫтя, който тѣ съ сключенитѣ договори бѣха си начертали.

Краль Петъръ пристигна въ София на 17 октомврий, придруженъ отъ министритѣ С. Груичъ и Н. Пашичъ и отъ многобройна свита. Българскитѣ официални срѣди му устроиха блѣскавъ приемъ. Двамата владѣтели се прегърнаха и цѣлунаха. Отслужи се тържественъ молебенъ въ катедралата Св. Краль. Устрои се блѣскавъ парадъ на Софийския гарнизонъ. Размѣненитѣ тостове на динето-гала не бѣха лаконични, както въ Нишъ. Сега двамата владѣтели споменаха за „общностьта на жизненитѣ интереси и на историческитѣ сѫдбини на дветѣ държави”, подчертаха, че „условията, при които братскитѣ едноплеменни и едновѣрни народи живѣятъ и се развиватъ, имъ налагатъ единъ искренъ сговоръ — единствения залогъ за истински миръ и самостоятеленъ напредъкъ” и пр. На раздѣла тѣ пакъ се прегърнаха и цѣлунаха и Краль Петъръ замина съ отлични впечатления отъ своето първо задгранично посещение. Цѣлиятъ софийски печатъ, и правителственъ и опозиционенъ, посвети на срещата възторжени и пълни съ добри надежди статии.

*

„Дружествениятъ договоръ” отъ 30 мартъ 1904 год. съдържа редъ постановления, съ които дветѣ държави целятъ „да обезпечатъ благата на едно правилно и мирно полити-

1. Тази тенденция е прокарана и въ необикновено лаконичнитѣ наздравици разменени на обѣда въ Нишъ:

„Честитъ се считамъ, дето ми се тъй ненадейно представя случай, на сръбска земя, да поздравя В. Ц. Височество, представителя на братския намъ български народъ . . . каза краль Петъръ и дигна чашата. „Подъ впечатлението на братския приемъ, който намѣрихъ по случай минаването ми презъ Сърбия, изразявамъ на В. Величество своята най-дълбока признателность . . . отговори Князъ Фердинандъ и дигна чашата.

2. „Между Сърбия и България не е станало никакво сближение, — заяви Л., Пачу. — За съжаление. Сърбия е така тѣсно свързана съ Австро-Унгария, която е пазаръ на всички почти главни сръбски продукти, че не би могла, безъ нейно съгласие, да сключи никакво икономическо споразумение съ България. Подобна волность отъ страна на Сърбия би я неминуемо изправила предъ опасенъ икономически конфликтъ съ Хабсбургската монархия”.

325

ческо-културно развитие на своитѣ народи чрезъ дружествено и братско единение между тѣхъ”. Най-важното отъ тѣхъ се състои въ споразумението на дветѣ държави (членъ I): „Да отворятъ взаимно границитѣ си за всички свои произведения отъ домашно произхождение, като се стараятъ да водятъ еднаква митническа политика спрямо другитѣ държави и се стремятъ да доведатъ тая си политика до единъ митнически съюзъ (Zollferein)”. По-нататъкъ договорътъ предвижда: улесняване на взаимния обмѣнъ и транзитъ, изравняване на телеграфопощенскитѣ такси съ такситѣ за вѫтрешна служба, премахване на паспортитѣ, сключване на сѫдебна и монетна конвенции.

Едно отъ осѫщественитѣ постановления на „Дружествения договоръ” е изравняването на телеграфопощенскитѣ такси съ такситѣ на вѫтрешната служба въ дветѣ държави. До другитѣ конвенции — премахване на паспортитѣ и пр. — не се стигна [1].

Що се отнася до взаимнитѣ улеснения и сътрудничеството въ стопанската область, презъ 1905 година бѣ направена една смѣла стѫпка при преговоритѣ за новъ търговски договоръ, като, между друго, бѣ уговорено, при известни условия, сключването и на митнишки съюзъ. Предвиждайки опасностьта отъ възможни репресалии отъ страна на Австро-Унгария, сърбитѣ дълго време се противѣха, но поради настояването на българскитѣ делегати, най-после отстѫпиха, съ уговорката, че договорътъ за митнишки съюзъ нѣма да бѫде оповестенъ докато, въ едно по-далечно бѫдеще, назрѣятъ условия за неговото прилагане. Неизвестно намъ, по какви съображения, българското правителство, макаръ че бѣше дало съгласието си за тази уговорка [2], внесе договора въ Народното събрание и народното представителство го гласува, на 20 декемврий 1905 г., единодушно и съ акламации.

Последва тогава това, отъ което сърбитѣ основателно се страхуваха. Виждайки въ митнишкия съюзъ повече единъ политически актъ, насоченъ срещу нея, Австро-Унгария реши да накаже „нелоялния” сръбски съседъ, като му даде да почувствува стопанската си зависимость. Тя го заплаши, че ще скѫса преговоритѣ за търговски договоръ съ него и пошушна на своитѣ ветеринари да обяватъ сръбския добитъкъ за заразенъ. Затварянето на унгарската граница за сръбския износъ застраши Сърбия съ стопанска катастрофа: 80 % отъ тоя износъ (120—140,000 свини, около 50,000 глави едъръ

1. Дори при сѫществуване на паспорти, минаването презъ Сърбия, особено на българи, родомъ въ Македония, бѣше съпроводено твърде често съ голѣми страхове и неприятности. опредѣлени лица се сваляха, подъ разни претексти и безъ никакви претексти, отъ треноветѣ, задържаха се и се подлагаха на разпити, увещаваха се да се обяватъ за сърби, а понѣкога и изчезваха безследно.

2. Ген. Хр. Г. Хесапчиевъ — „Историческата истина по сръбско-българскитѣ съюзни договори” (в. „Миръ”, отъ 3 юлий 1928 г., бр. 8401).

326

добитъкъ, близу два милиона килограма птици, зърнени храни, сливи и пр.) отиваше въ Хабсбургската монархия. Бѣлградското правителство изрази готовность да се откаже отъ митнишкия съюзъ и да вземе подъ внимание другитѣ австрийски искания, но спазвайки известно достолѣпие въ държането си. Общественото мнение застана задъ него, дори търговцитѣ на добитъкъ, най-много засѣгнати отъ конфликта, се показаха готови за жертви. Безъ да напуща, обаче, умѣреностьта си спрямо Австро-Унгария, правителството на Н. Пашичъ се зае да подготви страната за сериозна съпротива. То започна да строи модерни кланици и хладилници и направи голѣми намаления въ превознитѣ такси на живия добитъкъ и на земедѣлскитѣ произведения по държавнитѣ желѣзници. Едновременно съ това, то потърси нови чужди пазари, като насочи сръбската търговия къмъ Германия, (по Дунава) и къмъ Срѣдиземноморскитѣ страни — презъ Галацъ (пакъ Дунава) и презъ Варна и Солунъ. И скоро се убеди, че борбата съвсемъ не е безнадеждна. Навсѣкѫде почти неговата съпротива се посрещна съ съчувствие и съдействие. Въ о. Малта, въ Марсилия и другаде, се намѣриха купувачи на живъ и закланъ сръбски добитъкъ. Германия, която по-преди получаваше сръбска стока презъ Австрия, сега използува случая, за да сключи единъ благоприятенъ за себе си договоръ съ сръбското кралство. Въ България общественото мнение се отнесе най-съчувствено къмъ сръбската борба, а правителството, безъ да обръща внимание на нападкитѣ на австрийския печатъ и на това, че графъ Голуховски му отказа, по Берлинския договоръ, правото да сключва митнишки съюзи, направи разни улеснения, като намали значително и желѣзопѫтната тарифа за превозъ на сръбския добитъкъ насоченъ къмъ Варна.

Отъ митническия конфликтъ съ могѫщата си съседка, Сърбия, въ края на краищата, не само че не претърпѣ материални загуби, но излѣзе съ разновидни придобивки. За нейната търговия, напълно подчинена подъ Австро-Унгария, се откриха и други възможности. Безъ да скѫсва преговоритѣ си за търговски договоръ съ Австро-Унгария, тя използува благоразположението на другитѣ държави за сключване на редовни търговски договори съ тѣхъ. Още презъ 1906 г., т. е. въ разгара на митнишката война, тя успѣ да уговори въ Франция, при условия по-благоприятни, отколкото въ миналото, единъ заемъ отъ 90 милиона франка, предназначенъ за доставка на полска скорострелна артилерия и за разширение на желѣзопѫтната си мрежа. Между това австро-унгарското упорство все повече отслабваше, понеже митнишкиятъ конфликтъ бѣ свързанъ съ известни неудобства и за самата нея: нейната индустрия губѣше господството си въ сръбския пазаръ; липсата на сръбски добитъкъ се чув-

327

ствуваше въ градоветѣ; развиваше се контрабандната размѣна по границата; маджаритѣ засилиха борбата си противъ Голуховски, намирайки неговата политика спрямо балканскитѣ държави неоправдано груба и пакостна за интереситѣ на двойната монархия. Още по-значителни бѣха моралнитѣ и политическитѣ последици на конфликта. Сръбскиятъ народъ повѣрва въ жизнеспособмостьта на своята държава. Склонниятъ къмъ безгрижие сръбски селянинъ биде потикнатъ къмъ по-упоритъ производителенъ трудъ. Сърбитѣ и другитѣ южни славяни отъ двойната монархия насочиха сега по-обнадеждени погледи къмъ Бѣлградъ. Сръбското кралство доби по-голѣма цена въ очитѣ на всички велики сили, които бѣха си поставили за задача да направятъ отъ малкитѣ балкански държави оплотъ срещу нѣмския Drang nach Osten. Съ огледъ на това именно съображение и подъ натиска на английското обществено мнение, което и този пѫть взе решително страната на слабия противъ силния, великобританското правителство надви своето отвръщение къмъ страната на кралеубийцитѣ и на 7 августъ 1906 г. краль Петъръ прие на тържествена аудиенция новоназначения английски пълномощенъ министъръ Уайтхедъ, който му врѫчи акредитивнитѣ си писма.

И като си помисли човѣкъ, че тази „свинска война”, толкова благодатна за сръбския народъ, бѣ наложена на сръбскитѣ управници отъ една прибързана постѫпка на тогавашното българско правителство!

[Previous] [Next]
[Back to Index]