Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

26. СБЛИЖЕНИЕ И РАЗБИРАТЕЛСТВО НА СТУДЕНТСКАТА МЛАДЕЖЬ

Успоредно съ играта на споразумение съ македонскитѣ революционери, сръбското правителство се зае да подготви почвата за сближение и съ българското правителство. Тази подготвителна мисия бѣ възложена на великошколската младежь. Студенти отъ дружествата „Побратимство” и „Словенски югъ” влѣзоха въ връзка съ членове на студентския клубъ и на нѣкои политически групи при софийското Висше училище за да положатъ основитѣ на споразумението [2]. Една делегация отъ бѣлградски студенти се срещна, презъ м. януарий 1904 г. въ София, съ делегати на българското студентство и въ тази среща биде изработена следната резолюция, въ която намѣри изразъ постигнатото съгласие по двата основни въпроса — общобалканския и македонския:

Представители на сръбската и българската младежь, събрани въ София на 8 и 9 януарий 1904 г. за сръбско-българско сближение решиха:

 

I. Сръбскитѣ и българскитѣ студенти да работятъ за пропагандиране и по-скорошното реализиране на идеята — конфедерацията на балканскитѣ народи за защита на своята икономическа самостоятелность отъ всички чужди домогвания, особено отъ Австрия и Русия.

2. Важна роля презъ тази подготвителна фаза игра нѣкой си Петъръ Йовановичъ, сръбски стипендиантъ въ Висшето училище и същевременно чиновникъ въ сръбското консулство въ София.

313 

Като начало за постигане на тази идея, необходимо е да се работи за митнически и политически съюзъ между сърби и българи.

 

II. Заявяваме, че македонскиятъ въпросъ не е нито сръбски, нито български, нито гръцки и т. н., но е изключително въпросъ на поробенитѣ населения, които населяватъ тази страна и че единственъ пѫть за извоюване свободата имъ, въ смисълъ на автономна Македония, е революцията като резултатъ на зрѣлото политическо самосъзнание на самитѣ обединени населения.

 

Представителите на студентитѣ отъ дветѣ страни се надѣватъ, че сръбската и българската младежь, като носители на най-възвишени и чисти идеали между своитѣ народи, ще употрѣбятъ всички зависящи отъ тѣхъ усилия за действителното реализиране на споменатитѣ идеи.

Срещата на делегатитѣ бѣ последвана отъ официално посещение на бѣлградскитѣ студенти въ българската столица. 180 великошколци пристигнаха на 22 февруарий въ София, предвождани отъ Люба Нешичъ, Л. Йовановичъ, Глиша Елезовичъ, К. Йовановичъ и др. Ректорътъ, професорското тѣло и официалнитѣ срѣди се държаха доста резервирано, но за това пъкъ българското студентство, оказа на сръбскитѣ си колеги възторженъ приемъ. На другия день се състоя, подъ председателството на Л. Нешичъ, общо студентско сръбско-българско събрание, въ което следъ речитѣ на Алекс. Цанковъ, подпредседатель на събранието и К. Йовановичъ, биде единодушно гласувана януарската резолюция. Въ изпълнение на точка I отъ казаната резолюция, студентитѣ отъ двата университета решиха да поздравятъ гръцкитѣ и ромънскитѣ студенти и да имъ отправятъ апелъ за обща работа, а възъ основа на точка II направиха следната важна декларация: „Считатъ вредителни и опасни за македонската свобода всички външни вмѣшателства, насочени къмъ отклонение отъ правилното развитие на македонското революционно движение, докато не се достигне политическото свѣстяване на македонскитѣ населения, особено въ тия критически минути за балканскитѣ народи”.

Нито една нотка на различие не наруши хармонията въ разбиранията и не смути възторга, съ който бѣха изслушани речитѣ и гласувани януарската резолюция и решението на общото студентско събрание. А смисълътъ на взетитѣ решения, обстойно обяснени и мотивирани въ произнесенитѣ речи, се покриваше напълно съ теорията на централизма въ нейния най-кристализиранъ видъ. Това бѣха идеитѣ на Гоце Дѣлчевъ, които въ П. К. Яворовъ и А. Страшимирова бѣха намѣрили своитѣ най-блѣскави тълкуватели и за които Юлий Розенталъ и други български студенти бѣха сложили главитѣ си въ Македония. Нищо чудно, че сега единъ Ал. Цанковъ ги отстояваше отъ името на българското студентство предъ сръбско българското студентско събрание. Странното бѣ, че сръбската студентска младежь се присъеди-

314

няваше безрезервно къмъ тази спасителна доктрина, която сочеше революцията, изнесена чрезъ общитѣ усилия на мѣстнитѣ поробени населения, като единственъ правъ пѫть къмъ свободата, а автономна Македония — като съединително звено между балканскитѣ държави и предпоставка за тѣхното бѫдеще конфедериране.

Но странно или не, сръбско-българската студентска младежь разсѣче, или по-точно, повѣрва, че е разсѣкла съ острилото на своя идеализъмъ гордиевия вѫзелъ на непримиримитѣ противоречия, като запрети на патриотаритѣ тамъ и тукъ да кѫсатъ на части робуващата подъ турцитѣ Македония и да правятъ отъ нея закръпки на своитѣ Душанови и Симеонови империи. Самоувѣрено тя заявяваше на всеуслишание: 

„Нашето единодушие, нашето сърдечно самоотречение отъ постигането на никакви заветни национални идеали, гонени тъй дълго като призраци изъ мъгла, ще послужи за блѣскавъ примѣръ на настоящето и на бѫдещето. Съ срещата си, съ мислитѣ, макаръ и мисли на идеалисти, на младежи, които живѣятъ въ свой собственъ миръ, ние ще подчертаемъ пѫтя, по който трѣбва да се движатъ колесницитѣ на националнитѣ задачи [1].

Сѫщия подчертанъ пѫть тя побърза да посочи и на студентитѣ въ Атина и Букурещъ, до които, подиръ общото събрание, се изпрати следната телеграма: 

Сръбскитѣ и българскитѣ студенти, освободени отъ всѣкакъвъ шовинизъмъ и национални идеали и заблуждения за осѫществяване на нѣкакви си исторически задачи, за смѣтка на нещастнитѣ поробени въ Турция населения, и въодушевени отъ най-чисти хуманни чувства, извикватъ: Да живѣе автономна Македония! Да живѣе балканската федерация!

Очевидно, младитѣ хора не си даваха смѣтка за силата на „заблужденията”, но тѣ бѣха искрени и чистосърдечни въ своето увлѣчение. Това твърди отъ собственъ опитъ авторътъ на тази книга, който сѫщо плати дань на общото увлѣчение. Начинаещъ журналистъ тогава, той не можеше да прости на ония, които познали въ миналото и други подобни побратимявания, не сподѣляха неговитѣ възторзи и се отнасяха съ недовѣрие и ирония къмъ дѣлото на студентитѣ отъ двата народа. А такива бѣха повечето отъ оформенитѣ по-стари журналисти. Току-що бѣха си заминали сръбскитѣ гости и в. „Прѣпорецъ” (25. II. 1904 г.) писа: 

На нѣколко пѫти сѫ правени опити и сѫ ставали срещи за братска солидарность между сърби и българи, но винаги при тия срещи е имало една неискреность: еднитѣ сѫ лъгали, а другитъ сѫ се пристрували, че напълно вѣрватъ. По начало никой българинъ не би ималъ нищо за добри отношения между сърби и българи, но тъй ли мислятъ сърбитѣ, по чиято инициатива ста-

1. Изъ речьта на Стилианъ Чилингировъ, председатель на Студентския клубъ, произнесена на софийската гара при посрѣщането на сръбскитѣ студенти.

315

ватъ сегашнитѣ студентски срещи? Сърбитѣ, чрезъ своитѣ студенти, предлагатъ съюзъ на българитѣ въ Княжеството, а въ Македония се съюзаватъ съ дявола, за да пакостятъ на тамкашнитѣ българи.

И за да подкрепи твърдението си, органътъ на демократическата партия привеждаше писаното отъ кореспондента на „Трговински Гласник”, дошелъ въ София, заедно съ студентитѣ, сърдѣше се, въ една своя дописка, на българитѣ, задето правятъ ужъ братство, а нищо не искатъ да отстѫпятъ на сърбитѣ — нито дори единъ владика [1].

Ако е въпросъ да става братство на такива начала — което сърбитѣ нѣматъ — да имъ се дава, защото българитѣ имали подобно на владицитѣ въ Македония, — никогажъ не ще може да се дойде до никакви резултати, — заключаваше „Прѣпорецъ”.

Сѫщия день тънкиятъ иронистъ Влад. Шишмановъ (Petrone) излѣзе въ в. „День” (25. II.) съ фейлетонъ подъ надсловъ „Студентски илюзии”. „Отъ днесъ участьта на Македония трѣбва да се счита за решена, щомъ тя не е вече ни българска, ни сръбска, ни турска и щомъ македонскиятъ въпросъ не е ни сръбски, ни български, ни гръцки”, — пишеше Petrone. И по-нататъкъ: 

Интересно е, че сръбскитѣ студенти тоже „се отказватъ” отъ тия права и претенции надъ Македония . . . Това ни малко очудва . . . Да се откажатъ сърби, па макаръ и студенти, отъ претенциитѣ си — ето нѣщо ново и важно за отбелязване. Истина е, че тѣ се отказватъ отъ Македония, а не отъ Стара Сърбия — е да се откаже човѣкъ отъ това, което не е негово, не е никакъвъ героизъмъ, достоенъ за удивление, — но това все пакъ не е малко . . . Нашиятъ „отказъ” бѣ нѣщо обикновено и той не бѣ за никого изненада. Не за пръвъ пѫть вече ние се отказваме отъ това, което довчера сме считали за свое. Отъ 27 години ние друго и не правимъ, и който погледне картата на Балканитѣ преди освобождението, ще разбере, колко далече сме отишли вече въ пѫтя на отказванията. Уви! По сѫщия тоя пѫть не върнимъ ли и днесъ!? Нашитѣ съседи, обаче, сѫ били до сега по-малко готови къмъ подобни самоотрицания, и ето защо „отказването” на сръбскитѣ студенти е достойно за отбелязване . . .

За да пише така, фейлетонистътъ на „День” имаше основания не по-малко прѣсни и убедителни, отколкото редакторътъ на „Прѣпорецъ”. Единъ отъ сръбскитѣ вестникари, дошелъ заедно съ студентитѣ — дописникътъ на „Глас Српства”, съ когото фейлетонистътъ се запозналъ и който му се показалъ „много искренъ”, оставилъ му на тръгване своя вестникъ и му препорѫчалъ горещо да прочете статията му, току-що написана, върху спора между българи и сърби за Македония. Следъ неговото заминаване Petrone прочелъ статията му и между другитѣ „странни разсѫждения” срещналъ и следнитѣ:

1. „Българитѣ имаха 8 владици въ Македония, а ние поискахме единъ (думата е за Фирмияна — б. а.) и това стана причина братята българи да потъпчатъ думата на своя ..., на своитѣ учители” и пр. — пишеше дословно този кореспондентъ.

316 

Сега трѣбва да се обърнемъ къмъ ония, които днесъ намиратъ сметка да излизатъ предъ цѣлъ свѣтъ съ дръзката лъжа, че днешнитѣ македонски славяни сѫ българи. Тия дръзки лъже-майстори нека ни оттоворятъ : Не е ли историческа и необорима истина, че славянитѣ въ Македония сѫ сѫществували като политически народъ много столѣтия преди появяването на българитѣ въ Балканския полуостровъ? Какъ сѫ могли срѣдно-азиатскитѣ туранци, наречени българи, да побългарятъ македонскитѣ славяни ... и пр.

Както и да е, студентството — по-точно, мислящата негова часть, за която значението на общата акция не се изчерпваше съ праздничната и весела страна на сближението — продължаваше да отстоява, тамъ и тукъ, идеитѣ си. Вестникъ „Словенски jуг” посвети цѣлъ единъ брой на софийската среща, като нападна остро шовинистическитѣ вестници („Вечерне Новости”, „Нови Свет” и др.), които се бѣха отнесли враждебно къмъ дѣлото на сближението.

Между това, професоритѣ отъ Великата школа, смѣтайки, види се, че сръбскитѣ студенти сѫ отишли твърде далеко въ своята идейна еволюция, устроиха нѣколко семинара по македонския въпросъ, съ очевидната цель да припомнятъ на питомцитѣ си, че тѣ не бива зарадъ побратимяването да се отказватъ отъ научно обоснованитѣ сръбски права върху Македония. На тѣзи събрания се изредиха да говорятъ професоритѣ д-ръ Бѣличъ, д-ръ Цвиичъ, д-ръ Ст. Станоевичъ и Л. Йовановичъ, все първостепенни свѣтила на сръбската наука. Четирмата учени, всѣки споредъ специалностьта си, освѣтлиха всестранно македонския въпросъ — отъ езиково, географско, историческо и политическо гледище.

Проф. Бѣличъ, говорейки за македонскитѣ диалекти и тѣхното отношение спрямо българския и сръбския езици, „доказа” научно, че тѣзи диалекти сѫ по-близки къмъ сръбско-хърватския езикъ.

Географътъ д-ръ Цвиичъ пренесе по на югъ границитѣ на областьта Стара Сърбия, като присъедини къмъ нея „съвокупностьта на всички земи до и оттатъкъ Велесъ”, т. е. значителна часть отъ Македония, но безъ да опредѣли точно до кѫде. До кѫде — това той, очевидно, предоставяше на политицитѣ, сръбски и български, когато дойде редъ да се тегли черта между едната и другата сфера на влияние и на интереси.

Историкътъ Ст. Станоевичъ заключи българската националность между Дунава и Балкана: „Съ дохождането си, туранскитѣ българи завзеха земитѣ между Искъра и Черното море и между Дунава и Балкана. Въ тази територия бѣ образувана българската националность. Славянскитѣ земи, вънъ отъ тази територия, сѫ подпадали само привременно подъ държавно-политическото влияние на българската държава. Обаче, въ политическо и езиково отношение тѣ и по-

317

нататъкъ си останаха славяни. Въ Македония, на която се даваше името на завоевателското племе, все по-силно се е шарило политическото и културното влияние на сръбския народь”. На въпроса на единъ студентъ, какъ трѣбва, споредъ тая теория, да се опредѣли характерътъ на Самуиловата държава въ Македония, професорътъ отговори, че Самуиловата държаза била само по име българска, въ етнографско отношение, обаче, тя не била такава.

На проф. Л. Йовановичъ, който разглежда съвременното политическо състояние на македонския въпросъ, бѣ предоставено да тури точкитѣ върху i-тата. И той изпълнл задачата си, като облѣ разгорещените глави на сръбскитѣ автономисти съ кофа ледена вода: „Да се откажемъ отъ правата, които имаме надъ Македония, би било предателство спрямо сръбската мисъль и отричане отъ сръбскитѣ идеи. Съ автономията на Македония Сърбия би се самопогребала завѣки. И за да не се самопогребе Сърбия за винаги, всѣки неинъ синъ е длъженъ да раооти по начинъ, който ѝ би принесълъ полза”.

Заключителната препоръча на Л. Йозановичъ, тъй малко подходяща за научно-семинарни занятия, но характерна за „научнитѣ” методи на сръбскитѣ професори, бѣ сѫщавременно едно указание за държавно-политическитѣ съображения, които сѫ вдъхновявали другитѣ учени говорители въ въпроснитѣ семенари. Бѣлградскитѣ студенти, инициатори на сближението, бѣха се нагърбили съ една колкото непосилна, толкова и неблагодарна задача: тѣ, както писахме и на времето по този поводъ въ една статия, имаха да приобщатъ къмъ идеята си за автономията на Македония, като основа на балканската конфедерация, преди всичко своитѣ професори [1].

Тѣзи лоша знамения, обаче, не можеха да спратъ хода на движението, подхванато съ такъвъ шуменъ възторгъ, толкова повече, че и професоритѣ не бѣха противници на сближението, а сѫ искали само да припомнятъ на студентитѣ си за онова, което тѣ, като добри сърби, не трѣбва да забравятъ. Презъ втората половина на априлъ (22, 23 и 24) софийскитѣ студенти върнаха посещението на Бѣлградскигѣ си колеги. Приемътъ, който имъ се оказа, бѣ сѫщо тъй сърдеченъ, но по-добре подготвенъ и много по-пищенъ. Гърмеше екскурзиянтскиятъ тренъ отъ пѣсни, гърмѣха гаритѣ отъ „живио” и „ура”. Братскитѣ прегръщания и излияния нѣмаха край. Разходки, гощавки и веселби поглъщаха времето, когто оставаше свободно отъ сказкитѣ и речитѣ. Пъргавиятъ председатель на д-во „Побратимство”

1. „Македонскиятъ въпросъ въ бѣлградската Велика школа”, в. „День”, 23. III. 1934 год.

318

Л. Нешичъ, добродушниятъ редакторъ на „Словенски jуг.” Л. Йовановичъ и другитѣ познати приятели отъ София, плуваха отъ щастие, изписано по лицата имъ, че гостуваме у тѣхъ. Трогнати бѣхме отъ бащинския тонъ на речьта, съ която ректорътъ, д-ръ Марко Леко, ни приветствува въ голѣмата университетска зала. Учениятъ старецъ ни отправи, между друго, и следнитѣ мѫдри слова: „Науката трѣбва да освѣтли всички тъмни и мрачни простори, презъ които тоя пѫть — избраниятъ отъ младежьта пѫть на взаимното съгласие и любовь — има да мине. По пѫтя на нашата обща работа за осѫществяване на нашитѣ общи задачи, ние, като хора на науката, сме длъжни да се отнасяме съ строга научность, която ще ни спомогне за да постигнемъ цельта”. Скептицизмътъ е чуждъ на младежьта, но все пакъ азъ си спомнихъ за семинарнитѣ речи, държани неотдавна въ сѫщата тази сграда и си казахъ, каква голѣма полза биха могли да извлѣкатъ за себе си сръбскитѣ професори отъ думитѣ на уважаемия ректоръ.

На другия день чухме въ университетската зала два реферата — отъ Йованъ Джая върху ползата отъ политическия съюзъ между Сърбия и България и отъ Момчило Нинчичъ, младъ професоръ икономистъ, върху ползата отъ митнишкия съюзъ между дветѣ държави. Изборътъ и на двамата сказчици бѣ повече отъ сполучливъ, особено тоя на първия. Йованъ Джая, сърбинъ отъ Далмация, известенъ политикъ, дипломатъ и книжовникъ, бѣше дълбоко убеденъ и упоритъ проповѣдникъ на сближението. Сериозно загриженъ за сѫдбата на Балканитѣ, той изхождаше отъ една основна мисъль, която, въпрѣки парадоксалния видъ на днешната балканска карта, не е изгубила, мислимъ, нищо отъ своето значение: балканскиятъ въпросъ не може да се разреши съ едно частично завоевание; Балканскиятъ полуостровъ или ще бѫде завоюванъ, цѣлъ или ще запази цѣлокупенъ свободата и независимсстьта си. Отъ тукъ повелителната необходимость отъ трайно споразумение между Сърбия и България, като се премахне най-важната прѣчка за неговото осѫществяване. А за премахване на тази прѣчка има само едно срѣдство, почтено и сигурно: да се направи отъ Македония автономна область, при условия обезпечаващи свободното развитие на всички националности, които я населяватъ и да влѣзе тя, като отдѣлна еденица, въ конфедерацията. Мѫчнотии, като при всѣка нова идея, ще има и то големи, но съ упорита, честна и разумна работа, тѣ ще могатъ да се преодолѣятъ.

Сѫщия день следъ обѣдъ се състоя вториятъ сръбско-български студентски конгресъ. Той се откри отъ председателя на д-во „Побратимство” Л. Нешичъ, по чието предложение се избра и бюро въ следния съставъ: Стефанъ Неми-

319

левъ, председатель Л. Йовановичъ, подпредседатель, Ст. Баламезовъ и Иванъ Тановичъ, секретари. Речи произнесоха Галша Елезовичъ, Т. Матовъ, Дим. Премовичъ, Асенъ Цанковъ и М. Йовановичъ. И тукъ се направиха много откровени признания, подчертаха се много истини, но и се приповториха до досадность доста нѣща. Речитѣ на сърбитѣ бѣха по-отмѣрени и безъ излишни отклонения, а което е най-важно, въ тѣхъ се подкрепи недвусмислено и твърдо автономната идея. Ораторитѣ социалдемократи Д. Премовичъ и Ас. Цанковъ, — социалистическата студентска младежь игра изобщо дейна роля въ движението — намѣриха за нуждно да обяснятъ съображенията, по които тѣ ратуватъ за осѫществяването на такъвъ единъ „буржуазенъ идеалъ”. Твърде основателно Премовичъ отбележи, че ратници за конфедерацията сѫ днесъ само студенството и нѣколцина видни политически и просвѣтни деятели. Но тази идея, прибави той, има своитѣ действителни корени въ нуждитѣ на културно-политическото развитие на балканскитѣ народи и отговаря на интереситѣ на всички класи — затова и ние я поддържаме [1].

Мина и замина и тази многошумна сръбско-българска студентска среща. Споменътъ за приятно прекарани минути е най-трайната диря, която тя остави въ душитѣ. Дѣлото на сближението не спрѣ, разбира се, но то се поде отъ други фактори, които го осѫществяваха, избѣгвайки най-старателно думитѣ конфедерация и автономия. Въ Сърбия ограничениятъ крѫгъ отъ ратници, за който говори Д. Премовичъ, все повече се стѣсняваше: интелигенция и политици се насочваха не къмъ пѫтя на Й. Джая и на побратименото студенство, а къмъ разбиранията на проф. Л. Йовановичъ, т. е. къмъ провалянето на автономната идея — смъртно опасна за сърбизма. Идеята биде въ края на краищата официално погазена и въ резултатъ на това ратницитѣ за конфедерация доживѣха две сръбско-български войни. Сѫдбатата се погаври твърде жестоко съ студентскитѣ блѣнове отъ 1904 год.

1. Впечатленията на автора, тогава софийски студентъ и редовенъ сътрудникъ на всекидневника „День”, отъ посещението на българските студенти въ Бѣлградъ сѫ предадени въ три дописки до поменатия вестникъ (23, 27 и 28. IV. 1904 г.).

[Previous] [Next]
[Back to Index]