Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

11. ВЪПРОСЪТЪ ЗА ЦЪРКВИТѢ. КЪМЪ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИТѢ ЦЪРКВИ И УЧИЛИЩА ВЪ МАКЕДОНИЯ

Единъ въпросъ, който изигра твърде важна роля за да се разшири до незапълнимость пропастьта между турската държава и българщината, е така наречениятъ въпросъ за църквитѣ. Съ поведението си по него Турция при Абдулъ Хамида и при Хилми паша почерни една отъ малкото свѣтли страници на своето минало — вѣротърпимостьта, и лепна неизлѣчимо петно. Но пакостьта, която тя си нанесе, не е само морална. Съ поведението си по този въпросъ тя даде и на най-лоялно и добронамѣрено къмъ нея настроенитѣ българи да почувствуватъ, че тѣхната народность е най-злепоставената въ предѣлитѣ на империята, и да се убедятъ

109

окончателно, че борбата на животъ или смърть остава единствено срѣдство за разчистване на вѣковнитѣ смѣтки между дветѣ раси. На турскитѣ историци подлежи да измѣрятъ последицитѣ отъ това за турското владичество въ Европа.

*

Масовитѣ потурчвания въ Босна, Родопитѣ, Критъ и другаде говорятъ, че прословутата вѣротърпимость на турцитѣ не е била презъ всички епохи безупрѣчна. Това сѫ, обаче, изключения отъ онова правило, което завоевательтъ на Цариградъ, Мохамедъ II, установи чрезъ прогласената отъ него свобода на религията. Начинътъ, по който се извърши този държавенъ актъ, има сѫдбоносни последици за българската народность. Сливайки народностното начало съ религиозното, Мохамедъ II призна цариградския патриархъ за „миллетъ-баши” — народенъ началникъ на всички православни християни, зачислени въ рубриката „румъ-миллети” (гръцка народность) и му даде привилегии по-голѣми отъ ония, които Патриаршията притежаваше въ византийско време. Така, свободата на религията се превърна за българитѣ въ духовна робия, а неограничената духовна власть на Патриаршията — въ орѫжие за притѫпяване на тѣхното национално съзнание и за постепенното имъ погърчване. Едвамъ къмъ срѣдата на миналия вѣкъ турскитѣ султани започватъ да съзиратъ опасностьта отъ това положение на държава въ държава, съ което Патриаршията се ползуваше въ предѣлитѣ на империята. Злоупотрѣбленията на висшето гръцко духовенство съ даруванитѣ му привилегии и упражняваниятъ отъ него духовенъ гнетъ, тласнаха българитѣ въ една борба, къмъ която турската власть не можеше да остане равнодушна. Не толкова подъ влиянието на реформаторския духъ, който бѣ намѣрилъ изразъ въ танзимата, колкото поради съображения отъ държавенъ характеръ, турскитѣ управници не погледнаха зле на българското духовно пробуждане. Въ интересъ на. Турция бѣ да се отбие вмѣшателството на Русия въ българския църковенъ въпросъ, като се задоволятъ, макаръ отчасти, справедливитѣ тежнения на единъ отъ най-голѣмитѣ християнски народи въ империята и сѫщевременно да се разслаби влиянието на Патриаршията, достатъчно компромитирано вече съ участието си въ борбата за освобождение на Гърция, като носителка на пан-елинистическата идея.

Така или инакъ, държането на Турция по българския църковенъ въпросъ хармонираше съ прогласената преди вѣкове свобода на съвѣстьта въ империята, съ началата на справедливостьта и на правото, и съ духа на прогреса. Нѣщо повече: учредяването, чрезъ султанския ферманъ отъ 1870 г., на Българска екзархия, бѣ твърде скромно възмездие и

110

твърде закъснѣла поправка на неправдата, сторена спрямо българския народъ съ унищожението на Търновската патриаршия и съ принудителното подчиняване на завладѣната българска земя подъ духовната юрисдикция на гръцкия патриархъ. Султанскиятъ ферманъ, обаче, не ограничаваше въ нѣщо автономнитѣ културно-просвѣтни права на гръцкия народъ. Съ него турската държава призна официално българитѣ — единъ народъ съ хилядолѣтна история, съ свой езикъ и съ своя писменость, за нѣщо отдѣлно отъ гръцкия. Въ гражданскитѣ регистри се откри нова графа: булгаръ-миллети — българска народность. На българитѣ се признаваше правото да се черкуватъ и учатъ на своя езикъ, и да иматъ български владици въ епархиитѣ, кѫдето тѣ съставяха болшинство отъ две трети (чл. 10 на фермана). При това новоучредената екзархия бѣ поставена подъ върховенството на цариградския патриархъ. Патриаршията, обаче, не се помири съ това положение и въ своя гнѣвъ направи единъ жестъ, съ който нанесе пакость само на себе си: отхвърли сама върховенството си надъ Българската екзархия, като я обяви за схизматическа и потвърди, така да се каже, нейната пълна независимость. Това бѣ отъ нейна страна една неволна услуга, за която българитѣ ѝ дължатъ признателность.

*

Султанскиятъ ферманъ отъ 9 февруарий 1870 г. е държавниятъ актъ, на който отоманскитѣ българи основаватъ своитѣ искания за пълно народностно самоопредѣление и за безпрепятствено развитие въкултурно-просвѣтната область. Ползувайки се отъ членъ 10 на фермана, българитѣ отъ Скопската и Охридската епархии, поискаха свои владици и ги получиха съ султански берати, издадени на 23 мартъ 1874 г., следъ произведенъ плебисцитъ, който установи, че християнското население и въ дветѣ епархии се изказа за Екзархията [1].

1. Въ съответния официаленъ турски документъ, помѣстенъ въ книгата „Костурско въ македонската революция” (издание на Костурското благотворително братство, София, 1937 г.), която съдържа официални документи изъ турскитѣ тайни архиви събрани и преведени отъ Панчо Доревъ, даватъ се следнитѣ данни за тоя плебисцитъ:

„Въ доклада на административния съветъ на закрития Призренски вилаетъ отъ 8 муххаремъ 1291 г. (13 февруарий 1874 г.) възъ основа на изпратенитѣ отъ мѣстата решения, се установява, че християнскитѣ кѫщи вь околиитѣ и нахиитѣ, които съставятъ Скопската епархия, били 8698, отъ които 567 семейства изявили желание да бѫдатъ подъ Патриаршията, 8131 семейства да бѫдатъ подчинени на Българската екзархия, а неполученитѣ книжа отъ Тетовската околия ще бѫдатъ изпратени по-късно”.

„Въ донесението на Солунския вилаетъ отъ 21 муххаремъ 1291 г. (26 февруарий 1874 г.), възъ основа на протоколното решение на Битолския административенъ съветъ, се установява, че отъ населението на самия Охридъ и подведомствените села, 190 души искали да бѫдатъ подъ ведомството на Патриаршията, 9287 души подъ Екзархията; въ нахиитѣ: Прѣспанска, Ресенска и Демирхисарска, 2679 — за Патриаршията, 3395 души — за Екзархията”.

„Изпратените протоколни решения се разгледаха и се установи, че за всѣко село сѫществувагъ подписани и подпечатани отъ селски мухтари и старейшини книжа, сочейки колко жители желаятъ Патриаршията и кои — Екзархията. Скопскитѣ книжа сѫ потвърдени отъ административнитѣ съвети на околиитѣ: Паланечка, Кумановска и Вранянска, сѫщо и окрѫзитѣ: Нишки и Скопски, а охридскитѣ книжа — отъ нахиитѣ: Ресенска и Прѣспанска, Охридската околия и Битолския окрѫгъ”.

111

Нормалниятъ процесъ на българското народностно самоопредѣление, обаче, биде спънатъ отъ настѫпилитѣ бурни събития — Априлското възстание, Цариградската конференция и Освободителната война. Създадената, въ съседство съ Цариградъ, българска държава и проявената отъ нея организаторска способность и жизнена сила предизвикаха коренна промѣна въ турската политика спрямо българитѣ, останали подъ султанска власть. Следъ безуспѣшни опити за премахване на Екзархията отъ Цариградъ, турското правителство възприе една тактика на систематично ограничаване и спъване на българския устремъ къмъ народна просвѣта и култура. Отъ „българофилска”, чрезъ църковния въпросъ, сега политиката на турското правителство става българоненавистническа и се противопоставя срещу изпълнението на най-сѫщественитѣ постановления на фермана отъ 1870 г. Дори гръцко-турската война за Критъ, която княжеското правителство използува за да изтръгне, срещу неутралитета си, три нови владишки берати, не промѣня положението. Вѣрна на тактиката си да насърдчава вѣроизповѣданието и племенни разпри на християнскитѣ си поданици, покровителствувайки винаги по-слабата страна, Турция намира смѣтка да фаворизира сънародницитѣ на победената Гърция и да преследва българския елементъ, който тъкмо по това време започва да се увлича масово въ революционното движение. Правата и интереситѣ на гърцизма сѫ най-ревниво пазени, когато Екзархията трѣбва непрекѫснато да брани извоюванитѣ си позиции.

Самиятъ гърцизъмъ, веднага следъ тесалийския погромъ, запѣва наново старата си и угодлива пѣсень. Атинското правителство бързо възстановява приятелството съ победителя, а гръцкото духовенство и гръцката интелигенция даватъ доказателства за вѣрноподаничеството си къмъ султана, манифестирайки омразата си къмъ гробокопателитѣ на империята — българитѣ.

Натрапчивостьта на гърцитѣ въ тази посока расте, съразмѣрно съ засилването на турското противобългарско настроение, което избухва подиръ динамитнитѣ атентати въ Солунъ и стига най-високата си точка презъ Илинденското възстание. Именно презъ възстанието висшето гръцко духовенство се изпъчи на предна линия — рамо до рамо съ турската войска. Докато войницитѣ и башибозукътъ горѣха телата, гръцкитѣ пастири изнасилваха съвѣститѣ на озлочестенитѣ хора. Въ това мародерство съ най-зловеща слава се покри костурскиятъ владика Германосъ Каравангелисъ. Този владика, въорѫженъ съ пушка и обкрѫженъ отъ двадесетина въорѫжени критяни, начело съ ренегата Вангелъ отъ с. Сребрено, придружаваше потеритѣ, заплашвайки селянитѣ съ нови беди, ако постоянствуватъ въ борбата противъ дър-

112

жавата и въ българщината си, и, обещавайки имъ закрила, ако припознаятъ патриаршията. Но гръцкитѣ владици тогава не се ограничаваха само съ заплашвания и увещания. Ето какъ самъ екзархътъ, въ единъ свой такриръ до великия везиръ [1] описва тѣхната дейность:

„Както е изложено въ обстоятелствения ни такриръ до Ваше Височество, отъ 12 ноемврий 1903 година подъ № 864, гръцкитѣ владици въ Битолския вилаетъ, придружени отъ войска и отъ гръцки паликари, обикаляха отъ село въ село, биеха и обиждаха български свещеници и първенци, присвояваха църкви, като качваха на стрѣхитѣ хора да ги разкриятъ и влѣзнатъ вѫтре, да строшатъ ключалкитѣ и отварятъ църковнитѣ врати. Въ български свещени сгради тия владици устройваха угощения и се веселѣха и тържествуваха, задигаха славянски богослужебни книги и църковни одежди, трошеха икони. Незадоволени отъ това, тѣ, чрезъ мѣстнитѣ власти, пращаха българскитѣ свещеници въ затворъ и поставяха на мѣстата имъ гръцки; съ разни клевети и набедявания предъ властитѣ, затваряха българитѣ, които по законенъ редъ бранѣха и отстояваха църквитѣ и духовно-народнитѣ си правдини срещу тия насилия и посегателства”.

Противохристиянското и нечовѣшко поведение на гръцката църква и на гърцизма, изобщо, не можеше да остане безъ последици. То сгѫсти омразата на екзархиститѣ и погнуси българитѣ, патриаршисти, които сѫщо бѣха възстанали и изпитали на гърба си жестокостьта на турското отмъщение. Но заедно съ погнусата, свѣтлината на осъзнаването проникна въ душитѣ имъ и ги очисти отъ гъркоманската заблуда. А заедно съ просвѣтлението заговори у тѣзи българи и желанието да скѫсатъ и формално връзкитѣ си съ „великата църква”. Движението се появи спонтанно и едновременно въ цѣлата възстанала область, и почти въ всички други южни околии, кѫдето още имаше останки отъ гъркоманство. Най-силно, обаче, то се прояви въ костурско и леринско, кѫдето и ролята на гръцкитѣ владици бѣ най-предизвикателна и най-отвратителна. Патриаршията въ Цариградъ се намѣри въ чудо. Сѫщински бѣсъ обхвана и мѣстнитѣ гръцки владици. Разрушили съ собственитѣ си рѫце духовната спойка съ „българогласнитѣ” си пасоми, тѣмъ сега не оставаше друго, освенъ да потърсятъ подкрепата на турското правителство, за да задържатъ чрезъ груба сила властьта си надъ тѣхъ. Подъ предлогъ, че отказванията отъ гърцизма ставатъ подъ натиска на революционнитѣ комитети, Патриашията въ Цариградъ поиска съ редица такрири до великия везиръ, намѣсата и защитата на държавната власть. Съ сѫщия предлогъ си послужиха и

1. № 817, 12 юний 1904 г.

113

мѣстнитѣ гръцки митрополити, раздухвайки предъ валиитѣ и каймакамитѣ опасностьта отъ новата комитаджийска дейность.

Имаше ли нѣщо вѣрно въ това ?

Безъ съмнение, организацията не можеше да остави безъ внимание единъ толкова крупенъ факгь, какъвто бѣ сътрудничеството на гръцката църква съ турцитѣ презъ време на възстанието. Въпросътъ бѣ действително разискванъ и въ окрѫжния комитетъ въ Битоля и въ централния въ Солунъ, както и въ майския окрѫженъ конгресъ въ прилепско, кѫдето се взеха познатитѣ ни решения относно въорѫженитѣ пропаганди. Всички тѣзи разисквания, обаче, сѫ отъ по-късна дата. Битолскиятъ комитетъ нѣмаше време и възможность да решава тоя въпросъ и да действува по него съ груба сила тогава, когато въорѫженитѣ отреди се разпускаха и главнитѣ рѫководни лица напускаха, съ малки изключения, страната. Частно въ костурско и леринско бѣха останали само Митре Влаха и други мѣстни войводи, които не можеха да взематъ на своя глава такива важни почини. Освенъ това, тѣ бѣха презъ първитѣ месеци принудени да мислятъ повече за своето укриване и не биха могли, при желание дори, да организиратъ сами — и то чрезъ тероръ! — една масова противопатриашийска акция. И какъ е мислимо такова едно движение безъ по-дълбоки психологически подтици? До възстанието, комитетитѣ действуваха, както знаемъ, всрѣдъ християнското население и го организираха, безъ разлика на неговата народностна и църковна принадлежность, избѣгвайки старателно всичко, което би могло да го отклони отъ пѫтя на освободителната борба. И така, тѣ спомогнаха да се притѫпятъ международностнитѣ страсти. Сега, когато гъркоманскитѣ села се опълчиха, подъ диктовката на своята пробудила се съвѣсть, противъ Патриаршията, организацията, достатъчно пострадала отъ поведението на гръцкото духовенство презъ възстанието, нѣмаше основание да вземе отрицателно становище спрямо движението. Толкова повече, че сега гръцкитѣ владици, открити съюзници на турската власть, подстрекаваха съ по-голѣма ревность, отколкото въ миналото, своитѣ попове и учители, както и отдѣлни по-фанатични гъркомани, къмъ предателства и шпионство. При все това организацията, по-точно — Битолскиятъ окрѫженъ комитетъ, взе опредѣлено становище, одобрено после и отъ Прилепския конгресъ, едвамъ тогава, когато турското правителство застана открито на страната на Патриаршията и когато се явиха първитѣ несъмнени признаци на гръцко-сръбската въорѫжена намѣса.

*

Както и да е. Презъ януарий 1904 г., когато цивилнитѣ агенти пристигнаха въ Солунъ, така наречениятъ въпросъ за

114

църквитѣ бѣше вече откритъ. Отъ правно гледеще, той се свеждаше къмъ следното: кому принадлежи църквата и училището въ християнски села, които преминаватъ отъ едно духовно ведомство въ друго. На практика въпросътъ бѣ отдавна разрешенъ въ смисълъ, че църквата и училището прицадлежатъ на населението, съ чиито срѣдства сѫ тѣ построени, и оставатъ собственость на населението и тогава, когато това последното промѣни едно духовно ведомство съ друго. Презъ време на гръцко-българския църковенъ разколъ, Цариградската патриаршия оспори това право на мѣстнитѣ християни, защищавайки тезата, че църковната сграда принадлежи на духовното началство отъ съответното вѣроизповѣдание, за култа на което тя е била осветена. Следвало би, прочее, църквата въ дадено селище, което е минало подъ ведомството на схизматическата екзархия, да стане собственость на Патриаршията — представителка на православието, и на нейнитѣ митрополити, които сѫ извършили (срещу заплащане, разбира се) обряда на освещаването. Турското правителство въ онова време остави безъ внимание тѣзи претенции на патриарха, които бѣха въ разрѣзъ не само съ свободата на религията и съ духа на султанския ферманъ отъ 1870 г., но и съ самата турска практика отъ нѣколко вѣка насамъ: църквитѣ въ селищата, гдето населението доброволно или насилствено прегръщаше исляма, не се предаваха на Патриаршията (за да ги събори като непотрѣбни вече или да ги продаде на търгъ като използуванъ строителенъ материалъ), а се обръщаха на джамии и продължаваха да служатъ за религиозни нужди на помохамеданченитѣ мѣстни жители.

Дълги години турското правителство се придържаше о тоя именно принципъ, по силата на който селата, минали изцѣло подъ Екзархията, или прегърнали католицизма, униятството и протестантизма, получаваха всички църкви, училища и други имоти въ своята община. Въ смѣсени общини съ повече църкви, последнитѣ се разпредѣляха между сѫществуващитѣ вѣроизповѣдания, а тамъ, където имаше само една църква, въвеждаше се така нареченото мунавебе — редуването: екзархисти и патриаршисти служеха по редъ въ църквата, а училището се приспособяваше, чрезъ преграждане, за да се учатъ едновременно въ него децата и на еднитѣ и на другитѣ. Екзархиститѣ се помиряваха съ редуването дори и въ случаитѣ, когато съселянитѣ имъ патриаршисти оставаха нищожно малцинство. Помиряваше се съ него и Екзархията, докато гръцкитѣ владици постѫпваха различно, споредъ интереса си въ различнитѣ случаи: подстрекаваха гъркоманитѣ да го отблъскватъ, когато се касаеше за новопреминали подъ Екзархията части отъ общини, подъ предлогъ, че

115

българитѣ не сѫ православни, а схизматици, и го възприемаха мълчаливо, когато редуването ползуваше последнитѣ нѣколко патриаршийски кѫщи въ дадено село.

Такава бѣ практиката, приложена отъ турската власть при църковнитѣ спорове. Когато, обаче, непосрѣдствено следъ усмиреното възстание, се започна масовото отцепване на гъркомански села отъ Патриаршията, за турското правителство престанаха да важатъ всѣкакви правни начала и осветени отъ традицията норми. Още презъ януарий 1904 г. Хилми паша издаде прочутата наредба за status quo-то, по силата на която селата се закрепостяваха къмъ духовното ведомство отъ преди възстанието. Всѣки е длъженъ да остане тамъ, кѫдето го завариха лѣтошнитѣ събития. Отнема се правото на султанскитѣ поданици въ вилаетитѣ да избиратъ свободно духовното си ведомство и езика въ богослужението и ученето.

Прилагането на тази чудовищна наредба се отстояваше съ всички срѣдства, като се почне съ увещанието и се свърши съ физическото насилие, упражнявано отъ полиция и войска, надъ отказващитѣ се отъ гърцизма села. Съ заплашвания и побои надъ отказалитѣ се села, органитѣ на властьта въдворяваха въ правовладение на църквата нѣколцината останали патриаршисти, Тамъ пъкъ, където подобни изключения липсваха, властьта, чисто и просто, затваряше църквитѣ. Терорътъ надъ съвѣстьта отиваше до тамъ, че въ села съ затворени църкви се запрещаваше на свещеницитѣ да извършватъ религиознитѣ трѣби и вънъ отъ църквата [1]. Все по силата на status quo-то, главниятъ инспекторъ заповѣда на административнитѣ и полицейскитѣ органи да не приематъ прошения за отцепване отъ Патриаршията [2] и да се арестуватъ и даватъ подъ сѫдъ, като подстрекатели, ония, които написватъ такива прошения. Спрямо предполагаемитѣ подстрекатели въ самитѣ села властьта прибѣгва къмъ различни мѣрки: арестува свещеника и първенцитѣ (с. Аматово, солунско); повиква първенцитѣ и, въ присѫтствието на гръцкия владика, ги заставя да подпишатъ, че оставатъ вѣрни на Патриаршията (с. Бозецъ,

1. Въ доклада си отъ 1 декемврий 1904 г., № 1008, А. Шоповъ привежда следния случай:

Въ с. Боровица, енидже-вардарско, починала презъ м. ноемврий момата Мария Чонова. Попътъ поискалъ да извърши опѣлото въ дома на умрялата, но гуменджийскиятъ мюдюринъ му запретилъ и посъветвалъ бащата да повика гръцки попъ. Бащата не се съгласилъ и момата била погребана безъ всѣкакви молитви.

2. Въ такрира на екзарха до великия везиръ (№ 817, 12 юний 1904 г.) се привежда следния случай :

„Полицейскиятъ комисарь въ Костуръ е върналъ прошението на българитѣ отъ село Чурилово (костурско) съ надписъ : „Понеже съ телеграмата на Н. Превъзходителство главния инспекторъ. отъ 17 мартъ 1904 г., се предписва да не се взематъ подъ внимание подобни прошения, то настоящето се отхвърля и повръща назадъ”.

Воденскиятъ каймакаминъ скѫсалъ, безъ всѣкакви обяснения, прошенията на жителитѣ отъ селата: Нисия, Тресено, Луковецъ, Русилово и Църковени. (Докладъ на А. Шоповъ, № 685, 30 августъ 1904 г.).

116

ениджевардарско [1]) и пр. Сѫщитѣ срѣдства се прилагатъ и въ Скопския вилаетъ спрямо сърбоманскитѣ села, които се отказватъ отъ Патриаршията [2], а въ смѣсенитѣ села се фаворизиратъ винаги сърбоманскитѣ малцинства [3].

Затварянето на църквитѣ по силата на наредбата за status quo-то влѣчеше обикновено подире си и затварянето на училището: назначенитѣ отъ Екзархията учители биваха заставени да не започватъ занятия нито въ училището, ни въ частна кѫща, или се арестуваха и интернираха въ роднитѣ имъ мѣста. Най-изобличителното, обаче, за турската власть бѣ това, че наредбата, макаръ и издадена за всички случаи, оставаше неприложена, когато промѣната на духовното ведомство ползуваше гърцизма и сърбизма. И въ тритѣ вилаета имаше нѣкои околии, кѫдето отдѣлни български села, подъ натиска на полицията или на въорѫжени чети, се отказаха отъ Екзархията. Въ нито едно отъ тѣзи села, обаче, не се затвориха църквитѣ, нито на учителитѣ се запрети да учатъ децата на гръцки и сръбски. Не се затвориха църквитѣ и въ нѣколко села въ кукушко, които къмъ края на 1903 г., за да се спасятъ отъ гонения и не желаейки, отъ друга страна, да признаятъ Патриаршията, прегърнаха католицизма.

Никакви скрупули и никакви съображения за нравственъ престижъ не възпираха вече турското правителство въ неговото решение да тури преграда на българския подемъ. Прилагайки наредбата за status quo-то по насилственъ начинъ и винаги въ ущръбъ на българщината, то смѣташе да фалшифицира численото надмощие на най-борческото население въ Македония, чрезъ даване преднина на другитѣ по-слаби и, следователно, по-малко опасни елементи. Грубиятъ фанатизъмъ на Цариградската патриаршия му идваше на помощь въ това отношение. Въпрѣки претенциитѣ си за чисто духовно върховенство надъ цѣлия православенъ свѣтъ, Патриаршията гледаше на своитѣ другородни пасоми като на предопредѣлена плячка на елинизма. Каква разлика въ това отношение между нея и другитѣ християнски църкви! Докато римската и разнитѣ протестански църкви се домогваха само за религиозенъ прозелитизъмъ, безъ да посѣгатъ върху националното съзнание на новоспечеленитѣ си последователи, „вселенската”

1. На 14 мартъ 1904 г. полицията арестува Панчо Доревъ, учитель въ Битолската гькнапич; загдето написалъ черновката на едно прошение отъ с. Бродъ, ученика Т. Констактиновъ, загдето го е преписалъ на чисто и секретаря на митрополията Сп. Мирчевъ. загдето ужъ сложилъ самъ селския печатъ подъ заявлението. Въ затвора е обещавано на П. Доревъ, че ще бѫде пустнатъ на свобода, ако каже, че е написалъ прошението по настояването на митрополитъ Григорий. (Докладъ на А. Тошевъ, № 231, 14 мартъ 1904 г.).

2. Селата: Нивичани, Пашаджикъ и Лешко въ кочанско, Туралево, Татомиръ въ кратовско, и др. Въ всички тѣзи селз църквит бѣха затворени, а въ Нивичани свещеникътъ Герасимь и неколцина първенци арестувани и откарани въ Кочани.

3. Въ г. Бѣляновци, кумановско, при 67 екзархийски и 12 сърбомакски кѫщи, турцитѣ наложиха редуване въ църквата, а селския монастиръ предадоха на сърбоманитѣ. Въ с. Кукушине, при 40 екзархийски кѫщи и 70 сърбомански, църквата се отстѫпи на сърбоманитѣ и пр.

117

Патриаршия отождествяваше духовната принадлежность на пасомитѣ си съ гръцката народность. Патриаршистъ за нея означаваше гръкъ. Каква разлика сѫщо между нея и Екзархията! Призната официално и признаваща се открито и безъ всѣко лицемѣрие — подобно на другитѣ независими негръцки православни църкви — за национална църква, Българската екзархия даваше пълна възможностъ на власитѣ, които въ Охридъ и другаде минаха подъ нейното ведомство, да си служатъ съ влашки езикъ въ църквитѣ и училищата си. Турското правителство използуваше гръцкия шовинизъмъ на Цариградската патриаршия, но само въ ущръбъ на българитѣ. То откри въ държавнитѣ регистри нова графа за влашката народность, насърдчавайки власитѣ да се отцепватъ отъ Патриаршията, а заставяше насила българитѣ патриаршисти да останатъ подъ властьта на патриарха, за да фигуриратъ въ регистритѣ като гърци.

Днесъ, благодарение на обнародванитѣ документи изъ тайнитѣ архиви на Великото везирство и на главния инспекторъ, гореказаното може да се подкрепи и съ най-неоспорими турски признания. Въ тайната си преписка съ Цариградъ, Хилми паша се явява предъ насъ безъ маска. Той ни разкрива самъ държавнитѣ съображения, които сѫ го накарали да прибѣгне къмъ status quo-то и да го прилага въ ущръбъ на българщината и то въ разбирателство съ гръцкитѣ владици.

Въ своя повѣрителенъ отговоръ до великия везиръ, който му е съобщилъ за оплакванията на Патриаршията отъ „насилията на българитѣ върху гръцкитѣ общини”, главниятъ инспекторъ обяснява, че прошенията за минаване на християнитѣ отъ Патриаршията къмъ Екзархията „почиватъ на принуда и заплашвания; освенъ това такивато инициативи и прошения сѫ вредни за истинските интереси на държавата, и затова не се приематъ и (не се) удовлетворяватъ. На гръцкитѣ села се даватъ нужднитѣ съвети; не се позволява на исканитѣ отъ селянитѣ български свещеници и учители да се намѣсватъ въ църкви и училища, а на по-свѣстнитѣ гръцки митрополити се даватъ особени и тайни наставления какъ да постѫпватъ”.

Специално за случаитѣ, когато часть отъ населението на патриаршийскитѣ села мине подъ Екзархията, Хилми паша е наредилъ „то да не бѫде насърдчавано, като му се даватъ притежаванитѣ отъ гърцитѣ църкви и училища, или като се позволява използуването имъ по редъ отъ българи и гърци [1].

Великото везирство одобрява напълно разбиранията на гл. инспекторъ и му отговаря: „Препорѫката въ рапорта

1. „Костурско въ Макед. революция”, стр. 55—56, документи № 25. (Докладъ на главния инспекторъ до Великото везирство, отъ 6 юний 1904 г., № 442).

118

ви отъ 5 реби-юлъ-ахъръ — 1322, подъ № 442, да не се приематъ несправедливитѣ желания за използуване по редъ или общо на църкви и училища, е умѣстна и отговаря на положението. Прочее, вършете потрѣбното” [1].

Още по-ясенъ и по-точенъ въ признанията си е паша въ доклада си отъ 6 ноемврий 1904 год., съ който отговаря на новитѣ оплаквания на Патриаршията, че „не били достатъчно защищавани.”

„Тъй като масовото преминаване на тия лица подъ Екзархията и за християнитѣ, които духовно сѫ подъ Патриаршията и говорятъ български езикъ — е твърде вредно за интереситѣ на държавата — сега и въ бъдеще — не се дава ходъ на прошенията, които идатъ отъ гръцкитѣ села въ смисълъ, че сѫ българи; на населението се съобщава да пази старитѣ си духовни връзки съ Патриаршията; запрещава се на български свещеници да влизатъ въ такива села; църквитѣ и училищата се оставятъ въ рѫцетѣ на гръцки свещеници и учители; отстраняватъ се и се наказватъ всички ония, които се намѣсватъ противъ гръцкитѣ свещеници и учители; възприетото по-преди начало за използуване, общо или по редъ, на църкви и училища е противъ принципа и основата на управлението; то е, очевидно, пакостно и въ политическо отношение, затова отъ сега нататъкъ не се позволява създаването на такива споразумения.

 

Всички тия решения сѫ съобщени на тритѣ вилаета и подъ справедливата сѣнка на Н. В. Султана правата и интереситѣ на Патриаршията сѫ отъ всѣко гледище запазени, следователно, не сѫ никакъ прави оплакванията и постѫпкитѣ на Патриаршията, че гърцитѣ не били защищавани” [2].

*

Всички национални български фактори схванаха това поведение на турското правителство като обявяване на българитѣ вънъ отъ законитѣ и всѣки единъ отъ тѣхъ се противопостави по своему. Екзархията, засегната непосрѣдствено въ своитѣ права, потърси, както видѣхме, защитата на княжеското правителство. Въ писмото си отъ 16 юний 1904 г. до министъръ-председателя Р. Петровъ, Иосифъ I казваше :

„Българското население не дири санкция за акта си отъ властитѣ; то туря правото си по фермана по-високо отъ окрѫжнитѣ заповеди на Хилми паша. То е решено да отиде до край по пѫтя на лоялностьта, защото силно вѣрва, че задъ него стои правото и че българското правителство и българската църква ще се застѫпятъ за това право. Българското население иска отъ Портата не да му помага въ отказването, както тя помага на ромънитѣ, а да бѫде безпристрастна и справедлива. То чака това и отъ цивилнитѣ агенти, толкова повече, че тѣ иматъ всичката възможность, да провѣрятъ на мѣсто истината и да се застѫпятъ за нея”.

1. Пакъ тамъ, докл. № 26, стр. 59 (Великото везирство до Хилми паша, 4 джюмази-юлъ-еввелъ (1904 г.), № 2945.

2. Пакъ тамъ, стр. 59—60, докладъ № 27 („Преписъ отъ шифрованата телеграма, изпратена на 6 септемврий 1004 г. отъ инспектора на румелийскитѣ вилаети” до Високата порта, „Бюро на шифъра на Великото везирство — 1477”).

119

Сѫщевременно екзархътъ се застѫпва за правото на своя народъ и предъ самото турско правителство. Той подава такриръ следъ такриръ на великия везиръ и на министра на правосѫдието и на изповѣданията и не се уморява да излага фактитѣ, да настоява за безпристрастие — за правда, и да предупреждава за печалнитѣ последици. Цитираниятъ отчасти неговъ такриръ отъ 12 юний 1904 г., е образецъ на веща и енергична защита и сѫщевременно тежъкъ обвинителенъ актъ противъ турското правителство. Въ него сѫ изложени чудовищно провокаторски факти изъ дейностьта на гръцкитѣ владици следъ възстанието, дадени сѫ доказателства за преднамѣреното и жестоко пристрастие на властьта въ полза на гърцизма и сърбизма, изброени сѫ случаи на въорѫжено съдействие, оказано на сърбоманитѣ въ с. Карбуница (кичевско, и другаде), и на гъркоманитѣ въ селата Негованъ (солунско), Бозецъ (ениджевардарско) и другаде, и въ заключение се казва :

„Туй положение на работитѣ, като противоречеше на прокламираната въ държавата свобода на религията и на съвѣстьта, а така сѫщо и на утвърденитѣ съ височайши ферманъ български учреждения и религиозни привилегии, не може да понесе никой българинъ, и българскиятъ народъ не ще престане да се оплаква отъ него и да иска правда за себе си.”

Размѣната на такрири и тескерета между екзарха и Министерството на правосъдието добива къмъ края на 1904 година видъ на истинска полемика, която Иосифъ I води съ подобаващата на архипастирския му санъ коректность, но и съ достойнство и вещина, които удивляватъ. Така съ такрира си отъ 21 октомврий 1904 г. (№ 1313), възразявайки на тескеретата, съ които министрътъ на правосъдието е отговорилъ на по-предишни екзархийски постѫпки, Иосифъ I обвинява властитѣ, че „предаватъ български свещеници въ гръцки митрополии, гдето се държатъ подъ ключъ съ недѣли, за да минатъ изново подъ Патриаршията” и заключава: „Действувайки така, мѣстнитѣ власти показватъ, че не се проникватъ отъ длъжноститѣ си и не схващатъ, че съ онеправданието и потъпкването на една многобройна народность въ империята, тѣ лошо услужватъ на държавата. Религията и националната съвѣсть сѫ частна, неотемлима, свещена собственость на човѣка. За честь на Османската империя, тя отъ основаването си е прокламирала и е осветила у себе си свободата на религията и на съвѣстьта. Това е било съ вѣкове и е до днесъ оная мощна връзка, която споява поданицитѣ ѝ съ престола”.

На екзарховия позивъ за застѫпничество, българското правителство отговори съ такива постѫпки предъ Високата порта, които, както видѣхме, доведоха до размѣна на закани съ мобилизация.

120

Що се отнася до организацията, тя, осведомена върху действията на турската власть толкова добре, колкото и Екзархията, насърдчи чрезъ органитѣ си противопатриаршийското движение всрѣдъ гъркоманскитѣ села. Резултатътъ отъ нейната нагмѣса бѣ този, че натрапванитѣ отъ властьта гръцки попове и учители не смѣеха да заематъ мѣстата си въ отказалитѣ се отъ Патриаршията села.

Цивилнитѣ агенти, свидетели на явната фаворизация на противобългарскитѣ пропаганди отъ страна на властьта, се застѫпватъ сегизъ-тогизъ за онеправдания български елементъ. Както самъ Хилми паша казва въ цитирания по-горе докладъ, отъ неговитѣ мѣрки „цивилнитѣ агенти, консулитѣ и други чужденци, Екзархията и българитѣ постоянно и силно се оплакватъ, но, — продължава главниятъ инспекторъ, - защищавайки се съ внимание и твърдость, доказваме несъстоятелностьта на тѣхнитѣ оплаквания и заставяме всички да млъкнатъ” [1]. Самохвалствата на Хилми паша сѫ съвършено неоправдани, що се отнася до Екзархията, съ която, впрочемъ, той не се намира въ преписка. Екзархътъ, както видѣхме, не мълчи, а посочва чрезъ нескончаема низа отъ факти, че властьта не се рѫководи отъ никакво начало и че за нея всички критерии сѫ добри, когато се касае да се увреди на българското национално движение. За цивилнитѣ агенти не би било никакъ мѫчно да докажатъ, все съ силата на фактитѣ, пристрастието и безпринципностьта на главния инспекторъ. Тѣ, обаче, смѣтатъ, че църковно-училищнитѣ разпри не влизатъ въ тѣхната прѣка задача и съзнателно избѣгватъ да се намѣсватъ активно въ тѣзи разпри [2], макаръ че иматъ опредѣлено мнение за правата страна и за потайнитѣ цели, преследвани отъ главния инспекторъ.

*

Хилми паша въ действителность провеждаше съ престараване начертания въ Цариградъ планъ за подкопаване на българската църковно-училищна сграда. Съгласно съ заканата на великия везиръ предъ екзарха, че „правителството ще прибѣгне къмъ крайни решения спрямо българскитѣ културни учреждения”, главниятъ инспекторъ не ограничаваше гоненията си само при опредѣлени новоизникнали разпри, но оспорваше и стари придобити права, стараейки се да злепостави и висшето българско духовенство.

1. Пакъ тамъ, стр. 60, докладъ № 27.

2. Презъ юний 1904 г. австрийскиятъ цивиленъ агентъ Мюлеръ, на връщане отъ Виена, се отбива въ Скопие, кѫдето въ една среща съ Т. Недковъ се оплаква, загдето цивилнитѣ агенти, вместо съ другитѣ важни проблеми, сѫ заставени да се занимаватъ съ църковни и училищни разпри въ които всѣка раса внася своята национална вражда, и на края заявява, че за известно време ще се мѫчи да избѣгва всячески разискването на църковно-училищни въпроси. (Докладъ на Т. Недковъ, №394, 10 юний 1904 година.)

121

*

Като реваншъ срещу масовото преминаване на гъркомански села въ костурско подъ Екзархията, Хилми паша се опита, презъ юний 1904 г., да затвори класното училище въ Костуръ, подъ предлогъ, че то по контрабанденъ начинъ било развито отъ първоначално въ IV-класно, а не може да сѫществува и като първоначално, понеже въ Костуръ нѣма българи.

Този опитъ завърши сѫщо така злополучно, както и по-раншния неговъ опитъ да дигне отъ Битоля митрополитъ Григория. Планътъ бѣ скроенъ въ споразумение съ мѣстния гръцки владика Иоакимъ и съ гръцкия консулъ, ала съзнавайки неудобствата за себе си въ тоя деликатенъ случай, Хилми лаша отнесе въпроса въ Цариградъ, а на самото мѣсто хитро се прикри задъ битолския валия. Министерството на правосъдието, съ тескере отъ 28 февруарий 1904 г. до екзарха, обвини Григория, че билъ „най-главния инициаторъ за побългаряването на гърцитѣ” и че укривалъ въ църквата и училището нѣкакъвъ български офицеръ, бившъ „предводитель на разбойници”, който се прибралъ въ града. „При тѣзи обстоятелства стоенето на митрополитъ Григорий въ Битоля е невъзможно”, — заключаваше тескерето. По-късно, съ друго тескере отъ 3 априлъ (№ 78), Министерството на правосѫдието забрани на Григория да посещава селата, намиращи се подъ неговото духовно управление и да изпраща въ тѣхъ свои свещеници. И всичко това безъ да е поискано ни веднажъ отъ него да даде своитѣ обяснения и оправдания [1].

Истинскитѣ причини за гонението противъ пелагонийския митрополитъ лежеха другаде. Григорий не можеше да бѫде укриватель на „разбойнишки главатари”. Това бѣ една властна и не малко своенравна личность, която не се прегъваше предъ никого. Колкото бѣ смѣлъ въ свободолюбивитѣ си проповѣди, държани отъ владишкия тронъ на църквата Св. Богородица, толкова бѣ той и упоритъ противъ опититѣ на организацията да се мѣси въ дѣлата му и да му се налага. Пословична бѣ и неговата строгость къмъ подведомственитѣ му свещенослужители: Григорий бѣ способенъ да мине внезапно отъ думи къмъ действие и да стовари тежкия си бастонъ върху гърба на прегрѣшилия попъ [2]. Но Григорий съ своя външенъ блѣсъкъ и съ достойното си държане внушаваше почить и на турцитѣ, предъ които умѣеше да защищава правата си и да се застъпва за паството си. Връзкитѣ му съ чужденцитѣ пъкъ датираха отъ времето, когато Григорий

1. Случаятъ е споменатъ въ такрира на екзарха до великия везиръ отъ 12 юний 1904 г.

2. Между многото странни случаи на Григория се приписваше и следния: Веднажъ митрополитътъ, стоейки на трона си, съгледалъ въ олтара единъ свещеникъ, който полюбопитствувалъ да се види въ огледалото съ нахлузена владишка корона на главата си. Григорий, до тогава спокоенъ, се разгнѣвилъ, че се впустналъ къмъ олтара и наказалъ съ жезъла си дръзкия профанаторъ.

122

заемаше престола на св. Климента въ Охридъ. Едва ли има виденъ чужденецъ, който да е посетилъ града съ ненагледаното езеро и да не е изнесьлъ незабравими спомени отъ гостуването си въ българската митрополия — най-хубавата и най-живописно разположената надъ езерото сграда въ Охридъ презъ онова време — кѫдето Григорий бѣше се отлично обзавелъ. Премѣстенъ после въ Битоля, Григорий стана persona grata за консулското тѣло.

Всички тѣзи качества и особено авторитетниятъ гласъ на Григория въ административния съветъ бѣха достатъчни за да направятъ българския владика трънъ въ очитѣ на мѣстнитѣ гръцки първенци. Но Григорий стана просто непоносимъ за тѣхъ следъ успѣшния завършекъ на мисията си въ костурско, кѫдето бѣ отишелъ да раздаде на пострадалото население помощитѣ, отпустнати отъ българското правителство. Валията и висшитѣ турски чиновници пъкъ бѣха не по-малко озлобени поради енергичнитѣ протести на Григория за скандалитѣ, които му бѣха устроени въ костурско. Все въ знакъ на протестъ, той, и следъ завръщането си въ Битоля, бѣ престаналъ, както знаемъ, да се явява въ административния съветъ и да посещава валията. Жегнатъ отъ това държане на владиката, валията му устроилъ една игра, която А. Тошевъ предава по следния начинъ [1]: 

„Валията изпратилъ адютанта си при Григория, поканилъ го въ вилаетското управление и му се извинилъ, като приписалъ на гръцкитѣ интриги неприятностите, които му се причиниха въ костурско. Тамъ е билъ и началникътъ на третия армейски корпусъ—Назъръ паша. И двамата го помолили да имъ окаже съдействие при омиротворяването на вилаета.

 

— Какво съдействие бихъ могълъ да ви окажа азъ ? — запиталъ Григорий.

 

— Да ни кажете кѫде се намиратъ Дамянъ Груевъ и Георги Сугаревъ.

 

— Срамота е да ми задавате такива въпроси. Ловенето на комити е ваша, а не моя работа.

 

— Азъ съмъ си заложилъ главата, ако въ 10 — 15 дена не заловя Груева и Сугарева. Това добре да знаете! — извикалъ Назъръ паша.

 

— Вашата глава струва повече отколкото главитѣ на всички комити заедно, — отговорилъ дипломатично Григорий”.

 Наскоро следъ това се започна гонението противъ Григория. За да не личи като главенъ подбудитель на противопатриаршийското движение, властьта сама съчини нѣколко заявления за отказване отъ Патриаршията, които били ужъ намѣрени у убития войвода дѣдо Коле и написани въ българската митрополия. Последва на 14 мартъ арестуването на Панчо Доревъ, учитель въ битолската гимназия, задето написалъ на турски черновката на едно таково заявление за коджабашията на с. Бродъ, на ученика Т. Констан-

1. № 159, 25 февруарий 1904 г.

123

тиновъ, задето го преписалъ на чисто и на секретаря на митрополията — Спиро Мирчевъ, задето билъ сложилъ самъ Бродския селски печатъ подъ него. Въ затвора Панчо Доревъ бѣ увещаванъ да каже, че е написалъ прошението по настояването на Григория, като му се обещаваше срещу това освобождение. Цѣлото това нескопосно построено обвинение бѣ отблизу следено отъ консулитѣ и отъ цивилнитѣ агенти. И еднитѣ и другитѣ, познавайки независимия характеръ на митрополита и дълбоко убедени въ неговата лоялность къмъ властьта, застѫпиха се енергично за него предъ главния инспекторъ. Хилми паша побърза да се присъедини къмъ тѣхното мнение за невинностьта на митрополита, упрѣквайки валията за всичко станало. На 17 мартъ рускиятъ консулъ Колъ отиде при валията и му заяви, че взема подъ свое покровителство митрополита и поиска да му се доставятъ явни доказателства за виновностьта на секретаря Мирчевъ, а въ противенъ случай, да бѫде освободенъ [1]. И преследването на Григория биде преустановено.

Цѣлата тази история става особено изобличителна за турското правителство, като се знае, че въ сѣрско органитѣ на властьта сами разнасяха по българскитѣ села прошения, дадени имъ отъ гръцката митрополия въ Сѣръ, за отказване отъ Екзархията, придружавайки постѫпкитѣ си и съ най-разновиденъ тероръ.

*

Противопатриаршийското движение зарази, макаръ и по-слабо, и Одринско. Тукъ за четнишко въздействие и за какво да е друго насилие надъ съвѣстьта на патриаршиститѣ не можеше да става и дума: организацията въ одринско бѣ досущъ разстреляна следъ възстанието и дълго време нѣма и поменъ отъ постоянни районни чети. Но тукъ турската власть, не стѣснявана отъ никое реформаторско око, не чувствуваше никаква нужда отъ формални основания и предлози и действуваше спрямо „виновнитѣ” по още по-опростена процедура.

Тукъ, въ одринско, не признаватъ никакъвъ канцеларски редъ и никакъ не се церемонятъ въ отказването удовлетворяването желанията на населението да си има най-после свои църкви и училища, да се освободи отъ изпратенитѣ му гръцки свещеници и учители, съ които нѣма нищо общо и чийто езикъ не разбира. Така, чрезъ българското архиерейско намѣстничество въ Лозенградъ, подаватъ се заявления отъ редъ патриаршийски села, които изцѣло искатъ да прегърнатъ родната църква — да признаятъ Екзархията.

1. Докладъ на А. Тошевъ, № 231, 19 мартъ 1904 г.

124

Мютесарифътъ въ Лозенградъ извиква архиерейския намѣстникъ и му заповѣдва да каже на селянитѣ „да се оставятъ отъ тоя меракъ” [1].

Турската безцеремонность отива още по-далеко спрямо самата митрополия въ Одринъ. Вилаетскитѣ власти, чисто и просто, игнориратъ сѫществуването ѝ — отказватъ да приематъ официалнитѣ ѝ писма и не я признаватъ за представителка на българскитѣ училища въ вилаета. А за да я унизятъ и предъ очитѣ на мѣстнитѣ гърци, подчертавайки сѫщевременно пренебрежението си къмъ консулскитѣ представители, изпращатъ единъ день полицаи, които снематъ табелата ѝ и отнематъ митрополийския печатъ. Едновременно съ тѣзи насилия вилаетското управление съобщава на селскитѣ общини, че русатнаметата (позволителнитѣ) за откриване на училищата трѣбва да се даватъ не чрезъ митрополията, а направо на мѣстнитѣ каймаками, и то придружени съ учебницитѣ, по които ще става преподаването, съ свидетелствата на учителитѣ и пр. По този начинъ цѣлото учебно дѣло се поставя въ зависимость отъ мѣстнитѣ административни началства, които, по капризъ или по нареждане отгоре, могатъ съ месеци да държатъ училищата затворени.

Излишно е да се казва, че това брутално посегателство върху едно отъ най-сѫщественитѣ признати права на християнскитѣ духовни началници се върши само по отношение на българитѣ въ одринско. Безъ съмнение, посегателствата не биха могли да ставатъ така брутално, ако Одринскиятъ вилаетъ не бѣше изключенъ отъ областьта на реформената акция.

Българитѣ въ одринско сѫ спъвани и въ своитѣ богослужебни нужди, но съ уговорката, че тукъ спънкитѣ не сѫ ни по-голѣми, ни по-малки, отколкото въ Македония. И тукъ, както и тамъ, има градове и села, които отъ много години чакатъ султански ферманъ за да си построятъ църква, или позволение, за да окачатъ една камбана. Такъвъ е случаятъ въ Одринъ, кѫдето на българитѣ се запрети да иматъ параклисъ въ центъра на града, въ Ксанти, кѫдето преди много години българитѣ сѫ поискали позволение за параклисъ и пр. Въ Лозенградъ, пъкъ, кѫдето църквата изгорѣ презъ руско-турската война, властьта не позволява да бѫде пресъзидана, подъ предлогъ, че се намира близу до ... казармитѣ.

*

Подъ освѣтлението на приложенитѣ факти, ще ни стане по-нататъкъ съвсемъ ясно, че водимъ все отъ „истинскитѣ интереси на държавата”, Хилми паша посрѣща катъ свои

1. Докладъ на д-ръ Кожухаровъ, управляващъ агентството въ Одринъ, № 273, 5 юний 1904 г.

125

съюзници гръцкитѣ и сръбскитѣ терористически чети, които презъ следващитѣ години нахлуватъ въ Македония, за да превръщатъ, чрезъ силата на орѫжието вече, македонскитѣ българи въ гърци и сърби.

За да бѫде ясна картината за силата на борческия духъ на македонския българинъ, даваме по-доле имената на гъркоманскитѣ села, които изъ разнитѣ каази на Македония сѫ прегърнали ведомството на Българската екзархия.

Отвращението на българскитѣ селяни отъ противохристиянската дейность на патриаршийскитѣ владици и духовенство е толкова силно, че ако не бѣше намѣсата на В. М. О. Р. О. не би останало нито едно българско село подъ патриаршийско ведомство.

Отъ стратегически съображения Революционната организация запрети на маса български села да се отказватъ отъ Патриаршията: патриаршийскитѣ български села бѣха най-спокойното убѣжище за революционнитѣ чети.

[Previous] [Next]
[Back to Index]