Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

1. СТРАШНАТА ЗИМА

Чернитѣ мъгли и лъснатитѣ първи снѣгове по западномакедонскитѣ планини предвещаваха люта зима. И последнитѣ домочадия, които турскитѣ потери не бѣха успѣли да откриятъ, трѣбваше да напустнатъ „лагеритѣ” си изъ гънкитѣ на Вичъ, Баба, Пелистеръ, Бигла, Бистра и другитѣ гостоприемни презъ лѣтото великани — страшни сега — и да се прибератъ въ селата си. Впрочемъ, такава бѣ и заповѣдьта на султана. Въ сѫщия смисълъ се правѣха увещания и отъ битолскитѣ консули, които се явяваха като единъ видъ гаранти на султанскитѣ обещания за милость, за покровителство и дори за материална помощь.

Какво завариха тѣзи хора въ „селата си”, какви нови напасти ги сполетѣха и съ какви мѫки можаха тѣ да прекаратъ тази ужасна зима, това съставя една отъ най-жестокитѣ повести, каквито българинътъ презъ своето многотегловно историческо битие е позналъ. Друга една маса отъ прокудени домочадия, броеща надъ 20,000 души — главно отъ одринско и разложко — прекараха сѫщата зима като бѣжанци. И тѣхната трагедия бѣше жестока. Но тѣ бѣха поне приютени въ свободна страна — сигурни за главитѣ си и за малкото дрехи и добитъкъ, които бѣха успѣли да пренесатъ, обкрѫжени отъ братски съчувствия и грижи. А тамъ? ...

Най-малко нещастни се чувствуваха ония, които намѣриха кѫщитѣ си пощадени отъ огъня, макаръ и ограбени до игла. Никакво земно благо не можеше да се сравни съ здравия покривъ надъ главата. Другитѣ нужди идѣха на второ мѣсто. Но всѣки предпочиташе да остане въ родното си село, па макаръ и въ дъсчена колиба, въ плѣвня, подъ чергила или въ полусрутена стая, всрѣдъ развалинитѣ на нѣкогашния си домъ. Имаше, обаче, и села, изцѣло разрушени или съ недостатъчно оцѣлѣли кѫщи, за да прибератъ всички обездомени. Въ такива случаи хората трѣбваше да се пръснатъ изъ неопожаренитѣ села и изъ каазалийскитѣ градове.

Ако нещастницитѣ бѣха останали на държавната подкрепа, оповестена съ султански ирадета и шумно разгласена съ специални обявления отъ вилаетскитѣ и каазалийскитѣ власти, повечето отъ тѣхъ сигурно биха измрѣли отъ гладъ, студъ и болести. Първата спасителна помощь, която най-нуждаещитѣ се намѣриха, бѣ тая, която имъ оказаха съ гостоприемството си тѣхнитѣ български братя отъ непостра-

2

далитѣ и по-малко пострадалитѣ села, църковнитѣ общини, съ дискуситѣ си, и отдѣлни милостиви граждани, съ подаянията си. Обещанията на властьта съставляваха часть отъ реформената комедия, която султанътъ разиграваше, за да изпревари новата намѣса на Европа. Пожарищата започнаха, както знаемъ, веднага следъ Илиндень, продължиха като система презъ цѣлия августъ, безъ да бѫдатъ съвсемъ преустановени и презъ септемврий, т. е. тогава, когато бѣха вече оповестени първитѣ обещания за държавна подкрепа. Едвамъ презъ октомврий властьта се явява съ помощи за „издръжка” и за „строежъ”, смѣшни по размѣръ, раздавани пристрастно, безъ всѣка система, а на мѣста и придружени съ най-обидни условия.

Ясна представа за характера на турската помощна акция ни дава единъ докладъ на търговския агентъ на България А. Тошевъ (№ 514, 1 ноемврий 1903 г.).

 „Комисии отъ военни и цивилни чиновници, придружавани отъ продажни християни, спохождатъ изгоренитѣ села, — казва се въ доклада,— „съ цель да се тури мрежа предъ очитѣ на довѣрчивата европейска дипломация”. По настояване на Хилми паша, властьта бъ заставена да направи непременно нѣщо въ с. Гявато, понеже се намира почти на шосето Битоля — Ресенъ. За тази цель преди двадесетина дена бидоха изпратени 50—80 зидари-арнаути, които отишли да разчистватъ развалинитъ, безъ да снематъ пушкитѣ отъ рамото си. Отчаяни отъ студа, отъ липса на добитъкъ и пр., тѣ се върнали. Сега, преди три дена, каймакаминътъ е изпратилъ въ Гявато 30 смилевци-майстори. „Касае се да види Европа, че турското правителство по собствена инициатива построява опожаренитѣ кѫщи”. Като по изключение сѫ дадени въ нѣкои мѣста по 50—180 гроша за строене на кѫщи. Строежъ, обаче, не почва, поради липса на добитъкъ и поради студа: хората бѣгатъ да се подслонятъ въ града, по манастирите и неопожаренитѣ села, като отказватъ да получатъ предлаганите имъ нищожни суми: „и съ тѣхъ и безъ тѣхъ”. На нѣкои мѣста сѫ дадени и по 15 гроша на месецъ на деца, жени и старци за прехрана, но и тукъ се предпочитатъ ония, които сѫ се отличили съ доноси и прочее”.

 По строежа на кѫщи съ турски пари пише и Т. Недковъ отъ Скопие (№ 713, 3 ноемврий 1903 г.): „Мизерна е отпущаната помощь за пресъзиждане на опожаренитѣ села. Отъ отпустнатитѣ за цѣлия вилаетъ 500 лири, 160 сѫ изпратени въ Кратово, за пресъзиждане на опожаренитѣ кѫщи въ с. Луково, и 150 въ Щипъ, за селата Карбинци и Долно-Трогерци. Селянитѣ отказали да приематъ помощьта”.

Сѫщо е и въ сѣрско. Въ Сѣрската кааза има стотина опожарени кѫщи: 88 въ Баница, 11 въ Фращани и 1 въ Лакосъ. „Мютесарифътъ предложи по 130 гроша за всѣка опожарена кѫща. Селянитѣ отказаха да приематъ такава просешка помощь”, — пише на 18 априлъ 1904 г. сѣрскиятъ търговски агентъ Г. Стоевъ (№ 307).

3

Едва ли има нужда да се казва, че турската власть никога не е мислила сериозно да построи наново сама опожаренитѣ кѫщи. На 14 августъ 1904 г. — цѣла година следъ възстанието — А. Тошевъ пише до правителството си (№ 589): „Оня день цивилнитѣ агенти се върнаха отъ своята обиколка изъ корчанско и костурско. Посетили сѫ нѣкои отъ изгоренитѣ села: Загоричани, Мокрени, Дъмбени и др. Впечатленията имъ далечъ не сѫ утешителни. Отъ изгоренитѣ кѫщи били построени само една малка часть и то обикновени колиби. Гирсъ и Рапопортъ мислятъ, че Турция не е въ състояние да изпълни обещанието си за пресъзиждане на опожаренитѣ кѫщи и че това трѣбва да се постигне чрезъ сключване на специаленъ заемъ”.

Опожаренитѣ села въ възстаналата область бидоха — съ нѣкои изключения — наистина, възобновени и, въ повечето случаи, въ по-хубавъ видъ. Възобновяването стана въ продължение на нѣколко години и то не съ турски пари или чрезъ „специаленъ заемъ”, а съ собственитѣ срѣдства на населението, спечелени съ тежъкъ трудъ и при крайно спестяване, свързано съ невѣроятни лишения въ далечна чужбина. Най-много помогна за това емиграцията въ Новия свѣтъ, която, още презъ първата година следъ възстанието, взе масовъ размѣръ. За времето, което ни интересува, обаче, касаеше се само за времененъ, какъвъ да е, подслонъ и за редъ други, насѫщни и всѣкидневни, нужди — хлѣбъ, завивки, дрехи, медицинска помощь, работенъ добитъкъ. Неосигуреностьта на прехраната, напримѣръ, се чувствува остро не само презъ зимата и пролѣтьта, но и по-късно [1]. Такава именно помощь за временно просѫществуване се даде на разореното население главно отвънъ — отъ братската България и отъ разни човѣколюбиви срѣди и отдѣлни личности въ Европа и Америка. Значителна по размѣръ, тази помощь облекчи много физически страдания. А понеже бѣ дадена отъ сърдце, тя дойде за жертвитѣ на турския гнѣвъ като доказателство, че не сѫ съвсемъ забравени и изоставени отъ външния християнски свѣтъ и поутеши тѣхнитѣ покрусени души. Твърде много сѫ тѣзи благородни чужденци, които проявиха човѣшка отзивчивость къмъ македонцитѣ-страдалци и азъ искрено съжалявамъ, че не мога да спомена имената на всички, понеже всичкитѣ, голѣми и малки, знайни и незнайни — заслужаватъ нашата признател-ность. Надъ всички тѣхъ изпъкватъ, обаче, онѣзи, които първи

1. „На връщане отъ обиколката си изъ Македония, — пише А. Шоповъ (№ 476и 6 юний 1904 г.), — Баучеръ ми съобщи, че ако не се взематъ мѣрки, гладътъ въ охридско ще се почувствува още по-силно. Когато билъ въ Охридъ, при каймакамина, тоъ съ очитѣ си видѣлъ въ конака десетина селяни, дошли отъ селата за хлѣбъ. По пѫтъ отъ с. Луково за Охридъ умряла една жена, която три дена не яла и тръгнала с други селяни къмъ града за хлѣбъ”.

4

дигнаха гласъ, които взеха първитѣ инициативи, организираха помощнитѣ акции и се явиха лично между пострадалитѣ, за да ги облекчатъ и утешатъ.

На величествения митингъ за Македония, свиканъ презъ втората половина на септемврий въ Джемсъ-Халъ [1] се взеха нѣколко резолюции, между които и една, съ която бѣ помоленъ балканскиятъ комитетъ да организира фондъ за подпомагане на бедствуващитѣ въ Македония. Комитетътъ излѫчи една комисия, съ секретарь Х. Н. Брайлсфордъ и касиеръ Thomas Fowell Buxton, която започна веднага събирането на помощи. Самото правителство се отнасяше съчувствено къмъ тази дейность [2]. На 6 октомврий една помощна мисия, начело съ Х. Н. Брайлсфордъ и леди Брайлсфордъ, потегли за Битоля. Повечето отъ членоветѣ на тази мисия [3] престояха цѣли петь месеца въ Македония и организираха на самото мѣсто помощната си акция.

ЗАКЛЮЧИТЕЛЕНЪ ПРОТОКОЛЪ НА Г-НЪ БРАЙЛСФОРДЪ ЗА ПОМОЩНАТА АКЦИЯ

 

Когато пристигнахме презъ м. октомврий въ Битоля, намѣрихме възстанието потушено. Голѣма часть отъ населението, което е било забѣгнало въ планинитѣ, бѣше се завърнало по селата си и показваше голѣмо усърдие въ строенето на временни жилища, въ които да прекара зимата. Селата бѣха опустошени отъ пожаритѣ и представляваха развалини. Въ момента се чувствуваше голѣма липса отъ топли завивки и зимно облѣкло, тъй като всичко това бѣше изгорено.

 

Завивки и облѣкло

 

Първата ни грижа бѣше да снабдимъ населението съ завивки. Раздадени бѣха 10,755 вълнени одеяла, които, може би, спасиха стотици семейства отъ суровия студъ. Голѣми грижи се положиха за раздаване на облѣкло. Петь хиляди военни одеяла бѣха раздадени на населението отъ околноститѣ на Леринъ и Костуръ Не вѣрвамъ да сме могли да задоволимъ напълно нуждата отъ облѣкло и завивки, и съжалявамъ, че не можахме да направимъ повече.

 

Раздаване на съестни продукти

 

Заварихме въ това отношение голѣмо бедствие. На повечето мѣста населението едва имаше храна по за 2—3 дни. Срещнахме голѣмо затруднение при разпредѣляне на храната, защото не въ всички области населението еднакво гладуваше. На нѣкои мѣста населението измираше отъ гладъ; другаде имаше повече хранителни припаси. Така, въ Охридъ, храна имаше за 3—4 седмици, когато го посетихъ презъ първитъ дни на м. ноемврий.

1. Митингътъ бѣ посетенъ или поздравенъ писмено отъ първи граждани, като Кентърберийския архиепископъ, водителя на либералната партия — Кембелъ-Банерманъ, Дръмондъ Уолфъ.

2. Запитанъ отъ Д. Цоковъ, какво ще стане съ десеткитѣ хиляди, останали безъ покривъ, маркизъ Лансдоунъ отговори, че филантропическитѣ дружества „ще се притекатъ на помощь на пострадалитѣ.” (Д. Цоковъ, № 7. 2 октомврий 1903 г.).

3. Въ мисията влизаха още: леди Елиноръ Томсонъ (получила следъ втория си бракъ името леди Гроганъ), мисъ Дъркомъ, Ноелъ Бъкстонъ и сестра Августина — рѫководителка на сестринския орденъ „св. Винцентъ”.

5

 Раздавахме главно брашно и царевица, нѣкѫде и парични суми, както, напр., въ костурско. Разпределението ставаше отъ 7 склада. Бѣхме въвели купонната система. Дажбата на лице бѣше за най-беднитѣ мѣста по 37 ливри за единъ месецъ и отъ 17 до 30 ливри — за по-богатитѣ.

 

Мѣстни складове

 

Имахме седемь въ: Битоля — подпомагащъ 3,400 души; Ресенъ — 10,700 души; Охридъ — 14,000 души; Леринъ — 3,800 души; Костуръ — 10,200 души; Кичево — 7,600 души и Крушово — 4,000 души.

 

Санитарно дѣло

 

Комплектувахме подъ наша грижа три болници въ Охридъ, Костуръ и Битоля. Въ Клисура ангажирахме на наши средства лѣкарь, който имаше 419 пациента. Ангажирахме лѣкарь, който да посещава селата въ прѣспанско по време на епидемиитѣ.

 

Нашата помощь нѣмаше политическа тенденция

 

Подпомагахме, безъ огледъ на вѣра и народность, била тя гръцка или българска. Преди всичко, гледахме да помогнемъ на болнитѣ, вдовицитѣ, сирацитѣ и старцитѣ.

 

Подпомогнахме 57,000 души и имъ осигурихме сѫъществуването до лѣтото. По всѣка вѣроятность, населението и идущата зима ще се нуждае отъ нашата помощь. Вероятно е да се завърнатъ сѫщо и около 30,000 бѣжанци; това ще затрудни задачата ни, поради което и дѣлото ни трѣбва да се проагитира и разшири.

 

Лондонъ, 25. IV. 1904 г.                                                                Х. Н. Брайлсфордъ

Отчетътъ не изчерпва цѣлата благотворителность. Други дружества и частни лица действуваха отдѣлно отъ помощния фондъ и изпращаха лептата си по други канали. Така, богатата англичанка г-жа Rendel Harris изпрати, чрезъ английския консулъ въ Скопие, 80 англ. лири за пострадалитѣ въ Скопския вилаетъ. Стопанитѣ на в. „Daily News” откриха подписка, като внесоха сами 307 лири; въ кѫсо време подписката даде повече отъ 500 англ. лири. Самиятъ Балкански комитетъ продължи презъ цѣлата 1904 г. благотворителната си дейность. Неговиятъ пратеникъ Bertram Christian пристигна презъ лѣтото въ Битоля съ 5000 лири, съ които бѣха купени 312 чифта волове и семе за посѣвъ за охридско и кичевско. Наредено бѣ домакинствата да си служатъ по редъ съ воловетѣ, които най-после се подаряватъ на най-бедни, на първо мѣсто, вдовици. Другъ членъ на мисията Edyard Jonthgate купи и раздаде презъ есеньта на 1904 год. въ Малесията и въ Дебърца 200 чифта волове. Твърде голѣма дейность прояви и г-жа Кингъ Люизъ, председателка на Society of Zrninds. Тя посети разложко и неврокопско, кѫдето раздаде 1500 англ. лири, изпрати на английския консулъ въ Скопие 100 лири за пострадалитѣ въ вилаета, раздаде лично помощи на бѣжанцитѣ въ бургазко и описа въ печата тѣхното бедствено положение.

6

Америка сѫщо оказа известна помощь. Американскитѣ мисионери въ Македония и одринско се обърнаха къмъ Американския червенъ кръстъ съ молба да изпрати лѣкари и лѣкарства. Двама интелигентни българи, Вл. Цановъ и К. Стефановъ, покрай другата си пропаганда за македонското освободително дѣло, заинтересуваха самата председателка на Червения кръстъ, мисъ Клара Бартонъ. Мисъ Бартонъ, която нѣколко години по-рано бѣше изпратена начело на една помощна мисия въ Армения, взе присърдце каузата на пострадалитѣ македонци и презъ декемврий пристигна въ Турция съ помощитѣ, събрани въ Съединенитѣ щати. Американски помощи бѣха раздадени въ костурско и другаде, а въ Битоля се основа болница. Американскиятъ проповѣдникъ Маршъ, съ госпожата си, посети нѣкои села въ м.-търновско, кѫдето раздаде помощи и складира въ М.-Търново 1000 килограма жито и царевица.

Помощитѣ отъ други държави бѣха изпратени главно въ България, за бѣжанцитѣ.

Въ Княжеството временното настаняване и прехраната на бѣжанцитѣ легна върху държавата, дейно подпомагана отъ обществената благотворителность. Почти въ всички по-главни градове бѣха съставени благотворителни комитети за събиране на разни помощи. Ролята на централно тѣло играеше така наречената „Благодетелна комисия”, подъ почетното председателство на варненския митрополитъ и председателствуващъ Св. синодъ — Симеонъ, при председатель проф. Д. Д. Агура и съставена отъ лидери на почти всички политически партии [1]. Само презъ месецитѣ августъ и септемврий Благотворителната комисия изразходва за нуждитѣ на бѣжанцитѣ и за пострадалитѣ въ вѫтрешностьта на Турция 150.000 лева, събрани отъ разни дружества и частни лица [2]. Успоредно съ нея работѣха за подпомагане на бѣжанцитѣ и много други инициативи, особено въ пограничнитѣ околии. Въ началото на октомврий се състоя въ столицата събрание отъ представители на всички благотворителни дружества и братства, въ което се реши настаняването и прехраната на бѣжанцитѣ отъ цѣла България и специално на тия отъ София да се възложи на една 12-членна „Изпълнителна комисия”, която да работи въ съгласие съ властьта и съ мѣстнитѣ комисии. Благодетелната комисия трѣбваше да усили събирането на помощи изъ цѣлата страна, за да снабдява презъ цѣлата зима съ срѣдства изпълнителната комисия. Нуждитѣ сѫ така крещящи, че презъ ноемврий

1. Д-ръ Ал. Радевъ, прогресистъ, д-ръ Д. К. Вачовъ, либераль, Т. Г. Влайковъ, радикалъ, Добри Петковъ, нар.-либералъ и А. Ляпчевъ, демократъ.

2. Ето нѣкои отъ най-крупнитѣ пожертвувания: д-во „Червенъ кръстъ” — 107.000 лв., д-во „св. Кирилъ и Методий” — 30.000 лв., Варненската постоянна комисия — 20.000 лв., Шуменската постоянна комисия — 5.000 лв., Славянското благотворително д-во — 3.000 лв. и пр.

7

Благодетелната комисия се видѣ принудена да се обърне съ позивъ къмъ всички общини въ България и да ги помоли за съдействие. Следната извадка отъ този позивъ говори достатъчно за остротата на бѣжанския въпросъ въ оня моментъ: „Отъ три месеца насамъ учредени въ Благодетелна комисия, ние опитахме много срѣдства за събиране помощи и сме направили доста нѣщо; но нуждата е толкова голѣма, че ние решихме да повикаме на помощь съдействието на мѣстното самоуправление на кметствата и да ви поканимъ, като изключителна мѣрка, да обмислите начина, по който въ най-скоро време, поне до 25-и текуши месецъ, да можете да изпратите една парична помощь отъ домакинствата на вашата община, която доброволна помощь да не бѫде по-малка отъ единъ левъ на кѫща”.

Голѣми грижи за бѣжанцитѣ положи майката на княза, княгиня Клементина. Вънъ отъ сумата 5.000 лева, която подари, тя направи позивъ къмъ човѣколюбието на нѣкои държавни глави. По нейно ходатайство вдовствуващатв руска императрица, майка на Николая II, заповѣда на Руския червенъ кръстъ да открие за бѣжанцитѣ подписка, която даде 15.000 лева. Отъ държавнитѣ глави постѫпиха по 10.000 лева отъ италианския краль и отъ австрийския императоръ. Лично до княгиня Клементина изпрати 2.000 лева и германскиятъ императоръ.

Чрезъ Българския червенъ кръстъ, Славянското благотворително д-во, Благодетелната комисия и пр., постѫпваха отъ разни мѣста изъ чужбина по-голѣми или по-малки суми: отъ комитета „Pro Armenia et Mazedonia” въ Милано — 5.000 лева, отъ Чехия, събрани чрезъ нѣкои редакции, — 676 лева, и много други.

Главната тежесть по издръжката на бѣжанцитѣ легна все пакъ върху българската държава. По предложение на министра на вѫтрешнитѣ работи, Д. Петковъ, III-то Народно събрание гласува на 22 ноемврий 500.000 лв. Отговаряйки на едно запитване, министрътъ отговори, че кредитътъ не е предназначенъ изключително за бѣжанцитѣ, намиращи се въ България, разбирайки, че съ него ще се помогне и на пострадалитѣ българи, останали въ предѣлитѣ на Турция. Тази сума, обаче, се оказа далече недостатъчна и стана нужда да се отпустне по-късно още единъ милионъ лева.

Българската помощь отиваше до предназначението си чрезъ търговскитѣ агентства и чрезъ мѣстнитѣ митрополии и архиерейски намѣстничества. Помощи въ по-значителенъ размѣръ — пари, дрехи и пр., бѣха раздадени презъ зимата въ костурско лично отъ пелагонийския митрополитъ Григорий. Охридскиятъ митрополитъ Методий получи, изпратени

8

отъ А. Тошевъ, за раздаване разни вещи, на стойность 18,000 лева. На архиерейския намѣстникъ въ Костуръ се изпратиха 2,000 лева и пр. и пр.

*

Организирането на благотворителната акция и раздаването на помощи въ бедствуващитѣ околии съвсемъ не бѣше лесно. Негодностьта на турския административенъ апаратъ бѣ, сама по себе, една голѣма прѣчка. Още по-сериозна прѣчка, обаче, представляваше съзнателното противодействие на турскитѣ власти. Самолюбието на турцитѣ се чувствуваше засегнато отъ продължителното присѫтствие на разни чужденци, дошли да се мѣсятъ въ тѣхнитѣ „домашни работи”. Тѣ знаеха отъ опитъ, че такива неканени гости разнасятъ отпосле по свѣта лошата слава на поредкитѣ въ царството имъ. Повече отъ всичко друго, обаче, тѣ държеха смѣтка за нравственото въздействие на чужденцитѣ-благодетели и на тѣхната помощь върху подпомаганитѣ. И, при все това, султанътъ и Хилми-паша не можеха да не даватъ съгласието си за посещенията на тѣзи нежелани благодетели: нали и тѣ самитѣ бѣха подели акцията на благотворителностьта спрямо сѫщото население, което турскитѣ войски и башибозуци бѣха озлочестили?

Въ доклада си за направеното въ битолско, обнародванъ въ началото на мартъ 1904 год., въ либералния органъ Manchester Quardian, Брайлсфордъ горчиво се оплаква отъ затрудненията, които турскитѣ власти сѫ му създавали. „Често пѫти ние се намирахме съ вързани рѫце и не можехме да помогнемъ тамъ, кѫдето се чувствуваше най-голѣма нужда, — казва той. — Имаше моменти, когато откритата отъ Комитета амбулатория въ Костуръ ставаше недостъпна за болнитѣ, понеже съ отиването си тамъ тѣ се излагаха на преследвания. Само следъ моитѣ нееднократни постѫпки, каймакаминътъ взе мѣрки, за да се тури край на това несносно положение”.

Ако турската власть се одързостяваше да саботира дѣлото на европейскитѣ помощни мисии, лесно е да си представимъ, какъ пъкъ е гледала тя на българската благотворителность. Толкова повече, че тукъ гръцкото духовенство, принудено да спотайва злобата си къмъ европейскитѣ добротворци, можеше напълно да влѣзе въ подстрекателската роля по отношение на българитѣ — отявлени врагове на турската държава. Схизматическиятъ битолски владика въ костурско — въ собствената епархия на Германось Каравангелисъ — вбѣси гръцкия митрополитъ. Другарьтъ на турскитѣ палачи, купувачътъ на изтерзани души презъ и следъ възстанието, Каравангелисъ, си даде точна смѣтка за ефекта отъ явяването на Григория въ костурско, дошель

9

да изпълни единъ дългъ на християнски пастиръ — да утеши и подпомогне озлочестенитѣ, безъ да прави разлика между екзархисти и патриаршисти. Той направи всичко, на което бѣ способенъ, за да отстрани часъ по-скоро отъ костурско схизматическия владика, колкото ненавистенъ, толкова и опасенъ, а, ако е възможно, и да го оскандали предъ паството му. Григорий, обаче, се оказа коравъ българинъ. Той се противопостави енергично на всички провокации, понесе всички неприятности, които турцитѣ по своя инициатива и подъ гръцко подстрекателство му направиха, но не напустна костурско преди да привърши мисията си. Завърналъ се въ центъра на епархията си, битолскиятъ митрополитъ, въ знакъ на протестъ противъ устроенитѣ срещу него провокации въ костурско, престана да посещава административния съветъ (меджлиса) и да посещава валията.

Следъ шума около обиколката на Григория изъ костурско, раздаването на българската помощь трѣбваше да става, колкото е възможно, по-незабелязано. Валията открито заяви на българския търговски агентъ, че тази помощь „не е желателна”. Битолскитѣ консули пъкъ му обясниха, защо турцитѣ я смѣтатъ за нежелателна: защото „действувала насърдчително върху българитѣ” [1].

*

Пребиваването на чужденцитѣ-благодетели въ Македония надхвърли значението на една чиста филантропия. Дошли въ усмирената область въ едно време, когато македонскиятъ въпросъ бѣше въ центъра на европейското внимание, тѣ не можеха да не се отнесатъ съ най-живъ интересъ къмъ всичко, което ги окрѫжаваше — страната, съ своитѣ географически, политически и расови особености, току-що преживѣнитѣ бурни събития, първитѣ стѫпки на европейскитѣ реформатори. . . Самитѣ хора, на които тѣ бѣха дошли да помогнатъ, не бѣха случайни жертви на природни напасти — на нѣкоя опустошителна епидемия или на стихийно наводнение или земетресение. Пострадалитѣ въ Македония бѣха създатели на своето нещастие, вдигнаха орѫжие противъ вѣковния си владѣтель и навлѣкоха върху си отмъстителния му гнѣвъ. Тѣ не бѣха обикновени страдалци, а борци за идеалъ. Това обстоятелство ги правѣше по-интересенъ обектъ на психологически и всѣкакви други наблюдения и изучвания отъ страна на европейцитѣ, влѣзли въ непосрѣдственъ допиръ съ тѣхъ.

Дълбокитѣ и необикновени преживявания на чужденцитѣ, които непосрѣдствено следъ възстанието посетиха Македония, оставиха трайни следи въ душитѣ имъ. Живитѣ

1. Докладьтъ на А. Тошевь, № 162, 25 февруарий 1904 г.

10

отъ тѣхъ и сега си спомнятъ за този периодъ отъ живота си, съ онова несравнимо вѫтрешно задоволство, което дава на човѣка съзнанието за извършенъ нравственъ подвигъ. На времето тѣхнитѣ описания на виденото и чутото въ Македония минаха като неоспоримо вѣрни свидетелства по всички въпроси, които, въ връзка съ възстанието, интересуваха Балканитѣ и Европа. Безброй сѫ тѣзи свидетелства, дадени въ обнародвани разговори, вестникарски статии и дописки, както и въ отдѣлни книги. Има ли нужда да се казва, че тридесеть и четиритѣ изминали години и станалитѣ презъ това време неестествени промѣни въ балканската карта не сѫ накърнили ни най-малко значението на тѣзи свидетелства?

„Пѫтувайки въ Македония презъ 1904 година, непосрѣдствено следъ възстанието, азъ можахъ да констатирамъ опустошенията, пожарищата и грабежитѣ, претърпѣни отъ вашитѣ съотечественици, можахъ лично да чуя разказа за тѣхното мѫченичество. Не за една праздна дума тоя доблестенъ народъ понесе тѣзи жестокости. Той не би могълъ да ги понесе, ако не носѣше въ себе си неукротимото съзнание за своята българска народность” [1]

Самиятъ началникъ на английската помощна мисия, Х. Н. Брайлсфордъ е предалъ наблюденията и изводитѣ си на авторитетенъ ученъ и духовенъ благородникъ въ една обемиста книга, която прави безпредметни много тогавашни и днешни спорове около народностьта и душата на възстаналото македонско население [2]. За дълбоката наблюдателность на автора и за топлото чувство, отъ което е проникната книгата му, може да се сѫди по следната извадка:

„Първата изненада за мене бѣше, че това население възстана и то масово. Втората изненада, по-поразителна отъ първата, бѣ, че всички тѣзи страдания презъ есеньта не предизвикаха никакво негодувание противъ комитета или противъ водителитѣ му. Селата останаха лоялни спрямо организацията, която ги бѣше потопила въ това бедствие. Ходейки по пепелищата на нѣкога цвѣтущи села или по болничнитѣ отдѣления, гдето дружеството за раздаване помощи бѣше събрало раненитѣ жени и деца, имаше минути, когато човѣкъ се изкушаваше да проклина самата идея за чъзстание, да мисли, че никакво предизвикателство не би могло да оправдае дори и физическитѣ страдания, които се заключаватъ въ такава придобивка”. Но всички тѣзи разсѫждения бѣха на единъ чужденецъ. Тѣ рѣдко влизаха въ главата на самитѣ македонци, не се чуваше никакъвъ упрѣкъ, никакво обвинение противъ комитета, никакво съжаление за едно, повидимому, напраздно направено усилие. „Въ Костурската болница болнитѣ въ мѫжкото отдѣление, при оздравяване отъ болести, причинени отъ лишения и отъ излагане

1. Отъ писмото на Ж. Буске до настоятелството на д-во „Вардаръ”.

2. H. N. Breilsford, „Macedonia. Its races and their future”. London, 1904.

11

на суровостьта на времето, говорѣха съ възхищение за бѫдещитѣ си планове и за борбата, която мислѣха да подновятъ, щомъ здравето и пролѣтьта представятъ сгоденъ случай за това.

Въ Охридъ, кѫдето крайната сиромашия и тиранията на албанцитѣ сѫ направили българскитѣ селяни особено убити духомъ, невинни и унижени, азъ съмъ чувалъ доста стари хора да заявяватъ, че ако комитетътъ издаде заповѣдъ за нова борба презъ лѣтото, тѣ безъ колебание ще се подчинятъ на заповѣдьта.

И не бѣше мѫчно да се обясни това тѣхно поведение. Вѣковни угнетения сѫ приучили българитѣ да страдатъ. Тѣ едвамъ сѣдатъ да разсѫждаватъ за причинитѣ, които каратъ притѣснителитѣ имъ да действуватъ така. Тѣ сѫ престанали да разсѫждаватъ и да размишляватъ. Тѣ искатъ само да страдатъ и да негодуватъ. Колкото по-добре познава човѣкъ македонскитѣ българи, толкова повече той уважава тѣхния патриотизъмъ и куражъ. Тѣзи добродетели не се проявяватъ въ външенъ блѣсъкъ и въ парадиране. Тѣ сѫ израсли върху една робска почва, между едно племе, сдържано и чуждо на мечтателностьта.”

[Previous] [Next]
[Back to Index]